Стивън Кинг
Тъмната половина (3)

1.

Изданието на списание „Пийпъл“ от двадесет и трети май не се различаваше от обичайното.

На корицата се мъдреше снимката на една рок звезда — поредната знаменитост поминала се през седмицата. Той се бе обесил в килията си, след като бил задържан, защото открили у него кокаин и разни други опиати. На страниците на списанието човек можеше да открие обичайния миш-маш: девет неразкрити сексуални убийства в незаселената, западна част на щата Небраска; проповедник арестуван за разпространение на порнографски снимки на деца; домакиня от Мериланд отгледала тиква, която напомня изображението на Исус Христос, но само ако я гледаш с полузатворени очи в тъмна стая; парализирано момиче, което тренира за колоездачния маратон в Ню Йорк; развод в Холивуд; женитба в светското общество на Ню Йорк; борец, който се възстановява след инфаркт; комедиант, който води дело за получаване на издръжка след развода си.

Пишеше и за някакъв предприемач от Юта, който започнал да продава съвсем новичка кукла наречена Мами Йо!. Предполагаше се, че тя е въплъщение на „любимата ви свекърва“. В нея имаше вграден касетофон, който изстрелваше реплики от рода на: „В моя дом, скъпа, когато синът ми растеше, никога не сервирах вечерята изстинала.“ или „Брат ти никога не се държи с мен сякаш имам лош дъх, когато му отида на гости за две седмици.“ Но най-големият номер бе, че за да накарате Мами Йо! да проговори не бе нужно да дърпате конец на гърба й. Достатъчно бе да ритнете проклетата кукла колкото се може по-силно.

— Мами Йо! е добре подплатена, което е гаранция, че няма да се счупи и няма да повреди мебелите или стените ви — твърдеше гордият изобретател, мистър Гаспард Уилмот. Между другото в статията се споменаваше, че той навремето бил подведен под отговорност за неплащане на данъци, но обвинението било оттеглено.

А на страница тридесет и трета на този забавен и информативен брой на най-забавното и информативно американско списание се намираше рубриката озаглавена БИО. Това заглавие бе в пълно съответствие с ефектния, съдържателен и хаплив език на списанието.

— „Пийпъл“ веднага се хващат за главното — каза Тад Бомънт на жена си Лиз. Двамата седяха един до друг до кухненската маса и четяха заедно статията за втори път. — БИО. Ако не ти се чете БИО, преминаваш по-нататък към рубриката НЕЩАСТИЯ. Там ще прочетеш за момичетата, които ги трепят като мухи в сърцето на Небраска.

— Като се замислиш, едва ли е смешно — каза Лиз Бомънт, след което се засмя, прикривайки с ръка устата си.

— Не е смешно, но наистина е странно — каза Тад и отново започна да разгръща списанието, като разсеяно разтриваше малък бял белег на челото си.

Единствено на страниците, където печатаха статиите под рубриката БИО, списанието отделяше повече място за думи, отколкото за снимки.

— Съжаляваш ли за статията? — попита Лиз. С едно ухо тя се вслушваше във всеки звук от близнаците, но засега те се държаха великолепно — спяха като агънца.

— Първо на първо, това не е само моя работа, а наше общо дело. Нали знаеш: един за всички и всички за един — Тад посочи снимката на втората страница от статията, на която Лиз му подаваше чиния с орехови сладки, а Тад седеше пред белия лист в пишещата машина. Не можеше да се каже какво бе напечатано на листа, ако там изобщо имаше нещо. И толкова по-добре, защото написаното сигурно щеше да бъде многословно и неразбираемо. Писането винаги му бе вървяло трудно. Не можеше да пише пред публика, още по-малко пред фотографа на списание „Пийпъл“. На Джордж писането му се бе удавало много по-лесно, а за Тад то бе дяволски трудна работа. Лиз не смееше да припари, когато той се опитваше, а понякога дори успяваше да пише. Тя и телеграма не би му донесла, камо ли пък сладки.

— Да но…

— На второ място…

Тад гледаше снимката, на която Лиз му подаваше сладките, а той бе вперил поглед в нея. Лицата и на двамата бяха разтеглени в широки усмивки. Тези усмивки изглеждаха съвсем не на място. Въпреки че бяха сърдечни хора, Тад и Лиз не раздаваха щедро дори и такива обикновени неща като усмивките. Тад си спомни времето, което бе прекарал като водач на групи в Апалачите в Мейн, в Ню Хампшир и във Вермонт. В онези далечни дни си имаше любимец — една миеща се мечка на име Джон Уесли Хардинг. Не беше се опитвал да опитоми Джон, но и без това мечката бе живяла в пълна хармония с него. В студените нощи Джон, старият мечок, обичаше да си сръбва по малко, а когато пийнеше повечко, се захилваше точно така.

— Какво „на второ място“?

— На второ място, някак смешно е, че той, бившият претендент за наградата Нашънъл Бук Ауорд (Нашънъл Бук Ауорд — престижна литературна награда. Бел. прев.) и жена му се гледат ухилени

като двойка пияни, миещи се мечки, помисли си Тад и се разсмя гръмогласно.

— Тад, ще събудиш децата!

Той се опита, но без особен успех да сдържи смеха си.

— На второ място, приличаме на абсолютни идиоти, но хич не ми пука — каза той, прегърна я силно и целуна извивката на шията й.

В съседната стая Уенди и Уилям започнаха да плачат.

Лиз се опита да го погледне с укор, но нищо не се получи. Приятно й беше да чуе смеха му, може би защото не се смееше често. Според нея в смеха му имаше някакъв особен, дори екзотичен чар. Тад Бомънт бе от хората, които рядко се смеят с глас.

— Аз съм виновен — каза Тад. — Ще отида при тях.

Ставайки той блъсна масата и почти я преобърна. Беше нежен, но странно непохватен човек — нещо, което му бе останало от детството.

Лиз успя да хване каната с цветя, която бе поставила в средата на масата, преди да се катурне и да се разбие на пода.

— А бе, Тад! — каза тя и също се разсмя.

Той седна отново и нежно погали ръката й.

— Слушай, скъпа, нали нямаш нищо против?

— Не — отвърна тя. Помисли си за секунда да му каже, че изпитва безпокойство. Не защото изглеждаха малко глупаво, а защото… е, не знаеше точно защо. Просто нещо я притесняваше и толкоз.

Помисли си го, но не му го каза. Беше й много приятно да чуе смеха му. Тя хвана ръката му и я стисна.

— Не — каза му. — Нямам нищо против. Мисля, че е забавно. А ако послужи и за реклама на „Златното куче“, когато най-после са захванеш сериозно с тая книга, то по-хубаво от това — здраве.

Тя стана и сложи ръце на раменете му, когато той понечи да я последва.

— Ти ще ги оправиш следващия път — каза тя. — Сега искам да останеш на мястото си, докато премине подсъзнателното ти желание да счупиш каната ми.

— Добре — каза той и се усмихна. — Обичам те, Лиз.

— И аз те обичам.

Лиз отиде при близнаците, а Тад Бомънт отново запрелиства статията със своята БИОграфия.

В статията за Тадеус Бомънт за снимка бе отделена едва една четвърт страница за разлика от обичайната за тази рубрика цяла страница. Но хващаше око, тъй като художественият оформител с вкус към необичайното бе оградил с черна рамка снимката с Лиз и Тад на гробищата. Печатният текст под снимката беше в ярък контраст.

На снимката Тад държеше лопата, а Лиз — кирка. В единия край се виждаше ръчна количка, в която имаше още инструменти. На самия гроб бяха подредени букети цветя. Надписа на надгробната плоча се четеше съвсем ясно.

ДЖОРДЖ СТАРК

1975 — 1988

Един не особено приятен тип.

В остър контраст с мястото и с действието — скорошното погребение на едно момче, ако се съдеше по изписаните години — двамата мними гробари бяха стиснали ръцете си над прясната пръст и се смееха весело.

Това, разбира се, беше нагласена работа. Всичките снимки към статията: с погребението, със сладките и с Тад, който „се рее като самотен облак“ по една безлюдна пътека в гората на Лъдлоу, уж размишлявайки върху творческите си идеи, бяха нагласени. Лиз купуваше „Пийпъл“ от супермаркета от близо пет години. И двамата се надсмиваха над списанието, но и двамата се редуваха да го прелистват по време на вечеря или дори в тоалетната, ако нямаха подходяща книга под ръка. Тад бе мислил от време на време върху успеха на списанието. Чудеше се дали то бе така странно привлекателно поради своята преданост към евтиния блясък на знаменитостите или поради начина на подреждане на материала — големите черно-бели снимки, получерния шрифт и простите, разказни изречения. Но никога и през ум не му бе минавало, че снимките са режисирани.

Фотографът бе жена на име Филис Майърс. Тя информира Тад и Лиз, че е заснела поредица от снимки с плюшени мечета, облечени в детски дрешки и положени в малки ковчези за деца. Надяваше се да продаде тези снимки на известен нюйоркски издател, който да ги отпечата в книга. Едва на втория ден от работата им по снимките и интервюто Тад осъзна, че тази жена всъщност опипва почвата дали той би се заел с написването на текста към снимките.

— „Смърт и плюшени мечета“ — рече тя. — Това ще е най-точният, окончателен коментар за начина, по който се умира в Америка, а, Тад, какво ще кажеш?

Тъй като тази особа Майърс проявяваше толкова силен интерес към ужасите, Тад си помисли, че в това тя да поръча надгробен камък за Джордж Старк и да го донесе със себе си от Ню Йорк, нямаше нищо странно. „Камъкът“ беше направен от пресован картон.

— Нямате нищо против да се ръкувате над гроба, нали? — попита ги тя със самодоволна и подкупваща усмивка. — Ще стане страхотна снимка.

Тад видя учудване и лек ужас в очите на Лиз. И двамата погледнаха със смесица от почуда и объркване към фалшивия надгробен камък, който бе донесен от Ню Йорк — седалището на „Пийпъл“, в Касъл Рок, щата Мейн — летния дом на Тад и Лиз Бомънт. Сега Тад непрекъснато се връщаше към надписа:

Един не особено приятен тип.

В общи линии историята, която списание „Пийпъл“ разказваше на хората следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите, бе съвсем проста. Тад Бомънт бе писател, ползващ се с добра репутация, чийто първи роман „Изненадващите танцьори“ бе предложен през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за наградата Нашънъл Бук Ауорд. Това имаше значение за литературните критици, но не и за хората, следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите. Те пет пари не даваха за Тад Бомънт, който бе публикувал под собственото си име още само една книга. Човекът, от когото те се интересуваха изобщо не съществуваше. Тад бе написал под друго име един бестселър, последван от още три изключително успешни романа. Това име бе Джордж Старк.

Джери Харкъви, единственият представител на Асошиейтед Прес в Уотървил, пръв разпространи истината за Джордж Старк, след като Рик Каули, посредникът на Тад, я бе съобщил на Лиз Букър от седмичника „Пъблишърс Уикли“ с позволението на Тад. Нито Харкъви, нито Букър знаеха цялата истина, тъй като Тад бе абсолютно решен да не се споменава името на онова мазно говедо Фредерик Клоусън. Но въпреки това Харкъви и Букър осигуриха много по-широко разгласяване на историята, отколкото търговското списание на книгоиздателите и радиопредаванията на агенцията Ей Пи. Тад заяви пред Лиз и Рик, че главното в тази история не бе Клоусън. Той бе просто един глупак, който ги бе принудил да извадят истината наяве.

По време на първото интервю Джери попита Тад що за човек бе Джордж Старк.

— Джордж бе един не особено приятен тип — му бе отвърнал Тад.

Джери бе използвал тези думи като подзаглавие на статията си. Те бяха вдъхновили и оная Майърс да поръча фалшивия надгробен камък със съответния надпис. Откачен свят, дяволски откачен свят.

2.

Под снимката на Лиз и Тад в едно от най-хубавите гробища на Касъл Рок бяха напечатани следните два реда с бели букви на черен фон: СКЪПИЯТ ПОКОЙНИК БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛИЗЪК С ТЕЗИ ДВАМА ДУШИ? ЗАЩО ТОГАВА ТЕ СЕ СМЕЯТ?

— Защото животът е дяволски странно нещо — изсумтя Тад Бомънт.

Не само Лиз изпитваше известна неясна тревога след това ненадейно оповестяване на истината. Той също я изпитваше. И въпреки това не можеше да спре да се смее. Спираше за няколко секунди, а после отново избухваше в неудържим смях, когато погледът му попаднеше върху онази фраза „Един не особено приятен тип“. Да спре смеха си бе все едно да се опитва да запуши дупките в лошо построен бент — щом запушиш една дупка, откриваш, че се е появила друга.

Тад подозираше, че този безпомощен смях не беше съвсем нормален. Приличаше на истерия. Знаеше, че комичното много рядко предизвиква подобни пристъпи на смях. Причината за тях обикновено бе в пълната противоположност на комичното. Може би именно от нея трябваше да се страхува.

„Страхуваш се от някаква скапана статия в «Пийпъл»? Така ли мислиш? Ама, че тъпо. Страхуваш се да не изпаднеш в неудобно положение или да не би колегите ти от английската катедра да си помислят, че си загубил и малкото нещастен разум, който си имал, когато видят тези снимки?“

Не, нямаше защо да се страхува от колегите си, дори и от тези, които бяха в катедрата от времето на динозаврите. Най-накрая бе получил постоянна работа, а също и достатъчно пари (фанфарен звън, моля!), за да може да живее и да пише без да се налага да работи, ако, естествено, не му се работеше, в което не бе съвсем сигурен. Въобще не го вълнуваше бюрократичната и административна страна на университетския живот, но самото преподаване му беше приятно. Освен това отдавна бе минало времето, когато се притесняваше от това какво мислят колегите му за него. Беше го грижа, разбира се, какво мислят за него приятелите му, а в някои случаи приятелите му, както и тези на Лиз, бяха същевременно и негови колеги. Но според Тад те щяха да си помислят, че цялата история е някаква шега.

Ако имаше нещо, от което трябваше да се страхува сега, то това бе… СТИГА, заповяда му онзи строг, сух глас, който можеше да накара дори и най-недисциплинираните студенти да млъкнат и да пребледнеят. ВЕДНАГА ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ.

Безполезно беше. Независимо какъв ефект имаше гласът му върху студентите, на Тад той изобщо не можеше да му подейства.

Той отново сведе поглед към снимката, но този път не обърна никакво внимание на собственото си лице и на това на жена си, разтеглени в глупави усмивки. Приличаха на деца, които участват в ритуално посвещаване.

ДЖОРДЖ СТАРК

1975 — 1988

Един не особено приятен тип.

Точно заради това изпитваше безпокойство.

Заради надгробния камък. И заради това име, тези дати и преди всичко заради злобния надпис, който го бе накарал да избухне в смях, но всъщност, това Тад знаеше дълбоко в себе си, изобщо не беше смешен.

Това име.

И надписа.

— Вече е все едно — промърмори Тад. — И без това онова мръсно копеле е мъртво.

Но тревогата оставаше.

Когато Лиз дойде, носейки на ръце току-що повитите и преоблечени близнаци, Тад отново се беше навел над статията.

— Дали съм го убил?

Тадеус Бомънт, който навремето бе смятан за един от най-обещаващите романисти и бе кандидат за наградата Нашънъл Бук Ауорд през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за романа си „Изненадващите танцьори“, повтаря въпроса ми замислено. Изглежда малко учуден.

— Убийство. — Писателят повтаря думата тихо, сякаш тя му идва наум за първи път. А всъщност, убийството е едва ли не единственото нещо, за което мисли неговата „тъмна половина“, както сам Бомънт нарича Джордж Старк.

Тад изтегля един молив от широката глинена чаша до старомодната пишеща машина марка Ремингтън 32 и започва да го гризе. Според Бомънт, Старк можел да пише само с молив и то от марката Берол Блек Бюти. Ако се съди по вида на около дузината моливи в чашата, гризането им му е навик.

— Не — казва той най-накрая, поставяйки молива обратно в чашата. — Аз не го убих. — Той вдига поглед и се усмихва. Бомънт е на тридесет и девет, но когато се усмихва така открито, може да го вземете за някой от неговите студенти. — Джордж почина от естествена смърт.

Бомънт твърди, че Джордж Старк е бил идея на жена му. Елизабет Стивънс Бомънт е красива, самоуверена блондинка. Тя обаче не счита, че заслугата е изцяло нейна.

— Това, което аз му предложих, бе да напише роман под друго име и да види какво ще стане. Тад имаше сериозни проблеми с писането и се нуждаеше от нещо, което да му даде начален тласък. Но всъщност — засмива се Лиз — Джордж Старк бе в него през цялото време. Тад просто трябваше да го измъкне от скривалището му.

Според някои негови събратя по перо, проблемите на Тад далеч надхвърляли липсата на вдъхновение. Двама известни писатели, които не желаят имената им да бъдат споменавани, казват, че се безпокоили за душевното здраве на Тад през критичния му период от излизането на първата книга до написването на втората. Един от тях счита, че Бомънт е бил на прага на самоубийството след публикуването на „Изненадващите танцьори“, тъй като книгата спечели повече одобрението на критиката, отколкото пари.

На въпроса мислил ли е някога за самоубийство, Бомънт поклаща глава и отвръща:

— Това е глупаво. Истинският ми проблем бе, че не можех да пиша, а не липсата на всеобщо одобрение на книгата ми. А за мъртвите писатели този проблем остава за вечни времена.

През това време Лиз Бомънт не спирала „да го агитира“, както казва Бомънт, да започне да издава под псевдоним.

— Тя казваше, че стига да исках, можех да се хвана здравата за работа. И да напиша това, което искам, без да се притеснявам, че критиците от „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“ надничат непрекъснато през рамото ми. Подхвърли, че мога да напиша някой уестърн или научнофантастичен роман. Пък даже и криминален роман.

Тук Тад Бомънт се усмихва широко.

— Мисля, че нарочно спомена криминалния роман на последно място, защото знаеше, че от известно време ме занимаваше мисълта за криминален роман, само че не знаех как да го подхвана.

— Идеята за псевдонима някак странно ме привличаше. Караше ме да се чувствам освободен, сякаш бях открил нещо като таен изход, ако разбирате какво искам да кажа.

— Но има и още нещо, което ми е трудно да обясня.

Бомънт протяга ръка към прилежно подострените моливи и бързо я отдръпва. Обръща поглед към остъклената стена в кабинета си, откъдето се открива забележителна гледка към пролетната зеленина.

— Да пиша под псевдоним, бе все едно да си представя, че мога да стана невидим — казва той колебливо. — Колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми се струваше, че така щях да… пресъздам себе си отново.

Той протяга ръка, замислен за нещо и този път измъква един молив от чашата.

Тад обърна страницата и погледна към близнаците във високите им столчета. Разнояйчните близнаци винаги се различават почти колкото двама братя или брат и сестра родени поотделно. Уенди и Уилям обаче дотолкова си приличаха, че малко оставаше да бъдат съвсем еднакви.

Уилям се усмихна на Тад зад биберона. Уенди също се усмихна на Тад зад биберона.

Едно малко зъбче красеше Уенди, нещо, с което братчето й не можеше да се похвали. То бе прокарало без никаква болка, просто бе пробило венеца й без тя да издаде нито звук, така както перископът се показва над морската повърхност.

Уенди вдигна пълничката си ръка. Разтвори пръсти, показвайки чистата, розова длан. Затвори пръсти и отново ги разтвори. Поздрав стил „Уенди“. Без изобщо да е видял това, Уилям също вдигна ръчичка, разтвори пръсти, затвори ги и пак ги разтвори. Поздрав стил „Уилям“.

Тад тържествено вдигна ръка от масата и ги поздрави по същия начин.

Близнаците се засмяха зад бибероните си.

Тад отново погледна списанието. „Е, «Пийпъл» — помисли си — какво щяхме да правим без теб, къде щяхме да бъдем. Тук е царството на звездите, приятелчета.“

Журналистът бе извадил всички кирливи ризи на Тад на показ, особено онези четири, мъчителни години след като „Изненадващите танцьори“ не бе удостоена с наградата. Но това можеше да се очаква, а и Тад установи, че не бе особено разтревожен от това излагане на показ. Първо, защото нещата не бяха чак толкова страшни и второ, защото винаги бе смятал, че е по-лесно да живееш с истината, отколкото с лъжата. Или поне в крайна сметка истината бе за предпочитане.

Оттук естествено възникваше въпросът дали списание „Пийпъл“ и истината имаха нещо общо. Е, все едно, сега вече бе твърде късно за такива мисли.

Тад помнеше само първото име на журналиста — Майк. Имената на авторите на статиите в „Пийпъл“ се изписваха след текста, освен ако авторът не беше някой граф, който клюкарства относно коронованите особи, или някоя кинозвезда, която пише за своите себеподобни. Тад трябваше да прелисти четири страници, на две от които бяха разположени реклами, за да намери името му — Майк Доналдсън. Тад и Майк бяха останали да разговарят приятелски до късно през нощта. На въпроса на Тад дали някой изобщо се вълнува от факта, че е написал няколко романа под друго име, Майк му отговори така, че Тад дълго се смя.

— Проучванията показват, че повечето читатели имат изключително тесни носове. Трудно им е да бъркат в собствените си носове и затова гледат да бъркат в чуждите. Те всичките искат да научат за твоето приятелче Джордж.

— Той не ми е никакъв приятел — бе му отвърнал Тад, смеейки се.

Сега Тад се обърна към Лиз, която стоеше до печката.

— Справяш ли се, скъпа? Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Забърквам кашица за дечурлигата. Още ли не можеш да се наситиш на себе си?

— Още не — отвърна нескромно Тад и пак се зачете в статията.

— Най-трудното бе да измисля името — продължава Бомънт, като гризе молива. — А то беше важно. Знаех, че ще ми помогне. Знаех, че ще се преборя с това състояние на застой… стига да имах самоличност, и то подходящата самоличност, която да се отличава от моето истинско аз.

Как се е спрял на името Джордж Старк?

— Има един автор на криминални романи — Доналд И. Уестлейк. Уестлейк използва криминалния жанр, за да пише под истинското си име много забавни комедии за американските нрави и американския начин на живот. Но от началото на шестдесетте до към средата на седемдесетте той написва една поредица от романи под името Ричард Старк. Тези книги са много по-различни. В тях се разказва за един човек на име Паркър, който е професионален крадец. Той няма минало, няма и бъдеще, а в най-успешните книги няма никакви други интереси освен да краде. Както и да е, след време Уестлейк престава да пише романи за Паркър. Защо, ще трябва да питате него. Но аз не мога да забравя думите, които каза, след като разкри кой стои зад псевдонима. Уестлейк пишел само в хубавите дни, а в лошите Старк вършел това вместо него. Това ми допадна, защото периода от 1973 до началото на 1975 година беше черен за мене.

В най-добрите книги Паркър прилича по-скоро на машина за убиване, отколкото на човек. Паркър се разправя с останалите лоши хора, точно като робот, който е програмиран да върши едно и също. „Давай парите“ е почти единствената му реплика. „Давай парите, искам парите“. Това да ви напомня на някого?

Журналистът кимва утвърдително. Бомънт има предвид Алексис Машин, главния герой на първия и на последния роман на Джордж Старк.

— Ако бях завършил „Пътят на Машин“ така както я бях подхванал, щях да я завра в някое чекмедже завинаги — казва Бомънт. — Издаването й щеше да е плагиатство. Но някъде след първата четвърт книгата сякаш намери свой собствен ритъм и всичко си дойде на мястото.

Репортерът пита дали Бомънт иска да каже, че след като е работил известно време върху книгата, Джордж Старк сякаш се е пробудил и е проговорил.

— Да — отвръща Бомънт. — И така може да се каже.

Тад вдигна глава и отново се засмя. Бебетата, които Лиз сега хранеше с пюре от грах, видяха усмивката му и също се засмяха. Доколкото си спомняше това, което всъщност каза на журналиста беше: „Господи, колко мелодраматично! Така както го каза, ми напомни съвсем на онази сцена във «Франкенщайн», където пада гръм върху най-високата кула на замъка и чудовището умира от електрическия удар.“

— Няма да успея да ги нахраня, ако не престанеш — отбеляза Лиз. На върха на носа й имаше пюре от грах и на Тад внезапно му се прииска да го целуне.

— Какво да престана?

— Като се усмихнеш и те се усмихват. Не можеш да нахраниш бебе, което се усмихва, Тад.

— Извинявай — каза той смирено и намигна на близнаците. Изцапаните им в зелено устни се разтеглиха още по-широко в напълно еднакви усмивки.

Тад сведе поглед и продължи да чете.

— Започнах да пиша „Пътят на Машин“ през онази нощ, когато измислих името. Тогава се случи и друго. Заредих лист хартия в пишещата машина, когато бях готов да започна… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини.

Момчешката усмивка отново се появява на лицето му.

— Може би защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.

Бомънт има предвид кратката биография на Джордж, която се печата на задните корици на книгите. В нея се казва, че авторът е на тридесет и девет години и че е излежавал присъди в три различни затвори по обвинения в палеж, за нападение с хладно оръжие и за опит за убийство. Но това, което пише на корицата е само част от биографията му. Бомънт изважда и „досието“ на автора подготвено за издателство „Даруин Прес“. В него е разказан в най-големи подробности, каквито само един писател би могъл да измисли, живота на „второто аз“ на Бомънт. Всичко е записано там: от раждането му в Манчестър, Ню Хампшир до последното му местожителство в Оксфорд, Мисисипи. Не е включено само погребението му преди шест седмици в гробището Хоумланд в Касъл Рок, щата Мейн.

— Намерих една стара тетрадка в чекмеджето на бюрото си и използвах моливите. — Тад посочва към чашата с моливите и остава малко учуден когато открива един от тях в ръката си. — Започнах да пиша и не усетих как мина времето до полунощ, когато дойде Лиз и ме попита дали изобщо възнамерявам да си лягам.

Лиз Бомънт също си спомня за онази нощ.

— Събудих се в единадесет и четиридесет и пет и видях, че Тад не е в леглото. Помислих си, че пише, но не чух пишещата машина. Това ме изплаши малко.

Но изразът на лицето й подсказва, че едва ли е била „малко“ изплашена.

— Когато слязох долу и го видях да драска бързо в онази тетрадчица, бях като ударена с мокър парцал. Носът му почти докосваше листа — засмива се Лиз.

А почувствала ли е облекчение?

— Огромно облекчение — казва Лиз с тих и отмерен тон.

— Прелистих назад тетрадката и видях, че бях написал шестнадесет страници, без да съм задраскал нито една дума и бях превърнал почти цял молив в купчина стърготини — казва Бомънт и поглежда към чашата с моливите с такова изражение, което може да означава и тъга и скрита насмешка. — Май ще трябва да изхвърля тези моливи сега, когато Джордж е вече мъртъв. Аз не ги използвам. Опитах, но нищо не се получи. Не мога да работя без пишещата си машина. Ръката ми отмалява и отказва да се подчинява. С Джордж това никога не се случваше.

Той вдига поглед и ми намига загадъчно.

— Скъпа — Тад погледна към жена си, която съсредоточено се опитваше да натъпче Уилям с последните остатъци от граховото пюре. Голяма част от пюрето се намираше на лигавника му.

— Какво?

— Погледни насам за минутка.

Тя се обърна и Тад й намигна.

— Това стори ли ти се загадъчно?

— Не, скъпи.

— И аз така мисля.

По-нататък историята се развива като някаква пародия на това, което „спецовете наричат роман“ по думите на самия Бомънт.

„Пътят на Машин“ бе публикувана през хиляда деветстотин седемдесет и шеста от неголямото издателство „Даруин Прес“, докато книгите на истинския Бомънт се издаваха от Дютон. Романът постигна неочакван успех, като оглави списъците за бестселъри от единия до другия бряг. Филмът по книгата също бе страхотен хит.

— Дълго време очаквах някой да разкрие, че Джордж и аз бяхме едно и също лице — казва Бомънт. — Авторските права бяха на името на Джордж Старк, но литературният ми посредник знаеше истината, както и жена му (те са разведени сега, но тя е все още негов равноправен съдружник). Знаеха, разбира се, и висшите служители, и финансовият директор на „Даруин Прес“. Той трябваше да знае, защото Джордж можеше да пише романите си на ръка, но срещаше затруднения при подписването на чековете. Данъчната служба също трябваше да бъде уведомена. Така че цяла година и половина Лиз и аз чакахме някой да се раздрънка. Но нищо не се случи. Мисля, че беше въпрос на късмет. А това доказва тезата, че точно когато очаквате някой да се раздрънка, всички си държат езика зад зъбите.

Всички, които знаели, продължили да си траят и през следващите десет години. През този период мистър Старк, много по-плодовит писател от другата си половинка, написа още три романа. Никой от тях не постигна зашеметяващия успех на „Пътят на Машин“, но и трите романа се изкачиха главоломно в класациите за бестселъри.

След дълга пауза на размисъл Бомънт започва да разказва защо решил да сложи край на доходната заблуда.

— Не бива да се забравя, че в края на краищата, Джордж Старк е една измислена личност. Аз дълго се забавлявах с него, пък и приятелчето печелеше добри пари. Наричах ги моите мръсни пари. Но самият факт, че можех да престана да преподавам и да изплатя цялата къща ми подейства страшно освобождаващо. Исках отново да започна да пиша моите си книги, пък и Старк вече се изчерпваше. Нещата стоят съвсем просто. Аз разбирах това и жена ми също, и литературният ми посредник… Мисля си, че дори и редакторът на Джордж от „Даруин Прес“ го разбираше. Ако не бях издал тайната, изкушението да напиша отново роман като Джордж Старк скоро щеше да стане непреодолимо. Аз съм толкова чувствителен към прелъстителния звън на парите, колкото всички хора. Единственото разрешение бе да пробода сърцето на Старк и да свърша с това веднъж завинаги. С други думи, да дам гласност на истината. Точно така и направих, всъщност, това правя в момента.

Тад вдигна поглед от статията и тънка усмивка се появи на устните му. Изведнъж собственото му учудване от режисираните снимки в „Пийпъл“ му се стори лицемерно и превзето. Фотографите на списанието не бяха единствените, които подреждаха нещата така, както читателите очакваха или както би им се харесало на тях. Тад си помисли, че повечето от интервюираните правеха същото в по-голяма или по-малка степен. А и той самият бе успял да представи нещата по-умело от другите, защото все пак бе писател. А писателите са хора, на които им се плаща да измислят лъжи. Колкото по-големи са лъжите, толкова по-високо е заплащането.

„Старк вече се изчерпваше. Нещата стоят съвсем просто.“

Колко точно казано.

Колко завладяващо!

Каква тъпащина.

— Лиз?

— Хм?

Лиз се опитваше да избърше Уенди, но на Уенди това не й се нравеше. Лиз продължаваше опитите си с навлажнената кърпа, а Уенди непрекъснато извръщаше лице и бъбреше възмутено. Тад си помисли, че след време жена му сигурно ще успее, макар че можеше да се умори и да се откаже. Изглежда Уенди също допускаше тази възможност.

— Сбъркахме ли като излъгахме за Клоусън?

— Не сме излъгали, Тад. Просто не споменахме името му.

— А и той си е една отрепка, нали?

— Не е, скъпи.

— Не е ли?

— Не — отвърна Лиз спокойно. Сега бършеше Уилям. — Той е един малък крипазоид.

— Крипазоид?

— Точно така — крипазоид.

— Струва ми се, че за първи път чувам тази дума.

— Видях я на една видеокасета миналата седмица, когато отидох в магазина на ъгъла да взема нещо за гледане. Видях един филм на ужасите наречен „Крипазоиди“. Помислих си, колко хубаво, че някой е направил филм за Фредерик Клоусън и за неговото семейство. Трябваше да ти кажа, но се сетих едва сега.

— Значи, според теб всичко е както трябва?

— Абсолютно както трябва — каза тя и посочи с ръката, в която държеше кърпата, първо към Тад и после към списанието. — Тад, ти си получи своето. „Пийпъл“ си получиха своето. А Фредерик Клоусън остана с пръст в уста, точно както си заслужаваше.

— Благодаря.

— Няма защо — вдигна рамене Лиз. — Тад, много навътре взимаш нещата понякога.

— В това има ли нещо лошо?

— Да, в това е целия ти проблем… Ама, Уилям! Тад, би ли ми помогнал малко?

Тад затвори списанието, взе Уил и тръгна към детската стая след Лиз, която държеше Уенди.

Пълничкото телце на бебето бе приятно затоплено и тежичко. Уил, обвил небрежно ръце около врата на Тад, оглеждаше с ококорени очи всичко наоколо с обичайното си любопитство. Лиз сложи Уенди на едната маса за смяна на пелени, а Тад сложи Уил на другата. Смениха подгизналите пелени със сухи, като Лиз се справи малко по-бързо от Тад.

— Е, писаха за нас в „Пийпъл“ и с това всичко приключва, нали?

— Да — усмихна се Лиз. Усмивката й не му се стори съвсем искрена, но той си спомни за своя пристъп на смях и реши да не пита повече. Понякога не беше съвсем сигурен в нещата. Тази неувереност беше нещо като психологически аналог на физическата му непохватност. В такива случаи започваше да досажда на Лиз. Тя рядко му се сопваше, но ако прекалеше, той виждаше умора в очите й. Какво му беше казала? „Много навътре взимаш нещата.“

Закопча безопасната игла, като придържаше с една ръка Уилям, който се въртеше насам-натам с явното намерение да се изтърколи от масата и да се пребие.

— Бр-р-р-р! — възкликна Уилям.

— Да — съгласи се Тад.

— Диви-и-и! — извика Уенди.

— И в това има смисъл — поклати глава Тад.

— Хубаво е, че е мъртъв — внезапно каза Лиз.

Тад вдигна глава, размисли за момент и кимна. Нямаше нужда да уточняват кого имаха предвид. И двамата знаеха.

— Да.

— Не го харесвах особено.

„Много мило от твоя страна, особено като се отнася за съпруга ти“ за малко да й каже Тад. Но в думите й нямаше нищо странно, защото тя всъщност не говореше за него. Начинът на писане не беше единствената съществена разлика между него и Джордж Старк.

— Аз също — рече Тад. — Какво ще вечеряме?