Стивън Кинг
Тъмната половина (25)

2.

Позвъняването на вътрешния телефон го стресна. Пак беше Шийла.

— Фъзи Мартин на първа. Иска да говори с тебе.

— Фъзи ли? За какво по дяволите?

— Не знам. Не искаше да ми каже.

— Господи — изпъшка Алън. — Само това ми липсваше днес.

Фъзи притежаваше голям имот, който граничеше с шосе номер две и беше на около четири мили от Касъл Лейк. Едно време беше голяма ферма с доходоносна мандра. Тогава Фъзи не беше Фъзи и всички го наричаха не с прякора му, а с истинското му име — Албърт. По онова време той все още имаше контрол над пиенето. Но децата му пораснаха, жена му го отписа преди десет години като непоправим случай, така че сега Фъзи се разпореждаше сам с над двадесет и седем акра земя. Къщата и оборът се намираха в западния край на фермата, там където шосето правеше остър завой към езерото. Оборът бе огромна постройка, в която навремето гледаха четиридесет крави. Но сега покривът й бе пропаднал, боята се лющеше, а на прозорците бяха заковани парчета картон. Алън и шефът на пожарникарите, Тревър Хартланд, от четири години чакаха къщата или оборът, или и двете да пламнат и изгорят.

— Да му кажа ли, че те няма? — попита Шийла. — Клът току-що се върна. Може той да говори с него.

Алън обмисли за момент този вариант, поклати глава и въздъхна.

— Благодаря, Шийла. Аз ще говоря с него — Алън вдигна слушалката и я притисна до ухото си.

— Началник Пангборн?

— Да, шерифът е.

— Обажда се Фъзи Мартин от шосе номер две. Тук май си имаме проблем, шефе.

— Нима? — Алън придърпа и другия апарат на бюрото към себе си. Чрез него имаше директна връзка с всички служби в общинската сграда. Поколеба се дали да натисне квадратното копче, на което имаше лепенка с изписана четворка. Само като вдигнеше слушалката и натиснеше копчето, веднага щеше да му отговори Тревър Хартланд. — За какъв проблем става въпрос?

— Ами, шефе, да се гръмна, ако мога да кажа съвсем точно. Бих го нарекъл голямото крадене на кола, ако знаех чия е колата. Ама не знам. Не съм я виждал през живота си. Обаче излезе от моя обор — Фъзи говореше с провлачения, някак смешен акцент, характерен за Мейн, така че дори и такава проста за произнасяне дума като „обор“ прозвуча като конско цвилене „о-о-обо-ор“.

Алън избута другия апарат на обичайното му място. Бог беше благосклонен към глупаците и пияниците. Този факт му беше добре известен от дългогодишната му работа като полицай. Явно къщата и оборът все още си стояха на мястото, въпреки навика на Фъзи да хвърля безразборно неизгасените угарки от цигарите си, когато беше в пияно състояние. „Просто трябва да седя кротко, докато той ми обясни в какво се състои проблема — помисли си Алън. — Тогава ще реша или поне ще се опитам, дали проблемът е истински или съществува само в това, което е останало от мозъка на Фъзи.“

Почти изненадано забеляза, че сянката на още едно врабче прелетя през стената и си наложи да не движи ръцете си.

— Що за кола беше тая дето излезе от обора ти, Албърт? — попита търпеливо Алън. Почти всички в града (включително и самият Фъзи) го наричаха само с прякора му, така че и Алън можеше да реши да го използва, след като поживееше в Рок още десет или двадесет години.

— Току-що ти казах, че никога през живота си не съм я виждал — рече Фъзи с такъв тон, все едно му каза: „Ама че си и глупак!“ — Затова ти звъня, шефе. Не беше от моите коли.

Алън най-сетне си спомни следното.

Без кравите си, децата и жена си Фъзи Мартин нямаше нужда от много пари. Земята беше изцяло негова, така че нямаше какво да й плаща освен данък наследство след смъртта на баща си. Парите, с които Фъзи разполагаше, идваха от странни източници. Алън смяташе, всъщност направо знаеше, че на всеки месец-два наред със сеното на Фъзи, в обора му се появяваше и по някоя бала марихуана. Това беше само една от многото му далавери. Понякога си мислеше, че трябва да направи сериозен опит да опандизи Фъзи за притежаване на марихуана с цел продажба, но дълбоко се съмняваше, че Фъзи взима наркотици, а още повече пък, че му стига акъла да търгува с тях. Най-вероятно прибираше до една-две стотачки, задето предоставяше обора си за склад някому. А дори и в такъв малък общински град като Касъл Рок, имаше по-важна работа за вършене от арестуването на пияници за това, че им се намира „трева“.

Друга услуга, при това законна, която Фъзи предлагаше, бе да предоставя обора си на летовниците като гараж. Когато Алън дойде в града, оборът на Фъзи си беше редовен гараж под наем. Вътре на мястото, където прекарваха нощите и зимните дни кравите на Фъзи, човек можеше да намери поне петнадесет коли, повечето прибрани там за през лятото от хората, които имаха вили край езерото. Фъзи бе махнал преградите вътре, за да се получи просторен гараж. На сянка сред дъхавото сено колите, наредени калник до калник, чакаха да дойдат дългите месеци на есента и зимата. По лъскавите им капаци падаше по малко слама от плевнята.

С годините този бизнес на Фъзи бе спаднал рязко. Алън смяташе, че хората бяха научили за небрежното му отношение към неизгасените угарки и това бе оказало влияние върху клиентите му. Никой не иска да изгуби колата си в пожар, дори и ако е някаква бричка, която използва само през лятото, за да си свърши това онова. Когато беше в обора за последен път, Алън видя там само две коли. „Твърд“ от хиляда деветстотин петдесет и девета на Ози Браниган. Тази кола би могла да послужи за музеен експонат, ако не беше толкова ръждясала и очукана. Втората кола бе старият „Форд Уди“ комби на Тад Бомънт.

Пак Тад.

Днес сякаш всички пътища водеха към Тад Бомънт.

Алън се изпъна на стола, като несъзнателно придърпа към себе си другия телефон.

— Не беше старият Форд на Тад? — попита Алън. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Това не ти беше никакъв Форд и сто на сто не беше комби. Беше черно Торонадо.

На Алън това му звучеше познато… но не можеше да определи откъде. Някой неотдавна му бе казал нещо за черно Торонадо. Ала какво точно беше то и кой му го каза или защо — не можеше да се сети в момента… но след време щеше да му хрумне.

— Таман отидох в кухнята да си сипа студена лимонада, когато видях колата да излиза от обора. Първо си помислих, че такава кола не съм пускал вътре. Второто, което ми дойде наум, бе как някой изобщо е успял да влезе вътре, след като има голям катинар на вратата и само аз имам ключ от него.

— А другите хора, които използват обора за гараж? Те нямат ли ключ?

— О, не, сър! — възкликна Фъзи, сякаш самата мисъл му звучеше обидно.

— Случайно да си видял номера на колата?

— А на бас, че го видях! — извика Фъзи. — Старият ми бинокъл си седи винаги там на прозореца на кухнята, нали така?

Алън, който бе ходил на проверка заедно с Тревър Хартланд в обора на Фъзи, но никога не бе стъпвал в кухнята (и нямаше и намерение да ходи там в близко бъдеще), каза:

— О, да. Бинокълът. Забравих за него.

— Но аз не! — рече тържествуващо Фъзи. — Имаш ли молив?

— Естествено, Албърт.

— Шефе, що не ме наричаш Фъзи като всички останали?

— Окей, Фъзи — въздъхна Алън. — И щом повдигна тая тема, защо ти не ме наричаш шерифе?

— Както кажеш. И така, сега искаш ли да ти продиктувам номера или не?

— Казвай.

— Първо, регистрацията е на Мисисипи — рече Фъзи с още по-тържествуващ тон. — Какво ще кажеш, а?

Алън не знаеше какво точно да каже, освен че това пак му прозвуча познато и то по-познато дори от предишната информация. Торонадо. От Мисисипи. Нещо за Мисисипи. Някакъв град от щата? Оксфорд? Оксфорд ли беше? Както се казваше и един град в Мейн?

— Не знам — отвърна Алън, а после каза това, което смяташе, че Фъзи очаква да чуе. — Звучи доста подозрително.

— Ама си дяволски прав! — изкукурига Фъзи. После прочисти гърлото си и каза делово: — Окей. Мисисипи 62284. Записа ли, шефе?

— 62284.

— 62284, а-а-а, на бас се хващам. Подозрително! О, а-а-а! Точно това си помислих и аз! Христос ряпа да яде.

Алън си представи, че Христос гризе малки червени репички и му се наложи да покрие слушалката с ръка.

— И така — рече Фъзи. — Какво ще предприемеш, шефе?

„Ще се опитам да приключа тоя разговор, преди да съм откачил — помисли си Алън. — Това е първото, което ще направя. И ще се опитам да се сетя кой спомена…“

Тогава изведнъж си припомни всичко. Тръпки пробягаха по тялото му, а кожата на тила му се опъна като на барабан.

Тад на телефона. Скоро след като психопатът се обади от апартамента на Мириам Каули. В нощта, когато започна кървавата вакханалия.

В главата му прозвучаха думите на Тад: „Той се преместил от Ню Хампшир в Оксфорд, Мисисипи с майка си… сега южняшкият му акцент е едва доловим.“

Какво още му каза Тад, когато описваше Джордж Старк по телефона?

„И още нещо. Може би кара черно Торонадо. Не знам от коя година е, но е от по-старите с доста тяга в двигателя. Черно е. Може да има регистрационен номер на Мисисипи. Но сигурно е сменил номера.“

— Явно е бил доста зает, за да го сменя — промълви Алън. По кожата му сякаш продължаваха да пълзят безброй буболечки.

— Какво рече, шефе?

— Нищо, Албърт. Говоря си.

— Майка ми казваше, че това значи, че ще получиш мангизи. Може би и аз трябва да почна да си говоря.

Алън изведнъж си спомни, че Тад беше споменал и още нещо, един последен детайл.

— Албърт…

— Наричай ме, Фъзи, шефе. Нали ти казах?

— Фъзи, имаше ли лепенка на задната броня на колата? Дали си забелязал…

— Откъде пък ти знаеш за това? Взели сте я на мушката тая бричка, а? — попита нетърпеливо Фъзи.

— Остави сега въпросите, Фъзи. Това е работа на полицията. Видя ли какво беше написано на нея?

— Разбира се. Пишеше „ЖЕСТОКО КОПЕЛЕ“. Можеш ли да повярваш?

Алън затвори слушалката бавно, знаейки че го вярва, но като си повтаряше, че това не доказва нищо, абсолютно нищо… Освен че вероятно Тад Бомънт бе абсолютно откачен. Би било много тъпо да си мисли, че това, което Фъзи бе видял, можеше да послужи като доказателство, че става нещо свръхестествено… да го наречем така засега.

Тогава се сети за гласовите характеристики, за отпечатъците, за стотиците врабчета, които се блъскат в стъклата на болницата в Бергенфийлд и се разтрепери. Не можа да се овладее повече от минута.

3.

Алън Пангборн не беше страхливец, нито пък суеверен провинциалист, който се страхува от урочасване, гони враните и не пуска бременни жени до прясно издоеното мляко да не би да се пресече. Не беше прост селяндур, не се хващаше на раздувките на далавераджиите от големия град, които се опитваха да го метнат. Не беше вчерашен. Той вярваше в логиката и разумните обяснения. Затова когато престана да трепери, извади бележника си и намери номера на Тад. Забеляза с известно учудване, че номерът в бележника вече се бе запечатал в съзнанието му. Явно прочутият драскач от Касъл Рок бе оставил много по-дълбока следа, отколкото си мислеше.

„Единствено Тад може да е бил в тая кола. Като изключим всички други ненормални обяснения, какво друго обяснение би могло да се намери? Нали той ми описа колата. Как се казваше онази радио-игра? Назови го — твое е.“

„Бергенфийлд Каунти Хоспитал“ била нападната, всъщност, от врабчета.

Имаше и други въпроси. Прекалено много дори.

Щатската полиция на Мейн охраняваше Тад и семейството му. Ако бяха решили да дойдат да прекарат уикенда на вилата си, момчетата от щатската полиция щяха да му се обадят. Едно за да го предупредят и две — като жест на учтивост. Но преди всичко полицаите биха се опитали да разубедят Тад да не пътува, след като охраната в Лъдлоу бе поела всичко в свои ръце. С още по-голямо упорство щяха да го разубеждават, ако идеята му за едно пътуване бе съвсем импулсивна.

Възникваше въпросът и за това, което Фъзи не бе видял — а именно, опашката от една или повече коли, която трябваше да следва, тази на Бомънтови, ако все пак бяха решили да пътуват… което спокойно можеха да направят. Не бяха затворници, в крайна сметка.

Хората с мозъчни тумори често правят много странни неща.

Ако Торонадото принадлежеше на Тад и ако той бе отишъл у Фъзи, за да го вземе, и ако е бил сам, то това водеше до изводи, които Алън намираше за абсолютно неприемливи, тъй като определено харесваше Тад. Изводът бе, че Тад умишлено се бе отървал от охраната си и бе зарязал семейството си.

От щатската полиция все пак щяха да ми се обадят, ако подобно нещо се беше случило. Биха пуснали бюлетин с информацията до всички полицейски участъци, но знаят прекрасно, че именно тук е мястото, където е най-вероятно той да дойде.

Алън набра номера на Бомънт. Още след първото позвъняване вдигнаха слушалката. Обади се напълно непознат за Алън глас. Това, че беше полицай, Алън разбра още от първата дума, само че не знаеше името му.

— Ало, домът на Бомънтови.

Гласът беше предпазлив. Готов да излее порой от въпроси, ако насреща му се окажеше, съответният човек, този, когото търсеха.

„Какво се е случило? — зачуди се Пангборн и веднага след това му мина мисълта — Мъртви са. Убиецът, който и да е той, се е добрал до тях, така бързо, безпрепятствено и ги е очистил със същата жестокост, с която уби и другите преди тях. Охраната, разпитите, подслушвателното устройство… всичко се оказа напразно.“

— Обажда се Алън Пангборн. — В гласа му не прозвуча и намек от въпросите, които го вълнуваха. — Шерифът на Касъл Каунти. Търся Тад Бомънт. С кого разговарям?

Настъпи пауза, след което гласът каза:

— Тук Стийв Харисън, шерифе. От щатската в Мейн. Щях да ви се обадя. Трябваше да го направя поне преди час. Обаче нещата тук се оплетоха страхотно. Може ли да ви попитам защо се обаждате?

Без дори да се замисли, едно забавяне със сигурност щеше да промени отговора му, Алън излъга. Направи го, без да се запита защо. Това щеше да направи по-късно.

— Обаждам се, за да проверя как е Тад — отвърна той. — Мина известно време и исках да разбера как са. Разбирам, че нещо се е случило.

— Нещо толкова ужасно, че едва ли ще повярвате — каза мрачно Харисън. — Двама от моите хора са мъртви. Ние сме сигурни, че Бомънт ги е убил.

Ние сме сигурни, че Бомънт ги е убил.

Странността на това, което правят, е право пропорционална на интелигентността на съответния мъж или жена.

Усещането за deja vu не просто премина през съзнанието му, а обхвана цялото му тяло, както настъпващата армия завзема територии. Тад, всичко се въртеше около Тад. Разбира се. Той беше интелигентен, беше странен човек и по собствените му думи, страдаше от симптоми, които предполагат съществуването на мозъчен тумор.

Вижте какво, момчето изобщо нямаше мозъчен тумор.

Ако резултатите от изследванията са отрицателни, значи няма нищо. Забрави за тумора. Сега трябва да разсъждаваш върху врабците, защото врабчетата отново летят.

— Какво се е случило? — попита Алън.

— Нарязал е Том Чатертън и Джак Едингс направо на парчета — ето какво се е случило! — изкрещя Харисън, а ядът му озадачи Алън. — Взел е семейството си и аз искам да пипна гадното копеле!

— Какво… как успя да се измъкне?

— Нямам време да ви обяснявам сега — отвърна Харисън. — Това е една жалка, тъпа история, шерифе. Караше „Шевролет Събърбан“ боядисан в червено и сиво, бавен като кит, но смятаме, че го е зарязал някъде и е взел друга кола. Има вила при вас. Вие познавате местността и разположението на къщата, нали така?

— Да — рече Алън. Мислите му препускаха. Погледна часовника на стената. Часът беше малко преди три и четиридесет. Времето. Всичко се свеждаше до времето. Осъзна, че не бе попитал Фъзи Мартин в колко часа бе забелязал Торонадото да излиза от обора. Тогава не му се струваше важно. А сега беше. — В колко часа го изгубихте, полицай Харисън?

Стори му се, че Харисън направо побеснява от този въпрос. Ала когато отговори, в гласът му не се усещаше и най-малката нотка на яд или оправдание.

— Около дванадесет и половина. Сигурно му е отнело време, докато вземе друга кола, ако изобщо е постъпил така. След това се е върнал в дома си в Лъдлоу…

— Къде го изгубихте? Колко далеч беше от дома си?

— Шерифе, бих искал да отговоря на всичките ви въпроси, обаче няма време. Въпросът е, че той пътува за вилата си, макар че изглежда невероятно, обаче тоя тип и без това е откачен. Едва ли е пристигнал вече, но сигурно ще пристигне съвсем скоро. Той и цялото му проклето семейство. Ще е много добре, ако вие и двама-трима от вашите хора отидете да го посрещнете. Ако нещо изскочи, обаждате се на Хенри Пейтън в полицейското управление на Оксфорд и ще ви изпратим толкова хора, колкото не сте и сънували. Не се опитвайте да го хващате сам, при никакви обстоятелства! Предполагаме, че е взел жена си за заложница, ако не е мъртва вече, а това важи и за бебетата.

— Да, трябва да е отвел жена си на сила, ако е убил охраната си, нали така? — съгласи се Алън и си помисли: „Ти с готовност би ги направил съучастници, нали? Защото вече си решил веднъж завинаги кой е виновният и няма да промениш мнението си. Е, приятелю, ти дори няма да се позамислиш по въпроса, докато не отмъстиш за приятелите си, още преди да е изсъхнала кръвта им.“

Имаше един куп въпроси, които искаше да му зададе, чиито отговори сигурно щяха да предизвикат още и още въпроси. Но Харисън беше прав в едно — време нямаше.

Алън се поколеба за миг дали да попита Харисън за едно нещо, най-важното нещо: Сигурен ли беше Харисън, че Тад бе имал време да се върне до къщата, да убие охраната, да отвлече семейството си, преди да пристигнат полицаите? Но с този въпрос бъркаше право в раната, която Харисън се опитваше да лекува сега. В подтекста на този въпрос се криеше безспорното обвинение: „Ти си го изгубил от погледа си. Все едно как — ти си го изгубил. Имаше задача за изпълнение, а и ти оплете конците.“

— Мога ли да разчитам на вас, шерифе? — попита Харисън. Сега не звучеше ядосан, а само уморен и изплашен и Алън изпита съчувствие към него.

— Да, веднага ще пратя хора на мястото.

— Добър човек сте. И ще поддържате връзка с полицейското в Оксфорд?

— Да. Хенри Пейтън ми е приятел.

— Бомънт е опасен, шерифе. Изключително опасен. Ако се появи при вас, пазете си кожата.

— Ще се пазя.

— И ме дръжте в течение — Харисън затвори, без да каже дочуване.

4.

Мозъкът му или поне тази част от него, която се занимаваше с установените правила, се пробуди и започна да задава въпроси… да се опитва да ги формулира. Алън реши, че няма време за правила. От абсолютно никакъв характер. Просто щеше да приеме съществуването на всички възможности и да продължи с работата си. Имаше чувството, че нещата бяха узрели и скоро кръгът щеше да се затвори.

Поне се обади на някои от хората си.

Но не смяташе, че е готов да направи това. Норис Риджуик, на когото би се обадил, не беше на работа и беше извън града. Джон Лапойнт все още страдаше от обривите от отровна смрадлика. Сийт Томас патрулираше. Анди Клътърбък беше в участъка, ала Клът беше „новобранец“, а работата, която имаха да вършат беше много сериозна.

Ще започне да я върши сам.

„Ти си луд!“ извика вътрешният глас, който говореше от името на установените правила.

— Май съм на път да полудея — каза на глас Алън. После намери телефона на Албърт Мартин в указателя и му са обади, за да му зададе въпросите, които трябваше да зададе още при предишния им разговор.

5.

— В колко часа видя Торонадото да излиза от обора ти, Фъзи? — попита Алън и си помисли: „Няма да знае. Божичко, дори не съм сигурен, че може да каже колко е часа по часовник.“

Ала Фъзи веднага го опроверга.

— Мъничко след три, шефе.

— А ти ми се обади… — Алън погледна към бележника на бюрото си, в който бе записал часа на обаждането на Фъзи, без дори да го съзнава — чак в три и двадесет и осем.

— Трябваше да помисля върху въпроса — отвърна Фъзи. — Човек трябва три пъти да мери преди да реже, шефе. Поне така я разбирам аз тая работа. Преди да ти се обадя отидох в обора да видя дали тоя в колата не е направил някакви поразии.

„Поразии — помисли си Алън объркан. — Сто на сто си хвърлил и едно око на балата с марихуаната, докато беше там, нали Фъзи?“

— Е и?

— Какво „е и“?

— Направил ли е поразии?

— Не, не мисля.

— В какво състояние намери катинара?

— Отключен — отвърна с жален тон Фъзи.

— Разбит?

— Не-е. Отключен, висеше на халката.

— С ключ ли, а как мислиш?

— Не знам откъде копелето може да се е добрало до ключ. Мисля, че е използвал шперц.

— Сам ли беше в колата? — попита Алън. — Можеш ли да ми кажеш?

Фъзи се замисли за момент.

— Не мога да кажа с абсолютна сигурност — отговори той накрая. — Знам какво си мислиш, шефе… като съм успял да видя номера и да прочета оная изгъзица на лепенката, сигурно съм успял да видя и колко народ има в колата. Обаче слънцето блестеше в стъклото, а и стъклото беше по-особено. Тъмно беше някак. Но ми се стори, че колата не е пълна.

— Добре, Фъзи. Благодаря. Ще проверим.

— Е, тук го няма вече — отвърна Фъзи и после добави така, сякаш го бе осенило гениално заключение. — Обаче все трябва да се намира някъде, нали?

— Вярно — каза Алън, обеща да разкаже на Фъзи „как е станала по-нататък работата“ и затвори. Отмести стола си по-назад от бюрото и се загледа в часовника.

Три часа, бе казал Фъзи. Мъничко след три.

Алън не мислеше, че Тад може да пропътува разстоянието от Лъдлоу до Касъл Рок за три часа, освен с космическа ракета. Но не и като се има предвид, че е трябвало да се отбие до къщата си, през което време, между другото, отвлякъл жена си и децата си и убил двама щатски полицаи. Вероятно можеше да успее, ако от Лъдлоу бе отпътувал директно за Касъл Рок. Но да тръгне от някъде си, да се отбива в Лъдлоу, а после като пристигне тук, да успее да отключи един катинар и да продължи с Торонадото, което му се намирало така под ръка в обора на Фъзи Мартин? Нямаше начин да е станало така.

Но да предположим, че някой друг е убил полицаите в дома на Бомънтови и е отвлякъл семейството му? Някой, на когото не му се налагало да се изплъзва от полицейския екскорт, да сменя колите си, да се връща до къщата. Някой, който просто натоварил Лиз и бебетата в колата и се отправил директно за Касъл Рок? Алън си помисли, че този някой би могъл да пристигне тъкмо около три и именно него бе забелязал Фъзи Мартин. Този някой би могъл да направи това съвсем лесно.

Полицията, разбирай Харисън, поне засега смятаха, че Тад е убиецът, ала Харисън и неговите колеги не знаеха за Торонадото.

С номер на Мисисипи бе казал Фъзи.

Мисисипи беше родният щат на Джордж Старк според биографията му, измислена от Тад. Ако Тад беше луд и се смяташе за Старк, макар не и през цялото време, той съвсем спокойно би могъл да си осигури едно черно Торонадо, за да подклажда илюзията, измислицата или каквото там беше… Ала за да има регистрационен номер на Мисисипи, не е достатъчно само да е бил в щата, трябвало е да докаже, че има постоянно местожителство там.

Това е тъпо. Може и да открадне номерата. Или да ги купи на старо. Фъзи не ми каза от коя година са, но и от къщата едва ли би могъл да види. Дори и с бинокъл.

Но тази кола не е на Тад. Не би могла да бъде. Иначе Лиз щеше да знае, нали?

Вероятно не. Ако е дотолкова откачен, може тя да не знае.

Ами заключената врата? Как е могъл Тад да проникне в обора, без да разбива вратата? Та той беше писател и учител, а не касоразбивач.

Може да е имал предварително изваден ключ. Но това му се струваше малко вероятно. Ако Фъзи складира от време на време по малко „трева“, сигурно много внимава къде остава ключовете си, въпреки безотговорността, която проявява към неизгасените цигари.

И един последен въпрос — затапващият: как така Фъзи никога не беше виждал черно Торонадо, ако то е стояло през цялото време в гаража му? Как беше възможно това?

„Помисли върху това — промълви един глас в съзнанието му, докато той взе шапката си и излезе от кабинета си. — Това е една дяволски смешна идея, Алън. Ще има да се смееш. Направо ще си умреш от смях. Представи си, че Тад е бил абсолютно прав от самото начало. Представи си, че наистина съществува чудовище на име Джордж Старк, което се щура насам-натам… и предметите от неговия живот, които Тад е създал, се появяват, когато то има нужда от тях. Когато има нужда от тях, но не и там, където му трябват. Защото те винаги се появяват на местата свързани с живота на неговия създател. Затова и Старк е трябвало да отиде в обора на Фъзи. Именно там Тад оставя своята кола. По същия начин Старк се появил в гробището, където Тад символично го погребал. Не ти ли харесва? Нали е страхотно?“

Не му допадаше. Не беше страхотно. Не беше дори и смешно. Зачеркваше с един замах не само това, в което той вярваше, но и самият начин, по който бе научен да мисли.

Изведнъж си спомни нещо, което Тад му бе казал: „Не знам кой съм, когато пиша.“ Не беше казано съвсем точно, но се приближаваше до истината. „А най-учудващото е, че досега никога дори не ми е хрумвало да се замисля по тоя въпрос.“

— Ти си той, нали? — каза тихо Алън. — Ти си той, той е ти и така се появил убиеца. Ето ти я готова работата!

Алън потрепери. Шийла Бригам вдигна поглед от пишещата машина и забеляза това.

— Прекалено горещо е, за да трепериш, Алън. Сигурно се разболяваш.

— Сигурно се разболявам, но едва ли е простуда — отвърна Алън. — Стой на телефона Шийла. Второстепенните неща ги предавай на Сийт Томас, а съществените на мене. Къде е Клът?

— Тук съм! — долетя гласът на Клът от тоалетната.

— Смятам, че ще се върна след около четиридесет и пет минути! — провикна се Алън. — Ще ме заместваш, докато ме няма!

— Къде отиваш, Алън? — Клът излезе от тоалетната, като пъхаше ризата си в панталона.

— Към езерото — каза неопределено Алън и тръгна преди Клът и Шийла да са започнали да му задават въпроси… и преди той самият да се е размислил какво всъщност прави. Да не каже къде отива в подобна ситуация беше много кофти идея. Все едно сам си търсеше белята, дори повече от белята — търсеше си смъртта.

Ала това, което си мислеше…

(врабчетата летяха)

просто не можеше да е истина. Не можеше. Сигурно имаше по-разумно обяснение.

Опитваше се да си внуши, че е така, докато се отправи с патрулната си кола извън града и към най-страшната задача в живота си.

6.

На около половин миля от фермата на Фъзи Мартин на шосе номер пет имаше отбивка от пътя с място за почивка. Алън спря колата. Действаше по нещо подобно на интуиция или хрумване. Интуицията беше основана на съвсем просто обяснение: с или без черно Торонадо, те не бяха дошли от Лъдлоу на летящо килимче. Бяха дошли с кола. Което пък означаваше, че бяха оставили тази кола някъде. Мъжът, когото преследваше, бе зарязал пикапа на Хомър Гамаш в един паркинг до пътя. И щом беше постъпил веднъж така, вероятно и в този случай бе направил същото.

В отбивката имаше три коли: камион за бира, един нов „Форд ескорт“ и едно прашно „Волво“.

Докато Алън слизаше от колата, един мъж в зелени работни дрехи излезе от мъжката тоалетна и се отправи към камиона. Той беше нисък, тъмнокос и с тесни рамене. Нищо общо с Джордж Старк.

— Полицай — каза той и отдаде чест на Алън. Алън му кимна и се отправи към една от масите за пикник, където три възрастни дами пиеха кафе от термос и си говореха.

— Здравейте, полицай — каза една от тях. — Можем ли да ви помогнем с нещо? — „Или може би сме направили нещо нередно?“ прочете Алън в очите й тревожния въпрос.

— Просто искам да знам дали този „Форд“ и „Волвото“ не са ваши?

— „Фордът“ е мой — каза една от жените. — И трите дойдохме с него. Не знам на кого е „Волвото“. Пак ли онова лепкаво нещо? Пак ли е изтекло? Синът ми трябваше да се погрижи, за това лепкавото, обаче толкова забравя! На четиридесет и три години е, а все трябва да му казвам…

— Всичко е наред, госпожо — отвърна Алън, а усмивката на лицето му казваше „полицаят е ваш приятел“. — Да сте видели кога пристигна „Волвото“?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Да сте виждали някой да се мярка наоколо, който може да е от „Волвото“?

— Не — отвърна третата дама. Тя го погледна с искрящи, малки като на гризач очички. — На следа ли сте попаднали, полицай?

— Моля, госпожо?

— Следите някой престъпник, искам да кажа.

— О — каза Алън. За момент изпита чувство на нереалност. Какво точно правеше тук? Какво именно очакваше да намери тук? — Не, госпожо. Просто харесвам колите „Волво“. — Майко, това наистина звучеше интелигентно. Звучеше… страхотно.

— О — каза първата дама. — Ами, никого не сме виждали. Искате ли чаша кафе? Мисля, че е останало тъкмо за една чаша в термоса.

— Не, благодаря — каза Алън. — Желая ви приятен ден.

— И на вас — отвърнаха в тригласен хор дамите. Алън изпита още по-силно чувството за нереалност.

Върна се обратно до „Волвото“. Опита вратата от страната на шофьора. Беше отключена. В колата беше горещо като пещ. Явно беше минало известно време, откак стоеше паркирана там. Той огледа задната седалка и видя малък пакет на пода. Наведе се и го вдигна.

Беше пакет с книжни салфетки. Алън почувства някаква тежест в стомаха.

„Това не значи нищо — промълви гласът на разума и установените правила. — Не е задължително да значи това, което си мислиш. Знам за какво си мислиш: за бебета. Ама, Алън, за бога, книжни салфетки ти дават и в онези павилиони по пътя, в които продават печено пиле.“

И все пак.

Алън напъха книжните кърпички в джоба на ризата си и слезе от колата. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато се наведе отново. Опитваше се да погледне под таблото, но му беше трудно от това положение. Наложи се да приклекне.

Отново усети тежестта в стомаха си. Изстена тихо, сякаш някой го бе ударил силно с юмрук в корема.

Жиците за запалване висяха свободно. Виждаше се медта в средата и жиците бяха леко извити. Алън знаеше, че това се получаваше, когато са били свързани. Някой бе запалил колата по този начин и при това го бе направил доста професионално. След като паркирал колата, шофьорът бе разделил медните жички и така бе спрял двигателя.

И така истина беше… поне отчасти. Въпросът беше докъде се простираше истината. Все повече го обхващаше чувството, че се приближава съвсем близо до ръба на пропаст.

Той се върна до патрулната кола, качи се, запали и взе в ръка микрофона.

„Кое е истина? — прошепнаха гласовете на разума и установените правила. Господи, този глас направо го влудяваше. — Това същество, което се намираше във вилата на Бомънт до езерото? Да, може би то бе истинско. Този, когото наричаха Джордж Старк, изкарал онова черно Торонадо от обора на Фъзи Мартин? Хайде, Алън!“

Той внезапно разбра две неща, почти едновременно. Първото беше, че ако се обадеше на Хенри Пейтън в управлението на щатската полиция в Оксфорд, както му беше казал Харисън, може би никога нямаше да разбере развръзката на тази история. Лейк Лейн, където се намираше къщата на Бомънтови, беше сляпа улица. От щатската полиция щяха да му наредят да не се приближава сам до къщата, нито един полицай да не се приближава сам, след като вярваха, че мъжът, който държеше Лиз и бебетата като заложници, бе заподозрян в поне десетина убийства. Ще му заповядат да блокира улицата и да не прави нищо, докато не изпратят един взвод коли, хеликоптер, а Алън допускаше и няколко изтребителя и бойни самолета.

Второто беше свързано със Старк.

Те изобщо не мислеха за Старк. Те дори не знаеха за Старк.

Ами ако Старк наистина съществуваше?

В такъв случай, си мислеше Алън, да изпратиш отряд полицаи на Лейк Лейн, които не знаят какво имат насреща си, бе все едно да ги пуснеш в месомелачка.

Постави обратно микрофонът. Той ще отиде и ще отиде сам. Може би правеше грешка, сигурно грешеше, но така ще постъпи. Може би ще трябва да продължи да живее, със спомена за този глупав избор. Бог знаеше, че и преди бе постъпвал глупаво. Но нямаше да може да живее с мисълта, че е станал причина за смъртта на една жена и двете й деца, като се е обадил да поиска подкрепление преди да е разбрал какво е истинското положение на нещата.

Алън запали колата и потегли за Лейк Лейн.