Тери Пратчет
Пирамиди (3)

КНИГА ТРЕТА
Книга за новия син

Слънцето се издигна и понеже това не бе Старото Царство, по нищо не се различаваше от кълбо пламтящ газ. Лилавата нощ на дълбоката пустиня се изпари под изпепеляващия му поглед. Гущерите дезертираха в пукнатините на скалите. Тико се настани в рехавата сянка под останките на храстите силикия, погледна надменно към пейзажа и започна да преживя, докато изчисляваше корени на седма степен.

Тепик и Птраци в крайна сметка успяха да се скрият на сянка под козирка от варовик, седнаха и навъсено загледаха как топлинните вълни отскачат от скалите.

— Не мога да проумея — промълви Птраци — потърси ли навсякъде?

— Това е цяла страна! Не може просто да потъне в някоя дупка, да му се не види!

— Къде е тогава? — попита Птратци невъзмутимо. Тепик изръмжа. Усещаше жегата като чук, но въпреки това продължи да се разхожда между скалите, сякаш триста квадратни мили можеха случайно да останат незабелязани, скрити под някое камъче или зад някой храст.

Истината беше, че пътеката потъваше сред скалите, но почти веднага се издигаше отново и продължаваше през пясъчните дюни несъмнено по посока на Тсорт. Тепик разпозна сфинкса с пропукани от времето криле, отбелязващ границата. Според легендата той бродеше по границата в бедствени за страната моменти, въпреки че не се поясняваше защо.

Тепик знаеше, че бяха нахлули с галоп в Ефеб. Трябваше да се намират в плодородната осеяна с пирамиди долина на Джел, която се простираше между двете държави. Цял час я бе търсил.

Необяснимо. Неестествено. Изключително смущаващо.

Тепик заслони с длан очите си от слънцето и за хиляден път огледа тихата нажежената до бяло околност. Помести глава и видя Джелибейби. Гледката премига пред очите му за миг. Отмести поглед и отново я зърна — кратък проблясък на мистични цветове, който изчезна, щом се съсредоточи върху него.

Няколко минути по-късно Птраци надникна изпод сянката и го видя да застава на колене и ръце. Когато започна да обръща камъните, тя реши, че е време да го върне на сянка.

Тепик отърси ръката й от рамото си и посочи нетърпеливо.

— Намерих го!

Той извади нож от ботуша си и започна да ръчка с него камъните.

— Къде?

— Тук!

Птраци постави окичената си с пръстени ръка върху челото му.

— O, да. Ясно. Да. Отлично. Сега мисля, че ще е по-добре да се приберем малко на сянка.

— Не, говоря сериозно. Ето тук. Виж.

Птраци клекна и се вгледа в камъка да му угоди.

— Има пукнатина — каза тя неуверено.

— Хайде, разгледай я! Трябва да завъртиш глава и някак да погледнеш с крайчеца на окото си.

Камата на Тепик се заби в пукнатината, която не беше по-голяма от тьнка линия на самата скала.

— Определено е доста дълга — каза Птраци, зяпнала изгарящата повърхност.

— Цялото разстояние от Втория водопад до Делтата — отвърна Тепик — Ще ти е по-лесно, ако закриеш едното си око с ръка. Моля те, опитай. Моля те!

Поставила длан върху едното си око, Птраци се подчини и присвила другото, се вгледа в скалата.

— Няма смисъл — отсъди тя след време — Не мога нищо да… видяаааа…

Жената остана неподвижна за миг, после се просна странично върху скалата. Тепик спря опитите си да вкара ножа си в пукнатината и изпълзя до нея.

— Бях точно на ръба — простена тя.

— И ти го видя, нали? — попита той с надежда. Птраци кимна, изключително внимателно се изправи на крака и отстъпи назад.

— Почувства ли се, сякаш някой е обърнал очите ти наопаки?

— Да — отвърна тя студено — Може ли да ми върнеш гривните?

— Какво?

— Гривните ми. Сложи ги в джоба си. Искам си ги, ако обичаш.

Тепик сви рамене и бръкна в кесията си. Гривните бяха предимно от мед, покрити тук там с пропукан емайл. На места занаятчията се бе опитал, без особен успех, да направи нещо интересно с помощта на парчета нагъната тел и буци оцветено стъкло. Птраци ги взе и постави на ръцете си.

— Имат ли някакво окултно влияние? — попита той.

— Какво значи окултно? — отвърна тя уклончиво.

— А… Тогава за какво са ти?

— Казах ти. Не си чувствам напълно облечена без тях.

Тепик сви рамене и отново започна да човърка с ножа си в пукнатината.

— Защо правиш това?

Той спря и се замисли.

— Не знам. Но и ти видя долината, нали?

— Да.

— И?

— Какво?

Тепик отчаяно завъртя очи.

— Не ти ли се стори, че беше поне малко необикновено? Цяла страна просто да изчезне в една или друга степен, а? Да му се не види, това не се случва всеки ден, да ме тръшнат боговете дано!

— Откъде пък да знам? Никога не съм била извън долината преди. Не знам как би трябвало да изглежда погледната отвън. И спри да проклинаш.

Тепик поклати глава.

— Мисля, че все пак ще отида да полегна на сянка. Поне под това, което е останало от нея — каза той, докато месинговата светлина на слънцето продължаваше да изгаря сенките.

Тепик се заклатушка към камъните и се вторачи в Птраци.

— Цялата долина се е самозатворила — успя да промълви след малко. — Всичките хора…

— Видях кухненски огньове.

Птраци се отпусна до него.

— Има нещо общо с пирамидата. Изглеждаше доста странна, преди да тръгнем. Трябва да е някаква форма на магия или геометрия, или едно от онези неща. Как можем да се върнем според теб?

— Не искам да се връщам. Защо да искам? Имам запазен час при крокодилите. Не искам да се върна — не и ако единствените, коигго ме очакват, са крокодилите.

— Ъ-ъ-ъ… Сигурно бих могъл да те опростя или нещо подобно.

— А, да. — Тя се загледа в ноктите си — Спомена, че ти си царят.

— Аз съм! Царството ми е ето… — Тепик се поколеба без реална представа накъде точно да посочи — … тук някъде. Аз съм негов цар.

— Не ми приличаш много на царя.

— И защо не?

— Той имаше златна маска.

— Това бях аз!

— Значи ти заповяда да ме хвърлят на крокодилите?

— Да! Тоест не. — Тепик се поколеба. — Искам да кажа, че царят го заповяда. Не бях аз… в известен смисъл. Както и да е, аз бях този, който те спаси — добави той галантно.

— Ето, виждаш ли? А ако беше цар, трябваше да си и бог. В момента не се държиш много божествено.

— Така ли? Виждаш ли… Ъ-ъ-ъ — Тепик отново се поколеба.

Птраци приемаше нещата толкова буквално, че и най-невинното изречение трябваше да издържи обстоен преглед, преди да бъде пуснато в обръщение по света.

— По принцип доста ме бива да карам слънцето да изгрява — подхвана той. — Въпреки че не знам точно как го правя. А и реките. Ако искаш някоя река да прелее, аз съм твоят човек. Тоест бог.

Той се смълча, защото го бе озарила една идея.

— Чудя се какво ли става там без мен.

Птраци се изправи и пое към клисурата.

— Къде отиваш?

Тя се обърна.

— Е, господин Цар или Бог, или убиец, или каквото и да си, можеш ли да сътвориш вода?

— Какво? Тук ли?

— Вода за пиене. Може и да има река, скрита в онази пукнатина, а може и да няма, но и в двата случая не можем да се доберем до нея, нали? Така че трябва да отидем някъде, където ще можем. Толкова е просто, че според мен дори един цар би го разбрал.

Той се забърза след нея надолу по сипея към мястото, където лежеше Тико. Камилата бе проснала глава на земята и мърдаше уши в горещината и прилагаше теорията на Ти-Злобен-Звяр за Преходните Интеграли върху поредица от многообещаващи цисоидни числа. Птраци го ритна изнервена.

— Значи знаеш къде има вода, така ли? — попита Тепик.

„… е/27. Единадесет мили…“

Птраци яростно го погледна с оградените си с черни кръгове грим очи.

— Искаш да кажеш, че ти не знаеш? Завел си ме в пустинята, без да знаеш къде можем да намерим вода?

— Всъщност… очаквах, че ще мога да взема малко със себе си!

— Дори и не си помислил за това!

— Слушай, не можеш да ми държиш такъв тон! Аз съм цар! — Тепик млъкна. — Абсолютно си права. Изобщо не помислих. Там, откъдето идвам, ръми почти всеки ден. Съжалявам.

— Кой ръмжи почти всеки ден? — Птраци повдигна вежди.

— Не ръмжи, а ръми. Нали знаеш, много ситни капки вода падат от небето.

— Каква глупава приумица. Откъде точно идваш?

Тепик изглеждаше отчаян.

— Мястото, откъдето идвам, е Анкх-Морпорк. Мястото, откъдето съм тръгнал, е тук.

Той се вгледа надолу в дирята. От такова разстояние, ако знаеш какво точно търсиш, можеше да видиш тънка цепнатина в скалите. Тя ги обрамчваше нагоре и от двете страни във формата на вертикална следа с дебелината на начертана линия, която небрежно бе побрала в себе си цяло речно царство и 7000 години история.

Тепик бе мразил всеки миг от времето, прекарано там. Сега царството се сви в себе си, без да го приеме. И понеже не можеше да се върне в него, много му се прииска да го стори.

Отиде до пукнатината и закри с ръка едното си око. Нужно бе само малко да извъртиш главата си и… Царството за кратко премина пред очите му и изчезна. Направи още няколко опита, но не успя да го види отново.

Ако можеше да раздалечи скалите достатъчно една от друга? Не, каза си той, това е глупаво. Не можеш да влезеш в линия. Линията няма ширина — всеизвестен геометричен факт.

Тепик чу Птраци да се приближава зад него, а в следващия момент усети ръцете й на врата си. За секунда се зачуди откъде бе научила Смъртния Хват на Душевното Пречистване, когато пръстите й започнаха внимателно да масажират мускулите му. Напрежението му се топеше благодарение на умелите ласки, както топка лой под нажежен нож. Потръпна, когато умората му го напусна.

— Приятно е.

— Обучавани сме за подобни неща. Сухожилията ти имат възли като топчета за пинг-понг.

Тепик с благодарност се отпусна на един от големите заоблени камъни в основата на скалата и позволи ритъмът на пръстите й да разплете проблемите на нощта.

— Не знам какво да сторя — прошепна той. — Това определено е приятно.

— Да си прислужница не означава само да белиш грозде — каза Птраци. — Първо научаваме, че когато господарят е имал тежък ден, не е най-подходящо да се предложи Срещата на Лисицата и фурмата. Кой казва, че трябва да правиш каквото и да било?

— Чувствам се отговорен — Тепик се протегна като котарак.

— Ако знаеш къде да намеря цитра, мога да ти изсвиря нещо успокояващо — предложи Птраци. — Стигнала съм до „Вечеринката на Таласъмите“ в Първи Том.

— Имам предвид, че един цар не бива да позволи царството му просто ей така да изчезне.

— Останалите момичета знаят нотите и всичко останало — продължи Птраци тихичко, докато му масажираше раменете. — Но старият цар винаги казваше, че предпочита да слуша мен. Казваше, че го развеселявам.

— Искам да кажа, че ще започнат да му викат Изгубеното Царство — смотолеви сънено Тепик. — Как бих се почувствал тогава, а?

— Казваше също, че харесва как пея. Всички останали твърдяха, че песента ми звучи като ято лешояди, току-що видели умряло магаре.

— Тоест „Цар на Изгубеното Царство“ звучи просто ужасно. Трябва да си го възвърна.

Тико бавно повдигна масивната си глава, за да проследи полета на една блуждаеща муха. Дълбоко в мозъка му премигваха малки колонки червени числа, определяпщ вектори, скорости и височини. Разговорите между човешките същества рядко го интересуваха, но му мина през ума, че мъжете и жените винаги се разбират най-добре, когато никой не слуша внимателно думите на другия. При камилите беше значително по-просто.

Тепик се вгледа в линията, очертала скалите. Геометрия. Това беше отговорът.

— Ще отидем в Ефеб — каза той. — Там знаят всичко за геометрията, а и имат някои много немислими хрумвания. В момента се нуждая именно от разюздани идеи.

— Защо носиш всички тези ножове и там подобни? Ама честно?

— Ъ-ъ-ъ?Моля?

— Всички тези ножове. За какво са ти?

Тепик се замисли върху въпроса.

— Предполагам, че не се чувствам напълно облечен без тях.

— Аха.

Птраци прилежно започна да търси нова тема за разговор. Намирането на Забавни Теми на Разговор също беше част от задълженията на прислужничката. Тя никога не се бе справяла добре в тази област. Останалите момичета разполагаха с огромен асортимент: като започнеш от любовните навици на крокодилите и стигнеш до размисли за живота в Отвъдното. Птраци трудно се сещаше за каквото и да било освен за времето.

— Значи… Предполагам си убил доста хора?

— Ъ?

— Ами като наемен убиец. Плащат ви да убивате хора. Много ли си убил? Знаеш ли, че прекалено напрягаш мускулите на гърба си?

— Не мисля, че трябва да говоря за това.

— Трябва да знам. След като ще се наложи да прекосяваме пустинята заедно и прочее. Повече от сто?

— Мили богове, не.

— Добре, под петдесет ли са?

Тепик се обърна.

— Виж, дори най-прочутите Убийци не са убивали повече от трийсетина през целия си живот.

— Значи по-малко от двадесет?

— Да.

— По-малко от десет?

— Мисля че най-точно може да се определи като число между нула и десет.

— Стига ми да знам и това. Тези неща са важни.

Двамата се върнаха при Тико, но този път изглежда Тепик си бе наумил нещо.

— А това… събрание…

— Среща — поправи Птраци.

— Ти и… ъ-ъ… още над петдесет мъже ли?

— Има друга дума за този тип жени — отвърна тя, но не твърде злобно.

— Извинявай. Под десет?

— Нека кажем някъде между нула и десет.

Тико се изхрачи. На двайсет стьпки от него мухата бе забърсана от въздуха и залепена на отсрещната скала.

— Невероятно е как го постигат, нали? — сподели Тепик. — Предполагам, че е животински инстинкт.

Камилата погледна надменно към него изпод своите подходящи за метене на пустинята мигли и се замисли.

„…Нека z = ei0. Джвакджвакджвак… Тогава dz = ie[i0]d0 = izd0 или dо = dz/iz…“

 

Все още по нощница Птакласп обикаляше безцелно сред отломките в основата на пирамидата.

Пирамидата бръмчеше като турбина. Птакласп не знаеше защо, той не разбираше огромното разхищение на мощ, която бе огънала измеренията с деветдесет градуса и ги удържаше там под огромен натиск, но поне тревожните времеви промени сякаш бяха спрели. Наоколо се виждаха по-малко синове, отколкото имаше преди. Честно казано, време беше да намери един-двама от тях.

Първо откри натрошения връх на пирамидата с белещата се обшивка от електрон. При срутването си от пирамидата камъкът бе ударил статуята на Лешоядоглавия Бог Хат, прегъвайки я на две и придавайки й израз на лека изненада.

Лек стон накара Птакласп да се зарови в останките на една палатка. Разкъса канавата и изрови ІІб, който премига насреща му в сивата светлина.

— Не се получи, татко — изпъшка той. — Почти го бяхме поставили горе и тогава цялото нещо просто си се усука!

Строителят махна гредата от краката на сина си.

— Нещо счупено? — попита той тихо.

— Мисля, че само съм се натъртил.

Младият архитект се изправи като потрепваше и се огледа.

— Къде е Две-а? Той беше по-високо от мен, почти на върха…

— Намерих го.

Архитектите не се славят с това, че умеят да различават тънките нюанси, но ІІб долови оловностудената нотка в гласа на баща си.

— Нали не е мъртъв? — прошепна той.

— Мисля, че не е. Не съм сигурен. Жив е… но… Движи се, движи се… ъ-ъ-ъ, я по-добре ела да видиш. Мисля, че нещо квантово го е сполетяло.

 

Тико продължи да се бъхти нататък с около 1.247 метра в секунда като изчисляваше сложни съединяеми координати, за да се отърси от скуката, докато огромните му чиниести копита скърцаха в пясъка.

Липсата на пръсти бе още един голям тласък за развитието на интелекта у камилите. Развитието на математиката при хората винаги бе спъвано от инстинктивната тенденция на човек при сблъсък с нещо наистина сложно, като например триформни многочлени или параметрични диференциали, да брои на пръсти. Камилите започваха, като брояха числата.

Пустините също бяха от полза. Там нямаше какво да ги разсейва. Що се отнасяше до самите камили, според тях пътят към могъществото на интелекта изискваше да няма какво толкова да правиш и да нямаш с какво да го правиш.

Камилата достигна гребена на дюната, огледа одобрително безкрайните пясъци, ширнали се напред, и започна да мисли в логаритми.

— Какво представлява Ефеб? — попита Птраци.

— Никога не съм бил там. Както изглежда, управляван е от Тиранин.

— В такъв случай се надявам да не го срещнем.

Тепик поклати глава.

— Не е такъв. Всеки пет години си имат нов Тиранин, но първо нещо му правят — Тепик се поколеба. — Мисля че го избират.

— Мислиш ли, че прилича на онова, което правят на котараците и биковете?

— Ъ?

— Нали се сещаш.. за да не се бият и да са по-кротки.

Тепик трепна от погнуса.

— Честно казано, не съм сигурен. Но май не е същото. Хората имат нещо, с което да го изберат. Доколкото знам, се нарича мнимокрация и означава, че всеки в цялата страна може да каже кой да е новия Тиранин. Един човек — един… — той млъкна.

Уроците по политическа история му се струваха много далечни и мътни, а освен това бяха изпълнени с понятия и принципи, неизвестни в Джелибейби, както и в Анкх-Морпорк, между другото. Тепик реши да пробва наслуки:

— Един човек — един пас.

— Значи тъй го избират?

Тепик вдигна рамене. Можеше и така да е.

— Основното е обаче, че всеки може за го прави. Много се гордеят с това. Всеки разполага с един… — отново се поколеба, вече сигурен, че нещо бе объркал — …пас. С изключение на жените, разбира се. И децата. И престъпниците. И робите. И неграмотните. И хората с чужд произход. И хора, които не са одобрени по различни причини. И още много други. Но всички останали могат. Цивилизацията на Ефеб е много напреднала.

Птраци отдели заслужено внимание на този въпрос.

— Значи това е мнимокрация, така ли?

— Изобретили са я в Ефеб — каза той, усещайки смътно, че трябва да защити идеята.

— Бас държа, че са имали проблеми с износа й — отвърна Птраци твърдо.

 

Слънцето не беше просто пламтяща купчина тор, бутана по небето от огромен бръмбар. Беше също и лодка. Всичко зависеше от гледната точка.

Светлината не бе каквато трябва, а някак мътна като вода, престояла седмици в чашата. Не бе останала и капка радост в нея. Светеше, но безжизнено като ярки лунни лъчи, а не като дневна светлина.

Птакласп обаче беше по-обезпокоен за сина си.

— Разбираш ли какво му е?

Другият му син захапа отчаяно палеца си. Болеше го ръката. Бе опитал да докосне брат си и пронизващия токов удар смъкна кожата от пръстите му.

— Може би — осмели се той.

— Можеш ли да го излекуваш?

— Не ми се вярва.

— Какво му е все пак?

— Ами, татко… когато бяхме горе на пирамидата… Ами, когато не успя да освободи заряда… Виждаш ли, сигурен съм, че просто се е изместило… Разбираш ли, времето е само още едно измерение… ъ-ъ…

Птакласп отчаяно завъртя очи.

— Стига с тези архитектски обяснения, момче. Какво не му е наред?

— Мисля, че страда от измерна недостатъчност, татко. Времето и пространството малко се пообъркаха за него. Това е причината непрекъснато да се движи настрани.

Птакласп ІІб се опита да отправи усмивка към баща си.

— Но той винаги се е движел настрани — отвърна Птакласп.

— Да, татко — синът му каза с въздишка. — Но това беше нормално. Всички счетоводители се движат така. Сега се движи настрани защото такова е… ъ-ъ, Времето за него.

Бащата се намръщи. Да се носи плавно настрани не беше единственият проблем на ІІа. Той беше и плосък. Не плосък като карта с лице, гръб и ръб, а откъдето и да го погледне човек.

— Напомня ми точно на онези човечета по стенописите — каза той. — Къде му е перспективата или както там го наричаш?

— Мисля, че е във Времето — каза ІІб безпомощно — Нашето, не неговото.

Птакласп обиколи сина си и отбеляза как ІІа все си оставаше плосък. Мъжът се почеса по брадичката.

— Значи, може да ходи из Времето, така ли? — попита той бавно.

— Има такава вероятност, да.

— Мислиш ли, че е възможно да го убедим да се върне няколко месеца назад и да ни предупреди да не строим проклетата пирамида?

— Той не може да общува, татко.

— Значи в това отношение няма съществени промени.

Птакласп седна на отломките и се хвана за главата. Докъде го докара… Единият му син нормален и глупав, другият плосък като сянка. Какъв живот очакваше горкото момче? Щеше да прекара живота си като отваря ключалки, почиства лед от предни стъкла и спи евтино в преси за панталони по хотелски стаи^[1].

Едва ли способностите му да минава под врати и да чете книги, без да ги отваря, биха могли да се нарекат голяма компенсация.

ІІа се понесе настрани като плоска хартиена изрезка на фона на пейзажа.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Птакласп. — Да го навием прилежно или каквото и да било?

ІІб вдигна рамене.

— Можем да преградим пътя му с нещо. Може би това е добра идея. Нищо по-лошо няма да му се случи, защото, ъ-ъ, няма да има време кога да се случи. Поне така мисля.

Двамата избутаха прегънатата статуя на Лешоглавия Бог Хат и преградиха пътя на плоския. След една-две минути лекото странично плъзгане на ІІа го отведе до нея. Последва едра синя искра, която стопи част от статуята, но движението му бе спряло.

— Защо имаше искри? — попита Птакласп.

— Струва ми се, че малко прилича на сияние на пирамида.

Птакласп не би стигнал там, където беше днес… не, поправи се, не би стигнал там, където бе до вчера, без умението си да намира положителни страни и на най-смахнатите ситуации.

— Поне ще спестим от дрехи — проточи той. — Може просто да си ги рисува върху себе си.

— Не мисля, че си съвсем наясно с положението, татко — каза морно ІІб. Седна до баща си и се загледа към двореца през реката.

— Нещо става там — промълви Птакласп — Мислиш ли, че са забелязали пирамидата?

— Не бих се изненадал. Все пак се е завъртяла с деветдесет градуса.

Птакласп погледна през рамо и бавно кимна.

— Чудно нещо. Леко нестабилна от структурна гледна точка.

— Татко, това е пирамида! Трябваше да задействаме сиянието й. Казах ти! Силите са прекалено…

Сянка покри и двамата. Те се огледаха. Вдигнаха глави. Погледнаха още по-нагоре.

— Майчице! — ахна Птакласп — Това е Хат, Лешоглавият Бог…

 

 

Ефеб се простираше пред тях — класическа поема от бял мрамор, която си гледаше кефа около скалата си в залив от великолепно синьо…

— Какво е това? — попита Птраци, след като го разгледа критично.

— Морето — отвърна Тепик. — Разказах ти за него, нали си спомняш. Вълни и тям подобни.

— Нали уж било зелено и бурно?

— Понякога.

— Хмм…

Тонът й подсказваше, че не го одобрява особено, но преди да обясни защо, чу гневна гълчава. Виковете идваха иззад близката пясъчна дюна.

Върху дюната имаше надпис „Място за Проверка на Аксиоми“ на няколко езика.

Под него с малко по-дребен шрифт бе добавено:

„Внимание — несъгласувани постулати.“ Докато четяха надписа, или поне докато Тепик го четеше, иззад дюната звънна тетива, последвана от леко щракване и една стрела профуча над главите им. Тико я погледна за миг, завъртя глава и се вторачи в малка точка в пясъка.

Секунда по-късно стрелата се заби точно в нея. Тогава камилата провери колко тежест отчитаха краката й и с дребно изчисление установи, че имаше минус двама души на гърба си. Допълнително сумиране показа, че са прибавени към дюната.

— Това защо го направи? — попита Птраци, плюейки пясък.

— Някой стреля по нас!

— Съмнявам се. Едва ли са знаели, че сме тук, нали? Нямаше нужда да ме събаряш така на земята.

Тепик трябваше да признае, макар и с неохота, че беше права, след което внимателно се устреми нагоре по ронещата се повърхност на дюната. Гласовете отново спореха.

— Да се откажем ли?

— Просто не разполагаме с правилни изчисления на всичките параметри.

— Знам точно какво не достига.

— И, моля, какво е то?

— Не достигат проклетите костенурки! Ето какво не достига!

Тепик внимателно подаде глава над дюната. Видя голям празен район, обграден със сложна система от знаци и знамена. Виждаха се една-две сгради представляващи в по-голямата си част клетки, и още доста други заплетени конструкции, които Тепик не можеше да разпознае. В средата на всичко това имаше двама мъже, единият малък, дебел и червендалест, другият — висок и тънък, с неуловимо излъчване на власт. Двамата бяха облечени с чаршафи. Скупчени около тях и почти голи стояха група роби. Един от тях държеше лък.

— Във всеки случай това е жестоко — отсъди високият. — Горките малки създания. Изглеждат толкова тъжно, като размахват крачетата си.

— Логически е невъзможно стрелата да ги уцели! — Дебелият мъж вдигна ръцете си във въздуха — Не би трябвало да става така! Сигурно ми даваш неправилния вид костенурка — добави той обвинително.

— Трябва да опитаме отново с по-бързи костенурки!

— Или по-бавни стрели?

— Възможно, възможно.

Тепик усети леко пълзене до брадичката си. Покрай него се придвижваше малка костенурка. Върху черупката й се забелязваха следи от отскочили стрели.

— Ще опитаме за последен път — реши дебелият и се обърна км робите. — Вие там, отидете и намерете костенурката!

Малкото влечуго погледна Тепик с надежда, примесена с молба. Той го зяпна, след което го вдигна и внимателно го скри зад един камък.

Плъзна се обратно по дюната при Птраци.

— Там става нещо изключително странно — обясни той. — Стрелят по костенурки.

— Защо?

— Мен ли питаш? Изглежда смятат, че костенурките трябва да са по-бързи.

— Какво? По-бързи от стрела?

— Казах ти — шантава работа. Ти стой тук. Ще свирна, ако е безопасно, да ме последваш.

— Ами ако не е безопасно?

— Ще пищя.

Тепик отново се изкатери по дюната и, след като изтупа колкото се можеше повече пясък от дрехите си, се изправи и размаха шапка към тълпата. Стрела изтръгна шапката от ръцете му.

— Въй! — сепна се дебелият. — Съжалявам! — Мъжът припна през утъпкания пясък към мястото, където Тепик стоеше и зяпаше парещите си пръсти. — Просто ми беше под ръка — продължи той задъхано. — Хиляди извинения. Нямах представа, че е зареден. Какво ли ще си помислиш за мен?

Тепик си пое дълбоко въздух.

— Ксено ми е името — изхриптя дебеланкото, преди Тепик да отрони и дума. — Ранен ли си? Сигурен съм, че поставихме предупредителни табели. През пустинята ли дойде тук? Сигурно си жаден. Искаш ли нещо за пиене? Кой си ти? Случайно да си виждал една костенурка там горе? Зверски бързи създания, движат се като добре смазани мълнии. Нищо не може да ги спре малките гадинки.

Тепик отново издиша.

— Костенурките? — попита той. — Става дума за онези, за ходещите камъни, нали?

— Точно така, точно така. За миг да ги изпуснеш от очи и връъъъъм.

— Връъъъъм? — повтори Тепик.

Знаеше какво е костенурка. В Старото Царство ги имаше. Можеше да се каже, че са вегетарианци, или търпеливи, или дълбокомислени, или дори изключително прилежни и настойчиви секс-маниаци, но никога, до този момент, бързи. Бързина беше дума, която веднага се асоциираше с костенурки, понеже те не разполагаха с нея.

— Сигурен ли си? — попита Тепик.

— Костенурката ли? Тя е най-бързото животно на лицето на Диска — каза Ксено, но прояви приличието да изглежда леко несигурен. — От логична гледна точка, разбира се — добави той^[2].

Високият мъж кимна на Тепик.

— Не му обръщай внимание, момче. Той просто се застрахова след онзи инцидент миналата седмица.

— Костенурката успя да надбяга заека — заяви Ксено намусено.

— Заекът беше мъртъв, Ксено — напомни високият търпеливо — И то защото ти го застреля.

— Целех се в костенурката. Значи, опитвах се да съчетая два експеримента, да икономисам от ценното време за научни изследвания, и да се възползвам изцяло от предоставените…

Мъжът продължи да размахва лъка си, който в момента се бе сдобил с нова стрела.

— Извинете — каза Тепик — Може ли да оставите лъка за малко? Аз и приятелката ми изминахме дълъг път и ще е добре, ако не стреляте по нас… отново.

Тези двамата изглеждат безобидни, помисли си той и почти си повярва.

Тепик подсвирна. В отговор на сигнала му Птраци се появи от другата страна на дюната, като водеше Тико след себе си. Тепик дълбоко се съмняваше, че дрехите й биха побрали и джобове, но тя очевидно бе успяла да оправи грима си, да поднови черната си очна линия и да прибере косата си. Момичето се понесе с полюшкване към групата като змия по наклон, решена да зашемети непознатите с пълния блясък на личността си. Птраци държеше нещо в другата си ръка.

— Намерила е костенурката! — възкликна Ксено. — Отлично!

Влечугото отново се шмугна в черупката си. Птраци зяпна гневно мъжа. Тя не разполагаше с почти нищо в света освен себе си и не й харесваше да се обръщат към нея единствено като към носител на костенурки.

Високият мъж въздъхна.

— Знаеш ли, Ксено, не мога да отбележа, че гледаш цялата тази история с костенурката-и-стрелата от погрешната страна.

Малкият мъж го прониза с поглед.

— Проблемът ти, Ибид, е че се мислиш за най-големия авторитет във всяка област.

 

Боговете на Старото Царство се пробуждаха. Вярата е сила. Слабичка е в сравнение с гравитацията — когато стане дума за местене на планини, гравитацията винаги е на първо място. Все пак съществува, а когато Старото Царство се бе затворило в себе си и се носеше, откъснато от останалата Вселена, отделно от всеобщия консенсус възвишеното име Реалност, силата на вярата напомняше за себе си.

В продължение на седем хиляди години хората в Джелибейби бяха вярвали в боговете си. Сега техните богове просъществуваха. Можеше да се каже, че хората разполагаха с пълния Комплект.

И народът на Старото Царство проумя, че например Хът Песоглавия Бог на Вечерта изглежда много по-добре, когато е нарисуван на гърне, отколкото да видиш тридесетметровото му туловище, ръмжащо и смърдящо, да снове по улицата.

Диос седеше в тронната зала със златната маска на Царя на коленете, втренчил поглед навън през мрачния въздух. Сбирщината по-низши жреци около вратата най-накрая събраха достатъчно смелост да го доближат със същата нагласа, с която човек би пристъпил към ръмжащ лъв. Никой не се безпокои повече от появата на бог от жреците му, все едно внезапно да ти дойдат ревизори.

Единствено Кууми бе застанал малко настрана от останалите. Мислеше усилено. Странни и оригинални мисли се блъскаха по почти неизползваните невронни пътеки и се отправяха в немислими посоки. Искаше му се да види къде водеха.

— O, Диос — измърмори великия жрец на Кет, Ибисоглавия Бог на Правосъдието. — Каква е волята на царя? Боговете обикалят страната, бият се и трошат къщи, о, Диос. Къде е царят? Какво ще повели да сторим?

— Да — вметна великият жрец на Скраб, Тласкача на Сферата на Слънцето. Жрецът усети, че от него се очакваше повече. — Истина е! Ваша светлост сигурно е забелязал, че слънцето се клатушка, защото всички Богове на Слънцето се бият за него и — той се размърда неуверено — свещеният Скраб направи тактическо отстъпление, а после… ъ-ъ, се приземи непредвидено в града Хорт. Няколко сгради омекотиха падането му.

— И с пълно право — намеси се великият жрец на Тррп, Колесничаря на Слънцето. — Понеже, както всички знаят, моя господар е истинският бог на…

Гласът му стихна.

Диос се тресеше, тялото му бавно се люшкаше напред-назад. Очите му се взряха в нищото. Ръцете му стиснаха маската толкова силно, че почти оставиха белези по златната повърхност, а устните му безмълвно шептяха словата от Ритуала на Втория Час, който бе изричан в този час от хилядолетия насам.

— Мисля, че е в шок — отбеляза един от жреците. — Знаете колко е консервативен в навиците си.

Другите побързаха да покажат, че поне имаше нещо, за което могат да дават съвети.

— Донесете му вода.

— Покрийте му главата с хартиена кесия.

— Принесете в жертва пиле под носа му.

Чу се пронизително просвиркване, далечно ехо на експлозия и продължително свистене. Няколко кълбета пара нахлуха в стаята.

Жреците се втурнаха към балкона, като оставиха Диос в обезкуражителната прегръдка на травмата, и установиха, че тълпите пред двореца гледаха към небето.

— Изглежда — подхвана върховният жрец на Сефут, Бог на Кухненските Прибори, който почувства, че може да погледне непосредствените събития по по-спокоен начин, — Тррп изпорти работата и бе избутан от изненадващата атака на Джехт, Кормчията на Слънчевото Кълбо.

Последва далечно бръмчене, сякаш няколко милиарда породисти мухи излетяха панически, а огромна черна форма премина над двореца.

— Но — продължи върховният жрец на Сефут — ето го отново Скраб да набира височина… Джехт още не го е видял, той спокойно се отправя към меридиана… и ето, че пристига Сесифет, Богиня на Следобеда! Това се казва изненада! O, каква изненада! Млада богиня, решена да се прояви, честна дума, доста обещаващо. Това е невероятно предизвикателство, евнуси и господа… и… да… Скараб го проигра! Проигра го!…

Сенките танцуваха и се въртяха по камъните на балкона.

— ….и… Но какво е това? По-древните богове, просто не мога да намеря друга дума за това, са се обединили срещу тези нахакани новаци! Но младата Сисифет продължава геройски да се държи, възползва се от грешка в защитата… Тя е вътре!… И се откъсва, откъсва се! Джил и Скраб изглежда са се сбили, пред нея има чисто небе и… да.. да.. Дааа! Пладне е! Пладне! ПЛАДНЕ!

Тишина. Жрецът забеляза, че всички се бяха вторачили в него. След това някой проговори.

— Защо си се разкрещял в тази неразбория?

— Съжалявам. Не знам какво ми стана.

Жрицата на Сардук, Богиня на Пещерите, изпръхтя.

— Ами ако някой от тях го бе изпуснал? — изсъска тя.

— Но… но… — Той преглътня — Не е възможно, нали? Не и наистина, нали?? Сигурно всички сме се натровили или слънчасали, или нещо подобно. Защото, искам да кажа… всеки знае, че боговете не са… искам да кажа, слънцето представлява голямо кълбо горящ газ, нали така, и се движи около света всеки ден, а… такова де, боговете… Ами нали знаете, хората имат много голяма нужда да вярват в нещо… не ме разбирайте погрешно.

Въпреки че главата му жужеше от коварни мисли, Кууми бе по-бърз от останалите си колеги:

— Хванете го, момчета!

Четирима жреца хванаха злощастния поклонник на домакинските прибори за ръцете и краката и го дариха с високоскоростен полет над камъните до края на балкона, през парапета, право в калните води на Джел.

Той изплува на повърхността, плюейки вода.

— Това пък защо го направихте? Всички знаете, че съм прав! Никой от вас не…

Във водите на Джел мързеливо се отвори огромна челюст и жрецът изчезна, а в същото време огромната крилата фигура на Скраб прожужа заплашително над двореца и отлетя към планините.

Кууми избърса потта от челото си.

— На косъм беше.

Колегите му кимнаха вгледали се в изчезващите вълнички. Джелибейби изведнъж се бе превърнало в агресивно място за честните скептици. Съмнението можеше да те докара до там, че да те сграбчат във въздуха и да ти откъснат ръцете и краката.

— Ъ-ъ — отрони някой от жреците — Сефут ще е леко бесен, не мислите ли?

— Да приветстваме всички Сефут — казаха в хор за всеки случай.

— Не виждам защо — промърмори един стар жрец в края на тълпата. — Проклет майстор на ножа и вилицата.

Жреците го сграбчиха и, без да обръщат внимание на протестите му, го хвърлиха в реката.

— Да приветстваме всички… — Млъкнаха. — Той на какво беше върховен жрец?

— Не беше ли Бану, Козоглавия Бог на Козлите?

— Да приветстваме всички Бану, навярно — изпяха в един глас, докато свещените крокодили се насочиха към жертвата си като подводници.

Кууми умолително вдигна ръце. Казано е, че за всяко време има най-подходящ човек. Кууми бе най-подходящ човек за коварни и неприятни времена, а под голото му теме някои умозаключения започваха да излизат наяве подобно на затворници, прекарали години наред в килия. Жрецът не беше сигурен все още какво точно представляваха, но общо взето, включваха боговете, новото време, нуждата от силна ръка в царството, а може би и полагането на Диос в най-близкия крокодил. Самата мисъл го изпълваше с непозволена наслада.

— Братя! — провикна се той.

— Моля, моля — възропта жрицата на Сардук.

— И сестри…

— Благодаря ви.

— Да възликуваме!

Скупчилите се жреци стояха в пълна тишина. Това беше радикално нов подход, който не им бе хрумвал досега. Кууми погледна лицата им, обърнати към него, и усети вълнение различно от всяко друго. Всички бяха загубили ума и дума от страх и очакваха той… той… да им каже какво да сторят.

— Да! — продължи. — И наистина часът на боговете…

— …и богините… — … да, и богините, вече е настъпил!

Ъ-ъ.. Сега какво? Като опреше до същината, какво да им каже да правят? И след това си помисли:

„Няма значение. Достатъчно е да звуча убедително. Старият Диос винаги ги подкарваше, той никога не ги водеше. Без него те се залутаха във всички посоки като овце.“

— Та, братя… и сестри, разбира се… трябва да се запитаме, трябва да се запитаме, трябва… ъ-ъ… да. — Гласът му си изпълни със нова увереност. — Да, трябва да се запитаме защо е настъпил часът на боговете. Без съмнение, защото не сме ги почитали достатъчно усърдно. Всички сме, ъ-ъ, сме се покланяли на гравирани идоли.

Жреците си размениха объркани погледи. Наистина ли? Как точно се прави това?

— Ами… да, ами какво ще кажете за жертвоприношенията? Беше време, когато жертвоприношението си беше жертвоприношение, а не някакво аматьорско размотаване с пилета и цветя.

Тези думи накараха няколко души да се изкашлят.

— За девици ли става въпрос? — попита неуверено един от жреците.

— Ъ-хъм…

— И за девствени младежи, разбира се — бързо добави той.

Сардук бе една от по-древните богини, чиито последователки палуваха в свещените горички. Самата мисъл, че богинята обикаляше страната някъде, в кръв до лактите, караше човек да се просълзи от ужас.

Сърцето на Кууми трепна.

— И защо не? — попита той. — Нещата вървяха по-добре тогава, прав ли съм?

— Но, ъ-ъ, мислех, че сме спрели подобен род практика. Отрицателен прираст на населението и така нататък…

Чудовищен плясък дойде от реката. Тзат, Змиеглавия Бог на Горен Джел изплува на повърхността и отправи мрачен поглед към събралите се жреци. Тогава Фхез, Крокодилоглавия Бог на Долен Джел, се издигна до него и направи божествен опит да му отхапе главата. Двамата богове се потопиха, издигайки колона водни пръски и малка приливна вълна, която заля балкона.

— Но може би населението има отрицателен прираст именно защото спряхме да принасяме в жертвоприношение девственици, от двата пола, разбира се — каза забързано Кууми. — Някога да сте се замисляли за тази вероятност?

Замислиха се. След това се замислиха още повече.

— Не вярвам, че царят би одобрил — започна един от жреците предпазливо.

— Царя? — провикна се Кууми. — Къде е царят? Покажете ми царя! Питайте Диос къде е царя!

Нещо тупна пред краката му. Кууми погледна в ужас надолу към златната маска, която отскочи и се затъркаля към жреците. Те светкавично се разхвърчаха като кегли.

Диос излезе на светлината на оспорваното слънце с посивяло от гняв лице.

— Царят е мъртъв.

Кууми се огъна под натиска на гнева му, но успя блестящо да се съвземе.

— Тогава неговият наследник…

— Няма никакъв наследник — прекъсна го Диос. Погледна към небето. Малко хора могат да гледат право в слънцето, но с цялата отрова във взора си Диос по-скоро би принудил слънцето да погледне встрани. Очите на Диос се прицелиха от двете страни на носа му като чифт топове.

— Идват тук, сякаш всичко си е тяхно — каза той, може би на самия въздух. — Как смеят!

Кууми зяпна. Понечи да се възмути, но поглед с мощност много киловати го накара да спре.

Обърна се за подкрепа към другите жреци, които се бяха заели да изучават ноктите на ръцете си или да зяпат някъде в пространството. Сигналът беше ясен. Остана сам. Въпреки, че ако по някакъв начин спечелеше тази битка на волята, щеше да е заобиколен от хора, които ще го уверяват, че през цялото време са били зад гърба му.

— И все пак, всичко е тяхно — промълви.

— Какво?

— Ъ-ъ, всичко е тяхно, Диос — повтори и нервите му не издържаха. — Това са проклетите богове, Диос!

— Те са нашите богове — изсъска Диос. — Ние не сме техния народ! Те са моите богове и ще се научат да правят каквото им се казва!

Кууми реши да не продължава с фронталната атака. Нямаше начин да победиш този сапфирен поглед, да издържиш на този мечовиден нос и най-вече да направиш и малка пукнатинка в повърхността на ужасяващата праведност на Диос.

— Но… — успя да започне.

Диос махна с трепереща ръка и го накара да млъкне.

— Те нямат никакво право! Не съм давал никакви заповеди. Те нямат никакво право!

— В такъв случай, какво смяташ да правиш? — попита Куми.

Пръстите на Диос се разтваряха и сгърчваха. Той се чувстваше досущ като добър монархист, който събира снимки на всички от царското семейство и ги лепи в бележника си. Монархист, който не искаше да чуе и една лоша дума за тях — толкова добре си вършат работата, а не могат да отвръщат на всяка обида. И изведнъж цялото царско семейство взема, че се появява в хола му и се захваща да пренарежда мебелите му. Бленуваше за некропола и за студената тишина сред старите си приятели, за кратка дрямка, след която ще е способен да мисли толкова по-ясно…

Сърцето на Кууми прескочи. Безпокойството на Диос беше процепът, в който с подобаващи грижи и внимание може да се забие клин. Но не и с чук. С главата си Диос можеше и света да пропука.

Старият мъж отново се тресеше.

— Не си въобразявам, че мога да ги съветвам как да ръководят Отвъдното. Те няма да си въобразяват, че могат да ми казват как да ръководя царството си.

Кууми отдели това предателско изказване за допълнителен анализ и го потупа по гърба.

— Разбира се, че си прав.

Очите на Диос се извъртяха.

— Така ли? — попита той подозрително.

— Сигурен съм, че като съветник на царя ще намериш начин. Имаш пълната ни подкрепа, о, Диос.

Кууми вдигна ръка и я размаха към жреците, които хорово изразиха пълната си подкрепа. Ако не можеше да се разчита на царе и богове, поне винаги можеше да се разчита на стария Диос. Нямаше и един в редиците им, който не би предпочел несигурния гняв на боговете пред порицание от Диос. Върховният жрец ги ужасяваше по съвсем реален, човешки начин, с който нищо свръхестествено не можеше да се сравни. Диос щеше да оправи нещата.

— И никой от нас не взима на сериозно тези налудничави слухове за изчезването на царя. Несъмнено става дума за безумни преувеличения без каквото и да било основание — добави Кууми.

Жреците закимаха, а междувременно във всеки ум мъничка клюкичка размърда опашчица.

— Какви слухове? — попита Диос с половин уста.

— Така че разкрий пред нас, господарю, пътя, по който трябва сега да поемем.

Диос се разколеба. Не знаеше какво да стори. За него всичко това беше ново усещане. Настъпваше Промяна.

Единственото, за което можеше да се сети, онова, което напираше в мозъка му, бяха думите от Ритуала на Третия Час, който бе изпълнявал по това време… откога? От твърде отдавна. А също би трябвало преди много време да се е оттеглил за отдих, но така и не бе дошъл подходящият момент, все нямаше достатъчно способен заместник, биха били загубени без него, царството щеше да потъне, надеждите на всички щяха да пропаднат, ако той не беше с тях, и той бе прекосявал реката… Всеки път се кълнеше, че му е за последно, но никога не беше за последно, дори когато крайниците му бяха обзети от студенина, а десетилетията станаха по-дълги. Сега царството се нуждаеше от него, но думите на Ритуала на Третия Час бяха задръстили пътищата на мозъка му и спираха всякакъв опит за циркулация на мисли.

— Ъ-ъ — каза той.

 

Тико преживяше доволно. Тепик го бе вързал прекалено близко до маслиново дръвче, което в момента страдаше от летално окастряне. Понякога камилата спираше, поглеждаше нагоре към чайките, които кръжаха навсякъде над Ефеб, и ги подлагаше на кратък, смъртоносен обстрел с костилки.

В мозъка му се въртеше интересна нова теория в сферата на Тау-измерната физика, която обединяваше време, пространство, магнетизъм, гравитация, и, по някаква причина, цветно зеле. Периодично издаваше звук, наподобяващ далечен минен взрив, което доказваше, че всичките му стомаси функционират идеално.

Птраци седеше под дървото и хранеше костенурката с лозови листа.

Горещината пращеше и се люпеше по белите стени на хана, но Тепик си казваше: „Колко се различава от жегата в Старото Царство. Там дори горещината е древна, въздухът е гъст и безжизнен и те притиска като порок, просто чувстваш, че е сътворен от твърдо сварени векове.“ Тук морският бриз променяше въздуха. По краищата се усещаха кристалчета морска сол. Беше примесен с вълнуващ лек привкус на вино. Всъщност не чак толкова лек — Ксено вече бе на две амфори. Това бе мястото, където нещата запретваха ръкави и започваха.

— И все пак не мога да разбера историята с костенурката — изговори малко затруднено.

Току-що бе отпил първата си глътка ефебско вино и то сякаш калайдиса гърлото му.

— ’Ного е просто — увери го Ксено. — Слушай, да кажем, че тази костилка е стрелата, а тази… — той се завъртя безцелно — …тази зашеметена чайка е костенурката. Сега, ако пуснеш стрелата, тя се придвижва оттук до чай… до костенурката, прав ли съм?

— Предполагам, но…

— Но през това време чайк… костенурката се е отместила малко, нали така? Прав ли съм?

— Предполагам — отвърна безпомощно Тепик. Ксено го погледна тържествуващо.

— Значи стрелата трябва да се придвижи още малко, нали така, за да достигне мястото, където костенурката е сега. В същото време костенурката е литна… пропълзяла още малко напред, признавам, че не е напреднала особено, но не трябва да е много, прав ли съм? Така че стрелата също трябва да отиде още малко нататък, но основното е, че докато стрелата стигне сегашното местоположение на костенурката, костенурката вече не е там. Значи, ако костенурката продължава да се движи, стрелата никога няма да я улучи. Ще продължава да се приближава до нея, но никога няма да я уцели. QЕВ^[3].

— Прав ли си? — вметна Тепик неволно.

— Не е — каза студено Ибид. — Дузина костенурки на шиш доказват, че не е прав. Проблемът на моят приятел тук е, че не знае разликата между постулат и метафора на човешкото съществувание. Или дупка в земята.

— Вчера не успях да я уцеля! — отвърна му Ксено.

— Забелязах. Едва дръпна тетивата. Наблюдавах те.

Отново започнаха да спорят.

Тепик се вгледа в чашата си. Тези мъже са философи, помисли си. Така му бяха казали. Следователно мозъците им са толкова големи, че побират идеи, на които никой друг не би обърнал внимание за повече от пет секунди. Например на път за хана Ксено му бе обяснил защо е логически невъзможно някой да падне от дърво.

Тепик им описа изчезването на царството, но не спомена за ролята си в него. Липсваше му опит в тези неща, но имаше много ясно чувство, че царе, останали без царство, едва ли са особено популярни в съседните страни. В Анкх-Морпорк имаше няколко подобни — детронирани царски особи, избягали от внезапно станалите опасни свои царства и потърсили убежище в гостоприемната прегръдка на Анкх, като си носеха със себе си само дрехите на гърба си и няколко каруци скъпоценности. Градът, разбира се, приветстваше всекиго без разлика на пол, цвят на кожата, социално положение или вяра, стига да разполага с огромни количества пари за харчене. Въпреки това загробването на излишъка от монарси бе постоянен източник на заетост за Гилдията на Убийците. Все се намираше някой у дома, който искаше да е сигурен, че детронираните монарси ще си стоят доста по-надолу от трона. Нещата стояха по следния начин: днес си наследник, утре — безследно изчезнал.

— Мисля, че се е оплело в геометрията — каза Тепик с надежда. — Чух, че тук сте много наясно с геометрията и може би ще ми помогнете да се върна там?

— Геометрията не ми е силната страна — отвърна Ибид, — както сигурно ти е известно.

— Моля?

— Не си ли чел моите Принципи на Идеалното Управление?

— Страхувам се, че не.

— Или моя Обзор върху Историческата Неизбежност?

— Не.

Ибид оклюма.

— Аха…

— Ибид е известен авторитет по всичко — отбеляза Ксено. — С изключение на геометрията… и бояджийството… и елементарната логика.

Ибид го изгледа гневно.

— Ами ти тогава? — попита Тепик. Ксено пресуши чашата си.

— Аз съм по-скоро в областта на разрушителното апробиране на аксиоми. Приятелчето, което ти трябва, е Птагонал. Човек с много остър ум, който гледа на нещата от собствен ъгъл.

Мъжът бе прекъснат от тропот на копита. Неколцина ездачи преминаха в бесен галоп покрай хана и продължиха нагоре по павираните извити улички на града. Групичката изглеждаше доста развълнувана.

Ибид извади малка зашеметена чайка от чашата си — и я постави на масата. Изглеждаше потънал в размисъл.

— Ако Старото Царство наистина е изчезнало…

— Така си е — потвърди Тепик. — Няма грешка.

— …това означава, че граничим с Тсорт — продължи замислено Ибид.

— Моля?

— Няма нищо между нас и Тсорт — поясни философът. — Олеле. Което пък означава, че сме принудени да водим война.

— Защо?

Ибид отвори уста, отказа се и се обърна към Ксено.

— Защо да означава, че ще сме принудени да водим война?

— Исторически Императив — отвърна Ксено.

— А, да. Знаех си, че е нещо от сорта. Опасявам се, че е неизбежно. Безобразие е, наистина, но ето ти на!

Чу се нов тропот и още една група конници завиха край ъгъла, този път надолу. Носеха шлемове, украсени с пера — знака на ефебския войн, и викаха въодушевено.

Ибид се намести по-удобно на мястото си и скръсти ръце.

— Това ще да са войниците на Тиранина — каза, докато ездачите минаха в галоп през градските порти и поеха навътре в пустинята. — Изпратил ги е да проверят, можеш да си сигурен за това.

Тепик, разбира се, знаеше за враждата между Ефеб и Тсорт. Старото Царство значително бе спечелило от нея, като осигуряваше на търговците от двете страни място, където дискретно да търгуват един с друг. Потропа с пръсти по масата.

— Не сте водили война помежду си в продължение на хиляди години. В онези дни държавите ви бяха малки. Войните не бяха нищо. Сега сте огромни. Може да има жертви. Това не ви ли безпокои?

— Всичко е въпрос на достойнство — каза Ибид, но в гласа му се бе преплела нотка на неувереност. — Не мисля, че имаме голям избор.

— Всичко е заради онази дървена крава или каквото там беше — вметна Ксено. — Така и не могат да ни простят за нея.

— Ако не ги атакуваме, те ще ни атакуват първи.

— Вярно си е. Така че по-добре да капитулираме, преди да имат възможност да ни нападнат.

Двамата философи се спогледаха неловко.

— От друга страна, не може да се мисли трезво по време на война — отсъди Ибид.

— Има го и този елемент — съгласи се Ксено. — Особено важи за мъртвите.

Настъпи смущаваща тишина, прекъсната единствено от гласа на Птраци, която пееше на костенурката, и от време на време от писъка на някоя простреляна чайка.

— Кой ден сме днес? — попита Ибид.

— Вторник — отвърна Тепик.

— Мисля, че ще е добра идея да дойдеш на симпозиума. Провежда се всеки вторник. Великите умове на Ефеб ще дойдат. Всичко това трябва да се премисли. — Погледна към Птраци. — За съжаление младата ти приятелка не може да дойде. Присъствието на жени е абсолютно забранено — мозъците им прегряват.

 

Цар Тепикамон XXVII отвори очи. Колко е тъмно, мътните го взели, помисли си. Тогава установи, че чува туптенето на сърцето си, приглушено и на известно разстояние от него.

И се сети.

Беше жив. Отново жив. Този път — раздробен на части.

Някак си си бе представял, че ще го сглобят, когато стигне в Отвъдното, подобно на моделите на Гринджър.

Вземи се в ръце, човече, помисли си той.

Само от теб зависи дали ще се стегнеш. Точно така, каза си той. Има поне шест кани. Значи очите ми трябва да са в една от тях. Ще е добре да махна капака, та да видим срещу какво сме се изправили.

Щеше да се наложи да използва ръце, крака и пръсти.

Щеше да е наистина сложничко.

Вкочанените стави на царя се размърдаха, той се протегна неуверено и напипа нещо тежко. То създаде впечатлението, че може да поддаде, така че той намести другата си ръка — изключително странно чувство — и бутна.

Последва далечно тупване, а след това ясно усещане за пространственост се разкри над него. Царят се надигна, като не спираше да скърца.

Стените на церемониалния саркофаг все още го притискаха навътре, но за своя изненада царят с едно движение на ръката ги избута настрани, сякаш бяха от хартия. Сигурно е заради марината и пълнежа, помисли си — придават допълнителна тежест.

Царя напипа пътя си до края на плочата, смъкна натежалите си крака на земята и след кратка пауза, причинена от навика му да се позадъхва, направи първите си несигурни крачки на прясно възкръснал.

Оказа се невероятно трудно да се ходи с напълнени със слама крака, когато мозъкът, определящ действията, се намира в кана на няколко метра, но царят успя с опипване да стигне до стената и се придвижи покрай нея, докато се сблъска с нещо, което му подсказа, че е стигнал рафта със стъклениците. Тепикамон отвъртя капачката на първата и внимателно бръкна вътре.

Това трябва да ми е мозъкът, рече си той трескаво, защото грисът не се гърчи така. Намерих си собствените мисли, ха-ха.

Царят пробва още няколко стъкленици, докато взрив от светлина му подсказа, че е открил съда с очите си. Наблюдаваше как собствената му мумифицирана ръка посегна към тях, придобивайки огромни размери, и внимателно ги загреба.

Струва ми се, че това са най-важните части, помисли си. Останалите могат да почакат за по-нататък. Може би когато ми се наложи да хапна и прочее.

Обърна се и установи, че не беше сам. Копърко и Ембри го наблюдаваха. За да се заврат по-назад в далечния ъгъл на стаята трябваше да придобият триъгълни гърбове.

— А. Привет вам, добри хора. — Царят съзнаваше, че гласът му звучи някак кухо. — Чувал съм толкова неща за вас, бих искал да ви стисна ръцете. — Той погледна надолу. — Само че моите са доста натъпкани в момента.

— Гккк — каза Ембри.

— А не бихте ли могли да ме посглобите малко? — обърна се царят към Копърко. — Между другото, шевовете ти са много здрави. Чудесна работа.

Професионална гордост успя да пречупи страховата бариера на Копърко.

— Вие сте жив?

— Нали тъкмо в това бе основният замисъл?

Копърко кимна. Разбира се, че това е замисълът. Винаги го бе вярвал. Просто никога не е мислил, че наистина става. Но си беше факт, а първите думи… е, почти първите думи хвалеха работата му с иглата. Гърдите му се изпъчиха. Никой друг в Гилдията не бе поздравен от потърпевш.

— Виждаш ли — Копърко каза на Ембри, чиито плешки правеха сърцат опит да издълбаят стената. — Чу ли какво казаха на господаря ти?

Царят си замълча. Взе да му просветва, че нещата не бяха съвсем наред. Разбира се, че Отвъдният Свят е като този, само че по-добър, и без съмнение в него има много слуги и тям подобни. Но като цяло приличаше твърде много на този свят. Беше почти сигурен, че Копърко и Ембри не би трябвало да са пристигнали засега. Царят винаги си бе представял, че простолюдието разполагаше със свое Отвъдно, където му е по-спокойно и всички са сред свои, без да се чувстват неудобно или не на място.

— Всъщност — подхвана той — може би не съм съвсем наясно с нещо тук. Вие не сте мъртви, нали?

Копърко не отговори веднага. Някои от нещата, които видя този ден, го поразколебаха в тази насока. В края на краищата обаче бе принуден да признае, че вероятно е жив.

— Какво става? — попита царя.

— Не знаем, о, царю — отвърна Копърко. — Наистина не знаем. Всичко се сбъднало, о, извор на водите!

— Какво се е сбъднало?

— Всичко!

— Всичко?

— Слънцето, о, господарю. И боговете! Ох, боговете! Те са навсякъде, о, повелителю на небесата.

— Ние влязохме през задната врата — добави Ембри, паднал на колене. — Прости ни, о, господарю на правдата, който се е върнал да ни донесе великата си мъдрост и така нататък. Съжалявам за случката с Глуенда. Беше момент на таквоз, луда страст, не можахме да се овладеем. Освен това аз…

Копърко му махна и момчето изпадна в благочестиво мълчание.

— Извинете ме — каза той на мумията на царя. — Може ли да поговорим насаме за малко? Като мъж с…

— Мъж с труп ли? — подсказа царят в стремежа си да го улесни. — Разбира се.

Двамата отидоха в другия край на стаята.

— Истината е, о, благочестиви… — зашепна Копърко съзаклятнически.

— Хайде да пропуснем всичко това — прекъсна го бързо царят. — Мъртвите не държат на официалности. „Царю“ е напълно достатъчно.

— Истината е, о… царю — Копърко почувства лека тръпка от подобно отношение на равен с равен, — младежът Ембри мисли, че вината е изцяло негова. Повторих му хиляда пъти, че боговете не биха направили всичко това само заради едно подрастващо момче с естествени нужди, ако схващате какво имам предвид.

— Дори за минута не бих си го помислил. Ако беше така, никога нямаше да се отървем от тях.

— Това му казах и аз — съгласи се Копърко с огромно облекчение. — Той е добро момче, сър, просто майка му има доста странни възгледи относно религията. Никога нямаше да се отървем от тях, бяха точните ми думи. Много ще съм ви благодарен, ако просто поговорите с него, сър, нали разбирате, да го успокоите…

— С удоволствие — склони царят. Копърко се приближи още малко.

— Истината е, сър, че тези богове, сър, не са наред. Наблюдавахме ги. Поне аз ги наблюдавах. Качих се на покрива. Ембри се скри под пейката. Не са наред, сър!

— Какво им е?

— Ами те са тук, сър. Не е редно, нали? Искам да кажа — наистина тук. Просто се разхождат наоколо, бият се помежду си и крещят на хората. — Озърна се, преди да продължи. — Между нас да си остане, сър, не ми изглеждат много умни.

Царят кимна.

— Какво правят жреците по този въпрос?

— Видях, че се хвърляха един друг в реката, сър.

Царят кимна отново.

— Звучи ми логично. Най-сетне им се е наместил умът в главата.

— Знаете ли какво мисля, сър? Всичко, в което сме вярвали, се сбъдва. Чух и още нещо, сър. Тази сутрин, ако беше сутрин, защото слънцето се въргаля навсякъде, а и то е едно слънце… Та тази сутрин няколко войника се опитаха да избягат по пътя за Ефеб и знаете ли какво откриха?

— Какво?

— Откриха, че пътят, сър, води обратно насам! — Копърко отстъпи крачка назад, за да може подобре да опише сериозността на откритието. — Групичката достигнала скалите, а изведнъж се оказа, че вървят по пътя от Тсорт. Пътят някак си води сам до себе си. Ние сме затворени, сър. Затворени с боговете си.

А аз съм затворен в тялото си, помисли си царят. Всичко, в което сме вярвали, се е сбъднало? Но онова, в което вярваме, не е същото, в което си въобразяваме, че вярваме.

Представяме си, че боговете са мъдри, справедливи и могъщи, а всъщност смятаме, че са досущ като тате след дълъг изморителен ден. И уж вярваме, че отвъдният свят е нещо като рай, ама си мислим, че се пренасяме там с телата си. Ето, и аз съм тук, и никога няма да се измъкна. Никога.

— Какво казва синът ми по въпроса?

Копърко се изкашля. Това бе зловещото изкашляне. Испанците използват обърнат въпросителен знак да отбележат, че това, което следва, е въпрос. Тази особена кашлица отбелязваше, че онова, което следва, е надгробна песен.

— Не знам как да ви го кажа, сър.

— Изплюй камъчето, човече.

— Сър, разправят, че синът ви е мъртъв, сър. Казват, че се самоубил и избягал.

— Самоубил се?

— Съжалявам, сър.

— А след това избягал?

— На камила, казват.

— Очевидно водим доста активен задгробен живот в семейството — отбеляза сухо царят.

— Моля?

— Искам да кажа, че двете събития могат да се смятат за взаимно изключващи се.

Лицето на Копьрко придоби добронамерено изражение на обърканост.

— Не може и двете да са верни — услужливо допълни царят.

— Хъм…

— Е, добре де, но аз съм извънреден случай — сопна се царят. — В това царство вярваме в живот след смъртта само след като си мумиф…

Царят спря. Бе твърде ужасно да мисли за това. Все пак правеше точно това за известно време.

— Трябва да предприемем нещо — каза той.

— За сина ви ли, сър?

— Стига си се занимавал със сина ми, той не е мъртъв, щях да знам ако беше — отсече царят. — Той може сам да се грижи за себе си, все пак ми е син. Това, което ме безпокои, са предците ми.

— Но те са мъртви… — започна Копърко. Вече бе споменато, че Копърко имаше много бедно въображение. В занаят като неговия бедното въображение е от първостепенно значение. Въпреки това видя въображаемата гледка на пирамидите, ширнали се покрай реката, и чу въображаеми шумове зад солидните врати, отвъд които никой крадец не можеше да се промъкне.

Чу ровичкане.

Чу тряскане.

Чу приглушени викове.

Царят постави омотаната си в бинтове ръка върху треперещото му рамо.

— Знам, че те бива с иглата, Копърко. Кажи ми — как се справяш с чука?

 

Кополимер, най-великият разказвач на приказки в историята на света, се облегна и отправи грейнал взор към най-великите умове на света, събрали се край трапезата.

Тепик вече бе добавил още една йота в купчината си ново познание. „Симпозиум“ означаваше следобедна закуска.

— А сега… — Кополимер се впусна в историята за Тсортянските Войни. — Значи стана следното — той си я прибра вкъщи, а баща й — това не е старият цар, а царя преди него, онзи с онова де, който се ожени за някакво момиче от Елхариб, онази кривогледата… как й беше името, започваше с П. Или с Л. Както и да е, с една от тези букви. Баща й притежаваше остров в залива там, мисля, че беше Папилос… Не, излъгах, беше Криникс. Все едно, царят, другият цар, събрал войска и те… Еленор, така се казваше. Ясно ви е, че беше кривогледа. Но доста красива била, разправят. Когато казвам, че се ожени, надявам се, че не трябва да обяснявам за какво говоря. Искам да кажа, било леко неофициална история. Ъ-ъ. Както и да е, имало някакъв дървен кон и когато влезли в него… Разказах ли ви за този кон? Бил кон. Твърде убеден съм, че бил кон. Или може би кокошка? Някой ден ще забравя собственото си име. Идеята била на онзи там де, който накуцаше. Да. Онзи, който накуцваше с десния крак, а не му куцаше мисленето. Споменах ли за него? Имало там някаква битка… Не, струва ми се, че онова било друго. Както и да е, дървеното прасе, направо гениална идея, направили го от туй де. Ей сега ще се сетя. Дърво. Но това станало покъсно. Битката! За малко да забравя битката. Всички блъскали по щитовете и крещели. На оня, как му беше името, бронята му блестяла като блеснала броня. Битка и половина била. Между туй, не оня, който куцаше, другия, де, как се казваше, червенокосият бил. Нали се сещате, де. Високият, който фъфлел. Стоп, сега се сетих, бил от един друг остров. Не тоя. Оня, който накуцваше. Не искал да тръгва, казвал, че е побъркан. Разбира се, той си бил побъркан, определено. Искам да кажа, дървената крава! Както онзи там казал, царят, не, не царят, другият, той видял козела и казал: „Бой се от ефебците, особено когато са достатъчно побъркани да оставят дървен добитък пред портите. Тия май си мислят, че сме вчерашни. Запалете го.“ И, разбира се, другият там неочаквано се появил и ги промушил всичките, направо голям майтап. Казах ли, че била кривогледа? Разправят, че била хубава, но ги има всякакви. Да. В общи линии, това е. Сега, разбира се, оня там, мисля, че се казваше Меликан, който куцал, той искал да се прибере у дома, ами и ти би искал — стояли там години, не бил млад както едно време. Затова измислил историята с дървеното, кажи го там. Да. Излъгах, Лавело бил оня с коляното. Голяма битка, че и велика даже, от мен да знаете.

 

Разказвачът потъна в самодоволно мълчание.

— Много велика битка — промълви той с лека усмивка и се унесе в заслужен сън.

Тепик усети, че собственото му чене виси и бързо затвори уста. Няколко от гостите на масата бършеха очите си.

— Вълшебство — промълви Ксено. — Истинско вълшебство. Всяка дума е като пискюл в кувертюрата на Времето.

— Ех, как помни всичко, до най-малката подробност — прошепна Ибид.

Тепик огледа присъстващите и побутна Ксено.

— Кои са всичките тези хора?

— Ами, вече познаваш Ибид. И Кополимер. Ей оня е Йезоп, най-великият разказвач на басни в света. А тоя е Антифон — най-великият автор на комедии в света.

— Къде е Птагонал? — попита Тепик.

Ксено посочи към отдалечения край на масата, където един начумерен и солидно пийнал мъж се опитваше да определи ъгъла между две кифлички.

— После ще те запозная с него.

Тепик се вгледа в голите темета и дългите бели бради, които изглежда бяха официален символ. Ако разполагаш с голо теме и дълга бяла брада, значи каквото и да имаш между тях, то трябва да прелива от мъдрост. Единственото изключение беше Антифон, който сякаш преливаше от мас.

Това са велики умове, каза си Тепик. Това са хората, които се опитват да разберат как е сглобен светът, без да се осланят на магии или религии, а просто като задълбаят с мозъците си във всяка налична пукнатина и се помъчат да го разчупят. Ибид потропа на масата за тишина.

— Тиранинът е призовал за война с Тсорт. Нека обмислим ролята на войната в идеалната република. Необходимо ни е…

— Извинявай, може ли да ми подадеш целината? — попита Йезоп. — Мерси.

— …както казвах, идеалната република, основаваща се на фундаменталните принципи, които ръков…

— И солта. Точно до лакътя ти.

— …фундаменталните принципи, които ръководят хората. Без съмнение е вярно, че тази война… Може ли да престанеш, ако обичаш?

— Целина — обясни Йезоп, както щастливо си хрупкаше. — Нищо не можеш да направиш, щом ядеш целина.

Ксено подозрително огледа нещото, забодено на върха на вилицата му.

— Ей, това тук е калмар. Не съм поръчвал калмар. Кой го поръча?

— …несъмнено — повтори Ибид, повишавайки глас. — Несъмнено, казвам ви..

— Мисля, че това е агнешкият кускус — сподели Антифон.

— Твои ли са калмарите?

— Аз поръчах марида и долмади.

— Аз пък поръчах агнешко. Ще ми го подадеш ли, ако обичаш?

— Не си спомням някой да е поръчвал чесновия хляб — отбеляза Ксено.

— Някои от нас се опитват да поднесат дадено философско понятие — каза Ибид саркастично. — Ще ни кажете, ако ви пречим, нали?

Някой хвърли франзела по него. Тепик погледна какво беше забодено на върха на неговата вилица. Морската храна бе непозната в Старото Царство, а нещото на вилицата му имаше прекалено много клапи и смукала, за да изглежда окуражаващо за ядене. Изключително внимателно повдигна едно сварено лозово листо. Би се заклел, че видя как нещо се шмугна зад маслина.

Още нещо за запомняне. Ефебците правеха вино от всичко, което можеха да натикат в кофа, и ядяха всичко, което не можеше да изскочи от кофа.

Тепик побутна храната в чинията си. Част от нея от своя страна побутна вилицата.

А философите не се слушаха един друг. Не се придържаха и към темата. Сигурно това са принципите на мнимокрацията. Филийка хляб прелетя покрай него. Освен това са и прекалено раздразнителни.

От другата страна на масата, точно срещу него, Тепик забеляза мъничък тъничък мъж, който дъвчеше задълбочено някакво неизвестно пипало. С изключение на Птагонал, който в момента мрачно изчисляваше радиуса на чинията си, той единствен не изказваше мислите си на висок глас. От време на време човечецът си водеше записки на малко парче пергамент и го пъхаше под тогата си.

Тепик се наведе напред. По-нататък Йезоп, подканван от някоя и друга прелитаща костилка или филийка хляб, започна дълга басня за лисицата, пуйката, гъската и вълка, които се хванали на бас кой ще издържи по-дълго под вода с вързани за краката яки тежести.

— Извинявай — Тепик повиши глас сред врявата. — Ти кой си?

Малкият мъж му отправи стеснителен поглед. Имаше изключително големи уши. На определена светлина дори можеше да мине за много тънка ваза.

— Ендос.

— Защо не философстваш?

Ендос си отряза парче от някакво странно мекотело.

— Всъщност аз не съм философ.

— Да не си някой комичен драматург или нещо подобно?

— Опасявам се, че не. Аз съм Слушател. Ендос Слушателя ме наричат всички.

— Колко интересно — подхвърли Тепик любезно. — И какво правиш?

— Слушам.

— Само слушаш?

— За това ми плащат. Понякога кимам. Или се усмихвам. Или едновременно се усмихвам и кимам. За да ги насърча, нали разбираш. Това им харесва.

Тепик някак се почувства длъжен да каже нещо на този етап.

— А стига, бе…

Ендос му кимна насърчаващо, а съдейки по усмивката му, от всички неща по света точно в този момент нищо не би могло да прикове вниманието му така, както думите на Тепик. Дължеше се на ушите му. Те приличаха на просторни слухови черни дупки, молещи да бъдат напълнени с думи. Тепик усети свръхестествена нужда да му разкаже всичко за живота, надеждите, мечтите си…

— Хващам се на бас, че ти плащат страшно много.

Ендос му отвърна със сърдечна усмивка.

— Много пъти ли си слушал как Кополимер разправя приказката си?

Ендос кимна и се усмихна, въпреки че имаше бледа следа от болка дълбоко в очите му.

— Предполагам, че ушите ти придобиват дебели защитни слоеве след време.

Ендос кимна.

— Моля, продължавай — настоя той. Тепик погледна към Птагонал, който мрачно рисуваше прави ъгли в салатата си с тарама хайвер.

— С удоволствие бих останал цял ден да слушам как ме слушаш, но има един човек, с който исках да се срещна.

— Невероятно — отвърна Ендос, като отбеляза нещо на папируса си, след което насочи вниманието си към разговора по-нататък по масата.

Един от философите твърдеше, че макар истината да е красота, то красотата не винаги е истина, вследствие на което бе избухнала малка битка. Ендос внимателно слушаше.

Тепик се премести край масата при Птагонал, който си седеше във вечната си тъга и понастоящем подозрително наблюдаваше повърхността на една пица.

Тепик надзърна над рамото му.

— Ролята на слушателите никога не е била достатъчно ценена. Добре известно е обаче, че повечето хора изобщо не слушат. Просто използват времето, докато някой друг говори, за да измислят какво ще кажат след това. Истинските Слушатели винаги са били уважавани в устните култури, както и ценени поради голямата им рядкост. Бардове и поети се намират под път и над път, но добрият Слушател трудно може да се открие или поне трудно може да се открие повторно.

— Стори ми се, че нещо помръдна там вътре.

— Аха — изфъфли геометърът, докато със зъби изваждаше тапата на поредната амфора. — Мистериозният млад мъж в черно от изгубеното царство.

— Надявах се, че ще ми помогнете отново да си го намеря. Чух, че имате доста нетрадиционно мислене тук в Ефеб.

— Все някога трябваше да се случи — Птагонал извади пергел от сгъвката на робата си и внимателно измери ПИ-цата. — Мислиш ли, че е константа? Много депресиращо понятие.

— Извинете?

— Диаметърът е в определено съотношение с обиколката, както ти е известно. Би трябвало да се вмества три пъти. Би сметнал, че е така, нали? Но наистина ли е така? Не. Три цяло едно четири едно и сума ти други числа. Нямат край проклетниците. Знаеш ли колко ме нервира това?

— Предполагам, че те нервира изключително много — отвърна любезно Тепик.

— Правилно. Това ми подсказва, че Създателят е използвал неуместен вид окръжности. Та това дори не е правилно число! Имам предвид, три цяло и пет щеше да е приемливо. Или три цяло и три. Така би изглеждало правилно.

Той погледна навъсено към ПИ-цата.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но казахте, че все някога трябвало да се случи?

— Какво? — попита Птагонал и от дълбините на мрачното си настроение добави: — ПИ!

— Какво трябвало да се случи?

— Не можеш да се бъзикаш с геометрията, приятелче. ПИ-рамиди ли? Опасни неща. Само неприятности. Искам да кажа — Птагонал протегна несигурно ръка към чашата си с вино, — докога мислеха, че могат да строят все по-големи ПИ-рамиди? Искам да кажа, откъде си мислят, че идва цялата тази енергия? Искам да кажа — той хлъцна — нали си бил там? Някога да си забелязал колко бавно се живее там?

— Да — Тепик бе напълно съгласен.

— Това е защото времето е изсмукано, ясно ли ти е? ПИ-рамиди. А те трябва да го изсмучат и изсияят. Сияние, така го наричат. И си мислят, че изглежда красиво. Това, което ПИ-рамидите изгарят, е собственото им време!

— Знам само, че въздухът се усеща, сякаш е бил сварен в чорап. И нищо всъщност не се променя, въпреки че не остава непрекъснато едно и също.

— Правилно. Причината е, че това е минало време. Използват миналото време отново и отново. ПИ-рамидите изсмукват цялото ново време. И ако не ги оставиш да изсияят събраната енергия… — Той помълча. — Предполагам, че ще се изниже през, таковата, през някой процеп. В пространството.

— Бях там преди царството да… ъ-ъ, да си отиде. Стори ми се, че видях как голямата пирамида помръдва.

— Ето го отговора, значи. Сигурно е изместила измеренията с деветдесет градуса — постанови Птагонал със сигурност, каквато има само напълно пиян човек.

— Искаш да кажеш, дължина е височината, а височина е ширината?

Птагонал поклати треперещ пръст.

— Не, не, не. Дължината е височина, а височината е широчината, а широчината е дълбочина, а дълбочината — той се оригна — е време. Другото измерение, нали знаеш? Четири са си копеленцата. Времето е един от тях. На деветдесет от ония нещица спрямо останалите три. Градуса имам предвид. Обаче… обаче то не може да съществува в този свят по такъв начин, та мястото трябва да се е чупило навън за малко, разбираш ли? Иначе хората щяха да остаряват с всяка крачка направена встрани — той погледна към дълбините на чашата си. — А на всеки рожден ден ще остаряваш с една миля.

Тепик го изгледа ужасен.

— Ето ти го времето и пространството — продължи Птагонал. — Ако не внимаваш, можеш да ги усучеш навсякъде. Три цяло едно четири едно. Как би кръстил подобно число?

— Звучи ужасно.

— Правилно, мътните го взели. Някъде — Птагонал започна да се клатушка на мястото си — някъде някой е построил Вселена със сносна достойна стойност — геометърът погледна безизразно към ПИцата на масата — на ПИ. Не някое проклето число, което никога няма край, какво…

— Не, ужасно е, че хората остаряват, просто като си вървят!

— Не съм сигурен за това. Може да се разходиш назад до времето когато си бил на осемнадесет. Или да се размотаеш напред и да видиш как ще изглеждаш на седемдесет. Да можеш да пътуваш в широчина, обаче, това е номерът.

Птагонал се усмихна и много бавно се килна напред право в обяда си, част от който избяга навреме^[4].

Тепик усети, че философската врява около него леко е утихнала. Загледа се в тълпата, докато откри Ибид.

— Няма да се получи — каза философът. — Тиранинът няма да се вслуша в нас. Нито пък народът ще ни последва. Освен това — той погледна към Антифон — не сме на едно мнение по този въпрос.

— На проклетите тсортянци трябва да им се даде урок — натърти Антифон. — Няма място за две основни сили на този континент. Освен това са прекалено злопаметни, и то само защото откраднахме царицата им. Младостта не може да се спре, любовта винаги печели…

Кополимер се пробуди.

— Всичко си разбрал погрешно — промълви спокойно — Великата война започна, защото те откраднаха нашата царица. Как се казваше — лицето, което прати хиляди камили в галоп, започваше с А или Т…

— Те ли направиха това? — кресна Антифон. — Проклетници!

— Сравнително сигурен съм.

Тепик клюмна и се обърна към Ендос Слушателя. Той продължаваше да яде обяда си с вида на човек, решен да запази стомаха си активен.

— Ендос?

Слушателят постави ножа и вилицата си внимателно от двете страни на чинията си.

— Да?

— Те наистина са побъркани, нали? — попита Тепик уморено.

— Това е изключително интересно. Моля, продължавай.

Ендос срамежливо бръкна под тогата си и извади оттам парченце пергамент, което внимателно бутна към Тепик.

— Какво е това?

— Сметката — отвърна Ендос. — Пет минути Внимателно Слушане. Повечето от клиентите ми имат месечни сметки, но разбрах, че вие ще ни напускате утре сутрин?

Тепик се отказа. Стана от масата и излезе в студената градина, разположена около цитаделата на Ефеб. Бели мраморни статуи на древни ефебци, заети с героични дела без дрехи, изпъкваха сред зеленината, а тук-там имаше и статуи на ефебски богове. Трудно се различаваха. Тепик знаеше, че Диос има приготвени тежки думи за ефебците, защото боговете им приличат на хора. Ако са с вид на обикновени хора, нима хората ще знаят как да се отнасят с тях?

На Тепик му допадаше идеята. Според легендите ефебските богове бяха съвсем като хората, с изключение на това, че използваха божествеността си да вършат неща, за които на хората им липсва дързост. Един от любимите им трикове е, спомни си Тепик, да се превръщат в животно, за да спечелят вниманието на издигнати ефебски жени. А един от тях, според мълвата, се бе превърнал в златен душ в преследване на избраницата си. Всичко това повдигаше интересни въпроси относно типичния нощен живот в съвременен Ефеб.

Тепик намери Птраци седнала на тревата под една топола. Хранеше костенурката. Той огледа подозрително животинчето, в случай че е някой бог, който пробва късмета си. Не приличаше много на бог. Ако беше бог, определено бе невероятно добър актьор.

Птраци хранеше костенурката с лист маруля.

— Мила малка костенурка — промълви тя и вдигна поглед. — А, ти ли си.

— Не изпусна много — увери я Тепик и се отпусна на тревата. — Те са сбирщина маниаци. Когато си тръгвах, чупеха чинии.

— Това е традиционния завършек на ефебска трапеза — обясни Птраци. Тепик се замисли.

— Защо не го правят преди да ядат?

— И след това вероятно ще танцуват под звуците на бурзуки — добави тя. — Мисля, че е някакъв вид куче.

Тепик седеше, отпуснал глава в ръцете си.

— Трябва да призная, че доста добре говориш ефебски.

— Мерси.

— С лек акцент, разбира се.

— Езиците бяха част от квалификацията ми. А баба ми твърдеше, че лек чуждестранен акцент би бил още по-привлекателен.

— Нас ни учеха същото — промълви Тепик. — Убиецът винаги трябва да има лек чуждестранен вид, без значение къде се намира. Доста ме бива в тази част — добави горчиво.

Птраци започна да му разтрива врата.

— Отидох до пристанището — сподели тя. — Там са онези неща, дето приличат на салове, нали се сещаш, камилите на моретата…

— Кораби.

— И те ходят навсякъде. Можем да отидем където си искаме. Светът за нас е като отворена… онова нещо с перлите вътре, ако предпочиташ.

Тепик й каза за теорията на Птагонал. Птраци изобщо не бе изненадана.

— Като старо езеро, в което не приижда нова вода. И всички се въргалят непрекъснато в една и съща стара локва. През цялото време животът ти вече е изживян. Сигурно е като мръсната вода от ваната на друг.

— Ще се върна.

Пръстите й спряха умело да разтриват мускулите му.

— Можем да отидем навсякъде — повтори тя. — Имаме си занаяти, можем да продадем камилата. Можеш да ми покажеш онова място Анкх-Морпорк. Звучи ми интересно.

Тепик се зачуди как Анкх-Морпорк би повлиял на момичето. След това се зачуди как би повлияла тя на града. Нямаше и съмнение, че тя разцъфтяваше. В Старото Царство никога не бе имала собствени мисли отвъд избора на следващото гроздово зърно, което да обели, но откакто излезе оттам, се промени. Устата й все още беше мъничка и трябваше да си признае — много красива, но някак стана по-забележима. Преди Птраци гледаше в земята, докато разговаряше с него. Сега също не гледаше винаги към него, когато му говореше, но само защото си мислеше за нещо друго.

Тепик усети, че още му се иска да й каже, много мило, без да набляга на това по какъвто и да е начин, съвсем любезно да я подсети, че е цар. Но подозираше какъв ще е отговорът — тя ще му каже, че не е чула и ако обича да повтори, а ако се вгледа в него, той никога не би могъл да го повтори.

— Ти върви — каза й. — Ще се справиш добре. Мога да ти дам някои имена и адреси.

— А ти какво ще правиш?

— Ужасява ме мисълта какво ли става вкъщи. Трябва да направя нещо.

— Не можеш. Защо трябва да опитваш? Дори ако не искаш да работиш като убиец, има много неща, с които би могъл да се захванеш. Освен това каза, че според хората тук не е място, където човек може да влезе в момента. Мразя пирамиди.

— Няма ли там хора, на които държиш?

Птраци сви рамене.

— Ако са мъртви, не бих могла да сторя нищо. А ако са живи, пак не бих могла да сторя нищо. Така че няма и да се мъча.

Тепик я зяпна едновременно с ужас и възхищение. Думите й великолепно обобщаваха събитията. Той просто не можеше да се накара да мисли по такъв начин. Тялото му бе прекарало седем години далеч от царството, но кръвта му бе престояла там хиляда пъти по-дълго. Несъмнено бе искал да се махне, но именно това беше същината. Царството щеше да си е там. Дори ако го отбягва през целия си живот, то щеше да му бъде един вид котва.

— Чувствам се толкова ужасно — повтори той. — Съжалявам. Това е единствената причина. Да можех да се върна за пет минути, само за да кажа, че няма да се връщам. Щеше да е достатъчно. Всичко е по моя вина.

— Но няма начин да се върнеш! Само ще се въртиш тъжно около мястото, като някой от онези детронирани царе, за които ми разправяше. Нали се сещаш, с поизтърканите плащове, които вечно просят храна изтънчено. Сам каза, че няма нищо по-непотребно от цар без царство. Просто помисли малко.

Двамата се скитаха из свечеряващите се улици на града към пристанището. Всички пътища водеха до пристанището.

Точно в този миг някой палеше фара, който представляваше едно от Повече от Седемте Чудеса на Света и бе построено по проект на Птагонал с помощта на Златното Правило и Петте Естетически Принципа. За нещастие бе издигнат на грешно място, защото поставянето му на правилното място щеше да развали цялостния изглед на пристанището, но мореплавателите бяха по принцип съгласни, че фарът е изключително красив, а и приятна гледка, която ги развличаше, докато чакаха да ги смъкнат от скалите.

Под фара пристанището беше изпълнено с кораби. Тепик и Птраци си проправиха път между сандъци и вързопи, докато достигнаха извитата дълга защитна стена, разделяща тихото спокойно пристанище от бурното море. Над тях фарът пламтеше и искреше.

Тепик знаеше, че тези кораби пътуват до места, за които само бе чувал. Ефебците бяха велики търговци. Можеше да се върне в Анкх, за да си вземе дипломата и след това светът наистина ще се превърне в стрида по негов избор, а той имаше предостатъчно ножове, за да я отвори.

Птраци пъхна ръката си в неговата.

И ще се отърве от онази история с жененето за роднини. Месеците в Джелибейби вече изглеждаха като сън, един от онези натрапчиви сънища, от които все не можеш да се отървеш и превръщат безсънието в доста примамлив избор. Докато тук бъдещето се простираше пред него като килим.

В такъв миг човек се нуждае от знак, някакъв наръчник с указания. Лошото на живота е, че никога нямаш възможност да се поупражняваш, преди да го започнеш. А само…

— Я глей? И това ако не е Тепик?

Гласът долетя от равнището на глезена му. Над камък на кея се подаде глава, бързо последвана от тялото. Изключително добре облечено тяло, за което никакви екстри не бяха спестени по отношение на скъпоценни камъни, кожи, коприни и дантели, стига да са черни.

Беше Чидър.

 

— Какво прави сега? — попита Птакласп. Синът му предпазливо подаде глава над останките на стълба и погледна Хат Лешоглавия Бог.

— Души наоколо. Мисля, че статуята му харесва. Наистина, татко, защо ти трябваше да купуваш подобно нещо?

— Беше в някаква разпродажба — отвърна Птакласп. — Мислех, че ще привлече клиентела.

— Кого по-точно?

— Е, поне на него му харесва.

Птакласп ІІб рискува да хвърли още един поглед към ръбатото чудовище, което все още подскачаше около руините.

— Кажи му, че може да си я вземе, ако се махне — предложи той. — Кажи му, че може да я вземе на изгодна цена.

Птакласп премигна с отвращение.

— На специална цена с отстъпка. Специална намалена тарифа за свръхестествени клиенти.

Впи поглед в небето. Великата Пирамида продължаваше да бучи зад тях като електроцентрала. От скривалището си, сред руините на строителния обект, те имаха великолепен изглед към пристигането на боговете. В началото ги бе наблюдавал със значително хладнокръвие. Боговете са добри клиенти, те винаги искаха храмове и статуи, щеше да се пазари директно без посредник.

А след това му бе хрумнало, че богът, когато не е доволен от продукта, както може да се случи, например ако мазилката не е добра, или пък единият ъгъл на храма пропадне малко поради неочаквано появили се движещи се пясъци, няма просто да се появи и да иска на висок глас да се види с управителя. Не. Богът знае точно къде се намираш и веднага ще стигне до съществената част. Също така боговете бяха известни като скръндзи. Както и повечето хора, разбира се, но хората поне не те чакат да умреш, преди да си уредят сметката.

Птакласп отмести очи към другия си син — нарисуван силует на фона на статуята, устата му като буквата O от изумление. Тогава Птакласп се реши.

— Вече ми писна от пирамиди. Момче, напомни ми, ако се измъкнем оттук — никакви пирамиди повече! Стига сме били тесногръди. Мисля, че е време да си разширим дейността.

— Разправям ти го от векове, татко! Казах ти, че няколко сносни акведукта ще донесат огромна…

— Да, да, спомням си. Да, акведукти. Арки там и подобни. Чудесно. Само дето не мога да си спомня къде каза, че трябва да сложим ковчега.

— Татко!

— Не ми обръщай внимание, момче. Мисля, че се побърквам.Не е възможно да съм видял мумия и двама човека там… с чукове в ръце…

 

Наистина бе Чидър.

А Чидър имаше кораб.

Тепик знаеше, че по надолу по крайбрежието живее Шерифът на Ал-Кхали в приказния си дворец Рокси, за който се твърдеше, че бил построен за една нощ от дух-джин и бе възпяван в митове и легенди за изяществото си^[5].

„Безименият“ беше като Рокси, пуснат да плава, че и малко отгоре. Проектантът бе имал комплекс за лъскавина и бе щедро експериментирал със златна боя, извити колони и скъпи платове, за да го накара да прилича не толкова на кораб, колкото на будоар, сблъскал се с изключително съмнителен вид театър.

Всъщност нужна е наблюдателност на убиец, за да прозреш скритите подробности, да забележиш колко невинно ефектната външност прикрива здравината на корпуса, а също така и факта, че дори когато сметнеш обема на каютите и на трюма, пак остава доста неотчетено пространство. Водата при онова, което Птраци наричаше острата част, беше странно вълниста, но би било абсурдно да се подозира, че такъв очевидно търговски кораб притежава шип под водата, или че пет минути работа с брадва биха превърнали клатушкащия се палат в нещо, което би могло да избяга от почти всякакъв друг кораб и да накара малцината, успели да го настигнат, сериозно да съжаляват.

— Доста внушително — призна Тепик.

— Всъщност, това е само за показ — обясни Чидър.

— Виждам.

— Искам да кажа, че сме само едни бедни търговци.

Тепик кимна.

— Обикновено се казва „бедни, но честни търговци“.

Чидър се усмихна като търговец.

— Мисля, че ще се придържам към „бедни“ засега. Как си, по дяволите? За последно разправяха, че ще ставаш цар на някакво място, за което никой не беше и чувал? А коя е тази очарователна млада дама?

— Казва п… — започна Тепик

— Птраци — довърши тя.

— Тя е прислуж…

— Със сигурност е принцеса — вметна Чидър гладко. — И би ми доставило най-голямо удоволствие, ако тя, всъщност и двамата, вечеряте с мен. Нищо повече от скромна моряшка храна, страхувам се, но някак я караме, някак я караме.

— Нали няма да е ефебска храна? — попита Тепик.

— Корабни бисквити, солено месо, такива неща — отвърна Чидър, без да сваля очи от Птраци. Не бе ги отместил от нея от самото й качване на кораба.

И тогава се засмя. Стария познат смях тип Чидър — не че липсваше веселие, но определено смехът се контролираше от висшите мозъчни центрове на собственика си.

— Какво невероятно съвпадение — продължи той. — Особено след като ние също ще отплуваме призори. Мога ли да ви предложа нови дрехи? И двамата изглеждате някак… ъ-ъ, белязани от дългия път.

— Груби моряшки дрехи, предполагам — каза Тепик. — Подобаващи на скромен търговец, ако не греша?

Тепик бе заведен в малка каюта, украсена толкова внимателно и обстойно, сякаш беше златно яйце със скъпоценни камъни. На леглото беше изложен такъв асортимент от изящни дрехи, каквито можеха да се намерят по бреговете на Кръглото Море. Вярно, очевидно бяха втора употреба, но грижливо изпрани и майсторски закърпени, така че разрезите от мечове почти не личаха. Тепик погледна замислено към куките по стената, както и към бледите белези по дървото, които намекваха, че различни неща са висели там и са били набързо махнати.

Младежът излезе в тесния коридор и срещна Птраци. Тя бе избрала червена дворцова рокля, както бе модно в Анкх-Морпорк преди десетина години, с бухнали ръкави, огромни скрити подплънки и яка с големината на воденичен камък.

Тепик научи нещо ново — привлекателни жени, облечени с няколко лентички марля и няколко метра коприна, можеха да изглеждат много по-привлекателни с дрехи от врата до глезените. Птраци се завъртя, за да изпробва роклята си.

— Пълно е с огромни количества подобни неща. Така ли се обличат жените в Анкх-Морпорк? Сякаш нося цяла къща. Изобщо не те кара да се потиш.

— Виж, относно Чидър — неотложно започна Тепик. — Искам да кажа, той е добър човек и прочее, но…

— Наистина е доста мил — съгласи се Птраци.

— Ъъъ. Да. Наистина — призна Тепик безпомощно. — Стари приятели сме.

— Колко хубаво.

Човек от екипажа се материализира в единия край на коридора и с поклон ги въведе в капитанската каюта. Видът му на прислужник страдаше единствено от пресичащите се белези по главата му и от няколко татуировки, в сравнение с които картините в Двореца със Спуснатите капаци изглеждаха като илюстрации в ръководство „Направи си сам“. Нещата, които ги караше да правят само като стегне бицепсите си, можеха да забавляват цели моряшки кръчми в течение на часове, а човекът дори не подозираше, че най-ужасният момент в живота му ще настъпи след няколко минути.

— Наистина е впечатляващо — каза Чидър, наля малко вино и кимна на татуирания. — Можеш да сервираш супата, Алфонс.

— А бе, Чидър, да не си пират? — попита отчаяно Тепик.

— От това ли си се притеснявал през цялото време? — Чидър лениво се ухили.

Не беше единственото, за което Тепик се безпокоеше, но то се състезаваше за първо място. Той кимна.

— Не, не сме. Просто предпочитаме да… ами да избягваме бумащината, когато е възможно. Нали се сещаш? Не искаме да безпокоим хората с цялата информация за дейността ни.

— Да, обаче всички тези дрехи…

— Аха. Доста често ни нападат пирати. Затова татко построи „Безименния“. Винаги ги изненадва. А и от морална гледна точка всичко е наред. Взимаме им кораба, плячката, а ако имат и затворници, освобождаваме ги и ги караме вкъщи на конкурентни цени.

— Какво правите с пиратите?

Чидър погледна към Алфонс.

— Това зависи от бъдещите перспективи за трудова заетост. Татко винаги казва, че на човек в затруднено положение трябва да се протегне ръка за помощ. При определени условия, разбира се, Как е царуването?

Тепик му разказа. Чидър го слушаше внимателно, като разклащаше виното в чашата си.

— Така значи — отрони накрая. — Чухме, че ще има война. Затова отплаваме тази вечер.

— Не те упреквам.

— Не, отплаваме, за да организираме търговията. С двете страни, разбира се, понеже сме абсолютно безпристрастни. Оръжията, произвеждани на този континент, са наистина потресаващи. Направо са си опасни. Ти също трябва да дойдеш с нас. Много ценен човек си.

— Никога не съм се чувствал по-непотребен от сега — смънка унило Тепик.

Чидър го погледна с удивление.

— Но ти си цар!

— Е да, но…

— На страна, която формално продължава да съществува, но е недостъпна за смъртни хора?

— За съжаление.

— И можеш да прокарваш, например, финансови и данъчни закони, нали?

— Предполагам, но…

— И твърдиш, че не си ценен? Богове, Теп, нашите счетоводители сигурно ще измислят поне петдесет различни начина да… Направо ми си изпотяват ръцете, като си помисля. Като начало, татко сигурно ще поиска да преместим централата ни там.

— Чидър, обясних ти. Наясно си с нещата. Никой не може да влезе.

— Това е без значение.

— Без значение ли?

— Защото ще направим основния си клон в Анкх и ще плащаме данъците си, където се намира онова място. Всичко, от което си нуждаем, е официален адрес някъде… ъ-ъ, Булеварда на Пирамидите или нещо подобно. Послушай съвета ми и нищо не отстъпвай, преди татко да ти даде място в управителния съвет. Освен това си царска особа, това винаги ще впечатли…

Чидър продължаваше да плямпа. Тепик усети как дрехите му се нагорешяват.

Значи така. Изгубваш царството си и след това то става по-ценно, защото се превръща в данъчно убежище, а ти получаваш място в съвета, каквото и да представлява, и по този начин нещата се оправят.

Птраци обезвреди ситуацията, като хвана ръката на Алфонс, докато той сервираше фазана.

— Срещата на Приятелски Настроеното Куче и Двете Малки Бисквитки! — възкликна, вгледала се в сложната татуировка. — Нещо, което рядко можеш да видиш в днешно време. Не е ли изящна? Човек може дори да различи киселото мляко.

Алфонс замръзна, а после се изчерви. Преливането на червени оттенъци по белязаното му лице можеше да се сравни с изгрев над планински склон.

— Какво има на другата ти ръка?

Алфонс, който изглеждаше, сякаш в миналото си е бил стенобоен таран, измънка нещо и много бавно и срамежливо показа ръката си.

— Туй наистина не е подходящо за дами — прошепна.

Птраци като прилежен изследовател отмести твърдите косми на ръката му, а Чидър я зяпаше с отворена уста.

— O, това го знам — каза тя пренебрежително. — От „130 Дни в Псевдополис“ физически е невъзможно.

Тя пусна ръката му и продължи да се храни. След малко погледна към Тепик и Чидър.

— Не ми обръщайте внимание — изчурулика весело. — Моля, продължавайте.

— Алфонс, отиди и облечи някаква свястна риза — Чидър изскърца със зъби.

Алфонс се отдалечи, вторачен в ръката си.

— Та. Какво разправях? — попита Чидър. — Извинявай, загубих нишката. Ъъъ. Искаш ли още малко вино, Теп?

Птраци не просто изкара мисълта от релсите й, тя изтръгна релсите, подпали гарите и стопи мостовете като вторични суровини. И така разговорът се насочи към пирога с месо, пресните праскови, захаросаните морски таралежи и несвързани приказки за добрите стари времена в Гилдията. Само преди три месеца Чидър и Тепик бяха там. Сякаш бяха изминали векове. Три месеца в Старото Царство са си векове.

След известно време Птраци се прозина и отиде в каютата си оставяйки двамата младежи сами с нова бутилка вино. Чидър проследи как си тръгва с благо мълчание.

— Има ли много като нея в твоето място?

— Не знам — призна Тепик. — Възможно е. Обикновено лежат навсякъде и белят грозде или размахват ветрила.

— Тя е невероятна. Ще ги превземе на щурм в Анкх. С фигура като тази и мозък като… — Чидър се поколеба — Тя да не е?… Тоест питам — вие двамата да не сте?…

— Не.

— Много е привлекателна.

— Да.

— Кръстоска между танцьорка в храм и трион.

 

Взеха чашите си и се качиха на палубата, където се виждаше как малкото светлини от града бледнееха пред изяществото на звездите. Водата беше абсолютно неподвижна, почти мазна.

На Тепик бавно започваше да му се върти главата. Пустинята, слънцето, двата слоя ефебска рецина по стените на стомаха му и бутилка вино се съюзиха, за да претрепят синапсите му.

— Тре’ва да призная — изломоти, облегнал се на парапета. — Доста добре се справяш.

— Не е зле — призна Чидър. — Търговията е доста интересна. Създаваме пазари. Водещи в конкуренцията на агресивния сектор. Трябва да дойдеш с нас, момче. Там е бъдещето, както казва баща ми. Не при магьосниците и царете, а при предприемчивите хора, които могат да си позволят да ги наемат. Нищо лично, нали разбираш.

— Ние сме всичко, което е останало — каза Тепик на чашата си вино. — От цялото царство. Аз, тя и една камила, която мирише на стар килим. Едно древно царство изгубено.

— Добре, че не беше ново — утеши го Чидър. — Поне е вършило работа на хората за известно време.

— Не знаеш какво представлява. Цялото е като огромна пирамида. Но обърната наопаки, разбираш ли? Цялата история, всички прадеди, хората, всичко се наслагва върху мен. Аз съм най-отдолу.

Тепик се прегърби върху намотка корабно въже, когато Чидър му върна бутилката и каза:

— Кара те да се замислиш, нали? Има толкова много изгубени градове и царства наоколо. Като Ии във Великия Неф. Цели страни са просто изчезнали. Там някъде. Може би хората просто са започнали да се бъзикат с геометрията, какво мислиш?

Тепик изхърка.

След няколко мига Чидър се люшна напред, пусна празната бутилка зад борда — тя цопна и след няколко секунди ивичка мехурчета обезпокои гладката повърхност — и се понесе към леглото си.

Тепик сънуваше.

В съня си стоеше на високо място, но беше нестабилен, защото пазеше равновесие върху раменете на баща си и майка си, а под тях видя дядовците и бабите си, а под тях прародителите му се простираха надолу във формата на огромна, добре де, огромна пирамида от хора, чиито основи се губеха в облаците.

Можеше да чуе гълчавата на изкрещени заповеди и инструкции, които достигаха до него.

„Ако не направиш нещо, никога няма да ни е имало!“

— Това е само сън — увери се и излезе от него, после влезе в някакъв дворец, където седеше дребен тъмен човечец с парче плат около бедрата и ядеше смокини.

— Разбира се, че е сън — отвърна той. — Светът е сън на Създателя. Всичко е само сънища, различни сънища. Те би трябвало да ти казват разни неща. Например: не яж омар преди лягане. Подобни неща. Да си сънувал оня със седемте крави?

— Да — потвърди Тепик, вгледал се в пода. Бе изсънувал доста добра архитектура. — Една от тях свиреше на тромбон.

— По мое време пушеше цигара. Добре известен на дедите ти е този сън.

— Какво означава?

Дребния мъж изчопли семка от зъбите си.

— Да не съм ги пасъл? Бих си дал дясната ръка да разбера. Не мисля, че сме се запознавали, между другото. Аз съм Кхъфт. Аз основах това царство. Сънуваш доста добри смокини.

— Теб също ли те сънувам?

— Правилно, мътните го взели. Разполагах с речник от осемстотин думи, мислиш ли, че наистина бих могъл да говоря както сега? Ако очакваш някакъв полезен съвет от предците си, забрави. Това е сън. Не мога да ти кажа нещо, което сам не знаеш.

— Ти си основателят?

— Да, аз съм.

— Ами… представях си те различно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… според статуята…

Кхъфт нетърпеливо махна с ръка.

— Това е само за връзки с обществеността. Значи, просто ме погледни. Да ти изглеждам патриархален?

Тепик се вторачи преценяващо.

— Не и в това парче плат — съгласи се той. — Изглежда някак, ами, оръфано?

— Може да изкара още години — възрази Кхъфт.

— Все пак предполагам, че е единственото, което си успял да вземеш, когато си бягал от преследвачите — каза Тепик решен да покаже, че го разбира.

Кхъфт взе още една смокиня и го изгледа, накривил глава.

— Я повтори.

— Бил си преследван. Затова си избягал в пустинята.

— А, да. Прав си. Вярно, мътните го взели. Бях преследван заради убежденията си.

— Това е ужасно.

Кхъфт се изплю.

— Правилно, мътните го взели. Не вярвах хората да забележат, че им продавам камили със зъби от гипс, преди да съм се изнесъл далеч от града.

Нужно бе известно време, за да може Тепик да го попие, но казаното успя да проникне в него като бетонна плоча в плаващи пясъци.

— Ти си престъпник?

— Хайде сега де, престъпник е мръсна дума, нали се сещаш? — отвърна дребният прародител — Бих предпочел „предприемач“. Проблемът ми беше, че се родих преди своето време.

— И значи просто си бягал? — попита Тепик тихичко.

— Не би било добра идея да остана там.

— „И Кхъфт, пастирът на камилите, се изгуби в Пустинята, и там се отвори пред него, като Подарък на Боговете, Долина с реки от Мед и Масло“ — цитира Тепик с кух глас. — Винаги съм си мислел, че трябва да е било доста лепкаво.

— Значи там бях аз, умиращ от жажда, всичките камили вдигаха огромна врява, крещят за вода, а на следващата минута — пльос — гледам проклета огромна речна долина с тръстика по бреговете, хипопотами и всичко останало. Просто от никъде. Почти бях прегазен от камилите.

— Не! Не е било така! Боговете на долината се смилили над теб и ти показали пътя до там, нали? — Тепик млъкна, учуден от умолителния тон на гласа си.

Кхафт се подсмихна.

— Така ли? И просто съм попаднал на километрична река в средата на пустинята, която всички останали са пропуснали. Лесно е да се пропусне речна долина с дължина стотици километри, така ли? Не че щях да проверявам зъбите на подарена камила, нали разбираш, просто веднага се върнах и доведох семейството си и останалите момчета. Никога не погледнах назад.

— В един момент я нямало, а в следващия се появи, така ли?

— Абсолютно точно. Трудно е да се повярва, нали?

— Не — отвърна Тепик. — Не е прекалено трудно.

Кхъфт го побутна със съсухрен пръст.

— Все си мисля, че камилите го направиха. Предполагам, че те са я извикали да се появи на онова място, сякаш е била потенциално там, но не съвсем и се е нуждаела от малко усилие да стане реалност. Интересни твари са камилите.

— Знам.

— По-странни и от боговете. Нещо не е наред ли?

— Съжалявам, но просто всичко това е леко стряскащо. Искам да кажа, мислех, че сме наистина царствени. Искам да кажа, по-царствени от останалите.

Кхъфт извади семка на смокиня измежду два черновърхи израстъка, които понеже се намираха в устата му, сигурно трябваше да се нарекат зъби, след което се изплю.

— Зависи от теб — заяви и изчезна. Тепик продължи напред през некропола. Пирамидите назъбено се очертаваха на фона на нощното небе. Самото то бе извито като тяло на жена, а боговете стояха на хоризонта. Не приличаха на хилядолетните рисунки по стените. Изглеждаха по-ужасни. По-стари от Времето. В края на краищата боговете рядко се месеха в делата човешки. Но имаше други, които го правеха пословично.

— Какво да сторя? Аз съм само човек — каза на глас Тепик.

„Но не изцяло“ — отвърна някой.

Тепик се събуди от врясъците на чайките.

Алфонс, който носеше риза с дълги ръкави и изражението на човек, решен никога повече да не я сваля, помагаше на няколко други мъже да спуснат едно от платната на „Безименния“. Мъжът погледна към Тепик в леглото му от въже и му кимна.

Движеха се. Тепик се надигна и видя как докът на Ефеб бавно да се отдалечава в сивата сутрешна светлина.

Той се изправи, изпъшка, стиснал главата си с две ръце, затича се, прескочи парапета и се гмурна.

Хем Крона, собственик на камилушня „1001 Камили“, бавно се приближи до Тико, като си тананикаше. Разгледа коленете на животното и експериментално ритна един от краката. Със светкавична бързина, която завари Тико напълно неподготвен, отвори устата на звяра, разгледа огромните жълти зъби и отскочи назад.

Мъжът взе дъска от купчината в ъгъла, топна четка в гьрне черна боя и след кратък размисъл внимателно написа ЕДИН ПРЕДИШЕН СОБСТВЕНИК.

След още малко колебание добави НИСЪК КИЛОМЕТРАЖ.

Тъкмо добавяше ДОБЪР БЕГАЧ, когато Тепик влезе със залитане и се облегна с пъхтене в рамката на вратата. Около краката му се образуваха локви.

— Дошъл съм за камилата си.

Крона въздъхна:

— Вчера вечерта ми каза, че ще се върнеш до час. Ще се наложи да ти искам такса за цял ден, ясно? Освен това обилно го измих и му оправих краката, приложих му пълния пакет услуги. Това възлиза на пет керца. Ясно ли е, емир?

— А…

Тепик се разбърка по джобовете си.

— Слушай, доста бързах, като излизах от вкъщи, нали виждаш. Изглежда, че нямам пари в себе си.

— Лошо няма, емир. — Крона отново се обърна към дъската си. — Как се пише „Едногодишна Гаранция“?

— Непременно ще ви изпратя парите.

Крона го дари със съсухрена усмивка на човек, който бе виждал всичко — магарета с преокосмени тела, слонове с бивни от гипс, камили със залепени изкуствени гърбици — и познава гнилите дълбини на човешката душа, когато се стигне до сделка.

— Измисли нов номер, раджа.

Тепик претърси туниката си.

— Мога да ти дам този ценен нож — предложи той.

Крона го погледна небрежно и подсмръкна.

— Съжалявам, емир. Няма да стане. Няма пари, няма камила.

— Мога да ти го дам с острото напред — каза Тепик отчаяно.

Беше наясно, че само заради заплахата биха го изключили от Гилдията. И че заплахата не я бива много. Не ги включваха в учебната програма на Гилдията.

От друга страна Крона разполагаше с двамина едри мъжаги, седящи на балите сено в края на камилушнята, които вече започваха да проявяват интерес към събитията. Приличаха на по-големи братя на Алфонс.

Всеки платен паркинг за превозни средства от всякакво естество в мултивселената разполагаше с такива. Не са нито коняри, нито механици, нито клиенти, нито работен персонал. Ролята им винаги е неясна. Винаги дъвчат сламки или пушат цигари потайно. Ако наоколо се намираше нещо като вестници, ги четат или поне разглеждат картинките.

Мъжете започнаха да гледат Тепик изкъсо. Един от тях взе няколко тухли и започна да ги подмята.

— Виждам, че си млад момък — промълви Крона любезно. — Животът тепърва ти предстои, емир. Не са ти нужни неприятности.

Направи крачка напред.

Огромната опърпана глава на Тико се обърна към него. В дълбините на мозъка му с бръмчене се надигаха колони малки числа.

— Виж, много съжалявам, но трябва да си взема камилата — избълва Тепик. — Въпрос на живот и смърт!

Крона махна с ръка към двамата странични наблюдатели.

Тико го ритна. Камилата имаше много точни идеи за хората, които пъхаха ръце в устата му. Освен това видя тухлите, а всяка камила знаеше какво се получава, когато човек държи две тухли. Ритникът беше добър — с изпънати пръсти, силен и привидно бавен. Вдигна Крона във въздуха и елегантно го запрати право в димящата авгиева купчина.

Тепик се завтече, отскочи от стената, сграбчи прашната козина на Тико и се приземи тежко на врата му.

— Много съжалявам — обърна се към онова, което се виждаше от Крона, — наистина ще се погрижа парите да ви бъдат изпратени.

В същия момент Тико играеше валс в кръг. Сътрудниците на Крона стояха на прилично разстояние от камилата, докато копитата й с размер на чинии свистяха във въздуха.

Тепик се наведе напред и прошепна в едно от бясно въртящите се уши.

— Прибираме се вкъщи.

 

Приближиха се до първата случайно избрана пирамида. Царят погледна табелата на вратата.

— „Благословенна да е Царица Фар-ре-птах“ — почтително прочете Копърко — „Владетелка на Небето, Господарка на Джел, Повелителка на…“

— Баба Пууни — прекъсна го царят. — Ще свърши работа. — Погледна към стреснатите им лица. — Така й виках като малък. Нали разбирате, не можех да произнеса Фар-ра-птах. Е, почвайте, де. Не ме гледайте тъпо, а разбийте вратата.

Ембри несигурно вдигна чука.

— Това е пирамида, господарю — обърна се умолително към Копърко. — Не би трябвало да се отварят.

— Какво предлагаш, момче? — попита царят. — Да поставим кухненски нож в цепнатината и да го въртим ли?

— Действай, Ембри — нареди Копърко. — Всичко ще бъде наред.

Ембри сви рамене, плю си на ръцете, които всъщност и без друго си бяха достатъчно влажни от паническата му пот, и замахна.

— Отново — подкани го царят.

Великата плоча кънтеше от удара на чука, но бе от гранит и не поддаде. Няколко прашинки от зида се понесоха надолу, след което се чу звукът от ехото, носещо се напред-назад по мъртвите алеи на некропола.

— Отново.

Бицепсите на Ембри заиграха като костенурки в мазнина.

Този път последва ответен трясък, какъвто би бил причинен от падането на тежък похлупак на пода някъде навътре в пирамидата.

Тримата не издаваха и звук, заслушали се в бавното влачене на крака, което идваше от вътрешността на пирамидата.

— Отново ли да ударя, господарю? — попита Ембри.

И двамата му махнаха да млъкне.

Тътренето се приближаваше.

След това камъкът се отмести. На няколко пъти се заклещи, но въпреки това се плъзна бавно на една страна, така че се появи тънка ивица тъмна сянка. Копърко едва можеше да различи по-тъмна фигура на фона на мрака.

— Да? — произнесе фигурата.

— Аз съм, бабо — представи се царят. Сянката остана неподвижна.

— Малкия Пуутли? — попита тя подозрително. Царят избягна погледа на Копърко.

— Точно така, бабо. Дошли сме да те извадим.

— Кои са тези мъже? — попита раздразнено сянката. — Нямам нищо, млади човече — каза тя на Ембри. — Не държа никакви пари в пирамидата, а и ти можеш да свалиш оръжието си, изобщо не ме плаши.

— Това са слуги, бабо.

— Разполагат ли с документи за самоличност? — профъфли старицата.

— Аз гарантирам за тях. Дошли сме да те измъкнем.

— Часове блъсках по вратата — сподели покойната царица, докато излизаше на слънце. Изглеждаше като царя, само бинтовете й бяха по-сиви и прашни. — Накрая трябваше да си полегна. Никой не го е грижа за теб, когато умреш. Къде отиваме?

— Да измъкнем останалите.

— Дяволски добра идея. — Старата царица се повлече зад него. — Та значи това е Отвъдното, така ли? Не виждам някакво особено подобрение. — Тя остро сръчка Ембри с лакът. — Ти мъртъв ли си, младежо?

— Не, г’спожо — отвърна той със смелия треперещ глас на някой поел по конец над пропастта на лудостта.

— Не си струва, да знаеш.

— Да, г’спожо.

Царят провлачи крака по старинните тротоари до следващата пирамида.

— Тази я знам — подхвърли царицата. — Беше тук по мое време. Цар Аш-ур-мен-теп. Третата Империя. За какво ти е този чук, младежо?

— Моля, г’спожо, трябва да ударя по вратата, г’спожо.

— Не е необходимо да чукаш. Той винаги си е там.

— Асистентът ми имаше предвид да разбие печатите, г’спожо — намеси се Копърко в желанието да си помогне.

— Ти кой си? — настоя царицата.

— Казвам се Копърко, о, царице. Майстор балсаматор.

— Тъй ли? Имам няколко шева, които се нуждаят от преглед.

— За мен ще е чест и привилегия, о, царице.

— Да, така е — потвърди тя и се обърна със скърцане към Ембри. — Давай с чука, младежо.

Пришпорен, Ембри описа дъга с чука. Инструментът мина пред носа на Копърко със звук на яребица и разби печата на парчета.

Онова, което излезе, щом се слегна прахолякът, не бе облечено по последна мода. Превръзките бяха кафяви и вехти, и, както Копърко забеляза с професионално безпокойство, вече почти протъркани в лактите. Когато нещото проговори, звучеше като отварянето на древен ковчег.

— Аз се бидох събудил. И не биде светлина. Това биде ли Отвъдното?

— Изглежда, че не е — отговори царицата.

— Това ли биде всичко?

— Изобщо не си заслужаваше умирането, нали? — подхвърли царицата.

Древният цар кимна, но бавно, сякаш го беше страх да не му падне главата.

— Нещо трябва биде сторено.

Обърна се да погледне към Великата Пирамида и я посочи с това, което някога е било ръка.

— Кой биде там?

— Всъщност тази е моя — обясни Тепикамон и се наклони напред. — Не мисля, че сме се запознавали. Все още не съм полаган в нея. Синът ми я построи за мен. Против волята ми, уверявам ви.

— Това биде отвратително нещо — промълви древният цар. — Усещах как биде строено. Дори в смертната си дрямка почувствах. То биде достатъчно голямо да поеме все свят.

— Исках да бъда погребан в морето — сподели Тепикамон. — Мразя пирамидите.

— Не, не мразиш ти тях — възрази Аш-ур-ментеп.

— Извинете ме, но наистина ги мразя — настоя царят учтиво.

— Но не наистина не ги мразиш. Каквото сещаш сега, биде лека неприязън. Когато бидеш лежал хиляда години, тогава ще започнеш да вникваш в „мразя“.

Тепикамон потръпна.

— Морето. Там ми е мястото. Просто се разтваряш.

Отправиха се към следващата пирамида. Ембри водеше колоната с лице като картинка, вероятно нарисувана късно вечер от художник, който получаваше вдъхновение с жълта рецепта. Копърко го следваше, с гърди изпъчени гордо напред. Винаги бе искал да се издигне в света и ето го сега как ходи сред царе. Е, може би как се клатушка сред царе.

 

Поредният хубав ден в сърцевината на пустинята. Денят винаги е хубав, ако под хубав се разбира температура на въздуха като във фурна, а на пясъка да можеш да печеш кестени.

Тико бягаше бързо, главно за да държи краката си, колкото се може по-малко на земята. За момент, докато се клатушкаха нагоре по хълмовете извън обраслия с маслинови дървета и покрит с кръпки зеленина оазис около Ефеб, на Тепик му се стори, че вижда „Безименния“ като малка точица в лазурното море. Можеше и да е блещукането на някоя вълна.

После премина отвъд хребета в един по-жълт и кафеникав свят. Тук тънки дръвчета се държаха срещу пясъка, но нататък пясъкът печелеше и триумфално маршируваше в дюна след дюна.

Пустинята беше не само гореща, но и тиха. Нямаше птици, нито шумоленето на органични същества, заети с оцеляването си. През нощта може и да имаше бръмчене на насекоми, но сега те се заравяха в пясъка, скрити от дневния зной, а жълтото небе и жълтите пясъци се превърнаха в звукопоглъщаща кабина, в която дъхът на Тико гърмеше като парен локомотив.

Тепик научи много, откакто за пръв път напусна Старото Царство, а щеше да научи и още нещо. Всички велики умове са съгласни, че когато пресичаш палеща пустиня, добра идея е да си с шапка на главата.

Тико се носеше равномерно с тромавия тръс, който първокласна състезателна камила можеше да поддържа часове наред.

След няколко мили Тепик видя колона прах зад следващата дюна. Постепенно се озоваха зад основния корпус на ефебската армия, извиваща се покрай половин дузина бойни слонове, а перата на шлемовете се вееха на огнения бриз. Развикаха се приветствено просто ей така, когато Тепик ги подмина.

Бойни слонове! Тепик изпъшка. Тсорт си падаше и по бойните слонове. Очевидно това беше модната тенденция напоследък. Не ставаха за нищо друго, освен да газят собствените си войски, когато неизбежно се паникьосваха. Затова военните стратези и на двете страни бяха взели мерки да отгледат още по-големи породи слонове. Бяха просто внушителни.

По някаква причина по-голямата част от слоновете влачеха огромни каруци, пълни с дървесина.

Тепик продължи нататък, а слънцето се издигаше и, което му се стори необикновено, сини и лилави точици леко започнаха да се въртят по хоризонта.

Случваше се и още нещо странно. Камилата сякаш се носеше в тръс по небето. Може би това имаше нещо общо със звънтящия звук в ушите на Тепик?

Да спре ли? Но тогава камилата щеше да падне от небето…

Отдавна бе минало пладне, когато Тико се заклатушка в горещата сянка на оголените скали, които някога бележеха края на долината, и много бавно се стовари на пясъка. Тепик се изтърколи от гърба й.

Взвод ефебски войници зяпаха подобно формирование тсортянци, разположени съвсем наблизо от другата страна. От време на време, само за да се покаже, някой размахваше копие.

Когато Тепик отвори очи, видя страховитите бронзови маски на няколкото ефебски войници, надвесили се над него. Металните им уста бяха застинали в маска на ужасно презрение. Блестящите им вежди бяха извити в смъртен гняв.

— Май се пробужда, старшина — каза един от тях.

Метална маска, съчетаваща в себе си гнева на стихиите, изпълни погледа на Тепик.

— Били сме навън без шапка, така ли, синко — рече му с весел глас, който звучеше странно зад маската. — Бързаме за схватката с врага, така ли?

Небето се извъртя над Тепик, но една мисъл, задържала се във врящия котел на мозъка му, пое контрол над гласните му струни и той изхриптя:

— Камилата!

— Би трябвало да те затворят, дето се отнасяш тъй с животното. — Старшината размаха пръст пред него. — Никога не съм виждал камила в такова състояние.

— Не й давайте да пие!

Тепик се повдигна, огромни гонгове зазвъняха нажежени и тежки фойерверки избухваха в черепа му. Металните маски се обърнаха една към друга.

— Сигурно ужасно мрази камили — предположи някой.

Тепик се изправи и с клатушкане се довлече при Тико, който се опитваше да реши заплетеното уравнение как отново да стъпи на крака. Езикът му беше изплезен, а и никак не се чувстваше добре.

Камилата, изпаднала в бедствено положение, не е срамежливо създание. Тя не виси по кръчмите, оклюмана над самотно питие. Не звъни на стари приятели да им поплаче на рамото. Не се самосъжалява и не пише тъжни поеми за Живота и колко ужасен изглежда той от гарсониерата. Камилата не знае значението на думата загриженост.

Единственото, с което камилата разполага, са чифт дробове с индустриална дължина и глас на стадо магарета, разрязвани с моторен трион.

Тепик продължи напред сред виковете. Тико въртеше глава и я насочваше ту тук, ту там — триангулираше. Изви очите си бясно, докато прилагаше камилския трик да гледа Тепик през ноздрите си.

Камилата се изплю.

Тоест опита се.

Тепик сграбчи оглавника му и го дръпна.

— Хайде, ти копеле такова. Има вода. Можеш да я подушиш. Само трябва да изчислиш как да стигнеш дотам.

Тепик се обърна към войниците. Те го зяпаха в почуда, с изключение на онези, които не бяха свалили шлемовете си и го гледаха с метална кръвожадност.

Младежът грабна мях с вода от един, извади тапата и го изля на земята пред носа на Тико.

— Тук има река. Знаеш къде е, само трябва да отидеш там!

Войниците се спогледаха с безпокойство. Същото направиха и няколко тсортянци, които бяха дошли да видят какво става.

С треперещи крака Тико се изправи и започна да се върти в кръг. Тепик се вкопчи в него.

„…нека d е равно на 4 — изчисляваше отчаяно Тико, — нека а.d е равно на 90. Нека не-d е равно на 45…“

— Трябва ми пръчка! — извика Тепик, прелитайки покрай старшината. — Никога не разбират нищо освен ако не ги удариш с пръчка, за камилата е като препинателен знак!

— А меч става ли!

— Не!

Старшината се поколеба и след това даде на Тепик копието си.

Младежът го хвана откъм острата страна, пребори се да запази равновесие, след което стовари умело копието по хълбока на камилата, от което се вдигна облак прах и косми.

Тико спря. Ушите му се настроиха като сателитни чинии. Камилата се вторачи в стената от скали и завъртя очи. И когато Тепик сграбчи шепа козина и се придърпа нагоре, камилата се втурна да тича.

„… Мисли фрактално…“

— Ей, насочил си се точно към… — започна старшината.

Последва тишина. И се проточи доста дълго.

Старшината помръдна неспокойно. После погледна над скалите към тсортянците и улови погледа на водача им. В безмълвното разбирателство, споделяно от центуриони и старшини навсякъде по света, двамата се приближиха един към друг покрай скалите и спряха до едва забележимата пукнатина в камъка.

Тсортският старшина провлачи ръката си по скалата.

— Би трябвало да има следи от, нали се сещаш, косми на камила или нещо подобно….

— Или кръв — добави ефебецът.

— Предполагам, че е едно от ония необясними явления.

— А-а… В такъв случай всичко е наред.

Двамата мъже зяпнаха в камъка за известно време.

— Като мираж — каза тсортянецът услужливо.

— Да, едно от ония неща.

— Дори ми се стори, че чух чайка.

— Налудничаво, нали? Не се срещат по тези места.

Тсортянецът се изкашля учтиво и се обърна към хората си. После се наведе по-близо.

— Предполагам, че останалите от твоите хора ще дойдат наскоро? — попита той.

Ефебцът се приближи крачка напред и проговори със стиснати устни, докато погледът му явно оставаше закотвен към скалите.

— Точно така — отвърна той. — А твоите, ако мога да попитам?

— Да. Предполагам, че ще се наложи да ви изколим, ако нашите пристигнат първи.

— Не бих се учудил, ако и ние сме така. За жалост нищо не може да се направи.

— Това е едно от ония неща — съгласи се тсортянецът.

Другият кимна.

— Странен свят, като се замислиш.

— Като се замисли човек, тъй си е. — Старшината разхлаби нагръдника си, доволен, че е на сянка. — Дажбите добре ли са при теб?

— Нали знаеш. Не трябва да се оплакваме.

— Както при нас, честно казано.

— Щото ако се оплакваш, става още по-зле.

— Точно както при нас. А бе, случайно да се намират смокини при теб? Доста би ми се усладила една смокиня.

— Съжалявам.

— Просто питам.

— Имаме много фурми, ако ще ти свършат работа.

— Имаме си достатъчно фурми, мерси.

— Съжалявам.

Двамата мъже постояха още малко, зареяни в собствените си мисли. Тогава ефебецът отново си сложи шлема, а тсортянинът си стегна колана.

— Ясно, значи.

— Ясно, значи.

Изправиха рамене, вирнаха носове и се отдалечиха. Миг по-късно двамата едновременно се обърнаха и след като си размениха едва доловими смутени усмивки, се върнаха при хората си.