Тери Пратчет
Глинени крака (9)

Каретите вече се бяха наредили една до друга пред огромната къща на лейди Селачии, когато ефрейтор Нобс се дотътри пеша по алеята и почука на вратата.

Отвори му един лакей, огледа го и промърмори:

— На черния вход, човече…

Понечи да затвори, но предвидливо протегнатият крак на Ноби му попречи.

— Я прочети това!

Ефрейторът подаде два внушителни документа. Първият гласеше:

„Аз, след като изслушах показанията на няколко специалисти, включително клетвената декларация на акушерката Сухоглава, съм готов лично да удостоверя, че е изключително вероятно приносителят на настоящото С. У. Сейнт Джон Нобс да принадлежи към човешката раса.

Подпис: Лорд Ветинари.“

Вторият документ беше писмо от Кралския хералдически дракон.

Лакеят се ококори.

— Ох, толкова съжалявам, ваша светлост…

Мъжът пак разгледа придирчиво ефрейтор Нобс. Не се знаеше кога се е бръснал за последен път, но лицето му и без това си имаше особености колкото цяла топографска карта.

— Майчице… — прошепна сащисаният лакей, но се овладя. — Посетителите ни обикновено само подават визитните си картички…

— А, в картите ли е проблемът? — Ноби ловко извади от джоба си оръфано тесте. — Сега ще съм зает да бъда тузар, ама после може да поиграем, ако ти се ще.

Лакеят попиваше с поглед всяка потресаваща подробност от външността му. Покрай работата си почти не излизаше от имението, но като всички останали в града бе чул слуховете, че законният наследник на анкх-морпоркския трон е стражник. И сега беше готов да признае, че ако искаш да скриеш престолонаследника от вражески погледи, не би могъл да избереш по-добро прикритие от лицето на С. У. Сейнт Джон Нобс.

А от друга страна… Лакеят се интересуваше от някои подробности в историята и знаеше, че на трона са сядали всякакви твари — гърбави, еднооки, ходещи на четири крака или грозни като самия порок. В сравнение с тях Ноби имаше царствено присъствие. Мъжът си напомни, че никога не е зле да се умилкваш на силните на деня, ако ще и думата „силен“ да звучи доста неуместно в случая.

— Ваша светлост вероятно не се е появявал досега на подобно светско събитие?

— За пръв път ми е.

— Сигурен съм, че благородната кръв сама ще ви подскаже как да се държите — неубедително дори за собствените си уши заяви лакеят.

 

 

„Ще бъда принудена да си тръгна — мислеше си Ангуа, докато крачеха забързано в мъглата. — Не мога повече да живея с тревоги какво ще се случи през следващото пълнолуние.

Не че не ми е симпатичен. Не бих могла и да мечтая за по-грижовен приятел.

Ей там ме боде трънчето. Той е загрижен за всекиго. И за всичко. Без да прави разлика. Знае всичко за всички, защото са му интересни от първия до последния. И се грижи ей така, изобщо, а не лично. Не смята, че «лично» е същото като «важно».

Ох, защо няма поне едно нормално човешко качество, например да е жестоко себичен?!

Сигурна съм, че не си мисли непрекъснато за това, но пък си личи, че върколакът у мен го притеснява. Дразни се от приказките, които другите подхвърлят зад гърба ми, и не знае как да ги преглътне.

Защо ли не прасне някого по носа? Полза няма, но поне ще му олекне.

И ще става все по-зле. В най-добрия случай ще ме спипат в нечий курник и тогава ще загазя. Ами ако ме заварят в нечия спалня?…“

Опита се да изтрие картинката, която въображението й нарисува услужливо, но не се справи добре. Можеш да укротяваш върколака у себе си, ако имаш волята за това, но никога няма да го опитомиш.

„Заради града е. Твърде много хора, твърде много миризми…

Дали нямаше да ни потръгне, ако бяхме сами някъде? Но кажа ли му «Или аз, или градът», той дори няма да проумее, че има възможност за избор.

Рано или късно ще трябва да се прибера у дома. Така ще е най-добре за него.“

 

 

Ваймс се връщаше в подгизналата нощ.

Не стигна доникъде, затова пък извървя дълъг път, нали? Събра цяла каруца факти, направи всичко най-логично, а ето — в очите на някой потаен мръсник вече изглеждаше същински кретен.

Може би и Керът го смяташе за глупак. Ваймс неуморно бълваше свежи идеи (извънредно разсъдливи полицейски идеи, разбира се) и всеки път се излагаше. Този път нищо обичайно не му вършеше работа. Не разкриха дори една полезна дреболийка, само умножаваха невежеството си.

Какво друго му оставаше? Нали опряха едва ли не до съдирането на тапетите от сте…

Спря, сякаш наистина се блъсна в стената, която си представи.

И в двете спални тапетите бяха едни и същи. По-точно — във всички стаи на този етаж. Гнусните зеленикави тапети.

Но… а, не, просто е невъзможно. Ветинари спеше в първата стая от години… Е, ако някога затваряше очи поне замалко. Как незнайният злодей ще се промъкне незабелязано, за да смени тапетите?

Пред него мъглата се разтвори за миг и Ваймс зърна свещ зад някакъв прозорец, после мътилката пак се събра.

Мъглата… Да. Влага. Прониква в стаята, просмуква се в тапетите. В старите, прашни, мухлясали тапети.

А дали Дребнодупе взе проби и от тапетите? В края на краищата погледът само се плъзга по тях, без да ги види. Те не са вътре в стаята, а определят границите й. Възможно ли е изобщо човек да бъде отровен от стените.

Не смееше да превърти тази мисъл в ума си. Оставеше ли подозрението да се загнезди, накрая и то щеше да го подведе като предишните.

Само че… тъкмо това ти е препъникамъкът, обади се скритият гласец в главата му. Прахосваш си времето със заподозрени и улики, ама то си е забавление за тялото, докато умът се бъхта да свърши черната работа. Истинското ченге знае, че не кръстосваш напред-назад в търсене на улики, за да откриеш кой е мръсникът. Напротив — започваш с кристално ясна представа кой е сторил злото и вече си имаш списъче точно какви улики да издириш.

Бе твърдо решен да не изкара още един ден на безпомощност, изпъстрен с отчайващо оригинални хрумвания. Вече му ставаше зле и щом видеше изражението на ефрейтор Дребнодупе.

Бе казал: „А, бе, арсенът нали е метал, да не са му пробутали прибори за хранене от арсен?“ Никога нямаше да забрави погледа на джуджето, когато му обясни, че да, било възможно, но ако никой не забележи как лъжицата се разтваря почти мигновено в горещата супа…

Този път щеше първо да помисли.

 

 

— Маркграфът на Анкх, ефрейтор лорд С. У. Сейнт Джон Нобс!

Тихата гълчава из залата секна. Всички глави се обърнаха към вратата. Някой се разкикоти, но околните го скастриха сурово.

Лейди Селачии мина напред да посрещне госта. Беше висока ъгловата жена с острите черти и орлов нос, типични за нейния род. Пристъпеше ли към някого, все едно запращаше бойна брадва към натрапник.

Най-неочаквано тя направи реверанс.

Немалко от гостите й ахнаха смаяни, но тя ги опари с недвусмислен поглед и те побързаха да последват примера й. Някъде в дъното на тълпата се чу мърморене:

— Но това човече е абсолютно нищож…

Заглушиха гласа.

— Ама някой да не си е изпуснал нещо? — обезпокои се Ноби. — Ако искате, ще ви помогна да си го потърсите.

Лакеят изникна сякаш от въздуха до рамото му с поднос в ръцете.

— Питие, милорд?

— А, може — сепна се Ноби. — Една халба „Светло слабо“.

Много челюсти увиснаха, обаче лейди Селачии се прояви достойно.

— „Светло слабо“ ли? — изви вежди към лакея.

— Това е един… хм, вид бира, ваша светлост — обясни той.

Нейна светлост се поколеба само за частица от секундата.

— Доколкото ми е известно, икономът пие бира. Вървете при него и направете необходимото, добри ми човече. Аз също бих пийнала една халба „Светло слабо“. Каква свежа идея!

Думите й подсказаха правилното поведение на онези гости, които знаеха добре върху коя страна на препечената филийка е намазан черният хайвер.

— Наистина! Много оригинално! И за мен една халба „Светло слабо“!

— Ха-ха! Великолепно! „Светло слабо“!

— По една халба за всички!

— Но този е безнадежден глуп…

— Млъкни веднага!

 

 

Ваймс мина предпазливо по Бронзовия мост и преброи старателно хипопотамите. Наистина имаше девета фигура, която обаче се облягаше на парапета и си мърмореше по познат — и поне според Ваймс — безобиден начин. Лекото движение на въздуха изтласкваше към Командира на Стражата воня, пред която дори миазмите на реката бяха безсилни.

— Ех, да му го… ех, да им го… Ама на всичките. Рекох им аз да го изправят и да му откъснат горния край… Да, бе, тъй си беше, ама чува ли някой…

— Добър вечер, Рон — поздрави Ваймс, без дори да се вгледа по-внимателно в силуета.

Дъртия Гнусен Рон закрачи редом с него.

— Ех, да им го… преметнаха ме, ама…

— Съчувствам ти — увери го Ваймс.

— Разправях им аз да намажат хляба на маслото, ама… Господине, Кралица Моли казва да си пазиш гърба денем и нощем…

— А, туй пък що за приказка беше?!

— … Та да се запържи млякото! — победоносно и невинно продължи Дъртия Гнусен Рон. — Да си нагълтат крачолите дано наедно с голямата си невестулка!…

Просякът се отдалечи, повлякъл пешовете на палтото си по земята. Пред него припкаше кученцето, което му служеше като помощен мозък.

 

 

В стаята на слугите се вихреше суматоха.

— Пак ли „Светло слабо“? — поклати глава икономът.

— Още сто и четири халби! — малко зашеметено съобщи лакеят.

Икономът само вдигна рамене.

— Хари, Сид, Роб и Джефри… Грабвайте по два подноса и тичайте пак до „Кралската глава“! Оня какви ги върши там, а?

— Нали уж щяха да си четат поезия, ама той реши да им разправя смешки…

— Анекдоти ли?

— А бе, как да ти кажа… Повече приличат на вицове, от нашите…

 

 

Колкото и да беше смайващо, но хем ръмеше все по-досадно, хем мъглата ставаше по-плътна. Вятърът упорито натикваше капките през прозореца и Ваймс накрая го затвори. Запали свещите на бюрото и отвори бележника си.

Вероятно нямаше да е зле, ако си послужеше с духчето-организатор, но предпочиташе всичко да му е пред очите.

Първо написа „Арсеник“ и очерта широк кръг около думата. Наоколо добави „Ноктите на отец Тубелчек“, „Плъхове“, „Ветинари“ и „Госпожа Лесна“. По-надолу следваха „Големи“ с още един кръг. Около втората важна дума написа „Отец Тубелчек?“ и „Г-н Хопкинсън?“. Поумува и на страницата се появиха „Открадната глина“ и „Шамот“.

Идваше ред на въпросите: „Защо един голем си признава нещо, което не е сторил?“

Позяпа пламъчетата на свещите и се сети: „Плъховете ядат най-различни неща.“

Мина време и страницата се запълни още малко:

„Какво може да има един жрец, та да е нужно другиму?“

Долу издрънча броня — един от патрулите се бе прибрал в Участъка. Някой от ефрейторите се развика ядосано.

„Думи“ — пишеше Ваймс. „Какво е имал г-н Хопкинсън? Джуджешки хляб ли? Не е откраднат. А друго?“

Ваймс позяпа листа, добави „Пекарна“, вторачи се в думата, задраска я и я замести с „Пещ?“, направи поредното кръгче около нея, също и около „Открадната глина“ и ги свърза с линия.

Под ноктите на стария жрец е имало арсеник. Дали се е опитвал да трови плъховете, които са му досаждали? Арсеникът се използва за какво ли не. Всеки може да си го купи на килограм от алхимиците.

Надраска „Арсениково чудовище“ и изгледа недоволно двете думи. Под ноктите обикновено има само мръсотия. Ако хората се сбият, под ноктите им попадат кожа или кръв, а не мас и арсеник. Плъзна поглед по страницата и започна да пише:

„Големите не са живи. Но те си мислят, че са живи. А какво правят живите твари? Отг.: Дишат, ядат, серат.“ Поумува, опулил очи към мъглата навън, и довърши: „Правят и други живи твари.“

Нещо сякаш го погъделичка по тила. Надраска кръгче около името на покойния Хопкинсън и прокара линия към друго кръгче, което запълни с изречението „Той е имал голяма пещ“.

Хм… Дребнодупе спомена, че било невъзможно глината да се изпече правилно в пещ за хляб. Затова пък може да се изпече неправилно, нали? Пак се зазяпа в пламъчетата на свещите. Не биха го сторили, нали? О, богове… Сигурно греши…

Но… Имали са нужда само от глина. И от посветен във вярата човек, който е знаел какви слова да напише. Е, да, сети се Ваймс, и от майстор, за да извае фигурата, обаче големите са имали стотици, че и хиляди години да се научат как да пипат сръчно с ръцете си.

С грамадните си ръчища, които в плашещите видения на хората толкова лесно се свиват в юмруци.

После пък веднага са поискали да заличат следите… Едва ли са разбирали, че е убийство, смятали са го за нещо като изключване на машина…

Пак направи разкривено подобие на кръгче върху листа.

Шамот. Стара препечена глина, и то ситно смляна.

Добавили са от своята глина. Ето, Дорфл има ново стъпало, само че не го е изпипал много добре. Сложили са частица от себе си в новия голем. Всичко това обаче звучеше някак… Ноби би изрекъл без колебание „Кухо, та чак дрънка“. Самият Ваймс не знаеше как да определи измислиците си. Като че се занимаваше с някакво тайно общество. „Глина от моята глина.“ Ха… Плът и кръв от моята плът и кръв…

Проклети туловища! Решили да подражават на по-висшите от тях…

Той едва не си разчекна устата от прозявка. Сън… Как би му олекнало от малко сън. Или от нещо друго…

Взираше се мътно в изписаната страница. А дясната му ръка по неизтребимо вкоренен навик се спусна към най-долното чекмедже на бюрото, за да потърси утеха срещу преумората и тревогите. Не че там се свърташе бутилка вече много месеци… Но нали навикът е втора природа…

Пръстите му напипаха стъкло, в което нещо избълбука съблазнително.

Ръката му вдигна дебелата бутилка пред очите му. Етикетът го уверяваше, че се е натъкнал на „Най-малцовото от казаните на Макужас“.

Течността вътре едва ли не пълзеше нагоре към тапата в страстното си желание да бъде изпита.

Очите на Ваймс се изцъклиха. Посегна за бутилка и я намери…

А не биваше да я има в чекмеджето. Той си знаеше, че Керът и Фред Колън го наглеждат бдително, но нямаше нужда. Не бе купувал дори една-единствена бутилка, откакто се ожени, защото обеща на Сибил…

И най-ненадейно държеше пред очите си не някаква си шльокавица, ами най-свястното питие, предлагано от Макужас…

Вече го бе опитвал веднъж. Не помнеше как тъй си го е позволил, защото обичайната му течна диета имаше изтънчеността на удар с чук по черепа. Може би в джоба му са се задържали малко повече парици. Помнеше обаче как само помириса уискито и му се стори, че е настъпила Прасоколеда. И то още преди първата глътка…

 

 

— Тогаз пък тя казала: „Брей, че чудна работа — нали снощи не стана тъй!“ — довърши вица ефрейтор Нобс.

И грейна в очакване към веселата си компания. Тишината тегнеше в залата. После някой в тълпата се засмя съвсем плахо, сякаш очакваше всички наоколо да му се намръщят. Последва го втори мъж и веднага към тях се присъединиха още двама-трима. Изведнъж кикотът избухна навсякъде. Ноби се наслаждаваше.

— А! — сети се. — Не съм ви разправил за оня клачианец, дето влязъл в кръчмата с мъничкото пиано…

— Мисля — твърдо го прекъсна лейди Селачии, — че може би е време да обърнем малко внимание и на трапезата.

— Имате ли свински крачета? — жизнерадостно попита Ноби. — Страхотно вървят със „Светло слабо“.

— Обикновено — натърти домакинята — не се храня с крайниците на свинете.

— О, не сте опитвали сандвич със свински крачета… Няма нищо по-вкусно.

— Хм… Все пак… Това не е най-изтънченото ястие, нали? — неуверено се възпротиви лейди Селачии.

— А, по-загорялото можете да го остържете. — Ноби реши да бъде снизходителен. — И не е задължително да дъвчете хрущялите. Щом си падате по глезотии…

 

 

Сержант Колън отвори очи и изстена. Болеше го главата. Бяха го праснали с нещо. Може би със стената.

И му вързаха ръцете и краката.

Доколкото се ориентираше, сега лежеше на тъмно върху дървен под. Усещаше и някаква мазна миризма. Подразни се, че му е толкова позната, а не налучква от какво е.

Очите му свикваха с мрака и видя мъждиви тънки ивички светлина — май очертаваха врата. Зад нея пък се чуваха гласове.

Помъчи се да се изправи на колене, но изпъшка, защото болката изпращя като мълния в главата му.

Когато някой те върже, това е доста лоша новина. Е, да, по-добра, отколкото направо да те затрият, но сигурно означава, че са те сложили настрана, за да ти видят сметката в по-удобен момент.

Преди не се случваше, отбеляза недоволно сержантът. В старите времена спипаше ли крадец, дори му отваряше вратата по-широчко, за да избяга удобно. Затова пък се прибираше у дома здрав и читав.

Възползва се от пролуката между стената и един тежък сандък, за да се надигне. Не че така си подобри самочувствието, обаче изчака гръмотевиците в главата му да стихнат и се примъкна до вратата. Изглежда още някой беше загазил.

— … смешник. Осмелил си се да ме повикаш тук заради това?! В Стражата имат върколак! Хъ-хъ. И тя не е някой от смесените изроди, ами пълнокръвно биморфично същество! Ако подхвърлиш монета, ще надуши дали се е паднало ези или тура!

— А защо да не го убием и да завлечем трупа някъде?

— Въобразяваш си, че тя няма да надуши дали оттук сте извлекли жив човек или мъртвец?

Сержант Колън изохка беззвучно.

— Добре де, ще го изведем някъде в мъглата и…

— Идиот! Тя най-лесно ще разпознае вонята на страха му. Хъ-хъ. Защо не го остави да огледа какво има тук? Нима би успял да забележи нещо? Познавам това нещастно ченге. Дебел застаряващ страхливец с мозъка на… хъ-хъ, прасе. Той през цялото време смърди на страх.

Сержант Колън само се надяваше да не се разсмърди още по-зле след малко.

— Накарайте Мешугах да го махне, хъ-хъ.

— Сигурен ли сте? Това създание взе да става още по-смахнато. Броди където си ще и реве в нощта, пък уж не бива да има глас. И вече се напуква. Иди, че разчитай на големите да направят нещо свястно…

— Всеизвестно е, че на големите не може да се разчита. Хъ-хъ. Погрижи се да нямаме повече проблеми!

— Да, ама чух, че Ваймс щял да…

— Аз пък вече съм се погрижил за Ваймс!

Колън се отдръпна тихомълком от вратата. Нямаше си представа що за чудо е този Мешугах — направен от големите, представи си! — но му се струваше, че е най-добре да стои по-далечко от него.

Ех, ако умееше да измисля разни неща като Командир Ваймс или капитан Керът, щеше да… да претрие тези въжета на стърчащ пирон. Бяха много стегнати и се впиваха в китките му като преплетени струни. С какво ли да ги разкъса?…

За нещастие — и в пълно противоречие със здравия разум — понякога хората са твърде коравосърдечни и хвърлят пленените си врагове в тъмници, където напълно липсват пирони, камъни с удобно остри ръбове, парчета стъкло или дори (в някои по-крайни случаи) достатъчно вехти инструменти и отпадъци, за да си скалъпиш неунищожим и страховито въоръжен бронетранспортьор.

Отпусна се полека на колене и запълзя по дъските. Би се задоволил и с по-здрава треска. Или с метален отломък. Или, да речем, с широко отворена врата, на която с едри букви е написано „СВОБОДА“. Каквото и да е…

Откри само миниатюрна осветена дупка в пода. Някакъв чвор бе паднал отдавна и през отвора проникваше мъждиво оранжево сияние.

Колън се смъкна по корем и долепи едното си око до дупката. Уви, така доближи и носа си до нея. Вонята беше ужасяваща.

В нея се долавяше намек за нещо воднисто… или поне течно. Сети се, че се намира над някой от безбройните потоци, върху които градът се разрастваше от столетия. Ако някой изобщо си спомняше, че ги има, използваше ги за целта, която човечеството си е поставило открай време — да превърне всеки източник на прясна чиста вода в нещо мътно, гнусно и абсолютно негодно за пиене. Това ручейче имаше злощастието да тече под пазара за добитък. Амонячните пари се забиваха в ноздрите на сержанта по-лошо и от бургия.

Да, но долу нещо светеше…

Затаи дъх и надникна отново.

И само на две стъпки под себе си зърна мъничък сал с прилежно подредени пет плъха. Осветяваше ги огризка от свещ.

В полезрението му се появи лодчица с гребла с още един повален плъх, а гребецът…

— Ей, Артър…

Гномът вдигна глава.

— Кой си ти, бе?

— Ами твойто старо приятелче Фред Колън! Ще ми помогнеш ли?

— Че ти к’во правиш там горе?

— Вързан съм и ще ме убиват след малко! Тука що мирише толкоз лошо?

— Туй е старият Петльов ручей. Всичко от оборите се стича в него. — Лудичкия Артър се ухили. — Прочиства нослето, а?

— Артър, сериозно ти говоря — тия ще ме убият. Не се бъзикай с мене!

— Що пък не?

Отчаяните мозъчни клетки на сержанта се напънаха във върховно усилие.

— Попаднах на следите на типовете, дето тровят твойте плъхове.

— Гилдията! — изръмжа гномът и едва не изтърва едното весло в помията. — Знаех си аз! Те са, нали? А аз оттука вадя най-много плъхове! Пълно е с пукясали животинки, да знаеш!

— Ами да! Трябва да докладвам имената им на Командир Ваймс! Лично! Цял-целеничък! Той много ще се ядоса, ако ми липсва ръка или крак!

— Ей, ти си легнал точно върху някакъв Капак — осведоми го Лудичкия Артър. — Не мърдай оттам.

Отплава нанякъде с лодчицата. Колън се претърколи по гръб. След малко нещо зашумоля в стената и го ритна по ухото.

— Ох, бе!

— А парици ще паднат ли от тая работа? — делово попита Лудичкия Артър, стиснал в пръстчетата си остатък от свещичка за торта.

— А дългът към обществото не ти ли подсказва нещо?

— Значи никакви мангизи, тъй ли?

— Не, бе, ще вземеш награда, и то голяма, кълна ти се! Сега ме развържи!

— К’ви са тия усукани връвчици? — изсумтя презрително гномът иззад гърба на сержанта. — Нямат ли си въжета?

Колън вече можеше да движи ръцете си, макар че вървите останаха намотани около китките му.

— Къде е тоя капак?

— Върху него си. Удобно са го сложили, та да си хвърлят боклука. Като го гледах отдолу, не е отварян от години. Ей, слушай — навсякъде е пълно с умрели плъхове! Дебели като чутурата ти, ама доста по-вкочанясали! Чудех се аз що ония, дето ги хванах за Гимлет, са толкоз мудни!

Чу се звън като от срязана тетива и краката на сержанта също се освободиха. Седна предпазливо и се зае да ги разтрива.

— Има ли друг път за измъкване оттука? — попита той.

— Аз мога да се промъкна откъдето си ща — подсмихна се Лудичкия Артър, — ама грамаден смотаняк кат тебе ще трябва да поплува.

— Ти сериозно ли искаш да се пъхна в онуй долу?

— Не се стряскай, няма как да се удавиш.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ. Ама нищо чудно да се задушиш. Заради оборите е, мой човек. Нали знаеш, че затворените преди клане говеда малко се плашат…

— Вече знам колко им е зле.

Нещо заскърца зад вратата. Колън успя да скочи, колкото и да бяха изтръпнали краката му.

Вратата се отвори. Някаква фигура запълни рамката. Светлината отзад я превръщаше в тъмен силует, от чиято глава в Колън се взираха две тлеещи триъгълни очи.

Тялото на сержанта в много отношения беше по-находчиво и схватливо от мозъка, който бе принудено да носи, затова реши да се справи самостоятелно с опасността. Възползва се от адреналиновия шок, който мозъкът му осигури по неволя, издигна се цял разкрач във въздуха, насочи надолу подкованите с налчета носове на ботушите и се стовари върху капака с цялата си немалка тежест.

Дървесната гнилоч и ръждивото желязо не оказаха никаква съпротива.

Колън просто мина през дъските. За късмет тялото му прояви и достатъчно съобразителност да стисне с пръсти носа си, преди да се забие в окаяния ручей. Пльок.

Повечето хора при пропадане във вода се борят да си поемат дъх. Сержантът всякак се мъчеше да не вдиша. Не му се и мислеше какво го чака, ако волята му се окаже слаба.

Разнообразните газове във водата му помогнаха да изскочи. На няколко стъпки свещта върху сала на Лудичкия Артър гореше със син пламък.

Дребно, но тежко тяло тупна върху шлема му и го срита, както ездачът подкарва кон.

— Надясно и напред!

Колън се движеше в зловонния поток ту с ходене, ту с плуване. Ужасът го пришпорваше. По-късно тялото му щеше да си плати за усилията, но засега Колън оставяше след себе си дълбока бразда в ручея, която се запълваше твърде бавно.

Не спря, докато по промяната на налягането над главата си не усети, че е излязъл на открито. Зашари с ръце в мрака, напипа слузестите пилони на някакъв пристан и се вкопчи в тях, за да се накашля до насита.

— Онуй к’во беше? — попита Лудичкия Артър.

— Голем.

Сержантът стигна с върховете на пръстите си дъските на пристана, направи немощен опит да се издърпа и пак цопна във водата.

— А, не чух ли някакъв шум ей оттам?… — промълви сякаш на себе си Лудичкия Артър.

Колън изскочи като ракета, изстреляна от подводница, и се стовари на пристана.

— Не, бе, някое птиче е изпърхало — установи гномът.

— Артър, как ти викат приятелите? — злобничко попита сержантът.

— Никакви приятели нямам.

— Брей, чудна работа… — изсумтя Колън.

 

 

Лорд Дьо Нобс обаче имаше безброй нови приятели и се хилеше до уши насред тълпата.

А в далечния край на приемната зала една врата се затвори тихичко. Анонимни хора насядаха в удобните кожени кресла на пушалнята и се спогледаха с очакване.

Най-сетне един от тях се престраши:

— Смайващо… Откровено си признавам — изумен съм. Ами че той дори омайва компанията.

— А-а… Какво всъщност се опитвате да кажете?

— Толкова е противен, че всички около него са като ударени от гръм. Точно както от вицовете му… Забелязахте ли, че мнозина от господата дори го поощряваха? Те просто не бяха в състояние да повярват, че някой може да разказва такива историйки пред дами.

— Честно казано, аз също се смях на онзи виц за малкия пианист…

— А обноските му на масата? Не забелязахте ли?

— Не. Изобщо не забелязах да има обноски.

— Именно!

— Не забравяйте и миризмата…

— Е, не е толкова гадна. По-скоро… странна.

— Аз пък установих, че само след няколко минути носът ми отказа да я възприема и…

— Да не се отвличаме от въпроса. Важното е, че по някакъв чудат начин той очарова хората около себе си.

— Досущ като публичните екзекуции.

Помълчаха замислено.

— Може да се каже, че е един добродушен мухльо.

— И не се отличава с прекомерна интелигентност.

— Дайте му халба бира и чиния с онези неща… с прегорялата козина по тях… и е щастлив като прасе в кочина.

— Това беше обидно изказване.

— Съжалявам.

— Виждал съм и по-спретнати прасета.

— Нима…

— Все пак лесно си го представям как пийва бира и хапва крачета, докато подписва кралските си прокламации.

— О, няма съмнение. Но… Според вас дали е грамотен?

— Има ли значение?

Мълчанието отново се запълни с усилена работа на мисълта. Накрая някой промълви:

— Виждам още едно предимство… Няма да се безпокоим за появата на нова династия, която може да се окаже неприемлива за нас.

— Защо сте толкова уверен?

— Коя принцеса би склонила да се омъжи за него?

— Хайде сега… Знае се, че някои от тях са били готови да целуват и жабоци…

— Жабоци — да, но него?

— … Освен това властта и кралските привилегии са могъщ афродизиак…

— Колко могъщ?

Още миг-два тишина.

— Хм, прав сте, вероятно няма да е достатъчно могъщ.

— Той е много подходящ за ролята.

— Направо великолепен.

— Драконът е направил добър избор. Впрочем нали дребният тъпанар не е истински маркграф?

— Не ставайте смешен.

 

 

Веселка Дребнодупе седеше настръхнала на високата табуретка зад бюрото. Казаха й, че само трябва да отбелязва завръщането и потеглянето на патрулите при смяната на дежурствата.

Някои от мъжете, принадлежащи към човешката раса, я поглеждаха особено, но си замълчаваха. Тъкмо започна да се успокоява, когато нахълтаха четирите джуджета, патрулирали досега по Кралския булевард.

Зяпнаха я. После се съсредоточиха върху ушите й. Не след дълго погледите им плъзнаха надолу. В Анкх-Морпорк никому не бе хрумвало при проектирането на бюра да помисли и за свенливостта. Под плота обикновено се мъдреше долната половина от масивното тяло на сержант Колън. Дори и да имаше защо гледката да бъде скрита от нескромни очи, способността й да пробуди похот у някого нямаше да се намести сред първите десет причини.

— Това са… женски дрехи, нали? — заекна едно от джуджетата.

Веселка преглътна на сухо. Защо пък точно сега трябваше да й се случи? Все се надяваше, че първия път и Ангуа ще се навърта наблизо. Странно, но всички веднага се укротяваха, щом тя им се усмихнеше.

— Е, и? — успя да избълва пресекливо. — Какво толкова? Ще ги нося, щом така ми се иска.

— А… На ушите ти…

— Е?

— Но това… Майка ми и вкъщи не си… Ама че гнусотия! Пред всички! Ами ако случайно влезе някое хлапе?

— И глезените ти се виждат! — натърти друго джудже.

— Ще си поприказваме с капитан Керът за твоето поведение! — заплаши третото джудже. — Не сме и сънували, че ще доживеем такъв ужасен ден!

Две от джуджетата затропаха гневно към съблекалнята. Третото ги последва припряно, обаче щом се изравни с бюрото, се поколеба. В очите му играеха лукави пламъчета.

— Хм… Но пък глезените ти са хубавички!

След миг изчезна. Четвъртото джудже изчака търпеливо останалите да се махнат и се примъкна до бюрото. Веселка вече се тресеше на табуретката.

— Не смей да казваш нищо за краката ми, ясно ли е?! — размаха пръст заканително.

— Ъ-ъ, такова… — Джуджето се озърна и зашепна: — Това… да не е… червило?

— Да! Нещо против ли имаш?

— Ами… — Джуджето се наведе над плота и засъска заговорнически: — Може ли… да видя дали ми отива този цвят?

 

 

Ангуа и Керът вървяха смълчани в мъглата, само понякога се чуваха резките й указания за посоката.

В един миг Ангуа спря. Досега миризмата на Дорфл… да де, на старо месо и кравешки тор ги водеше право към кланицата.

— Свърнал е по тази пресечка — посочи тя. — Тръгнал е почти в обратната посока. И… е бързал. Наоколо… има много хора и… наденички?

Керът препусна, без да продума. Много хора и наденички, събрани на едно място, означаваха поредното представление от театъра на живота в Анкх-Морпорк.

Малко по-нататък наистина имаше гъмжило. Явно се събираше от известно време, защото отзад една позната фигура с поднос се мъчеше да надзърне над главите на стоящите отпред.

— Какво става, господин Диблър? — попита Керът.

— О, здрасти, капитане. Спипали са един голем.

— Кой го е спипал?

— Ами някакви типове. Отидоха да вземат ковашки чукове.

Пред Керът имаше плътна стена от тела. Той долепи дланите си, мушна ръцете си напред и се провря със силата на по-печен в занаята пророк, който е стигнал до море, преградило пътя му.

Дорфл се бе присвил в дъното на сляпата уличка. Трима мъже с чукове в ръце пристъпваха нерешително към голема. Личеше опита им на улични биячи, които се чудят дали едновременно с първия нанесен от тях удар вторият няма да се стовари с двойна сила по главите им.

Дорфл държеше пред себе си плочата, на която бе написал „СТРУВАМ 530 ДОЛАРА“.

— Пари, а? — изграчи един от мъжете. — Вие, проклети твари, само за туй си мислите!

Плочата се пръсна на парчета под тежкия чук. Юначагата понечи пак да го завърти… и едва не направи задно салто.

— Парите са всичко, за което можеш да мислиш, когато имаш само цена и нищо друго — спокойно отбеляза Керът и изтръгна чука от пръстите му. — Драги, ти какво смяташе да правиш?

— Нямате право да ни се месите! — смънка наежено мъжът. — Всеки знае, че тия твари не са живи!

— Затова пък имам право да те арестувам за умишлено унищожаване на чужда собственост — отбеляза Керът.

— Някой от тях е убил стария жрец!

— Извинявай, не те разбрах — невъзмутимо си призна Керът. — Щом е само вещ, как тъй ще извърши убийство? И мечът е вещ… — Той измъкна своето оръжие от ножницата и то изсъска копринено. — Разбира се, драги ми господине, нелепо е да обвиняваш един меч, ако някой го насочи към теб.

Очите на бияча се кръстосаха от усилие да ги фокусира във върха на меча.

Ангуа отново се поддаде на чудновато объркване. Керът не заплашваше този мъж. Изобщо! Само си послужи с меча, за да докаже правотата на доводите си. И толкова. Би се изумил, ако някой му изтъкнеше, че е възможна и друга гледна точка за постъпката му.

Някаква дълбоко стаена частичка от съзнанието й промърмори: „Трябва да си доста сложно устроен в главата, за да се държиш простодушно като Керът.“

Нещастникът преглътна тежко.

— Вярно си е…

— Да, де — съгласи се друг мъж с чук в ръцете, — ама на тия твари не можеш да имаш вяра. Все се промъкват зад тебе и мълчат. Какво ли са намислили, а? Кой ще каже?

Той сърдито ритна Дорфл, който се заклати тромаво.

— Тъкмо това се опитвам да открия — обясни Керът. — А сега ви моля да се разпръснете и да се занимавате със своите дела…

Третият кандидат-отмъстител бе дошъл съвсем наскоро в града и още не схващаше накъде задуха вятърът. Има и такива хора.

Вдигна чука и отвори уста да кресне дръзко: „И к’во, ще ме спреш ли?“, но се смръзна, защото точно до ухото му се разнесе ръмжене. Беше нисичко и тихичко, но звукът се стрелна направо към едно местенце в гръбначния му мозък и натисна бутона „Първичен страх“.

Той се обърна кротко. Една много съблазнителна жена с униформа на стражник му се усмихна приветливо. Тоест… ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и откриха всичките й зъби.

Смелчагата изтърва чука върху краката си.

— Умно — кимна Керът. — Винаги съм казвал, че усмивката отключва всички порти.

Тълпата го зяпаше втрещено, както се случваше честичко. Стъписа ги прозрението, че той си вярва. И от недостъпната за умовете им нелепост на този факт забравиха да дишат.

Хората се изсулиха заднешком от уличката, а Керът се обърна към голема, който лазеше по земята и се опитваше да събере парчетата от плочата си за писане.

— Елате, господин Дорфл. Ще ви придружим до кланицата.

 

 

— Ей, хора, вие луди ли сте?! — кресна Чорапин и се опита да затръшне вратата. — Как ви хрумна, че искам това нещо да се върне?!

— Той е ваша собственост — напомни Керът. — А тълпата искаше да го натроши с чукове.

— Ами да бяхте ги оставили да си свършат работата! — сопна се касапинът. — Не чувате ли каква мълва е плъзнала из града? Няма да го пусна да припари в моя имот!

Пак натисна вратата, но ботушът на капитана се оказа здрав.

— Опасявам се, че вече нарушавате законите — въздъхна Керът. — Имате намерение да замърсите градските улици с керамични отпадъци.

— Дръжте се сериозно!

— Аз съм сериозен — настоя Керът.

— Винаги — не се сдържа Ангуа. Чорапин размаха ръце ядосано.

— Да се маха! Къш, бе! Няма да пусна убиец в хубавата ми кланица! Задръжте си го, щом ви е толкова мил!

Керът сграбчи дръжката на вратата и я отвори насила. Касапинът отстъпи припряно.

— Господин Чорапин, нима се опитвате да подкупите офицер от силите на реда?

— Вие не сте с всичкия си!

— Напротив.

— Да, напротив — въздъхна Ангуа.

— Стражниците нямат право да приемат подаръци — съобщи официално Керът и се озърна към самотно стърчащия на улицата Дорфл. — Но аз ще го купя от вас. На разумна цена.

Погледът на касапина шареше между двамата.

— Ще го купите, значи? Ще ми дадете пари за него?

— Да.

Чорапин вдигна рамене. Когато някой ти предлага парите си, неуместно е да обсъждаш степента на здравомислието му.

— Е, това е друго нещо — призна той. — Аз го купих за 530 долара, но няма спор, че вече е научил още един занаят…

Ангуа изръмжа невъздържано. Тази вечер и без това й опъна нервите, а от миризмата на прясно месо сетивата й се замъгляваха.

— Само преди минута се канехте да го прогоните!

— Не отричам, но бизнесът си е биз…

— Ще ви платя един долар — с хладнокръвието на статуя предложи Керът.

— Един долар?! Това си е пладнешки обир…

Ръката на Ангуа светкавично го сграбчи за гърлото, напипваше вените, надушваше кръвта и страха му… И се стараеше да мисли за кисело зеле.

— Сега не е пладне, а привечер! — изтръгна се с гладен вой от устата й.

Също като онзи мъж в уличката Чорапин се вслуша в гласа на природата.

— Долар… — изкряка той. — Дадено. Разумна цена. Един долар, да.

Керът му подаде монетата заедно с отворения си бележник.

— Особено важно е да получа разписка — изрече назидателно. — За да извършим законосъобразно прехвърляне на правото на собственост.

— Вярно. Да. Правилно. С удоволствие.

Чорапин скришом поглеждаше лицето на Ангуа. Имаше нещо ужасно сбъркано в усмивката й. Надраска трескаво няколко реда по страничката. Керът следеше внимателно какво пише. „Ас Герхърт Чурапин давъм на приносителя на тъз распискъ пълнътъ и цялътъ собственост върху големъ Дорфл срешу Един Долар. Каквото големът стори, вече си е негувъ отгуворност и нема нищо общо с мене.

Подписал Герхърт Чурапин.“

— Интересно го извъртяхте — подсмихна се Керът и си прибра бележника, — но все пак е законно. Благодаря ви, господин Чорапин. Смятам, че стигнахме до удовлетворително за всички решение.

— Това ли беше? Мога ли да се прибирам?

— Разбира се…

Вратата тресна шумно.

— Прелестно — поклати глава Ангуа. — Вече си имаш голем. Наистина ли си наясно, че за всичко, което той стори, ще отговаряш ти? И какво ще го правиш сега?

Керът се взря замислено в Дорфл, който пък гледаше в краката си.

— Дорфл?

Големът вдигна глава.

— Вземи разписката. Не е задължително да имаш господар.

Дорфл стисна листчето с два дебели пръста.

— Ето, това означава, че ти принадлежиш на себе си — насърчи го Керът. — Разбираш ли? Ти си господар на самия себе си.

Големът вдигна рамене.

— А ти какво очакваше? — заяде се Ангуа. — Да размаха знаменце от радост ли?

— Не ми се вярва, че разбира. Някои идеи трудно се набиват в главите на хората…

Той се запъна и взе разписката от Дорфл, който не помръдна.

— Би могло и да има полза… — проточи Керът. — Е, да, това си е намеса в личния живот. Но в края на краищата те разбират само от думи…

Протегна се, отвори темето на Дорфл и пусна листчето в главата му. Големът примига… тоест очите му потъмняха и пак светнаха. Вдигна едната си ръка и полека се потупа по главата. Изпъна другата си ръка и я завъртя наляво-надясно, сякаш я виждаше за пръв път. Разгледа краката си и се озърна към околните сгради. Вторачи се в Керът. Позяпа облаците над улицата. И пак се взря в Керът.

И много бавно, без изобщо да се сгъне, с глух тътен се стовари по гръб на калдъръма. В очите му остана само бледо мъждукане.

— Дотук беше — подхвърли Ангуа. — Повреди се. Можем ли вече да си тръгнем?

— Очите му не са угаснали напълно. Прекалено много му се е събрало наведнъж. Не бива да го зарязваме насред улицата. Ами ако извадя разписката?…

Керът приклекна до голема и посегна към главата му. Ръката на Дорфл се стрелна толкова бързо, че не пролича никакво движение. Просто в следващия миг стискаше китката на Керът, който промърмори:

— Аха… — Издърпа си ръката полека. — Той явно… се чувства по-добре.

— Тссссссс… — излезе от устата на Дорфл. Големите имат усти, но само като част от опитите да им се придаде подобие на човешки образ. Устата на Дорфл обаче се отвори в тънка ивичка от червеникава светлина.

— О, богове, ако ви има! — ахна Ангуа и отскочи. — Нали уж не могат да говорят!

— Тссссс…

Съскане като от прегрята пара.

— Ей сега ще ти намеря нещо, на което да пишеш… — озърташе се трескаво Керът.

Дорфл се надигна тромаво, отстрани го много нежно от пътя си и закрачи нанякъде.

— Е, доволен ли си сега? — сопна се Ангуа. — Няма да вървя повече след това проклето нещо! Ако ще, да се хвърли в реката!

Керът пробяга няколко крачки след голема, спря и се върна.

— Защо ги мразиш толкова?

— Няма да ме разбереш. Не би могъл. Това е… защото съм от неумрелите. Големите… сякаш винаги ми натриват носа, че не съм човек.

— Как тъй не си човек?!

— Да де, човек съм… три седмици от всеки четири… Не ти ли е ясно, че аз трябва да внимавам постоянно и се вбесявам, като виждам хората да понасят тези неща. Ами че те дори не са живи! Могат обаче да си ходят преспокойно където си искат, без никой да подхвърля зад гърба им злобни шегички за сребро и чесън… Е, поне доскоро беше така. Те са само машини!

— По-точно така се отнасяме към тях — поправи я кротко Керът.

— Пак си ужасно благоразумен! — ядоса се Ангуа. — Напук се стараеш да разбереш всекиго! Защо не се опиташ поне веднъж да бъдеш гадняр?!