Стивън Кинг
Тъмната половина (5)

1.

Шефът на тричленната бригада за поддръжка на зелените площи в Касъл Рок се казваше Стивън Холт, но всички в градчето го наричаха Гробаря. Хиляди малки градчета в Нова Англия са дали същия прякор на хората, които поддържат тревните площи. Като повечето от тях, Холт отговаряше за извършването на изключително много работа, още повече при такава малобройна бригада. Градът имаше две игрища: едното до железопътния мост между Касъл Рок и Харлоу, а другото в Касъл Вю. Имаше тревна площ и на централния площад, която трябваше да се засява през пролетта, да се подстригва през лятото и да се почиства от листа през есента. Да не говорим за дърветата, които трябваше да се кастрят, а понякога и отсичат, за поддръжката на естрадата и на пейките пред нея. Градът имаше и два парка: единият на Касъл Стрийм, близо до старата дъскорезница, а другият — при Касъл Фолс, където от незапомнени времена бяха заченати неизброимо много деца на любовта.

Той можеше да отговаря за всичко това и да си остане с името Стивън Холт до смъртта си. Но в Касъл Рок имаше три гробища и неговата бригада отговаряше и за тях. „Насаждането“ на клиентите е най-малката работа свързана с поддържането на едно гробище. Трябва да се сади, да се чисти с гребло, да се затревява. Трябва да се поддържа чистота. Трябва да се изхвърлят увехналите цветя и избледнелите знаменца след големите празници. Купища от боклуци оставаха след Деня на загиналите във войните (Последния понеделник от месец май. Бел. прев.). Четвърти юли (Националния празник на САЩ. Бел. прев.), Денят на майката (Втората неделя от месец май. Бел. прев.) и Денят на бащата (Третата неделя от месец юни. Бел. прев.) също създаваха много работа. От време на време трябваше да се почистват и непристойните надписи, които хлапетата драскаха по надгробните плочи.

За това градчето, естествено, не го беше грижа. Единствено работата на Холт по „насаждането на клиенти“ му бе спечелила прякора. Майка му го беше кръстила Стивън, но го наричаха Гробаря Холт от деня през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, когато се захвана с тази работа. Така щяха да го наричат до смъртта му, дори и да сменеше междувременно работата си, което едва ли щеше да направи на шестдесет и една.

В седем часа сутринта на първи юни — един светъл ден в края на пролетта, Гробаря спря пикапа пред гробището Хоумланд и слезе, за да отвори желязната порта. Тя имаше ключалка, но я използваха само два пъти годишно — в нощта на абитуриентския бал и в деня на Хелуин. След като отвори портата, той подкара колата бавно по централната алея.

Тази сутрин беше тръгнал на разузнаване. Носеше бележник, за да отбелязва всички места в гробището, които се нуждаеха от работа в срок от началото на юни до края на третата седмица от месеца. Като свършеше с Хоумланд, щеше да отиде до гробището Грейс в другия края на града, а после и до гробището Стакпоул на кръстовището на пътя за Стакпоул и градското шосе номер три. Още същия следобед той и бригадата му щяха да започнат работа. Сигурно нямаше да имат много да вършат, защото най-тежката работа бяха приключили още в края на април. Това време Гробарят наричаше „голямото пролетно чистене“.

През тези две седмици на голямото чистене всяка пролет той работеше по десет часа дневно заедно с Дейв Филипс и Дийк Брадфорд, завеждащ отдела за държавно имущество в общинския съвет. Прочистваха запушените канали, запълваха с пръст браздите, които пролетните потоци бяха издълбали, изправяха надгробните камъни и паметници, наклонили се от издигането на почвата. През пролетта имаше хиляди, големи и малки задачи. Когато се прибереше вечер, Гробаря едвам държеше очите си отворени, докато успееше да си приготви вечеря и да изпие една бира, преди да се хвърли в леглото. Пролетното чистене винаги приключваше в един определен ден — деня, в който той почувстваше, че болката в кръста ще го убие.

Юнската работа не бе толкова тежка, но беше изключително важна. В края на месеца пристигаха летовниците на обичайните тумби, а заедно с тях и бившите жители на града с децата си, които се бяха преместили в по-топли или по-богати краища, но все още притежаваха собственост в града. За Гробаря тези хора бяха истински досадници. Те бяха в състояние да вдигнат страхотна олелия, ако беше отчупено едно от веслата на водното колело в дъскорезницата или ако надгробната плоча на чичо им Реджиналд случайно бе полегнала на една страна.

„Е, все пак идва зимата — помисли си той.“ Тази мисъл го успокояваше през всеки сезон, дори и през този, когато зимата беше само един далечен мираж.

Хоумланд беше най-голямото и най-красиво гробище. Централната алея беше широка почти колкото шосе. Пресичаха я четири по-тесни алеи от равно подстригана трева, широки колкото разстоянието между два коловоза. Гробарят продължи по централната алея, пресече първата и втората пътека и когато достигна до третата натисна спирачките.

— Ех, мама му стара! — извика той. Загаси колата и слезе. Тръгна надолу по пътеката към една дупка в земята на около петдесет фута вдясно от централната алея. Около дупката имаше кафяви буци и разпръснати купчинки пръст като шрапнели от избухнала граната.

— Проклети хлапетии!

Той застана до дупката и сложи едрите си, мазолести ръце на кръста. Каква свинщина. Вече няколко пъти му се беше налагало да почиства с бригадата, когато разни хлапаци се напиваха и решаваха да разкопаят нечий гроб посред нощ. Това обикновено им служеше за ритуално посвещаване. Вероятно бяха група глупави пубери, възбудени от луната, които се забавляваха по този начин. А доколкото Гробаря Холт знаеше, досега никой от тях не беше изравял ковчег или, пази боже, някой от мъртвите клиенти. Колкото и пияни да бяха, те обикновено издълбаваха дупка дълбока два-три фута. После играта им омръзваше и си тръгваха. И макар копаенето на дупки из местните гробища да бе грозна работа (освен за хора като Гробаря, които бяха упълномощени и на които им се плащаше за да заравят клиентите), поразиите, които вършеха обикновено не бяха големи. Обикновено.

Този случай, обаче, беше необикновен.

Дупката имаше неясни очертания. Изобщо не приличаше на гроб с правоъгълна форма и добре оформени ъгли. Беше по-дълбока от тези, които изкопаваха пияните и пуберите, но не беше изкопана равномерно — накрая беше заострена и имаше конусовидна форма. Когато осъзна на какво всъщност прилича дупката, Гробаря усети как го пролазват студени тръпки по гърба.

Защото дупката приличаше на гроб, в който някой е бил заровен жив, след време е дошъл на себе си и сам, с голи ръце се е изровил от земята.

— О, я стига! — промърмори той. — Това е дяволска шега! Проклети хлапетии!

Трябва да беше шега. Тук нямаше ковчег, нито преобърната плоча. И в това нямаше нищо чудно, защото тук изобщо не беше погребвано тяло. Той знаеше това и без да сверява с подробната карта на гробището, закачена на стената в бараката с инструментите. Това беше част от шестте парцела, собственост на най-важния член на градската управа — Данфорт „Бъстър“ Кийтън. А само два от тези парцели бяха заети от клиенти — там лежаха бащата и чичото на Кийтън. Но те бяха вдясно, а надгробните им плочи стояха изправени и непокътнати.

Гробаря помнеше този парцел много добре и поради друга причина. Точно тук поставиха фалшивия надгробен камък онези от Ню Йорк, които писаха за Тад Бомънт. Бомънт и жена му имаха лятна къща тук на Касъл Лейк. Дейв Филипс се грижеше за двора на къщата, а Гробарят му беше помагал миналата есен да насмолят пътя към къщата, преди да паднат листата и да се отвори много работа. А тази пролет Бомънт го бе попитал смутено дали може един фотограф да постави надгробен камък в гробището за една „нагласена снимка“, както сам се беше изразил.

— Ако не си съгласен, само кажи — беше му казал Бомънт, по-смутен от всякога. — И без това не е важно.

— Давайте… — му бе отвърнал учтиво Гробаря. Списание „Пийпъл“, значи?

Тад кимна.

— Гледай ти! Ама това наистина е нещо! Човек от нашия град в списание „Пийпъл“! Ще трябва да си го купя тоя брой.

— Не съм сигурен, че аз самият ще си го купя каза му Бомънт. — Благодаря, мистър Холт.

Гробаря харесваше Бомънт, макар че беше писател. Гробаря бе стигнал само до девети клас и едва след два опита бе успял да вземе осми. А и не всеки в града го наричаше „мистър“.

— На ония от списанието сигурно им се иска да те снимат чисто гол с единия крак в някой изкопан гроб, а?

Бомънт се разсмя гръмогласно, което му се случваше рядко.

— Да, май точно това би им се искало — каза той и тупна Гробаря по рамото.

Фотографът се оказа жена, от типа, който Гробаря наричаше „висококласна курва от големия град“. В този случай големият град беше Ню Йорк. Тя ходеше така, сякаш някой й бе вкарал по едно вретено отпред и отзад и го въртеше с бясна скорост. Бе наела едно комби от летището в Портланд и така го бе натъпкала с фотографска апаратура, че беше цяло чудо как бе останало място за нея и за асистента й. Ако колата се окажеше препълнена и тя трябваше да избира между асистента и фотоапаратите, Гробаря беше сигурен, че щеше да разкара оня педераст от Ню Йорк и щеше да му се наложи да пътува на стоп до летището.

Бомънтови, които дойдоха със собствената си кола и паркираха зад комбито, изглеждаха едновременно смутени и развеселени от жената. Те явно идваха при „висококласната курва“ по собствена воля. Гробаря допусна, че се забавляваха достатъчно и това надделяваше над смущението им. И все пак се намеси, пренебрегвайки презрителния поглед на фотографката.

— Всичко наред ли е, мистър Бомънт?

— Боже мой, не, но се надявам, че ще се оправи — отвърна той и му смигна. Гробаря на свой ред му отговори с намигване.

След като му стана ясно, че Бомънтови възнамеряваха да се оставят в ръцете й, Гробаря се настани да гледа. И той, като всеки друг, можеше да оцени едно безплатно шоу. Жената бе донесла, набутан сред останалия й багаж, голям фалшив камък. Той беше объл, старомоден и приличаше повече на тези от комиксите на Чарлз Адамс, отколкото на истинските камъни, които Гробаря бе поставял напоследък. Тя се засуети около него, карайки асистента й да го намества отново и отново. Гробаря се намеси веднъж, за да попита дали може да им бъде от помощ, но тя му отвърна с онзи противен, нюйоркски тон:

— Не, благодаря.

Гробаря се оттегли. Най-накрая всичко стана така, както тя го искаше. Нареди на асистента да нагласи осветлението. Това отне още около половин час. През цялото това време Бомънт стоеше и гледаше, като само от време на време потриваше малкия, бял белег на челото си по онзи странен, свойствен за него начин. Очите му особено бяха впечатлили Гробаря.

„Човекът си прави своите си снимки — помисли си той. — И сигурно са по-хубави от нейните, а отгоре на това и ще траят по-дълго. Сега й взима мярката, за да я опише в някоя книга някой ден, а тя хич няма и да се познае.“

Най-сетне жената бе готова да направи няколко снимки. Накара Бомънтови да си стиснат ръцете над гроба поне десет пъти, а онзи ден беше доста студеничък. Заповядваше им точно като на своя писклив и превзет асистент. С дразнещ и лаещ глас тя им заповядваше да повтарят и потретят снимките, защото светлината не била както трябва, или лицата им били излезли накриво, или защото тя бе станала тая сутрин със задника нагоре. Гробаря все очакваше мистър Бомънт, който, както се говореше, не беше от най-търпеливите, да избухне. Но мистър Бомънт, а и жена му явно по-скоро се забавляваха, отколкото да се дразнят. Те просто изпълняваха всичко, което „висококласната курва от големия Ню Йорк“ им заповядаше да направят, макар че денят беше студен. Гробаря си помисли, че ако беше на тяхно място, нямаше дълго да изтърпи дамата. Най-много петнадесет секунди.

Точно тук, на мястото на тази глупава дупка, бяха поставили фалшивия надгробен камък. Ако му бяха нужни допълнителни доказателства за това, още можеха да се видят кръглите следи в земята, които бяха останали от токчетата на фотографката. Личеше си, че е от Ню Йорк. Само една мадама от Ню Йорк може да се появи с високи токчета през дъждовния сезон и да марширува из някакво гробище, правейки снимки. Ако и това не е…

Мислите му се прекъснаха и отново го обхвана това усещане за студ. Докато оглеждаше избледнелите следи от високите токчета на фотографката, погледът му случайно попадна върху други, по-пресни следи.