Стивън Кинг
Тъмната половина (26)

2.

Докато изминаваха последните четиридесет мили до вилата, Старк непрекъснато говореше за „Стоманената машина“, книгата, в чието написване той и Тад щяха да си сътрудничат. Той помогна на Лиз с бебетата, но едната си ръка държеше свободна, близо до пистолета, пъхнат в колана му, докато Лиз отключи вратата на вилата. Тя се надяваше, че ще види други коли пред къщите на Лейк Лейн, че ще чуе гласове или инструменти, ала единственият шум идваше от бръмченето на мотора на Торонадото и сънливото жужене на насекомите. Сякаш наистина копелето имаше дяволски късмет.

През цялото време докато разтоварваха багажа от колата и го вкарваха вътре, Старк не спря да говори. Не млъкна дори и когато преряза с бръснача си всички телефонни кабели освен един. На всичкото отгоре книгата наистина звучеше интересно и това беше най-отвратителното. Книгата можеше наистина да бъде страхотна, можеше да се окаже толкова добра, колкото „Пътят на Машин“, дори и по-добра от нея.

— Трябва да отида до банята — прекъсна го тя, когато внесоха багажа вътре.

— Добре — отвърна кротко той. След като пристигнаха, той свали очилата си и сега тя извърна поглед от него. Не можеше да понесе вида на кръвясалите му, разкапващи се очи. — Ще те придружа.

— Предпочитам да съм сама, когато се облекчавам в тоалетната. Нима с тебе не е така?

— На мене ми е все едно — отвърна Старк със спокоен и весел тон. Откак бяха потеглили по магистралата при Гейтс Фал, той се намираше в това настроение и имаше вид на човек, който е вече абсолютно сигурен, че всичко ще бъде тип-топ.

— Но на мене не ми е — каза тя, сякаш говореше с особено тъпо хлапе. Почувства как ръцете й се свиват в юмруци. Представи си как издира очите му от разядените кухини… Ала когато пое риска да го погледне видя насмешливото изражение на лицето му и осъзна, че той бе разбрал какво си мислеше и изпитваше тя.

— Ще стоя на вратата — каза той с престорена покорност. — Ще бъда добро момче. Няма да надничам тайно.

Бебетата лазеха насам-натам по пода. Те бяха въодушевени, в чудесно настроение и бъбреха весело. Явно се радваха, че се намират тук, въпреки че бяха идвали във вилата само веднъж през един дълъг, зимен уикенд.

— Не могат да останат сами — каза Лиз. — Банята се намира до голямата спалня. Ако останат сами, ще направят беля.

— Няма проблем, Бет — каза Старк и с огромна лекота взе по едно бебе във всяка ръка. До тази сутрин тя си мислеше, че ако някой друг освен нея и Тад направеше нещо подобно, Уенди и Уилям щяха да се разреват с пълно гърло. Но когато Старк ги взе от пода, те само се разсмяха весело, сякаш това беше най-забавното нещо под слънцето. — Ще ги оставя в спалнята и ще гледам тях, вместо теб. — Той се обърна и я изгледа с леден поглед. — Няма да ги изпускам от очи. Не бих искал нещо да им се случи, Бет. Харесват ми. Ако нещо им се случи, вината няма да е моя.

Лиз отиде в банята. Той застана на вратата с гръб към нея, както бе обещал, наблюдавайки близнаците. Тя вдигна полата си, свали пликчетата си и седна на тоалетната чиния, молейки се той да удържи на думата си. Нямаше да умре, ако той се обърнеше и я видеше седнала на тоалетната… обаче ако забележеше ножицата закачена за бельото й, можеше и да не остане жива.

И този път както винаги, когато бързаше, не можеше да се отпусне. „Хайде, хайде — помисли си тя със смесица от страх и раздразнение. — Какво ти става, да не би да си мислиш, че ще натрупаш лихви като задържаш урината.“

Най-накрая.

— Обаче на излизане от обора — продължаваше да разказва Старк — Машин запалва бензина, който са изсипали в канавката още през нощта. Това ще е страхотно, нали? Ще изглежда чудесно на филм, Бет. Кретените, които правят филми си умират за огън.

Тя се изтри с тоалетна хартия и вдигна пликчетата си много внимателно. Заоправя дрехите си, без да откъсва поглед от Старк, молейки се той да не се извърне. Молбата й бе чута. Той бе изцяло погълнат от романа.

— Уестърман и Джак Рейнджли се втурват обратно вътре, с намерението да изкарат колата и да минат с нея през огъня. Обаче Елингтън се паникьосва и…

Той внезапно млъкна. Наведе глава на една страна. След това се обърна към нея, тъкмо когато си оправяше полата.

— Излизай — каза с рязък тон. Доброто му настроение се беше изпарило. — Веднага излизай оттам.

— Какво…

Той сграбчи ръката й грубо и я издърпа в спалнята. След това се върна в банята и отвори аптечката.

— Имаме си компания, а е прекалено рано, за да е Тад.

— Не раз…

— Мотор на кола — обясни кратко той. — Мощна кола. Може да е полицейска. Не я ли чуваш?

Старк затвори шкафчето и издърпа чекмеджето от дясната страна на мивката. Намери лейкопласт на руло. Тя му каза, че не е чула нищо, което си беше истината.

— Няма значение. Аз чувам и за двама ни. Ръцете зад гърба.

— Какво ще…

— Млъкни и си сложи ръцете отзад!

Тя изпълни нареждането му и той веднага върза ръцете й. Омота сръчно лейкопласта около китките й, отгоре и отдолу, и го стегна здраво.

— Току-що моторът угасна — каза той. — Може би на около четвърт миля оттук. Някой се опитва да хитрува.

Стори й се, че чу бръмченето на мотор за миг. Но може би само така си бе въобразила. Знаеше, че изобщо нищо нямаше да чуе, ако не беше напрегнала докрай слуха си. Господи, що за слух имаше този?

— Трябва да отрежа лейкопласта — рече Старк. — Извинявай, че ще ми се наложи да те докосна, Бет. Нямам време за учтивости.

И преди да е осъзнала какво прави, той вече бе пъхнал ръката си под полата й. Само секунда по-късно, вече държеше ножицата. Дори не беше одраскал кожата й с безопасните.

Той я погледна в очите за миг и преряза лейкопласта. Отново му се беше върнало веселото настроение.

— Ти си я забелязал? — попита глупаво тя. — Видял си издутината, значи?

— Ножицата ли? — усмихна се той. — Не съм забелязал издутината. Видях, че е там по очите ти, Скъпа Бети. Още като бяхме в Лъдлоу. Разбрах го още когато слезе от горния етаж.

Той застана на колене пред нея. Това беше едновременно заплашителна и абсурдна поза. Приличаше на мъж, който иска ръката й. Старк погледна към нея.

— Не си мисли да се опитваш да ме изриташ или да правиш нещо друго, Бет. Не съм абсолютно сигурен, но мисля, че това е ченге. Нямам време да си играя с тебе, колкото и да ми се иска. Затова стой кротко.

— Бебетата…

— Ще затворя вратата — каза Старк. — Не са достатъчно високи, за да могат да достигнат дръжката, дори и като се изправят на пръсти. Може да налапат малко прах под леглото, но мисля, че това е най-лошото, което може да им се случи. Ще се върна много скоро.

Сега Старк увиваше лейкопласта плътно около глезените й. Отряза го и се изправи.

— Бъди послушна, Бет — рече той. — Не преставай да мислиш за хубави неща. Иначе ще те накарам да си платиш за това… само че първо ще гледаш как те плащат.

Старк затвори вратата на банята, после на спалнята и изчезна. Изчезна с такава скорост, сякаш опитен магьосник направи трик, с който му помогна да се изпари.

Лиз се сети за двадесет и два калибровата, заключена в бараката с инструментите. Имаше ли куршуми? Беше почти сигурна, че имаше. Половин кутия куршуми за двадесет и две калиброва пушка „Уинчестър“ на по-високата полица.

Лиз започна да извива китките си. Той бе омотал лепенката много умело и в началото й се стори, че няма да успее да я охлаби. Още по-малко вероятно беше, че ще успее да освободи ръцете си.

Но скоро почувства, че се охлабва и започна да извива още по-усърдно китките си, задъхвайки се.

Уил допълзя до нея, сложи ръцете си на крака й и я погледна въпросително.

— Всичко ще бъде наред — каза тя и му се усмихна.

Уил също й се усмихна и продължи да пълзи, търсейки сестра си. Лиз отметна мокър от пот кичур коса от лицето си и продължи да върти китките си наляво-надясно, наляво-надясно.

3.

На Алън му се струваше, че на Лейк Лейн няма абсолютно никой… поне дотам, докъдето той се осмели да влезе с колата. Спря пред шестата къща от началото на улицата. Помисли си, че може да продължи още малко по-нататък. Нямаше начин да чуят бръмченето на мотора от къщата на Бомънтови — цели два хълма го деляха от нея. Но все пак реши да бъде предпазлив. Той спря пред къщата, с формата на буква А, собственост на семейство Уилямс от Лин, Масачузетс. Паркира върху килим от иглички под един стар бор, изгаси мотора и слезе от колата.

Погледна нагоре и видя врабчетата.

Бяха накацали по покрива на къщата на Уилямс. И по високите клони на дърветата наоколо. Други стояха на камъните до брега на езерото. Търсеха си място и на пристана на Уилямс. Бяха толкова много, че не можеше от тях да види гората. Бяха стотици.

Не издаваха никакъв звук, само го гледаха с малките си, черни очички.

— Господи — прошепна Алън.

Чуваха се щурците във високата трева, израсла около основите на къщата, тихия плисък на водата в пристана, и бръмченето на някакъв самолет, който летеше на запад към Ню Хампшир. Всичко останало бе притихнало. Не се чуваше дори и бръмчене на моторна лодка по езерото.

Само птиците.

Всичките тези птици.

Алън усети как страхът обхваща тялото му със стъклени пипала. Той бе виждал ята от врабци през пролетта и есента, ята от по сто или двеста птици. Но никога през живота си не бе виждал нещо подобно.

„За Тад ли са дошли… или за Старк?“

Той погледна към микрофона в колата, чудейки се дали все пак не трябва да се обади. Всичко тук беше прекалено странно, излизаше извън всякакъв контрол.

„Ами ако излетят изведнъж? Ако той е тук, и слухът му е толкова остър, колкото твърди Тад, ще ги чуе. Ще ги чуе съвсем ясно.“

Алън тръгна. Птиците не помръднаха… ала още едно ято долетя и се настани по дърветата. Сега го заобикаляха от всички страни. Гледаха го, както коравосърдечните съдебни заседатели гледат убиеца на подсъдимата скамейка. Само пътят беше още чист.

Алън реши да тръгне по него.

Една мрачна мисъл, почти предчувствие, му мина през ума. Това може би щеше да се окаже най-голямата професионална грешка в живота му.

„Просто ще огледам мястото — помисли си той. — Ако птиците не литнат, а изглежда нямат такова намерение, нищо няма да ми се случи. Ще мина по тази алея, ще пресека улицата и през гората ще стигна до къщата на Бомънт. Ако Торонадото е там, ще го видя. Ако видя колата, може да видя и него. А ако го видя, поне ще знам какво имам насреща си. Ще знам дали е Тад или… някой друг.“

Мина му и друга мисъл. За това Алън не смееше дори да се замисли, да не би да предизвика съдбата. Ако успееше да види собственика на черното Торонадо, можеше да успее да стреля в него. Можеше да го улучи и с това всичко щеше да приключи. Ако станеше така, щяха да му дръпнат едно хубаво конско от щатската полиция, задето е нарушил изричните им заповеди. Ала Лиз и бебетата щяха да са в безопасност и това беше единственото, което го вълнуваше сега.

Още врабчета долетяха съвсем безшумно. Покриваха като с килим асфалтовата алея, която водеше към къщата на Уилямс. Едно кацна буквално на пет стъпки от крака на Алън. Алън уж понечи да го ритне и после съжали, очаквайки, че то и цялото чудовищно ято ще отлетят към небето.

Ала врабчето само подскочи. Това беше всичко.

Друго врабче кацна на рамото на Алън. Той не можеше да повярва на очите си. Замахна внимателно с ръка и то скокна в дланта му. Клъвна го един-два пъти… Алън се наведе с разтуптяно сърце. Птичето скочи от ръката му, размаха крилца и кацна на алеята при своите. Погледна го с блестящите си очи, лишени от всякакъв разум.

Алън преглътна шумно.

— Какво представлявате вие? — промълви той. — Какво чудо сте вие, за бога?

Врабчетата само го гледаха. Сега всички борове и кленове, до които му стигаше погледа, от тази страна на езерото бяха отрупани с птици. Алън чу как някакъв клон се пропука под тежестта им,

„Костите им са кухи — помисли си. — Не тежат почти нищо. Колко ли много трябва да са, за да могат да прекършат такъв клон?“

Не знаеше и не искаше да разбере.

Алън откопча кобура на своя тридесет и осем калибров и се изкачи по стръмната алея на Уилямс, отдалечавайки се от врабците. Когато стигна до Лейк Лейн — прашен, третокласен път с трева между коловозите, лицето му беше мокро от пот, а ризата му бе залепнала за гърба. Огледа се. Пътят, по който бе минал току-що, бе отрупан с врабци. Те бяха накацали и върху капака на колата му и върху багажника и върху бурканите отгоре. Но все още не бяха стигнали дотам, където се намираше той.

„Като че ли не искат да се приближават много… поне за момента — помисли си той. — Това като че ли е сборното им място.“

Скри се зад един храст от смрадлика, като се надяваше, че той ще му осигури достатъчно прикритие и огледа пътя в двете посоки. Нямаше жива душа, само врабците, но те бяха зад него на склона, където се намираше къщата на Уилямс с островърхия покрив. Не се чуваше никакъв звук освен щурците и комарите, които бръмчаха около лицето му.

Това беше добре.

Алън претича през улицата като войник във вражеска територия, свил глава между раменете си. Прескочи обраслата с плевели и пълна с камъни канавка на отсрещната страна и се изгуби в гората. След като вече бе намерил укритие сред дърветата, единствената му задача бе да стигне колкото се може по-тихо и по-бързо до вилата на Бомънтови.

4.

Източният бряг на езерото се намираше в подножието на висок и стръмен хълм. Лейк Лейн прекосяваше хълма надлъж. Повечето от къщите бяха разположени по-надолу, така че от мястото където се намираше — на около двадесет ярда над пътя, Алън можеше да види само покривите им. Някои от къщите изобщо не се виждаха. Но самият път и отклоненията за къщите той виждаше добре. Нямаше опасност да сбърка вилата на Бомънтови, стига да броеше внимателно.

Той спря, когато стигна до петото отклонение след дома на Уилямс. Погледна зад гърба си, за да види дали го следваха врабците. Това предположение беше налудничаво и все пак логично. Ала от тях нямаше и следа и тогава му мина мисълта, че може би те бяха халюцинация, която се дължеше на преумората му.

„Я забрави това — помисли си. — Не ти се е сторило така. Те бяха там… и още са там.“

Той погледна надолу към алеята, която водеше към къщата на Бомънтови, но от това място не можеше да види нищо. Приведе се и започна да се спуска бавно. Движеше се много тихо и тъкмо се поздрави за това постижение, когато Джордж Старк опря пистолет в лявото му слепоочие и каза:

— Само ако мръднеш, приятелче, по-голямата част от мозъка ти ще се озове на дясното ти рамо.

5.

Алън извърна главата си бавно, изключително бавно.

Това, което видя, почти го накара да съжали, че не се е родил сляп.

— Сигурно няма да ме искат на корицата на списание „Вог“, а? — попита Старк. Хилеше се насреща му. И най-широката усмивка не би могла да разкрие толкова много зъби и дупки от изпадалите зъби, както тази. Лицето му бе покрито с рани. Кожата му сякаш се белеше и оголваше плътта. Ала това не беше всичко и не това накара стомахът на Алън да се преобърне от ужас и отвращение. Имаше нещо нередно в строежа на черепа му. Сякаш лицето не просто се разлагаше, а претърпяваше някаква отвратителна мутация.

И въпреки всичко Алън добре знаеше кой беше човекът с пистолета.

Косата му, наподобяваща стара перука нахлупена върху сламената глава на бостанско плашило, беше руса. Раменете му бяха широки колкото на играч на ръгби заедно с подплънките. Стоеше в арогантна поза. Тялото му сякаш бе в непрекъснато движение, въпреки че стоеше неподвижен. Той погледна Алън добродушно.

Това беше човекът, който не можеше да съществува, който никога не бе съществувал.

Това беше мистър Джордж Старк, жестокото копеле от Оксфорд, Мисисипи.

Всичко беше истина.

— Добре дошъл на празненството, брато — каза благо Старк. — Движиш се доста безшумно за такъв едър човек. За малко да те изпусна, а те търся от доста време. Хайде да идем в къщата. Искам да те запозная с малката женичка. Ако направиш една погрешна стъпка, смятай себе си за мъртъв, а също и нея, и сладките дечица. Нямам какво да губя на този свят. Вярваш ми нали?

Старк се захили и отвратителното му, разлагащо се лице се разкриви още повече. Щурците продължиха да свирят в тревата. От езерото долетя сладкия, пронизителен вик на гмуркача. С цялото си сърце Алън искаше да е тази птица, защото като погледна в оголените очни ябълки на Старк той видя само смърт и… абсолютна празнота.

Изведнъж осъзна с пълна яснота, че никога повече не ще види жена си и синовете си.

— Вярвам — отвърна той.

— Хвърляй патлака и да тръгваме.

Алън направи, каквото се искаше от него. Старк го следваше отзад. Заслизаха надолу към пътя. Пресякоха го и продължиха по наклонената алея, която водеше към къщата на Бомънтови. Къщата бе издадена напред към водата, построена върху дървени подпори, подобно на наколна къща на брега на Малибу. Доколкото Алън можеше да види, наоколо нямаше врабчета. Абсолютно никакви врабчета.

Торонадото беше паркирано до вратата, като черен, блестящ тарантул на късното, следобедно слънце. Приличаше на куршум. Алън изпита лека изненада, когато видя лепенката на задната броня. Всичките му чувства бяха някак притъпени, сякаш всичко това преживяваше насън и скоро щеше да се събуди.

„Не бива да мислиш така — предупреди той сам себе си. — Това ще стане причина да те убият.“

Тази мисъл беше почти смешна, като се имаше предвид, че той вече беше отписан. Само преди малко се спускаше към къщата на Бомънт, с намерението да се промъкне незабелязано като нинджа, да хвърли един поглед, да види как стоят нещата… и хоп! изведнъж Старк допря дуло в ухото му и му нареди да хвърли пистолета си. И всичко отиде напразно.

„Не го чух. Дори не го усетих. Хората казват, че се движа много тихо, обаче тоя ме накара да се чувствам като с два леви крака.“

— Харесва ли ти возилото ми? — попита Старк.

— Мисля, че то би се харесало на всеки полицай в Мейн в този момент, защото всички го търсят.

Старк се засмя весело.

— Как ли пък да не ти повярвам? — Алън почувства дулото във врата си. — Влизай, добро ми старо приятелче. Само Тад чакаме. Когато Тад пристигне, ще сме готови за малко рокендрол.

Алън погледна свободната ръка на Старк и видя нещо изключително странно — нямаше никакви линии върху дланта му. Никакви линии.

6.

— Алън! — извика Лиз. — Добре ли си?

— Ами, да, ако е възможно човек да се чувства като абсолютен глупак и да е добре.

— От теб не можеше да се очаква да повярваш — каза кротко Старк. Той посочи ножицата, която бе свалил от пликчетата на Лиз. Беше я оставил на нощната масичка до широкото легло, за да не могат да стигнат до нея бебетата. — Освободи я, полицай Алън. Но няма защо да прерязваш лепенките на ръцете й. С тях май вече почти се е справила. Да не би да сте Началник на полицията?

— Шериф съм — отвърна Алън и си помисли: „Та той знае това. Той ме познава, защото Тад ме познава: шериф Алън Пангборн от Касъл Каунти. Но дори и когато владее положението, не издава всичко, което знае. Хитър е като невестулка, която успешно си изкарва прехраната в кокошарниците.“

За втори път почувства със сигурност, че смъртта му е близо. Опита се да мисли за врабците, защото те бяха единственото нещо в този кошмар, за което Джордж Старк не знаеше. Но веднага промени решението си. Тоя беше прекалено проницателен. Ако започнеше да се надява на нещо, Старк щеше да разбере по очите му… и щеше да иска да разбере какво е то.

Алън взе ножицата и освободи Лиз. Тя започна да отвива сама лейкопласта от китките си.

— Какво ще ми направиш? — попита тя разтревожено Старк. Стоеше с протегнати напред ръце, сякаш червените следи от лепенките, можеха да го омилостивят.

— Нищо — отвърна той, с лека усмивка. — Не мога да те виня, че постъпваш по напълно естествен за ситуацията начин, нали, скъпа Бет?

Тя му хвърли изплашен и отвратен поглед и взе близнаците. Попита Старк дали може да ги занесе в кухнята и да им даде нещо за ядене. Те бяха спали по целия път, докато Старк паркира откраднатото „Волво“ на Кларкови на отбивката край пътя. Сега бяха оживени и игриви.

— Естествено. — Старк беше пак във весело и оптимистично настроение… обаче държеше пистолета си в ръка и очите му непрекъснато следяха движенията на Лиз и Алън. — Защо не отидем всичките долу? Искам да си поговоря с шерифа.

Те слязоха в кухнята и Лиз започна да приготвя нещо за ядене на бебетата. Алън хвърли поглед към близнаците. Те бяха много сладки, като две зайчета. Докато ги гледаше Алън си спомни за времето, когато той и Ани бяха млади и Тоби, сега ученик в гимназията, беше още в пелени, а Тод изобщо не беше роден.

Те пълзяха щастливи насам-натам и от време на време трябваше да ги вдигне и премести, да не би той или тя да си ударят главата в крака на някой стол или в пластмасовата маса.

Докато наглеждаше бебетата, Старк говореше на Алън.

— Мислиш си, че ще те убия — каза той. — Няма смисъл да отричаш, шерифе, мога да позная по очите ти. Това изражение ми е познато. Мога да те излъжа и да не казвам това, но едва ли ще ми повярваш. И ти самият имаш известен опит в тази област, не съм ли прав?

— Предполагам, че си — каза Алън. — Но положението тук е малко… по-различно от обичайната полицейска работа.

Старк отметна глава назад и се засмя. Близнаците се обърнаха към него и също се засмяха. Алън погледна към Лиз и видя ужасът и омразата изписани на лицето й. А имаше и още нещо, нали? Да. Според Алън беше ревност. Зачуди се дали тук нямаше нещо, което Джордж Старк изобщо не съзнаваше. Дали Старк допускаше колко опасна можеше да бъде тази жена за него.

— Съвсем точно го каза! — каза Старк, кискайки се. След това застана със сериозно изражение. Наведе се към Алън и Алън усети вонята на разлагаща се плът. — Но не е задължително това да стане, шерифе. Много е малък шансът да останеш жив, признавам, че е така, но все пак такъв шанс съществува. Имам да свърша една работа тук. Свързана с писане. Тад ще ми помогне. Той ще включи помпата, така да се каже. Предполагам, че ще трябва да работим през нощта, той и аз, а когато слънцето изгрее утре сутрин, моите работи ще са тип-топ.

— Иска Тад да го научи как да пише сам — каза Лиз от печката. — Казва, че ще си сътрудничат заедно в писането на книга.

— Това не е съвсем точно — каза Старк. Той хвърли поглед към нея, като за миг доброто му настроение бе нарушено от раздразнение. — Той ми е длъжник, да знаете. Може да е знаел как да пише още преди да се появя аз, обаче аз го научих как да пише неща, които хората искат да четат. И каква полза да се пише нещо, ако никой не иска да го прочете?

— Е да, това ти не можеш да го разбереш — каза Лиз.

— Това, което искам от него е един вид присаждане — каза Старк на Алън. — Като че ли имам някаква жлеза… която е престанала да функционира. Но само временно. Мисля, че Тад знае как да накара тази жлеза да бачка отново. Би следвало да е така, защото аз съм се получил от него чрез деление. Може да се каже, че той ме е създал.

„О не, приятелю — помисли си Алън. — Не си прав. Може би не го знаеш, ама грешиш. Заедно сте го направили, вие двамата, ти си съществувал през цялото време. И си бил страшно упорит. Тад се е опитал да те унищожи още преди да се роди, но не успял да свърши работата докрай. И тогава, единадесет години по-късно, доктор Притчърд също се пробвал и успял, макар и временно. Най-накрая Тад отново те поканил. Не знаел, че прави именно това. И ти си се появил, нали? Ти си духът на неговия покоен брат… но ти си едновременно много повече и много по-малко от негов брат.“

Алън хвана Уенди, която бе допълзяла до камината, тъкмо преди да се прекатури в кутията за дърва.

Старк погледна Уенди и Уилям, а после — Алън.

— Тад и аз имаме много дълга история като близнаци. Аз, естествено, се появих след смъртта на близначетата, които сега щяха да бъдат по-големите брат и сестра на тези две бебета. Наречете го свръхестествен акт за възстановяване на хармонията в природата, ако искате.

— За мене е откачена тая работа — каза Алън.

Старк се засмя.

— Всъщност и за мен. Обаче така се случи. Думите се превърнаха в плът и кръв, така да се каже. Как се е случило точно няма никакво значение. Важното е, че съм тук.

„Бъркаш — помисли си Алън. — Как именно се е случило може би е единственото нещо, което има значение. За нас поне, ако не за теб… защото това е може би единственото нещо, което може да ни спаси.“

— Когато нещата стигнаха до определена точка, аз просто сам се създадох — продължаваше Старк. — Така че няма нищо странно в това, че имах затруднения с писането, нали? Да се създадеш сам… та това изисква много енергия. Нима смятате, че това се случва всеки ден?

— Пази боже — каза Лиз.

Лиз явно искаше да го уязви. Старк извърна глава към нея със скоростта на нападаща змия и този път раздразнението му не отмина така бързо.

— Мисля, че ще е по-добре да си затвориш плювалника, Бет — рече той с престорена кротост, — преди да си вкарала в беля някой или някоя от тук присъстващите, който още изобщо не може да говори.

Лиз сведе поглед към тенджерата на печката. На Алън му се стори, че пребледня.

— Донеси ги тук, Алън, ако обичаш? — промълви тихо тя. — Готово е.

Тя сложи Уенди на скута си, а Алън взе Уилям. Невероятно беше колко бързо се възвръщаше стария навик, помисли си той, докато хранеше малкото, пълничко момченце. Пъхаш лъжицата, накланяш я напред, после лекичко издърпваш долната устна, за да можеш безпрепятствено да я извадиш, без да покапеш. Уил непрекъснато посягаше към лъжицата. Явно смяташе, че вече е достатъчно голям и има достатъчно опит, за да може да се храни и без чужда помощ. Алън нежно му се противопоставяше и скоро момченцето започна да се храни съвсем добре.

— Всъщност, мога да те използвам — каза му Старк. Той се бе подпрял на кухненския плот и прокарваше мерника на пистолета разсеяно надолу-нагоре по подплатената си жилетка. От триенето се чуваше остър, неприятен звук. — От щатската полиция ли ти се обадиха, за да ти наредят да дойдеш тук и да провериш мястото? Затова ли си дошъл?

Алън обмисли всички за и против това да излъже и накрая реши, че ще е по-безопасно да каже истината, и то преди всичко защото не се съмняваше, че този човек, ако изобщо беше човек, притежава безпогрешен, вграден детектор на лъжата.

— Не точно заради това — отвърна Алън и му каза за обаждането на Фъзи Мартин.

Старк кимаше утвърдително, още преди Алън да му е разказал всичко.

— Стори ми се, че видях нещо да просветва в един от прозорците на къщата — каза той и се закиска. Доброто му настроение се бе възвърнало. — Бре, бре! Провинциалистите не могат да не си пъхат носа навсякъде, нали така, шерифе Алън? Нямат си какво друго да правят, така че би било странно, ако не любопитстваха! И така — какво направи ти след разговора с тоя?

Алън му каза и това. Ала и този път не излъга защото вярваше, че Старк вече знае какво е направил. А и самият факт, че Алън бе пристигнал сам, даваше отговор на повечето въпроси. Алън си помисли, че Старк всъщност искаш да провери дали той бе достатъчно глупав да се опита да излъже.

Когато разказа всичко, Старк рече:

— Окей, това е добре. Това увеличава шансовете ти да изживееш още един ден, в борба с дявола, шерифе Алън. Слушай ме сега. Ще ти кажа какво ще направим веднага след като бебетата се нахранят.

7.

— Сигурен ли си, че знаеш какво точно трябва да кажеш? — пак го попита Старк. Бяха в предното антре до телефона, единствения апарат в цялата къща, който работеше.

— Да.

— И няма да се опиташ да предадеш някакви кодирани съобщения на дежурния?

— Няма.

— Това е добре. Иначе ще направиш ужасна грешка, ако забравиш, че си вече възрастен човек и решиш да си играеш на „Пещерата на пиратите“ или „Леговището на крадците“. Някой може да пострада.

— Ако можеше да престанеш за малко със заплахите.

Лицето на Старк отново се разтегли в непоносимата му широка усмивка. Държеше Уилям в ръце, за да е сигурен, че Лиз ще продължи да се държи добре. Сега погъделичка бебето под мишницата.

— Не мога да направя това — каза Старк. — Ако човек тръгне против собствената си природа, ще вземе да получи запек, шерифе Алън.

Телефонът беше върху една маса до широк прозорец. Алън вдигна слушалката и огледа насрещния горист склон от другата страна на алеята за коли за врабчета. Нямаше нито едно. Поне засега.

— Какво гледаш, брато?

— А? — Алън хвърли поглед към Старк. Очите от разлагащото се лице на Старк го гледаха изпитателно.

— Чу много добре какво те попитах — Старк посочи с ръка пътя и Торонадото. — Ти не гледаше през прозореца просто така защото има прозорец пред тебе. Имаше вид на човек, който очаква да види нещо определено. Искам да ми кажеш какво очакваш да видиш.

Алън усети как студени тръпки на ужас пробягаха по тялото му.

— Тад — каза той със спокоен тон. — Гледам за Тад, както и ти. Трябва скоро да пристигне.

— Дано да казваш цялата истина. Така ли е? — Старк вдигна Уилям малко нагоре. Поглади закръгленото коремче на бебето с дулото на пистолета си, гъделичкайки го. Уилям се засмя и докосна нежно разлагащата се буза на Старк, сякаш искаше да му каже, че го е гъдел и да не прави така… но че все пак му е и забавно.

— Да — отвърна Алън и преглътна шумно.

Старк плъзна дулото до брадичката на Уилям и погъделичка бебето по вратлето. Уилям се засмя.

„Ако Лиз се появи в този момент и го види какво прави, направо ще откачи“ — помисли си Алън.

— Сигурен ли си, че ми каза абсолютната истина, шерифе Алън? Не криеш нищо от мен, нали?

— Не — каза Алън. „Само за врабците в гората около къщата на Уилямс.“ — Нищо не крия.

— Окей. Вярвам ти. Поне засега. Хайде сега, давай, свърши си работата.

Алън набра номера на службата на шерифа в Касъл Каунти. Старк се наведе към него, за да слуша. Наведе се толкова близо, че на Алън му прилоша от миризмата на гнилоч.

Шийла Бригам вдигна още след първото позвъняване.

— Здрасти, Шийла. Алън е. Тук съм при Касъл Лейк. Опитах се да се обадя по радиото, обаче знаеш как е връзката оттук.

— Такава не съществува — каза тя и се засмя.

Старк се усмихна.

8.

Когато двамата излязоха от кухнята и завиха зад ъгъла на антрето, Лиз отвори чекмеджето и извади най-големият кухненски нож. Тя хвърли бърз поглед към вратата, съзнавайки, че всеки момент Старк можеше да се появи там, за да провери какво прави тя. Но засега го нямаше.

Чуваше ги да си разговарят. Старк говореше нещо за начина, по който Алън гледаше през прозореца.

„Трябва да направя това — каза си тя. — Сама трябва да го направя. Той дебне Алън, като котка, а дори и да можех да кажа нещо на Тад, това би влошило положението… тъй като той може да чете мислите на Тад.“

Държейки Уенди в едната си ръка, тя свали обувките си и притича боса в хола. Там имаше диван, така разположен, че който седи на него да се наслаждава на гледката на езерото. Тя пъхна касапския нож под една от възглавниците… но не прекалено навътре, така че като седнеше на дивана да й бъде под ръка.

А ако седнеха един до друг, тя и старата лисица Джордж Старк, и Джордж щеше да й е под ръка.

„Мога да успея да го накарам да направи това — помисли си тя, притичвайки обратно в кухнята. — Да, мога и да успея. Той ме харесва. И това е отвратително… но не чак толкова, че да не се възползвам от него.“

Върна се в кухнята, очаквайки да завари там Старк, който да й се усмихне със своята отвратителна, нечовешка усмивка, разкривайки малкото му останали зъби. Обаче в кухнята нямаше никой. Чу, че Алън все още говореше по телефона. Представи си как Старк стои до него и подслушва. Значи това поне стана. „Ако имам късмет — помисли си — Старк ще е мъртъв, когато Тад пристигне.“

Тя не искаше те да се срещнат. Не й бяха ясни всички мотиви, заради които така отчаяно искаше да предотврати тази тяхна среща, но ясно съзнаваше поне една от причините: страхуваше се, че „сътрудничеството“ между тях може да свърши работа. Още повече се страхуваше от резултата на едно такова успешно сътрудничество.

Защото в крайна сметка само един от тях двамата щеше да остане да властва над двойствената природа на Тад Бомънт. Само един човек можеше да оцелее физически след такова тотално раздвоение на личността. И ако Тад наистина дадеше начален тласък на Старк, ако Старк се научеше да пише сам, щяха ли да изчезнат раните му?

Лиз смяташе, че щяха. Дори смяташе, че Старк щеше да заприлича по външен вид на нейния съпруг.

И след колко време (в случай, че Старк не ги убиеше и успееше да се измъкне невредим) щяха да се появят първите рани по лицето на Тад!

Тя не мислеше, че ще е нужно много време. И дълбоко се съмняваше, че Старк ще има някакъв интерес да помогне на Тад да не започне да се разлага и да не изчезне съвсем, забравил всичките си хубави мисли завинаги.

Лиз нахлузи обувките си и започна да разтребва ранната вечеря на бебетата. „Копеле такова — помисли си тя, докато бършеше плота и пълнеше мивката с топла вода. — Ти си един псевдоним само, ти си натрапникът, а не моят съпруг.“ Тя изсипа малко течен сапун в мивката и отиде до хола, за да види какво прави Уенди. Бебето пълзеше по пода, като вероятно търсеше братчето си. Зад плъзгащата се стъклена врата, късното следобедно слънце чертаеше златна пътека по синята повърхност на езерото.

„Мястото ти не е тук. Ти си най-отвратителното нещо. Противен си за гледане, а още по-противна е мисълта за тебе.“

Тя погледна към дивана с дългия, остър нож, скрит удобно в него.

„Но аз мога да оправя нещата. И ако Бог е с мен, всичко ще си дойде на мястото.“

9.

От миризмата на Старк наистина му прилошаваше. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне, но се опитваше да говори съвсем естествено.

— Върна ли се вече Норис Риджуик, Шийла?

До него Старк гъделичкаше Уилям със своя четиридесет и пет калибров.

— Още не, Алън. Съжалявам.

— Ако дойде, той да ме замества. А дотогава нека Клът върши тая работа.

— Но неговата смяна…

— Да, свърши смяната му, знам. Но съветът ще трябва да плати на Клът за извънредна работа. И знам, че Кийтън ще негодува, обаче какво мога да направя? Не мога да мръдна оттук с тази кофти радиовръзка и със скапания карбуратор, който се поврежда всеки път като го погледнеш накриво. Обаждам ти се от къщата на Бомънтови. От щатската искаха да проверя каква е хавата тук, но се оказа, че са ме пратили за зелен хайвер.

— Това не е хубаво. Искаш ли да предам нещо? На щатската полиция, например.

Алън погледна Старк, чието внимание изглеждаше изцяло заето с това да гъделичка засмяното малко момченце в ръцете си. В отговор на този въпросителен поглед Старк му кимна разсеяно.

— Да. Обади се в управлението в Оксфорд. Мисля да хапна нещо в заведението за пилета и после пак да се отбия да проверя какво става тук. В случай, разбира се, че успея да запаля колата. Ако не успея, ще видя какво има в килера на Бомънтови. Шийла, я им предай следното.

Без да погледне към Старк, Алън почувства как той наостря уши. Дулото на пистолета спря да се движи и се насочи право в пъпчето на Уилям. Алън чувстваше как по гърба му се стичат ледени струйки пот.

— Разбира се, Алън.

— Тоя човек минава за писател и можеше да измисли нещо по-хитро от това да си крие ключа под изтривалката.

— Разбрах — засмя се Шийла Бригам.

Дулото на четиридесет и пет калибровия отново започна да се движи нагоре-надолу и Уилям пак се разсмя. Алън си отдъхна.

— С Хенри Пейтън ли искаш да говоря, Алън?

— Ъхъ. Или с Дани Имънс, ако Хенри го няма.

— Окей.

— Благодаря, Шийла. Поредната глупост на щатската. Хайде и се пази.

— И ти, Алън.

Той затвори внимателно слушалката и се обърна към Старк.

— Добре ли беше?

— Върха беше — отвърна Старк. — Особено ми допадна онова за ключа под изтривалката. Така звучи по-непосредствено.

— Какъв кретен си — изкрещя Алън. Не беше разумно да казва това при дадените обстоятелства, обаче и той самият бе изненадан от гнева, който изпитваше.

Старк също го изненада с реакцията си — засмя се.

— Май на никого не се харесвам, шерифе Алън?

— Да, на никого.

— Това не ме притеснява. Аз си се харесвам достатъчно. В това отношение олицетворявам човека на Новата Епоха. Важното е, че аз смятам, че съм в много добра форма. Смятам, че всичко ще мине като по мед и масло. — Старк уви телефонната жица около ръката си и я отскубна от стената.

— Сигурно ще мине — каза Алън, макар че вътрешно се съмняваше. Подтекста скрит в думите му беше труден за разшифроване, така че дори Старк, който явно смяташе, че всички ченгета на север от Портланд са дремещи, мързеливи глупаци, не успя да го разбере. Дан Имънс в Оксфорд сигурно нямаше да се усети, освен ако някой от Ороно или Огъста не го алармираше. А Хенри Пейтън? Той едва ли щеше да повярва, че Алън е хвърлил само бегъл поглед из местността, където вероятно се криеше убиецът на Хомър Гамаш и после е отишъл да си похапне печено пиле в Клък-Клък Тунайт. Хенри щеше да подуши, че има нещо гнило.

Докато гледаше как Старк гъделичка бебето с пищова си, Алън се замисли дали наистина искаше Хенри да се усети и установи, че не може да си даде отговор на този въпрос.

— А сега какво? — попита Алън.

Старк си пое дълбоко въздух и погледна навън с явна наслада към огряната от слънцето гора.

— Я да попитаме Бети дали може да ни спретне нещо за хапване. Гладен съм. Животът сред природата е страхотен, нали, шерифе Алън? Мамка му!

— Добре — съгласи се Алън и се запъти към кухнята, ала Старк го сграбчи за ръката.

— Тия приказки за карбуратора не значеха абсолютно нищо, нали така?

— Нищо не значеха — каза Алън. — Просто това прави разговора… Как го каза? Да звучи по-непосредствено. Тая година доста от нашите имаха проблеми с карбураторите на колите.

— Да се надяваме, че не лъжеш — каза Старк, гледайки Алън с безизразни очи. Гъста гной като мръсни крокодилски сълзи се стичаше от вътрешната страна на очите му и по обеления му нос. — Срамота ще е да пострада някое от бебетата, задето ти си решил да се правиш на умник. Тад няма да е в състояние да работи достатъчно добре, ако завари, че ми се е наложило да утрепя едно от децата му, за да ме слушкаш ти. — Уилям пак се засмя. — Сладък е като котенце, нали?

Алън преглътна. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала тенис топка.

— Страшно ме изнервяш като правиш така, бе човек.

— Изнервяй си се — усмихна се Старк. — Покрай мене няма начин да не се изнервяш. Хайде да идем да хапнем, шерифе Алън. Май малкото се затъжи за сестра си.

Лиз стопли една супа за Старк в микровълновата печка. Първо му предложи от полуфабрикатите, ала той й отказа поклащайки глава, усмихнат. После бръкна в устата си и извади един полуизгнил зъб без никакво усилие.

Хвърли го в кошчето за боклук, а Лиз извърна глава със стиснати устни и изражение на погнуса.

— Не се притеснявай — каза Старк със спокоен тон. — Скоро ще се оправя. Всичко ще се оправи съвсем скоро. Татенцето ще пристигне всеки момент.

След около десет минути той все още сърбаше супата, когато Тад спря „Фолксвагена“ на Роули отпред.