Тери Пратчет
Пирамиди (2)

КНИГА ВТОРА
Книгата на мъртвите

Минаха две седмици. Ритуалите и церемониите, организирани по подобаващ ред и време, крепяха света под небето, а звездите следваха посоките си. Удивителни неща могат да бъдат постигнати с ритуали и церемонии.

Новият цар се взря в огледалото и се намръщи.

— От какво е направено? Доста е мъгляво.

— Бронз, Ваше величество. Полиран бронз — отвърна Диос като му подаваше Млатилото на пощадата.

— В Анкх-Морпорк си имахме огледала от стъкло със сребърен гръб. Много са хубави.

— Да, Ваше величество. Тук си имаме бронзови, Ваше величество.

— Наистина ли трябва да нося тази златна маска?

— Ликът на Слънцето, Ваше величество. Предаван от поколение на поколение. Да, Ваше величество. При всички обществени изяви, Ваше величество.

Тепик надзърна през процепите за очите. Със сигурност лицето е красиво. Едва-едва се усмихваше. Спомни си как баща му един ден влезе в детската стая и беше забравил да си я свали — Тепик оврещя всичко наоколо.

— Доста е тежичка.

— С вековете става все по-тежка — отвърна Диос и му подаде направената от обсидиан Изкормваща кука на Справедливостта.

— Отдавна ли си жрец, Диос?

— От много години, Ваше величество, и като мъж, и като евнух.

— Татко каза, че си бил върховен жрец още по времето на дядо. Сигурно си много стар.

— Добре запазен, сър. Боговете са благосклонни към мен — отвърна Диос напук на неоспоримите доказателства. — А сега, Ваше величество, ако само бихме могли да хванем и това

— Какво е то?

— Медената пита на Плоденето, Ваше величество. Много е важна.

Тепик с жонглиране я намести.

— Предполагам, че си бил свидетел на много промени — любезно продължи той.

Мимолетно болезнено изражение се изписа по лицето на стария жрец, но отмина много бързо, сякаш се бе забързало за някъде.

— Не, Ваше величество — невъзмутимо произнесе той, — имам голям късмет.

— O. Какво е това?

— Снопът на Изобилието, Ваше величество. Изключително значим, много символичен.

— Ако можеш, пъхни ми го под мишницата… Някога чувал ли си за канализация, Диос?

Жрецът щракна с пръсти на един от прислужниците.

— Не, Ваше величество — отвърна той и се наведе напред. — Това е Усойницата на Мъдростта. Просто ще я натикам тука, става ли?

— Все едно, че са кофи, само че не са така, ъ-ъ, миризливи.

— Това звучи ужасно, Ваше величество. Миризмата пази от лоши влияния, както разбирам. Това, Ваше величество, е Кратуната на Водите на Небесата. Ако можем само да повдигнем брадичката си…

— Необходимо ли е всичко това? — неясно попита Тепик.

— Традицията го изисква, Ваше величество. Ако само успеем да пренаредим малко нещата, Ваше величество… ето го Тризъбото Копие на Водите на Земята. Мисля, че ще можем да свием този пръст около него. Ще трябва да помислим за сватбата ни, Ваше величество.

— Не съм сигурен, че си подхождаме, Диос.

Върховният жрец се усмихна само с устни.

— Ваше величество обича да се шегува, Ваше величество — отбеляза изтънчено. — От първостепенна важност обаче е да се ожените.

— Опасявам се, че всички момичета, които познавам, са в Анкх-Морпорк — надуто заяви Тепик.

Знаеше дълбоко в сърцето си, че това обобщено понятие се отнася до г-жа Якичка, която му оправяше леглото в шести клас, и една от прислужничките, която се привърза към него и винаги му даваше допълнително сос. (Но… и пулсът му се учести при този спомен… провеждаше се и Бал на Убийците и тъй като обучаваха младите убийци да се движат свободно в обществото и от тях се очакваше добре да танцуват, а и тъй като добре скроената черна коприна и дългите крака привличаха определен тип по-възрастни жени, те се въртяха и вихреха по цяла нощ, докато въдухът натежи от мускус и глад. Чидър с простодушното си открито лице и освободени маниери всеки път побеждаваше, после се прибираше и си лягаше късно дни наред след бала и все заспиваше по време на часовете…)

— Много неподходящо, Ваше величество. Бихме изисквали съпруга, добре запозната със съблюдаването на обредите. Разбира се, нашата леля е на разположение, Ваше величество.

Последва шумна тупурдия. Диос въздъхна и направи знак на слугите да съберат предметите от земята.

— Ако само можем да започнем отново, Ваше величество? Това е Зелката на Растителния Прираст…

— Моля? — прекъсна го Тепик. — Нали не те чух да казваш, че би трябвало да се оженя за леля си?

— Чухте ме, Ваше величество. Браковете вътре в семейството са гордост в традицията на нашето потекло — отвърна Диос.

— Но моята леля си ми е леля.

Диос завъртя очи. Непрекъснато бе съветвал покойния цар да се погрижи за образованието на сина си, но човекът упорито си знаеше все своето. Сега щеше да му се наложи да прави и това в движение. Реши, че боговете го проверяват. За да изградиш един монарх са нужни десетилетия, а той разполагаше със седмици.

— Да, Ваше величество — търпеливо потвърди той. — А освен това тя е Ваш чичо, Ваш братовчед и Ваш баща.

— Чакай малко. Баща ми…

Жрецът вдигна ръка, за да го успокои.

— Това е техническа подробност. Веднъж Вашата пра-пра-баба заяви, че тя е цар поради полическа целесъобразност и не мисля, че указът някога е отменян.

— Но тя все пак си беше жена, нали?

Диос изглеждаше смутен.

— O, не, Ваше величество. Тя беше мъж. Самата тя го декларира.

— Но виж, нечия леля…

— Точно така, Ваше величество. Напълно ви разбирам.

— Е, благодаря — отвърна Тепик.

— Много жалко е, че си нямаме сестри.

— Сестри!

— Така божествената кръв не се разрежда, Ваше величество. На слънцето може да не му хареса. А това, Ваше величество, е Лопатката на Хигиената. Къде бихте искали да Ви я сложа?

 

Цар Тепикамон XXVII се наблюдаваше как бива натъпкван със слама. Напоследък вече не чувстваше глад. Със сигурност никога повече няма да поиска пиле.

— Този шев е много хубав, учителю.

— Само не си мърдай пръста, Ембри.

— Майка ми шие точно така. Има си престилчица с ей такъв шев, мойта мами — продължи Ембри с усет кьм воденето на разговори.

— Казах да не мърдаш.

— Навсякъде по престилчицата има патета и кокошлета — Ембри направи безценно допълнение.

Копърко се концентрира върху работа си с ръцете. Майсторска изработка, бе готов да признае. От Гилдията на Балсаматорите и Сродните Занаяти му бяха връчвали медал за това.

— Сигурно наистина се гордееш с работата си — предположи Ембри.

— Какво?

— Ами мами казва, че царят продължава да живее, в известен смисъл, след цялото това пълнене със слама и зашиване. Някак си в Отвъдното. С твоя шев в тялото си.

Както и с няколко чувала слама и две-три кофи дзифт, тъжно си помисли сянката на царя. И хартията от обяда на Ембри, въпреки че не се сърдеше на момъка, който просто забрави къде я е оставил. Да прекараш цяла вечност с хартийката от нечий обяд като част от жизнено важните ти органи… Освен това бе останало и половин парче наденичка.

Доста се привърза към Копърко, дори и към Ембри. O, все още се чувстваше странно привързан и към тялото си — най-малкото чувстваше се неловко, ако се отдалечи на повече от няколко метра от него. През последните ден-два научи много за тях двамата.

Наистина странно. Целият му живот бе преминал в царството в разговори с няколко жреца и прочее. Знаеше, че обективно погледнато наоколо има и други хора — слуги, градинари и така нататък — но в живота му те бяха присъствали под формата на топчета. Той беше на върха, следван от семейството си, после идваше ред на жреците и сановниците, разбира се, а след това — на топчетата. Дяволски хубави, разбира се, от най-добрите в света — каквато подобава да е колекцията от топчета, която един цар би желал да управлява. Но все пак — топчета.

А сега беше изцяло погълнат от ежедневните подробности на скромните надежди на Копърко да напредне в Гилдията и от развиващата се история на непохватните сондажи на Ембри по посока на Гуенда, дъщерята на производителя на чесън, който живееше наблизо. Слушаше в захлас как пред него се разкрива свят, така наситен с различия и в най-малките подробности по отношение на ранг и статус, както беше наситен и света, който неотдавна напусна. Ужасна беше мисълта, че може никога да не научи дали Ембри преодолява съпротивата на баща й и печели своята избранница, или пък дали работата на Копърко по настоящия случай — тоест работата му върху самия него — ще му позволи да се добере до ранга на Високопоставено Възвишено Деветдесетградусово Отклонение от Местната Содена Профсъюзна организация към Гилдията на Балсаматорите и Сродните занаяти.

Като че смъртта представляваше някакакво причудливо оптично съоръжение, което превръща дори и капката вода в сложен кошер, бъкащ от живот.

Откри в себе си неудържим импулс да посъветва Копърко по основните положения в политиката или пък да уведоми Ембри каква е ползата от миенето и почтения външен вид. Няколко пъти се опита. Те го усещаха, нямаше съмнение по този въпрос. Но отдаваха това възприятие на течението.

Сега проследи как Копърко се отправи към голямата маса с кърпите и превръзките и се върна с дебела бала, която замислено подържа до онова, което дори и самият цар вече беше готов да нарича свой труп.

— Мисля, че ще е лен — оповести най-накрая. — Това определено си е неговият цвят.

Ембри обърна главата му на едната страна.

— Ще му отива зеблото. Или пък басмата.

— Не, басмата не. Категорично не басмата. Прекалено голяма е за него.

— Може пък да се разкапе в нея. Да се износи с времето, нали разбираш.

Копърко изсумтя.

— Да се износи? Да се износи? Не трябва да ми разправяш на мене за басма и износване. Какво ще стане, ако някой ограби гробницата след хиляда години, а той е в басма, кажи, де — какво? Ще се заклатушка до средата на коридора, може би ще удуши някого, признавам, но ще се яви разпасан, прав съм, нали? Лактите му веднага ще изскочат. Никога няма да го преживея.

— Но ти ще си мъртъв, учителю!

— Мъртъв? Какво общо има това с въпроса? — Копърко се ровеше из мострите. — Не, ще бъде зебло. Много е еластично зеблото. Освен това и добре се опъва. Ще може да набира чудна скорост из коридорите, ако някога му се наложи.

Царят въздъхна. Той самият би предпочел нещо лекичко, тафта например.

— И върви да затвориш вратата — добави Копърко. — Много духовито взе да става тук.

 

— А сега е време — заяви върховният жрец — да видим покойния ни баща. — Позволи си да пусне една малка усмивчица. — Сигурен съм, че той самият с нетърпение очаква този момент.

Тепик се замисли. Със сигурност той самият не очакваше с нетърпение събитието, но поне ще отклони вниманието им от идеята да го женят за роднините му. Протегна ръка надолу с жест, който, надяваше се, подхожда на цар, за да погали една от котките на палата. И това не се оказа добро решение. Съществото подуши ръката му, кръстоса поглед в стремежа си да мисли и след това захапа пръстите му.

— Котките са свещени — поясни Диос, шокиран от думите, изречени от Тепик.

— Котките с дълги крака, сребърна козина и презрително изражение може и да са — отвърна Тепик, като галеше ръката си. — Не зная за тази порода. Сигурен съм, че свещените котки не оставят мъртви ибиси под леглата. И съм убеден, Диос, че свещените котки, които живеят насред безбрежни пясъци, не влизат вътре да си вършат работата в сандалите на царя.

— Всички котки са си котки — уклончиво изрече Диос и добави: — Ако можем да сме така великодушни, че да ни последваме.

Той посочи отдалечената арка на Тепик.

Тепик бавно го последва. Струваше му се, че вече цели векове си е у дома, а още не се чувстваше добре. Въздухът беше прекалено сух. Дрехите му седяха като чужди. Прекалено горещо беше. Дори и сградите не бяха в ред. Например колоните. Вкъщи… тоест в Гилдията колоните бяха грациозни и надиплени, украсени в горната част с каменни чепки грозде и разни други работи. Тук колоните приличаха на масивни буци с форма на круша, а всичкият камък се беше стекъл в долната част.

Половин дузина слуги го следваха и носеха различни емблеми на царската власт.

Опита се да имитира походката на Диос и установи, че си припомня движенията. Завърташ тялото си в тази посока, после обръщаш глава насам и разперваш ръце на четиридесет и пет градуса спрямо тялото си, а дланите сочат надолу, след което се опитваш да помръднеш.

Жезълът на върховния жрец отекваше при всеки удар в големите каменни плочи — и слепец би могъл да върви бос из палата, като се води по следите от проядените с времето трапчинки, издълбани от Диос.

— Опасявам се, че ще намерим баща ни някак променен в сравнение с времето, когато го видяхме за последен път — започна Диос, за да завърже разговор, докато се движеха вълнообразно покрай фреската, на която царица Кхафут бе изобразена как приема Данъка от Световните царства.

— Ами да — отвърна Тепик, изумен от тона му. — Мъртъв е, нали?

— Това е едно от нещата, които имам предвид — отвърна Диос и Тепик се сети, че той не говори за тривиален въпрос като настоящото физическо състояние на царя.

Загуби и ума и дума във вледеняваща възхита. Не че Диос беше особено груб или безсърдечен, просто смъртта е дразнещ преход към вечния бизнес на съществуванието. Фактът, че хората умират, е просто едно неудобство, сякаш търсиш някого в дома му, а той е излязъл.

Странен свят, помисли си. Навсякъде има само заети с работа сенки и нищо никога не се променя. А аз съм част от този свят.

— Кой е този?

Сочеше към особено голям стенопис, на който бе нарисуван висок мъж с шапка, наподобяваща комин, и брада като въже. Караше колесница върху много други, значително по-малки хора.

— Името му е на елипсовидната фигурка там долу — превзето отговори Диос.

— Какво?

— Малкото овалче, Ваше величество — поясни жрецът.

Тепик се вгледа отблизо в гъсто изписаните йероглифи.

— Тънък орел, око, криволичеща линия, мъж с тояга, седнала птица, криволичеща линия — прочете той, а Диос примига.

— Навярно ще трябва да се посветим повечко на изучаването на съвременните езици — отбеляза той, когато малко се поопомни. — Името му е Пта-каба. Царува по времето, когато Империята Джел се разширява и обхваща териториите от Кръгло море до Рамковия океан и когато почти половината континент ни плаща данъци.

Тепик осъзна какво е странното в речта на човека. Диос беше в състояние да преобърне всяко изречение, ако по този начин може да избегне употребата на минало време. Посочи друг стенопис.

— А тя? — запита.

— Това е Царица Кха-леон-ра-пта — отвърна Диос. — Завладява царството Хоуондаленд чрез кражба. Това става по времето на Втората Империя.

— Но тя е мъртва? — уточни Тепик.

— Да, доколкото знам — потвърди върховният жрец след най-кратка от кратките паузи.

Миналото време несъмнено притесняваше Диос.

— Научил съм седем езика — заяви Тепик спокоен, че бележките, които беше получил по три от тях ще си останат достояние единствено на дневниците на Гилдията.

— Наистина ли, Ваше височество?

— O, да. Морпоркиански, вангълметски, ефебски, лаотациански и… няколко други…

— Аха.

Диос кимна, усмихна се и продължи да води процесията по коридора, като лекичко накуцваше, но все още мереше крачката си подобно на тиктакането на вековете.

— Варварските земи…

 

Тепик погледна баща си. Балсаматорите добре си бяха свършили работата. Чакаха го да потвърди.

Една част от Тепик, която все още обитаваше Анкх-Морпорк, казваше: „Това е мъртво тяло, увито в превръзки, сигурно не си мислят, че по този начин ще му помогнат да се почувства по-добре? В Анкх си умираш, погребват те или те изгарят, или те хвърлят на гарваните. Тук се влага друг смисъл — просто малко забавяш темпото и получаваш най-добрата храна. Ама че нелепост, как може да се управлява подобно царство? Изглежда си мислят, че да си умрял е като да си глух — трябва само да ти говорят по-високо.“

Но втори, по-възрастен глас му казваше: „Управлявали сме подобно царство в продължение на седем хиляди години. И най-скромният производител на пъпеши има потекло, което би накарало царете по други земи да изглеждат като мухи еднодневки. Притежавали сме континента, преди да се наложи отново да го разпродадем, за да си платим пирамидите. Дори и не си помисляме за други страни, по-млади от три хиляди години. И май всичко това върши работа.“

— Здравей, татко — изрече той. Сянката на Тепикамон XXVII, която го наблюдаваше изкъсо, забързано премина през стаята.

— Изглеждаш добре! Радвам се да те видя! Виж, има един неотложен проблем. Моля те, обърни внимание, става дума за смъртта…

— Казва, че се радва да Ви види — заяви Диос.

— Можеш ли да го чуваш? — попита Тепик. — Аз нищо не чувам.

— Мъртвите, естествено, разговарят чрез жреците — обясни жрецът. — Така повеляват обичаите, Ваше величество.

— Но той може да ме чува, нали?

— Разбира се.

— Размишлявах за тази работа с пирамидата и слушай, не съм много убеден в нея.

Тепик се наведе по-ниско.

— Леля праща поздрави — високо изрече той. Замисли се за казаното: — Моята леля, не твоята.

„Надявам се“, добави на ум.

— Чуваш ли? Чуваш ли? Можеш ли да ме чуеш?

— Изпраща Ви поздрави от света на отвъдното — преведе Диос.

— Да, бе, предполагам, че и това правя, но ЧУЙ ме, не искам да си навличаш много неприятности и да строиш…

— Татко, ще ти построим великолепна пирамида. Наистина ще ти хареса в нея. Ще има кой да се грижи за теб, там нищо няма да ти липсва. — Тепик хвърли поглед към Диос, за да намери потвърждение на думите си. — Нали ще му хареса?

— Не ИСКАМ никаква пирамида! — запищя царят. — Тук съществува цяла интересна вечност, която още не съм видял. Забранявам ви да ме слагате в пирамида!

— Казва, че това е много правилно и че Вие сте един достопочтен син — оповести Диос.

— Можеш ли да ме видиш? Колко пръсти съм вдигнал? Мислиш си, че е забавно, така ли, да прекараш остатъка от смъртта си под милиони тонове скали, като се наблюдаваш как се разпадаш на трошички? Това ли е представата ти за приятна вечност?

— Тук става доста силно течение, Ваше величество — отбеляза Диос. — Може би е време да се захващаме на работа.

— Както и да е, просто не можеш да си го позволиш!

— Освен това ще поставим любимите ти фрески и статуи заедно с теб. Това ще ти хареса, нали — отчаяно изреждаше Тепик. — Всички твои джунджурийки ще си бъдат около тебе. Ще му хареса, нали? — попита той Диос, докато се връщаха в тронната зала. — Само че не знам защо някак си останах с усещането, че на него много-много не му харесва всичко това.

— Уверявам Ви, Ваше величество — натърти Диос, — той не би могъл да има никакво друго желание.

Там, в залата за балсамиране Цар Тепикамон XXVII се опита да потупа Ембри по рамото, но без всякакъв ефект. Отказа се и седна до себе си.

— Не го прави, момчето ми — горчиво каза той. — Никога недей да имаш наследници.

 

А след това идваше ред на самата Велика Пирамида.

Стъпките на Тепик отекваха по мраморните плочки, докато обикаляше около модела. Не беше наясно какво се очаква от него на това място. Но царете, предположи той, често изпадат в това положение. Винаги беше на разположение добрия стар вариант да преминеш в отсъпление, добре познато под формата на проява на жив интерес.

— Бре, бре — каза той. — От колко време се занимавате с проектиране на пирамиди?

Птакласп, архитект и щатен строител на пирамиди за благородниците, направи дълбок поклон.

— През целия си живот, о дневна светлина по пладне.

— Сигурно е забавно — предположи Тепик. Птакласп погледна косо към върховния жрец, който кимна утвърдително.

— Има си своите добри страни, о извор на водите — осмели се той.

Не беше свикнал царете да му говорят, като че е човешко същество. Смътно почувства, че не е редно.

Тепик махна с ръка към модела на поставката.

— Да — смънка колебливо. — Ами… Добре. Четири стени и заострен връх. Много добре. Първокласна работа. Всъщност изразява всичко. — Все още тишината наоколо беше в прекалено изобилие. Главоломно продължи нататък. — Добро шоу. Искам да кажа, че няма никакво съмнение по въпроса. Това е… една… пирамида. И само каква пирамида! Наистина. — Казаното все още изглежда не беше достатъчно. Търсеше какво да добави. — През идните векове хората ще я гледат и ще казват, ще казват… това е пирамида. Ъхъ. — Изкашля се. — Стените са добре склонени — изграчи. — Но…

Два чифта очи се завъртяха в орбитите си към него.

— Ъ-хъм… — отрони той.

Диос повдигна едната си вежда.

— Ваше величество?

— Май си спомням как веднъж моят баща каза, знаете ли, че когато умре, би искал, някак си, да бъде погребан в морето.

Не се чу яростно задавяне със слюнка, както бе предполагал.

— Имал е предвид делтата. Земята край делтата е много мека — поясни Птакласп. — Месеци ще са ни нужни, докато успеем да я укрепим. Освен това остава рискът от потъване. И влагата. Не е добре да има влага в пирамидата.

— Не — отвърна Тепик, като се потеше под втренчения поглед на Диос. — Мисля, че онова, което имаше предвид беше, разбирате ли, е морето.

Челото на Птакласп се набразди.

— Остроумно — замислено изрече той. — Интересна идея. Предполагам, че би могло да се построи малка пирамидка — милион тона — и да се постави на понтони или на…

— Не — прекъсна го Тепик, като се опитваше да не се разсмее — мисля, че искаше да каже да бъде погребан без…

— Тепикамон XXVII иска да каже, че желае да бъде погребан без никакво мотаене — намеси се Диос с глас, наподобяващ промазана коприна. — И няма никакво съмнение, че той би искал да почете с присъствието си най-доброто, на което си способен, архитекте.

— Не, убеден съм, че го разбирате погрешно — противопостави се Тепик.

Лицето на Диос се смрази. Лицето на Птакласп придоби восъчното изражение на човек, който няма нищо общо със събитията. Той се вторачи в пода, сякаш самото му оцеляване зависеше от това дали ще съумее да го запамети с всичките му детайли.

— Погрешно? — отрони Диос.

— Без да се засягаш. Сигурен съм, че си с най-добри намерения — отвърна Тепик. — Просто, ами, той беше съвсем ясен по този въпрос тогава и…

— Аз съм с най-добри намерения?

Диос вкусваше всяка една дума, сякаш ядеше кисело грозде. Птакласп се изкашля. Беше свършил с пода. Сега се захвана с тавана.

Диос дълбоко си пое дъх.

— Ваше величество, ние винаги сме строили пирамиди. Всичките ни царе са погребани в пирамиди. Това е начинът, по който уреждаме нещата, Ваше величество. Тези работи се правят така.

— Да, но…

— Няма място за диспут — отсече Диос. — Кой би пожелал нещо различно? Да те запечатат с ловка изобретателност срещу светотатството на Времето… — Сега смазаната копринена жилка в гласа му се превърна в броня, твърда като стомана, надменна като остриета на копия. — Защитен за всички Времена от обидата на Промяната.

Тепик хвърли поглед надолу към кокалчетата на ръцете на върховния жрец. Бяха побелели, костта напираше под плътта, като че в яростта си искаще да избяга навън.

Погледът му се плъзна по облечената в сиво ръка на Диос и стигна до лицето му. „О, богове, вярно е, той наистина има вид, сякаш вие сте се уморили да го чакате и сте го мариновали за всеки случай“. После погледът му срещна погледа на жреца с нещо като метален звън.

Почувства се сякаш някой много бавно издухва плътта от костите му. Почувства, че е не по-значим от обикновена еднодневка. Еднодневка очевидно потребна, на която се отдава значимото уважение, но все пак си остава насекомо с всички съответно присъщи й права. И в стихията на този вторачен поглед му остана свобода на волята колкото на парченце папирус, понесен от ураган.

— Волята на царя е да бъде погребан в пирамида — отрони Диос с глас, какъвто сигурно е използвал Създателят, за да щрихира луната и звездите.

— Ъ-ъ — отрони Тепик.

— Царят ще има най-прекрасната пирамида — уточни Диос.

Тепик се предаде.

— O, добре. Чудесно. Да. Най-добрата, разбира се.

Птакласп грейна от облекчение, извади своята восъчна дъсчица със замах и измъкна писец от дълбините на перуката си. Знаеше, че главната работа е да приключи сделката колкото е възможно по-бързо. Само една дреболия да объркаш в такова положение и можеш да се окажеш на ръце с 1 500 000 тона варовик, обработен по поръчка.

— Тогава да бъде стандартният модел, да речем, о, вода в пустинята?

Тепик погледна към Диос, който си стоеше на мястото и този път на никого не мяташе бесни погледи, а се взираше в булдозите на Ентропията и ги опитомяваше единствено с усилие на волята си.

— Предполагам, някакъв по-голям — безнадежно се осмели да предложи монархът.

— Значи Президентският модел — уточни Птакласп. — Извънредно изключителен, о, осново на колоната на вечността. Ще пребъде в безкрая. Освен това специалната ни оферта за настоящата вечност са разнообразни съотношения с паракосмическа значимост, вградени в самата текстура на материала, напълно безплатно.

Погледна с очакване Тепик.

— Да. Да. Много добре — съгласи се Тепик. Диос пое дълбоко въздух:

— Царят изисква много повече от това — намеси се той.

— Така ли? — колебливо изрече Тепик.

— Наистина, Ваше величество. Вие изразявате желание за Вашия баща да бъде построен най-великият паметник — с равен глас изрече Диос.

Това си беше състезание, осъзнаваше Тепик, а той не знаеше правилата, не знаеше и как да играе и щеше да загуби.

— Така ли? O. Да. Да. Предполагам, наистина е така. Да.

— Пирамида, която няма равна на себе си в Джел — продължи Диос. — Това е волята на царя. Единствено това е правилно и редно.

— Да, да, нещо такова. Ъ-ъ. Два пъти по-голяма от обичайния размер — каза Тепик безразсъдно и изпита краткотрайно удовлетворение, като видя как Диос за миг загуби присъствието на духа си.

— Ваше величество? — възкликна той.

— Единствено това е правилно и редно.

Диос отвори уста, за да възрази, видя изражението на Тепик и я затвори.

Птакласп енергично дращеше, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Подобно нещо се случва само веднъж в трудовата ти кариера.

— Може да се направи много красива облицовка от черен мрамор — предложи, без да вдига поглед. — Може би разполагаме точно с необходимото количество в кариерата, о, царю на небесната орбита — добави прибързано той.

— Много добре — отвърна Тепик. Птакласп си взе чиста плочка:

— Ще решим ли завършващият камък да бъде обкован в сплав на златото и среброто — в електрон? По-евтино е, ако се вгради от самото начало. Нали не искате да използвате само сребро, а покъсно да си кажете: „А защо да няма и?“

— Електрон, да.

— И обичайните помещения?

— Какво?

— Тоест гробната камера и външната камера. Предлагам модела Мемфис, много изискан избор, в комплект със супер голяма съкровищница, която е идеално подходяща за всичките онези нещица, с които човек просто не може да се раздели. — Птакласп обърна плочицата от другата страна и започна да пише. — И разбира се, подобни покои за Царицата, предполагам, о, Царю, който ще живееш вечно.

— Ъ-ъ? O, да. Да, мисля така да бъде — отвърна Тепик, като хвърли бегъл поглед към Диос. — Пълният комплект. Нали разбираш.

— После идва ред на лабиринтите — продължаваше Птакласп, като се опитваше да говори с равен глас. — Много са на мода този век. Лабиринтът е много важно нещо — няма смисъл да си правиш лабиринт, след като крадците вече са влизали. Може да съм старомоден, но все ще си падам по Лабиринтчетата. Както ние си говорим помежду си, може и да успеят да влязат, но никога няма да излязат. Струва малко по-скъпичко, но какво са парите в тия времена, о, владетелю на водите.

Нещо, с което не разполагаме, обади се предупредителен глас някъде от дълбините на главата на Тепик. Пренебрегна гласа. Сега беше в лапите на съдбата.

— Да — отвърна с укрепнал глас. — Лабиринтчетата. Нека бъдат две.

Перото на Птакласп застърга по плочката.

— Неговият и нейният, о, скала на скалите — изграчи той. — Много сгодно, много удобно. С подбрани от склада капани? Можем да предложим смъртоносни пропадания, шахти, улеи, търкалящи се топки, падащи копия, стрели…

— Да, да — съгласяваше се Тепик. — Всичките поръчваме. Всичките.

Архитектът дълбоко си пое дъх.

— И разбира се, поръчвате набора полагащи се възпоменателни стълбове, алеи, церемониалните сфинксове…

— По много и от всичко — прекъсна го Тепик. — Тази част оставяме на вас.

Птакласп попи челото си.

— Чудесно. Прекрасно. — Издуха носа си. — Баща Ви, ако мога да се осмеля, о, ръсителю на семето, е изключително щастлив, че има син, който така го зачита. Бих могъл да добавя…

— Можеш да си вървиш — отсече Диос. — Очакваме работата да започне незабавно.

— Без протакане, уверявам ви — каза Птакласп. — Ъ-ъ.

Изглежда водеше душевен двубой с някакъв значим философски проблем.

— Да? — студено подкани Диос.

— Става дума за ъхъ. Остава проблемът, свързан с ъхъ. Естествено, работим за най-стария си клиент, за безценния си потребител, но съществува и проблемът за ъхъ. Абсолютно никакво съмнение няма относно кредитоспособността при проблема за ъхъ. В никакъв случай не искам да загатна за проблема ъхъ.

Диос му хвърли подглед, който би принудил сфинкс да премига и да отмести очи.

— Желаеш ли да кажеш нещо? Времето на негово величество е изключително ограничено.

Птакласп беззвучно раздвижи ченето си, но въпросът беше предрешен. Дори и боговете биваха принудени да мрънкат овчедушно, изправени пред лицето на Диос. А змиите, издялкани по жезъла му, сякаш също наблюдаваха архитекта.

— Ъхъ. Не, не. Извинете. Аз, просто, ъ-ъ, си мислех на глас. Тогава, да си тръгвам, нали? Толкова много работа има да се върши. Ъхъ. — Направи дълбок поклон.

Не беше стигнал до половината на арката, когато Диос добави:

— Пусков срок — след три месеца. Навреме за Разлива^[1].

— Какво?

— Разговаряш с 1398-ия монарх — ледено отбеляза Диос.

Птакласп преглътна на сухо.

— Извинете — прошепна. — Исках да кажа „какво“? O, велики царю. Тоест само влаченето на камъните ще отнеме. Ъхъ… — Устните на архитекта потрепваха в опит да направи няколко уточнения и във въображението си ги запрати с пълна сила към втренчения поглед на Диос. — Тсорт не е бил построен за един ден — измърмори той.

— Не смятаме, че сме уточнявали спецификации за тази дейност — натърти Диос.

Пусна една усмивка към Птакласп. В известен смисъл тя беше най-лошото.

— Разбира се, ще платим — добави той.

— Но вие никога не пла… — започна Птакласп и се оклюма.

— Естествено, наказанията за неспазване на срока ще бъдат ужасяващи — поясни Диос. — Обичайната клауза си е в сила.

На Птакласп не му достигна смелост да оспори.

— Разбира се — отвърна напълно разбит. — За мен е чест. Бихте ли ме извинили, Ваши благородия? Остават още няколко часа дневна светлина.

Тепик кимна.

— Благодаря — каза архитектът. — Нека слабините ви да ви служат вярно. Спестявам Ви присъствието си, господарю Диос.

Чуха го как тича надолу по стълбите.

— Ще бъде великолепна. Прекалено големичка, но… великолепна — промълви Диос. Погледна между колоните към ширналия се некропол на отвъдния бряг на Джел.

— Великолепна — повтори.

Още веднъж премигна от острата болка в крака си. Ах. Несъмнено ще трябва отново да прекоси реката тази вечер. Глупаво постъпи, като отлагаше дни наред. Немислимо е да не си във форма, за да служиш на царството както подобава…

— Нещо не е наред ли, Диос? — попита Тепик.

— Ваше величество?

— Изглеждаш малко бледичък, струва ми се.

Паника се прокрадна из бръчките по лицето на Диос. Той се стегна.

— Уверявам Ви, Ваше величество, че съм в цветущо здраве. Цветущо, Ваше величество!

— Не мислиш ли, че малко преиграваш, а?

Този път изразът на ужас беше очевиден.

— Какво да преигравам, Ваше величество?

— Все си зает и нещо правиш, Диос. Ставаш пръв сутрин, вечер последен си лягаш. Я малко по-спокойно.

— Съществувам само, за да служа, Ваще величество — отвърна Диос твърдо. — Съществувам само, за да служа.

Тепик го придружи на балкона. Ранното вечерно слънце огряваше с топла светлина планинската верига, сътворена от хората. Виждаше се само централният масив — пирамидите се простираха от делтата чак до втория голям водопад, където Джел чезнеше в планините. А пирамидите заемаха най-добрата земя до реката. Дори и за селскостопанските работници всякакво друго предложение би било кощунство.

Някои от пирамидите бяха малки и направени от недодялани скални блокове, които съумяваха да изглеждат много по-стари от планините, обрамчващи долината откъм същинската пустиня. В края на краищата планините винаги са си били там. Определения като „млади“ и „стари“ не се отнасяха за тях. Но първите пирамиди са били строени от човешки създания, малки торбици с мислеща вода, затворена за кратко в крехки образования от акумулиран калций. Те рязали скалите на парчета, а след това болезнено трудно ги събирали отново, за да получат по-добра форма. Е, стари са си.

През хилядолетието модата се бе променила. По-късните пирамиди бяха гладки и островърхи, покрити с плочки от слюда. Дори и най-стръмната пирамида, размишляваше Тепик, не би получила повече от 1.0 по скалата на който и да е катерач, въпреки че някои от възпоменателните стълбове и храмовете, струпани в основите на пирамидите подобно на влекачи около дредноутите на вечността, биха заслужили известно внимание.

Дредноутите на вечността, замисли се той и се понесе вглъбено през мъглите на времето наред с пътниците от първа класа…

Няколко звезди бяха пуснати да греят рано. Тепик вдигна поглед към тях. Може би някъде другаде също има живот. Може би по звездите. Ако е вярно, че съществуват милиарди вселени, натрупани една връз друга, отделени само на една мисъл разстояние, тогава сигурно и другаде има хора.

Но където и да се намират, колкото и да се опитват, независимо от положените колосални усилия, със сигурност няма да станат толкова ужасяващо тъпи, колкото сме си ние, искам да кажа, че работим по въпроса. Дадена ни е първоначална искрица за старт, но в течение на стотици хиляди години сме реализирали значителен напредък.

Обърна се към Диос, защото чувстваше, че трябва частично да отстрани повредата.

— Усещаш ли как от тях лъха на антика? — започна, за да завърже разговор.

— Извинене, Ваше величество?

— Пирамидите, Диос. Толкова са стари.

Диос хвърли неопределен поглед отвъд реката.

— Така ли? — каза. — Предполагам, че са стари.

— Ти ще получиш ли? — попита Тепик.

— Пирамида ли? — уточни Диос. — Ваше величество, вече си имам пирамида. На един от Вашите предци му достави удоволствие да се погрижи за мен.

— Сигурно това е голяма чест — отбеляза Тепик. Диос благосклонно кимна. Самостоятелните кабини за вечно ползване обикновено се пазят за членовете на царското семейство.

— Тя, разбира се, е съвсем малка. Много скромна. Но ще бъде достатъчна за скромните ми нужди.

— Така ли? — Тепик се прозяваше. — Това е чудесно. А сега, ако не възразяваш, мисля, че ще си легна. Денят беше дълъг.

Диос така се поклони, сякаш беше сглобен с панта в кръста. Тепик отбеляза, че Диос владее поне петдесет различни фино регулирани поклона и всеки един от тях предаваше различни деликатни нюанси на значения. Този приличаше на поклон № 3 „Ваш Покорен Слуга.“

— Освен това денят беше много добър, ако ми позволите така да се изразя, Ваше величество.

Тепик не съумя да намери подходящи думи:

— Така ли мислиш? — попита.

— Ефектите с облаци на залез слънце бяха особено добри.

— Бяха? O. Трябва ли да правя нещо във връзка със залеза?

— Ваше величество обича шегите — каза Диос. — Залезите сами си стават, Ваше величество. Ха-ха.

— Ха-ха — повтори Тепик.

Диос изпука с кокалчетата на ръцете си:

— Номерът е в изгрева — отбеляза той.

В ронещите се свитъци на Кнот пишеше, че великото оранжево слънце бива изяждано всяка нощ от небесната богиня Какво, която съвсем навреме успява да запази едно семенце, за да отгледа прясно слънчице за другата утрин. А Диос знаеше, че е така.

В Книгата „В дупката си стой“ се казва, че слънцето е окото на Яай, което всеки ден се бъхти из небето да дири в захлас ноктите на пръстите си.^[2] А Диос знаеше, че е така.

Според тайните ритуали на Пушещото Огледало слънцето представлява в действителност кръгла дупка на въртящото се в кръг сапунено мехурче на богиня Неш; отворът на тази дупка е към пламтящия действителен свят отвъд, а звездите са дупчиците, през които преминават дъждовните капки. А Диос знаеше, че всичко това е така.

Във фолклорните митове слънцето се описва като огнена топка, която всеки ден обикаля около света, а самият свят се носи през вечната пустош на гърба на огромна костенурка. А Диос също знаеше, че е така, въпреки че познанието в този случай му създаваше известни неприятности.

Диос знаеше още, че Нет е Върховният Бог и че Фон е Върховният бог, както и Хаст, Сет, Бин, Сот, Йо, Дхек и Птоойе; знаеше, че Херпетин Трискел сам властва над мъртвите, както и Синкоп, Силур, Богът с Глава на Морска Котка и Орексис-Нъпт.

Диос беше максимално върховен жрец в националната религия, която беше ферментирала, сраствала и бълбукала в продължение на повече от седем хиляди години и никога не изхвърляше никой бог, защото все може да ти потрябва за нещо. Знаеше, че голямо количество взаимно изключващи се неща си бяха верни. Ако не бяха — тогава религията и вярата не ставаха за нищо, а ако те не стават за нищо — значи в такъв случай светът не съществува. В резултат на този начин на мислене жреците на Джел бяха в състояние да предоставят умствено пространство за редица идеи, които биха принудили всеки квантов механик да се предаде и върне куфарчето с инструментите си.

Жезълът на Диос отекваше по камъните, докато се придвижваше с накуцване в мрака по рядко използваните коридори и излезе на малък вълнолом. Върховният жрец развърза лодката, трудно се качи в нея, освободи греблата от гнездата им и се отблъсна навътре в мътните води на тъмната Джел. Ръцете и краката му бяха прекалено студени. Глупаво, глупаво. Трябваше по-рано да го направи. Лодката бавно навлезе в течението на реката, а пълната луна се изтъркаля над долината. На отвъдния бряг, в отговор на древните закони, пирамидите започнаха да озаряват небето.

 

До късно горяха светлините и в къщата на фирмата „Некрополитни строители за Династията — Птакласп и Съдружници“. Бащата и двама му синове близнаци се бяха скупчили около големия восъчен проектантски поднос и спореха.

— Не че някога изобщо ще си платят — каза Птакласп ІІа. — Тоест те не само не са в състояние да го направят, ами сякаш не са схванали самата идея. Династии като Тсорт си плащат в рамките на около стотина години. Защо ти не…

— Строили сме пирамиди край Джел през последните три хилядолетия — прекъсна го баща му с хладен тон — и от това не сме губили, нали? Не, не сме. Останалите кралства гледат към Джел, казват — ето ви едно семейство, което наистина си разбира от пирамидите, спецове са си, казват, и ние искаме онова, което притежават те, ако обичате, плюс някоя и друга екстра. Както и да е — истинска царска фамилилия са си — добави — не като онези, които ни се падат напоследък — днес са тук, другия век ги няма. Освен това са полубогове. Нали не очаквате от истинските царе да си плащат сметките. Това е една от характеристиките на истинските царе — те нямат пари.

— Тогава не можеш да станеш повече цар от тях. Ще ти е нужен нов свят — отбеляза ІІа. — В този смисъл и ние сме почти царе.

— Не разбираш от бизнес, синко. Мислиш си, че бизнесът е само счетоводство. Е, ама не е така.

— Въпрос на количество е. И на съотношението между мощност и тегло.

И двамата с ярост изгледаха Плакласп ІІб, който се беше опулил в чертежите. Въртеше писеца в ръцете си, които трепереха от едва потиснатата му възбуда.

— Ще се наложи да използваме гранит за по-ниските склонове — каза той на себе си. — Варовикът няма да издържи. Не може да издържи цялата тази механизация. Която ще е — уха! — много механизация ще има. Тук не става дума за остриета на бръснач. Това нещо ще е в състояние да направи и ръб на точилка.

Птакласп завъртя очи. Той беше първото поколение в династията си и вече се появиха проблемите. Единият му син — роден счетоводител, другият — влюбен в новоизлюпеното космическо инженерство. Когато той самият беше момче, нямаше такива работи — архитектурата си беше архитектура. Чертаеш плановете, а после хващаш десетина хиляди юнаци на наднормен работен ден и двойно нищо за почивните дни. От тях се очакваше просто да струпат нещата. Не се налагаше да имаш космически подход.

Наследници! Боговете бяха счели за редно да го дарят със син, който ти начислява сметка за количеството въздух, използвано във фразата: „Добро утро“, и друг син, който боготвори геометрията и по цели нощи проектира акведукти. Ти се бъхтиш и пестиш, за да ги пратиш да учат в най-добрите училища, а после те се връщат и ти се отблагодаряват с факта, че са станали образовани.

— За какво говориш? — изстреля рязко въпроса си.

— Само разпределението на тежестта… — ІІб примъкна сметалото към себе си и зачатка с глинените мъниста по жиците. — Да кажем, че става дума за височина два пъти по-голяма от Президентския модел, което ни води до маса от… плюс допълнителните кодирани измерения на окултната значимост според заданието… Подобно нещо не бяхме в състояние да изпълним само преди век, нали разбирате, не и с примитивната техника, която имахме тогава…

Така ръкомахаше, че пръстът му загуби ясните си очертания.ІІа изсумтя и грабна своето сметало.

— Варовик по два таланта за тон… — започна той. — Амортизация на инструментите… Разходи по зидарията… Такса забавяне на доставките… Компенсации за изпочупена стока… O, боже, о, боже… Текущи разходи за… черен мрамор…

Птакласп въздъхна. Две сметала чаткаха в тандем вече цял ден — едното, за да промени формата на света, а другото, за да оплаква разходите. Къде изчезнаха двете дървени парченца и отвеса?

Последните преместени топчета се удариха в рамките на сметалата.

— Ще бъде цял квантов скок напред в пирамидологията — каза ІІб и се облегна назад, а на лицето му лъсна назъбената усмивка на месия.

— Ще бъде цял ква-ква… — започна ІІа.

— Квантов — ІІб избълва думата.

— Ще бъде цял квантов скок в банкрута — оповести ІІа. — И за това ще им се наложи да измислят нова дума.

— Ще си струва, защото ще декларираме фантастични загуби — отбеляза ІІб.

— Естествено. Когато стане дума за реализиране на загуби, ние сме в първите редици — кисело заяви ІІа.

— Това нещо просто ще засияе! През цялото хилядолетие хората ще идват тук, ще го разглеждат и ще казват: „Тоя Птакласп страхотно разбира от пирамиди.“

— Искаш да кажеш, че ще я нарекат Глупостта на Птакласп, нали!

В този момент и двамата братя се бяха изправили, а носовете им бяха на сантиметри един от друг.

— Твоята беда, братче, е, че знаеш цената на всичко, ама не познаваш стойността на нищо!

— А твоята беда е… е… е, че ти не ги разбираш тия работи!

— Човечеството трябва винаги да се стреми напред и нагоре!

— Да, на здрава финансова основа, в името на Кхьфт!

— Стремежът към познанието…

— Стремежът към неподкупност…

Птакласп ги остави да се разправят и се загледа в двора, където на светлината на факлите пероналът трескаво проверяваше инвентара.

Когато неговият баща му прехвърли фирмата, бизнесът не беше голям — само един двор, натъпкан с каменни блокове и различни сфинксове, пилони, възпоменателни плочи и други продукти, дебела купчина неплатени сметки, повечето адресирани до палата и в които почтително се посочваше, че очевидно фактурата, калкулирана и представена от нас преди деветстотин години, е пропусната и че очакваме с признателност бързо уреждане на въпроса. Но в онези дни беше забавно да се работи — бяха само той и около пет хиляди работника, а г-жа Птакласп се занимаваше със счетоводството.

Трябва да строиш пирамиди, бе казал баща му. Печалбата идва само от мащабите, малките семейни гробници, мемориалните пилони и работата на акорд по некропола, но трябва да строиш пирамиди. Ако не го правиш, значи не си нищо. И най-простият производител на чесън, който иска да си спретне нещичко дълговечно, украсено с някой и друг отломък от зелен мрамор, колкото кесията му позволява, няма да отиде при човек, който да не е отхвърлил поне една пирамида зад гърба си.

И Птакласп строеше пирамиди, хубави пирамиди, не като някои напоследък — с неправилен брой страни и стени, през които можеш да си пъхнеш крака. И да, фирмата му бе ставала някак все по-силна и по-силна.

За да могат да издигнат Най-Великата Пирамида, строена някога…

За три месеца…

С ужасяващо наказание, ако не се справят в срок. Диос не уточни колко ужасяващо ще е наказанието, но Птакласп си знаеше човека, което значеше, че в процедурата положително са включени и крокодили. Да, наистина ще е ужасяващо.

Впери поглед в мъждукащата светлинка, осветяваща дългата редица статуи, измежду които беше статуята на кръвожадния Лешоглав Бог на Неканените Гости, купена изгодно преди години. Клиентът я отказа, защото не беше на нужната висота в сектора на човката и оттогава си остана непродаваема, дори и предлагана с отстъпка.

Най-Великата Пирамида за всички времена…

И след като си се бъхтил до изнемога, за да осигуриш на благородниците техните билети към вечността, имаш ли право да насочиш експертния си опит към дома, т.е. да спретнеш една пирамидка бижу за себе си и за г-жа Птакласп с цел да осигуриш безопасната си доставка до Отвъдния свят? Разбира се, че не. Дори и на татко му дадоха право единствено на една мастаба, е, от най-хубавите по реката, трябваше да си признае. Мраморът с червени жили бе поръчан чак от Хоуондаленд и много хора бяха пожелали от същия, оказа се добре за бизнеса — ето това би се понравило на татко.

Най-Великата Пирамида на всички времена…

И никога няма да се сетят кой лежи под нея. Няма значение дали ще я наричат Глупостта на Птакласп или Гордостта на Птакласп. И в двата случая ще я наричат пирамидата на Птакласп. Изплува на повърхността на басейна от мислите си, за да чуе как синовете му още се карат.

Ако това ще го наследи, би предпочел конструкция от 600-тонни блокове варовик. Те поне са безшумни.

— Я млъквайте и двамата!

Те се спряха и седнаха с мърморене.

— Реших — оповести той.

IIб драскаше на пресекулки с писеца си. ІІа подрънкваше със сметалото си.

— Ще я направим — заяви Птакласп и с големи крачки излезе от стаята. — И ако на някой син това не му се нрави, ще бъде изхвърлен в открития мрак, където се чува само вой и чаткане на зъби — извика им през рамо.

Двамата братя, останали сами, се погледнаха бясно.

Най-накрая ІІа попита:

— Какво значи „квант“, все пак?

ІІб сви рамене:

— Значи да добавиш още едно нищо.

— O — възкликна ІІа, — само това ли било?

 

По цялата долина на река Джел пирамидите тихичко изливаха сиянието си към небето и така се освобождаваха от натрупаната през деня енергия.

Огромни безмълвни пламъци изригваха от върховете им и в танц се понасяха нагоре, назъбени като светкавица, студени като лед.

В продължение на стотици километри пустинята бе озарена със съзвездията на мъртвите, със сиянието на античността. А по долината на Джел светлините се сливаха в една обща огнена ивица.

 

Беше сложено на земята и в единия ъгъл имаше възглавница. Трябваше да е легло.

Тепик установи, че изпитва съмнения, докато се мяташе и въртеше и се опитваше да си намери кътче от постелята, която би била склонна, макар и частично, да го приеме. „Ама че глупост, израснал съм на такива легла. И всички възглавници си бяха изсечени от камък. Роден съм в този палат, това си е моето наследство, трябва да съм готов да го приема…“

„Първото, което ще направя сутринта, е да си поръчам нормално легло и пухена възглавница от Анкх. Аз — царят казвам, че това ще стане.“

Обърна се на другата страна, а главата му глухо се чатна във възглавницата.

И канализация. Каква страхотна идея е канализацията. Удивително е какво можеш да постигнеш с една дупка в пода.

Да, канализацията. И врати, по дяволите. Тепик определено не беше свикнал да разполага с няколко слуги през цялото време и процедурата по очистване преди лягане много го притесни. А и хората също се попритесниха. Твърдо бе решен да опознае хората. Непрестанното свиране в палата е изцяло неправилно.

И как можеш да заспиш, като цялото небе над реката грее като при заря?

Накрая самата умора се пребори с тялото му и го укроти в някаква зона между сън и събуждане, а по очните му ябълки се прокрадваха побеснели образи.

Например срамът, който изпитват дедите му при превода на още неизрисуваните фрески от царуването му: „Завъртулка, орел със запек, криволичеща черта, задник на хипопотам, драскулка: И в годината на Цикъла на Цефнет, Богът на Слънцето Тепик нареди да бъде Инсталирана Канализация и Презря Възглавниците на Своите Предци.“

Присъни му се Кхъфт — огромен и брадясал, говореше с езика на гръмотевиците и светкавиците, призоваваше гневът на небесата да се стовари върху този наследник, който изменя на благородното минало.

Диос му се яви и мимоходом му разясни, че по силата на декрет, издаден преди няколко хилядолетия, от първостепенна важност е да се ожени за котка.

Богове с най-различни глави се надпреварваха за вниманието му и подробно му обясняваха естеството на божествеността, на фона на някакъв далечен глас, който се опитваше да му се натрапи и пищеше, че не искал да бъде погребван под тонове камънаци. Но на Тепик не му остана време да се съсредоточи, защото видя седем дебели крави и седем кльощави крави, а едната от тях свиреше на тромбон.

Но това си беше стар сън — присънваше му се почти всяка вечер…

А след това дойде ред на човек, който обстрелваше костенурка със стрели…

После пък му се присъни, че се разхожда из пустинята и намира мъничка пирамидка, висока само няколко сантиметра. Излезе вятър и издуха пясъка настрана, само че този път не вятърът се надигаше, а пирамидата, пясъкът се свличаше надолу по блестящите й страни…

И ставаше все по-грамадна, по-голяма от света, докато накрая пирамидата се извиси толкова огромна, че светът се превърна само в една точица точно в центъра й.

А в центъра на пирамидата се случи нещо много странно.

Пирамидата започна да се смалява, отнасяйки света в себе си, и накрая изчезна…

Разбира се, когато си фараон, падат ти се висша класа неясни сънища.

 

Зазори се нов ден благодарение на царя, който се беше сгушил на леглото си, подложил сгънатите си дрехи вместо възглавница. Из каменния лабиринт на палата слугите на царството започнаха да се будят.

Лодката на Диос леко се плъзна по водата и се блъсна в пристана. Жрецът слезе от нея и забърза към палата, като прескачаше по три стъпала наведнъж и енергично потриваше ръце при мисълта, че пред него се е проснал нов ден, а всеки час и ритуал с тиктакане заемаше точното си място в плана му. Колко работи имаше да организира, колко потребен си беше…

 

Главният скулптор и майстор на саркофази сгъна мерките си.

— Добра работа си свършил, Майстор Копърко.

Копърко кимна. Между занаятчиите не се разменяха празни комплименти. Скулпторът го смушка:

— Какъв екип, сме, а? Ти ги мариноваш, а аз ги пакетирам.

Копърко кимна, но доста по-бавничко. Скулпторът погледна надолу към восъчния овал в ръцете си.

— Не мога да кажа обаче, че съм възхитен от смъртната маска.

Ембри, който работеше здравата върху една от покойните котки на царицата на дисекционната маса в ъгъла — вече му беше позволено да свърши сам всичко това — вдигна поглед в ужас.

— Много внимателно я изработих — кисело отрони Копърко.

— Там е цялата работа — отвърна скулпторът.

— Знам — тъжно отрони Копърко. — Носът, нали?

— Брадичката — в по-голяма степен.

— И брадичката.

— Да.

— Да.

В мрачно мълчание погледнаха към восъчния образ на фараона. И фараонът направи същото. „Нищо й няма на брадичката ми.“

— Можеш да й сложиш брада — предложи Копърко. — Една брада би покрила значителна част от нея, какво мислиш?

— Остава носът.

— Можеш да намалиш тук с около три сантиметра. И да направиш нещо със скулите.

— Да.

— Да.

Ембри беше потресен.

— Говорите за лицето на покойния ни цар — намеси се той. — Не можета да направите такова нещо! Във всеки случай хората ще забележат. — Той се поколеба. — Няма ли да забележат?

Двамата занаятчии се спогледаха.

— Ембри — търпеливо започна Копърко — естествено ще забележат. Но нищо няма да кажат. Очакват от нас да, ъ-ъ, подобрим обекта.

— В края на краищата — намеси се ведро скулпторът — нали не си мислиш, че ще вземат да дойдат и да кажат: „Всичко това е погрешно, в действителност лицето му приличаше на кьорава кокошка“?

— Много ви благодаря. Наистина трябва да подчертая колко съм ви признателен.

Фараонът отиде да седне до котката. Изглежда хората проявяват уважение към мъртвите, само когато си мислят, че могат да ги чуят.

— Предполагам — каза чиракът с известна несигурност, — че наистина не беше толкова красив, колкото е на рисунките.

— Ето за това става дума, нали — многозначително подчерта Копърко.

Голямото, честно, пъпчиво лице на Ембри бързо смени изражението си подобно на местност, покрита с кратери, когато над нея се носят облаци. Започна да го озарява идеята, че тази тема спада към въвеждането в древните тайни на занаята.

— Искате да кажете, че художниците променят… — започна той.

Копърко му се намръщи.

— Не говорим за това — прекъсна го.

Ембри се опита да принуди чертите на лицето си да изразят подобаваща сериозност.

— О… Да. Разбирам, учителю.

Скулпторът го потупа по рамото.

— Схватлив младеж си — поощри го. — Досетливко. В края на краищата достатъчно неприятно е да си грозен приживе. Помисли си само колко ужасно би било да си грозен и в отвъдното.

Цар Тепикамон XXVII поклати глава. Все трябва да изглеждаме еднакви приживе, размишляваше той, а сега се стараят да сме неразличими и като мъртъвци. Ама че царство. Сведе поглед надолу и видя душата на споминалата се котка, която се почистваше с близане. Когато беше жив, мразеше тези твари, но точно сега нещото му изглеждаше приемливо за компания. Стимулиращо я потупа по плоската глава. Тя замърка за миг, а след това се опита да съдере плътта на ръката му. Определено доникъде не стигна в това намерение.

С нарастващ ужас той осъзна, че в момента триото обсъжда някаква пирамида. Неговата пирамида. Щяла да бъде най-великата, строена някога. Щели да я издигнат на особено плодородна земя, разположена на склон, на най-лично място в некропола. Пред нея и най-голямата сегашна пирамида щяла да заприлича на детска конструкцийка в пясъчно сандъче. Шяла да бъде заобиколена от мраморни градини и гранитни обелиски. Щяла да бъде най-големият мемориален комплекс, строен от син за баща.

Царят изстена.

 

Птакласп изстена.

По времето на баща му е било по-добре. Тогава е било достатъчно да разполагаш само с дяволските дървени валци и двайсетина годинки, което е носело известна полза, защото всички са били в безопасност по време на сезона на Разлива, когато полетата са наводнени. А сега е достатъчно да имате под ръка един умникс парче тебешир в ръка и точни магически формули.

Имайте предвид, че резултатът е впечатляващ, ако обичате подобни неща.

Птакласп ІІб обикаляше големия каменен блок, като ту почистваше някоя формула, ту подчертаваше някой окултен надпис. Вдигна поглед и кимна на баща си.

Птакласп забързано се отправи обратно към царя, който стоеше със свитата си на скалата с изглед към каменоломната, а слънцето се отразяваше в маската му. На всичкото отгоре и височайша визита…

— Готови сме, ако това Ви задоволява, о, небесен свод.

Препоти се. Отчаяно се надяваше, че…O, богове. Царят отново ще го Накара да се Чувства като у Дома си.

Умоляващо погледна към върховния жрец, който с кривата си гримаса му даде да разбере, че не смята нищо да направи по този въпрос. Ставаше нетърпимо, а архитектът не беше единственият, подложен на всичко това — Копърко, майсторът балсаматор, бе принуден в продължение на половин час да Говори за Семейството си вчера — не беше редно, хората очакват от царя да си стои в палата, беше прекалено…

Царят бавно вървеше към него, по един безгрижен начин, с който целеше да предразположи майстора строител и да го накара да мисли, че е между приятели. O, не, помисли си Птакласп, на всичкото отгоре ще си Спомни и Името ми.

— Трябва да подчертая, че за девет седмици сте свършили огромна работа, това е много добро начало. Ъ-ъ. Ти беше Птакласп, нали? — започна царят.

Птакласп преглътна на сухо. Сега вече помощ отникъде нямаше да дойде.

— Да, о, ръка над водите — отвърна той — O, извор на…

— Мисля, че е достатъчно да казваш „Повелителю“ или „Ваше величество“ — прекъсна го Тепик.

Птакласп се паникьоса и страхливо погледна към Диос, който примига, но отново кимна.

— Царят иска да се обръщаш към него — израз на болка премина през лицето му, — неформално. Според привичките на варва… на чуждоземците.

— Сигурно се мислиш за човек с голям късмет при толкова талантливи и трудолюбиви синове — продължи Тепик, като изучаваше атмосферата на усърдна работа в каменоломната.

— Аз… ще, о… Ваше величество — мрънкаше Птакласп и изтълкува чутото като заповед.

Защо царете не си раздават заповедите, както правеха едно време? Тогава всеки си знаеше мястото, а царете не обикаляха, не се държаха мило и не се отнасяха с хората като с равни, като че всеки може да кара слънцето да изгрява.

— Това сигурно е много увлекателен занаят — продължаваше Тепик.

— Както желае Ваше величество, Ваше величество — отговори Птакласп. — Само ако Ваше величество каже…

— И как точно функционира всичко това?

— Ваше величество? — Птакласп беше ужасен.

— Карате блоковете да летят, нали?

— Да, о, Ваше величество.

— Много интересно. Как точно го правите?

Птакласп почти прегриза устната си. Да Издаде Тайните на Занаята? Беше смразен. Противно на всякакви очаквания Диос му се притече на помощ.

— С помощта на определени тайни знаци и магически образи, Ваше величество — обясни той, — за чийто произход не е разумно да се интересуваме. Това е мъдростта на… — той помълча — …на съвремениците.

— Доста по-бързо е в сравнение с влаченето насам-натам, предполагам — каза Тепик.

— И предишният метод си имаше своето величие, Ваше височество — отвърна Диос. — А сега, ако бих могъл да направя едно предложение.

— O. Да. Давайте, разбира се.

Птакласп избърса челото си и изтича до края на каменоломната.

Развя някакво парцалче.

Името определя обекта. Ако се смени името, променя се и обектът. Естествено не всичко се изчерпва само с казаното, но от паракосмическа гледна точка работата се свежда точно до това…

Птакласп ІІб лекичко почука камъка с жезъла си.

Въздухът над него затрептя в горещината и сред малко облаче прах блокът лекичко се издигна половин метър над земята, здраво прихванат от съоръженията за акостиране.

Това беше всичко. Тепик очакваше гръм или поне огнен облак. Но работниците вече се бяха скупчили около друг блок, а двама теглеха първия към обекта.

— Много внушително — тъжно обобщи той.

— Наистина, Ваше величество — съгласи се Диос. — А сега трябва да се върнем в палата. Скоро ще дойде време за Церемонията на Третия Час.

— Да, да — сряза го Тепик. — Много добра работа, Птакласп. Продължавайте в същия дух.

Птакласп се поклони като люлка от типа „солпипер“, обвзет всецяло от тревожна възбуда и смут.

— Да, слушам, Ваше величество — изрече и се реши да отвори дума за голямата работа. — Мога ли да покажа последните планове?

— Царят вече е одобрил плановете — намеси се Диос. — И моля за извинение, ако греша, но струва ми се, че строежът вече доста е понапреднал.

— Да, но… — упорстваше Птакласп — …стори ни се, че алеята тук, ето, вижте, точно срещу входа, какво място само, мислехме си за статуя, например за Хат, Лешоглавия Бог на Неканените Гости, на цена, практически…

Диос хвърли поглед на проекта.

— Предполага се, че това са криле, така ли? — попита той.

— Дори не и на цена, дори не и на цена, сега ще ви кажа какво ще направя… — Птакласп продължаваше отчаяно.

— Това нос ли е? — попита Диос.

— По-скоро човка, по-скоро човка — отвърна Птакласп. — Вижте, какво ще кажете за…

— Мисля, че отговорът е „не“ — каза Диос. — Не, наистина не съм съгласен.

С бърз поглед обходи каменоломната, за да открие Тепик, изстена, хвърли скиците в ръцете на строителя и се понесе на бегом към него.

Тепик се беше отправил с бързи крачки надолу по пътеката към чакащите колесници и отнесено наблюдаваше суматохата наоколо. Спря се да погледа как група работници шлифоваха ъгълен камък. Те замръзнаха, когато почувстваха втренчения му поглед, и глуповато впериха очи в него.

— Я да видим — каза Тепик, въпреки че всичките му познания за каменоделството можеха да се инкрустират върху пясъчно зрънце. — Какъв прекрасен скален материал.

Обърна се към най-близкия човек, чиято уста зейна.

— Ти си каменоделец, нали? Сигурно работата ти е много интересна.

Очите на човека щяха да изскочат от орбитите си. Изпусна длетото си.

— Ъ-ък… — отрони той.

На стотина метра от мястото полите на Диос се мятаха около краката му, докато тромаво се носеше по пътеката. Сграбчи краищата им и се втурна в галоп с плясък на сандали.

— Как се казваш? — попита Тепик.

— Аааааргъл — човечецът смутолеви в ужас.

— Е, много добре — похвали го Тепик, хвана несъпротивляващата му се ръка и се здрависа с него.

— Ваше величество! — изрева Диос. — Не!

А каменоделецът се откъсна, стисна китката на дясната си ръка и поведе битка с нея, пищейки…

 

Тепик се вкопчи в облегалките на трона и впи яростен поглед във върховния жрец.

— Но това е жест, с който се изразява приятелско отношение, нищо повече. Там, откъдето идвам…

— Там, откъдето идвате, Ваше величество, е това място тук! — изтрещя Диос.

— Но, боже господи, да я отрежете? Прекалено жестоко е!

Диос пристъпи напред. Гласът му отново придоби обичайните си мазни като олио тонове.

— Жестоко ли, Ваше величество? Но ще бъде извършено с прецизност и внимание, с упойка, за да се премахне болката. Непременно ще оцелее.

— Но защо?

— Вече Ви обясних, Ваше величество. Не може повече да използва ръката си, без да я оскверни. Той е набожен човек и това му е добре известно. Разбирате ли, Ваше величество, вие сте бог.

— Но ти можеш да ме докоснеш. Слугите също!

— Аз съм жрец, Ваше величество — спокойно обясни Диос. — А слугите имат специално разрешение.

Тепик захапа устната си.

— Това е варварство.

Чертите на Диос не трепнаха.

— Няма да се постъпва така — заяви Тепик. — Аз съм царят. Забранявам да се прави, ясно ли ти е?

Диос се поклони. Тепик разпозна поклон №. 49, „Ужасяващо Презрение“.

— Вашата воля със сигурност ще бъде изпълнена, о, извор на цялата мъдрост. Въпреки, разбира се, факта, че самият човечец може би ще вземе нещата, ако ме извините, в свои ръце.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита Тепик.

— Ваше величество, ако колегите му не бяха го спрели, той сам щеше да го направи. С длето, както разбирам.

Тепик се вторачи в него и си помисли: „Странник съм в земя позната.“

— Разбирам — промълви накрая. Помисли още малко. — Тогава операцията да бъде извършена с голямо внимание и грижи, а после да му се отпусне пенсия, ясно ли е?

— Както пожелаете, Ваше величество.

— При това пенсията да е добра.

— Наистина, Ваше величество. Златно ръкостискане, Ваше величество — безчувствено заяви Диос.

— А не бихме ли могли да му намерим някоя лека работа в палата?

— Като за еднорък каменоделец, Ваше величество? — лявата вежда на Диос лекичко се повдигна.

— Каквато и да е, Диос.

— Естествено, Ваше величество. Както желаете. Ще се заема да проверя дали в някой отдел няма недостиг на работна ръка точно в този момент.

Тепик яростно го изгледа:

— Царят сьм аз, да знаеш.

— Този факт ме преследва всеки миг, когато очите са ми отворени, Ваше величество.

— Диос? — каза Тепик точно когато върховният жрец си тръгваше.

— Ваше величество?

— Поръчах пухено легло от Анкх-Морпорк преди няколко седмици. Предполагам не знаеш какво се е случило с него?

Диос изразително размаха ръце.

— Предполагам, Ваше величество, че има значителна пиратска дейност край кхалианския бряг.

— Несъмнено пиратите са отговорни и за непоявата на експерта от Гилдията на Водопроводчиците и Помийните гмуркачи — кисело процеди Тепик.^[3]

— Да, Ваше величество. А може и бандити да са били, Ваше величество.

— Или навярно гигантска двуглава птица се с спуснала и го е отнесла — предположи Тепик.

— Всичко е възможно, Ваше величество — отбеляза върховният жрец, а лицето му излъчваше учтивост.

— Можеш да си вървиш, Диос.

— Ваше величество. Мога ли да Ви напомня, че емисариите от Тсорт и Ефеб ще Ви посетят в петия час.

— Да. Можеш да си вървиш.

Тепик остана сам или поне доколкото винаги му се отдаваше, което означаваше, че беше сам, ако не броим двамината, които му вееха с ветрила, един иконом, двама хоуондалендски стражи на входа, яки като гардероби, и няколко прислужнички.

А, да. Прислужнички. Още не успяваше да привикне с идеята за прислужничките. Предполагаше се, че Диос ги е избрал, тъй като той очевидно наблюдаваше цялостния живот в палата и беше проявил изумително добър вкус по отношение например на маслинената им кожа, гърдите и краката им. Одеждите на двете, взети заедно, биха могли да закрият малка чинийка за кафе. А крайният резултат от вида им бе твърде изумителен — девойките просто се превръщаха в привлекателни подвижни мебели, безполови като мраморни колони. Тепик въздъхна при спомена за жените в Анкх-Морпорк, които макар и облечени от врата до глезените в брокат, караха целия клас момчета да се изчервяват до корените на косите си.

Протегна ръка към купата с плодове. Едно от момичета мигновено сграбчи ръката му, нежно я отмести и откъсна зрънце грозде.

— Моля те, не го бели — каза Тепик. — Люспата е най-хубава. Пълна е с хранителни вещества, витамини и минерали. Само че сигурно нищо не си чувала за това, нали, те отскоро са изобретени — добави той по-скоро на себе си. — Тоест в рамките на последните седем хиляди години — довърши кисело.

Толкова по въпроса за отлитащото време, начумерено се замисли. Може би лети по други места, но не и тук. По тези места само се трупа като сняг. Сякаш пирамидите ни забавят, подобно на онези неща, които се използват по корабите, как им казваха… морски котви. Утрешният ден е точно като вчерашния, само малко по-притоплен.

Тя все пак му обели зрънцето, докато снежинките-секунди плавно се сипеха надолу.

 

На обекта на Великата Пирамида огромните каменни блокове се плъзгаха по местата си подобно на върнат запис на експлозия. Носеха се между каменоломната и обекта, тихичко се хлъзгаха из местността над дълбоки правоъгълни сенки.

— Трябва да призная, че си те бива — каза Птакласп на сина си, застанал до него в наблюдателницата. — Удивително е. Един ден хората има да се чудят как сме го направили.

— Методът на дървените валци и камшиците е овехтял — заяви ІІб. — Откажи се от него.

Младият архитект се усмихна, но устата му беше зейнала леко маникално.

Удивително си беше. По-удивително, отколкото трябваше да бъде. Придобиваше усещането, че пирамидата е…

Целият се разтресе на ум. Би трябвало да се срамува от този си начин на мислене. Ако не внимаваш, можеш да станеш суеверен с тази професия.

Различни неща по естествен път могат да образуват пирамиди… е, всъщност конуси. Тази сутрин беше експериментирал. Със зърна, сол, пясък… обаче не и с вода, това беше грешка. А пирамидата е просто един добре оформен конус, нали — конус, взел решение да е малко по-подреден.

Може би само мъничко е попрекалил с паракосмическите измерения?

Баща му го шляпна по гърба.

— Браво — повтори той. — Знаеш ли, сякаш сама си се строи!

ІІб изскимтя и се захапа за китката — това си му беше детски навик, към който винаги се връщаше, когато беше нервен. Птакласп не го забеляза, защото точно в този момент един от бригадирите тичаше към основата на наблюдателницата и размахваше церемониалния си петметър.

Птакласп се провеси надолу.

— Какво има? — попита повелително.

— Казах, моля да дойде веднага, о, господарю!

На работната площадка, разположена на около половината от височината на бъдещата пирамида, където се правеше детайлната изработка на вътрешните камери, думата „впечатляващо“ вече не беше подходяща. Повече подхождаше думата „ужасяващо“.

Каменни блокове се трупаха високо в небето над главата ти, изпълняваха гигантски бавен танц, разминаваха се, а водачите им, сякаш управляваха слонове и си крещяха един на друг, подвикваха и на нещастниците контрольори, които стояха долу на пирамидата и се опитваха да надвикат глъчката със своите указания.

Птакласп с големи крачки отиде при група работници, насъбрали се по средата. Тук поне имаше тишина. Мъртвешка тишина.

— Добре, де, добре — започна той. — Какво става… ох.

Птакласп ІІб надзърна над рамото на баща си и завря китката си в устата.

Нещото беше сбръчкано. Беше антично. Очевидно някога е било живо. Въргаляше се на каменната маса с вид на много гнусна сушена синя слива.

— Това си беше обядът ми — съобщи старши мазачът. — Това, по дяволите, си беше обядът ми. Така исках да си изям тази ябълка!

— Но не може вече да е започнало — прошепна ІІб. — Възлите на времевите орбити не може да са се образували вече, тоест… откъде знае, че ще бъде пирамида?

— Опипах го с ръка и е доста неприятно — оплака се мазачът.

— А на всичкото отгоре, това е отрицателен възел — добави ІІб. — Не би трябвало изобщо да го има.

— Още ли е там? — попита Птакласп и добави. — Кажи ми „да“.

— Ако се поставят повече блокове на мястото им, няма да е така — поясни синът му, като бясно се оглеждаше. — Като се промени центърът на масата, нали разбираш, възлите се раздърпват.

Птакласп издърпа младежа настрани.

— Какво точно ми казваш сега? — запита настойчиво в камилски шепот.^[4]

— Трябва да й сложим върха — измърмори ІІб. — Да отсечем с пламък уловеното време. Тогава няма да имаме никакви проблеми…

— Как ще й слагаме върха? Та тя изобще не е завършена още! — възкликна Птакласп. — Какъв си ти бе, къде си ходил, какво си правил? Пирамидите не започват процеса на акумулиране, преди да са завършени. Преди да станат пирамиди, ясно ли е? Енергия на пирамидата, ясно? Кръстена е на пирамидата. Затова така се казва — енергия на пирамидата.

— Трябва да има нещо общо с масата или с нещо друго — архитектът стреляше напосоки — и скоростта на строене. Времето се хваща в текстурата. Искам да кажа, теоретично погледнато, по време на строежа могат да се получат малки възли, но са толкова слаби, че не могат да бъдат установени. Ако застанеш в някой от тях, може би ще поостарееш с няколко часа или ще се подмладиш, или… — взе да ломоти той.

— Помня, когато строяхме гробницата на Кхенет XIV, как художникът на рисунките разправяше, че за някакви си два часа нарисувал Камерата на Царицата, а ние му казахме, че са били три дни, и го глобихме — бавно изрече Птакласп. — Помня, че се вдигна голяма врява в Гилдията.

— Ти току-що ми го разказа — намеси се ІІб.

— Кое?

— Историята за художника. Разказа ми я преди малко.

— Не. Не съм. Не би могъл да ме чуеш — възрази Птакласп.

— Мога да се закълна, че ми я разказа. Както и да е, това е още по-лоша работа от предишната. И сигурно ще се повтори.

— Да очакваме ли още такива случки?

— Да — потвърди ІІб. — Не би трябвало да имаме отрицателни възли, но по всичко личи, че ще се появяват. Бързи течения, обратни течения и дори краткотрайни лупинги. Опасявам се, че можем да очакваме всякакви времеви аномалии. По-добре да отпратим хората.

— Предполагам не можеш да измислиш начин, по който да ги накараме да работят в бързото време, а да им плащаме за бавното? — попита Птакласп. — Е, това е само едно хрумване. Брат ти със сигурност ще го предложи.

— Не! Всички да напуснат! Първо ще докараме блоковете и ще я покрием!

— Добре, де, добре. Просто мислех на глас. Като че си нямаме достатъчно проблеми…

Птакласп отиде с големи крачки при група работници, насъбрали се в центъра. Тука поне цареше тишина. Мъртвешка тишина.

— Добре, де, добре — започна той. — Какво става… ох.

Птакласп ІІб надзърна над рамото на баща си и завря китката си в устата.

Нещото беше сбръчкано. Беше антично. Очевидно някога е било живо. Въргаляше се на каменната маса с вид на много гнусна сушена синя слива.

— Това си беше обядът ми — съобщи старши мазачът. — Това, по дяволите, си беше обядът ми. Така исках да си изям тази ябълка!

Птакласп се поколеба. Всичко това му изглеждаше твърде познато. И по-рано му се бе сторило. Всепоглъщащо усещане за геjа vu^[5] го сполетя.

Срещна ужасения поглед на сина си. Заедно, обзети от ужас от онова, което щяха да видят, бавно се обърнаха назад.

Видяха себе си как се разправят за нещо, а ІІб се кълне, че това вече го е чувал.

И го е чувал, в ужас осъзна Птакласп. Онова там съм аз. Доста по-различно изглеждам отстрани. А това тук пак съм аз. Също. Освен това.

Това е лупинг. Точно както става в реката — малко водовъртежче, само че в потока на времето. И току-що се завъртях на два пъти.

Другият Птакласп вдигна поглед към него.

Последва протяжен, агонизиращ миг на напрежение във времето, звук, сякаш мишка надува балонче от дъвка, и лупингът се спука, а фигурата избледня.

— Знам причината за това — неясно измуча ІІб, защото пак беше захапал китката си. — Знам, че пирамидата не е завършена, но ще бъде завършена, затова ефектите сякаш се отразяват като ехо назад във времето. Татко, трябва да спрем веднага, прекалено голяма е, сгрешил съм…

— Я млъквай. Можеш ли да изчислиш къде ще се образуват възлите? — попита Птакласп. — И ела тук — момчетата те зяпат. Я се стегни, синко.

ІІб инстинктивно сложи ръката си върху сметалото, закачено на колана му.

— Ами, да, вероятно. Те са просто функция на разпределението на масата…

— Добре — заяви строителят с твърд глас. — Започвай. И после кажи на всички бригадири да дойдат при мен.

В погледа на Птакласп проблесна нещо като слюда. Челюстта му сякаш беше изсечена от гранит. Може би пирамидата ме накара да мисля така, каза си, мисля бързо, това ми е ясно.

— И извикай брат си да дойде тук — добави.

Това наистина е ефект на пирамидата. Спомням си идея, която ще ми дойде.

Я по-добре много-много не мисли за това. Я го давай по-практично.

Вторачи се в полузавършения строителен обект. Боговете знаеха, че не може да го завърши навреме, каза си. Сега това вече не е нужно. Можем да си разполагаме с колкото си искаме време!

— Добре ли си? — попита ІІб. — Татко, добре ли си?

— Това от твоите лупинги на времето ли беше? — попита Птакласп мечтателно.

Ама че идея! Никой вече няма да може да им отнеме поръчка, ще получават премии за завършен обект, а времето няма да има значение!

— Не! Татко, ние трябва да…

— Ама си сигурен, че можеш да сметнеш къде ще се паднат възлите, нали?

— Да. Предполагам, но…

— Добре.

Птакласп се тресеше от вълнение. Можеше да се наложи да платят повечко на хората, но ще си струва и ІІа ще трябва да измисли някаква схема — финансирането е почти като магия. Ще се наложи момчетата да преглътнат идеята. В края на краищата оплакваха се, че работят със свободни хора, с хоуондалендци, с всички други, само не и с почтени високоплатени членове на Гилдията. Така че едва ли биха се оплаквали, ако работят със себе си.

ІІб отстъпи назад и за утеха се хвана за сметалото си.

— Татко — предпазливо започна той, — за какво мислиш?

Птакласп яросно го изгледа.

— За двойници.

 

Политиката му беше по-интересна. Тепик чувстваше, че поне в това може да даде свой принос.

Джелибейби беше стара. Уважавана. Но и мъничка, а в тесен смисъл, който в днешно време се зачита, нямаше власт. Не винаги е било така, казваше Диос. Някога властвала над света единствено по силата на благородството си и почти нямала нужда от редовната си армия, наброявала двадесет и пет хиляди души.

Понастоящем притежаваше по-деликатна власт, понеже беше тясна държавица, разположена между обширните империи на Тсорт и Ефеб, всяка от които представляваше и заплаха, и щит. Повече от хиляда години царете по течението на Джел, с цената на крайна дипломация, изтънчени маниери и темпа на стоножка, напомпана с адреналин, бяха удържали мира по цялата задна страна на континента. Самият факт, че си просъществувал седем хиляди години, може да се превърне в застрашително оръжие, ако го използваш по правилния начин.

— Искаш да кажеш, че се намираме на неутрална земя? — попита Тепик.

— Тсорт има пустинна култура като нас — обясни Диос, а допрените му длани образуваха нещо като островърха кула. — Спомогнали сме за нейното оформяне през годините. А що се отнася до Ефеб — Той подсмръкна. — Те имат някои особено странни поверия.

— Какво имаш предвид?

— Вярват, че светът се управлява от геометрията, Ваше величество, че всичко е само ъгли и числа. А това, Ваше величество… — Диос се намръщи — …може да доведе до появата на много нездрави идеи.

— Аха. — Тепик взе решение да проучи тези нездрави идеи колкото се може по-скоро. — Значи тайничко сме на страната на Тсорт, така ли?

— Не. Важно е Ефеб да си остане силен.

— Но имаме много повече общо с Тсорт?

— Така ги караме да си мислят, Ваше величество.

— Но те са пустинна култура, нали?

Диос се усмихна:

— Опасявам се, че не приемат пирамидите насериозно, Ваше величество.

Тепик се замисли върху всичко това.

— Тогава на чия страна сме всъщност?

— На нашата си, Ваше величество. Винаги може да се постигне. Помнете, Ваше величество, че родът Ви беше в третата си династия, преди нашите съседи да схванат как се правят бебета.

Оказа се, че делегацията на Тсорт действително бе изучавала културата на Джел прилежно, почти френетично. Освен това личеше, че не са и започнали да я проумяват. Просто си бяха взели назаем от нея толкова елементи, колкото са им се сторили нужни, а след това ги бяха сглобили по деликатно погрешен начин. Например масово си служеха с Тройно Завъртяната Походка, както е показана на барелефите, а тя се използваше в двора на Джели само при опредедени обстоятелства. Случайни гримаси помрачаваха лицата им, когато гръбначният им стълб започваше да протестира.

Освен това носеха Кхруспидите на Утринта и лентите за Пътя Отвъд, както и препаските Все Още Можещ и — нищо чудно, че и девойките, дежурни по ветрило, криеха усмивките си — имаха дори съответните брони за крака!^[6]

Дори на Тепик му се наложи бързо да се изкашля. Но, помисли си, те толкова си знаят. Като децата са.

А тази мисъл бе последвана от друга, която я допълни: „Тези деца могат да ни изтрият от лицето на земята в рамките на един час.“

По горещите следи на другите две се появи и трета мисъл, която гласеше: „Това са само някакви си дрехи, за бога, а започваш да ги взимаш съвсем насериозно.“

Пратениците от Ефеб бяха по-разумно облечени в бели тоги. Те някак си приличаха, сякаш в страната им работеше пресичка, която оформяше в калъп еднакви дребни гологлави мъже с къдрави бели бради.

Двете делегации спряха пред трона и се поклониха.

— Здравейте — каза Тепик.

— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатилото на Пощадата, Високопоставеният по Рождение, Никога Неумиращият Цар ви приветства с добре дошли и ви повелява да приемете по едно вино с него — изрече Диос и плесна с ръце, за да дойде някой иконом.

— O, да — продължи Тепик. — Моля, седнете.

— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатилото на Пощадата, Високопоставеният по Рождение, Никога Неумиращ Цар ви приветства с добре дошли и ви повелява да седнете — уточни Диос.

Тепик си блъскаше главата да измисли подходяща реч. Много такива речи бе слушал в Анкх-Морпорк. Вероятно по цял свят си бяха едни и същи.

— Сигурен съм, че ще се разберем…

— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатилото на Пощадата, Високопоставеният по Рождение, Никога Неумиращ Цар ви приветства с добре дошли и ви заповядва да се вслушате! — извиси глас Диос.

— …дългата история на приятелството…

— Да се вслушате в мъдростта на Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатилото на Пощадата, Високопоставеният по Рождение, Никога Неумиращ Цар!

Ехото затихна.

— Мога ли да ти кажа нещо, Диос?

Върховният жрец се наведе напред.

— Необходимо ли е всичко това? — изсъска Тепик.

Орловите черти на Диос придобиха вдървения израз на човек, който се бори с непозната концепция.

— Разбира се, Ваше величество. Това е традицията — заяви той накрая.

— Мислех си, че от мен се очаква да разговарям с тези хора. Нали разбираш, за границите, търговията и така нататък. Много съм мислил по тези въпроси и имам няколко идеи. Искам да кажа, че ще ми е трудничко, ако продължаваш така да ревеш.

Диос му пусна една любезна усмивка.

— O, не, Ваше величество. Всичко това е уредено, Ваше величество. Тази сутрин се срещнах с тях.

— Какво тогава да правя аз?

Ръката на Диос направи леко кръгово движение.

— Каквото пожелаете, господарю. Прието е да се поусмихнете, да ги накарате да се чувстват като у дома си.

— И това ли е всичко?

— Ваше величество може да ги попита дали им е приятно да са дипломати — предложи Диос.

Срещна яростния поглед на Тепик с очи, безизразни като огледала.

— Аз съм царят — изсъска Тепик.

— Естествено, Ваше величество. Не можем да си позволим да петним поста с някакви си въпроси от долнопробно естество, Ваше величество. Утре, господарю, ще ръководите Върховния съд. Много подходяща дейност за монарх, Ваше величество.

— Аха. Да.

 

Доста заплетено дело. Тепик внимателно го изслуша — ставаше дума за обвинение в кражба на добитък, усложнено от поземлените закони на Джели, напластени като слоевете в луковица. Логично е да е негова работа, помисли си. Никой друг не би могъл да реши на кого принадлежи тъпото добиче — на царете най им приляга да я вършат тази работа. Я да видим сега — преди пет години тоя продал вола на оня, но както се оказало…

Прехвърли погледа си от лицето на единия угрижен селяк към лицето на другия. И двамата стискаха сламените си шапки близо до гърдите си. И двамата имаха онзи вдървен вид, присъщ за обикновените хорица, които в търсене на решение на простичкия си спор са се озовали върху мраморен под, в просторна зала, а техният бог седи на трон пред очите им. Тепик ни най-малко не се съмняваше, че и двамата с ентусиазъм биха се отказали от правата си върху жалкото създание, само и само да са на двайсетина километра оттук.

Волът бе достигнал до доста зряла възраст, каза си Тепик, време му е за клане. Дори и да е на тоя селяк, пасъл е на земята на съседа през всички отминали години. Справедливо ще е, ако получат по половина, ще има да го помнят това съдийско решение…

Вдигна във въздуха своя Сърп на Справедливостта.

— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар ще произнесе присъдата! Треперете пред справедливостта на Негово Величие Цар Теп…

Тепик прекъсна Диос насред напева му.

— Като изслушахме и двете страни по делото — с твърд глас започна той, а маската придаваше на гласа му известен тътен — и бяхме силно впечатлени от аргументите за и против, оставаме с убежденението, че единственото справедливо решение е въпросното добиче да бъде заклано незабавно и да бъде поделено поравно между ищеца и ответника.

Облегна се назад. Ще ме нарекат Тепик Мъдреца, хрумна му. Обикновените хора си падат по такива работи.

Фермерите го изгледаха тъпо и продължително. После едновременно, сякаш и двамата бяха поставени на подвижни платформи, се завъртяха и впериха взор към стъпалата, където Диос седеше сред няколко по-маловажни жреци.

Той се изправи, пооглади с ръка непретенциозната си роба и вдигна жезъл.

— Вслушайте се в тълкуванието на мъдростта на Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар — постанови той. — С Божествената си присъда постановяваме спорното добиче да стане собственост на Рхъмъсфът. Божественото ни решение гласи добичето да бъде жертвопринесено пред олтара в Голямата зала на Боговете в знак на благодарност за вниманието, оказано ви от страна на Нашата Божествена Личност. По-нататък присъдата гласи, че и Рхъмъсфът, и Ктофъл ще дадат три трудодни в земите на Царя, за да се отплатят за взетото решение.

Диос повдигна глава, за да може погледът му да минава точно покрай страховития му нос и да се забива право в маската на Тепик. Протегна нагоре и двете си ръце.

— Могъща е мъдростта на Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар!

Селяните се поклониха с благодарност, преливаща от ужас и се изнизаха заднешком, оградени като в рамка от стражите.

— Диос — произнесе Тепик с равен глас.

— Ваше величество?

— Ако обичаш да ми отделиш една минутка.

— Ваше величество? — повтори Диос и се материализира край трона.

— Нямаше как да не забележа, Диос — прости ми, ако греша, — известно отклонение в направения превод.

Жрецът придоби израз на изненада.

— Наистина не е така, Ваше величество. С изключителна точност предадох Вашето решение, като единствено си позволих да уточня детайлите в съответствие със съществуващите прецеденти и традиция.

— Как така? Проклетата твар всъщност принадлежеше и на двамата!

— Но Рхъмъсфът се слави с педантичната си преданост, Ваше величество, той търси всяка възможност да слави и величае боговете, а Ктофъл е известен само като пристан на глупави идеи.

— Каква е връзката с правосъдието?

— Много тясна, Ваше величество — невъзмутимо промълви Диос.

— Но сега никой от двамата не притежава вола!

— Точно така, Ваше величество. Но Ктофъл не го притежава, защото не го заслужава, а Рхъмъсфът със своята жертва си осигурява по-висок ранг в отвъдния свят.

— А ти, предполагам, ще си похапваш говеждо довечера — заключи Тепик.

Все едно, че му нанесе удар — ако бе награбил трона и го беше запокитил по жреца, реакцията му щеше да е същата. Диос отстъпи назад втрещен, със зейнала уста, а очите му се бяха превърнали в две нетрайни, изпълнени с болка езера. Когато проговори, в гласа му се долавяше сурова жилка.

— Аз не ям месо, Ваше величество. То разрежда и очерня душата. Мога ли да призова следващия случай, Ваше величество?

Тепик кимна.

— Много добре.

Следващото дело беше за наема на стотина квадрата земя край реката. Тепик го изслуша внимателно. Добрата плодородна земя беше от първостепенно значение в Джели, тъй като пирамидите заемаха твърде голяма част от нея. Проблемът беше сериозен.

Особено сериозен поради факта, че наемателят на земята, отвсякъде погледнато, си беше трудолюбив и съзнателен човек, а действителният собственик беше очевидно богат и противен.^[7] За съжаление обаче, колкото и да се опитва човек да пренарежда фактите, той си беше в правото.

Тепик дълбоко се замисли, а после косо погледна Диос. Жрецът му кимна.

— Струва ми се… — започна Тепик колкото се може по-бързо, но очевидно недостатъчно бързо.

— Вслушайте се в присъдата на Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар!

— Струва ми се… ни се — повтори Тепик — че като разгледахме проблемите в дълбочина и проникнахме отвъд дребнаво тленната им страна, заключихме, че единственото и справедливо решение… — той замълча. Един бог-цар не се изразява по този начин. — Рентиерът е претеглен на кантара и се установява липса — изтрещя гласът му през цепката на маската. — Произнасяме присъда в полза на наемателя.

Всички в съда като по команда се обърнаха към Диос, който проведе шепнешком консултация с останалите жреци и се изправи.

— Чуйте тълкуванието на словата на Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставени по Рождение, Никога Неумиращ Цар! Пторн фермерът да плати веднага 18 тууна наем със задна дата на Принц Имтебос! Принц Имтебос да плати веднага 12 тууна на храма за дарове на боговете на реката! Да живее царят! Въведете следващия!

Тепик отново кимна към Диос.

— Има ли някакъв смисъл да седя тук? — разгорещено прошепна той.

— Моля Ви да се успокоите, Ваше величество. Ако не сте тук, откъде хората ще разберат, че с тях се постъпва справедливо?

— Но ти извърташ всичко, каквото ти казвам!

— Не, Ваше величество. Вие издавате присъдата като човек. А аз превеждам присъдата, издадена от царя.

— Разбирам — мрачно каза Тепик. — Добре, отсега нататък…

Чу се шум от бъркотия някъде извън залата. Очевидно отвън имаше някакъв затворник, който далеч не хранеше доверие към решенията на царя, а царят не го винеше за това. И на него самия работата съвсем не му харесваше.

Оказа се, че е тъмнокосо момиче, което се боричкаше в ръцете на стражите и с юмруци и пети им нанасяше такива удари, каквито биха накарали мъж, принуден да прави същото, да се изчерви от неудобство. Освен това не беше и облечена с подходящи дрехи за такъв род дейност. Одеждите й едва биха покрили стандартите за белене на грозде и мотаене из царските покои.

Тя видя Тепик и за негово тайничко удоволствие му хвърли поглед, изпълнен с чиста омраза. След прекарания следобед, през който се бяха отнасяли към него като към статуя с умствена недостатъчност, сега фактът, че някой е готов да прояви интерес към неговата личност, му достави истинска наслада.

Не знаеше какво е извършила, но съдейки по начина, по който млатеше стражите, можеше да се обзаложи, че е вложила цялото си умение.

Диос се наведе до дупките за уши на маската.

— Името й е Птраци — каза му. — Лична прислужничка на баща Ви. Отказала е да приеме отварата си.

— Каква отвара? — попита Тепик.

— Според обичая мъртвият цар взима със себе си слуги в отвъдния свят, Ваше величество.

Тепик кимна унило. Това беше ревностно пазена привилегия и единственият начин, по който слуга без нито петаче в джоба си можеше да си осигури безсмъртие. Спомни си погребението на своя дядо и сдържаните викове на личните слуги на стареца. Заради това баща му бе изпаднал в депресия дни наред.

— Да, но не е задължително.

— Да, Ваше величество. Не е задължително.

— Татко имаше много слуги.

— Предполагам, че тя му е била любимка, Ваше величество.

— Тогава в какво точно е прегрешила?

Диос въздъхна като човек, който трябва да обяснява разни неща на изключително бавно развиващо се дете.

— Отказала е да приеме отварата, Ваше величество.

— Извинявай. Диос, нали ми каза, че не е задължително?

— Да, Ваше величество. Не е, Ваше величество. Напълно доброволно е. Представлява свободно волеизявление. А тя е отказала, Ваше величество.

— Аха. Една от онези ситуации — отбеляза Тепик.

Джелибейби се основаваше на тях. Ако се опиташ да ги проумееш, можеш да се побъркаш. Ако някой от предците му бе постановил, че нощта е ден, хората щяха и досега да опипват пътя си по светло.

Наведе се.

— Пристъпи напред, млада госпожице.

Тя погледна към Диос.

— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII…

— Всеки път ли трябва да минаваме през всичко това?

— Да, Ваше величество — Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар ти повелява да оповестиш вината си!

Момичето се изтръгна от хватката на стражите и се обърна към Тепик, като се тресеше от ужас.

— Той ми казваше, че не иска да бъде погребван в пирамида — заразказва тя. — Каза, че мисълта за онези милиони тонове камъни над него го карат да сънува кошмари. А аз още не искам да умра!

— Отказваш с радост да приемеш отварата? — запита Диос.

— Да!

— Но, дете мое — започна Диос — тогава царят ще трябва да те усмърти, така или иначе. Несъмнено е по-добре да си отидеш с чест към достойно място в отвъдния свят, нали?

— Не искам да слугувам в отвъдното!

Насъбралите се жреци отрониха стон на ужас. Диос кимна.

— Тогава Гълтачът на Души ще те отведе. Ваше величество, очакваме Вашата присъда.

Тепик осъзна, че се бе втренчил в момичето. В нея откриваше нещо натрапчиво познато, но не можеше точно да разбере какво беше.

— Пуснете я.

— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар каза! Утре на разсъмване ще бъдеш хвърлена на крокодилите в реката. Велика е мъдростта на царя!

Птраци се извърна и яростно изгледа Тепик. Той не продума. Не смееше, защото се страхуваше от онова, в което можеха да се превърнат думите му.

Тя тихо излезе, а това беше по-лошо от плач и викове.

— Това е последното дело, Ваше величество — каза Диос.

— Оттеглям се в покоите си — студено оповести Тепик. — Имам много да размишлявам.

— Следователно ще пратя да донесат вечерята Ви. Печено пиле е.

— Мразя пиле.

Диос се усмихна.

— Не, Ваше величество. В сряда царят винаги обича пилета, Ваше величество.

Пирамидите сияеха. Светлината, с която даряваха околността беше странно замъглена, почти сива, но от върха на всяка пирамида към небето на зигзаг струяха пламъци, намерили пролука между камъните.

Лек звук на метал, стържещ по камъка, напълно изстръгна Птраци от разпокъсаната й дрямка. Девойката се изправи много внимателно и пропълзя до прозореца.

За разлика от обикновените, прозорците на затворническите килии са големи и просторни и трябва само да махнеш няколко неудобни железни решетки, за да осигуриш бягството на затворника, този прозорец представляваше една-единствена цепка, не по-широка от двайсетина сантиметра. Седемте хиляди години бяха научили царете, властващи край Джел, че килиите трябва да са проектирани да задържат затворниците вътре в тях. Единственият начин, по който биха могли да минат през такъв процеп беше да станат на парчета.

Но на светлината, която идваше от пирамидата, се видя сянка, а един глас каза:

— Шшшшт.

Тя се залепи за стената и се опита да достигне до процепа.

— Кой си ти?

— Тук съм, за да ти помогна. Уф, по дяволите. На това прозорец ли му викат? Виж, спускам въже.

Покрай рамото й падна дебела копринена връв, цялата на възли. Тя я изучава секунда-две, после изрита обувките си с остри завити връхчета и се изкатери по нея.

Лицето от другия край на цепката беше полускрито от черна качулка и тя само успя да види загриженото му изражение.

— Не се отчайвай — каза лицето.

— Не се отчайвах. Просто се опитвах да подремна.

— O. Извини ме тогава. Просто да си тръгвам и да те оставя, така ли?

— Но на сутринта ще се събудя и тогава ще се отчайвам. На какво си стъпил, демоне?

— Знаеш ли какво е желязна котка?

— Не.

— Е, стъпил съм на две такива котки.

Двамата безмълвно и втренчено се оглеждаха.

— Добре — накрая изрече лицето. — Ще се наложи да заобиколя и да вляза през вратата. Ти стой там.

И изчезна нагоре.

Птраци се плъзна обратно до ледените камъни на пода. Да влезе през вратата! Чудеше се как нещото ще успее да го стори. На хората им се налага първо да отворят вратата.

Сгуши се в най-отдалечения ъгъл на килията, забила поглед в малкото правоъгълно парче дърво.

Изминаха дълги минути. По едно време й се стори, че чува тихо щумолене като от въздишка.

Малко по-късно се чу едва доловимо прищракване на метал, толкова тихичко, сякаш бе почти извън обхвата на човешкото ухо.

Още време се нави на макарата на вечността, преди тишината отвъд килията, причинявана от липсата на звук, да се превърне бавничко в тишина, предизвикана от някой, който не вдига никакъв шум.

Помисли си: то е точно пред вратата.

Последва пауза, през която Тепик смаза резетата и пантите. И когато предприе последния щурм, вратата се отвори с главозамайващо безшумие.

— Ей? — изрече глас в мрака. Птраци се сгуши още повече в ъгъла.

— Виж, тук съм, за да те спася.

Сега на фона на сиянието успя да различи почерната сянка, която пристъпи напред с по-голяма доза несигурност, отколкото се очакваше от един демон.

— Идваш или не идваш? — попита нещото. — Само съм зашеметил стражите, те за нищо не са виновни. Нямаме много време.

— Трябва да бъда хвърлена на крокодилите, когато се съмне — прошепна Птраци. — Самият цар така повели.

— Може да е сбъркал.

Очите на Птраци се разшириха в израз на ужас и недоверие.

— Гълтачът на Души ще ме отнесе! — отрони тя.

— Искаш ли това да стане?

Птраци се поколеба.

— Е, тогава — каза фигурата и пое ръката й, която не се противопостави.

Изведе я от килията и тя едва не падна върху просналото се тяло на един от стражите.

— Кои са тези в другите килии? — попита я, като сочеше редицата врати по коридора.

— Не знам — отвърна Птраци.

— Хайде да разберем, а?

Фигурата доближи някакво канче до резетата и пантите на следващата врата, после я бутна. Сиянието, влизащо през тясното прозорче, освети мъж на средна възраст, седнал с кръстосани крака на пода.

— Тук съм, за да те спася — оповести демонът. Мъжът го изгледа с присвити очи.

— Да ме спасиш? — повтори той.

— Да. Защо си затворен?

Мъжът провеси глава:

— Изрекох богохулства срещу царя.

— Как го направи?

— Изтървах една скала на крака си. Сега ще ми изтръгнат езика.

Тъмната фигура поклати съчувствено глава.

— Някой жрец те е чул, нали? — попита.

— Не. Аз самият му казах. Подобни думи не трябва да ми се разминат безнаказано — добродетелно отсъди мъжът.

Наистина ни бива за тия работи, помисли си Тепик. Животните не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за да си толкова истински тъп.

— Мисля, че трябва да си поговорим по този въпрос навън — предложи Тепик. — Защо не дойдеш с мен?

Мъжът се дръпна назад и яростно го погледна.

— Искаш от мен да избягам?

— Струва ми се, че това е добра идея, не мислиш ли?

Мъжът се втренчи в очите му, а устните му мърдаха безгласно. И очевидно взе решение.

— Стражи! — изпищя той.

Викът изкънтя в спящия палат. Вероятният му спасител впи в него невярващ поглед.

— Побърканяк — заяви Тепик. — Всички сте побъркани.

Излезе от килията, грабна ръката на Птраци и пое забързано по мрачните коридори. Зад тях затворникът максимално използваше езика си, докато все още си го имаше, за да врещи проклятия.

— Къде ме водиш? — попита Птраци, докато елегантно се изнизваха покрай един ъгъл и тръгнаха към вътрешен двор, преграден с колони.

Тепик се поколеба. Не бе обмислял особено развитието на нещата оттук нататък.

— Защо си правят труда да заключват вратите? — попита, като разглеждаше колоните. — Ето това искам да знам. Чудя се защо ли ти не се върна обратно в килията си, докато аз бях в другата?

— Аз… аз не искам да умра — тихичко отговори тя.

— Не те обвинявам за това.

— Не трябва да говориш така! Грешно е да не искаш да умреш!

Тепик хвърли бърз поглед на покрива около двора и откачи абордажната си кука.

— Мисля, че би трябвало да се върна обратно в килията си — каза Птраци, без всъщност да предприема никакво действие в тази насока. — Грешно е дори и да си помислиш да не се подчиниш на царя.

— О? И какво се случва с теб тогава?

— Нещо лошо — не уточни тя.

— Искаш да кажеш, че е по-лошо от това да те хвърлят на крокодилите или Гълтачът на Души да вземе душата ти? — уточни Тепик и здраво закрепи куката за някакъв скрит перваз на плоския покрив.

— Тази мисъл е интересна — призна Птраци и спечели Наградата на Тепик за Прояснено Съзнание.

— Струва си да се обмисли, нали?

Тепик увисна на въжето, за да му изпробва здравината.

— Казваш, че ако така и така ти се случи най-лошото, можеш да спреш да се притесняваш — каза Птраци. — Ако Гълтачът на Души те пипне, независимо какво правиш, крокодилите могат и да ти се разминат, нали?

— Качвай се първа — нареди Тепик. — Мисля, че някой идва.

— Кой си ти всъщност?

Тепик порови в торбичката си. Беше се върнал в Джели преди цяла вечност само с дрехите, които сега носеше, но пък с тях беше и по време на изпита си. Изпробва в ръката си ножа за мятане Втори номер и стоманата заблестя в сиянието. Вероятно това беше единствената стомана в цялата страна. Не че Джелибейби не бе чувала за желязото. Нещата просто стояха по следния начин: ако медта се е оказала достатъчно добра за пра-пра-пра-пра-прадядо ти, значи става и за теб.

Не, стражите не заслужаваха ножове. Нищо лошо не бяха направили.

Ръката му стисна мрежичката с капаните. Бяха от малкия модел със зъбци само по три сантиметра. Капаните не убиват, само позабавят хората за известно време. Ако в петата ти се забодат един или два от тях, значително забавяш хода си и ставаш крайно предпазлив, освен ако не си от фаталните ентусиасти.

Пръсна няколко от тези съоръжения в началото на коридора и изтича обратно до въжето, като се изтегли нагоре с няколко бързи замаха. Стигна до покрива точно когато първите стражи изтърчаха под трегера. Изчака, за да чуе първата ругатня, после нави въжето и забърза след момичето.

— Ще ни хванат — предположи тя.

— Не ми се вярва.

— А после царят ще ги накара да ни хвърлят на крокодилите.

— O, не. Не мисля… — Тепик спря. Идеята беше интригуваща. — Би могъл — осмели се да каже. — Много е трудно да си убеден в каквото и да е.

— Тогава какво ще правим?

Тепик се вторачи над реката в сияещите пирамиди. Голямата Пирамида беше още в строеж, на светлината се виждаше как струпаните камъни, смалени от далечината, се носеха около върха й. Количеството труд, което Птакласп влагаше в работата, беше изумително.

Ама какво еияние ще излъчва тя, помисли си Тепик. Ще се вижда чак до Анкх.

— Ужасни са, нали? — отрони Птраци зад него. — Така ли мислиш?

— Тръпки те побиват от тях. Старият цар ги мразеше, да знаеш. Казваше, че приковават Царството към миналото.

— А каза ли защо?

— Не. Просто ги мразеше. Беше симпатяга. Много мил. Не е като новия.

Издуха носа си и върна кърпичката в крайно оскъдното местенце, предоставяно от украсения й с пайети сутиен.

— Ъ-ъ, какво точно трябваше да правиш? Като лична прислужничка, искам да кажа? — попита Тепик, като обхождаше с поглед панорамата на покривите, за да скрие смущението си.

Тя се изхили:

— Не си оттук, нали?

— Не. Не съвсем.

— Говорех му най-вече. Или просто слушах. Той можеше наистина да говори, но все се оплакваше, че никой никога не чува онова, което казва в действителност.

— Да — потвърди Тепик от все сърце. — И това ли беше всичко?

Тя се вторачи в него и пак се изхили.

— O, за онова ли питаш? Не, много мил беше. Нямаше да имам нищо против, нали разбираш. Притежавах необходимата подготовка. Всъщност малко съм разочарована. Жените в семейството ми са служили на царете векове наред, разбираш ли.

— O, така ли? — успя да отрони той.

— Не знам дали някога си виждал една книга, казва се „Палатът със спуснатите…

— …кепенци“ — неволно довърши Тепик.

— Предполагах, че джентълмен като теб ще е чувал за нея — одобри Птраци и го смуши в ребрата.

— Това е вид учебник. Е, моята пра-пра-пра-баба е позирала за някои от картините. Не наскоро — добави тя, в случай че не е успял да я разбере напълно.

— Искам да кажа, че това би било малко отблъскащо — мъртва е от двадесет и пет години. Когато е била по-млада. Всички казват, че много приличам на нея.

— Ърк — съгласи се Тепик.

— Тя е била известна. Можела е да си слага краката зад главата, разбираш ли. И аз мога. Имам Трети клас.

— Ърк?

— Старият цар веднъж ми каза, че боговете даряват хората с чувство за хумор като компенсация за това, че са им дали и пол. Мисля, че по онова време той беше мъничко разстроен по този въпрос.

— Ърк.

Само бялото на очите на Тепик се виждаше.

— Не си от разговорливите, а?

Нощният ветрец довяваше парфюма й до него. Птраци използваше уханието като стенобойна машина.

— Трябва да намерим място, където да те скрием — каза той, като се концентрираше върху всяка отделна дума. — Нямаш ли си родители или нещо такова?

Опита се да пренебрегне факта, че на фона на безоблачното сияние тя сякаш светеше и начинанието не би имало голям успех.

— Ами майка ми все още работи някъде из палата — отговори Птраци. — Но не мисля, че е на моя страна.

— Трябва да те отведем далеч оттук — трескаво говореше Тепик. — Ако се скриеш някъде днес, мога да открадна коне, или кораб, или нещо подобно. Тогава ще можеш да отидеш в Тсорт или Ефеб, или някъде другаде.

— Искаш да кажеш, някъде в чужбина? Не мисля, че ще ми хареса — заяви Птраци.

— В сравнение с отвъдния свят?

— Е… На фона на тази формулировка, разбира се, че ще ми хареса… — Тя хвана ръката му. — Защо ме спаси?

— Ъ? Защото да си жив е по-добре отколкото да си умрял, струва ми се.

— Прочела съм я до номер 46, „Сбирката На Петте Мравки, Вещаещи Добрини“ — каза Птраци. — Ако ти се намира малко кисело мляко, бихме могли да…

— Не. Наистина, не. Не тук. Не сега. Сигурно ни търсят, почти е утро.

— Няма нужда да ревеш така! Само се опитвах да съм мила.

— Да. Добре. Благодаря.

Тепик се дръпна настрана и отчаяно се зазяпа над някакъв парапет в една от многото светлинни шахти на палата.

— Оттук се стига до работилниците на балсаматорите. Там трябва да има много място за криене.

Отново отви въжето.

Много зали започваха откъм шахтата. Тепик намери една, пълна с работни маси и дървени стърготини по земята. Коридор отвеждаше към друга зала, отрупана със саркофази за мумии, на всеки от които беше поставено по едно от позлатените кукленски лица, които вече познаваше и ненавиждаше. Почука на някои от тях и вдигна капака на най-близкия.

— Няма никой в къщи — заключи той. — Тук вътре можеш добре да си починеш. Ще оставя капака леко открехнат, за да влиза по малко въздух.

— Не мислиш, че мога да рискувам така, нали? А ако не се върнеш!

— Ще се върна довечера — отговори Тепик. — А… а и ще се опитам да ти пусна малко храна и вода днес по някое време.

Тя стоеше на пръсти, гривните на глезена й раздрънкваха цялото либидо на Тепик. Неволно хвърли поглед надолу и видя, че всеки нокът на краката й е боядисан. Спомни си как Чийзрайт му бе разказвал зад конюшните един следобед, че момичетата, които си боядисват ноктите на краката, са… Е, сега не си спомняше какви точно са, но по онова време бе му се сторило доста невероятно.

— Изглежда много твърдо — промълви тя.

— Кое?

— Ако трябва да легна в това нещо, ще имам нужда от възглавници.

— Ще сложа малко дървени стърготини вътре, виж! — предложи Тепик. — Но побързай! Моля те!

— Добре. Но ще се върнеш, нали? Обещай ми!

— Да, да! Обещавам!

Заклини парче дърво между саркофага и капака му, за да влиза въздух през пролуката, и се втурна да бяга.

Призракът на баща му го гледаше как изчезва.

Слънцето изгря. Когато златната светлина се разля по плодородната долина на Джел, сияйните пламъци на пирамидите избледняха и се превърнаха в призрачни танцьори на фона на проясняващото се небе. Сега бяха придружени от звук. Чуваше се през цялото време, прекалено високочестотен, за да бъде чут от простосмъртни уши, звук, който се спускаше от далечното ултразвучно…

ХХХхххеееее…

Писъкът се носеше от небето, тъничко резенче звук, подобно на лък на цигулка, който се влачи по повърхността на открит мозък.

Хххееееееее…

Или на влажен нокът на пръст, който се тътри по оголен нерв, казваха някои. По него можеш да си свериш часовника, биха заявили други, ако знаеха, че има и такова нещо на света. …хеее…

Ставаше все по-плътен, докато слънчевата светлина обливаше камъните, и премина от писък на котка към ръмжене на куче. …ее… ее… ее…

Сиянието се срина. …опс.

 

— Добра утрин, Ваше величество. Вярвам, че спахте добре?

Тепик махна с ръка към Диос, но не отрони нищо. Бръснарят извършваше церемонията по Отиването Отвъд Избръснат.

Бръснарят трепереше. Доскоро беше еднорък безработен каменоделец. После ужасният върховен жрец го призова и му нареди да стане царски бръснар, но това означаваше, че се налага да докосва царя. Това обаче беше допустимо, защото жреците уредиха въпроса и нямаше да му отсичат и други части. Общо взето, ситуацията се оказа по-добра, отколкото бе очаквал, а си беше и голяма чест да си едноръчно отговорен за брадата на царя.

— Не сте ли бил обезпокояван по някакъв начин? — упорстваше върховният жрец. Очите му сканираха стаята на растер от чувството за подозрение. Учудващо си беше, че по стените не просълзиха струйки разтопена скала.

— Ннне-е-е…

— Ако бихте могли само да не мърдате, о, Никога Неумиращ — умоляващо отрони бръснарят с глас на човек, убеден, че ще се сдобие с обиколка с екскурзовод из храносмилателния тракт на крокодил, ако вземе да нащърби някое царско ухо.

— Не сте ли чували никакви странни шумове, Ваше величество? — питаше Диос.

Рязко направи крачка назад, за да надникне зад позлатения параван с пауни, разположен в другия край на помещението.

— Никакви.

— Ваше величество има малко залинял вид тази сутрин — отбеляза Диос.

Той седна на пейката с гравирани дребни леопарди, дресирани за лов на елени. Да седиш в присъствието на царя, с изключение на церемониалните случаи, не беше измежду позволените деяния. Този път обаче означаваше, че Диос успя да хвърли бърз поглед под ниското легло на Тепик.

Жрецът беше озадачен. Въпреки болките и недоспиването си Тепик беше в необяснимо приповдигнато настроение. Избърса брадичката си.

— Заради леглото е — каза. — Мисля, че съм го споменавал. Дюшеци. В тях има пера. Ако понятието ти е непознато, попитай пиратите от Кхали. Половината от тях вероятно вече си спят на пухени дюшеци.

— Негово величество обича да се шегува — отбеляза Диос.

Тепик знаеше, че не бива да прекалява, но все пак го направи.

— Диос, да не би нещо да не е наред?

— Някакъв мерзавец е проникнал с взлом в двореца тази нощ. Девойката Птраци липсва.

— Това е много обезпокоително.

Лицето на Диос сякаш беше от камък:

— Да, Ваше величество.

— Значи свещените крокодили ще гладуват.

Не и задълго, помисли си Тепик. Иди до края на което и да е пристанче надолу по реката, застани така, че сянката ти да падне върху реката, и като с магия калната вода ще се превърне в кално-жълти тела. Те приличат на накиснати големи трупи, но основната разлика е в това, че трупите не се разтварят в единия край, за да ти отхапят краката. Свещените крокодили на Джел изпълняваха ролята на служба по чистотата, речен патрул и от време на време — морга.

Не може просто да се нарекат големи — ако течението понесе странично някой от мъжкарите, ще прегради реката и ще я превърне във вир.

Бръснарят се изнесе на пръсти. Неколцина лични прислужници се донесоха на пръсти.

— Предусетих естествената реакция на Ваше величество — продължаваше Диос както водата дълбае на капки във варовични пещери.

— Много добре — отбеляза Тепик, като прегледа дрехите за деня. — Каква точно беше тя?

— Щателен обиск на палата — зала по зала.

— Абсолютно. Давай, Диос.

Лицето ми е напълно открито, каза си. Нито едно мускулче не ми е потрепвало безпричинно. Зная, че не е потрепвало. Той може да чете по мен като по възпоменателен стълб. Аз обаче мога да го бия по вторачване.

— Благодаря, Ваше величество.

— Предполагам, че вече са на километри оттук. Които и да са. Тя беше само една лична прислужничка, нали?

— Немислимо е някой да не се подчини на волята Ви! Няма човек в царството, който да посмее да го стори! Ще платят с душите си! Ще бъдат заловени, Ваше величество! Заловени и унищожени!

Слугите се снишиха зад гърба на Тепик. Това не беше просто изблик на гняв. Това беше ярост. Истинска, старовремска, висококачествена ярост от сой. Назряла си беше като цяла шапка луни във фаза на пълнолуние.

— Добре ли си, Диос?

Жрецът се извърна с лице към реката. Великата Пирамида беше почти завършена. Гледката като че го поуспокои или поне успя да закрепи състоянието му на някакво ново психично плато.

— Да, Ваше величество — отвърна. — Благодаря Ви. — Дишаше дълбоко. — Утре, Ваше величество, ще имате удоволствието да гледате как ще монтират върха на пирамидата. Значимо събитие. Естествено ще бъде нужно известно време, за да се завършат вътрешните камери.

— Добре. Добре. А тази сутрин, мисля, би трябвало да посетя баща си.

— Убеден съм, че царят ще се радва да Ви види, Ваше величество. Вашата воля е да Ви придружа.

 

Неоспорим като Третия Закон на Гнусотията е фактът, че не може да има понятие „добър Велик Везир“. Очевидно склонността към зловещ кикот и заговори е част от длъжностната характеристика.

Съществува тенденция в същата категория да попадат и върховните жреци. Длъжни са да преглътнат загатнатото предположение, че в мига, в който се сдобият със странната шапчица, започват да издават необясними заповеди — например да бъдат приковавани принцеси към скалите и предоставяни на странстващи морски чудовища, а в морето да бъдат хвърляни невръстни бебенца.

Това е скандална клевета. През цялата история на Диска повечето върховни жреци си бяха сериозни, набожни и съзнателни мъже, които са направили всичко възможно да изтълкуват желанията на боговете, като понякога са изкормвали или одирали на живо стотици хора само и само да се уверят, че съвсем точно схващат волята божия.

Саркофагът на цар Тепикамон XXVII беше изложен за поклонение. Бе изработен от форифи, смарагджин, скелса и делфинет, отвътре облицован с розов нефрит, парфюмиран и наситен с много редки смоли и благовония…

Имаше много внушителен вид, но царят заключи, че не си заслужава да се мре заради това. Примири се и тръгна да се шляе из двора.

Нов актьор се бе появил в драмата на неговата смърт.

Гринджър, ваятелят на моделите.

Винаги се бе чудил на тези модели. Дори и смирените селяни очакваха да бъдат погребани в компанията на подбрани изваяни домашни животни, които някак ставаха истински в Отвъдния свят. Много народ трябваше да се задоволи с по една изпосталяла кравичка в този свят, за да се сдобие с богато и охранено стадо за Отвъдния. Велможите и царете получаваха пълен комплект, в това число модели на каруци, къщи, кораби, изобщо на всичко, което е прекомерно голямо и не може да бъде иначе побрано в гробницата. Веднъж преминали на Отвъдната страна, всички тези неща някак си възвръщаха автентичните размери.

Царят се намръщи. Приживе бе сигурен в достоверността на този факт. Нито за миг не се бе усъмнил…

Езикът на Гринджър се показа от ъгълчето на устата му, докато се опитваше с огромно внимание да закрепи с пинсета миниатюрно гребълце на речната трирема в мащаб 1/80. Всяка равна плоскост в неговото кътче от работилницата бе осеяно с животински фигурки и предметчета. Някои от по-впечатляващите му творения висяха на жици под тавана.

От подслушаните разговори царят вече бе научил, че Гринджър е на двадесет и шест години, не е в състояние да открие средство, с което да спре неумолимия напредък на акнето си, и живее със своята майка, където вечер се занимава с направата на фигурките си. Някъде дълбоко във ватената обвивка на ума си той се надяваше един ден да срещне някоя добра девойка, която ще е в състояние да проумее колко изключително важно е да можеш достоверно да изработиш всеки отделен детайл на церемониалната волска каруца с шест колела. Девойка, която ще му държи гърнето с лепило и винаги ще е готова да постави доброволно палец, за да затисне онова място, което трябва плътно да прилепне и ще натиска здраво, докато лепилото изсъхне.

Дочу звук от тромпети, настана и някакво всеобщо оживление зад гърба му. Не обърна внимание. Напоследък сякаш се вдигаше прекалено много врява. Опитът му сочеше, че повод винаги е някоя дреболия. Хората просто не умеят да степенуват правилно нещата по важност. Бе чакал в продължение на два месеца за един-два килограма смола, факт, който очевидно не бе притеснил никого. Намести монокъла си по-удобно и нагласи едно миниатюрно кормчийско гребло на мястото му.

До него бе застанал някой, комуто очевидно се отдаваше шанс да свърши нещо полезно.

— Би ли сложил пръста си тук — помоли ваятелят, без да вдига глава. — Само за минутка, докато засъхне лепилото.

Температурата наоколо сякаш внезапно спадна. Погледът му попадна на усмихната златна маска, зад чието рамо лицето на Диос променяше цвета си от, по експертната оценка на Гринджър, Nо. 13 (Бледна Плът) до Nо. 37 (Пурпурен Залез, Гланциран).

— Ох…

— Много е хубаво — каза Тепик. — Какво е това?

Гринджър замига насреща му. После замига към кораба.

— Двадесет и шест метрова речна трирема, модел Кхали с рибовидна заострена палуба нос-таран — автоматично изстреля той.

Остана с впечатление, че се очаква нещо повече от него. Огледа се наоколо за подходяща идея.

— Направена е от над петстотин частички — добави. — Всяка дъсчица от палубата е изсечена поотделно, ето, вижте.

— Интригуващо — рече му Тепик. — Е; няма да те задържам. Продължавай хубавата работа.

— Платното мохе да се разгъва — продължаваше Гринджър. — Гледайте, ако дръпнете това въженце…

Маската беше отминала. На нейното място бе застанал Диос. Хвърли му едно яростно погледче, за да му покаже, че темата ще бъде разгледана по-късно и забърза след царя. Същото стори и призракът на Тепикамон XXVII.

Тепик изви поглед иззад маската. Ето го пасажът, който водеше към залата със саркофазите. Видя саркофага, в който бе Птраци — дървеното клинче си беше на мястото под капака.

— Нашият баща обаче е ей тук, Ваше величество — уточни Диос.

Умееше да се движи безшумно като призрак.

— А, да.

Тепик се поколеба, но доближи големия сандък, поставен на дървени подпорки. Известно време го гледа втренчено. Позлатеното лице на капака приличаше на всички останали маски.

— Приликата е много голяма, Ваше величество — подсказа му Диос.

— Дда-аа — отрони Тепик. — Предполагам, че си прав. Определено има по-доволен вид. Поне така си мисля.

— Здравей, момчето ми — обади се царят. Знаеше си, че никой няма да го чуе, но въпреки това му беше по-приятно, когато им говореше. По-добре е, отколкото да си говори сам — нали ще разполага с предостатъчно време за това.

— Мисля, че сме показали най-хубавото у него, о, повелителю на небесата — заяви ваятелят на глави.

— Приличам на восъчна кукла със запек.

Тепик наклони глава на една страна.

— Да — гласът му прозвуча несигурно. — Да. Ъ-ъ. Браво.

Отново се пообърна, за да надникне към коридора.

Диос кимна на стражите, застанали от двете страни на коридора.

— Ако ме извините, Ваше величество — заяви изискано.

— Хммм?

— Стражите ще продължават да търсят.

— Правилно. Ох

Диос се хвърли върху саркофага на Птраци, а стражите го следваха по петите. Сграбчи капака, отмести го назад и викна:

— Съзрете! И какво откриваме тук?

Копърко и Ембри се присъединиха към него и проточиха вратове, за да надникнат вътре.

— Дървени стърготини — оповести Копърко. Ембри ги подуши:

— Обаче миришат на хубаво.

Диос забарабани с пръсти по капака. По-рано Тепик никога не го бе виждал да изпада в безизходица. Очевидно беше как човекът започна с почукване да проверява дали саркофагът случайно няма двойни стени.

Затвори капака много внимателно, като втренчено гледаше Тепик, който за първи път се зарадва, че маската не разкрива израза му.

— Няма я там — успокояваше го старият цар. — Природна нужда я принуди да излезе, когато мьжете отидоха да закусват.

Трябва да се е измъкнала, каза си Тепик. Но къде ли е сега?

Диос опипа с поглед залата, а после, след като бавничко се бе полюшвал напред-назад подобно на стрелката на компас, очите му се спряха на втория саркофаг за мумията на царя. Големичък беше. Просторен. Излъчваше някаква фаталност.

Прекоси стаята с няколко големи крачки и повдигна капака му.

— Няма защо да чукаш — тросна се царят. — Не че ще ходя някьде.

Тепик рискува да надзърне. Мумията на царя си лежеше доста самотно вътре.

— Диос, сигурен ли си, че не ти е лошо? — попита го.

— Да, Ваше величество. Не можем да сме прекалено внимателни, Ваше величество. Очевидно тук ги няма, Ваше величество.

— Като те гледам, май добре ще ти се отрази малко чист въздух — отбеляза Тепик, като вътрешно се укори за онова, което прави, но въпреки това продължи в същия дух.

Изпадналият в безизходица Диос представляваше вдъхновяваща, но и леко смущаваща духа гледка, защото човек инстинктивно изпадаше в паника, че светът губи устойчивостта си.

— Да, Ваше величество. Благодаря, Ваше величество.

— Седни, а някой ще ти донесе чаша вода. А после ще идем да огледаме пирамидата.

Диос седна.

Чу се ужасно тихичко пращене на дърво.

— Седна на кораба — отбеляза царят. — Пьрвата му комична постъпка, на коята ставам свидетел.

 

Пирамидата придаваше ново значение на думата „масивен“. Тя просто правеше чупка в пространството около себе си. На Тепик му се струваше, че самото й тегло деформира предметите, като разпъва царството така, както оловно топче се търкаля върху гумена поставка.

Ясно беше, че хрумването му е смехотворно. Въпреки големината си, сравнена с планина например, пирамидата изглеждаше незначителна.

Но си беше твърде големичка в сравнение с всичко останало. Във всеки случай планините трябва по първоначален замисъл да са големи, самата текстура на вселената е привикнала с идеята. А пирамидата е творение и е прекалено по-голяма, отколкото следва да са направените неща.

Освен това беше и твърде студена. Черният мрамор по стените й блестеше, побелял от скреж, подложен на нажежения следобеден пек. Достатъчно глупаво постъпи, като докосна мрамора и остави слой кожа по повърхността му.

— Ама че лед!

— Тя вече складира, о, дъх на реката — уточни Птакласп, който лееше пот отвсякъде. — Дължи се на… оная работа, на граничния ефект.

— Забелязвам, че сте преустановили работата по гробните камери — отбеляза Диос.

— Хората… температурата… граничните ефекти… рискът е твърде голям… — замрънка Птакласп. — Ъ-ъ-ъ.

Тепик погледна единия, а после и другия.

— Ама какво става? Да не би да има някакви проблеми?

— Ъ-ъ-ъ — отрони Птакласп.

— Много сте изпреварили графика. Великолепна работа — похвали го Тепик. — Изумително количество труд сте вложили в делото.

— Ъ-ъ-ъ. Да. Само че…

Последва тишина, нарушавана единствено от шума на работниците из обекта и от едва доловимото просъскване на въздуха, който докосваше пирамидата.

— Всичко ще бъде наред, когато й сложим върха — най-накрая успя да измънка строителят на пирамиди. — Веднъж като започне да сияе както си му е редът, няма да има никакви проблеми. Ъ-ъ-ъ.

Посочи към върха от електрон. Изненадващо мъничък връх — само около тридесетина сантиметра широк, поставен на няколко трупи.

— Утре би трябвало да го сложим — обясни Птакласп. — Ваше величество ще ни удостои ли с присъствието си на церемонията по затапването на пирамидата? — В притеснението си беше хванал пеша на робата си и нервно го сучеше. — Ще има питиета — заломоти. — И ще се връчва сребърната мистрия, която можете да си занесете у дома. Всички присъстващи викат ура и си хвърлят шапките във въздуха.

— Разбира се — отговори Диос. — Това е чест.

— И за нас това е чест — отговорът на Птакласп бе изпълнен с лоялност.

— Имах предвид че е чест за вас — уточни върховният жрец.

Обърна се към широкия вътрешен двор, разположен между пирамидата и реката, цялата обточена със статуи и камени плочи, възхваляващи великите подвизи^[8] на цар Тепикамон и посочи към една от тях.

— И разкарай това — добави. Птакласп го погледна с израз на нещастна невинност.

— Ей тази статуя — уточни Диос, — за нея ти говоря.

— O. Ах. Ами мислехме, че като я видите, веднъж положена на мястото си, нали така, на подходяща светлина, пък и Хат Лешоглавия Бог е много…

— Да изчезне — отряза го Диос.

— Точно така, ваше преподобие — окаяно отрони Птакласп.

Понастоящем това беше един от най-незначителните му проблеми, но на всичко отгоре започваше да осъзнава, че статуята върви по петите му.

Диос се наклони още по-близо до него.

— Да си виждал млада жена някъде по обекта?

— Няма никакви жени по обекта, господарю — отрече Птакласп. — Носят много лош късмет.

— Тази специално е облечена предизвикателно — настояваше върховният жрец.

— Не, няма никакви жени.

— Нали ти е ясно, че палатът не е далеч оттук. Сигурно има много скришни места наоколо — настойчиво продължаваше Диос.

Птакласп преглътна. Това си му беше ясно. Каквото и да го беше обладало…

— Уверявам ви, ваше преподобие.

Диос го погледна намръщено и се обърна към мястото, където, както се оказа, Тепик е бил преди малко.

— Моля ви помолете го да не се ръкува с никого — каза строителят, а Диос се завтече след отдалечилия се проблясък на злато, изложен на слънчевите лъчи.

Очевидно царят не беше все още в състояние да смели идеята, че последното, което народът иска, е да си има работа с човек от народа. Работниците, които не успяваха навреме да се отстранят от пътя му, криеха ръце зад гърбовете си.

Останал сам, Птакласп си повя, за да се охлади, и се завлече на сянка в шатрата си.

Където го чакаха Птакласп ІІа, Птакласп ІІа, Птакласп ІІа и Птакласп ІІа. Птакласп винаги изпитваше неловкост в присъствието на счетоводители, а сега, в присъствието на четирима, се чувстваше направо ужасно, особено защото бяха едно и също лице. Чакаха го и трима Птакласп ІІб — останалите двама, ако вече не и трима, бяха на обекта.

Размаха ръце примиренчески.

— Добре де, добре. Какви са днешните ни проблеми?

Един ІІа прибута купчинка восъчни плочки към него.

— Татко, имаш ли някаква представа — започна той с режещия като бръснач глас, с който счетоводителите излагат встъплението си към нещо неочаквано и много скъпо — какво е висша математика?

— Ти ми кажи — отвърна Птакласп и се отпусна на табуретка.

— Нещото, което се наложи да измисля, за да се справя с ведомостта за заплатите, татко — отговори друг ІІа.

— Мислех си, че алгебрата върши тази работа?

— Миналата седмица свършихме с алгебрата — намеси се трети ІІа. — Сега вече сме на висша математика. Трябваше още четири пъти да си направя лупинг, за да мога да се заема с въпроса и понастоящем три мои версии работят с… — хвърли бегьл поглед на братята си — с квантово счетоводство.

— Това пък за какво ви е? — попита баща му отегчено.

— За следващата седмица — водещият счетоводител яростно гледаше към най-горната плочка — Например, знаеш го Ртур, художника на фрески, нали?

— Какво за него?

— Ами той, по-скоро те са ми пуснали сметка за двегодишен труд.

— Лелеее…

— Казаха ми, че са го положили във вторник. Като се отчита фактът, че времето по природа си е фрактално, както ми казаха.

— Те ли ти го казаха? — попита Птакласп.

— Удивително е само какви неща прихващат тия хора — отбеляза един от счетоводителите, забил яростен поглед в паракосмическите архитекти.

Птакласп се поколеба:

— Колко са?

— Откъде да знаем? Бяха петдесет и трима. После стана каквато стана. Във всеки случай, често го виждаме наоколо.

Двама ІІа се облегнаха назад и сключиха обтегнатите пръсти на ръцете си — това винаги е лош знак при човек, който има вземане-даване с пари.

— Проблемът е в това — продължи един от тях — че след първоначалния ентусиазъм много от работниците си направиха лупинг неофициално, за да могат да си стоят вкъщи и да се изпращат на работа едновременно.

— Но това е нечувано — протестът на Птакласп прозвуча неубедително. — Те не са различни хора, те сами на себе си го правят.

— Татко, тази мисъл никога никого не е спирала — възпротиви се ІІа. — Колко двайсетгодишни хора са спрели да се наливат до пълно оглупяване, за да отърват някакъв си четирийсетгодишен непознат от смърт, причинена от цероза на черния дроб?

Последва тишина, докато останалите се опитваха да проумеят казаното.

— Непознат ли? — несигурно отрони Птакласп.

— Същият човек, когато остарее — рязко уточни ІІа. — Това беше философско отклонение.

— Един от зидарите вчера се самонаби — мрачно сподели един ІІб. — Сби се със себе си заради жена си. А сега се побърква, защото не е наясно дали това е негова по-ранна версия или е някой, който още не е бил. Страх го е, че ще изтърве нишката. Има и по-лошо. Татко, плащаме на четиридесет хиляди души, а сме наели само две хиляди.

— Ще фалираме, нали това се опитваш да ми кажеш — уточни Птакласп. — Знам. Аз съм виновен. Само исках да ви оставя нещичко, нали разбирате. Не съм предполагал, че ще стане така. В началото всичко изглеждаше лесно.

Един ІІа се прокашля.

— Не е… ъ-ъ… не е чак толкова зле — каза тихичко.

— Какво намекваш?

Счетоводителят постави десетина медни монети на масата.

— Ами, ъ-ъ. Значи, хрумна ми, щом става всичкото тава местене във времето, че не само хората могат да си правят лупинги, а-а, ъ-ъ, гледайте сега, нали ги виждате тези монети?

Една монета изчезна.

— Всички са еднакви, нали? — попита един от братята му.

— Ами да — последва много смутеният отговор на ІІа, защото намесата в божествения поток на парите бе чужда на религията, която изповядваше. — Една и съща монета се явява на петминутни интервали.

— Този номер ли използваш, за да им плащаш? — тъпо попита Птакласп.

— Не е номер! Давам им парите — превзето отвърна ІІа. — Онова, което става с парите по-нататък, не е моя отговорност, нали?

— Това изобщо не ми харесва — възпротиви се баща му.

— Не се тревожи. Накрая всичко се изравнява точно — каза един ІІа. — Всеки получава онова, което му се полага.

— Да. Точно от това ме е страх — промърмори Птакласп.

— Това е само един начин да накараш парите ти да работят за теб — уточни друг от синовете му. — Навярно е квантов.

— Уф, добре де — отпаднало измънка Птакласп.

— Довечера ще й сложим върха, не се тревожи — успокои го един ІІб. — След като мощта й се излее, ще можем да уредим нещата.

— Казах на царя, че това ще го направим утре.

Всички Птакласп ІІб пребледняха в унисон. Въпреки горещината в шатрата внезапно стана много по-студено.

— Довечера, татко — настоя един от тях. — Искаш да кажеш довечера, нали?

— Утре — последва непоклатимият отговор на Птакласп. — Уредил съм сенник и хора, които да хвърлят цвят от лотос. Ще има и оркестър. Систруми, тромпети и дрънкане на цимбали. С речи, последвани от пиршество. Винаги сме правили така. За привличане на нови клиенти — иска им се да поогледат с очите си.

— Татко, сам виждаш как поглъща… Толкова скреж…

— Нека си поглъща. Ние, Птакласпови, нямаме навика да затапваме пирамидите, като че завършваме прост зид на ограда. Не им слагаме върховете, като че са оная работа в нощта. Хората очакват да има церемония.

— Но…

— Не чувам нищо. Наслушах се на ултрамодерните ви приказки. Утре. Бронзовата плоча е готова, готови са и велурените завеси — всичко е готово.

Един ІІа сви рамене.

— Няма смисъл да спорим с него. Три часа понапред съм. Помня тази среща. Не успяхме да променим решението му.

— Аз съм два часа по-напред — добави друг клониран син. — Помня, че и това си го казвал вече.

Отвъд шатрата пирамидата пращеше от натрупаното време.

В мощта на пирамидите няма никаква мистика. Пирамидите са водоеми в потока на времето. Когато са правилно оформени и ориентирани, с запечатани в тях подходящи паракосмически съотношения, времевият потенциал на голямата маса каменни блокове може да бъде пренасочен, за да се ускори времето или да се обърне назад на много малка площ, досущ както един хидравличен таран може да изпомпва вода срещу течението.

Първоначалните строители, които естествено били от древността и следователно — мъдреци, много добре са знаели всичко това и същността на една правилно построена пирамида е била да се постигне абсолютно нулево време в централната камера, така че умиращият цар, сгушен на това място, в действителност да живее вечно или поне никога да не умре докрай. Времето, което би трябвало да тече в камерата, се е съхранявало в затвореното пространство на пирамидата и на всеки двадесет и четири часа е излитало от нея под формата на сияние.

Няколко епохи по-късно хората забравили за всичко това и си помислили, че е възможно да се постигне същият резултат с помощта на: а) ритуал; б) мариноване на хората и б) съхранение на сочните им вътрешности в буркани.

Този подход рядко се радва на успех. И така изкуството за настройване на пирамидите било завинаги изгубено, а цялото това познание се превърнало в шепа недоразбрани правила и смътни спомени. Древните строители били прекалено мъдри и построили много големи пирамиди, които са в състояние да предизвикат необикновени явления, в сравнение с които простите колебания във времето биха изглеждали съвсем незначителни.

Между другото, противно на създалото се обществено мнение, пирамидите не могат да подострят остриетата на бръсначите. Просто ги връщат назад във времето, в което не са били тъпи. Навярно се дължи на квантите.

 

Тепик лежеше на горния геологичен слой на леглото си и съсредоточено се вслушваше.

Пред вратата му имаше двама стражници, други двама бяха на балкона, а — в случая се възхити на напредничавата мисъл на Диос — имаше един и на покрива. Чуваше ги как се опитват да не издават никакъв шум.

Дори не бе успял да протестира. Ако облечен в черно поганец се промъква в палата, личността на царя трябва да бъде защитавана. Неоспорим факт.

Изхлузи се от твърдата постилка и се плъзна като сянка към Баст Коткоглавия Бог, поставен в ъгъла, развъртя му главата и измъкна костюма си на убиец. Бързо се облече, като ругаеше липсата на огледала, после прекоси залата и се спотаи зад една колона.

Засега единственият му проблем беше как да не прихне в смях. Да си войник в Джелибейби не беше много рискова професия. Никога не се долавяше и най-малък намек за вътрешен бунт и тъй като и двете съседски държави можеха мигновено да размажат царството със силата на оръжието, нямаше никакъв смисъл да се подбират предани и войнствени бойци. Всъщност последното нещо, от което се нуждаеше съсловието на жреците, бяха сърцати войни. Безработните сърцати войни много скоро започваха да скучаят и да се отдават на опасни мисли, като например колко по-добре самите те биха могли да управляват страната.

Вместо това службата привличаше едри здравеняци, цвета на мъжествеността, които можеха с часове да стърчат като стълбове, без да ги налегне досада, мъже с телосложение на биволи и със съответните умствени процеси. Желателно беше да притежават и отличен контрол на пикочния си мехур.

Излезе на балкона.

Тепик се бе научил как да не се промъква крадешком. Ядено в продължение на милиони години от същества, които умеят да се промъкват крадешком, човечеството се бе научило с голяма лекота да забелязва кога някой прави това. Не стигаше и само да не вдигаш шум, защото дребните отсечки прокрадваща се тишина винаги будят подозрение. Номерът е да се плъзгаш в нощта с тиха увереност като въздуха.

Един страж стоеше точно пред стаята. Тепик се отнесе покрай него и внимателно се изкатери по стената, украсена със сложен барелеф, посветен на триумфа на бивши владетели. Тепик намираше опора в родовите си корени.

От пустинята духаше ветрец. Той прехвърли крака през парапета и тихо тръгна по все още нагорещения покрив. Във въздуха се усещаше миризма на прясно готвено с привкус на подправки.

Странно усещане е да пълзиш по покрива на собствения си дворец, като се опитваш да не налетиш на собствените си стражи, отдаден на мисия в пълно нарушение на лично издадения от теб указ и с ясно съзнание за факта, че ако те хванат, ще се окажеш хвърлен по своя заповед на свещените крокодили. В края на краищата несъмнено вече бе наредил да не се проявява никаква милост към него, ако бъде заловен.

А това придаваше особена тръпка на упражнението.

Тук, по покривите, съществуваше особена свобода — единствената, на която можеше да се радва царят на долината. На Тепик му хрумна, че селяците, които си нямаха никаква земя по делтата, са много по-свободни от него, въпреки че неговата бунтарска, нецарствена същност му казваше: „Да, свободни са да пипнат болест по избор, да гладуват колкото си искат и да пукнат от която си изберат смъртоносна треска. Е, свобода си е все пак.“

Едва доловим шум на фона на огромната тишина в ношта привлече вниманието му и го принуди да се доближи до края на покрива, обърнат към реката. Джел се бе проснала на лунната светлина — просторна и мазна.

По средата на течението една лодка се връщаше от отвъдния бряг с некропола. Нямаше как да сбъркаш фигурата на греблата. Сиянието се отразяваше от голата му глава.

Един ден, каза си Тепик, ще го проследя и ще открия какви ги върши там.

Ако отиде през деня, естествено.

На дневна светлина некрополът беше просто мрачен, сякаш цялата вселена бе спуснала кепенците, за да затвори по-рано. Дори се бе разхождал, за да го разгледа, бе скитал из улиците и булевардите, които винаги съумяваха да си останат спокойни и прашни независимо от климатичните условия на другия, на живеещия бряг на водата. Неотменно из въздуха витаеше нещо бездиханно и навярно нямаше нищо чудно. Общо взето, наемните убийци обичат нощта, но в некропола тя е съвсем различна. Или, по-точно казано, беше по много от същото. Освен това некрополът е единственият град в целия Диск, където убийците не могат да си намерят работа.

Стигна до петното светлина в двора на балсаматорите и надникна надолу. Миг по-късно леко се приземи на земята и се промъкна в залата със саркофазите.

— Здравей, момчето ми.

Тепик отвори капака на саркофага. Пак си беше празен.

— Тя е там, в един от онези отзад — осведоми го царят. — Никога не си се ориентирал добре.

Дворецът беше голям. Тепик едва се оправяше в него на дневна светлина. Обмисли шансовете си да предприеме издирване в тъмната като рог нощ.

— По моя линия си го наследил. Дядо ти беше толкова зле с посоките, че трябваше да пишат на сандалите му „Ляв“ и „Десен“. Имаш късмет, че в това отношение си се метнал на майка си.

Странна работа. Тя не разговаря, а бъбри. Очевидно не умее да задържи в главата си една мисъл за повече от десетина секунди. Мозъкът й изглежда е директно свързан с устата, така че щом някоя мисъл се свърти в главата й — веднага я изломотва на глас. В сравнение с дамите, които бе срещал по соаретата в Анкх — запленени от мисълта, че забавляват млади убийци, ги тъпчеха със скъпи деликатеси и разговаряха с тях на възвишени и деликатни теми, очите им святкаха подобно на карборундови бургии, а устните им се овлажняваха… — в сравнение с тях тя беше куха като, ами… като кухина. Въпреки това установи, че отчаяно иска да я открие. Липсата на каквато и да е била взискателност у нея я превръщаше в нещо като опиат. Изобщо не ставаше дума за гръдта й.

— Радвам се, че се върна, за да я вземеш — неясно се изрази царят. — Тя ти е сестра, знаеш ли. Половин сестра. Понякога ми се иска да се бях оженил за майка й, но нали разбираш, тя не беше от царско потекло. Много умна жена беше майка й.

Тепик внимателно се ослушваше. Ето го пак: едва доловим шум от дишане, достъпен за ухото само поради дълбоката тишина на нощта. Прокрадна се до задната част на залата, вслуша се отново и повдигна капака на един саркофаг.

Птраци се беше свила на кълбо на дъното му, дълбоко заспала, подложила ръка под главата си.

Внимателно опря калака на стената и докосна косата й. Тя измърмори нещо на сън и се намести още по-удобно.

— Ъ-ъ, май е по-добре да се събудиш — прошепна.

Тя отново се размести и отрони нещо като:

— Лстфгл.

Тепик се поколеба. Нито учителите му, нито Диос го бяха подготвили за нещо подобно. Знаеше поне седемдесет различни начина за убиване на спящ човек, но нито един, за да го събуди преди това.

Сръга я по възможно най-малко смущаващата част на тялото й. Тя отвори очи.

— О-о — промълви. — Това си ти.

И се прозя.

— Дойдох да те взема — каза Тепик — Спала си цял ден.

— Чух нечий глас. — Тя така се протегна, че Тепик припряно се извърна. — Оня жрец беше тук, оня с лице като на оплешивял орел. Наистина е ужасен.

— Така е — охотно се съгласи Тепик, изпълнен с облекчение, че някой изрича тези думи.

— Затова си кротувах. А и царят дойде. Новият цар.

— Ау. Тук, долу, така ли? — Власът на Тепик внезапно бе отслабнал.

Горчивината в гласа й се впи в сърцето му като нож за забиване Четвърти номер.

— Всички момичета казват, че той е много странен — добави тя, докато Тепик й помагаше да се измъкне от саркофага. — Знаеш ли, че можеш да ме пипнеш. Не съм направена от порцелан.

Прихвана я за ръката, като усещаше болезнена нужда от ледена вана и бърз крос по покривите.

— Нали си наемен убиец? — продължаваше тя. — Сетих се, след като си тръгна. Убиец от чужди страни. Тия черни дрехи. Да не си дошъл да убиваш царя?

— Де да можех. Той наистина вече взе да ме вбесява. Слушай, можеш ли да свалиш гривните си?

— Защо?

— Много дрънкат, като се движиш.

И обиците на Птраци биеха като камбани, когато си мърдаше главата.

— Не искам. Без тях все едно, че съм гола.

— Гола си и с тях — изсъска Тепик. — Моля те!

— Може да свири на цимбал — вметна призракът на цар Тепикамон XXVII напълно неуместно. — Е, не свири много добре, имай едно на ум. Стигнала е до страница пета от „Кратки пиески за малки пръстчета“.

Тепик изпълзя до коридора, който водеше навън от залата за балсамиране и здравата се ослуша. Тишината властваше в палата, нарушавана единствено от тежко дишане и подрънкването на бижутата, които Птраци сваляше от себе си. Изпълзя обратно при нея.

— Моля те, побързай. Нямаме много…

Птраци плачеше.

— Ъ-ъ. — каза Тепик. — Ъ-ъ.

— Някои от тях са ми подарък от баба — подсмърчаше Птраци. — И старият цар ми даде няколко. Тези обици са притежавани от семейството ми толкова дълго. Какво щеше да ти е на теб, ако ти трябва да се разделяш с тях, а?

— Разбираш ли, бижутата не са просто накит, който тя носи — уточни призракът на цар Тепикамон XXVII. — Те са част от самата нея.

„Леле — добави той на себе си, — сигурно това е Проникновението. Защо е толкова по-лесно да мислиш, когато си мъртъв?“

— Не нося бижута — отвърна Тепик.

— Да, ама имаш всичките тези ножове и какво ли не.

— Добре де, ама те ми трябват за работата ми.

— Какво от това.

— Слушай, няма нужда да ги оставяш тук, можем да ги сложим в моята торбичка. Но сега трябва да тръгваме. Моля те!

— Сбогом — тъжно им каза призракът, като ги проследи с поглед как се промъкват до вътрешния Двор.

Понесе се обратно към трупа си, който не беше най-добрата възможна компания.

Когато стигнаха до покрива, вятърът се беше засилил. Беше станал по-горещ и по-сух.

Отвъд реката една-две от по-старите пирамиди вече бяха започнали да изригват пламъците на сиянието си, но бяха някак слабовати и нещо не изглежда наред.

— Сърби ме навсякъде — оплака се Птраци. — Какво става?

— Май ще има гръмотевична буря — предположи Тепик с поглед втренчен във Великата пирамида отвъд реката.

Беше още по-наситено черна и представляваше триъгълник от по-тъмен мрак на фона на нощта. В основата й търчаха фигурки на хора подобно на побъркани, които наблюдават как изгаря лудницата им.

— Какво е това гръмотевична буря?

— Трудно ми е да ти го опиша — отвърна разсеяно. — Можеш ли да видиш какво правят там?

Птраци присви очи и се вторачи в гледката отвъд реката.

— Много работа имат — отвърна.

— Повече ми прилича на паника.

Още няколко пирамиди изригнаха, но вместо да се устремят право нагоре, пламъците им мъждукаха и плющяха напред-назад, гонени от неосезаеми ветрове.

Тепик се осъзна.

— Да тръгваме. Хайде да те измъкнем оттук.

 

— Казах ти, че трябваше да я затапим тази вечер! — крещеше Птакласп ІІб и викът му се носеше над писъка на пирамидата. — Сега не мога да издигна върха догоре, сигурно турбулентността там е ужасна!

Ледът от деня вреше по черния мрамор, който вече беше топъл при допир. Той погледна към камъка за върха на пирамидата, оставен на подпорите, после се обърна към брат си, който още беше по пижама.

— Къде е татко?

— Изпратих един от нас да го събуди — отвърна ІІа.

— Кого изпрати?

— Един от теб, всъщност.

— Уф. — ІІб отново се вторачи в камъка. — Не е толкова тежък. Двама от нас можем да го качим на ръце до горе.

Погледна с очакване брат си.

— Сигурно си се побъркал. Изпрати някои от работниците.

— Всички избягаха…

Надолу покрай реката друга пирамида се опита да изригне пламъците си, но те запукаха и запращяха, после пронизителен, назъбен пламък изригна от дълбините й, описа арка по небето и се заби в земята близо до върха на самата Велика Пирамида.

— Сега вече има интерференция между нея и останалите! — изкрещя ІІб. — Хайде, трябва да я отприщим, само това ни остава!

На около една трета от височината на пирамидата изригна синкав зигзаг, описа дъга във въздуха и се забоде в каменен сфинкс. Въздухът над него завря.

Двамата братя подхванаха камъка и с клатушкане се отправиха към скелето, а прахта в краката им се вихреше и образуваше необичайни форми.

— Чуваш ли нещо? — попита ІІб, докато се препъваха по първата платформа.

— Какво да чувам? Как времето и пространството се цедят през пресата за пране ли? — уточни ІІа.

Архитектът удостои брат си с поглед, в който се долавяше сянка на възхита. Много неприсъща забележка от устата на счетоводител. След което лицето му си възвърна предишния израз на слаб ужас.

— Не, не това.

— Да не би да ме питаш за звука, който издава въздухът, подложен на ужасяващи мъчения?

— Не, и за това не става дума. — ІІб бе лекичко обезпокоен. — Чуваш ли това пукане?

Още три пирамиди изригнаха зарядите си, които със слабо съскане се забиха в мътните облаци над главите им и се вляха в черния мрамор.

— Не чувам нищо такова — отвърна ІІа.

— Мисля, че идва откъм пирамидата.

— Ами ти ако искаш, допри ухото си там, но аз определено нямам такова намерение.

Скелето се гънеше под напора на бурята, а те с мъка се катереха по следващата стълба и върхът на пирамидата се люшкаше в ръцете им.

— Казах ти, че не трябваше да я правим — мърмореше счетоводителят, а камъкът се хлъзна и нежно се подпря на пръстите на крака му. — Не трябваше да я строим.

— Я млъквай и повдигни твоя край.

И така, тресяща се стълба след тресяща се стълба, братя Птакласп се дърляха и катереха по стената на Великата Пирамида. По-малките гробници покрай Джел продължаваха обстрела си една след друга, а небето бе прорязвано от съскащи и пращящи ивици на времето.

 

Горе-долу по това време най-великият математик на света, излегнал се в обора си под двореца и обвзет от благ метеоризъм, спря да преживя фуража и осъзна, че с числата се случва нещо нередно. С всички числа.

 

Погледът на камилата се плъзна покрай носа й и се заби в Тепик. От изражението й стана ясно, че той води класацията на всички ездачи в света, които тя най-малко би искала да я яхнат. Камилите обаче гледат всекиго по този начин. Имат много демократичен подход към човешката раса. Ненавиждат всеки неин представител без разлика на сан и вяра. Тази тук изглежда преживяше сапун. Тепик объркано огледа царските обори, потънали в сумрак — някога тук имаше стотици камили. Би заменил света за един кон, а средно голям континент за едно пони. Но в този момент в обора се въргаляха само няколко гниещи военни колесници — спомен от минали победи, възстаричък слон, чието присъствие бе леко необяснимо, и тази камила, която имаше вид на изключително неефективно животно. Коленете й бяха започнали да се протриват.

— Е, това е положението — каза той на Птраци. — Не смея да пробвам през реката нощем. Ще се опитам да те прехвърля през границата.

— Седлото правилно ли е сложено? — попита Птраци. -Толкова е смешно.

— Създанието е ужасно странно. Как можем да го яхнем?

— Виждала съм как работят водачите на камили — отговори тя. — Мисля, че просто ги налагат здравата с яка пръчка.

Камилата коленичи и придоби самодоволно изражение.

Тепик сви рамене, отвори портите към външния свят и се опули в лицата на шестима стражи.

Отстъпи. Те настъпиха. Трима бяха опънали тежките лъкове на Джел, които можеха да пробият врата или да превърнат хипопотам, готов за атака, в три тона подвижен кебаб. Никога не се бе налагало да ги опъват срещу човешки същества, но сега имаха вид на хора, които обмислят точно тази идея.

Капитанът на стражите тупна един от тях по рамото и му каза:

— Иди да съобщиш на великия жрец. — Яростно изгледа Тепик. — Хвърли на земята всичките си оръжия!

— Какво, всички ли?

— Да. Всички.

— Това може би ще отнеме известно време — предпазливо отговори Тепик.

— И дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Така можем да се озовем в задънена улица — осмели се да отбележи Тепик.

Гледаше ту към един страж, ту към друг. Владееше цяла палитра от похвати в ръкопашния бой, но при тях не се очакваше опонентът ти да е готов да те прониже със стрела в мига, в който мръднеш. Вероятно би могъл да се хвърли настрани и веднъж достигнал прикритието на камилския обор, да чака сгоден случай…

Така пък Птраци щеше да е изложена на нападението им. Освен това едва ли беше редно да се сбие със собствените си стражи. Подобно поведение не е приемливо дори и за един цар.

Нещо се раздвижи зад стражите и Диос се появи, тих и неизменен подобно на лунно затъмнение. Носеше запалена факла, която хвърляше диви отблясъци по голата му глава.

— Аха — възтържествува той. — Поганците са заловени. Браво.

Кимна на капитана:

— Хвърлете ги на крокодилите.

— Диос! — извика Тепик, когато двама стражи свалиха лъковете си и се спуснаха да го хванат.

— Каза ли нещо?

— Знаеш кой съм, човече. Я не се прави на глупак.

Върховният жрец вдигна факлата.

— Ти знаеш нещо, което аз не знам, момко. Казано метафорично.

— Никак не е смешно — възмути се Тепик. — Повелявам ти да им кажеш кой съм.

— Както искаш. Този наемен убиец — гласът на Диос режеше и жареше като термично копие — е убил царя.

— Но аз съм си царят, по дяволите. Как мога сам себе си да убия?

— Не сме толкова тъпи — каза Диос. — Тези хора тук много добре знаят, че царят няма да се спотайва из двореца си или да има вземане-даване с доказани престъпници. Само остава да разберем как си се отървал от тялото му.

Диос впи поглед в Тепик, който осъзна, че върховният жрец наистина е абсолютно смахнат. Рядък случай на лудост, причинена от факта, че толкова дълго е бил себе си, та навиците, свързани с вменяемостта са се гравирали в мозъка му. „Колко ли е стар в действителност?“ — питаше се Тепик.

— Наемните убийци са лукави хора — отбеляза Диос. — Внимавайте с него.

Нещо изтрещя зад жреца. Птраци се опита да го замери с камилски остен и не улучи.

Когато всички отново се обърнаха към Тепик, той бе изчезнал. Стражите, които стояха близо до него, с голямо усърдие бавно се свличаха на земята и охкаха.

Диос се усмихна.

— Хванете жената! — заповяда троснато. Капитанът се втурна напред и грабна Птраци, която дори не понечи да бяга. Диос се наведе и вдигна остена.

— Отвън има още стражи. Сигурен съм, че ще осъзнаеш този факт. В твой интерес е да се покажеш.

— Защо? — обади се Тепик от сенките, докато трескаво ровеше из ботуша си, за да напипа тръбичката за стрелички.

— За да бъдеш хвърлен на свещените крокодили, по заповед на царя.

— Да, бе, умирам от нетърпение.

Тепик трескаво сглобяваше малките части.

— За предпочитане е, като се има предвид какви са алтернативите — долетя отговорът на Диос.

В тъмното Тепик опипа малките кодирани краища на стреличките. Повечето от атрактивните отрови сигурно вече се бяха изпарили или превърнали в безвредни смески, но оставаха невредими някои от по-незначителните порции, предназначени да дарят клиента си с нищо повече от дълбок сън. Може да се наложи наемният убиец да си проправя път край редица будни бодигардове, за достигне оня, когото трябва да загроби. Неучтиво е да загробиш и тях.

— Остави да си вървим — предложи Тепик. — Подозирам, че точно това искаш, нали? Да си отида и никога повече да не се връщам, нали? Напълно ме устройва.

Диос се поколеба.

— Трябва да кажеш и друго:"Пусни и момичето да си върви."

— O, да. Точно така — съгласи се Тепик.

— Не. Бих изменил на царя.

— За бога, Диос, много добре знаеш, че аз съм царят.

— Не. Имам много ясна представа за царя. Ти не си царят.

Тепик надникна над стената на камилушнята. Камилата надникна над рамото му.

И тогава светът се побърка.

Добре де, още повече се побърка.

Сега вече всичките пирамиди бълваха сиянието си, насищаха небето със саждената си светлина, а братя Птакласп се мъкнеха нагоре към основната работна площадка.

ІІа се срути на дъските с хриптене, сякаш издадено от вехт мях. На сантиметри от него стената на пирамидата бе толкова нажежена, че не ставаше за пипане. Вече нямаще и сянка на съмнение в ума му, че пирамидата наистина скърца като шхуна в буря. Никога не беше обръщал особено внимание на самото изпълнение на строежите за разлика от цените на пирамидите. Сега обаче беше убеден, че този шум е толкова неправомерен, колкото и твърдението „II и II прави V“.

Брат му протегна ръка, за да пипне камъка, но бързо я отдръпна, защото малки искрички избухнаха около пръстите му.

— Топлината се чувства — заключи той. — Удивително!

— Защо?

— Да се нагорещи такава маса. Като си помислиш само за тонажа…

— Тая работа не ми харесва, Две-бе. — ІІа потрепери. — Хайде просто да оставим камъка тук, а? Сигурен съм, че всичко ще е наред, а утре сутринта ще изпратим една бригада горе, те знаят точно какво…

Думите му бяха погълнати от пукота на нов пламък, който проряза небосклона и се впи в стълба въздух, обзет от див танц двайсетина метра над тях. Той сграбчи някаква част от скелето.

— Да му го… Аз изчезвам.

— Почакай малко — спря го ІІб, — кажи ми какво скърца така? Камъкът не скърца.

— Цялото скапано скеле се движи, я не се прави на загубен! — Той се опули на брат си. — Кажи ми, че е скелето. — гласът му бе изпълнен с молба.

— Не. Този път съм сигурен. Скърцането е отвътре.

Те се втрещиха и вторачиха един в друг, а после — в паянтовата стълбица, която водеше до върха или поне до мястото, където трябваше да е върхът.

— Хайде! — подкани ІІб. — Не може да пробие, опитва се да си намери изход

Чу се шум, гръмовен като стенание на континенти.

Тепик го почувства. Усети как кожата му стана с няколко размера по-малка. Усети как някой го държи за ушите и се опитва да му откъсне главата.

Видя как капитанът се отпусна на колене и поведе люта битка с шлема си, за да го свали, и тогава прескочи стената на обора.

Опита се да я прескочи. Нищо не беше както трябва и той тежко се приземи на пода, който не беше съвсем наясно дали да не вземе да стане една стена. Опита се да се изправи, но нещо го задърпа настрани и той премина през камилушнята във вихъра на странен танц, за да запази равновесие.

Камилушнята се разтягаше и свиваше подобно на отражението на криво огледало. Веднъж отиде да гледа криви огледала в Анкх — тримата дадоха по половин монета, за да посетят мимолетните чудеса на „Пътуващия пазар, който ти грабва дъха“ на д-р Лунников. Но тогава им беше ясно, че гледат просто едно криво огледало, което те дарява с глава като кремвирш и крака като футболни топки. На Тепик толкова му се искаше ставащото в момента да има подобно безобидно обяснение. Може би му трябваше сега едно клатушкащо се криво огледало, за да изправи гледката пред себе си.

Затърча вдървено към Птраци и върховния жрец, а светът се разширяваше и свиваше наоколо. Изпита наслада за миг, щом видя как момичето се сгърчи като червей в хватката на Диос и хубавичката го светна по ухото.

Носеше се като в сън, а разстоянията се меняха, сякаш реалността бе от ластик. Следващата крачка го отпрати като гюле към двамата. Грабна Птраци за ръка и се заклатушка обратно към камилушнята, където съществото си преживяше и наблюдаваше сцената с израз, максимално наподобяващ лек камилски интерес. Тепик сграбчи юздите.

Никой не прояви интерес да ги спре, когато те си помагаха един на друг, за да се измъкнат през портата и да излязат навън в побеснялата нощ.

— По-лесно е, ако си затвориш очите — предложи Птраци.

Тепик го пробва. Ставаше. Парчето двор, за който очите му казваха, че е тресящ се правоъгълник, чиито страни се разтягат като тетива на лък, се превърна в… просто в двор под краката му.

— Боже, колко е хитро — възхити се той. — Как се сети?

— Винаги си затварям очите, когато съм уплашена.

— Чудесна идея.

— Ама какво става?

— Не знам. Не искам и да науча. Мисля, че ако се изпарим оттук, ще е изключително мъдър ход. Как каза, че караш камилата да клекне? Разполагам с неограничено количество остри предмети.

Камилата, която владееше човешкия език на съвсем прилично ниво, особено в сферата на словесните заплахи, грациозно коленичи. Те се покатериха, а пейзажът отново се накриви пред очите им, когато животното се повдигна като с крик.

Камилата беше напълно наясно какво точно се случва. Когато имаш три стомаха и храносмилателна система, сходна с дестилационен комбинат, разполагаш с много време за седене и размисъл.

Не случайно съществува тенденция висшата математика да се заражда и развива в горещите страни. Дължи се на морфическия резонанс, създаван от камилите, взети заедно, които притежават онзи презрителен израз и прочутата завита нагоре устна — естествено следствие на умението да решават квадратни уравнения.

Обикновено не се отчита фактът, че камилите имат естествена склонност към висшата математика, особено когато в нея се включва и балистиката. Развила се е като част от умението за оцеляване и действа на същия принцип, на който са подчинени координацията между човешката ръка и окото, защитната окраска на хамелеона и прочутото умение на делфините да спасяват давещи се плувци, ако има някакъв шанс схрускването им да бъде забелязано и враждебно одумвано от други представители на човешкия род.

Истината, обаче е, че камилите са много по-интелигентни от делфините.^[9] Толкова по-умни са, та веднага са схванали, че най-здравомислещото нещо, което едно интелигентно животно може да направи — ако не предпочита наследниците му да прекарват много време, проснати на плочи с електроди, прилепнали към мозъка им, или пък да ги карат да лепят мини по киловете на кораби, или да се превръщат в постоянна клиентела на зоолозите — е да се постарае човеците никога да не научат истината. Така че много отдавна те се впуснали в начин на живот, който за сметка на определено количество носене на багаж и налагане с остен им позволяваше да получават достатъчно количество храна, почистване и възможност да се изплюят в нечие око и да им се размине.

А тази камила беше резултат на милиони години селективна еволюция, за да се създаде същество, умеещо да брои песъчинките, по които минава, по желание да затваря ноздрите си и да оцелява под жегливото слънце дни наред без вода. Наричаше се Ах-Ти-Копеле, а оттук нататък за по-кратко — Тико.

И той всъщност беше най-великият математик на света.

Тико размишляваше: „Изглежда тук има някаква нарастваща дименсионна нестабилност, която наглед се люшка от нула до почти четиридесет и пет градуса. Колко интересно. Каква ли е причината? Нека V да е равно на 3. Нека Тау да е равно на Сhi/ 4. Джвакджвакджвак. Нека Капа/у да е тензорно поле от тип Гадно-Вонящо-Леке^[10] с четири въображаеми коефициенти на спин…“

Птраци го фрасна със сандала си по главата.

— Хайде, мърдай! — изрева тя.

Тико си помисли: „Следователно Н към задвижващата мощ е равно на V/s. Джвакджвакджвак. Хиперсилогично изражение…“

Тепик погледна назад. Странните извращения в пейзажа се уталожваха и Диос…

Диос с широки крачки излизаше от двореца и вече бе успял да открие няколко стражи, чийто страх от неподчинение надделяваше над ужаса от мистериозно разкривения свят.

Тико стоически не помръдваше от мястото си и дъвчеше… „Джвакджвакджвак. Което води до интересна скъсяваща вибрация. Какъв ли е нейният период? Нека периодът = х. Джвакджвакджвак. Нека I = време. Нека първоначалният период…“

Птраци скачаше по врата на камилата, риташе я здравата с пети, действие, което би накарало всяко човекоподобно от мъжки род да завие и да си заблъска главата в стената.

— Не се помръдва! Не можеш ли да я джаснеш!

Тепик стовари ръката си със всичка сила върху козината на Тико — по този начин вдигна облак прах, а пръстите му напълно загубиха всякаква чувствителност. Сякаш бе ударил чувал, пълен със закачалки.

— Давай — измърмори. Диос вдигна ръка.

— Спрете, в името на царя! — изрева той.

Една стрела с тъп звук се заби в гърбицата на Тико.

„…е равно на 6.3 впериод. Намали. Следователно имаме… ох… 314 секунди…“

Тико завъртя дългия си врат. Големите му космати вежди се сключиха в обвинителни криви, а жълтите му очи се присвиха и фиксираха жреца. Камилата остави настрана за момент интересната задача и извади наяве добре познатата древна математика, която расата му отдавна бе довела до перфектно състояние:

„Нека обсегът да е дванадесет метра и тридесет сантиметра. Нека скоростта на вятъра да е равна на 2. Вектор една осма. Джвак. Нека лепкавостта да е равна на 7…“

Тепик измъкна нож за мятане.

Диос дълбоко пое дъх. Той ще заповяда да стрелят по нас, помисли си Тепик. И в моето собствено име, в моето си царство ще си бъда застрелян.

„…Ъгъл две-пети. Джвак. Огън.“

Залпът беше забележителен. Храчката от многократно преживян фураж имаше достойно за похвала ускорение, въртеливост и ударна вълна и се разби със звук, който може да бъде произведен, когато четвърт кило полусмляна трева се размаже по нечие лице. Неповторим е.

Тишината, която последва, бе тишината на вечната слава.

Пейзажът отново започна да губи привичните си очертания. Очевидно мястото не беше особено подходящо за размотаване. Тико погледна надолу към предните си крака.

"Нека краката са равни на четири "

Тромаво се понесе напред. Наглед камилите притежават повече колена от всяко друго същество и Тико затърча подобно на парен локомотив, като правеше множество несвързани действия под прав ъгъл на посоката на движение, под акомпанимента на гръмовни заряди на храносмилателната си система.

— Дяволски тъпо животно — измърмори Птраци, докато се отдалечаваха в лудешки тръс от двореца — ама най-накрая май схвана за какво става дума.

" темп на калибровано инвариантно повторение — 3.5/2. Какви ги дрънка тази?! Дяволска Тъпачка живее оттатък Тсорт "

Въпреки че се мятаха, сякаш бяха нескопосано привързани с ластик, копитата на Тико преминаха значителен път и вече се носеха из заспалите утъпкани градски улички.

— Хайде-е-е, пак се започва — смънка Птраци. — Затварям очи.

Тепик кимна. Къщите около тях, напечени като огнеупорни тухли, отново бяха започнали забавения си огледален танц, а пътят се повдигаше и хлътваше по начин, напълно нереден за твърдата земя.

— Все едно, че си в морето.

— Нищо не виждам — твърдо заяви Птраци.

— Морето. Океанът. Нали разбираш. Вълни.

— Чувала съм за това. Гони ли ни някой?

Тепик се извърна на седлото:

— Не виждам някой да ни следва. Сякаш…

От мястото си той виждаше дългото ниско туловище на палата и самата Велика Пирамида отвъд реката. Тя почти бе скрита от тъмните облаци, но онова, което се виждаше от нея, определено не беше наред. Знаеше, че тя има четири страни, а виждаше и осемте.

Ту се различаваше ясно, ту се размазваше пред погледа му, което инстинктивно му се струваше твърде опасно явление, когато се състои от няколко милиона тона скала. Почувства неустоимо желание да е много надалеч от нея. Дори и тъпо създание като камилата очевидно имаше същото намерение.

Тико разсъждаваше: „…Делта на квадрат. Тогава налягането на измерението Ь ще доведе до деветдесет градусова трансформация в С1и(16/хри)г за Ксноп на които и да било три константи. Или четири минути, плюс-минус десет секунди…“

Камилата погледна надолу към големите си копита.

„Нека скорост е равно на галоп.“

— Как успя да я накараш? — попита Тепик.

— Не съм аз! Тя сама си го реши! Дръж се!

Ама това никак не беше лесно. Тепик бе оседлал камилата, но забрави за юздата. Птраци можеше единствено да се вкопчи в камилската козина. А на него не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчи в Птраци. Къде ли не се опитваше да сложи ръцете си, а те все напипваха мека, поддаваща се плът. Никога и нищо от продължителното му образование не го бе подготвило за подобен случай, докато цялото образование на Птраци бе преминало в подготовка за това. Дългата й коса шибаше лицето му и примамливо ухаеше на редки благовония^[11].

— Добре ли си? — надвика той вятъра.

— Коленете ми ме удържат!

— Сигурно ти е много трудно!

— Получила съм специална подготовка за това!

Когато камилите препускат, те мятат краката си максимално далеч от тялото си, а после се втурват след тях, за да ги догонят. Ставите на коленете му чаткаха като кастанети, а Тико се носеше като воденичарско колело по стръмния път, който водеше извън долината, нагоре по тясната клисурка, край която се извисяваха канари от варовик, и навлизаше в пустинята.

А зад тях, неизмеримо изтерзана от безжалостния прилив на геометрия, напълно безсилна да се освободи от товара на Времето, Великата Пирамида изпищя, повдигна се от основите си, туловището й изсвистя във въздуха така неотменно и неспирно, както неотменното е неспирно, завъртя се точно на деветдесет градуса и извърши нещо перверзно с тъканта на времето и пространството.

Тико търчеше из клисурката, вратът му източен до край, а мощните му ноздри се издуваха като сопло на реактивен двигател.

— Ужасена е! — изпищя Птраци. — Животните винаги предусещат тия работи!

— Кои работи?

— Горските пожари и прочее!

— Тука няма дървета!

— Добре де, наводненията и други! Разполагат с някакъв природен инстинкт!

„ Рhi 1700 [u/v]. Латерала e/v. Равно е на траншея от седем на дванадесет…“

Звуковата вълна ги удари. Беше безшумна като часовник от глухарчета, който отброява полунощ, но имаше голямо налягане. Захлупи ги, задушлива като кадифе, причиняваща гадене като размазан салам.

И отмина.

Тико забави крачка и премина в ход — сложна маневра, която предполагаше да бъдат дадени ясни наставления на всеки крак поотделно.

Почувства се облекчение, стресът отмина.

Тико спря. На слабата светлина на разсъмване бе видял петно бодливи храсти сред скалите до пътеката.

„…ъгьл ляво по х равно на 37, по у равно на 19, по г равно на 43. Отхапи…“

Възцари се покой. Не се чуваше нищо освен изригванията на храносмилателната система на камилата и далечното подвикване на пустинен бухал.

Птраци с приплъзгане се свлече от мястото си и неловко се приземи.

— Дупето ми — обяви тя пред пустинята като цяло — се е превърнало в огромен мехур.

Тепик скочи на земята и с бягане и залитане се изкатери по сипея край пътя, после бавно се затича по платото от варовик, докато пред погледа му се откри добра гледка към долината.

Нея вече я нямаше.

 

Беше още тъмно, когато Копърко, майсторът балсаматор, се събуди, а тялото му подрънкваше от усещането, че нещо не е наред. Измъкна се от леглото си, облече се набързо и дръпна настрани пердето, което му служеше за врата.

Нощта бе мека и кадифена. Отвъд жуженето на насекомите се чуваше друг звук, звук от пържене, едва доловимо от човешко ухо леко пращене.

Навярно именно това го бе събудило.

Въздухът беше топъл и влажен. Кълбета мараня се вдигаха от водата и…

Пирамидите не сияеха.

Израсна в тази къща, с векове принадлежала на майсторите-балсаматори и толкова често виждаше сиянието на пирамидите, че не му обръщаше внимание, както и на дишането си. Но сега те бяха тъмни и безмълвни, а тишината пищеше и мракът се втренчваше.

Но това не беше най-лошото. Когато ужасеният му поглед се вторачи в пустото небе над некропола, видя звездите и онова, на което звездите бяха залепени.

Копърко се втрещи. А после, когато му се отдаде да се замисли над случилото се, се засрами от себе си. В края на краищата, помисли си, винаги са ми казвали, че е така. Логично е. Просто го виждам за първи път.

Ето на. Но по-добре ли се чувствам сега?

Не.

Обърна се и се завтече по улицата, а сандалите му пляскаха по пътя. Стигна до къщата, която подслоняваше многобройното семейство на Ембри. Извлече протестиращия си чирак от комуналната постеля и го помъкна към улицата, обърна лицето му към небето и изсъска:

— Кажи ми какво виждаш!

Ембри премигна.

— Виждам звездите, господарю.

— На какво са, момчето ми?

Ембри леко се поотпусна.

— Това е лесно, господарю. Всеки знае, че звездите се намират на тялото на богиня Непт, която се простира като дъга от ох, дяволи и пъкъл!

— И ти я виждаш, нали?

— Олеле, майчице — прошепна Ембри и се свлече на колене.

Копърко кимна. Беше набожен човек. Голямо облекчение е да знаеш, че боговете са си на мястото. Но да разбереш, че са тук и сега — ето това е ужасната страна на нещата.

Защото в небесата се беше извило тялото на жена — бледосиньо и сенчесто на фона на воднистите звезди.

Беше огромна, с междузвездни мерки. Сянката между галактическите й гърди беше като мрачна мъглявина, закръгленият й корем — като огромна площ сияещ газ, пъпът й — кипяща тъмна жар, в която се раждаха нови звезди. Тя не крепеше небето. Тя беше самото небе.

Огромното й тъжно лице, надолу с главата на обърнатия хоризонт, втренчено гледаше право в Копърко. А той осъзнаваше, че няма на света нещо, което така да може да разклати вярата, като това да видиш ясно и точно предмета на вярата си. Да видиш, противно на всеобщото схващане, не означава да повярваш. Там свършва вярата, защото от нея няма повече нужда.

— O, Сод — измрънка Ембри. Копърко го фрасна по ръката.

— Я млъквай. И върви с мен.

— O, господарю, какво ще да правим?

Копърко огледа спящия град. Нямаше и най-малко понятие.

— Ще отидем в двореца — заяви твърдо. — Най-вероятно е илюзия поради…. поради мрака. Във всеки случай, скоро ще изгрее слънцето.

Закрачи напред, като му се искаше сега да е на мястото на Ембри и да може да прояви поне част от нечленоразделния ужас, който го бе обзел. Чиракът му го следваше с нещо като галопиращо пълзене.

— Виждам сенки до звездите, о, господарю! Ти виждаш ли ги? Около краищата на света, господарю!

— Това е само мараня, момко.

Копърко неотменно гледаше точно пред себе си и се стараеше да поддържа достопочтената си стойка, подобаваща на един Пазач на Лявото крило на Вратата на Хижата на Природната сода и на един носител на няколко медала за отличен шев.

— Ето. Виждаш ли, Ембри, слънцето изгрява!

Спряха, за да го погледат.

След което Ембри тихичко заскимтя.

По небето се изкачваше много бавно огромна огнена топка. Буташе я торен бръмбар, по-голям от света.