Тери Пратчет
Пирамиди (4)

КНИГА ЧЕТВЪРТА
Книга за 101 неща, които едно момче може да направи в живота си

Тепик бе очаквал… …какво?

Вероятно разпльокване на плът върху скала. Или — въпреки, че това беше на самата граница на очакванията му — гледката на Старото Царство, разпростряло се под него.

Но не и студена влажна мъгла.

На науката й е известно, че съществуват много повече измерения от класическите четири. Учените твърдят, че останалите обикновено не въздействат на света, защото допълнителните измерения са твърде малки и се капсулират във себе си, и тъй като реалността е фрактална, по-голямата й част е набутана в самата себе си. Това или означава, че Вселената е пълна с повече чудеса, отколкото можем да се надяваме, че някога ще разгадаем, или по-вероятно, че учените постоянно си измислят разни неща в движение.

Но мултивселената бъка от малки измеренийца, пешеходни алеи на сътворението, където въображаеми същества могат спокойно да се размотават, без да бъдат прегазени от сериозната действителност. Понякога преминават през дупки в реалността и отмъстително въздействат на тази вселена, като раждат митове, легенди и обвинения, че си пиян и невменяем.

Именно в едно от тях бе влязъл Тико, вследствие на глупава грешка в изчисленията.

Легендите бяха правдиви. Сфинксът наистина бродеше по границите на царството. Легендите просто не разясняваха за какъв вид граници става дума.

Сфинксът е нереално създание. Той съществува единствено защото някой си го е представил. Всеизвестно е, че в една безкрайна Вселена всичко, което може да бъде измислено, би трябвало да съществува някъде, а повечето подобни неща не биха успели да просъществуват в добре дефинирана пространствено-времева рамка и биват избутвани в някое странично измерение. Това може донякъде да обясни хроничната раздразнителност на Сфинкса, въпреки че всяко създание с тяло на лъв, гърди на жена и криле на орел ще има сериозен проблем с идентичността си и не му трябва много, за да се разгневи.

И той бе измислил Гатанката.

В различните измерения тя бе осигурила на Сфинкса значителни забавления и неизброими гощавки.

Това не беше известно на Тепик, когато водеше Тико през плаващите мъгли, но хрущенето на кости под краката му даваше достатъчно добра идея за същността на нещата.

Много хора бяха умрели тук. Имаше основание да се предположи, че по-късно пристигналите са видели костите на предшествениците си, следователно са продължили нататък крадешком. И това явно не бе им помогнало.

Значи нямаше смисъл да се промъкваш скришом. Освен това някои от камъните, които изникваха от мъглата, имаха много обезпокояващи форми. Този тук, например, изглеждаше точно като…

— Спри! — заповяда Сфинксът.

Не се чуваше никакъв звук освен от втечняването на капчици в мъглата и понякога от смучещия нос на Тико, който от време на време се опитваше да изтегли влагата от въздуха.

— Ти си сфинкс — каза Тепик.

— Сфинксът — поправи го Сфинксът.

— Леле. Вкъщи имаме страшно много твои статуи. — Той погледна нагоре, а след това още по-нагоре. — Представях си те по-малък.

— Трепери, смъртнико, защото си в присъствието на мъдрия и ужасяващия — Сфинксът примига. — Ония статуи добре ли изглеждат?

— Не могат да се сравнят с теб — Тепик беше искрен.

— Наистина ли? Обикновено хората ми оплескват носа. Казвали са ми, че десният ми профил изглежда страхотно и…

На Сфинкса му просветна, че се отклонява. Създанието се изкашля строго.

— Преди да минеш, о, смъртнико трябва да отговориш на гатанката ми.

— Защо? — попита Тепик.

— Какво? — Сфинксът отново примига. Не бе проектиран за подобен род въпроси. — Защо ли? Защо ли? Защото… ъ-ъ… Защото, задръж за малко де, а да, защото ще ти отхапя главата, ако не ми отговориш. Да, мисля, че това беше причината.

— Ясно — каза Тепик. — Да я чуем тогава.

Сфинксът прочисти гърлото си и издаде звук като рев на празен камион на заден ход в каменоломна.

— Кое върви на четири крака сутринта, на два по обяд и на три вечерта? — попита Сфинксът самодоволно.

Тепик се замисли.

— Трудничка гатанка — призна след време.

— Най-трудната.

— Ъ-ъ.

— Никога няма да се сетиш.

— Ммм…

— Би ли си свалил дрехите, докато мислиш? Конците ме дразнят страхотно, като се заплитат в зъбите ми.

— Да не е някакъв вид животно, на което отново му поникват крака, след като са…

— Изцяло в погрешна посока си.

Сфинксът протегна лапи и извади ноктите си.

— А.

— Нямаш ни най-малка представа, нали?

— Продължавам да мисля.

— Никога няма да познаеш.

— Прав си.

Тепик погледна към ноктите. Това не е истинско войнствено животно, рече си успокоително, твърде надарено е. Освен това бюстът определено ще му пречи, дори и мозъкът да не го стори.

— Отговорът е ЧОВЕК — каза Сфинксът. — А сега, моля те, не тръгвай да се защитаваш, че в кръвта ти ще се отделят неприятни химикали.

Тепик отбягна лапата, която изсвистя край него.

— Чакай малко, чакай малко. Как тъй ЧОВЕК?

— Просто е — отвърна Сфинксът. — Бебето пълзи сутринта, изправя се на два крака на обяд, а вечерта старецът ходи с бастун. Добра гатанка, нали?

Тепик прехапа устни.

— Нали уж ставаше дума за един ден? — усъмни се той.

Последва дълго неловко мълчание.

— Това е… как беше… метафора — подразни се Сфинксът и отново замахна.

— Не, не, почакай, постой за минутка. Искам да сме напълно наясно по този въпрос. Така е редно, прав ли съм?

— Няма нищо нередовно с гатанката — отвърна Сфинксът. — Дяволски добра гатанка. Петдесет години съм я използвал, още от котенце… — Създанието се замисли. — Пиленце — поправи се.

— Много добра гатанка — каза Тепик утешително. — Много задълбочена. Много трогателна. Сбит преразказ на цялото човешко битие. Но я си признай — не може да се случи на един човек за един ден, нали?

— Ами… не може — призна Сфинксът. — Но в контекста се разбира от само себе си. Във всяка гатанка присъства елемент на драматична аналогия — добави той и пролича, че е чул израза отдавна и го е харесал, което не му е попречило да изяде автора.

— Да, но… — Тепик клекна и заравни мокрия пясък пред себе си. — Метафората разполага ли с вътрешни съответствия? Нека например приемем, че средната продължителност на живота е седемдесет година, става ли?

— Става — склони Сфинксът с несигурния глас на някой, който е пуснал търговски агент в къщата си и сега печално предусеща бъдещето, в което неизбежно ще си купи застраховка живот.

— Добре. Прекрасно. Значи по обяд ще е на 35, прав ли съм? Сега, като се има предвид, че повечето деца прохождат на около една годинка, образът с пълзенето на четири крака не е много подходящ, не си ли съгласен? Искам да кажа, че през по-голямата част от сутринта човек е на два крака. Според твоята аналогия — той спря и направи няколко изчисления с помощта на подходяща бедрена кост — човек прекарва едва двадесет минути, максимум половин час след полунощ на четири крака. Прав ли съм? Бъди честен.

— Ами…

— По същата логика едва ли би използвал бастун в шест часа вечерта, защото ще е едва на, ъ-ъ, 52 години. — Тепик драскаше с бясна скорост. — Всъщност едва ли ще има нужда от подобно приспособление преди девет и половина. Всичко това се основава на предположението, че човешкият живот е с продължителност един ден, което, повтарям, е нелепо. Съжалявам. Гатанката си я бива, но просто не пасва.

— Ами — поразсърди се Сфинксът — не виждам какво бих могъл да направя по въпроса. Не знам други гатанки. Никога не съм опирал до други.

— Просто трябва леко да я промениш, това е всичко.

— Какво имаш предвид?

— Направи я малко по-реалистична.

— Хъм… — Сфинксът почеса гривата си с нокът. — Добре — промълви неуверено. — Предполагам, че бих могъл да попитам: „Кое ходи сутрин на четири крака…“

— Образно казано — вметна Тепик.

— Четири крака, образно казано — съгласи се Сфинксът — за около…

— Мисля, че се разбрахме за двайсет минути.

— Добре, става, двайсет минути сутринта, на два крака…

— Според мен, като казваш „сутринта“, леко пресилваш нещата. Става дума за времето точно след полунощ. Искам да кажа, че формално е сутрин, но на практика все още си е нощ, как мислиш?

Изражение на втрещена паника премина по лицето на Сфинкса.

— А ти как мислиш? — едва успя да отрони той.

— Нека видим какво сме направили дотук, става ли? Кое, образно казано, върви на четири крака точно след полунощ, на два крака през по-голямата част на деня…

— … като се изключат произшествията — каза Сфинксът в жалък опит да допринесе с нещо.

— Добре, на два крака, като се изключат произшествията, най-рано до вечерта, когато тръгва на три крака…

— Виждал съм хора, които използват патерици — добави Сфинксът услужливо.

— Добре. Какво ще кажеш за: когато продължава да върви на два крака или с протезни помагала по собствен избор?

— Да-а-а… — Създанието си придаде важен вид.

— Като че това включва всички възможности.

— Е?

— Какво? — попита Сфинксът.

— Е, какъв е отговорът?

Сфинксът го погледна каменно и показа ноктите си.

— Ааа, не. Няма да ме метнеш. Глупав ли ти изглеждам? Ти трябва да ми кажеш отговора.

— По дяволите…

— Мислеше си, че си ме забаламосал, така ли?

— Извинявай.

— Мислеше си, че си ме объркал с обясненията си, а? — ухили се Сфинксът.

— Струваше си да опитам — отвърна Тепик.

— Не те виня. Та какъв е отговорът, казваш?

Тепик се почеса по носа.

— Нямам си и понятие. Освен, нали разбираш — казвам го съвсем наслуки, ако не е ЧОВЕК.

Сфинксът се втренчи в него.

— Идвал си и преди, нали? — попита той обвинително.

— Не.

— Тогава някой се е разприказвал, така ли?

— Кой може да се е разприказвал? Някой отгатвал ли е досега?

— Не!

— Видя ли? Никой не може да е проговорил, нали?

Сфинксът ядно задраска с нокти по камъка си.

— Предполагам, че трябва да те пусна да продължиш в такъв случай — измърмори той.

— Благодаря.

— Много ще съм ти признателен, ако не споделиш отговора с никого — студено изрече Сфинксът. — Не искам останалите хора да се почувстват лишени от тръпката.

Тепик се изкатери върху един камък, а след това и върху Тико.

— Не се безпокой за това — каза той и пришпори камилата.

Не можеше да не забележи начина, по който Сфинксът движеше устните си, сякаш се опитваше да уточни нещо.

Тико не бе изминал повече от двайсетина метра, когато зад него изригна гневен рев. Веднъж в живота си камилата забрави етикета, който гласеше, че трябва да бъде ударена с пръчка, преди да направи каквото и да било. И четирите й крака се удариха в пясъка и здравата се отблъснаха.

Този път беше схванал всичко точно.

 

Жреците се побъркваха.

Не че боговете не им се подчиняваха. Боговете не им обръщаха внимание.

Боговете си бяха такива от край време. Огромни умения бяха необходими, за да накараш някой бог да ти се подчини, а жреците трябваше винаги да са нащрек. Например ако бутнеш камък от някоя скала и отправиш бързата молитва към боговете, за да падне долу, със сигурност ще бъде чута. По същия начин боговете се грижеха да залязва слънцето и звездите да се появяват. Всяка молба до боговете, палмите да растат с корените си в почвата и листата на върха си, биваше благосклонно одобрявана. Като цяло всеки жрец, на когото му се занимаваше с подобен род неща, можеше да си осигури висока степен на успеваемост.

Едно е боговете да не ти обръщат внимание, когато са невидими и надалеко, и съвсем друго, когато се размотават наоколо. Чувстваш се страшно глупаво.

— Защо не слушат? — попита, облян в сълзи, върховният жрец на Тег Конеглавия Бог на Земеделието.

Последно бяха видели Тег да седи в една нива, да скубе жито и да се кикоти.

Останалите върховни жреци не се справяха по-добре.

Осветени с годините ритуали бяха изпълвали двореца със сладникав синкав дим и сготвили достатъчно породист и разнопороден добитък, за да нахранят народа по време на голям глад, но боговете продължаваха да прииждат в Старото Царство, сякаш си беше тяхно, а на хората се определяше статут най-много на насекоми.

Тълпите все още бяха отвън. Религията бе господствала в Старото Царство през по-голямата част от седемдесетвековното му съществуване. В ума на всеки жрец имаше ярка представа какво би го сполетяло, ако хората за момент си помислят, че религията вече не властва.

— И така, Диос — каза Кууми. — Обръщаме се към теб. Как ще ни наредиш да постъпим сега?

Диос седеше мрачно на стъпалата на трона, забил унил взор в пода. Боговете не слушаха. Това си го знаеше. От всички хора той го знаеше най-добре, но преди нямаше значение. Стигаше и да симулираш дейност, а после да дадеш отговора. Ритуалът беше важен, а не боговете. Те са създадени да изпълняват ролята си на мегафон, защото хората кого другиго биха слушали?

Докато се бореше да мисли трезво, ръцете му изпълниха движенията на Ритуала на Седмия час, напътствани от невронни команди, твърди и непроменливи като кристали.

— Всичко ли опитахте?

— Всичко, което ни посъветва, о, Диос — потвърди Кууми. Изчака повечето от жреците да им обърнат внимание и продължи на доста висок глас:

— Ако царят беше тук, щеше да се застъпи за нас.

Долови погледа на жрицата на Сардук. Не бе обсъждал нищо с нея — какво ли пък имаше да се обсъжда? Но подозираше, че в нея се таи сродно, горчиво чувство. Тя не харесваше Диос особено, но и не изпитваше чак такова страхопочитание към него както останалите.

— Казах ви, че царят е мъртъв.

— Да, чухме те. Но изглежда, че липсва труп, о, Диос. Въпреки това ти вярваме, защото това са думи на великия Диос, и не обръщаме внимание на зловредни бунтовнически слухове.

Жреците мълчаха. И зловредни бунтовнически слухове ли имаше? А и някой вече спомена за мълвата, нали? Нещо определено не беше наред.

— Случвало се е доста често в миналото — вметна жрицата като по поръчка. — Когато царството е заплашено или реката не прелива, царят отива да се застъпи за нас пред боговете. Бива изпратен да се застъпи за нас пред боговете.

Нотката на задоволство в гласа й издайнически подсказа, че говори за еднопосочно пътуване.

Кууми потръпна от удоволствие и ужас. Да, наистина. Славни времена са били. Доста отдавна някои страни бяха експериментирали с идеята за жертвоприношение на цар. Няколко години гуляи и властване, после кръц — отваря се място за нова администрация.

— По време на криза вероятно и всеки високопоставен съветник би свършил работа — продължи тя.

Диос вдигна глава, а лицето му отразяваше агонията на вратните му мускули.

— Разбирам. А кой ще е върховният жрец тогава?

— Боговете ще изберат — заяви Кууми.

— Не се и съмнявам, че ще го сторят — каза кисело Диос. — Имам известни резерви относно мъдростта на избора им.

— Мъртвите могат да говорят с боговете в Отвъдното — напомни жрицата.

— Но всички богове са тук.

Диос се противеше на тръпката в краката си, които настояваха, че точно в този момент, трябваше да го носят по централния коридор на път да надзирава Ритуала под небето. Тялото му крещеше за спокойствието, което усещаше от другата страна на реката. А веднъж попаднал там, никога да не се връща… но той винаги го бе казвал.

— В отсъствието на царя върховният жрец изпълнява неговите функции. Нали така, Диос? — попита Кууми.

Така си беше. Бе написано. Не можеш да го пренапишеш, щом веднъж е написано. Той го бе написал. Преди много време. Диос увеси глава. Това беше по-лошо от идеята за канализация, по-лошо от всичко. И все пак, все пак… да минеш на отвъдния бряг на реката…

— Много добре тогава — каза той — Имам една последна молба.

— Да?

Гласът на Кууми вече имаше нов тембър. Беше глас на върховен жрец.

— Искам да бъда погребан в… — започна Диос, но го прекъсна шепотът на жреците, които можеха да видят отвъдната страна на реката. Всички очи се обърнаха към далечния мастилен бряг.

 

Легионите джелибейбски царе бяха тръгнали на поход.

Царете се клатушкаха, но напредваха бързо. Бяха цели взводове, дори батальони. Чукът на Ембри вече не им бе необходим.

— От марината е — каза царят, докато гледаше как половин дузина предци с мумифицирани ръце изтръгват печат от обкова му. — Укрепва те.

Някои от по-древните представители се разпалиха прекалено и се втурнаха да атакуват пирамидите, като всъщност успяваха да поместят каменни блокове, по-високи от самите тях. Царят не ги винеше. Колко ужасно е да знаеш, че си мъртъв и заключен дълбоко в тъмнината.

Никога няма да ме вкарат в едно от тези неща, зарече се той.

Сетне като приливна вълна стигнаха до поредната пирамида. Беше малка, ниска, тъмна, полузакрита от пясък, а и камъните бяха едва оформени. Не представляваха нищо повече от грубовати квадратни скали. Очевидно пирамидата бе построена далеч преди Царството да хване цаката на пирамидите. Не се различаваше много от купчина.

Йероглифи, издялани в печата на вратата, ръбати и дълбоки, бяха от Царството Ър: „Кхъфт ме построи. Първият.“

Няколко от предците се скупчиха наоколо.

— Леле мале — каза царят — Може би отидохме твърде далеч.

— Първият — прошепна Копърко. — Първият в царството. Нямало е никой преди него освен хипопотами и крокодили. Седемдесет века ни гледат от вътрешността на тази пирамида. По-стара от всичко…

— Да де, ясно — спря го Тепикамон. — Не е нужно да се увличаме. Той е бил човек като всеки от нас.

— „И Кхъфт пастирът на камилите обхвана с взор долината…“-започна Копърко.

— Седем хиляди лета са се изнизали, ще биде желателен пак да я съзре — каза Аш-ур-мен-теп твърдо.

— И тъй да е — намеси се царят, — все пак…

— Мъртвите бидат равни — прекъсна го Аш-урмен-теп — Ти, младолетни младежо. Призови го при нас.

— Кой, аз ли? — попита Ембри. — Но той е бил пър…

— Да, това вече го обсъдихме — намеси се Тепикамон. — Действай. Всички почнаха да губят търпение. Предполагам, той също.

Ембри завъртя очи и вдигна чука. Тъкмо преди да го стовари върху печата, Копърко изтърча напред, което принуди Ембри да затанцува бясно нагоре-надолу, напрягайки докрай тазобедрените си мускули, за да не зарови чука в главата на господаря си.

— Отворена е! — каза Копърко — Вижте! Печатът просто се плъзга настани.

— Искаш да речеш, че той биде вън?

Тепикамон се дотътри и сграбчи вратата на пирамидата, която доста леко се отмести. След това царят огледа камъка под вратата. Беше полузарит и изоставен, но някой се бе погрижил да поддържа пътеката до пирамидата. Камъкът бе доста износен, сякаш по него са стъпвали често.

Това не е нормалното състояние на една пирамида. Цялата идея е, че веднъж щом се озовеш в нея, си оставаш вътре.

Мумиите разгледаха износения вход и проскърцваха една на друга в изненада. Една от по-древните, която едва се държеше на крака, издаде звук като бръмбар, най-сетне превзел гнило дърво.

— Какво каза? — попита Тепикамон. Мумията на Аш-ур-мен-теп преведе.

— Рече, че страх обзема го.

Покойният цар кимна.

— Ще вляза да огледам. Вие, двамата живи, идвате с мен.

Лицето на Копърко се стопи.

— Хайде де, човече! — изсъска Тепикамон, като отмести вратата назад. — Виждаш, че мен не ме е страх. Покажи малко воля като всички останали.

— Но ще ни е необходима светлина — възрази Копърко.

Няколко от застаналите наблизо мумии се дръпнаха рязко назад, щом Ембри срамежливо извади кутийка с огниво от джоба си.

— И нещо, което да запалим — упорстваше Копърко.

Мумиите се отдалечиха още малко и замърмориха помежду си.

— Вътре има факли — напомни Тепикамон с леко приглушен глас. — И ги дръж по-далеч от мен, момче.

Пирамидата беше малка, без лабиринт или капани, представляваше просто каменен коридор, водещ нагоре. Треперещи в очакване всеки момент неописуеми ужасии да изскочат пред тях, балсаматорите последваха царя в малката квадратна зала, която миришеше на пясък. Таванът й бе почернял от сажди.

Вътре нямаше ни първи, ни втори саркофаг, никаква ужасия, именна или безименна. По средата имаше повдигнат блок с одеяло и възглавница на него.

Нито едно от тези неща не изглеждаше прекалено старо. Доста разочароващ факт всъщност.

Ембри вдигна глава и се огледа.

— Всъщност е доста приятно. Удобно.

— Не е — отрече Копърко.

— Хей, господарю цар, вижте това. — Ембри изтърча до една от стените. — Някой е драскал нещо. Вижте всичките тези линийки върху стената.

— И върху тази стена — каза царят. — И по пода. Някой е броил нещо. Всяка десетка е задраскана напряко. Някой е броил разни неща. Много неща.

Царят отстъпи назад.

— Какви неща? — попита Копърко, надничайки над рамото му.

— Много странно — промълви царят и се наведе. — Едва се виждат надписите отдолу.

— Можеш ли да ги разчетеш, царю? — попита Ембри с ненужен ентусиазъм според Копърко.

— Не. Това е един най-древните диалекти. Не мога да разпозная и един благословен йероглиф. Съмнявам се, че днес може да се намери жив човек, който да го разчете.

— Каква загуба — отбеляза Ембри.

— Наистина — съгласи се царят и въздъхна. Тримата постояха в мрачна тишина.

— Значи сигурно трябва да попитаме някой от умрелите? — попита Ембри.

— Ъ-ъ… Ембри — Копърко отстъпи.

Царят потупа чирака по гърба и го изтласка напред.

— Дяволски умна идея! Просто ще доведем един от наистина старите предци. Хм — поколеба се. — Няма да стане. Никой не ги разбира…

— Ембри — зениците на Копърко се разшириха.

— Не, всичко е наред, царю — каза Ембри, радвайки се на новооткритата свобода на мисълта. — Защото логично е всеки да разбира някого. Просто трябва да ги подредим.

— Умно момче, умно момче.

— Ембри!

Двамата го погледнаха в удивление.

— Добре ли си, господарю? — попита Ембри. — Блед си.

— Ф… ф… — запелтечи Копърко, скован от ужас.

— Кое „ф“, господарю?

— ф… погледни ф…

— Трябва да си полегне — каза царят. — Познавам неговия тип хора. Артистични натури. Страшно напрегнати.

Копърко дълбоко пое въздух.

— Погледни проклетата факла, Ембри! — изкрещя той.

Погледнаха.

Без много шум, като превръщаше черната пепел в суха слама, факлата гореше назад.

 

Старото Царство се простираше пред Тепик и беше нереално.

Погледна към Тико, който бе потопил муцуната си в крайпътното поточе и издаваше звук подобен на последната капка в чаша млечен шейк^[1].

Тико изглеждаше достатъчно реален. Няма нищо по-сигурно от една камила. Пейзажът обаче се намираше в някакво несигурно състояние, сякаш не бе решил окончателно да го има или да го няма. С изключение на Великата Пирамида. Тя се мъдреше точно по средата, истинска като иглата, приковала пеперуда към стереопор. Смогваше да изглежда изключително материално, сякаш бе изсмукала цялата вещественост от пейзажа наоколо.

Е, Тепик вече беше тук. Където и да беше това „тук“.

Как се убива пирамида?

И какво ще се случи след това?

Тепик действаше според хипотезата, че щрак! — и всичко ще се върне на мястото си, в рециклираната локва време на Старото Царство.

Погледа боговете, като се чудеше кои по дяволите са те и защо ли това май няма никакво значение. Те изглеждаха не по-реални от земята, върху която се мотаеха по свои си неясни задачи. Светът не беше нищо повече от сън. Тепик усети, че нищо не би могло да го изненада. Ако сега покрай него минеха седем дебели крави, той дори не би ги погледнал.

Отново възседна Тико, който го понесе по пътя с вътрешно цамбуркане. Нивите от двете страни изглеждаха опустошени.

Слънцето най-после залязваше — боговете на нощта и вечерта бяха взели надмощие над дневните богове, но битката бе безмилостно дълга. И като се замислеше за всички неща, през които щеше да мине слънцето — изядено от богини, прекарано с лодки под света и така нататък — имаше голяма вероятност никога да не се появи отново.

Никой не се виждаше в камилушнята, когато влезе. Тико невъзмутимо отиде до мястото си и внимателно спря до снопче сено. Бе му хрумнало нещо интересно относно бивариантните разпределения.

Тепик го потупа по хълбока, откъдето се вдигна нов облак прах, и се запъти към широките стъпала, водещи до самия дворец. Там също нямаше никакви стражи или слуги. Нямаше жива душа.

Тепик се вмъкна като крадец посред бял ден в собствения си палат и успя да намери някак работилницата на Копърко. Тя беше празна и сякаш крадец с много странни интереси наскоро бе шетал тук. Тронната зала миришеше на кухня, а както изглеждаше, готвачите бяха напуснали на бегом.

Златната маска на царете в Джелибейби се бе претърколила в ъгъла, леко вдлъбната. Тепик я вдигна и, заподозрял нещо, я драсна с един от ножовете си. Златото се обели и разкри сребристо сивкав блясък.

Винаги бе подозирал това. Просто нямаше толкова много злато наоколо. Маската тежеше като олово, защото си беше от олово. Тепик се зачуди дали някога маската е била изцяло от злато, кой от предците му я е направил и колко пирамиди е изплатила. Вероятно беше символ на нещо. Или просто символ.

Една от свещените котки се криеше под трона. Животното присви уши и се изплю по Тепик, когато се пресегна да я погали. Това поне не се бе променило.

Все още никакви хора. Тепик отиде на балкона.

Ето ги хората, огромна тиха маса, вторачила се отвъд реката към отслабващата сивкава светлина. Докато ги гледаше, флотилия лодки отплава от близкия бряг.

Трябваше да построим мостове, помисли си Тепик. Но твърдението е, че те ще оковат реката.

С лек скок над парапета Тепик се приземи на утъпканата земя и пое надолу към тълпата.

И с пълната си сила вярата се вряза в него.

Хората на Джелибейби може би имат противоположни възгледи относно боговете си, но вярата в царете им оставаше непоколебима хилядолетия наред. За Тепик чувството беше сякаш ходеше в бъчва алкохол. Почувства как се излива в него, докато пръстите му засъскаха, как изпълва тялото му и бликва в главата му не всемогъщество, а чувството за всемогъщество, твърде силната увереност, че макар да не знае всичко, скоро ще го научи, а и го бе научавал преди.

Подобно на случката в Анкх, когато божествеността го връхлетя. Но тогава беше само лека искра. Сега я придружаваше пълната сила на истинската вяра.

Тепик погледна надолу към шумоленето под краката си и видя зелени стръкове да изникват от сухия пясък.

Мътните го взели, помисли си той. Аз наистина съм бог.

Ама че неловка история.

С лакти си проправи път през блъсканицата до брега на реката и застана там в уголемяващо се петно житни класове. Тълпата загря, хората наоколо се свлякоха на колене и започна вълна от благоговейни припадъци, разпространяваща се във всички посоки.

„Но аз никога не съм искал това! Просто исках хората да заживеят по-добре, с канализация. Исках да се направи нещо относно срутените градове във вътрешността. Исках да им помогна да се отпуснат и да ги попитам доволни ли са от живота си. Мислех, че ще е добре да има училища, за да не коленичат и боготворят някого, просто защото го бива в градинарството.

Също исках да направя нещо с архитектурата ни…“

Светлината изчезваше от небето като изстиваща стомана, а пирамидата изглеждаше някак по-голяма от преди. Ако трябваше да проектираш нещо с единствената цел да наблегнеш на масата му, тъкмо от пирамида имаш нужда. Около нея се забелязваше тълпа от фигури, неразличими в сивата светлина.

Тепик огледа просналата се тълпа, докато не откри някой облечен в униформа на дворцов страж.

— Ти, човече, стани — заповяда му. Мъжът го погледна в ужас, но колебливо се изправи.

— Какво става тук?

— O, царю, който си господар…

— Не смятам, че имаме време за това. Знам кой съм, но искам и да знам какво става.

— O, царю, видяхме мъртвите да ходят! Жреците отидоха да поговорят с тях.

— Мъртвите да ходят?

— Да, о, царю.

— Говорим за не-живи хора, нали така?

— Да, о, царю.

— Аха. Е, благодаря. Сбит отговор. Не информативен, но сбит. Има ли някакви лодки наоколо?

— Жреците ги взеха всичките, о, царю.

Тепик виждаше, че е вярно. Кейовете близо до двореца обикновено пращяха от лодки, а сега бяха празни. Докато гледаше към водата, на нея й поникнаха чифт очи и дълга челюст, за да му напомнят, че вероятността да преплува през Джел е като да закове мъгла към стена.

Тепик се озърна към тълпата. Всички до един го гледаха в очакване, убедени, че знае как да постъпи.

Отново се обърна към реката, протегна ръцете пред себе си, притисна длани една към друга и след това внимателно ги разтвори.

Чу се влажен смучещ шум и водите на Джел се разделиха пред него. Тълпата ахна, но почудата им не беше нищо в сравнение с изненадата на десетина крокодила, които се опитваха да плуват във въздуха на няколко метра височина.

Тепик изтича надолу през гъстата кал, като се движеше на зигзаг, за да избегне бясно замахващите опашки на падащите с трясък крокодили.

Джел се издигаше като две сивокафяви стени, подобно на влажна мрачна уличка, по която бягаше Тепик. Тук там имаше останки от кости, стари щитове, части от копия и дъски от лодки. Тепик продължи напред, като прескачаше и заобикаляше боклуците, натрупали се с вековете.

Пред него един голям крокодил мъжкар сънено изплува от стената вода, помята се бясно във въздуха и шльопна в тинята. С тежка крачка Тепик стъпи на муцуната му и продължи напред.

Зад него някои от по-пъргавите граждани, видели замаяните същества под тях, започнаха да търсят камъни. Крокодилите бяха неоспорваните господари на реката от най-ранни времена, но имаше възможност да си поразчистят сметките с тях за период от няколко минути. Поне си заслужаваше да опитат.

Ревът на речните чудовища, поели по дългия път към битието си под форма на дамски чанти, се разнесе зад Тепик, когато той заджапа нагоре по отвъдния бряг.

 

Опашка от предци се простираше през залата, надолу по тъмния коридор и навън по пясъка. Шепнеше се в двете посоки — сух звук, сякаш вятър минава през стара хартия.

Копърко лежеше на пясъка, а Ембри налагаше лицето му с парцал.

— К’во правят сега? — прошепна Копърко.

— Разчитат написаното — отвърна Ембри. — Трябва да ги видите, господарю! Онзи, който чете, е практически…

— Да, да, разбрах. — Копърко се надигна с усилие.

— Той е на над шест хиляди години! А внукът му го слуша и говори на неговия внук, който говори на неговия вн…

— Да, да, раз…

— "И Кхъфт също рече на Първия: „Какво можем да дадем на теб, който ни показа правилния път“ — повтаряше на глас Тепикамон, застанал края на колоната^[2].

— "И Първият отвърна: „Постройте ми пирамида, та да намеря покой, и постройте я в тези размери, та да е свястна. И така бе сторено, и името на Първия бе…“

Но не последва име, а шумотевица от гневни гласове, спорове и древни ругатни, които вървяха по опашката като искра по диря барут. Докато не стигна до Тепикамон, който избухна.

 

Тихо потящ се в сянката, ефебският сержант видя това, което донякъде очакваше и от което се ужасяваше. На отсрещния хоризонт се извиси колона прах.

Основната сила на тсортянците пристигаше първа.

Мъжът се изправи, кимна професионално на еквивалента си от другата страна и погледна към шепата хора под свое командване.

— Трябва ми вестоносец, който да… ъ-ъ, отнесе вест в града.

Гора от ръце се издигна във въздуха. Сержантът въздъхна и избра младия Автознак, за който знаеше, че се бе затъжил за майка си.

— Понеси се като вятър. Макар че надали има нужда да ти го казвам. А после… после…

Устните на сержанта леко помръдваха, докато слънцето нажежаваше камъните на горещия тесен проход, а няколко насекоми прежужаха към редките храсти. Образованието му не включваше курс по Знаменити Последни Слова.

Мъжът се загледа в посока към дома.

— Отиди и кажи на ефебците…

 

Войниците зачакаха.

— Какво? — попита Автознак след известно време. — Какво да отида и им кажа?

Сержантът се отпусна като пробит балон.

— Отиди и им кажи: „Защо се забавихте толкова?“

На близкия хоризонт друга колона прах се приближаваше.

Всичко беше наред. Ако ще има касапница, тя трябва да се сподели и от двете страни.

 

Градът на мъртвите се простираше пред Тепик. След Анкх-Морпорк, който е негова почти пълна противоположност (в Анкх дори постелките са живи), това вероятно беше най-големият град на Диска. Улиците му бяха най-изящни, архитектурата най-величествена и вдъхновяваща.

По отношение на населението некрополът надминаваше всички останали градове в Старото Царство, но обитателите му не излизаха твърде често, а и нямаше какво толкова да правят през съботните вечери.

До днес.

Сега мястото беше претъпкано.

От върха на обветрен обелиск Тепик гледаше как сивите и кафявите, а тук-там и зеленикавите армии покойници минаваха под него. Царете бяха демократични. След като изпразниха пирамидите, насочиха вниманието си към по-низшите гробове и сега некрополът разполагаше с търговци, благородници и дори занаятчии. Не че имаше някакъв начин да се различи кой какъв е.

Всички те, до последния труп, се бяха насочили към Голямата Пирамида, издигнала се като синя пъпка над по-древните постройки. Мумиите изглеждаха доста изнервени от нещо.

Тепик леко тупна на широкия плосък покрив на една мастаба, пробяга до края му, преодоля празното пространство и се метна на декоративния сфинкс — не без моментно безпокойство, но този изглеждаше достатъчно улегнал, — а оттам имаше само една кука разстояние до едно от по-ниските нива на стъпаловидната пирамида.

Дългите лъчи на спорното слънце пронизваха тихия пейзаж, докато Тепик скачаше от монумент на монумент в зигзаг високо над пъплещите армии.

Зад него с лек пукот за малко се появяваха стръкчета зеленина по древните камъни, след което изсъхваха и умираха.

Ето за това си обучаван, каза кръвта му, закипяла през тялото му. Дори Мерисет не можа да те прецака в това умение — да се носиш из сенките над затихналия град, да тичаш като котка, да намираш пукнатини, които и гущер не би забелязал, към целта си — жертвата.

Вярно, жертвата бе пирамида от около един милиард тона, а най-едрият клиент за загробване досега бе Патрицио, двестакилограмовият Деспот на Куирм.

Монументална игла с барелеф, описал постиженията на цар преди четири хиляди години — щеше да е по на място, ако пясъкът носен от вятъра, не бе заличил преди векове името му, — послужи за удобна стълба. Оттам единствено имаше нужда от майсторски хвърлена кука, която да се забие в протегнатите пръсти на един забравен монарх, за да позволи на Тепик да се прехвърли с дълга грациозна арка до покрива на една гробница.

С тичане, катерене, люлеене и бързо забиване на котки в паметниците на мъртвите, Тепик продължи напред.

 

Точиците на огньовете сред камъните очертаваха границите на двете срещуположни армии. Макар омразата между двете империи да беше дълбоко вкоренена и стилизирана, и двете спазваха древната традиция — военни действия не се предприемат по време на нощ, жътва или дъжд. Войната бе достатъчно важна, за да се пази за специални случаи. Да тръгнеш с чукове и вили значи да сведеш цялата работа до фарс.

От двете страни на линията в здрача се чуваха припрени звуци от високотехнологична дървообработка. Твърдеше се, че генералите винаги са готови отново да разиграят последната си битка. От последната битка между Тсорт и Ефеб бяха изминали хиляди години, но генералите имат дълга памет и този път се бяха подготвили.

От двете страни на линията започваха да сковават дървени коне.

 

— Махна се — съобщи Птакласп ІІб и се хлъзна надолу по купчина камъни.

— Крайно време беше — каза баща му — Помогни ми да сгънем брат ти. Сигурен ли си, че няма да го нараним?

— Е, ако го направим внимателно, той няма да се движи във времето, което е дебелина за нас. Щом за него не минава никакво време, нищо не може да го нарани.

Птакласп се замисли за старите времена, когато строенето на пирамиди се състоеше от поставянето на един каменен блок върху друг и всичко, което трябваше да запомниш, беше — колкото по-нагоре, толкова по-малки блокове слагаш. Сега трябваше да сгъва прилежно един от синовете си.

— Ясно — смънка неуверено. — Да тръгваме тогава.

Птакласп се придвижи нагоре по купчината останки и подаде глава, точно когато авангардът на мъртвите се появи зад ъгъла на най-близката древна пирамида.

Първата му мисъл беше: „Ето на, идват да правят рекламации.“

Беше се старал, колкото можеше. Не винаги е лесно да строиш с ограничен бюджет. Може би не всеки перваз съответстваше точно на проекта, вероятно качеството на вътрешната мазилка не беше винаги на ниво, но…

Не е възможно всички да имат оплаквания. Не и толкова много клиенти.

Птакласп ІІб се изкатери до баща си и зяпна.

— Откъде идват всички те?

— Ти си експертът, ти ми кажи.

— Мислиш ли, че са мъртви?

Птакласп разгледа внимателно някои от приближаващите се в строй.

— Ако не са, то някои от тях са ужасно болни.

— Хайде да бягаме оттук!

— Накъде? Нагоре по Великата Пирамида ли?

Великата пирамида се извисяваше зад тях и изпълваше с трептене въздуха. Птакласп се вторачи в нея.

— Какво ще става довечера? — попита той.

— Моля?

— Ами ще… направи ли отново… каквото направи?

ІІб зяпна баща си.

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш?

— Само като изчакаме и видим. Аз дори не съм сигурен какво направи сега.

— Ще ни хареса ли?

— Не съм склонен да мисля така, татко. O, богове!

— Какво има пък сега?

— Погледни натам.

Устремили се към маршируващите мъртъвци, следвайки Кууми както опашка следва комета, крачеха жреците.

 

Във вътрешността на коня беше горещо и тъмно. Беше и претъпкано.

Всички чакаха и се потяха.

— Какво ще стане сега, старшина? — запелтечи младият Автознак.

Старшината помръдна крака си колебливо. Обстановката можеше да накара и сардина да страда от клаустрофобия.

— Ами момче… Ще ни открият, виждаш ли, и така ще се шашнат, че ще ни завлекат в града си. Тогава като притъмнее, ние ще изскочим и ще им вдигнем меч. Или ще ги вдигнем на меч. Едно от двете. А след това ще разграбим града, ще изгорим стените му и ще поръсим земята със сол. Нали си спомняш, момче, показах ти го миналия петък.

— Аха.

Капки пот се стичаха от множество вежди. Доста от мъжете се опитваха да напишат писмо до вкъщи и чегъртаха с писец по восъка, който доближаваше точката на топене.

— А след това какво ще стане, старшина?

— Ами тогава, момко, ще се върнем вкъщи като герои.

— Аха.

По-старите войници стояха неподвижно, втренчили се в дървените стени. Автознак помръдна сковано — нещо продължаваше да го тревожи.

— Мама ми каза да се върна с щита си или на него, старшина.

— Отлично, момче. Само така.

— Всички ще сме добре. Нали, старшина?

Старшината се вгледа в зловонната тъмнина. След известно време някой започна да свири на хармоника.

 

Птакласп тъкмо отвръщаше глава от сцената, когато чу глас до ухото си.

— Ти си строителят на пирамиди, нали?

Още някой се бе присъединил към тях в укритието — облечен в черно, а в сравнение с придвижването му стъпките на котка биха прозвучали като човек-оркестър.

Птакласп кимна, неспособен да промълви и дума. Доста му се събра за един ден.

— Ами изключи я, де. Изключи я веднага!

ІІб сведе поглед.

— Ти кой си?

— Казвам се Тепик.

— Какво? Като царя?

— Да, като царя. А сега я изключи.

— Това е пирамида! Не можеш просто да изключваш пирамиди!

— Ами тогава я осияй.

— Опитахме миналата вечер. — ІІб посочи разрушения връх. — Разгъни Две-А, татко.

Тепик погледна плоския брат.

— Това някакъв вид плакат ли е? — попита след малко.

ІІб погледна надолу. Тепик забеляза движението и направи същото — стоеше до глезените в зелени стръкове.

— Съжалявам, не мога де се отърва от това.

— Сигурно е отвратително — каза ІІб обезумял. — Знам как е. Веднъж имах една брадавица. По никакъв начин не можех да се отърва от нея.

Тепик клекна до пропукания камък.

— Това нещо… Какво е предзначението му? Защо е покрито с метал?

— Трябва да има остър връх за сиянието — обясни ІІб.

— Само толкова ли? Това е злато, нали?

— Електрон — сплав от злато и сребро. Върхът трябва да е направен от електрон.

Тепик обели част от станиола.

— Не е целият от метал — отбеляза кротко.

— Да — потвърди Птакласп. — Ами установихме, че със станиол също става.

— Не може ли да използвате нещо по-евтино? Като стомана например?

Птакласп примига с погнуса. Този ден не беше от добрите, здравият разсъдък остана като далечен спомен, но имаше някои неща, за които беше сигурен.

— Няма да издържи повече от година-две — отвърна — Заради влагата, нали разбираш. Върхът ще се износи. Само след двеста-триста сияния.

Тепик облегна глава на пирамидата. Беше студена и бучеше. Стори му се, че може да долови и леко извисяващ се звук.

Пирамидата се извисяваше над него. ІІб можеше да му обясни, че е така, защото стените са под ъгъл от точно 56 градуса и заради ефекта, известен като сплескване, надвисват още повече. Вероятно ІІб би използвал думи като перспектива и виртуална височина.

Черният мрамор беше гладък като стъкло. Каменоделците се бяха постарали. Процепите между блоковете едва позволяваха да се вмъкне нож. Но все пак позволяваха.

— А един път ще издържи ли? — попита Тепик.

 

Кууми гризеше разсеяно ноктите си.

— Огън… Това ще ги спре. Леснозапалими са. Или вода. Вероятно ще се разложат.

— Някои от тях разрушаваха пирамиди — подхвърли върховният жрец на Джуф Коброглавия бог на Папируса.

— Хората винаги се връщат от смъртта в твърде лошо настроение — вметна друг жрец.

Кууми наблюдаваше приближаващата се армия с нарастващо безпокойство.

— Къде е Диос?

Би било неправилно да се каже, че Диос се усмихна. Това не беше действие, което често му се налагаше да прави. Но краищата на устата му се повдигнаха, а очите му се затвориха наполовина.

— Можеш да им кажеш, че новите времена изискват нови хора. Или че е време да се отстъпи място на нови хора със свежи идеи. Или че са излезли от употреба. Можеш да им кажеш всичко това.

— Ще ме убият!

— Чудя се дали толкова силно желаят вечната ти компания?

— Все още ти си върховният жрец!

— Защо не поговориш с тях? — попита Диос. — Не забравяй да им кажеш, че ще бъдат завлечени, ако ще и с писъци и викове във Века на Кобрата. — Той подаде на Кууми жезъла си. — Или както там се нарича векът.

Кууми усети погледите на събралите се братя и сестри. Жрецът прочисти гърлото си, оправи робата си и се обърна към мумиите.

Те напяваха нещо, една дума, отново и отново. Не можеше да я разпознае, но изглежда ги бе изпълнила с гняв.

Мъжът повдигна жезъла — издяланите дървени змии изглеждаха необикновено живи на равната светлина.

Боговете на Диска… Всъщност подразбират се великите богове на консенсуса, които наистина обитават своя Дънманифестин, полуоткъснатата от света Валхала на върха на невъзможно високата централна планина, където се забавляват да наблюдават дребните лудории на смъртните хора и организират петиции относно това как нашествието на Ледените Гиганти е довело до спад в цените на недвижимостта в небесните райони. Та боговете на Диска винаги са се възхищавали на невероятното умение на хората да кажат най-неподходящото нещо в най-неподходящото време.

Тук не става думи за елементарни грешки като „Напълно безопасно е“ или „Които много ръмжат, не хапят“, а за кратки прости изречения, подхвърлени в напрегнати ситуации с приблизително същия ефект като стоманен лост пуснат в перката на 660мегаватова парна турбина с цикъл 3000 оборота в минута.

Познавачи на човешката тенденция да объркваш местата на краката и езика си са съгласни, че когато се отварят пликовете с решението на журито, чудесното представяне на Хуут Кууми във фразата „Изчезнете от това място, сенки прокълнати!“ би било достоен претендент за най-глупав поздрав на всички времена.

Първата редица предци спря, а тълпата зад тях ги избута напред.

Цар Тепикамон XXVII, който с общо съгласие сред останалите двайсет и шест Тепикамоновци бе избран за говорител, се затътри напред и хвана треперещия Кууми за ръцете.

— Какво каза?

Очите на Кууми се завъртяха в орбитите си. Устата му се отвори и затвори, но гласът му мъдро реши да си затрае.

Тепикамон приближи бинтованото си лице до острия нос на жреца.

— Помня те — изръмжа му. — Виждал съм как се мазниш из двореца. Най-големият скапаняк, когото някога съм срещал. Спомням си, че това си мислех. — Царят погледна към останалите. — Всичките вие сте жреци, нали така? Да не би да сте дошли да се извините, а? Къде е Диос?

Предците се бутаха напред и мърмореха. След като си бил мъртъв в продължение на хиляди години, не си склонен да се отнасяш благодарно към хората, които са те увещавали, че ти предстоят чудесни забавления. В средата на тълпата имаше леко боричкане, тъй като цар Псам-нът-кха, който бе прекарал пет хиляди години принуден да гледа единствено опакото на капака си, трябваше да бъде успокояван от по-младите си колеги.

Тепикамон отново насочи вниманието си към Кууми, който не бе шавнал.

— Сенки прокълнати, така ли?

— Ъ-ъ-ъ… — отвърна Куми.

— Остави го. — Диос внимателно взе жезъла от безволно отпуснатите пръсти на Куми — Аз съм Диос. Защо сте тук?

Гласът беше равен и напълно овладян, с леки оттенъци на загриженост, но с несъмнена власт. Това бе гласът, който фараоните на Джелибейби чуваха от хиляди години. Глас, който бе подреждал дните, определял ритуалите, разрязвал времето на внимателно оформени порции и тълкувал божиите пътища пред хората. Гласът на властта, който събуди антични спомени сред мъртвите и ги накара да се смутят и да запристъпват от крак на крак.

Един от по-младите фараони мина напред.

— Копеле такова! — изграчи той. — Положи ни един по един, а ти продължи нататък. Хората мислеха, че името се предава, но винаги си бил ти. На колко години си, Диос?

Не се чуваше и звук. Никой не помръдна. Вятърът леко развяваше прахоляка във въздуха.

Диос въздъхна.

— Не исках да бъде така. Имаше толкова много за вършене. Никога не достигаха часовете в денонощието. Наистина не осъзнах какво ставаше. Струваше ми се само ободрително, нищо не подозирах. Отбелязвах отминаването на ритуалите, не годините.

— Сигурно произхождаш от семейство на столетници? — попита Тепикамон саркастично.

Диос се вторачи в него, устните му леко помръднаха.

— Семейство — промълви най-после, а гласът му прозвуча по-меко от обичайния лай. — Семейство. Да, би трябвало да съм имал семейство, нали? Само че, виждате ли, не мога да си спомня. Паметта е първото, което си отива. Пирамидите изглежда не могат да я запазят, по някаква необяснима причина.

— Диос, Творецът на бележките под черта в историята? — подхвърли Тепикамон.

— Аха — усмихна се върховният жрец. — Паметта изчезва от главата, но е навсякъде около мен. Във всеки свитък и книга.

— Човече, това е историята на царството!

— Да. Моята памет.

Царят се поукроти. Под натиска на ужасяващото удивление насъбраният му гняв се уталожи.

— На колко години си?

— Мисля… че са седем хиляди. Въпреки че понякога ми се струват повече.

— Наистина ли седем хиляди години?

— Да.

— Как може човек да понесе това?

Диос вдигна рамене.

— Седем хиляди години са просто ден по ден.

Бавно, с по някое трепване или гримаса, жрецът се отпусна на коляно и вдигна жезъла си с треперещи ръце.

— O, царе, винаги съм съществувал единствено за да служа.

Последва дълга, дълбоко смущаваща пауза.

— Ще разрушим пирамидите — каза Фар-ре-птах, като напираше напред.

— Ще разрушите царството — отвърна Диос. — Няма да го допусна.

— Ти ли няма да ни позволиш?

— Няма. За къде сме без пирамидите?

— От името на мъртвите — натърти Фар-ре-птах — твърдя, че ще бъдем свободни.

— Но царството ще се превърне в поредната малка страна — измънка Диос и за ужас на предците в очите му се появиха сълзи. — Всичко, което ни е скъпо, искате да пуснете в потока на времето. Без сигурност. Без напътствия. Подвластно на промяна.

— Значи ще си опита късмета — отсъди Тепикамон. — Отмести се.

Диос вдигна жезъла си. Змиите се размотаха и засъскаха срещу царя.

— Не мърдай! — заповяда жрецът.

Тъмна светкавица прескочи между предците. Изумен, Диос погледна жезъла си — никога не бе се държал така. Но в продължение на седем хиляди години жреците бяха вярвали дълбоко в сърцата си, че жезълът на Диос може да управлява този свят, а и другия.

 

Във внезапната тишина някъде отвисоко се чу слабо дрънкане на нож, който се вмъкваше между два черни мраморни блока.

Пирамидата пулсираше под Тепик, а мраморът беше хлъзгав като лед. Наклона се оказа толкова полезен, колкото бе очаквал.

Основното, каза си Тепик, е да не гледаш нагоре или надолу, а право напред към мрамора, като разделяш невъзможната височина на постижими откъси. Точно като времето. Ето как издържаме на безсмъртието — разрушаваме го, като го разчупваме на малки парченца.

Тепик бе доловил виковете, които се носеха отдолу, и погледна за миг през рамо. Едва бе изкачил една трета от пирамидата, но можеше да види тълпите отвъд реката — сиво цяло, нашарено с бели петънца от обърнати нагоре лица. По-наблизо беше бледата армия на мъртвите, застанали срещу малката сива групичка жреци с Диос начело. Водеше се някакъв спор.

Слънцето висеше на хоризонта.

Тепик се протегна нагоре, откри следващата пукнатина, намери нещо, за което да се хване…

 

Диос забеляза главата на Птакласп да се подава зад развалините и прати няколко жреца да го доведат. ІІб го следваше и носеше внимателно сгънатия си брат под мишница.

— Какво прави момчето? — попита Диос.

— O, Диос, той каза, че отива да осияе пирамидата — отвърна Птакласп.

— Как може да го направи?

— O, господарю, щял да затапи върха преди залез слънце.

— Възможно ли е? — обърна се Диос към архитекта.

ІІб се колебаеше.

— Може би.

— И какво ще стане? Ще се върнем ли във външния свят?

— Ами зависи дали измеренията ще си паснат както преди и дали са в стабилно състояние, или обратно — пирамидата ще се се държи като парче гума под налягане…

Гласът му затихна и замря под тежкия взор на Диос.

— Не знам — призна си ІІб.

— Обратно във външния свят… — изрече Диос. — Той не е нашият свят. Нашият свят е Долината. Нашият е свят на ред. Хората се нуждаят от ред.

Жрецът вдигна жезъла си.

— Това е синът ми! — извика Тепикамон. — Да не си посмял да му сториш нещо! Това е царят!

Редиците предци се размърдаха, но не можеха да се освободят от магията.

— Ъ-ъ, Диос — обади се Кууми. Диос се обърна и повдигна вежди.

— Каза ли нещо?

— Ъ-ъ, ако той е царят, ъ-ъ, аз, искам да кажа ние, мислим, че може би трябва да го оставиш да довърши каквото е започнал. Ъ-ъ, не мислиш ли, че това е наистина добра идея?

Жезълът на Диос хвърли къч и жреците усетиха студените окови да сковават крайниците им.

— Дал съм живота си за това царство — каза върховният жрец. — Давал съм го отново и отново. Аз го направих такова, каквото е. Не мога да му изменя сега.

И тогава видя боговете.

 

Тепик с лекота се изкачи още няколко метра и внимателно се протегна надолу да измъкне един нож от мрамора. Нямаше да стане, разбира се. Катеренето с ножове е подходящо само за онези къси и странни улички, а и по принцип не се ползваше с одобрение, защото предполага, че си избрал грешен път. Подобен начин на катерене не му беше полезен, защото не разполагаше с безкрайно количество ножове.

Тепик отново се озърна, когато смахнати набраздени сенки преминаха по предната стена на пирамидата.

 

Боговете бяха започнали да се връщат от залеза, където бяха заети с вечните си кавги.

С клатушкане и препъване те се запътиха към пирамидата през лехи и ниви. Дори и почти безмозъчни създания като тях проумяваха какво представлява тя. Може би дори се досещаха какво се опитваше да стори Тепик. Разнообразните животински муцуни не позволяваха да налучка точно настроението им, но имаха вид на много гневни.

— И тях ли ще контролираш, Диос? — попита царят. — И на тях ли ще кажеш, че светът не бива да се променя?

Диос погледна нагоре към съществата, които се блъскаха, докато преджапваха реката. Виждаха се прекалено много зъби и увиснали езици. Човешките им части бавно се отлюспваха. Лъвоглавия бог на Правдата, чийто име Диос си спомни като Път, използваше везните си, за да млати един от речните богове. Чефет, Кучеглавия бог на металните изделия, с ръмжене налагаше колегите си наслуки с чука си. А това е Чефет, помисли си Диос, богът, когото създадох да служи за пример на хората в изкуството на нежните творения, плод на красотата и фантазията.

Все пак бе успял. Диос бе събрал паплачта на пустинята и им бе показал всичко, което си спомняше от цивилизацията и тайните на пирамидите. На времето му бяха нужни богове.

Проблемът с боговете е, че след като достатъчно хора започнат да вярват в тях, се появяват. А това, което се появява, не е онова, което първоначално е било замислено.

Чефет, Чефет, помисли си Диос. Създател на пръстени, на метален филигран. Сега не е във въображението ни и ето как ръцете му се превръщат в лапи…

Не съм си го представял така!

— Спри — заповяда Диос. — Заповядвам ти да спреш! Ти ще ми се подчиняваш. Аз те създадох!

Освен това са и неблагодарни.

Цар Тепикамон усети магията около него да отслабва, щом Диос насочи цялото си внимание към теологичните проблеми. Царят погледна към малката фигура, изкачила се до половината на пирамидата, и видя как се заклаща.

Останалите мумии също видяха това и като един разбраха какво да правят. Диос можеше да почака.

Имаха семеен проблем.

 

Тепик чу пукота на дръжката под крака си, подхлъзна се леко надолу и се провеси на една ръка. Над него имаше друг нож, но не, не ставаше. Не можеше да го достигне. На практика усещаше ръцете си като къси отрези мокро въже. Ако разпери ръце, докато се хлъзга надолу, може би ще забави падането достатъчно…

Тепик погледна надолу и видя катерачите, които се приближаваха към него като връхлитаща вълна.

Предците мълчаливо се изкачваха по фасадата на пирамидата като бръшлян, всеки нов ред се наслагваше по раменете на предходното поколение, а по-младите стъпваха върху тях. Кокалести пръсти сграбчиха Тепик, когато вълната алпинисти го застигна, и започнаха да го побутват и подхвърлят нагоре по наклонената стена. Гласове, скърцащи като саркофази, изпълниха ушите му с окуражително стенание.

— Добра работа, момко — простена една от разпадащите се мумии и метна тялото му на рамото си. — Напомняш ми за мен, когато бях жив. Браво на теб, синко.

— Хванах го — трупът отгоре с лекота повдигна Тепик. — Това е то да имаме задружен семеен дух, момко. Най-добри пожелания от пра-пра-пра-прачичо ти, въпреки че едва ли ме помниш. Пращам го нагоре!

Други предци се изкачваха покрай Тепик, а той преминаваше от ръка на ръка. Древни фигури със стоманена хватка го сграбчваха и го премятаха нататък.

Пирамидата започваше да се стеснява.

 

Ниско долу, Птакласп наблюдаваше замислено.

— Каква работна сила… Ами че тези в основата издържат цялата тежест!

— Татко — каза ІІб, — мисля, че ще е по-добре да си плюем на петите. Онези богове идват насам.

— Мислиш ли, че можем да ги наемем? — попита Птакласп, без да му обръща внимание. — Те са мъртви, едва ли ще искат високи заплати и…

— Татко! — … един вид построй-си-сам…

— Татко, ти каза — никакви пирамиди повече. Никога! Хайде, размърдай се!

Тепик придращи до върха на пирамидата, поддържан от последните двама предци. Единият беше баща му.

— Не мисля, че си се запознавал с прабаба си.

Той посочи към по-нисичка бинтована фигура, която кимна леко на Тепик. Момчето отвори уста.

— Няма време — каза царицата. — Справяш се отлично.

Тепик погледна към слънцето, което като стар професионалист избра точно този момент, за да падне под хоризонта. Боговете бяха прекосили реката, напредъкът им се забавяше само от желанието да се блъскат и бутат един друг, и се носеха през сградите в некропола. Няколко от тях се скупчиха около мястото, където преди малко стоеше Диос.

Предците се спуснаха надолу със същата скорост, с която се бяха качили, и оставиха Тепик сам върху квадратен метър скала.

Няколко звезди се показаха.

 

Тепик гледаше белите форми на предците си, забързали се по свои лични дела с невероятна скорост към широката ивица на реката.

Боговете изгубиха интерес към Диос — странното малко човече с пръчка и тракащ глас.

Най-близкият бог — едно крокодилоглаво създание — скочи на площадката пред пирамидата, присви очи към Тепик и посегна. Тепик се разтърси за нож, като се чудеше кой ли вид е подходящ за богове…

А покрай Джел пирамидите започнаха да изсияват скромния си запас плячкосано време.

И жреци, и предци се разбягаха, когато земята се разтресе. Дори боговете недоумяваха.

 

ІІб сграбчи ръката на баща си и го дръпна назад.

— Хайде! — извика той в ухото на Птакласп. — Не трябва да сме тук, когато това нещо изригне! Иначе ще те слагам да спиш на закачалка.

Около тях още няколко пирамиди пуснаха сиянието си — слабо и изтощено, едва забележимо в сравнение с предишното.

— Татко! Казах ти, че трябва да си вървим!

Птакласп бе повлечен назад през камънаците, все още вперил взор в тежките очертания на Голямата Пирамида.

— Там остана някой, виж.

Посочи самотната фигура върху площадката. ІІб се взря в сумрака.

— А, Диос, върховният жрец. Предполагам, че е намислил някакъв план. Най-добре да не се месим в делата на жреците. Идваш ли?!

 

Крокодилоглавият бог въртеше муцуна напред-назад и се опитваше да фокусира Тепик, без да разполага с преимуществото на бинокулярното зрение. От толкова близо тялото му леко прозираше, сякаш някой бе начертал всичките линии и му бе писнало, преди да оцвети рисунката. Богът стъпи върху малка гробница, която стри на прах.

Ръка, подобна на връзка салове с нокти, надвисна над Тепик. Пирамидата се разклати и камъкът под краката му се затопли, но упорито отказваше да покаже признаци на осияване.

Ръката се помести надолу. Тепик падна на коляно и, воден от дълбоко отчаяние, стисна ножа с две ръце и го вдигна над главата си.

 

Светлина проблесна за миг от ръба на острието и тогава Голямата Пирамида засия.

Засия в абсолютна тишина, като изригна стълб пронизващ окото пламък, превърнал цялото царство в плетеница от черни сенки и бяла светлина. Пламъкът не само би превърнал наблюдателите в солен стълб, ами и в пълно сервизче за подправки по техен избор. Избухна като глухарче с тишината на звезден блясък и жар на свръхнова.

Едва след като окъпа некропола в невероятното си сияние за няколко секунди се чу шум, който се процежда през костите, пропълзява във всяка клетка на тялото и опитва, с известен успех, да я обърне наопаки. Беше твърде силен да се нарече звук. Има шум, който е толкова силен, че не е възможно да бъде чут.

Постепенно благоволи да се смъкне по космичната скала и просто се превърна в най-силният шум, който присъстващите бяха чули някога.

Спря и изпълни въздуха с тъмното метално изщракване на внезапна тишина. Светлината изгасна, пронизвайки нощта със сини и лилави вторични образи. Това не бе финална тишина и тъма, а пауза, като момент на равновесие, когато хвърлената нагоре топка загуби инерция, но й предстои да се сблъска с ефекта на гравитацията и за кратък момент си мисли, че най-тежкото е минало.

Този път явлението бе предизвестено от остър писък, дошъл от ясно небе и лек въздушен вихър, който се превърна в блясък, в пламък, в сияние, което с пращене се заби в пирамидата и продупчи купчината черен мрамор. Светкавици изтрещяха от нея и се заземиха в по-малките гробници наоколо, като змии от бял пламък прояждаха пътя си и прескачаха от пирамида на пирамида, изпълвайки въздуха над некропола с миризма на изгорял камък.

В центъра на огнения вихър Великата Пирамида сякаш се повдигна на няколко сантиметра върху тънък слой пейзаж и се завъртя на деветдесет градуса. Това беше онзи вид особена зрителна илюзия, която може да се получи и когато никой не я гледа.

И след това, измамно бавно и с изключително достойнство, пирамидата избухна.

Случи се следното: пирамидата замислено се разпадна на каменни блокове с големината на къщи, които плавно се отдалечиха един от друг и спокойно се понесоха над некропола. Няколко от тях се удариха в други пирамиди и тежко ги осакатиха с мързеливите си неориентирани движения, след което продължиха тихо да орат местността, докато не удариха на камък зад малката планина руини.

Едва тогава дойде ред на шума. Задържа се доста дълго.

 

Сив прах се сипеше върху царството. Птакласп с мъка се изправи и предпазливо тръгна напред слепешката, докато не се блъсна в някой друг. Мъжът изтръпна, като си помисли какъв тип хора обикаляха наоколо напоследък, но мисленето не му се отдаваше твърде много, защото изглежда нещо наскоро го бе фраснало по главата…

— Ти ли си, момко? — осмели се да попита.

— Ти ли си, тате?

— Да.

— Аз съм, тате.

— Колко се радвам, че си ти, сине.

— Виждаш ли нещо?

— Не. Всичко ми е мъгляво.

— Слава на боговете. Мислех си, че само на мен така ми се струва.

— Но нали си ти? Така ми каза.

— Да, татко.

— Всичко наред ли е с брат ти?

— В пълна безопасност е в джоба ми, татко.

— Добре. Стига нищо лошо да не му се е случило.

Двамата продължиха бавно напред, препъваха се в натрошени камъни, които едва виждаха.

— Нещо избухна, татко — проточи ІІб. — Май беше пирамидата.

Птакласп се почеса по темето, на милиметър от което бяха прелетели два тона камъни и за малко да го направят клиент на някоя от собствените му пирамиди.

— Лошият цимент, който купихме от Мерко Ефебеца, е виновен, предполагам…

— Мисля, че оплескахме нещата повече от един крив трегер — сподели ІІб. — Всъщност мисля, че много се оплескахме.

— Изглеждаше леко, кажи го де, песъчлив на вид…

— Трябва да седнеш някъде, татко — каза ІІб възможно най-любезно. — Ето ти го Две А. Дръж го здраво.

Птакласп ІІб продължи да пълзи нагоре по плоча, която на пипане подозрително приличаше на черен мрамор. Реши, че му е нужен жрец. Все трябваше да стават за нещо и именно сега май беше моментът. За утеха или може би за да накове с камък главата му в тялото.

Вместо да открие жрец обаче, натъкна се на някого, който кашляше застанал на четири крака. ІІб помогна на човека — определено беше човек, за миг архитектът се уплаши да не е нещо друго — да се изправи и го настани на купчинка, която почти сигурно имаше вид на мрамор.

— Ти жрец ли си?

— Аз съм Копърко. Главен балсаматор — отвърна фигурата.

— Птакласп ІІб, паракосмичен арх… — започна той, но после заподозря, че архитектите няма да бъдат гледани с добро око за известно време, и бързо се поправи: — Инженер съм. Добре ли си?

— Не знам. Какво се случи?

— Мисля, че пирамидата избухна.

— Мъртви ли сме?

— Не бих казал. В края на краищата нали можем да говорим и да се движим?

Копърко потръпна.

— Това не е гаранция, от мен да знаеш. Какво е инженер?

— Ъ-ъ, строител на акведукти — бързо каза ІІб. — Те са последната новост, да знаеш.

Копърко се изправи неуверено.

— Имам нужда от едно питие. Хайде да намерим реката.

Намериха Тепик преди това.

Бе се вкопчил в малка пресечена пирамидка, която при приземяването си бе издълбала средно голям кратер.

— Този го познавам — сети се ІІб. — Това е младежът, който се покатери на върха на пирамидата. Колко нелепо — как е могъл да оцелее след такова нещо?

— А и защо никне жито от мрамора? — почуди се Копърко.

— Може би има значение, ако си точно в центъра на сиянието, или нещо подобно — мислеше на глас ІІб. — Някаква спокойна, незасегната от стихията област, като в ядрото на ураган…

Инстинктивно архитектът посегна към восъчната си плоча, но се спря. На човек му е отредено никога да не разбере нещата, с които се занимава.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Не ми прилича на умрял. — Копърко отстъпи крачка назад.

Балсаматорът на ум прехвърляше възможните алтернативи за работа. Тапициране звучеше доста добре. Поне столовете няма да станат и да тръгнат след теб, след като ги натъпчеш със слама.

ІІб се наведе над тялото.

— Я виж какво има в ръката си. — Той внимателно разтвори пръстите на Тепик. — Парче стопен метал. Това пък за какво му е? …Тепик сънуваше.

Сънуваше седем дебели крави и седем тънки крави, една от които караше велосипед.

Присъниха му се и камили, които пееха, а песента им опъваше гънката на реалността.

Видя и как някой написа с пръст по стената на пирамидата:

„Да отидеш отвъд е лесно. За да се върнеш е нужно (продължава на следващата стена)…“

Тепик мина от другата страна на пирамидата, където писаното гласеше:

„…усилие на волята, защото е много по-трудно.

Благодаря за вниманието.“

Тепик се замисли и му хрумна, че трябва да стори още нещо. Преди не знаеше как да го направи, но сега разбра, че всичко се свежда до числа, подредени по особен начин. Всичко магическо е просто начин да се опише светът с думи, които той не може да пренебрегне.

Тепик изпъшка от напрежение. Последва кратко усещане за ускорение. Копърко и ІІб се огледаха — блестящи лъчи бяха пробили праха и мъглата и превръщаха всичко наоколо в старо злато.

А след това се появи и слънцето.

 

Старшината предпазливо отвори капака, разположен в корема на коня. И след като очакваният порой от копия не се материализира, заповяда на Автознак да спусне въжената стълба, слезе по нея и се озърна в ледената сутрешна пустиня.

Новобранецът го последва на земята и заподскача от сандал на сандал върху пясъка, който сега беше почти замръзнал, а до обяд щеше да е като нажежено желязо.

— Ето — посочи старшината, — виждаш ли тсортянците, момче?

— Приличат ми на редица дървени коне, старшина. Този най в края е дори люлеещ се кон.

— Там ще да са офицерите. Ха! Тези тсортянци си мислят, че сме прости.

Старшината се разтъпка, пое чист въздух и се върна при стълбата.

— Хайде, момче.

— Защо се връщаме вътре?

Старшината се спря, поставил единия си крак на въжената стълба.

— Използвай мозъка си, момче. Няма просто да дойдат и да вземат конете ни, ако видят, че се шляем наоколо, нали така? Логично е.

— Значи сте сигурен, че ще дойдат? — попита Автознак.

Старшината се намръщи.

— Виж, новобранец, всеки тъпанар, на който му хрумне, че ще влачим много коне, пълни с войници, е достатъчно смотан да завлече нашите коне до техния град. ОЕО.

— ОЕО ли, старшина?

— Казано иначе — качи се по проклетата стълба, момче.

Автознак отдаде чест.

— Разрешение да бъда извинен преди това, старшина?

— Извинен за какво?

— Извинен, старшина — повтори Автознак с нотка на отчаяние. — Имам предвид, че бях леко ограничен в коня, ако ме разбирате.

— Ще трябва да проявиш малко воля, ако искаш да останеш в конницата, синко. Наясно си, нали?

— Да, старшина. — Автознак бе съкрушен.

— Имаш една минута.

— Благодаря, старшина.

След като капакът над него се затвори, Автознак отиде до един от масивните крака на коня и го използва за нещо, за което не бе предназначен.

И точно тогава, докато зяпаше нехайно в далечината, изпаднал в дзен-будистко съзерцание, както често се случва в подобни моменти, във въздуха се чу леко припукване и цялата речна долина изскочи пред Автознак.

Това в никакъв случай не бива да се случва на младеж, потънал в размисъл. Особено ако му се налага сам да пере униформата си.

 

Морски бриз задуха в царството, като намекваше, не — по-скоро крещеше за сол, миди и потопени в слънце приливни вълни. Няколко объркани чайки закръжиха над некропола, където вятърът се щураше между падналите зидове и покритите с пясък гробници на древни царе. Птиците с едно просто действие на червата си казаха повече, отколкото Озимандис някога бе успял да изрази.

 

Вятърът беше приятно хладничък. Хората, излезли да оправят щетите, нанесени от боговете, почувстваха желание да се обърнат с лице към него, както рибите в езерце се обръщат към притока от прясна вода.

Никой не работеше в некропола. На повечето от пирамидите горните нива бяха отнесени и димяха като току-що угаснал вулкан. Тук-там блокове черен мрамор разваляха гледката. Един от тях едва не бе обезглавил хубавата статуя на Хат, Лешоядоглавия бог.

Предците бяха изчезнали, а и нямаше доброволци да ги търсят.

Около обед един кораб мина по Джел с опънати платна. На пръв поглед корабът се влачеше като дебел беззащитен хипопотам и едва след известно внимателно наблюдение можеше да се установи, че напредваше изключително бързо. Пусна котва точно пред двореца.

Скоро от кораба спуснаха лодка.

 

Тепик седеше на трона и гледаше как животът в царството се преподрежда подобно на счупено и залепено огледало, което отразява същата стара светлина по нов неочакван начин.

Никой не би могъл да каже на какво основание той седи на трона, но и никой друг не гореше от желание да се настани там, освен това всички с облекчение слушаха нарежданията, изречени със спокоен и уверен глас. Ако използваш спокоен и уверен глас, хората се оказваха способни на какво ли не, а царството бе свикнало със спокоен и уверен глас.

Освен това, даването на заповеди му помагаше да не обременява мозъка си с разни неща. Като например какво ще се случи по-късно. Поне боговете се бяха върнали в небитието си, което правеше вярата в тях много по-лесна, а и май тревата престана да никне под краката му.

Може би отново ще си сглобя царството, помисли си Тепик. Но пък тогава какво ще правя с него? Де да можем да намерим Диос. Той винаги знае какво трябва да се прави, това бе основното му качество.

Мъж от стражата си проби път през гъмжилото от жреци и благородници.

— Простете, ваше величество, един търговец иска да ви види. Казва, че е спешно.

— Не сега, човече. Представителите на тсортянската и ефебската армии ще дойдат да ме видят след час, а още много неща трябва да бъдат свършени преди това. Не мога да си губя времето с някакъв пътуващ търговец. Всъщност какво точно предлага?

— Килими, ваше величество.

— Килими?

Беше Чидър, ухилен като разрязан пъпеш, следван от част от екипажа. Търговецът се приближи от дъното на залата, като оглеждаше фреските и украсата. Понеже беше Чидър, вероятно оценяваше видяното и когато стигна до трона, на ум ограждаше общата сума в кръгче.

— Приятно местенце — отбеляза той, свеждайки хилядолетните архитектурни придобивки само до две думи. — Никога няма да познаеш какво ни се случи. Просто си плавахме край брега и изведнъж се появи река. В един момент скали, в следващия — река. Странно нещо, рекох си. Обзалагам се, че стария Тепик е там някъде.

— Къде е Птраци?

— Знаех си, че се оплакваш от липсата на домашни удобства, затова ти донесохме този килим.

— Попитах къде е Птраци?

Екипажът се отмести встрани и остави ухиления Алфонс да разреже въжетата и да опне килима.

Килимът се разгъна по пода, бълвайки кълба прах, молци и накрая Птраци, която продължи да се търкаля напред, докато главата й не се блъсна в ботуша на Тепик.

Той й помогна да стане и се помъчи да извади пухчетата от косата й, докато тя се олюляваше. Момичето не му обърна внимание, а зачервена от гняв и липса на въздух се обърна към Чидър.

— Можех да се задуша в това нещо! — извика тя. — Ако съдя по миризмата, хиляди други същества вече са го сторили! А и жегата!

— Нали каза, че номерът минал при царица РамХам-Тарам или както беше? — отвърна Чидър. — Не си го изкарвай на мен. Вкъщи огърлица или нещо подобно обикновено върши същата работа.

— Обзалагам се, че тя е имала сносен килим! Не нещо, захвърлено в проклетия трюм от половин година!

— Извади късмет, че изобщо имахме килим — отвърна кротко Чидър. — Идеята беше твоя.

— Пфу! — Птраци се обърна към Тепик. — Здрасти. Това трябваше да бъде стряскащо оригинална изненада.

— И подейства — отвърна Тепик трескаво. — Наистина подейства.

 

Чидър лежеше на кушетка на верандата, а три прислужнички се редуваха да му белят грозде. Кана бира се изстудяваше на сянката. Чидър се хилеше приветливо.

Легнал по корем върху едно одеяло наблизо, Алфонс се намираше в доста странно положение. Учителката на Момичетата бе забелязала, че освен татуировките на ръцете му, гърбът му е същинска илюстрирана енциклопедия на екзотични похвати, и бе довела момичетата да се образоват. От време на време морякът премигваше, когато показалката й мушваше елементи от изключително значение, и с пръсти запушваше белязаните си уши да не допусне кикотенето в тях.

В далечния край на верандата, по мълчаливо съгласие оставени насаме от другите, седяха Тепик и Птраци. Нещата не се развиваха добре.

— Всичко се промени — каза той. — Няма да бъда цар.

— Ти си царят. Не можеш да промениш това.

— Мога. Мога да абдикирам. Много е просто. Ако се окаже, че не съм всъщност царят, мога да правя каквото си искам. Ако съм цар, то царската дума е закон и мога да абдикирам. Ако е възможно да се сменя пол с декрет, няма проблем и за положението ми в обществото. Да намерят някой роднина за работата. Предполагам, че имам десетки.

— Работа ли? Както и да е, нали каза, че само леля ти е останала?

Тепик се намръщи. Като се замислеше, леля Клеф-птах-ре не беше монархът, от който се нуждаеше царството, ако искаше да започне наново. Тя имаше закостенели разбирания по доста въпроси, но повечето включваха дране на хора на живо. За начало — повечето хора под тридесет и пет години.

— Ами ще е някой друг тогава. Едва ли ще е трудно, винаги сме имали благородници в излишък. Трябва само да намерим някого, който е сънувал кравите.

— А, онзи сън със седемте дебели и седемте тънки крави? — попита Птраци.

— Да. Нещо като потомствен сън.

— Знам само, че е досаден. Една от кравите винаги се хили и свири на рог.

— На мен повече ми прилича на тромбон.

— Като се вгледаш внимателно, ще видиш, че е церемониален рог.

— Е, всеки вижда нещата различно. Не мисля, че е от значение.

Тепик въздъхна и погледа как разтоварват „Безименния“.

Корабът изглежда разполагаше с повече от очакваните пухени дюшеци, а неколцина слизаха озадачени по подвижното мостче с кутии инструменти и тръби в ръце.

— Няма да ти е лесно — увери го Птраци. — Не можеш просто да кажеш: „Всички, които са сънували крави, да пристъпят напред“. Така ще разкриеш замисъла.

— Няма да се размотавам тук, докато някой се сети да го спомене! — гневно натърти Тепик. — Помисли! Колко хора ще кажат: „Ей, снощи сънувах един странен сън с крави“? Е, като изключим теб.

Двамата се спогледаха.

 

— И тя ми е сестра? — попита Тепик. Жреците кимнаха. Оставиха Кууми да го съобщи в думи. Той бе разглеждал десетина минути записките на Учителката на Момичетата.

— Майка й беше, ъ-ъ, любимка на покойния ви баща -обясни жрецът. — Той се погрижи с огромен интерес за възпитанието й и, ъ-ъ, изглежда… да. Разбира се, възможно е да ви е леля. Наложниците никога не са били много добри в изчисленията. Най-вероятно ви е сестра.

Птраци го погледна с насълзени очи.

— И в двата случая няма никаква разлика, нали? — прошепна тя.

Тепик сведе поглед.

— Всъщност предполагам, че има. — Пак я погледна. — Но можеш да станеш царица — промълви, като погледна жреците изпепеляващо и добави твърдо: — Нали така?

Върховните жреци се спогледаха. След това се взряха в Птраци, чиито рамене потрепваха. Малка, обучена в двореца, свикнала да получава заповеди… Жреците се обърнаха към Кууми.

— Направо е идеална за това — отсъди той и последваха възгласи на пълно одобрение.

— Вече всичко ти е уредено — утеши я Тепик.

Птраци го погледна ядно и той отстъпи назад.

— Е, аз ще тръгвам. Няма нужда да си приготвям багажа, всичко е наред.

— Просто така? Това ли е всичко? Нищо ли не искаш да кажеш?

Изминал половината път до вратата, Тепик се поколеба. Можеш да останеш, каза си той. Въпреки че нищо добро няма да се получи. Нещата страшно ще се оплескат накрая. Сигурно ще разцепите царството помежду си. Само защото съдбата ви е събрала, не означава, че е преценила нещата както трябва. Както и да е, ти вече си бил цар.

— Камилите са по-важни от пирамидите. Това трябва да запомниш завинаги — изрече Тепик и побягна към изхода, докато Птраци търсеше с какво да го замери.

 

Слънцето достигна връхната си точка без помощта на бръмбар и Кууми надвисна над трона като Хат, Лешоядоглавия Бог.

— Ваше величество благоволява да потвърди наследяването ми на титлата на Върховен жрец.

— Какво? — попита Птраци, облегнала се на едната си ръка, и махна към Кууми с другата. — А… Да. Добре. Чудесно.

— Уви, не е намерена и следа от Диос. Вярваме, че е бил твърде близо до Великата Пирамида, когато тя… засия.

Птраци се вгледа в пространството пред себе си.

— Продължавай.

Кууми се изпъчи.

— Ще мине време, докато подготвим официалната коронация. — Той взе златната маска. — Въпреки това ваша прелест ще благоволи да носи маската на властта, защото има много официална работа за вършене.

Птраци погледна към маската.

— Няма да сложа това.

Кууми се усмихна.

— Ваше величество ще благоволи да сложи маската на властта — повтори той.

— Не.

Усмивката на жреца леко се пропука по краищата, докато той се опитваше да схване новата идея. Диос в никакъв случай не бе имал подобни проблеми.

Проблемът беше преодолян с внимателно заобикаляне.

Боязливото примъкване бе верен партньор през целия му живот и жрецът нямаше намерение да го изостави сега. Много внимателно остави маската на един стол.

— Сега е Първият Час. Ваше величество ще пожелае да изпълни Ритуала на Ибис и тогава милостиво да даде аудиенция на командирите на тсортянската и ефебската армии. Двамата искат разрешение да преминат през царството. Ваше величество ще забрани подобни действия. По време на Втория Час ще…

Птраци затропа с пръсти по облегалките на трона си, след което дълбоко пое въздух.

— Отивам да се изкъпя.

Кууми леко се олюля.

— Сега е Първият Час — повтори той, неспособен да измисли нещо друго. — Ваше величество ще пожелае да изпълни…

— Кууми?

— Да, о, велика царице?

— Млъкни. — … ритуала на Ибис… — измърмори той.

— Убедена съм, че си напълно способен да го направиш сам. Приличаш ми на човек, който сам върши нещата, ако изобщо има такъв — добави тя кисело.

— …командирите на тсортян…

— Кажи им… — започна Птраци и се замисли за момент. — Кажи им, че и двамата могат да минат. Не само единият или другият, ясно ли ти е? И двамата.

— Но… — Мислите на Кууми успяха поне да се възползват от ушите му. — Това означава, че ще си разменят местата.

— Отлично. След това можеш да поръчаш малко камили. Един търговец в Ефеб предлага чудесен избор. Първо им провери зъбите. А, да, после помоли капитана на „Безименния“ да дойде при мен. Той тъкмо бе започнал да ми обяснява какво означава „безмитна зона“.

— Докато се къпете ли, о, царице? — измънка Кууми немощно.

Вече беше невъзможно да не забележи как гласът й се променя с всяко следващо изречение, докато облицовката на възпитанието й бавно се стапя в пламъка на царствеността.

— Няма нищо нередно — намръщи се тя. — А и се погрижи да има канализация. Очевидно в тръбите е бъдещето.

— Да, о царице — каза жрецът нещастно. Винаги бе мечтал за промени, само че и винаги бе искал нещата да си останат същите.

Изцяло без чужда помощ слънцето се смъкваше към хоризонта. За някои хора денят се оказа доста добър.

 

Червеникавата светлина освети тримата мъжки представители на династията Птакласп, докато преглеждаха плановете си за…

— Казва се мост — обясни ІІб.

— Нещо подобно на акведукт ли? — попита Птакласп.

— По-скоро обратното. Водата преминава отдолу, а не по него.

— Аха. На цар… ицата няма да й хареса. Царското семейство винаги е било срещу оковаването на свещената река с язовири или бентове, или тям подобни.

ІІб му се ухили победоносно.

— Тя го предложи. И милостиво отбеляза, че можем да се погрижим за места, където хората да стоят и да хвърлят камъни по крокодилите.

— Тя ли каза това?

— Точните й думи бяха „големи остри камъни“.

— Не думай. — Птакласп се обърна към другия си син. — Ти сигурен ли си, че си добре?

— Чувствам се чудесно, татко — отвърна ІІа.

— Не усещаш ли главоболие или нещо подобно?

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Само дето още не си започнал да пресмяташ цената. Помислих, че още се чувстваш плос… неразположен.

— Царицата бе благосклонна да ме помоли да хвърля поглед на царските финанси — осведоми го ІІа. — Каза, че жреците не могат да смятат.

Последното му преживяване не бе оставило у ІІа други странични последствия освен способността да мисли под прав ъгъл спрямо всички останали.

Той си седеше, цъфнал в усмивка, докато мозъкът му изчисляваше стойността на тарифите, пристанищните такси и сложна система на ДДС, която вероятно в скоро време щеше неприятно да изненада предприемчивите търговци от Анкх-Морпорк.

Птакласп се замисли за всичките тези мили девствен Джел без нито един мост. А сега имаше под ръка много късове обработен камък навсякъде, и то с милиони тонове. Човек никога не знае, може би на мостовете щеше да остане място за някоя статуя. На Птакласп му се намираше една подходяща.

Мъжът постави ръцете си върху раменете на синовете си.

— Момчета, всичко е направо квантово.

 

Залязващото слънце огря също Копърко и Ембри, въпреки че в техния случай лъчите му изминаха обиколен път през светлинна шахта на дворцовата кухня. Двамата се бяха озовали там без видима причина. Просто да си в залата за балсамиране абсолютно сам бе доста потискащо.

Кухненските работници ги заобикаляха, като отчитаха ореола от непробиваема тъга, обгърнала двамата балсаматори. И в най-добрите времена службата им не изискваше особена общителност, затова балсаматорите не се сприятеляваха лесно. Освен това пиршеството по случай коронясването трябваше да бъде подготвено навреме.

Двамата седяха сред оживлението, взрели се в бъдещето над кана бира.

— Предполагам, че Глуенда може да поговори с баща си — смотолеви Ембри.

— Точно така, момче — поощри го Копърко уморено. — Там има бъдеще. Хората винаги ще имат нужда от чесън.

— Страшно скучна работа е чесънът — изръмжа Ембри с необичаен гняв. — А и не срещаш нови хора. Именно това харесвах в нашата работа. Винаги работиш с нови лица.

— Никакви пирамиди повече — промълви Копърко без злоба. — Така каза тя. Свършил си добра работа, Копърко, каза тя, но ако ще и с писъци и крясъци ще въведа тази страна във Века на Плодния прилеп.

— Кобрата.

— Какво?

— Века на Кобрата, не на Прилепа.

— Все едно — махна с досада Копърко и тъжно погледна в халбата си.

Сега това е проблемът, помисли си той. Човек трябва да помни в кой век се намира.

Мъжът погледна към поднос със студени закуски. Това беше модно в днешно време. Всеки се месеше…

Копърко вдигна една маслина и я заобръща в пръстите си.

— Не мога да кажа, че за мен е същото — каза Ембри, като пресуши халбата си. — Но съм уверен, че ти беше много горд, господарю… тоест, Копърко. Та нали шевовете ти издържаха на такова натоварване!

Без да сваля очи от маслината, Копърко посегна замаяно към колана си, откъдето извади един от малките ножове за фина употреба.

— Сигурно трябва да ти е било много тъжно, че всичко свърши — упорстваше Ембри.

Копърко се завъртя към светлината, като дишаше тежко.

— Все пак ще ти мине — увери го Ембри, — важното е да не се оставиш да ти глозга мозъка…

— Сложи тази костилка някъде — помоли го Копърко.

— Моля?

— Остави костилката някъде.

Ембри вдигна рамене и я взе от пръстите му.

— Така — каза Копърко с трептящ от целеустременост глас. — Сега ми подай резенче червена чушка…

 

Слънцето огря и делтата — малкия безкрай от островчета тръстика и кални плитчини, където Джел трупаше наносите на континента. Блатни птици ловяха риби сред зеления лабиринт от стъбла, а хиляди мушички танцуваха на зиг-заг по възсолената вода. Тук поне времето никога не бе замръзвало, защото два пъти в денонощието делтата вдишваше студената освежаваща вода на прилива.

И сега напираше, покритите с пяна вълнички се процеждаха между тръстиката.

Тук-там плаваха мокри и древни размотани превръзки, размърдваха се за момент като невероятно стари змии, а след това без излишен шум се разложиха във водата.

— ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕОБИЧАЙНО.

— Съжаляваме. Вината не е наша.

— КОЛКО СТЕ?

— Опасявам се, че над 1300.

— ДОБРЕ… МОЛЯ, ПОДРЕДЕТЕ СЕ НАДЛЕЖНО НА ОПАШКА.

 

Тико разглеждаше празната си хранилка.

Хранилката представляваше подмножествво на множеството „сено“, съдържащо променливи стойности между нула и К.

Нямаше никаква сено в нея. Всъщност може и да имаше отрицателно количество сено, но за гладен стомах разликата не беше от особен интерес.

Откъдето и да погледнеше нещата, отговорът винаги бе същият. Класическо просто равенство. В него имаше определена елегантност, която Тико в момента не беше в състояние да оцени.

Почувства се експлоатиран и измамен. В това нямаше нищо необикновено, тъй като представляваше нормалното състояние на духа за една камила. Животното търпеливо чакаше клекнало, докато Тепик стягаше дисагите си.

— Няма да ходим в Ефеб — говореше Тепик, може би на камилата. — Ще отидем до Кръглото Море, може би в Куирм или към планината Овнерог. Има най-различни места. Може дори да потърсим някой от онези изгубени градове, а? Мисля, че ще ти хареса.

Грешка е да се опитваш да развеселиш камила. По-добре да изсипеш кошница сладки в черна дупка.

Вратата в далечния край се отвори. Беше жрец, който изглеждаше доста разтревожен. Напоследък на жреците им се падаше много неприсъщо за тях търчане из двореца.

— Ъ-ъ… — започна той. — Нейно величество ви заповядва да не напускате царството. — Жрецът се изкашля. — Ще има ли отговор?

Тепик се замисли.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че ще има.

— Значи да й предам, че ще отидете при нея след малко, така ли? — попита с надежда жрецът.

— Не.

— Лесно ви е да го кажете — промълви жрецът кисело и изчезна.

След няколко минути бе заменен от Кууми с почервеняло лице.

— Нейно величество настоява да не напускате царството.

Тепик се качи на гърба на Тико и леко сръчка камилата.

— Не се шегува — добави Кууми.

— Сигурен съм.

— Наясно сте, че може да нареди да ви хвърлят на свещените крокодили, нали?

— Не съм виждал много от тях напоследък. Добре ли са? — попита Тепик и потупа камилата още веднъж.

Излезе на острата като бръснач светлина по утъпканите улици, чиято повърхност времето бе направило по-твърда от камък. Беше препълнено с хора и никой не забеляза Тепик.

Чувството беше прекрасно.

Младежът продължи към границата и не спря, докато не достигна стръмния склон, а долината остана зад гърба му. Горещият вятър на пустинята разтресе бодливите храсти, а той отведе Тико на сянка и се изкачи малко по-нагоре по скалите да погледне назад.

Долината беше стара, толкова стара, че можеш да повярваш, че е била създадена първа и е наблюдавала как се оформя останалият свят около нея. Тепик полегна, облегнал глава на ръцете си.

Разбира се, долината се бе направила стара. В продължение на хиляди години тя внимателно се бе отърсвала от бъдещето. Сега промяната се бе сблъскала с нея както земя се сблъсква с яйце.

Измеренията вероятно бяха по-сложни, отколкото си ги представяха хората. Вероятно времето също. Вероятно и хората, въпреки че те бяха по-предсказуеми.

Тепик наблюдаваше как стълб от прах се издигна пред двореца и се придвижи през града, през тесния разрез от ниви, изчезна за минута в групичка палми близо до склона и се появи отново в края на хълма. Далеч преди да я види, той знаеше, че някъде в облака прах присъства колесница.

Тепик слезе от скалите и търпеливо зачака до пътя. След време колесницата изтрака покрай него, спря се, тромаво се завъртя в тясното пространство и се върна.

— Какво ще правиш? — кресна Птраци. Тепик се поклони.

— И без никакви такива — нервира се тя.

— Не ти ли харесва да си царица?

Птраци се поколеба.

— Да — призна, — харесва ми…

— Разбира се, че ти харесва. В кръвта ти е. В миналото хората са се избивали един друг като тигри. Братя срещу сестри, братовчеди срещу чичовци. Ужасно.

— Не можеш да си тръгнеш! Имам нужда от теб!

— Имаш си съветници — каза Тепик меко.

— Не за това си мислех — намръщи се Птраци. — А и имам под ръка само Кууми, пък него за нищо не го бива.

— Провървя ти. Аз бях с Диос, а него го биваше. Кууми ще се справи по-добре, можеш да научиш много, като не слушаш каквото ти казва. Можеш далеч да стигнеш с некадърни съветници. Освен това съм сигурен, че Чидър ще ти помогне. Пълен е с идеи.

Птраци се изчерви.

— Вече направи няколко предложения, докато бяхме на кораба.

— Ето, виждаш ли? Сигурен съм, че двамата ще си паснете като къща и огън — каза той и си помисли: писъци, пламъци, хората бягат…

— А ти пак ще станеш убиец, така ли? — попита тя с насмешка.

— Не мисля. Загробих пирамида, пантеон и цяло старо царство. Може би си заслужава да опитам и нещо друго. Впрочем, нали не ти се е случвало да виждаш зелени стръкчета да израстват под краката ти?

— Не. Що за глупава идея?

Тепик се успокои. Значи всичко бе свършило.

— Не позволявай на тревата да расте под краката ти, това е най-важното. А случайно да си виждала чайки наоколо?

— Ако не си забелязал, напоследък е пълно с тях.

— Да. Предполагам, че това е добре.

Тико продължи да наблюдава разговора им още малко — този специфичен притихващ и несвързан разговор, до който прибягват хора от двата пола, когато имат нещо друго на ум. При камилите беще много по-лесно, женската просто трябва да провери методологията на мъжкаря.

Двамата се целунаха, доста целомъдрено от гледната точка на камилата. Решението бе намерено.

На този етап Тико загуби интерес и реши отново да предъвче обяда си.

 

В НАЧАЛОТО…

Долината бе спокойна. Реката и бреговете й, все още недокоснати от човешко присъствие, безгрижно се простираха през гъсталаците от папур и папирус. Ибиси газеха в плитчините, а в дълбините хипопотами изплуваха и бавно потъваха като варени яйца.

Единственият шум във влажната тишина бе цопването на някоя риба или дишането на крокодил.

Диос продължи да лежи в калта известно време. Не бе съвсем наясно как се озова тук или защо половината от робата му е откъсната, а останалата половина овъглена до черно. Мътно си спомняше силен шум и чувството на ускорение, докато в същото време бе останал неподвижен. Точно в този момент не търсеше никакви отговори. Отговорите предполагаха наличието на въпроси, а въпросите не водеха до никъде. Въпросите само разваляха всичко. Калта беше хладка и успокояваща и засега нямаше нужда от нищо повече.

Слънцето залезе. Различни нощни хищници се приближиха до Диос, но благодарение на някакъв животински инстинкт решиха, че не си заслужава потенциалните неприятности, които щяха да ги сполетят, ако отхапят крака му.

Слънцето отново изгря. Чапли запищяха. Мараня се надигна между локвите и се изпари, а небето смени цвета си от син в меден.

И времето се простря пред Диос във великолепната си монотонност, докато чужд шум не грабна тишината и я разряза на малки парчета подобно на ръждясал кухненски нож.

Всъщност звукът можеше да се сравни с разрязването на магаре с трион. Въпреки това с появата на други близки, но различни гласове, като сбор фалшиви гами и счупени тонове, цялостният ефект се оказа изненадващо привлекателен. Омайваше, съблазняваше, привличаше.

Шумът достигна платото си — един чист тон, последван от множество фалшиви, и тогава за част от секундата гласовете се разделиха всеки по свой вектор.

Въздухът се раздвижи, слънцето проблясна. Дузина камили се появиха над далечните хълмове, мършави и прашни, и се втурнаха към водата. Птици изригнаха от тръстиката. Останали от древността гущери се спуснаха плавно надолу в реката. Само след минута брегът се превърна в купчина разпенена кал, а създания с буцести колене се бутаха и ръгаха, заврели зурли във водата.

Диос се надигна и видя жезъла си да лежи в калта. Жезълът беше леко обгорен, но все още цял, а и имаше нещо, което досега бе останало незабелязано. Досега ли? Имало ли е „досега“? Трябва да е било сън или нещо подобно…

Всяка от змиите бе захапала опашката си. В дъното на хълма, зад камилите и пред дрипавото си семейство, се виждаше малка кафеникава фигура, която размахваше пръчка. Човечецът изглеждаше разгорещен и доста объркан.

Всъщност приличаше на човек, който се нуждае от добри съвети и внимателно напътствие.

Диос отново погледна към жезъла. Беше сигурен, че това е изключително важно. За жалост не си спомняше защо. Само помнеше, че жезълът му тежеше, но в същото време му беше трудно да го пусне. Много трудно. По-добре да не го вдигам, помисли си той.

Може пък да го вдигне само за малко и да обясни ролята на боговете и защо пирамидите са от толкова голямо значение. След това нищо не пречеше да го пусне.

Диос изпъшка и като се обгърна с остатъка на робата си, за да придобие достойнство, пристъпи напред с жезъл в ръка.