Стивън Кинг
Тъмната половина (4)

2.

В справката за автора, изготвена за издателството „Даруин Прес“, която Тад бе написал преди да започне работа върху „Оксфордски блус“, втората грандиозна творба от Джордж Старк, се споменаваше, че Старк кара „пикап от хиляда деветстотин шестдесет и седма година на компанията «Дженеръл мотърс», който се крепи само благодарение на божията воля и на грунда.“ Обаче в съня на Тад двамата пътуваха в едно мъртвешки черно Торонадо. Тад разбра, че е сбъркал с пикапа. Точно тази катафалка с реактивен двигател беше за Старк.

Задницата на колата бе издигната. Торонадото не беше кола за агент по недвижимите имоти. То по-скоро подхождаше на някой долнопробен гангстер. Докато вървяха към някаква къща, която Старк кой знае защо искаше да му покаже, Тад погледна през рамо към колата. Помисли си, че ще види Старк и страхът като студено острие прониза сърцето му. Но Старк се бе преместил зад другото му рамо така бързо и безшумно, че Тад изобщо не бе го усетил. Единственото, което успя да види бе колата, приличаща на блестящ стоманен тарантул на слънцето. На издигнатата й задна броня имаше лепенка с надпис „жестоко копеле“. От ляво и от дясно на надписа имаше череп с пресечени кости.

Къщата, към която го водеше Старк бе всъщност дома на Тад. Това не беше зимната къща в Лъдлоу близо до университета, а лятната къща в Касъл Рок. Тя се намираше на северния залив на езерото Касъл и до Тад достигаше тихото плискане на вълните. На малката полянка до алеята имаше надпис „Продава се“.

— Хубава къща, нали? — прошепна зад гърба му Старк. Гласът му бе и дрезгав и галещ, като езика на котарак.

— Това е моята къща — отвърна Тад.

— Грешиш. Собственикът на тази къща е мъртъв. Той уби жена си, а след това и себе си. Натисна спусъка, трас-фрас и готово. Имал си човека такива наклонности. Не беше нужно да го познаваш много добре, за да го разбереш. Може да се каже, че доста му личеше.

„Това смешно ли ти се струва?“ щеше да го попита Тад. Струваше му се много важно да покаже на Старк, че не се страхува от него. Важно бе, защото в действителност Тад беше ужасен. Но преди да успее да произнесе думите една ръка с широка длан, по която не се виждаха никакви линии се протегна над рамото му и раздрънка връзка ключове пред лицето му. А може би само му се стори, че няма линии, тъй като пръстите бяха свити и хвърляха сянка върху дланта.

Но Старк не раздрънка ключовете. Иначе Тад щеше да се престраши и да проговори. Може би дори щеше да блъсне ръката му, за да покаже, че не се страхува от този ужасяващ човек, който упорито го следваше по петите. Но ръката вече насочваше ключовете право към Тад и щеше да ги забие в лицето му, ако Тад не ги сграбчи.

Тад пъхна един от тях в ключалката на входната врата от гладко дъбово дърво с кръгла дръжка и с месингово чукче, което приличаше на малка птичка. Ключът се превъртя леко, което бе странно, защото това не бе обикновен ключ. Той бе прикачен със стоманена жица към една връзка с шперцове, каквито носят крадците.

Тад хвана дръжката и я завъртя. В този миг дървото на обкованата с метал врата сякаш се сви и се разцепи след поредица от взривове като от малки бомбички. В новопоявилите се процепи между дъските проблесна светлина. Вдигнаха се облаци прах, чу се изщракване и едно парче от металната украса падна с трясък на прага в краката на Тад. Той пристъпи вътре.

Не искаше да влиза. Искаше да остане на площадката и да обсъди нещата със Старк. Искаше дори да му се противопостави и да го попита защо по дяволите прави това. Да влезе в къщата, бе за Тад по-страшно дори от самия Старк. Но това бе сън и при това лош сън, а същността на лошите сънища според Тад беше в това, че те не могат да бъдат контролирани. Усещането бе подобно на возенето на влакче в лунапарк. След като изкачи поредната стръмнина, то се спуска стремглаво надолу и се забива в някоя тухлена стена, където разбитата ти глава заприличва на размазана буболечка.

Познатият коридор сега му се струваше непознат, почти враждебен, защото липсваше едно аленочервено килимче, което Лиз се канеше да смени. И макар това да бе една съвсем незначителна подробност от съня му, по-късно Тад все се връщаше към нея, може би защото тя бе ужасяващо реална — ужасяваща и извън контекста на съня му. Как може да се търси сигурност в един живот, ако липсата на нещо толкова дребно като едно килимче в коридора е в състояние да те накара да изпиташ объркване, тъга и страх. Не му се нравеше ехото от собствените му стъпки по дъсчения под, защото то потвърждаваше думите на негодника, който вървеше по петите му, че къщата бе необитавана и в нея тегнеше само усещането за застинала пустота. Не му се нравеше и защото ехото предвещаваше загуба и ужасно нещастие.

Искаше да се обърне и да избяга, но не можеше, защото Старк стоеше зад гърба му. Тад знаеше, че той държи сгъваемия бръснач със седефена дръжка на Алексис Машин, същия, с който любовницата на Алексис бе изографисала лицето му в края на „Пътят на Машин“.

Ако Тад се обърнеше сега, Джордж Старк на свой ред щеше да си послужи с бръснача.

В къщата нямаше никой. Освен килимчето, мокета в хола също липсваше, но всички останали мебели си бяха на мястото. Имаше ваза с цветя на масичката от чамово дърво в края на коридора. Ако човек тръгнеше направо, влизаше в хола с високия таван и с остъклената стена, която гледаше към езерото, а ако завиеше надясно, се озоваваше в кухнята. Тад докосна вазата. Тя избухна и сред облак щипещ керамичен прах се разпадна на парчета. Застоялата вода се разля, а шестте разцъфнали градински рози повехнаха и посивяха още преди да цопнат в локвата от воняща вода. Тад докосна и масата. Дървото изпука и се разцепи на две, масата сякаш се свлече на голия дъсчен под.

— Какво си сторил с къщата ми? — извика Тад на мъжа зад гърба си, но без да се обръща. А и без да се обръща знаеше, че Старк държи същия бръснач, който Алексис Машин бе използвал за да смъква кожата на своите „бизнес конкуренти“, преди Нона Грифитс да си послужи с него върху собственото му лице, като го остави без едно око и с бузи разрязани на бели и червени късове.

— Нищо — отвърна му Старк, а Тад и без да го вижда, усети присмеха в гласа му. — Това, което става е твое дело, брато.

Озоваха се в кухнята.

Тад докосна печката и тя се разцепи на две с приглушен звън като ръждясала камбана. Пружините на реотаните изскочиха на всички страни като чудати спираловидни шапки понесени от вятъра. Непоносимо зловоние се надигна от тъмната дупка на разцепилата се печка. Като се взря, Тад видя една пуйка. Месото се разлагаше и вонеше. Късове от него и черна течност се стичаха от корема на птицата.

— У нас долу наричаме това „смляно месо“ — отбеляза Старк.

— Какво искаш да кажеш? Къде е това „долу“?

— В Ендсвейл — отвърна спокойно Страк. — Последната спирка на всички влакове.

Той добави още нещо, но Тад не го чу. Чантата на Лиз беше на пода и Тад се препъна в нея. Хвана се за масата, за да не падне, а тя се разпадна на трески и стърготини. Блестящ пирон изхвърча в единия ъгъл и падна с остър металически звук.

— Стига! — извика Тад. — Искам да се събудя! Мразя да чупя неща.

— Ти винаги си бил най-непохватният, брато — каза Старк, сякаш Тад бе имал много братя и сестри и всичките грациозни като газели.

— Не съм такъв — отвърна му Тад с треперещ глас, който приличаше на скимтене. — Не съм непохватен и не чупя неща! Когато внимавам всичко е както трябва.

— Да… Толкова по-зле тогава, че престана да внимаваш — рече Старк с такъв невинен тон, сякаш само констатираше един факт.

Озоваха се в коридора към задния вход.

Тук беше Лиз. Седеше с изкривени навън крака в ъгъла до вратата, която водеше към бараката за дърва. Единия й чехъл беше паднал. Носеше найлонови чорапогащи и имаше бримка. Главата й беше наведена напред, така че тъмнорусата й коса прикриваше лицето й. Тад не искаше да го види. Така както преди малко нямаше нужда да вижда бръснача или острата като бръснач усмивка на Старк, така и сега, без да вижда лицето й, Тад знаеше, че тя не спи, нито е в безсъзнание. Мъртва беше.

— Запали лампата, за да можеш да виждаш по-добре — каза Старк с все същия весел, непринуден глас. Ръката му се появи над рамото на Тад и посочи към фенерите, които Тад сам беше инсталирал. Бяха на електричество, но изглеждаха съвсем като истински — два ветроупорни фенера, поставени на дървена ос, които се включваха чрез реостат на стената.

— Не искам да гледам!

Искаше гласът му да звучи твърдо и самоуверено, но всичко това бе започнало да му действа на нервите. Думите излизаха накъсано, сякаш всеки момент щеше да се разциври. А това, което каза нямаше никакво значение, защото вече протягаше ръка към кръглия реостат на стената. Когато го докосна, сини електрически искри бликнаха на струи. Струите бяха така гъсти сякаш не светлина, а крем се стичаше между пръстите му. Кръглото, бежово копче на реостата почерня, изхвръкна от стената и прелетя през стаята като миниатюрна летяща чиния. Счупи малкия прозорец в другия край и се изгуби в дневната светлина, която бе добила зеленикав оттенък като потъмняла от времето мед.

Електрическите фенери блеснаха с неестествено силна светлина и дървената ос започна да се върти, а веригата — да се усуква. В стаята затанцуваха лудешки сенки. Шишетата на фенерите се разбиха и Тад бе посипан със стъкла.

Без да мисли, той скочи и сграбчи жена си, за да я измъкне преди да се скъса веригата и дървената ос да се строполи върху нея. Това желание да я спаси бе толкова силно и инстинктивно, че засенчи всичко друго, дори и факта, че бе мъртва. Ако Старк изтръгнеше Емпайър Стейт Бийлдинг из основите и го стовареше отгоре й, това вече беше без значение. Поне за нея беше без значение.

Промуши ръцете си под мишниците й и обхвана гърба й. Тялото й се свлече и главата й се отпусна назад. Кожата на лицето й започна да се пука като порцелана на крехка ваза. Мътните й очи внезапно експлодираха. Противна, зелена течност, отвратително топла, опръска лицето му. Устата й висна отворена и зъбите й се изсипаха като бял водопад. Тад усети как удряха бузите и челото му. Езикът й се откъсна и падна в скута му като кърваво парче змийско месо.

Тад започна да крещи, но само насън, а не в действителност и слава богу, защото иначе много щеше да изплаши Лиз.

— Не съм си разчистил сметките с тебе, копеле — рече Джордж Старк зад гърба му. Гласът му беше тих и студен като Касъл Лейк през ноември. В него вече не се усещаше усмивката. — Помни това! Не се опитвай да си играеш с мен, защото когато си имаш работа с мен…

3.

Тад се събуди внезапно. Лицето му бе мокро. Възглавницата, която конвулсивно бе притискал, също беше мокра от пот, а може би и от сълзи.

— …трябва да знаеш, че си играеш с дявола — довърши фразата Тад, притиснал лице във възглавницата. Лежеше, треперейки, със свити до гърдите колене.

— Тад? — промълви Лиз някъде из дълбините на съня си. — Децата добре ли са?

— Добре са — успя да й отговори. — Аз… нищо. Спи.

— Добре, всичко… — Тя каза още нещо, но той не го чу, както не успя да чуе какво му каза Старк, след като му обясни, че къщата в Касъл Рок е Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.

Тад лежеше на влажния от пот чаршаф и бавно отпускаше възглавницата. Потри лице с ръка и зачака сънят да избледнее, а треската да отмине. Сънят го напускаше учудващо бавно. Поне не беше събудил Лиз.

Взираше се в тъмнината, без да мисли, без да се опитва да разгадае съня, само в очакване той да изчезне. След цяла вечност Уенди се събуди в съседната стая и започна да плаче, за да й сменят пелените. Уилям естествено се събуди само след няколко мига, решавайки, че и неговите пелени трябва да бъдат сменени, макар че Тад ги намери съвсем сухи.

Лиз се събуди веднага и вървейки като сомнамбул отиде в детската стая. Тад я последва, разсънен и за първи път благодарен, че близнаците имаха нужда от грижи през нощта. Поне през тази нощ. Той оправи Уилям, а Лиз — Уенди, без да разговарят. Когато се върнаха в леглото, Тад с облекчение усети, че може отново да заспи. Мислеше, че се е простил със спането за тази нощ. Когато се събуди от кошмара, пред очите му беше разлагащата се плът на Лиз и той си беше помислил, че никога вече няма да заспи.

„До сутринта ще изчезне, както всички сънища.“

Това беше последната му мисъл преди да заспи, но когато се събуди на следващата сутрин си спомняше и най-дребните подробности от съня, въпреки че единствено спомена за изгубеното и самотно ехо от стъпките му бе запазил пълната си емоционална сила. Сънят му не избледня с времето, както всички сънища.

Този сън той запази в себе си, сякаш бе спомен за нещо наистина преживяно. Ключът, гладката длан, сухият, равен глас на Джордж Старк, който му казва, че не си е разчистил сметките с него и, че когато си имаш работа с такова жестоко копеле като него, все едно си имаш работа с дявола.