Тери Пратчет
Посестрими в занаята (1)

Вятърът виеше. Мълнии прорязваха облаците и се забиваха в земята като кинжала на нескопосан убиец. Гръмотевици отекваха из тъмните, брулени от дъжда възвишения.

Нощта беше черна като котешка утроба. Беше от ония нощи, през които човек би повярвал, че боговете си играят с хората, сякаш са просто пешки върху шахматната дъска на съдбата. В центъра на тази първична стихия, сред ръсещите вода храсталаци, малък огън просветваше, както лудостта блещука в окото на невестулка. Осветяваше три сгърбени фигури.

Тайнствен глас дрезгаво надвиха бълбукането на котлето:

— Кога ний трите ще се сберем отново?

Настъпи тишина.

Най-накрая нов глас произнесе с много по-делничен тон:

— Ами-и, аз ще съм свободна следващия вторник.

Сред бездънните дълбини на Космоса плава Великата А’Туин, звездната костенурка. Тя носи на гърба си четири гигантски слона, които крепят на раменете си тежестта на Света на Диска. Мъничко слънце и луна обикалят около тях по сложна орбита, за да създадат сезоните. Вероятно никъде другаде в мултивселената не се налага от време на време някой слон да повдига крак, за да позволи на слънцето да премине.

Може би никога няма да узнаем защо е трябвало да стане точно тъй. Вероятно на Създателя на Вселената в един момент му е доскучало да се занимава с отегчителните изчисления на аксиални наклони, албеда и скорости на въртене и е решил и той веднъж да си направи кефа.

Можем да се обзаложим, че боговете на свят като този не играят шах, и ще спечелим. Всъщност никъде по света боговете не играят шах. Просто не им стига въображението. Предпочитат простичките жестоки игрички „Не достигаш трансценденталност, а отиваш директно в забвение“. Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е „Не се сърди, човече“ с криви зарчета.

Магията спояваше Света на Диска — тя бе генерирана при създаването на самия свят, обвила бе като с копринени нишки дълбоката структура на естеството и бе съшила прорезите на реалността.

По-голямата част от магията беше струпана в планините Овнерог. Те се простират от замръзналите земи близо до Главината по дълги архипелази от зъбери до топлите морета, преливащи неспирно в пустотата зад Ръба.

Разряди от сурова магия невидимо прескачаха от зъбер на зъбер и се заземяваха в подножията. От Овнерог произлизаха повечето вещици и магьосници на Диска. В планините Овнерог листата на дърветата потрепваха дори когато няма бриз. Привечер скалите излизаха на разходка.

Дори земята от време на време изглеждаше оживяла…

От време на време така изглеждаха и небесата.

Бурята даваше от себе си най-доброто, на което бе способна. Днес беше големият й шанс. Тя прекара години и години в обиколки из провинцията, свърши доста полезна работа като вихрушка, натрупа опит, завърза връзки с влиятелни типове, като се нахвърляше внезапно връз нищо неподозиращи овчари или изпепеляваше по-дребни дъбови дървета. След всичките тези усилия сега пред нея се отваряше възможността да излезе тържествено на сцената и да изиграе ролята си с надеждата, че ще бъде забелязана от някой от големите климати.

Тя беше хубава буря. Добре се вживяваше в ролята си, влагаше страст и критиците бяха единодушни, че ако се научи да контролира гръмотевиците, в следващите няколко години ще се превърне в буря, която си струва да се види.

Гората ревеше своите овации, изпълнена с мъгли и диво летящи листа.

В нощи като тази боговете, както вече беше споменато, играят игрички, различни от шаха, със съдбите на смъртните и кралските престоли. Важно е да помним обаче, че те винаги мамят. Чак до края на играта…

 

 

Една колесница профуча по неравната горска пътека, като подскачаше всеки път, щом колелата й преминеха през кривите коренища на дърветата. Камшикът на кочияша изсвистя над главите на изплашения впряг. Плющенето прозвуча като подходящ акцент в тътена на бурята над главите им.

Зад тях, и то съвсем наблизо, бързо ги застигаха трима закачулени конници.

В нощи като тази хората вършат злини. Е, и добрини, разбира се. Но повече злини.

В нощи като тази вещиците излизат навън.

Всъщност не отиват много надалеч. Не им допада храната по чуждите краища, нямат доверие на водата и шаманите винаги първи заемат шезлонгите. Но луната вече разгонваше дрипавите облаци, резливият въздух беше изпълнен с шепот и се долавяше повей на магия.

На срещата си горе в леса вещиците разговаряха:

— Във вторник имам да бавя бебе — каза едната. Изпод шапката й се подаваха бели къдрици, толкова гъсти, сякаш имаше шлем на главата. — Малкото на нашия Джейсън. Свободна съм в петък. Побързай с чая, скъпа. Пресъхнала ми е устата.

Най-младата участничка в триото въздъхна и пресипа врящата вода от котлето в малко чайниче.

Третата вещица я потупа снизходително по ръката:

— Доста добре го каза. Може би още малко трябва да поработиш върху дрезгавия шепот, нали така, Лельо Ог?

— Много полезно нещо е дрезгавият шепот — забързано отговори Леля Ог. — И виждам също така, че старата Уимпър, мир на праха й, те е понаучила да си кривиш очите точно като вещица.

— Да, да. Добро кривогледство докарваш — съгласи се Баба Вихронрав.

Младата вещица, която се казваше Маграт Чеснова, си отдъхна. Тя боготвореше Баба Вихронрав. Из планините Овнерог се носеше мълвата, че госпожа Вихронрав не одобрява нищо особено много. Щом и тя казваше, че Матрат добре си криви очите, значи те със сигурност гледаха към собствения й нос.

За разлика от магьосниците, които най-много от всичко обичат сложната йерархия, вещиците не се интересуват твърде от структурния подход към професионалното израстване. Лична работа на всяка беше да си вземе момиче, за да го обучи да се грижи за нейния район, когато тя умре. По природа вещиците не са стадни същества и не обичат компания. Особено пък компанията на други вещици. Те определено нямат свои водачи.

Баба Вихронрав беше най-високо уважаваната измежду водачите, които вещиците нямаха.

Ръцете на Маграт леко потрепваха, докато приготвяше чая. Тя, разбира се, беше много благодарна на шанса си, но въпреки това беше изпитание за нервите й да започне кариерата си като селска вещица между Баба и от другата страна на гората — Леля Ог. На Маграт принадлежеше идеята да създадат местно Сборище. Струваше й се, че е някак си по-окултно. За нейна изненада двете вещици се съгласиха или поне не протестираха особено много.

— Оборище? — попита Леля Ог. — За какво да се събираме в обора?

— Тя има предвид Сборище, Гита — обясни Баба Вихронрав. — Нали разбираш, както едно време. Сбирка.

— А, да се поразкършим ли? — обнадежди се леля Ог.

— Никакви танци! — предупреди Баба. — Не се занимавам с такива работи. Нито пък с пеене, с жизнерадостни дивотии или мазотене с помади, белила и други подобни.

— Добре ще ти се отрази да поизлезеш малко — дружелюбно отговори Леля.

Маграт остана разочарована заради танците и почувства облекчение, задето не сподели една-две други идеи, които й се въртяха из главата. Порови в торбата, която беше донесла. Днес беше първият й Сабат и беше твърдо решена той да протече правилно.

— Иска ли някой курабийка? — попита тя.

Баба огледа строго курабийката си, преди да я захапе. Маграт я беше опекла във форма на прилеп. Очичките бяха стафидки.

Впрягът изскрибуца сред дърветата на края на гората, удари се в камък и за секунди се наклони опасно на две колела, изправи се отново в противоречие с всички закони на равновесието и отмина с трясък. Но сега напредваше видимо по-бавно. Склонът го теглеше назад.

Кочияшът, изправен на капрата, сякаш бе водач на бойна колесница. Махна перчема от очите си и се взря в мрака напред. Никой не живееше из този край, в самото лоно на планините Овнерог, но въпреки това той съзря светлинка отпред. По божията милост на пътя му имаше светлина.

Една стрела се заби в покрива на колесницата зад него.

В същото време крал Верънс, владетелят на Ланкър, направи откритие. Както повечето хора — поне онези на възраст под шейсет години, — Верънс не беше обременявал мозъка си с разсъждения какво се случва с човек, когато умре. Подобно на повечето хора от зората на времето той се заблуждаваше, че в края на краищата нещата се нареждат някак си. И подобно на повечето хора от зората на времето до днес той беше мъртъв.

Всъщност лежеше в подножието на едно от собствените си стълбища в замъка Ланкър с кинжал, забит в гърба.

Той седна и с изненада установи, че докато някой, за когото беше свикнал да мисли като за своя личност, се бе надигнал и приседнал на каменните плочи, нещо, което силно напомняше за собственото му тяло, остана да лежи на пода.

Сега, след като за пръв път го погледна отстрани, на краля му направи впечатление, че имаше доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки че в момента връзката май липсваше.

Тялото беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро бе го изритало навън.

На всичкото отгоре явно имаше да се разправя с високата кльощава фигура, която се появи зад него. Тя беше скрита в закачулен черен плащ, но едната ръка, която се показваше изпод него и стискаше удивително голяма коса, се състоеше само от кости.

Когато умре, човек започва инстинктивно да разпознава някои работи.

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

Верънс се изправи в цял ръст или по-скоро щеше да се изправи, ако тази част от него, към който думата „ръст“ е приложима, не се вкочанясваше на пода и имаше бъдеще, в което само думата „дълбочина“ би била уместна.

— Аз съм кралят, имай го предвид — натърти той.

— БЯХТЕ, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО.

— Какво? — излая Верънс.

— КАЗАХ БЯХТЕ. НАРИЧА СЕ МИНАЛО ВРЕМЕ. СКОРО ЩЕ СВИКНЕТЕ ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ.

Високата фигура забарабани с костеливи пръсти по дръжката на косата си. Очевидно нещо го притесняваше.

И като стана дума, Верънс също се тревожеше за доста неща. Но разнообразните сигнали, които си пробиваха път през присъщата му налудничаво храбра тъпота, го караха да мисли, че в каквото и царство да беше попаднал в момента, той не беше негов владетел.

— Значи ти си Смърт, приятелче? — предположи той.

— ИМАМ МНОГО ИМЕНА.

— И кое от тях използваш в момента? — попита Верънс с намек за уважение. Около тях като привидения се суетяха хора, по-точно доста от хората се суетяха през тях.

— А, значи Фелмет го е направил — разсеяно добави кралят, като гледаше към човека, който надничаше с безсрамна наслада откъм върха на стълбището. — Казваше ми татко никога да не го пускам зад гърба си. Защо не се чувствам бесен?

— ЗАРАДИ ЖЛЕЗИТЕ — късо обясни Смърт. — АДРЕНАЛИН И ТАКА НАТАТЪК. И ЕМОЦИИТЕ. ВЕЧЕ ГИ НЯМАШ. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ Е ОСТАНАЛО, Е САМО МИСЪЛТА. — Очевидно високата фигура стигна до някакво решение. — ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕРЕДНО — промърмори той, очевидно на себе си, — НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, КОЙ СЪМ АЗ, ЧЕ ДА СЪДЯ?

— Наистина кой?

— МОЛЯ?

— Казах кой си наистина?

— Я ДА МЛЪКВАШ.

Смърт постоя с наведен на една страна череп, сякаш вслушан във вътрешния си глас. Когато качулката се смъкна от главата му, покойният крал забеляза, че Смърт изглежда като полиран скелет във всяко отношение с изключение на едно. Очните му кухини светеха в небесносиньо. Верънс не беше изплашен, и то не само защото беше трудно да се страхува, когато частите от тялото, отговарящи за страха, бързо се вкочанясваха на няколко разкрача. А и защото никога през целия си живот не се бе чувствал истински изплашен и нямаше намерение да започва сега. Липсата на страх се дължеше отчасти на слабото му въображение, но също и на факта, че той беше един от редките индивиди, абсолютно фокусирани във времето.

Повечето хора не са. Те изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва.

Но Верънс винаги беше живял само за настоящето. Поне до този момент. Смърт въздъхна.

— ДОПУСКАМ, ЧЕ НИКОЙ НЕ ТИ Е СПОМЕНАВАЛ НИЩО ПО ВЪПРОСА? — предположи той.

— Я повтори?

— ИМАЛ ЛИ СИ НЯКАКВИ ПРЕДЧУСТВИЯ? СТРАННИ СЪНИЩА? ПОБЪРКАНИ ГАДАТЕЛКИ ДА СА КРЕЩЕЛИ НЯКАКВИ СЛОВА ЗАД ГЪРБА ТИ НА УЛИЦАТА?

— За какво? За умиране?

— НЕ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ. БИ БИЛО ПРЕКАЛЕНО МНОГО ДА ГО ОЧАКВАМЕ ОТ ТЯХ — кисело отбеляза Смърт. — ВСИЧКАТА РАБОТА НА МЕНЕ ОСТАВЯТ.

— Кой? — объркано попита Верънс.

— СЪДБАТА. ОРИСТА. И ОСТАНАЛИТЕ. — Смърт прегърна краля през раменете. — ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕАЛНОСТТА ТИ Е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛА ДА СТАНЕШ ПРИЗРАК.

— О.

Верънс погледна към своето… тяло, което си изглеждаше съвсем материално. След това обаче някой премина през него.

— НЕ СЕ РАЗСТРОЙВАЙ.

Верънс наблюдаваше как благоговейно отнасят собствения му вкочанен труп.

— Ще опитам.

— БРАВО.

— Не мисля обаче, че ще успея да се справя с белите чаршафи и дрънчащите вериги. Трябва ли да обикалям, да стена и да вия?

Смърт вдигна рамене.

— ИСКА ЛИ ТИ СЕ?

— Не.

— В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, АКО БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, НЯМАШЕ ДА СЕ БЕЗПОКОЯ ЗА ТОВА. — Смърт измъкна пясъчен часовник от гънките на тъмната си роба и се вторачи в него. — А СЕГА НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

Завъртя се на пети, нарами косата и закрачи през залата към далечната стена.

— Чакай! Спри за момент! — извика Верънс и се затича след него.

Смърт не се обърна. Верънс го последва през стената. Беше като да преминеш през гъста мъгла.

— И това ли е всичко? — настоя той. — Искам да кажа, колко дълго ще съм призрак? Защо станах призрак? Не можеш просто да ме оставиш така. — Той спря и издигна властен, леко прозиращ пръст. — Спри се! Заповядвам ти!

Смърт мрачно поклати глава и прекрачи през следващата стена. Кралят забърза след него с толкова достойнство, колкото успя да събере, и откри Смърт при бойниците на замъка да намества поводите на огромен бял кон.

— Не можеш просто да ме оставиш в такова положение — повтори въпреки неоспоримите факти.

Смърт се извърна към него.

— МОГА. РАЗБИРАШ ЛИ, ТИ СИ НЕУМРЯЛ. ПРИЗРАЦИТЕ НАСЕЛЯВАТ СВЕТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА. АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО. — Той потупа краля по рамото. — НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАВИНАГИ.

— Хубаво.

— МОЖЕ ОБАЧЕ ДА ТИ ИЗГЛЕЖДА, СЯКАШ Е ЗАВИНАГИ.

— А колко дълго ще бъде в действителност?

— ДОКАТО ИЗПЪЛНИШ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА СИ СЪДБА, ПРЕДПОЛАГАМ.

— А аз откъде ще разбера каква е съдбата ми? — попита кралят отчаян.

— НЕ МОГА ДА ТИ ПОМОГНА. СЪЖАЛЯВАМ.

— Добре де, а как да науча?

— ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, В ЕДИН МОМЕНТ ТЕЗИ НЕЩА СТАВАТ ОЧЕВИДНИ — отговори Смърт и се метна на седлото.

— И дотогава трябва да витая из замъка. — Крал Верънс огледа ветровитите бойници. — Сам-самичък, предполагам. Никой ли няма да ме вижда?

— О, ХОРАТА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕН УСЕТ. БЛИЗКИТЕ ТИ РОДНИНИ. И КОТКИТЕ, РАЗБИРА СЕ.

— Мразя котки.

Лицето на Смърт се вкочани още малко, ако това изобщо беше възможно. Синята светлина в очните му кухини просветна за миг в червено.

— РАЗБИРАМ. — Тонът му подсказваше, че смъртта е прекалено добра съдба за хора, които мразят котките. — ПРЕДПОЛАГАМ, ХАРЕСВАШ ГОЛЕМИ ЛОВНИ КУЧЕТА?

— Всъщност да.

Кралят тъжно се загледа в зората. Кучетата му. Кучетата истински му липсваха. А се очертаваше такъв добър ден за лов!

Зачуди се дали призраците ходят на лов. Почти сигурно не ходеха, сам си отговори той. Вероятно и не се хранеха, както и не пиеха, а това си беше истински депресиращо. Той обичаше големите шумни банкети и през живота си беше излочил^[1] много халби добра бира. И лоша бира. Никога не успяваше да открие разликата, поне докато не се събуди на следващата сутрин.

Ритна вяло стената на замъка и с яд установи, че кракът му преминава безпрепятствено през камъка. Никакъв лов, никакво пиене, никакви гуляи, никакви васали, никакви питомни ястреби… Просветваше му, че е почти невъзможно да се отдадеш на плътски удоволствия, ако ти липсва плът. И изведнъж животът му престана да има смисъл, фактът, че той така или иначе не беше жив, не му донесе никаква утеха.

— НА НЯКОИ ХОРА ИМ ХАРЕСВА ДА СА ПРИЗРАЦИ -подметна Смърт.

— А? — каза разсеяно Верънс.

— НЕ Е ЧАК ТАКАВА БОЛКА ЗА УМИРАНЕ, ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ. МОЖЕШ ДА ВИДИШ КАК РАСТЕ НАСЛЕДНИКЪТ ТИ. МОЛЯ? НЕЩО НЕРЕДНО ЛИ КАЗАХ?

Но Верънс беше изчезнал през стената.

А СЕГА ТЕ МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ — заяде се Смърт. Огледа се наоколо с поглед, който прониква през пространството, времето и душите на хората, отбеляза свлачище в далечния Клач, ураган в Хоуондаленд и чума в Херген.

ОХ, РАБОТА, РАБОТА — промърмори той и пришпори коня си в небесата.

Верънс тичаше през стените на собствения си замък. Стъпалата му едва докосваха земята — заради неравностите по пода от време на време изобщо не стъпваше по него.

Като крал той беше свикнал да не забелязва прислугата и притичването през тях като призрак беше почти същото. Единствената разлика беше, че те не се отдръпваха от пътя му.

Верънс стигна до детската стая, видя разбитата врата и свлечените на пода чаршафи…

После чу чаткане на копита. Втурна се към прозореца и видя собствения си кон да препуска с все сила през портите на замъка, впрегнат в колесница. Секунди по-късно трима конници го последваха. Чаткането на копитата отекваше още няколко мига, след което утихна. Кралят блъсна с юмрук по стената и ръката му потъна на една педя в камъка.

След това се хвърли през прозореца във въздуха, без да обръща внимание на височината, и полупрелетя, полупретича през вътрешния двор по посока на конюшните.

Отне му не повече от двайсет секунди да установи, че към множеството други неща, които призраците не могат да вършат, трябва да се добави и язденето. Успя да се качи на седлото или поне успя да възседне въздуха непосредствено над него, но когато конят най-сетне хукна напред, ужасен до полуда от мистериозните неща, които се случваха зад ушите му, Верънс остана да виси във въздуха, яхнал пет стъпки чист въздух.

Опита се да догони конниците с тичане и успя да стигне до главната порта, преди въздухът около него да придобие плътността на смола.

— Няма да можеш — обади се тъжен старчески глас зад гърба му. — Трябва да останеш там, където си бил убит. Това е то витаенето. От мене да знаеш.

Баба Вихронрав замръзна с втората курабийка на половината път към устата си,

— Нещо приближава.

— Подсказа ти го собственият ти вътрешен глас ли? — сериозно попита Маграт. Тя беше научила много за вещерството от книгите.

— Подсказаха ми го собствените ми уши — отговори Баба и вдигна многозначително вежди по посока на Леля Ог.

Старата Уимпър беше прекрасна жена навремето си, но с прекалено модерни разбирания. Твърде много цветя, романтични идеи и други подобни.

Светкавиците осветяваха ливадите и се спускаха към гората, но дъждът и топлата лятна пръст изпълваха въздуха с валма мъгла.

— Чаткане на копита ли дочувам? — попита Леля Ог. — Никой не би се осмелил да дойде толкова нависоко по това време на нощта.

Маграт плахо се озърна. Тук-там из пустошта се извисяваха каменни колони-мегалити, чийто произход се губеше назад във времето. Говореше се, че живеят собствен живот. Тя настръхна.

— От какво се страхуват? — смънка Маграт.

— От нас — отговори самодоволно Баба Вихронрав.

Тропотът на копита приближи, конете забавиха ход. И внезапно колесницата изникна с трясък измежду високите храсти, конете бяха покрити с пяна. Кочияшът скочи от капрата, заобиколи колесницата, отвори вратата, измъкна отвътре голям вързоп и се втурна към вещиците.

Закова се на половината път към тях през подгизналия торф и се втренчи в Баба Вихронрав с ужасен взраз на лицето.

— Всичко е наред — прошепна тя и шепотът проряза тътнещата буря, ясен като камбанен звън.

Тя направи няколко крачки напред и една светкавица тъкмо навреме й позволи да погледне право в очите на мъжа. Те имаха специфичното разфокусирано изражение, което подсказваше на онези, които владееха Познанието, че човекът не вижда нищо повече на този свят.

В последен предсмъртен спазъм той тикна вързопа в ръцете на Баба и се строполи напред. Перата на стрелите, които стърчаха от гърба му, потрепваха на вятъра.

Три фигури се приближиха към светлината на огъня. Баба погледна в друг чифт очи, които бяха също тъй студени, както и склоновете адови.

Притежателят им захвърли настрана арбалета си. Метална ризница проблесна изпод подгизналия му плащ, когато изтегли меча си.

Не го размаха. Очите му не изпускаха лицето на Баба. Не бяха очи на човек, който би се забавлявал с размахване на предмети. А на човек, който знае точно за какво служат мечовете. Той протегна ръка.

— Дай ми го!

Баба отметна одеялото в ръцете си и се взря в малко личице, потънало в сън. Тя вдигна поглед.

— Не — отговори от принципни съображения.

Погледът на войника се стрелна от нея към Маграт и Леля Ог, които стояха толкова неподвижни, сякаш бяха част от мегалитите на високата пустош.

— Вие вещици ли сте? — попита.

Баба кимна. Светкавица се заби като небесен свредел и малко храстче на стотина разкрача разцъфна в пламъци. Другите двама войници измърмориха нещо, но той само се подсмихна и вдигна облечена в броня ръка.

— Да не би кожата на вещиците да отблъсква стоманата?

— Не, доколкото ми е известно — каза Баба с равен глас. — Но би могъл да пробваш.

Един от войниците пристъпи напред и плахо докосна началника си по рамото:

— При всичкото ми уважение, сър, това не е добра идея.

— Млъквай!

— Но би било ужасно лоша поличба да…

— Трябва ли да повтарям?!

— Сър.

Очите на войника уловиха погледа на Баба за секунда — в тях се отразяваше само безпомощният му ужас.

Водачът се ухили на Баба, която не беше помръднала и мускул.

— Твоята селска магия е само за глупаците, майко на нощта. Мога да те покося, както си стоиш.

— Тогава удряй, човече. — Баба погледна през рамо. — Ако сърцето ти го подсказва, удряй толкова силно, колкото смееш.

Мъжът вдигна меча си. Копие светлина полетя надолу и разцепи скалата на няколко крачки от тях, като изпълни въздуха с пушек и воня на овъглен пясъчник.

— Не уцели — злорадо се усмихна мъжът и Баба забеляза как мускулите му се напрегнаха, когато понечи да замахне с меча си.

Изражение на пълно объркване прекоси лицето му. Той наклони глава на една страна, отвори уста, сякаш се опитваше да проумее някаква нова, непонятна идея. Мечът се изплъзна от пръстите му и острието се заби в пръстта. Мъжът въздъхна и се сгърчи много бавно току в краката на Баба. Тя подритна леко трупа с върха на обувката си.

— Може би просто не си бил наясно в какво се целех — прошепна. — Майка на нощта, как пък не!

Войникът, който се беше опитал да възпре началника си, гледаше с ням ужас окървавения кинжал в ръката си и отстъпваше механично назад.

— Аз… аз… аз не можех да го допусна. Той не трябваше да… Не е.. не е правилно — заекна той.

Тукашен ли си, млади момко? — попита Баба.

Човекът се отпусна на колене.

— От Бесния Вълк съм, г’спожо, — отговори. Погледът му се върна върху тялото на поваления капитан. — Сега ще ме убият! — завайка се.

— Ти просто стори това, което считаше за правилно — успокои го Баба.

— Не съм станал войник за това. Не и за да обикалям и да убивам хора.

— Точно така. Ако бях на твое място, щях да стана моряк — каза Баба замислено. — Да, морска кариера. И бих започнала колкото е възможно по-скоро. Всъщност още сега. Бягай, човече! Бягай към морето, където не остават следи. Обещавам ти дълъг и успешен живот. — Тя се замисли за момент и добави: — Най-малкото по-дълъг, отколкото ако продължаваш да се мотаеш наоколо.

Войникът се надигна, изгледа я със смесица от благодарност и страхопочитание и изчезна в мъглата.

— Ще ни каже ли някой най-после за какво беше всичко това? — обърна се Баба към третия човек. Към мястото, където третият човек беше стоял. Трите вещици дочуха отдалечаващ се тропот на копита, който бързо заглъхна в торфа. Леля Ог се приближи с накуцване.

— Бих могла да го хвана — предложи тя. — Как мислиш?

Баба поклати глава. След това приседна на един камък и се загледа в детето в ръцете си. Беше момченце, не повече от двегодишно, голичко под одеялото. Тя го полюля разсеяно и се втренчи в нищото.

Леля Ог разгледа двата трупа със самочувствието на човек, у когото смъртта не всява страх.

— Тримата конници може да са били бандити — каза с трепет в гласа Маграт.

Леля поклати глава.

— Странна работа. И двамата носят един и същ герб. Две мечки на щит в черно и златно. Някой да знае какво означава това?

— Това е гербът на крал Верънс — обясни Маграт.

— А кой е той? — попита Баба Вихронрав.

— Той управлява тази страна.

— А, този крал — каза Баба с пренебрежение.

— Войниците на краля да се избиват един друг…Не виждам никакъв смисъл в това — учуди се Леля Ог. — Маграт, я иди да огледаш колесницата.

Най-младата от трите вещици надникна вътре и се появи с голяма торба в ръце. Изтръска я и нещо тупна с глух звук на земята.

Бурята беше отшумяла към другата страна на планината и влажната луна разпръскваше деликатна светлина върху подгизналата пустош. Тя се отразяваше с мек блясък в това, което без никакво съмнение беше изключително важна корона.

— Но това е корона! — възкликна Маграт. — Вижте, има си всичките заострени нещица отгоре.

— О, боже — промърмори Баба.

Детето изгука в съня си. Баба Вихронрав не обичаше да поглежда бъдещето, но в момента усещаше как бъдещето се е втренчило в нея.

Изражението му никак не й се понрави.

Крал Верънс гледаше миналото с подобни чувства.

— Можеш ли да ме видиш? — попита той.

— О, да. Доста ясно при това, бих казал — отговори новодошлият.

Верънс озадачено вдигна вежди. Да бъдеш призрак изискваше чувствително повече умствено напрежение, отколкото му бе нужно приживе. Той се беше справял изненадващо добре през последните четирийсетина години, без да му се налага да разсъждава повече от веднъж-дваж дневно, а сега вършеше този нелек труд през цялото време,

— Аха, Значи и ти си призрак.

— Добро попадение.

— Досетих се заради главата, дето я държиш под мишница — доволен от находчивостта си, отвърна Верънс. — Насочи мислите ми в правилната посока.

— Притеснява ли те? Мога да си я нахлупя обратно, ако те дразни — услужливо предложи възрастният призрак. Протегна свободната си ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Чампот, крал на Ланкър.

— Верънс. И аз. — Той сведе поглед, за да разгледа по-внимателно чертите на лицето на другия, и добави: — Не си спомням да съм виждал портрета ти в Дългата галерия…

— О, нея я построиха по-късно — махна пренебрежително с ръка Чампот.

— А ти откога си тук?

Чампот протегна надолу ръка и замислено се почеса по носа.

— От около хиляда години може би — каза със сянка на самодоволство в гласа. — Като човек и като призрак.

— Хиляда години!

— Фактически аз построих замъка. Тъкмо го бяхме боядисали и отвътре, племенникът ми взе, че ми отсече главата, докато спях. Просто не мога да ти опиша колко ми докривя от тая работа.

— Но… хиляда години… — повтори немощно Верънс.

Чампот го подхвана за лакътя.

— Не е толкова зле — довери му, докато разхождаше сащисания крал по двора. — В доста отношения е дори по-хубаво, отколкото да бъдеш жив.

— Ще да са ужасно необичайни отношения, значи! — сопна се Верънс. — На мене ми харесваше като бях жив!

Чампот му се ухили с разбиране.

— Скоро ще свикнеш, не се бой.

— Аз не искам да свиквам!

— Имаш мощно морфогенно поле, затова е — отбеляза Чампот. — Мога да го почувствам оттук. Аз обръщам внимание на тия неща. Да. Изключително мощно, бих казал.

— Това пък какво е?

— Никога не съм бил силен в приказките. Винаги ми се е струвало по-лесно да ударя някого с нещо, вместо да му приказвам. Но доколкото схващам, всичко се свежда до това колко жив си бил. Когато си бил жив и здрав, искам да кажа. Нещото се нарича… — направи пауза той — животинска жизненост. Да, точно тъй беше. Животинска жизненост. Колкото повече от нея имаш, толкова по-дълго оставаш себе си, след като се превърнеш в призрак. Предполагам, че ти си бил сто процента жив приживе.

Въпреки нежеланието си Верънс се почувства поласкан.

— Стараех се да не оставам без работа — отговори.

Двамата крале преминаха с отмерена стъпка през стената и влязоха в Голямата зала, която понастоящем беше празна. Видът на грубите кръстокраки маси отключи автоматична реакция у Верънс.

— Как решаваме проблема със закуската? — попита той.

Чампот го изгледа изненадано.

— Ние не закусваме — отговори. — Ние сме призраци.

— Ама аз съм гладен!

— Не, всъщност не си. Всичко е просто плод на твоето въображение.

От кухнята се дочу потракване на съдове. Готвачите вече бяха станали и по липса на други инструкции приготвяха обичайното за замъка сутрешно меню. Познати аромати се носеха из въздуха току под опушения свод, който отвеждаше към кухнята.

Верънс подсмръкна.

— Наденички — замечтано произнесе той. — Бекон. Яйца. Пушена риба. — Загледа се в Чампот. — Кървавица — прошепна.

— Ти всъщност дори нямаш стомах — отбеляза възрастният призрак. — Всичко става единствено в съзнанието ти. Силата на навика, разбираш ли. Само си мислиш, че искаш да ядеш.

— Аз мисля, че умирам от глад.

— Да, но така или иначе не можеш дори да докоснеш храната — внимателно обясни Чампот. — Нищо не можеш да пипнеш.

Верънс приседна на една от пейките, като внимаваше да не потъне през нея, и обгърна с длани главата си. Беше чувал, че смъртта е лошо нещо. Просто досега не си беше давал сметка колко лошо беше всъщност.

Той жадуваше за отмъщение. Искаше да се измъкне от този ужасен замък и да намери сина си. Но истински го плашеше фактът, че това, което му се искаше най-много от всичко на света, беше поднос пържени бъбречета.

Влажна зора наводни пейзажа, озари бойните кули на замъка Ланкър, атакува караулното помещение и най-накрая проникна през капаците на прозорците.

Дук Фелмет унило се взираше в мократа гора. Наоколо имаше толкова много от нея!… Не че лично той имаше нещо против дърветата като такива, просто гледката на толкова много дървета на едно място му се струваше безкрайно депресираща. Продължаваше да му се иска да започне да ги брои.

— Наистина, любов моя — каза.

Дукът извикваше у хората представа за някакъв вид влечуго, вероятно от тези, които обитават вулканични острови, помръдват веднъж дневно, притежават рудиментарно трето око и мигат по веднъж месечно. Той самият считаше себе си за цивилизован мъж, далеч по-приспособен към сухия въздух и яркото слънце на някой по-добре организиран климат.

От друга страна, разсъждаваше той, може би е прекрасно да бъдеш дърво. Дърветата нямат уши, беше категоричен по въпроса. И освен това изглежда се справяха някак и без свещеното тайнство на брака. Мъжките дъбове — беше го видял с очите си — просто разпръскваха полена си и бризът го понасяше. Работата по отглеждането на жълъдите — освен ако не се наричаха дъбови ябълки, не, със сигурност бяха жълъди — се случваше някъде другаде…

— Да, съкровище мое — повтори той.

Да-а, дърветата всичко си бяха измислили. Дук Фелмет хвърли последен поглед към зеленото покривало на леса. Егоистични копелета.

— Разбира се, скъпа моя.

— Какво? — попита дукесата.

Дукът се поколеба, като отчаяно се опитваше да превърти назад в главата си монолога й от последните пет минути. Чул бе нещо, свързано с това, че бил половин мъж и… нарочно се преструвал на нерешителен. И със сигурност беше дочул оплакване от студа, царящ в замъка. Да, вероятно това беше. Е, тия окаяни дървета поне веднъж можеха да влязат в употреба.

— Ще наредя да отсекат няколко и да ги донесат право тук, любима моя — обясни той.

Лейди Фелмет за миг загуби дар слово. А това беше събитие за отбелязване в календара. Тя беше едра, внушителна жена и създаваше у хората, които се сблъскваха за пръв път с нея, впечатлението, че виждат пред себе си галеон, плаващ с пълна мощ. Ефектът се подсилваше от злощастната й вяра, че червеното кадифе й отива. То не подчертаваше характера й, а беше в абсолютна хармония с него.

Дукът често размишляваше върху щастливия си жребий с избора на съпруга. Ако не беше двигателят на нейната амбиция, той и досега би бил просто поредният местен лорд с нищо друго за вършене освен лова, пиенето и упражняването на своите droit de seigneur^[2]. Вместо това сега беше само на крачка от трона и скоро щеше да бъде законен монарх на земите, докъдето му поглед стигаше.

Като се има предвид, че докъдето му се простираше погледът, той виждаше само дървета.

Въздъхна.

— Какво искаш да насечеш? — ледено попита лейди Фелмет.

— О, дърветата.

— Какво общо имат с това дърветата?

— Ами-и… толкова са много — отговори прочувствено дукът.

— Не променяй темата!

— Извинявай, сладка моя.

— Тъкмо казвах — как може да си толкова глупав, та да ги оставиш да ти се изплъзнат? Аз ти обяснявах, че оня слуга е прекалено лоялен. Не можеш да имаш доверие на подобни хора.

— Не, любов моя.

— По някаква случайност да си изпратил хора след тях?

— Пратих Бенцен. И двама стражи.

— О.

Дукесата направи пауза. Капитанът на личната гвардия на дука, Бенцен, по настървението си на убиец можеше да се мери с побъркана мангуста. Подразни я усещането, че за момент е лишена от възможността да уличи в грешка съпруга си, но успя да се измъкне грациозно от Ситуацията.

— Нямаше да се налага да го пращаш след бегълците, ако ме беше слушал овреме. Но ти никога не ме слушаш.

Какво не правя, страст моя? — прозя се дукът.

Изминалата нощ беше дълга. Вилня гръмотевична буря с излишно драматични размери, а след това на главата му се беше стоварила всичката тая объркана история с кинжалите.

Споменахме, че дук Фелмет беше само на една крачка от трона. Въпросната крачка се беше случила на върха на стълбището, което водеше към Голямата зала. Крал Верънс се беше строполил в подножието му само за да се наниже, в противоречие с всички вероятностни закони, на своята собствена кама.

Неговият личен знахар беше обявил, че смъртта е настъпила в резултат на естествени причини. Преди това Бенцен отиде да консултира човека и да му обясни, че падането по стълбище с кинжал, забит в гърба, всъщност е болест, причинена от неразумно отваряне на устата.

Няколко кралски телохранители, които явно не дочуваха добре, вече бяха прихванали заболяването. Нощес се беше разразила нещо като малка епидемия.

Тръпки полазиха по гърба на дука. Детайлите от изминалата нощ изникваха едновременно замъглени и ужасяващи в ума му.

Той се опита да убеди сам себе си, че всички неприятности са отминали и вече разполага с кралство. Не че беше кой знае какво — предимно дървета, като се поогледа човек, но все пак си беше кралство и той си имаше корона.

Стига само да успееше да я намери.

Замъкът Ланкър беше построен върху една издадена скала от архитект, който явно беше чувал за Горменгаст^[3], но не бе разполагал с нужния бюджет. Въпреки това човекът явно се беше постарал — наслагал беше преоценени назъбени кули, досущ като излезли от калъп, подземия, купени на сметка, колонади, амбразури и бойници, водоливници, островърхи кули, вътрешни дворчета, караулни помещения и тъмници. Почти всичко, от каквото един замък има нужда, с изключение може би на стабилни основи и хоросан, който да не се отмива от първия по-силен дъжд.

Замъкът шеметно се беше надвесил над разпенената бяла вода на река Ланкър, която мрачно тътнеше хиляда стъпки по-надолу. От време на време късчета мазилка падаха в нея.

Въпреки че беше малък, замъкът разполагаше с хиляди места, където да се скрие корона.

Дукесата профуча край него, за да си намери да ругае някого другиго, и остави лорд Фелмет да съзерцава унило пейзажа. Започваше да вали.

Наред с разигралите се събития някой гръмовно почука на портите на замъка. Това сериозно разстрои дворцовия вратар. Той играеше в топлината на кухнята „Черен Петър“ с дворцовия готвач и дворцовия шут.

Вратарят изръмжа и се изправи.

— Тропа се отвъд.

— Къде отвъд? — попита Шутът.

— Отвъд портата, глупако.

Шутът притеснено го изгледа.

— Тропане отвъд портата? — подозрително попита той. — Това Зен ли е, що ли?

Когато вратарят с пъшкане и сумтене се отправи към вратите на замъка, готвачът побутна още един петак към купчинката със залозите и хвърли остър поглед над картите си към Шута.

— Какво е Зен?

Камбанките на Шута звъннаха, докато си подреждаше картите. Без да се замисли, той обясни:

— О, това е разновидност на клачианската философска система Сумтин, известна с аскетизма си и със стремежа към личен духовен мир и завършеност, които се постигат посредством медитация и дихателни техники. Интересен аспект на философията им е задаването на привидно безсмислени въпроси с цел разширяване на дверите на възприятието.

— Я пак повтори — подозрително каза готвачът.

Той беше на ръба на нервен срив. Докато сутринта носеше закуската към Голямата зала, непрекъснато му се струваше, че нещо се опитва да измъкне подноса от ръцете му. И като че това не беше достатъчно лошо, та новият дук го беше върнал обратно, за да му донесе… Той потрепери. Овесена каша! И рохко яйце! Готвачът беше прекалено стар за подобни изненади. Беше свикнал да си върши работата по своя си начин. Беше готвач в истинските традиции на феодалното владение. Ако няма натикана ябълка в устата си и не става за печене, той отказваше да сервира ястието.

Шутът се поколеба с карта в ръка, потисна паниката си и заразсъждава трескаво.

— Мислим си, чиче — изквича той, — дека вий сте по-претъпкан с въпроси, отколкото е платноходката с платна.

Готвачът се успокои.

— Добре де, окей — каза, все още не напълно убеден. На Шута му се наложи да изгуби следващите три раздавания, само и само да замаже грешката.

Междувременно вратарят отвори прозорчето на малката портичка и надникна през дупката.

Кой тропа отвъд? — изръмжа той.

Въпреки че беше измокрен до кости и ужасен до смърт, войникът се поколеба.

— Отвъд? Отвъд кое? — попита той.

— Ако си ме разкарвал само за да ме разиграваш, като нищо можеш да си стоиш отвъд целия ден — меко каза вратарят.

— Не! Аз трябва да видя дука по неотложност! — извика войникът. — Вещиците са излезли!

Вратарят тъкмо се готвеше да отвърне нещо от рода на „Е, добро време на годината са си избрали да наизлизат“ или „И на мене ми се иска да изляза, ама…“. Спря, когато видя изражението на мъжа отвън. Не беше лице на човек, който би проумял шегата. Беше поглед на човек, зърнал неща, с които добрият гражданин не се осмелява да се шегува…

— Вещици? — произнесе лорд Фелмет.

— Вещици! — извика дукесата.

Из ветровитите коридори на замъка слаб глас, също като воя на вятъра в ключалките на вратите, повтори с нотка надежда: „Вещици!“

Хората със свръхестествен усет…

— Това си е намесване в реда на събитията и туй то — обяви Баба Вихронрав. — И нищо добро не ни чака.

— Толкова е романтично! — възкликна задъхано Маграт и потисна една въздишка.

— Гу-гу-гу — изгука Леля Ог.

— Както и да е — заключи Маграт, — ти уби оня ужасен човек!

— Не съм. Аз просто насърчих… събитията да поемат своя курс. — Баба Вихронрав се намръщи. — Той не проявяваше каквото и да е уважение. Веднъж да загубиш уважението на хората, и вече можеш да считаш, че си я загазила.

— Куко ма, мама, отю-ботю-бо.

— Мъжът с каляската обаче ни го донесе, за да го спасим! — извика Маграт. — Той е искал детето да оцелее! Толкова е очевидно! Съдбата така е решила!

— О, очевидно било — повтори Баба Вихронрав. — Признавам ти, очевидно беше. Но само защото са очевидни, не значи, че нещата са истински.

Тя претегли на ръка короната. Усещаше я много тежка, по оня особен начин, който отива отвъд мерките за тегло.

— Да, но идеята е… — започна Маграт.

— Идеята е — прекъсна я Баба, — че хората ще дойдат да го търсят. Ще ровят. Сериозни хора. Ще търсят сериозно. Търсене от вида на „събори-стените-на-къщата“ и „подпали-сламения-покрив“.

И…

— Куко ми пави малкия касавец?

— …И освен това, Гита, убедена съм, че всички ще се почувстваме далеч по-добре, ако престанеш да гукаш по този начин! — сопна се Баба.

Можеше да усети как й се опъват нервите. Винаги я хващаха нервите, когато не беше сигурна какво да предприеме. Междувременно се бяха пренесли в колибата на Маграт и обстановката започваше да я дразни, защото домакинята вярваше в мъдростта на Природата и в елфите, и в лековитата сила на цветовете, и в кръговрата на сезоните, и в какви ли не други неща, с които Баба Вихронрав не желаеше да си има вземане-даване.

— Ти мене няма да ме учиш как се гледат бебета — с мек глас я отряза Леля Ог. — Мене с моите петнайсет?

— Просто отбелязах, че следва да поразъждаваме върху ситуацията — отвърна Баба. Двете вещици се втренчиха в нея.

— Е? — подкани Маграт.

Пръстите на Баба забарабаниха по ръба на короната. Тя се начумери.

— Първо, трябва да го разкараме далеч оттук. — Тя вдигна предупредително длан. — Не, Гита, знам, че къщата ти е идеална и всичко останало, но просто тук не е безопасно. Детето трябва да замине някъде далеч оттук, където никой няма да го знае кое е. Имаме да се оправяме и с това. — Тя запремята короната от длан в длан.

— А, това е лесно — каза Маграт. — Имам предвид просто да я натикаме под някоя скала или нещо друго. Лесна работа. Много по-лесна от гледането на бебета.

— Не е тъй — възрази Баба. — И причината е, че цялата тая страна е пълна с бебета и всички те си приличат като две капки вода, но не ми се струва тъдява да има много корони: Те си имат свой начин да бъдат намерени. Викат някак си направо в човешките умове. Ако я тикнеш под камък някъде из околността, само след седмица някой случайно ще я намери. Помни ми думата.

— Истина е туй, истина е — потвърди сериозно Леля Ог. — Нали знаеш колко пъти си хвърляла магически пръстен в най-дълбоките океански глъбини и после, като се прибереш у дома и си купиш калкан за вечеря, пръстенът се оказва вътре в него?

Обмислиха казаното в пълно мълчание.

— Никога — заядливо отговори Баба. — Нито пък ти. Както и да е, детето може един ден да си я поиска. Това си е негово рождено право в края на краищата. Кралете много се уповават на короните си. Наистина, Гита, понякога ти хрумват възможно най…

— Аз да отида да направя чай, а? — досетливо я прекъсна Маграт и изприпка към кухнята.

Двете възрастни вещици седяха в двата края на масата, потънали в учтива, напрегната тишина. Най-накрая Леля Ог каза:

Подредила е хубавко, не смяташ ли? С цветенца и всичко останало. Какви са тия неща по стените?

Сигили^[4] — кисело отговори Баба. — Или нещо подобно.

— Изглеждат модерно — учтиво продължи Леля Ог. — Ами ония мантии и пръчици и други нещица?