Стивън Кинг
Тъмната половина (21)

2.

Болката беше пареща, силна, но и освобождаваща. Старк изкрещя, притискайки потната си глава към ръката, за да не се чуе вика му. Това беше вик на болка, но и вик на радост, на тържество.

Чувстваше как Тад се опитва да сподави собствения си вик в кабинета си в Мейн. Връзката, която Бомънт беше създал между тях, не се прекъсна веднага. Тя приличаше на набързо завързан възел, който внезапно се скъсва при последния напън. Старк почувства, почти видя, как сондата, с която коварното копеле бе пробило мозъка му, сега се въртеше, плъзгаше, изчезваше.

Старк посегна, но не с ръце, а със съзнанието си, за да хване изчезващия край на мозъчната сонда на Тад. В съзнанието на Старк, сондата приличаше на червей, на тлъста, бяла ларва, натъпкана с отпадъци и гнилоч.

Помисли си дали да накара Тад да сграбчи още един молив от чашата и също да го забие в себе си — този път в окото си. Или можеше да го накара да забие молива в ухото си, докато разкъса тъпанчето си и стигне до пихтиестия мозък. Почти чуваше писъка на Тад. Този писък той нямаше да може да сподави.

И тогава се спря. Не искаше Бомънт да умре.

Поне не още.

Поне докато Бомънт не го научеше как да живее сам.

Старк бавно отпусна ръката си, свита в юмрук и усети как и ръката в съзнанието му, тази, която държеше Бомънт и която бе точно толкова светкавична и безмилостна, също започва да се отпуска. Почувства как Бомънт, охранената бяла ларва, се гърчи и плъзга, стенейки.

— Засега — прошепна той и се залови за по-неотложна работа. С лявата ръка хвана химикалката, която стърчеше от дясната му ръка. Измъкна я бавно и я хвърли в кошчето за боклук.

3.

До мивката от алпака имаше бутилка уиски, която Старк взе и отиде в банята. Вървейки, размахваше дясната си ръка и по изтъркания, мръсен балатум се появиха големи колкото монета капки кръв. Дупката се намираше малко вдясно от третото кокалче на ръката му. Имаше идеално кръгла форма. Вътрешното кървене и оцапания с черно мастило ръб на дупката напомняха огнестрелна рана. Опита се да свие ръката си. Размърда пръстите си, но болката, която изпита бе ужасна и той се отказа от подобни опити.

Дръпна въженцето, с което се включваше шестдесет ватовата крушка над огледалото. С дясната ръка притисна бутилката с уиски към гърдите си, а с лявата отви капачката. Протегна ранената си ръка над мивката. Дали Бомънт правеше същото в Мейн? Едва ли. Та той не би могъл сам да почиства раните си. Несъмнено Тад вече беше на път за болницата.

Старк поля раната с уиски. Свирепа болка се стрелна от ръката до рамото му. Видя как уискито бълбука в раната му, видя кръвта сред кехлибарената течност и отново зарови лицето си в напоения с пот ръкав на ризата си.

Помисли си, че болката никога не ще отмине, но тя най-сетне започна да отслабва.

Опита се да постави бутилката на полицата под огледалото. Но ръката му трепереше, затова той я постави на ламаринения под с петна от ръжда под душа. След минутка щеше да си пийне от нея.

Вдигна ръката си срещу осветлението и огледа дупката. През нея се виждаше крушката, макар и не съвсем ясно, сякаш гледаше през някакъв червен филтър, натъпкан с мръсотия. Химикалката не бе пробила кожата докрай. Но може би Бомънт бе пробил своята.

Можеше поне да се надява на това.

Задържа ръката си под студената вода, разпервайки пръсти, за да може дупката да се разтвори докрай и стисна зъби срещу болката. В началото беше непоносима и той едвам сподави стенанието зад стиснати устни, но постепенно ръката му стана безчувствена, а болката — търпима. Остави водата да тече цели три минути. Спря крана и отново вдигна ръката си срещу светлината.

Светлината на крушката още се виждаше през дупката, но беше по-бледа, по-далечна. Раната се затваряше. Тялото му сякаш имаше невероятни възстановителни сили и това беше безкрайно интересно, като се има предвид, че всъщност се разлагаше. Губеше целостта си, както сам написа. Този израз беше много точен.

Разгледа внимателно лицето си повече от тридесет секунди в разкривеното, на петна огледало. Разтърси рамене, за да дойде на себе си. Да гледа лицето си, което едновременно бе познато и чуждо, винаги го караше да изпада в някакво състояние подобно на хипноза. Струваше му се, че ако продължи да се вглежда дълго в него, ще изпадне в транс.

Отвори вратата на аптечката, така изгубвайки от погледа си отблъскващо красивото си лице. В аптечката имаше скромна колекция от странни предмети: две ножчета за бръснене, едното използвано, шишенца с фон дьо тен, пудра, пухчета с цвят на слонова кост на местата, които не бяха изцапани с пудра, аспирин. Но никакъв лейкопласт. Бинтовете и лейкопластът бяха като ченгетата — никога не се намираха там, където наистина се нуждаеха от тях. Но това беше без значение. Ще полее с още малко уиски раната си за дезинфекция, като първо, естествено, дезинфектира вътрешностите си с него и после ще я бинтова с носна кърпа. Не мислеше, че ще се инфектира. Той сякаш имаше имунитет срещу всякакви инфекции. Това също му се струваше забавно.

Със зъби свали капачката на шишето с аспирин, изплю я в мивката и изсипа половин дузина хапчета в устата си. Преглътна ги с уискито. Изпита отпускащата, приятна топлина от алкохола. След това изля още малко от него върху раната си.

Отиде в спалнята и отвори най-горното чекмедже на бюрото, което беше виждало и доста по-добри дни, както и леглото. Това бяха единствените мебели в стаята.

Само най-горното чекмедже беше пълно. Освен изрезки от „Дейли Нюз“ в него имаше три чифта долно бельо и два чифта чорапи, все още не разопаковани, чифт дънки и носна кърпа, също неизползвана. Той разкъса целофана със зъби и уви кърпата около ръката си. Тя веднага стана кехлибарена на цвят от уискито, после се появи и петно кръв. Старк се вгледа в него да види дали ще нарасне, но то си остана същото. Добре. Много добре.

Дали Тад бе успял да разбере и други неща за Старк? Например, че Джордж Старк понастоящем е намерил убежище в един скапан апартамент, в евтин блок в Ист Вилидж, където хлебарките бяха достатъчно големи, за да ти отнесат филията от масата? Сигурно не, но нямаше смисъл да поема рискове. Бе дал на Тад една седмица, за да вземе решение и макар сега да беше повече от сигурен, че Тад изобщо не възнамерява да започне да пише, щеше да му отпусне обещаното време.

В крайна сметка, той държеше на думата си.

Бомънт сигурно имаше нужда от малко вдъхновение. Помисли си, че една горелка, която да „завари“ крачето на някое от децата му, сигурно щеше да го вдъхнови. Но това ще го остави за по-късно. А засега само ще чака, а докато чакаше, можеше да започне да се придвижва малко по малко на север. Да заеме позиция на бойното поле, така да се каже. В крайна сметка имаше кола, черното Торонадо, която беше прибрана на сигурно, но едва ли трябваше да остане в гараж завинаги. Щеше да напусне Ню Йорк на следващата сутрин. Но преди да тръгне, трябваше да купи нещо. А в момента му се налагаше да използва козметиката в банята.

4.

Извади малките шишенца с фон дьо тен, пудрата и пухчетата. Отпи голяма глътка от бутилката преди да започне. Ръцете му не трепереха вече, но дясната неприятно туптеше. Но това не го разстрои особено. Щом неговата туптеше, какво ли изпитваше Бомънт?

Той погледна лицето си в огледалото. Докосна меката кожа под лявото си око с левия пръст, после го прокара по бузата си до ъгълчето на устата си.

— Разпадам се — промълви той. Божичко, това беше самата истина.

Старк видя за първи път лицето си в неподвижната и мръсна повърхност на една кална локва, осветена от кръглата улична лампа пред гробището Хоумланд. Тогава остана доволен от това, което видя. Лицето му беше точно като в сънищата, които бе сънувал, докато бе заключен в затвора на въображението на Тад. Според общоприетия критерий, това беше лице на хубав мъж, но с прекалено груби черти, за да задържи нечие внимание. Ако челото не беше толкова високо, а очите — толкова раздалечени, то жените щяха да се обръщат, за да го видят повторно. Едно съвършено незабележимо лице (ако такова нещо изобщо съществува) може да бъде забелязано именно защото нито една черта не се набива на очи. Именно тази необикновена обикновеност може да привлече погледа. Лицето, което Старк бе видял в локвата за първи път с истински очи, беше почти такова. Помисли си, че това лице е съвършено и че никой няма да може да го опише след като го е видял. Сини очи… много хубав тен, рядко за русокос човек… и толкоз! Свидетелят не би могъл да каже повече за лицето му. Свидетелят щеше да спомене, че е широкоплещест — отличителният му белег, но света беше пълен със широкоплещести мъже.

Сега всичко беше различно. Лицето му изглеждаше определено странно… ако не започнеше да пише скоро, щеше да стане още по-странно. Направо гротескно.

„Разпадам се — помисли си пак, — но ти ще сложиш край на това, Тад. Когато започнеш да пишеш книгата за бронираната кола, тогава този процес на разпадане ще стане обратим. Не знам защо съм сигурен в това, но съм сигурен.“

През двете седмици откак видя лицето си за първи път в локвата, то преживяваше процес на непрекъснато разлагане. В началото това беше почти незабележимо, толкова незабележимо, че той реши, че е плод на въображението му. Но лицето му се променяше бързо, скоро положението стана нетърпимо и той трябваше да търси усамотение. Ако можеше да се направи сравнение сега със снимка от преди две седмици, човек би си помислил, че този мъж е бил изложен на някаква странна радиация или на разяждащото действие на някакво химическо вещество. Всички тъкани на Джордж Старк се разлагаха едновременно.

Кожата около очите му бе набраздена от тънки бръчици, типичен признак на средната възраст, а сега бе прорязана от дълбоки бръчки. Клепачите му бяха увиснали и кожата им бе загрубяла. Приличаше на крокодилска. Кожата на бузите му изглеждаше по същия начин — увиснала и набръчкана. Очите му бяха се зачервили отвътре, придавайки му тъжния вид на човек, който не съзнава, че е време да сложи край на поркането. От носа до брадата му бяха издълбани бръчки, така че устата му изглеждаше разкачена, като на пластмасова кукла. Русата му коса, която по начало не беше гъста, бе оредяла още повече по слепоочието, така че се виждаше розовата кожа. Синкави петна се бяха появили по ръцете му.

Можеше да мине и без грим. Изглеждаше просто стар. В крайна сметка, старостта не привлича някакво особено внимание. Все още притежаваше същата сила, а наред с нея и непоклатимата увереност, че щом той и Бомънт започнат да пишат отново, да пишат под името на Джордж Старк, всичко ще си дойде на мястото.

Сега обаче, започваха да му се клатят и зъбите. А се появиха и язви по кожата.

Бе забелязал първата рана, червено петно, с ръб от мъртва, белезникава кожа, до лакътя на дясната си ръка, преди три дни. Тези язви, той свързваше с пелагра, болест, която бе добила епидемични размери в дълбокия юг през 1960-те. Завчера бе видял още една на врата си, под лявото ухо. А вчера още две — една на гърдите и една под пъпа.

Днес се бе появила първата на лицето му, на дясното слепоочие. Не чувстваше болка, а само лек сърбеж, това беше всичко. Но петната се разпространяваха бързо. От лакътя почти до рамото на дясната му ръка кожата бе зачервена и подпухнала. Бе направил грешката да се почеше и кожата се разкъса с отвратителна лекота. Кръв и гной се стекоха по следите оставени от пръстите му и се разнесе противна миризма като на тоалетна. Можеше да се закълне, че това не беше инфекция. Приличаше повече на някакъв процес на гниене. Ако някой го видеше сега, дори и някой специалист, сигурно щеше да заключи, че страда от рак на кожата в резултат от свръхдоза облъчване.

И въпреки това, раните не го тревожеха особено. Допускаше, че ще се увеличават по брой, ще се разпространяват по кожата му, ще се сливат една с друга, докато го погълнат изцяло… ако ги оставеше. Но той нямаше намерение да им се оставя и затова не се тревожеше. Но нямаше да бъде вече незабележим, ако лицето му заприличаше на кратера на вулкан. Затова трябваше да се гримира.

Постави фон дьо тена внимателно, започвайки от скулите към слепоочието, покривайки зачервената буца над дясната вежда и новата рана, която тъкмо пробиваше кожата над лявата буза. Напудреният мъж може да прилича само на едно нещо на тая земя — на напудрен мъж. Тоест да прилича на актьор или телевизионен говорител. Но и това беше за предпочитане пред петната, а и тенът му донякъде смекчаваше изкуствения ефект от грима. Ако избягваше силната или естествената светлина, гримът почти не се забелязваше. Поне така се надяваше. Имаше и друга причина да избягва слънцето. Смяташе, че то ускорява химическата реакция, която протичаше в тялото му. Като да се превръщаше във вампир. Но в това нямаше нищо лошо, та той по принцип си беше такъв. „Освен това съм нощна птица, винаги съм бил. Такъв съм по природа.“

Тази мисъл го накара да се захили. Показаха се зъбите му. Приличаха на отровните зъби на змия.

Затвори капачката на шишенцето с фон дьо тена и започна да се пудри. „Започвам вече да смърдя, а скоро и другите хора ще усетят тази миризма, неприятна, тежка, като от месна консерва оставена цял ден на слънце. Това хич не е добре, приятели и другарчета. Ама хич не е добре.“

— Ще почнеш да пишеш, Тад — каза той, гледайки се в огледалото. — А ако имаме късмет, няма да трябва да пишеш дълго. — Усмихна се широко. Видя в огледалото един мъртъв, почернял зъб.

— Аз бързо схващам.

5.

В десет и половина на следващата сутрин продавачът в книжарницата на Хюстън Стрийт продаде три кутии моливи Берол Блек Бюти на един висок, широкоплещест мъж, с карирана риза, джинси и широки слънчеви очила. Лицето на мъжа беше силно напудрено. Явно мъжът бе прекарал нощта обикаляйки баровете със съмнителна репутация. А и както смърдеше явно не беше се напръскал, а направо се бе окъпал в някой евтин парфюм. Дори парфюмът обаче не можеше да скрие фактът, че контето вонеше на мръсно. На продавачът му мина мисълта да си направи шегичка по този повод, но много бързичко се отказа. Вярно, че контето миришеше ужасно, но изглеждаше мускулесто. А и покупката, за щастие, отне съвсем малко време. В крайна сметка педито си купуваше само моливи, а не Ролс Ройс.

По-добре да не закачаме гнилото.

6.

Старк се отби за малко в апартамента в Ист Вилидж, за да напъха нещата си в раница, която бе купил в един магазин за войнишки принадлежности още първия си ден в Ню Йорк. Ако не беше бутилката с уиски, едва ли щеше да си дава труда.

Изкачвайки се по разбитите стълби, той не забеляза три мъртви врабчета, които лежаха на тротоара.

Извървя Бе Авеню пеш, но не вървя дълго. Вече бе разбрал, че решителният човек, винаги може да си намери возило, стига да му притрябва.