Стивън Кинг
Тъмната половина (28)

2.

Старк писа повече от половин час и накрая остави молива с въздишка на задоволство.

— Хубаво е — каза той с гърлен, тържествуващ глас. — По-хубаво не би могло и да бъде.

Тад взе тетрадката и започна да чете, но за разлика от Старк, прочете всичко написано. Това, което търсеше, намери на третата страница от общо деветте написани от Старк.

Машин чу стържещи звуци и се наежи. Хвана още по-здраво картечницата, но тогава се досети откъде бе дошъл този звук. Гостите, около двеста, се бяха събрали покрай дългите маси под големия навес на жълти и сини райета и разтваряха своите сгъваеми врабчета върху дъските, сложени на тревата, за да се предпази ливадата от острите врабчета на жените. Гостите ръкопляскаха на крака на врабчовата торта.

„Той не знае — помисли си Тад — Написал е думата «врабче» отново и отново и изобщо… няма и най-малката представа, че го прави.“

Тад чуваше, че ходят неспокойно напред-назад над главите им. И бебетата бяха погледнали два пъти нагоре преди да заспят и така знаеше, че и те бяха забелязали.

Но не и Джордж.

За Джордж врабчетата не съществуваха.

Тад се върна към ръкописа. Думата започна да се появява все по-често и в последния параграф вече се появяваше и цялата фраза.

Машин разбра по-късно, че врабчетата летяха и че единствените хора, които бяха изцяло във властта му и му бяха врабчета бяха Джак Рейнджли и Лестър Ролик. Всички останали врабчета, с които бе летял повече от десет години, участваха в сделката. Врабчета. И те полетяха още преди Машин да е успял да изкрещи заповедта в своя врабче радиоприемник.

— Е? — попита Старк, когато Тад остави тетрадката на масата. — Какво ще кажеш?

— Мисля, че става — отвърна Тад. — Но ти самият знаеш това, нали?

— Да… но исках да го чуя от тебе, брато.

— Мисля, че и изглеждаш доста по-добре.

Което си беше самата истина. Докато Джордж бе погълнат изцяло от бурния, изпълнен с насилие свят на Алексис Машин, раните му бяха започнали да зарастват.

Те постепенно изчезваха. Разкъсаната, разлагаща се плът отново ставаше розова. По ръбовете на раните се появяваше здравата кожа, а на някои места язвите се бяха затворили съвсем. Веждите му, които бяха почти изчезнали, сега поникваха отново. Струйките гной, от които яката на ризата му се бе втвърдила и пожълтяла съвсем, сега пресъхваха.

Тад докосна с лявата си ръка раната, която се появяваше на лявото му слепоочие. За момент се загледа във върховете на пръстите си. Бяха мокри. Докосна и челото си. Кожата беше съвсем гладка. Малкият бял белег, спомен от операцията претърпяна в годината, когато започна истинския му живот, беше изчезнал.

Единият край на люлката отива нагоре, а другият — надолу. Такъв е природният закон. Обикновен природен закон.

Дали се беше стъмнило навън? Според Тад се беше стъмнило съвсем или почти. Той погледна часовника си, но и това не му помогна. Беше спрял. Но времето и без това нямаше значение. Скоро трябваше да го направи.

Старк изгаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник.

— Ще продължиш ли или искаш да си починеш?

— Защо ти не продължиш? — попита го Тад — Мисля, че можеш.

— Да — каза Старк без да погледне Тад. Имаше очи само за думите, думите, думите. Той прокара ръка през русата си коса, която бе възвърнала блясъка си. — И аз мисля, че мога. Всъщност знам, че мога.

Старк започна да пише отново. Хвърли бегъл поглед към Тад, когато той стана от стола и отиде до острилката. След това пак сведе поглед към листа. Тад наостри като бръснач молива си. Преди да се обърне, той извади от джоба си свирката, която Роули му беше дал. Стисна я в ръката си и седна отново, загледан в тетрадката пред себе си.

Това е. Моментът дойде. Знаеше това, така добре, както познаваше и очертанията на собственото си лице. Оставаше единствено въпросът дали щеше да има кураж да го направи.

Част от него не искаше дори да опитва, тази част, която силно желаеше книгата да бъде написана. Но той с учудване установи, че това чувство не беше така силно, както когато Лиз и Алън излязоха от кабинета и смяташе, че знае защо това е така. В момента се извършваше деление. Някакво скверно раждане. Книгата вече не му принадлежеше. Алексис Машин беше в ръцете на човека, на когото и дължеше своето съществувание.

Държейки здраво в ръката си свирката, Тад се наведе над своята тетрадката.

Аз ги повиках, написа той.

Над него нетърпеливото движение на врабците спря.

Аз знам за тях, написа той.

Целият свят сякаш притихна, наострил слух.

Аз съм собственикът.

Той спря да пише и погледна към спящите си деца.

„Още пет думи — помисли си той — Само още пет.“

И той почувства, че искаше да напише тези думи по-силно от всички останали думи, които някога бе написал.

Искаше да пише романи… ала много по-силно от желанието да вижда прекрасните картини с третото си око, беше желанието да бъде свободен.

Още пет думи.

Той сложи свирката в устата си и я стисна като цигара между устните си.

Не вдигай поглед от листа, Джордж. Не поглеждай, не се откъсвай от света, който създаваш. Недей сега. Моля те, Боже, не му позволявай сега да поглежда в реалния свят.

На белия лист пред себе си Тад написа ПСИХОПОМП с главни букви. Огради го в кръг. Под него начерта стрелка, а под стрелката написа: ВРАБЧЕТАТА ЛЕТЯТ.

Навън задуха вятър, само че не беше всъщност вятър. Това беше размахване на милиони крила. И вятърът духаше в главата му. Внезапно третото око в съзнанието му се отвори, отвори се по-широко от всякога и той видя Бергенфийлд, Ню Джърси, празните къщи, пустите улици, мекото, пролетно небе. Видя врабците навсякъде, повече от когато и да било преди. Светът, в който бе отраснал, се беше превърнал в огромен птичарник.

Само че не беше Бергенфийлд.

Беше Ендсвейл.

Старк престана да пише. Очите му се разшириха от неочакваната, закъсняла тревога.

Тад си пое дълбоко дъх и наду свирката, която Роули Дилесипс му беше дал. От нея излезе странен, пронизителен звук.

— Тад? Какво правиш? Какво правиш?

Старк посегна към свирката. Но преди да е успял да я докосне, тя се разцепи в устата на Тад и поряза устните му. Звукът събуди бебетата. Уенди се разплака.

Навън шумоленето на врабчетата се превърна в тътен.

Те летяха.

3.

Лиз се отправи към стълбите, когато чу, че Уенди заплака. Алън остана за момент закован на мястото си, слисан от това, което виждаше навън. Земята, дърветата, езерото, небето, всичко бе изчезнало. Врабците прииждаха като огромна, развята завеса, която затъмняваше цялата остъклена стена отгоре до долу.

Когато първите малки телца се удариха в дебелото стъкло, Алън излезе от вцепенението си.

— ЛИЗ! — изкрещя той. — ЛИЗ, ЛЯГАЙ!

Но тя нямаше да залегне. Бебето й плачеше и това беше единственото, за което можеше да мисли.

Алън се втурна към нея с невероятна скорост, която беше неговата тайна и я сграбчи тъкмо преди стъклото на стената прозорец да се разбие под напъна на двадесет хиляди врабчета. Двадесет хиляди ги последваха и още двадесет хиляди и още двадесет хиляди. За миг само холът се изпълни от тях. Те бяха навсякъде.

Алън покри Лиз с тялото си и двамата се напъхаха под дивана. Пронизителното цвърчене на врабците изпълваше целия свят. Чуха как се чупят и други стъкла, стъклата на всички прозорци. Къщата се тресеше от ударите на малките снаряди самоубийци. Алън погледна наоколо и видя, че целият свят бе само черно-кафяво движение.

Алармената инсталация срещу пожар, която се задействаше от пушек, започна да пищи. Чу се страхотен трясък, когато телевизорът експлодира. Дрънчене от падането на картините от стената. Поредица от метални удари, когато врабците се блъснаха в тиганите закачени на стената над печката, които се изтърколиха на земята.

И сред всичко това Алън продължаваше да чува плача на бебетата и писъците на Лиз.

— ПУСНИ МЕ! БЕБЕТАТА! ПУСНИ МЕ! ТРЯБВА ДА СИ ВЗЕМА БЕБЕТАТА!

Тя се измъкна наполовина изпод дивана и врабците веднага покриха горната част от тялото й. Оплетоха се в косите й и размахаха бясно крила. Лиз ги удряше с все сила. Алън я сграбчи и я изтегли обратно под дивана. Сред водовъртежа в хола той видя как широк черен поток от врабци литна нагоре по стълбите към кабинета.

4.

Старк посегна към Тад, когато първите птици се удариха в тайната врата. Отвъд стената, Тад чуваше приглушения шум от чупещо се стъкло. И двете бебетата плачеха с пълно гърло. Плачът им се издигаше и се смесваше с влудяващото цвърчене на птиците, така че заедно образуваха някаква адска хармония.

— Престани! — изкрещя Старк. — Престани, Тад! Каквото и да е това, което правиш, просто спри!

Той посегна към пистолета си, но Тад заби молива, който държеше, в гърлото на Старк.

Кръвта бликна. Старк се обърна към него, давейки се, като се опитваше да напипа молива. Моливът се движеше нагоре-надолу, когато Старк правеше опити да преглътне. Накрая го хвана с едната си ръка и го извади.

— Какво правиш? — каза прегракнало Старк. — Какво е това?

Сега той чу птиците, не разбра какво бяха те, но ги чу. Погледът му се премести към вратата и Тад видя за първи път истински ужас в очите му.

— Пиша последната глава, Джордж — каза Тад тихо, така че нито Лиз, нито Алън можеха да го чуят на долния етаж. — Пиша последната глава в реалния свят.

— Добре — каза Старк. — Нека да бъде последната за всички нас тогава.

Той се обърна към близнаците с кървавия молив в едната ръка и с четиридесет и пет калибровия в другата.

5.

В единия край на дивана имаше сгънато одеяло. Алън протегна ръка към него и безброй парещи иглички се забиха в ръката му.

— По дяволите! — извика той и отдръпна ръката си.

Лиз все още се опитваше да се измъкне. Чудовищното боботене изпълваше целия свят и Алън вече не чуваше бебетата… ала Лиз чуваше плача им. Тя се дърпаше, извиваше, опитваше се да се измъкне. Алън я хвана за яката на ризата, но плата се разпра.

— Чакай 6е! — изрева й той, но беше безполезно. Нищо не можеше да я спре, когато бебетата плачеха. И Ани би направила същото. Алън отново посегна с ръка към одеялото, без да обръща внимание на кълването и този път успя да го издърпа. То се отгърна. От голямата спалня се чу страхотен трясък. Явно някаква мебел, вероятно скрин или нещо подобно, бе паднал. Алън се опита да си представи колко врабци бяха необходими, за да прекатурят един скрин, но преумореният му мозък не успя да му даде отговор.

„Колко врабци са нужни, за да могат да сложат крушка? — изникна в съзнанието му налудничавият въпрос. — Три, които да държат крушката и три милиарда, които да преобърнат къщата!“ Опита се да сподави истеричния смях, който се надигна в него и в този момент големият, висящ глобус се стовари в средата на стаята с трясък като избухваща бомба. Лиз изпищя и за миг се сви навътре под дивана. В този миг Алън успя да я покрие с одеялото. И той се навря под него. Но и отдолу си имаха компания. Заедно с тях имаше около шест врабчета. Той усети пърхането на крилата им до бузата си и остра болка прониза лявото му слепоочие. Замахна с ръка. Врабчето се удари в рамото му и тупна на земята.

Той издърпа Лиз към себе си и изкрещя в ухото й:

— Сега ще вървим! ЩЕ ВЪРВИМ, ЛИЗ! Под одеялото. Ако се опиташ да тичаш, ще те фрасна. Кимни, ако си разбрала.

Тя започна да се дърпа. Одеялото се опъна. Врабчета накацаха по него, подскочиха, сякаш то беше трамплин и отлетяха отново. Алън пак я издърпа към себе си и я разтресе силно за раменете.

— Кимни, ако си разбрала, по дяволите!

Косата й погъделичка бузата му, когато тя кимна утвърдително. Двамата изпълзяха изпод дивана. Алън я държеше здраво, страхувайки се, че тя ще побегне. Започнаха бавно да прекосяват гъмжащата от птици стая, да си пробиват път през леките, влудяващи облаци от писукащи врабци. Отстрани приличаха на танцуващото магаре в някаква сценка от провинциален панаир. Сякаш Алън представляваше предната част, а Лиз — задната.

Холът на къщата беше просторен, с висок като в катедрала таван, но сега сякаш не бе останал въздух. Те вървяха през движещата се, гърчеща се, лепкава стена от птици.

Мебелите падаха с трясък. Птиците се удряха в стени и тавани и електрически уреди. Целият свят бе пропит от вонята на птици и се тресеше така сякаш ставаше някакво непознато досега земетресение.

Най-сетне стигнаха до стълбите и започнаха бавно, неуверено да се изкачват по тях под одеялото, което вече бе покрито от пера и изпражненията на птиците. Когато се качиха на първото стъпало, горе в кабинета проехтя изстрел.

Сега Алън пак можеше да чуе близнаците. Те ревяха с пълно гърло.

6.

Тад започна да търси нещо по бюрото, когато Старк насочи пистолета към Уилям и успя да намери преспапието, с което преди си играеше Старк. То беше тежка сиво-черна плоча, плоска от едната страна. С все сила го стовари върху китката на Старк в мига преди русият мъж да стреля. Счупи костта на китката му, а дулото на пистолета се насочи към пода. Изтрещяването от изстрела прозвуча оглушително в малката стая. Куршумът се заби в земята на два сантиметра от лявото краче на Уилям. По пухкавата му синя пижамка попаднаха трески. Бебетата се разреваха още по-силно. Преди да влезе в нова схватка със Старк, Тад видя как двете бебета се прегърнаха, опитвайки се спонтанно да си осигурят защита едно на друго.

„Хензел и Гретел“ — помисли си Тад и в този момент Старк заби молив в рамото му.

Тад изрева от болка и блъсна Старк. Старк се препъна в пишещата машина, която беше оставена в ъгъла и се строполи до стената. Опита се да прехвърли пистолета в дясната си ръка… но го изпусна.

Ударите на врабчетата във вратата се чуваха като постоянен тътен… и тя бавно започна да се завъртва около оста си. Едно врабче със счупено крило се провря и падна, гърчейки се на пода.

Старк пъхна ръка в джоба си… и извади сгъваемия бръснач. Отвори острието със зъби. Над стоманата искрящият му поглед беше съвсем налудничав.

— Иска ти се, брато, а? — попита той и Тад видя, че лицето му отново бе започнало да се разлага и то с такава скорост, сякаш някой бе стоварил отгоре му купчина тухли. — Наистина ли ти се иска? Добре. На ти!

7.

Насред стълбището Лиз и Алън бяха принудени да спрат. Пред тях се издигаше една еластична стена от птици, но те просто не можеха да си проправят път през нея. Въздухът се изпълваше от непрестанното пърхане на крила. Лиз извика от яд и ужас.

Птиците не ги нападнаха, не се обърнаха срещу тях. Просто не им даваха път. Изглеждаше като че ли всичките врабци на земята бяха извикани тук да участват във втората част на историята в къщата на Бомънтови в Касъл Рок.

— Залегни! — извика Алън. — Може би ще успеем да пропълзим под тях!

И двамата коленичиха. Отначало наистина можеха да се придвижат малко напред, въпреки че усещането бе крайно неприятно. Оказа се, че пълзят върху кървящия килим от прекършени птичи тела, който беше дебел поне двадесет сантиметра. След това пред тях отново се изправи стената. Алън надникна изпод одеялото и видя огромната, объркана маса пред тях, която не се поддаваше на никакво описание. Врабците по стълбите бяха премазани. Върху тях лежаха на пластове живи птици, които също скоро щяха да са мъртви. Малко по-нагоре, може би на около три стъпки от края на стълбището, врабците летяха в самоубийствен танц. Сблъскваха се и падаха, някои политаха отново, другите оставаха да се гърчат сред телата на своите събратя със счупени крила или крака. Алън си спомни, че врабчетата не можеха да се задържат във въздуха на едно място.

Някъде над тях от другата страна на тази абсурдна, жива бариера, се чу мъжки вик.

Лиз го сграбчи и го притегли към себе си.

— Какво да правим? — изкрещя тя. — Какво да правим, Алън?

Той не й отговори. Защото отговорът беше нищо. Нищо не можеха да направят.

8.

Старк пристъпи към Тад с бръснача в дясната си ръка. Тад отстъпи към бавно отварящата се врата на кабинета, без да откъсва очи от острието. Той сграбчи един молив от бюрото.

— Това няма да ти помогне особено, брато — каза Старк. — Сега вече няма. — След това погледът му се премести към вратата. Тя се бе отворила достатъчно широко и врабците влетяха вътре… река от врабци… и те се втурнаха право срещу Джордж Старк.

Лицето му се измени за секунда. Сега на него бе изписан ужас, който показваше, че Старк е разбрал всичко.

— НЕ! — изкрещя той и размаха срещу тях сгъваемия бръснач на Алексис Машин. — НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СЕ ВЪРНА! НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАКАРАШ!

Разсече едно врабче на две. То падна на земята на две покрити с пера парчета. Старк сечеше въздуха около себе си.

И Тад внезапно разбра

(няма да се върна)

какво ставаше тук.

Психопомп бяха дошли естествено, за да послужат като ескорт на Джордж Старк. Трябваше да ескортират Джордж Старк обратно до Ендсвейл, обратно в земята на мъртвите.

Тад захвърли молива и пристъпи към децата си. Стаята беше пълна с врабчета. Вратата се беше отворила почти докрай, реката се бе превърнала в потоп.

Врабците накацаха по широките рамене на Старк. Накацаха и по ръцете и главата му. Нахвърлиха се и върху гърдите му, първо десетки, а после стотици. Той се въртеше бясно в облак от откъснати пера, от остри, режещи човки. Опитваше се да им отвърне със същото, което щеше да получи от тях.

Те покриха бръснача. Зловещото, сребристо острие изчезна под перата, залепнали по него.

Тад погледна децата си. Бяха престанали да плачат. Гледаха кипящия водовъртеж в претъпканото пространство с еднакви изражения на учудване и удоволствие. Бяха вдигнали ръце над главите си, сякаш за да проверят дали вали дъжд. Малките им пръстенца бяха разперени. На тях бяха накацали врабчета… но не ги кълвяха.

Обаче кълвяха Старк.

Кръвта бликна от лицето му от сто места. Едното му синьо око изхвръкна. Едно врабче кацна на яката на ризата му и зарови човката си в дупката от молива, който Тад бе забил във врата му. Птицата успя да клъвне три пъти, тап-тап-тап, като изстрелите на картечница, преди Старк да успее да го докопа и да го стисне в юмрука си, сякаш бе изрязано от хартия врабче.

Тад приклекна до бебетата. Птиците накацаха и по него. Не го кълвяха, просто стояха.

И наблюдаваха.

Старк изчезваше. Той се превръщаше в жива, гърчеща се скулптура изградена от птици. Кръв се стичаше по крила и пера. Някъде под тях Тад чу острия звук от разцепващо се дърво.

„Пробили са в кухнята“ — помисли си той. Сети се за газта, с която се захранваше печката, но тази мисъл беше някак незначителна, далечна пред това тук.

Сега чу звук наподобяващ пляскане по мокра кожа. Това беше живата плът на Джордж Старк, която врабците късаха от костите му.

— Дойдоха за тебе, Джордж — чу той собствения си шепот. — Дойдоха за теб. Бог да ти е на помощ сега.

9.

Алън усети, че пред тях се отваря пространство и надникна през дупките с форма на диамант на одеялото. Една цвъчка се стече веднага по бузата му и той я изтри. Над стълбището беше пълно с птици, но броят им беше по-малко. Тези, които още бяха живи, явно бяха стигнали до целта.

— Хайде — каза той на Лиз и двамата тръгнаха пак по ужасния килим от телата на мъртви птици. Тъкмо стигнаха до площадката на втория етаж, когато чуха вика на Тад:

— Вземете го! Вземете го! ЗАНЕСЕТЕ ГО ОБРАТНО В АДА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО!

И шумът от врабците се превърна в истински ураган.

10.

Старк направи последно, отчаяно усилие да се освободи. Нямаше къде да мърда, къде да избяга, ала все пак опита. И това беше в негов стил.

Масата от птици, която покриваше тялото му, се премести заедно с него. Гигантските му, подпухнали ръце, покрити с пера, глави, крила се вдигнаха нагоре, после се удариха в тялото му, пак се вдигнаха и се кръстосаха на гърдите му. Птиците, някои от тях мъртви, други ранени, паднаха на земята и за момент пред очите на Тад се разкри такава картина, която щеше да го преследва до края на живота му.

Врабците изяждаха Джордж Старк. Очите му ги нямаше. На тяхно място бяха останали две огромни, черни дупки. Носът беше само откъснато парче кърваво месо. По-голямата част от челото му и косата му липсваше и отдолу се белееше покрития със слуз череп. Яката на ризата му все още обрамчваше врата му, ала нищо друго не бе останало от него. Ребрата му — бели издутини, стърчаха от кожата. Птиците бяха разпорили корема му. Част от тях се бяха скупчили в краката му, поглеждаха нагоре с огромно внимание и после се счепкваха за разкъсаните, кървящи остатъци от червата му. Видя и още нещо.

Врабците се опитваха да го вдигнат. Опитваха се… и много скоро щяха да успеят. Когато тялото му олекнеше достатъчно, щяха да направят именно това.

— Вземете го! Вземете го! ЗАНЕСЕТЕ ГО ОБРАТНО В АДА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО!

Виковете на Старк внезапно прекъснаха, когато стотиците кълвящи човки стигнаха до гласните му струни. Врабците се струпаха под мишниците му и за секунда краката му се отделиха от земята.

Той свали ръце, това което бе останало от тях, в яростен жест, премазвайки десетки… но други птици, два пъти повече, заеха мястото им.

Тропането от кълвящите човки и звукът от разцепващо се дърво от дясната страна на Тад внезапно се усили. Той отмести поглед в тази посока и видя как дървената, източна стена на кабинета се къса като хартия. За миг само той забеляза хилядите жълти човки, които я пробиха едновременно. Тогава грабна бебетата и ги прикри с тялото си. За първи и последен път в живота си може би се движеше с такава гъвкавост.

Стената се срути с трясък сред облак от трески и стърготини. Тад затвори очи и притисна децата си силно към себе си.

Повече той не видя.

11.

Но Алън и Лиз видяха.

Когато облакът от птици над тях и около тях оредя, свалиха одеялото до раменете си и откриха главите си. Лиз се запрепъва в гостната стая към отворената врата на кабинета и Алън я последва.

За миг той не можа да види какво става в кабинета. Пред очите му беше само кафявочерния облак. След това постепенно успя да различи една фигура, една ужасяваща фигура. Това беше Старк. Целият беше покрит с птици, които го изяждаха жив и въпреки това той още не бе умрял.

Надойдоха още птици. Алън си помисли, че пронизителното им, непрестанно цвърчене ще го подлуди. И тогава той видя какво всъщност правеха те.

— Алън! — изкрещя Лиз. — Алън, та те го вдигат!

Това, което бе Джордж Старк, това, което едва-едва напомняше на човек, се издигна във въздуха на летящо килимче от врабци. То прекоси стаята, почти падна и пак се издигна неуверено нагоре. Приближи се до огромната дупка в източната стена на кабинета.

Още птици влетяха през дупката. Тези, които се намираха в гостната също се втурнаха в кабинета.

Късчета месо падаха от гърчещото се тяло на Старк като кървав дъжд.

Тялото се понесе през дупката. Врабците летяха около него и кълвяха последните косми от главата му.

Алън и Лиз преминаха с усилие през прага от мъртви птици в кабинета. Тад бавно се изправяше на крака, държейки по едно плачещо бебе във всяка ръка. Лиз се спусна и ги взе в ръцете си. Започна да ги оглежда тревожно да види дали не са се ударили.

— Добре са — каза Тад. — Мисля, че са добре.

Алън отиде до нащърбената дупка в стената. Погледна навън и това, което видя приличаше на сцена от някаква кошмарна приказка. Цялото небе бе почерняло от птици, ала на едно място то бе черно като абанос, сякаш тъканта на реалността се бе разкъсала и там се бе отворила дупка.

Тази черна дупка имаше определено формата на борещ се човек.

Птиците го издигаха нагоре и все по-нагоре. Достигнаха до върховете на дърветата и сякаш се спряха там. На Алън му се стори, че чу пронизителен, нечовешки писък от средата на този птичи облак. Тогава врабците отново се заиздигаха нагоре. Като ги гледаше имаше чувството, че гледа филм, който се върти отзад-напред. От потрошените прозорци на къщата извираха черни потоци от врабци. От алеята, дърветата и покрива на „Фолксвагена“ излитаха врабци и като че ли през някаква фуния се отправяха към небето.

Всички летяха към черната дупка.

Фигурата напомняща човек отново започна да лети… над дърветата… в тъмното небе… и се изгуби съвсем от погледа.

Лиз седеше в ъгъла и люлееше бебетата в скута си, опитвайки се да ги успокои. Но те не изглеждаха вече особено разстроени. Гледаха весело изпитото й, мокро от сълзи лице. Уенди я потупа по бузата, сякаш се опитваше да я успокои. Уилям извади едно перце от косата й и започна да го разглежда внимателно.

— Няма го вече — каза прегракнало Тад. Той стоеше с Алън до дупката в стената на кабинета.

— Да — каза Алън и внезапно избухна в сълзи. Нямаше чувството, че ще се разплаче, просто така се случи.

Тад се опита да го прегърне, ала Алън отстъпи встрани. Под обувките му изхрущяха труповете на мъртвите врабци.

— Не — каза той. — Ще ми мине.

Тад гледаше през нащърбената дупка в нощта. Едно врабче долетя от тъмнината и кацна на рамото му.

— Благодаря ти — каза му Тад. — Бла…

Врабчето го клъвна неочаквано, злобно под окото. Потече кръв. След това излетя и се присъедини към останалите.

— Защо? — попита Лиз. Тя гледаше Тад изумена и уплашена. — Защо направи това?

Тад не й отговори, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Смяташе, че Роули Дилесипс също знаеше отговора. Това, което беше се случило току-що приличаше на магьосничество, но не беше някаква фантасмагория. Може би и врабчето постъпи така водено от някаква сила, която искаше Тад да не забравя това. Затова насила трябваше да му напомнят.

Внимавай, Тадеус. Никой не може да контролира пратениците на отвъдния живот. Не за дълго и винаги трябва да заплати определена цена.

„Каква цена ще трябва да плащам? — замисли се равнодушно той. — А сметката… кога трябва да се плати тя?“

Но отговорът на този въпрос трябваше да отложи за друг път. А и може би сметката вече бе платена.

Може би най-сетне бе платил своето.

— Мъртъв ли е? — питаше Лиз. Въпросът й прозвуча почти като молитва.

— Да — каза Тад. — Той е мъртъв, Лиз. Третият път магията се развали. Джордж Старк е прочетена книга. Хайде, приятели, да се махаме оттук.

Така и направиха.