Стивън Кинг
Тъмната половина (17)

1.

Тад и Лиз седяха вцепенени от шока, като две фигури издялани от синкав лед, докато Алън Пангборн им разказваше какво се е случило рано сутринта в Ню Йорк. Майк Доналдсън накълцан и пребит до смърт в коридора на сградата, в която живеел, Филис Майърс и двамата полицаи застреляни в нейния уестсайдски кондо. Нощният портиер в сградата на Майърс бил ударен с нещо тежко по главата и имал фрактура на черепа. Според докторите шансовете, че душата му няма да се възкачи на небето, били много малки. Портиерът в сградата на Доналдсън бил мъртъв. Във всичките случаи касапската работа била свършена в гангстерски стил — убиецът просто се приближавал до жертвата и я нападал.

В разказа си Алън непрекъснато наричаше убиеца Старк.

„Нарича го с точното му име без сам да съзнава това“ помисли си Тад, но после поклати глава, изпитвайки известно раздразнение към себе си. Нали все пак трябваше да го нарече някак, а Старк беше за предпочитане пред „извършителя“ или „мистър Х“. На настоящия етап би било погрешно да смята, че Алън влага нещо повече в това име, освен че го използва за удобство.

— А какво става с Рик? — попита Тад, когато най-сетне проговори, след като Алън приключи с разказа си.

— Мистър Каули е жив и здрав и е под полицейска охрана. — Беше десет и петнадесет сутринта. Имаше още почти два часа до взрива, който щеше да убие Рик и един от неговата охрана.

— Филис Майърс също беше под полицейска охрана — каза Лиз. Уенди спеше в широката детска кошарка, а и Уилям бе почти заспал. Главата му клюмаше към гърдите, очите му се затваряха… и после отново внезапно вдигаше глава. На Алън това му се струваше смешно. Напомняше му часовой, който се опитва да не заспи на пост. Но всяко вдигане на главата му ставаше все по-незабележимо. Поставил затворения бележник в скута си, Алън забеляза нещо необичайно, докато наблюдаваше близнаците. Всеки път, когато Уилям вдигнеше глава, опитвайки се да остане буден, Уенди се размърдваше в съня си.

„Дали родителите им са забелязали това? — зачуди се Алън. — Естествено, че са го забелязали.“

— Така е, Лиз. Той ги изненадал. Полицаите също могат да бъдат изненади като всеки друг, само че от тях се очаква да реагират по-бързо. Няколко хора на етажа, на който живеела Филис Майърс, отворили вратите на апартаментите си, след изстрелите, така че по техните показания и това, което полицията е намерила на местопрестъплението, можем точно да си представим какво се е разиграло там. Старк се престорил на сляп. След като убил Мириам Каули и Майкъл Доналдсън, той не си сменил дрехите, които… моля за извинение, били доста окървавени. Излиза той от асансьора, размахвайки бял бастун изцапан с кръв. Носи черни очила, които вероятно е купил на Таймс Скуеър или от някоя будка. Един господ знае откъде е взел бастуна, но в полицейското управление на Ню Йорк смятат, че с него е пребил двамата портиери.

— Разбира се, че го е откраднал от някой слепец — каза спокойно Тад. — Този тип не е сър Галахад, Алън.

— Явно не е. Вероятно е викал, че са го нападнали или че крадци са влезли в апартамента му. Все едно, той връхлетял толкова бързо върху полицаите, че те нямали време да отреагират. В крайна сметка, те били две момчета от полицейския автопатрул, отклонени от своя участък и поставени пред вратата на жената без специално предупреждение.

— Но нали са знаели, че и Доналдсън е бил убит? — възрази Лиз. — Ако това не е било достатъчно, за да им покаже, че човекът е опасен…

— Да, но те също така са знаели, че охраната на Доналдсън е пристигнала след като той вече е бил мъртъв — каза Тад. — Били са прекалено самоуверени.

— И така да е — съгласи се Алън. — Не мога да знам как е било. Но полицаите, които са с Каули знаят, че престъпникът е дързък, доста умен и готов да убива. Очите им са отворени на четири. Да, Тад, твоят посредник е в безопасност. Може да си сигурен в това.

— Спомена, че имало свидетели — каза Тад.

— О, да. Много свидетели. И при Каули, и при Доналдсън и при Майърс. Дреме му на него на оная работа. — Той погледна Лиз и добави: — Извинявай.

По устните й пробягна усмивка.

— Чувала съм го един-два пъти и преди, Алън.

Алън кимна, усмихна се леко и се обърна пак към Тад.

— А описанието, което ти дадох?

— Напълно съвпада — отвърна Алън. — Той е едър, рус, добре загорял от слънцето. Така че, Тад, кажи ми кой е той. Кажи ми името му. Освен за Хомър Гамаш, имам куп неща, за които да се тревожа. На мене разчита полицейският комисар на Ню Йорк Сити. Шейла Бригам, главната ми диспечерка, смята, че ще се превърна в звезда на масмедиите, но за мен Хомър е все още на първо място. Повече ме е грижа за него, отколкото дори за двамата мъртви полицаи, които се опитаха да охраняват Филис Майърс. Така че — кажи ми името му.

— Казал съм ти го вече — отвърна Тад.

Настъпи дълга пауза, може би около десет секунди.

— Какво е то? — попита тихо Алън.

— Името му е Джордж Старк. — Тад с изненада откри, че гласът му е съвсем спокоен, а с още по-голяма изненада откри, че и се чувства спокоен… но при условие, че силният шок и спокойствието не съвпадат като усещания. Облекчението, че може да произнесе на глас: „Ти знаеш името му и то е Джордж Старк“, не можеше да се изрази с думи.

— Мисля, че не разбирам за какво говориш — рече Алън след още една дълга пауза.

— Разбира се, че разбираш — каза Лиз. Тад я погледна, изненадан от острия й тон, с който показваше, че няма да търпи да й се говорят глупости. — Това, което има предвид съпругът ми е, че псевдонимът му е оживял по някакъв начин. Надгробният камък на снимката… на него вместо посвещение или кратък стих има едно изречение, което Тад каза на радиожурналиста, който пръв разпространи историята. „ЕДИН НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН ТИП“. Спомняш ли си?

— Да, но, Лиз… — Той ги гледаше с такова удивление и безпомощност, сякаш за първи път осъзнаваше, че до този момент бе разговарял с двама души, които си бяха загубили ума.

— Никакво „но“ — каза тя със същия отривист тон. — Ще имаш време за „но“ и „обаче“. Ти, както и всички останали. А засега, просто ме изслушай. Тад не се шегуваше, когато каза, че Джордж Старк не е особено приятен тип. Може би си е мислил, че е шега, но всъщност не е. Аз знаех това, дори и ако той не го е съзнавал. Джордж Старк не беше просто неприятен тип, той беше ужасяващ. С всяка следваща книга той ме плашеше все повече и когато Тад най-сетне реши да го убие, аз се качих горе и плаках от облекчение. — Тя погледна Тад, който се взираше озадачено в нея. Измери го с поглед преди да кимне. — Точно така. Плаках. Наистина плаках. Мистър Клоусън от Вашингтон беше един отвратителен, малък крипазоид, но той ни направи услуга, може би най-голямата услуга в съвместния ни живот с Тад и това е може би единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртъв.

— Лиз, не мисля, че наистина искаш да кажеш…

— Не ми казвай какво АЗ искам да кажа! — каза тя.

Алън премигна. Тонът й бе малко по-висок, но не достатъчно, за да събуди Уенди. Уилям вдигна глава за последен път, преди да се отпусне на едната си страна и да заспи до сестра си. Алън си помисли, че ако не бяха децата, щеше да чуе много по-висок тон, може би дори вик.

— Сега Тад има да ти казва някои неща. Трябва да го изслушаш внимателно, Алън, и да се опиташ да му повярваш. Защото ако не му повярваш, страхувам се, че този човек, или каквото там представлява, ще продължи да убива, докато стигне да края на своя кървав списък. А аз си имам причини да не искам това да стане. Нали разбираш, мисля, че Тад и аз и нашите бебета също фигурираме в този списък.

— Добре. — Тонът му беше благ, но мислите му се въртяха с бясна скорост. Направи съзнателно усилие да избута встрани объркването си, яда, дори удивлението и да обмисли тази налудничава идея. Пред него не стоеше въпросът дали е истина или лъжа, защото беше невъзможно такова нещо да е истина, а по-скоро въпросът защо изобщо им трябваше да му разправят такава история. Бяха ли я измислили, за да скрият някакво въображаемо съучастие в убийствата? Или истинско съучастие? Беше ли дори възможно те самите да вярват в това? Изглеждаше невъзможно двама добре образовани и здравомислещи, поне до този момент, хора да вярват в такова нещо. Но всичко изглеждаше точно така, както и в деня, когато той дойде, за да арестува Тад за убийството на Хомър Гамаш — те просто нямаха това излъчване, което безпогрешно издава хората, които лъжат. Които лъжат съзнателно, сам се поправи Алън.

— Кажи, Тад.

— Добре — рече Тад. Той нервно прочисти гърлото си и стана. Ръката му бръкна в джобчето на ризата и той осъзна с полугорчива насмешка какво правеше всъщност — търсеше цигарите, които не бяха там от години. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и погледна Алън, както би погледнал някой разтревожен, търсещ съвет студент, озовал се на гостоприемен пристан в кабинета му.

— Тук наистина става нещо много странно. Не, повече от странно. То е ужасно, непонятно, но все пак съществува. Мисля, че всичко започна, когато бях на единадесет години.

2.

Тад разказа всичко: за главоболието в детството му, за пронизителните писукания и неясните видения на врабчетата, които предшестваха настъпването на главоболието, както и за завръщането на врабчетата сега. Той показа на Алън страницата от ръкописа, на която бе надраскал с молив ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ. Разказа му и за това състояние, в което бе изпаднал в кабинета си вчера, когато бе вършил неща уж в съзнание, но които не помнеше по-късно. Разказа му, доколкото помнеше, и какво бе написал на обратната страна на бланката. Обясни какво бе направил с бланката и се опита да изрази страхът и объркването, които го бяха накарали да я унищожи. Лицето на Алън остана безизразно.

— Освен това — завърши Тад — знам, че е Старк. Ето тук. — Той се потупа леко с юмрук в гърдите.

В продължение на няколко минути Алън не каза нищо. Бе започнал да върти халката на третия пръст на лявата си ръка и това сякаш бе погълнало цялото му внимание.

— Отслабнал си, откакто си се оженил — рече Лиз тихо. — Ако не си направиш халката точно по мярка, има опасност да я изгубиш някой ден.

— Може и да я изгубя. — Той вдигна глава и я погледна. Когато заговори, се държеше така, сякаш Тад бе излязъл от стаята, за да свърши нещо и двамата бяха сами. — Съпругът ти те заведе горе в кабинета си, за да ти покаже първото спиритическо послание, веднага след като аз си тръгнах… така ли?

— Единственото нещо, което знам, че има нещо общо със спиритизма близо до нас, е магазина за спиртни напитки на около миля по шосето — каза Лиз с равен глас. — Но той наистина ми показа посланието, след като ти си тръгна.

— Веднага след като си тръгнах?

— Не. Сложихме децата да спят и после, докато се приготвяхме да си лягаме, аз го попитах какво крие.

— От мига, в който аз си тръгнах, до момента, когато ти разказа за загубата на съзнание и за звуците на птиците е имало отрязъци от време, когато той не е бил пред очите ти, нали? Когато е можел да се качи горе в кабинета си и да напише тази фраза, за която аз ви казах.

— Не мога да си спомня съвсем точно — каза тя. — Смятам, че бяхме заедно през цялото време, но не съм абсолютно сигурна. А и ще бъде без значение, ако ти кажа, че за миг не съм го изпуснала от очи, нали?

— Какво искаш да кажеш, Лиз?

— Искам да кажа, че ти ще помислиш, че и аз те лъжа, нали така?

Алън въздъхна дълбоко. Това беше единственият отговор, от който и двамата се нуждаеха.

— Тад не лъже.

Алън кимна.

— Оценявам откровеността ти… но тъй като не можеш да се закълнеш, че той нито за минута не е останал сам, не мога и да те обвиня, че лъжеш. Това ме радва. Признаваш, че е съществувала такава възможност, а мисля ще признаеш и, че обратната алтернатива е безумна.

Тад се подпря на камината. Очите му се местиха напред-назад, като човек, който следи игра на тенис. Той бе предвидил всичко, което шерифът Пангборн каза, а и шерифът изтъкна белите петна с много по-мек тон, отколкото можеше да се очаква. И все пак Тад изпита горчиво разочарование… сърцето почти го заболя. Предчувствието му, че Алън ще му повярва, някак инстинктивно ще повярва, се бе оказало толкова фалшиво, колкото лекарство, на което пише, че е цяр за всички болести.

— Да, признавам всичко това — каза Лиз с равен глас.

— А що се отнася до това, което Тад твърди, че се е случило в кабинета му… няма никакви свидетели, че е изпаднал в транс или че е написал нещо, както твърди. Всъщност, той изобщо не ти е споменавал за случката преди обаждането на мисис Каули, нали?

— Не, не е споменавал.

— Е тогава…. — сви рамене Алън.

— Имам един въпрос към теб, Алън.

— Кажи.

— Защо би излъгал Тад? С каква цел би го направил?

— Не знам — Алън я погледна съвсем искрено. — Може и той самият да не знае. — Хвърли бегъл поглед към Тад и пак отправи поглед към Лиз. — Може би той самият не знае, че лъже. Това, което искам да кажа е съвсем ясно: нито един полицай няма да приеме такова нещо без явни доказателства. А доказателства няма.

— Тад казва истината. Разбирам всичко, което ти ми казваш, но страшно искам да повярваш и ти, че той казва истината. Искам това отчаяно. Нали разбираш, аз живях с Джордж Старк. И знам какво изпитваше Тад към него с течение на времето. Ще ти кажа нещо, което не се споменава в „Пийпъл“. Тад започна да говори, че иска да се отърве от Старк преди да напише последните две книги…

— Последните три книги — каза тихо Тад от мястото си до камината. Желанието му да запали една цигара го изгаряше като суха треска. — Заговорих за това, след като написах първата книга.

— Окей, след първата. От статията в списанието излиза, че това е било нещо съвсем ново, което не е вярно. Това искам да подчертая. Ако не беше се появил Фредерик Клоусън и не беше принудил съпруга ми, мисля, че Тад още щеше да говори по същия начин, че иска да се отърве от Старк. Така както алкохоликът или наркоманът разправя на семейството си и на приятелите си, че ще се откаже от следващия ден… или след два дни.

— Не е съвсем така — каза Тад. — Попадна в мишената, но не улучи десетката.

Той млъкна и намръщен потъна в размисъл, събирайки мислите си. Алън неохотно се отказа от идеята, че те лъжат или че го баламосват по някаква неясна причина. Опитваха се не да го убедят или да убедят себе си, а само да разкажат какво е било … както някой би описал битката с пожар избухнал отдавна.

— Виж, нека да оставим за известно време транса, врабчетата и предхождащите ги видения, ако изобщо за това става въпрос. Ако искаш, можеш да говориш с лекаря ми, доктор Хюм, за физическите симптоми. Може би резултатите от изследванията, които направих вчера на мозъка си, ще покажат нещо необикновено, но дори и да не покажат, лекарят, който ме оперира като дете може още да е жив и да ти разкаже моя случай. Може да знае нещо, което ще внесе някаква яснота в тая бъркотия. Не мога сега да си спомня името му, но съм сигурен, че то е записано в картона ми. Но всички тия психични глупости в момента са нещо странично.

Това, което Тад каза се стори много странно на Алън… в случай, че наистина бе поставил нарочно едното „послание“ и бе излъгал за другото. Ако някой достатъчно откачен направи нещо подобно и забрави за това, ако някой достатъчно откачен вярва, че тези „послания“ са наистина паранормални явления, той би искал да говори само за тях и за нищо друго. Нали така? Почваше да го боли главата.

— Добре — каза той с равен глас. — Ако това, което наричаш „психо глупости“ е нещо странично, тогава коя е главната ни линия на размисъл?

— Джордж Старк е главната линия — отвърна Тад и си помисли: „Тази линия, която води до Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“ — Представи си, че някакъв чужд човек се нанася в дома ти. Някой, от когото винаги си се страхувал мъничко, както Джим Хокинс през цялото време се страхува мъничко от стария Морски вълк у Адмирал Бенбоу. Чел ли си „Островът на съкровищата“, Алън?

Алън кимна.

— Е, тогава ти е познато чувството, което се опитвам да изразя. Страхуваш се от този човек и изобщо не го харесваш, но му разрешаваш да остане. Ти нямаш кръчма, като в „Островът на съкровищата“, но може би си мислиш, че той е някакъв далечен роднина на жена ти или нещо подобно. Следиш ли мисълта ми?

Алън кимна.

— И най-накрая един ден, когато този нежелан гост направи нещо лошо, като например да запрати в стената солницата защото се е запушила, казваш на жена си: „Докога ще виси тук твоят отвратителен втори братовчед?“ А тя те поглежда и казва: „Моят ли? Мислех, че е твой втори братовчед!“

Алън се засмя против волята си.

— А изритваш ли ти чуждия човек от дома си? — продължи Тад. — Не. На първо място, той е бил известно време в дома ти и колкото и абсурдно да прозвучи на някого, който не е попадал в такава ситуация, сякаш има…. известни права да живее тук. Но не това е главното.

През цялото време Лиз кимаше. В очите й имаше възбудения и благодарен израз на човек, на когото току-що са му казали думата, която е била цял ден на върха на езика му.

— Главното нещо е, че ти дяволски се страхуваш от него — каза тя. — Страхуваш се какво ще направи той, ако ей така направо му заявиш да си обира партакешите и да си хваща пътя.

— Така е — каза Тад. — Искаш да бъдеш смел и да му кажеш да си тръгне и то не само защото се страхуваш, че той може да е опасен. Това се превръща във въпрос на самоуважение. Но… продължаваш да отлагаш. Намираш си причини, за да отлагаш. Като например, че вали и че е по-малко вероятно той да вдигне скандал, ако му кажеш да си ходи, когато денят е слънчев. Или може би след като всички сте се наспали хубаво. Намираш си хиляди причини, за да отлагаш. Установяваш, че ако тези причини ти се струват поне донякъде основателни, можеш да запазиш поне част от самоуважението си, а и това е по-добре отколкото да го загубиш изцяло. И част от него е достатъчна, ако цената да запазиш цялото си самоуважение би била да си ранен или мъртъв.

— А може би и не само ти.

Лиз се намеси отново със спокойния, приятен тон на жена, която се обръща към членовете на фермерски клуб, може би по въпроса кога да се сади царевицата или как да определиш кога доматите са готови за бране.

— Той беше опасен, отвратителен човек, когато… живееше с нас… и си остава опасен и отвратителен човек. Фактите показват, че ако с нещо се е променил, то промяната е към по-лошо. Той е откачен, разбира се, и според него това, което прави е съвсем логично: открива и унищожава един по един хората, които бяха скроили заговор срещу него, за да го убият.

— Свършихте ли?

Тя погледна изненадано Алън, сякаш гласът му я бе измъкнал от състоянието на дълбок размисъл.

— Какво?

— Попитах дали сте свършили. Искахте да се изкажете и аз искам да съм сигурен, че сте имали тази възможност.

Спокойствието на Лиз се стопи. Тя въздъхна дълбоко и прокара разсеяно ръце през косата си.

— Ти не вярваш, нали? На нито една дума.

— Лиз — подхвана Алън, — но това е лудост. Извинявам се, че използвам тази дума, но като имам предвид ситуацията, струва ми се, че това е най-меката дума. Тук скоро ще дойдат други полицаи. ФБР сигурно. Този тип вече може да бъде считан за търсен престъпник в национален мащаб и по тази причина ще се намесят и те. Ако им разкажете тази история и за транса, и за посланията от отвъдното, ще чуете доста по-груби думи. И на мене, ако ми кажете, че тези хора са били убити от един дух, не бих ви повярвал. — Тад се размърда, но когато Алън вдигна ръка, той остана на мястото си. — И все пак по-скоро бих повярвал в някой дух, отколкото във вашата история. Та ние не говорим просто за дух, говорим за някакъв човек, който никога не е съществувал.

— Тогава как си обясняваш моето описание на този човек? — попита внезапно Тад. — Това описание отговаря на моята представа за това как изглеждаше… по-точно изглежда Джордж Старк. Част от него съществува в архивите на Даруин Прес, а друга част — само в моето съзнание. Аз никога не съм се опитвал нарочно да си изградя точна представа за този човек, разбираш нали, просто през годините в съзнанието ми се е изградил един образ, както си изграждаш образ на говорителя, който слушаш всяка сутрин по радиото на път за работа. Но ако някога ти се случи да се срещнеш с него, в повечето случаи откриваш, че си сбъркал. А се оказва, че моето описание е почти съвсем точно. Как си обясняваш това?

— Не мога да го обясня — отвърна Алън. — Освен, разбира се, ако не си ме излъгал за това, откъде разполагаш с това описание.

— Знаеш, че не съм.

— Не бъди толкова сигурен — каза Алън, ставайки от стола. Отиде до камината и започна да размества нервно с машата натрупаните брезови цепеници. — Не всяка лъжа е резултат на съзнателно решение. Ако един човек сам успее да си внуши, че казва истината, може да издържи прекрасно теста на детектора на лъжата. Така стана с Тед Бънди.

— Хайде стига — рече троснато Тад. — Стига си се напрягал толкова. Отново се повтаря цялата история като с отпечатъците. Единствената разлика е, че този път не мога да изкарам една тайфа народ, които да потвърдят алибито ми. А между другото, какво ще кажеш сега за отпечатъците от пръсти? Като вземеш и тях предвид, не разбираш ли, че ти казваме истината?

Алън се извърна. Изведнъж изпита яд към Тад… и към двамата. Имаше чувството, че го бяха притиснали в някой ъгъл, а те нямаха никакво право да го карат да се чувства така, сякаш присъстваше на събрание на обществото „Земята е плоска“, а единствено той вярваше, че тя е кръгла.

— Не мога да намеря обяснение за нито едно от тези неща… засега — каза той. — Но може би ще ми кажеш откъде се е появил твоя човек, имам предвид истинския човек, Тад? Ти просто го роди една нощ ли? Или той се излюпи от някое врабчово яйце? На него ли започваше да приличаш докато пишеше книгите, които после излизаха под негово име? Как точно стана всичко?

— Не знам точно как стана — отвърна уморено Тад. — Не смяташ ли, че щях да ти кажа, ако знаех? Доколкото аз знам и доколкото мога да си спомня аз бях аз, когато пишех „Пътят на Машин“, „Оксфордски блус“ и „Пай от месо на акула“ и „Пътуване до Вавилон“. Нямам ни най-малка представа кога той… стана отделен човек. Той ми се струваше истински, докато пишех под псевдонима му, така както ми изглеждат истински всички истории, които описвам, докато ги създавам. А това значи, че ги вземам насериозно, макар че не вярвам в тях, освен когато… вярвам… тогава…

Той замълча за момент, а после се изсмя смутено.

— Толкова пъти съм говорил за писането — каза той. — Това са стотици лекции, хиляди часове и май никога нищо не съм споменавал за двете реалности, които съществуват за всеки писател: тази на действителния свят и на света на книгите му. Струва ми се, че никога дори не съм мислил за това. А сега осъзнавам… е… май дори не знам точно как да разсъждавам за това.

— Няма значение — каза Лиз. — Не е било нужно той да се превръща в отделен човек до момента, в който Тад не се опита да го унищожи.

Алън се обърна към нея.

— Е, добре, Лиз. Ти познаваш Тад по-добре от всеки друг. Превръщаше ли се доктор Бомънт в мистър Старк, когато пишеше криминалните истории? Побийваше ли те от време на време? Заплашваше ли хората с бръснач по разни партита?

— Сарказмът няма да ни помогне — каза тя, гледайки го втренчено.

Той разпери ръце изпълнен с раздразнение, макар че не знаеше дали раздразнението беше породено от тях, от него самия или от тримата заедно.

— Това не е сарказъм. Искам да ви подложа на малко словесен шок, за да ви накарам да осъзнаете колко абсурдно звучи всичко това. Та вие говорите за псевдоним, който оживява! Ако кажете на ФБР и половината от това, което казахте сега те ще ви подведат под закона, действащ в Мейн, за непредумишлено извършване на престъпление!

— Отговорът на въпроса ти е не — отвърна Лиз. — Не ме е бил, нито пък е размахвал бръснач по разни коктейли. Но когато той пишеше от името на Джордж Старк и особено когато пишеше за Алексис Машин, Тад не беше същият човек. Може би най-точно ще е, ако кажа, че когато Тад отвореше вратата и поканеше Старк да влезе, той ставаше някак далечен. Не студен, не дори хладен в държането си, просто далечен. По-малко искаше да излиза, да се среща с хора. Понякога не отиваше на катедрени съвети, дори и на срещи със студенти, макар че това се случваше рядко. Вечер си лягаше по-късно, а понякога се въртеше по цял час в леглото преди да заспи. А когато заспеше, шаваше много и говореше насън, сякаш сънуваше кошмари. Няколко пъти го попитах дали това е причината, а той ми отвърна, че го наболявала главата и че се чувствал неспокоен, но че не помнел да е сънувал кошмари. Не настъпваше някаква рязка промяна в личността му… но не беше същият. Моят съпруг престана да пие преди известно време, Алън. Той не посещава клуба на „Анонимните алкохолици“ или нещо от този род, но престана да пие. С едно единствено изключение. Когато приключеше с поредния роман на Старк, той се напиваше. Сякаш се разтоварваше и си казваше: „Копелето си отиде отново. Поне за известно време няма да го има. Джордж се върна във фермата си в Мисисипи. Ура.“

— Тя добре е схванала нещата — каза Тад. — Чувствах се така, че ми идеше да викам ура. Нека да обобщя положението, като оставя настрана несъзнателното писане и загубата на съзнание. Човекът, когото търсиш, убива хора, които аз познавам. Това са хора, с изключение на Хомър Гамаш, които са отговорни за „екзекуцията“ на Джордж Старк… в съглашателство с мене, разбира се. Той има моята кръвна група, която не е една от рядко срещаните, но все пак само един от всеки шест на сто я има. Той отговаря на описанието, които ти дадох и което представлява изкристализиран образ на това как би изглеждал Джордж Старк, според мене, ако съществуваше. Той пуши марката цигари, която пушех аз навремето. Последният и най-интересен факт — той изглежда има отпечатъци от пръсти напълно идентични с моите. Може би шест на всеки сто души имат кръвна група А с отрицателен резус фактор, но доколкото знаем, нито един човек в целия свят няма моите отпечатъци. Въпреки всичко това, ти отказваш дори да помислиш върху моето твърдение, че Старк е оживял по някакъв начин. Затова, шерифе Алън Пангборн, кажи ми кой работи съвсем слепешката, преносно казано?

Алън усети как почвата под краката му, която някога бе вярвал, че е здрава и стабилна, започва да се изплъзва. Нима това беше възможно? Но… ако не свършеше нищо друго, поне трябваше да си поговори с лекаря на Тад и да проследи историята на заболяването му. Хрумна му, че щеше да е наистина великолепно, ако откриеше, че не е имало никакъв мозъчен тумор, че Тад или е излъгал… или просто си е въобразил, че го е имало. Ако можеше да докаже, че този човек е психопат, щеше да бъде много по-успокоително. Може би…

„Може би“ глупости! Джордж Старк не съществуваше и никога не е съществувал. Алън можеше да не е от вундеркиндите на ФБР, но това не значеше, че беше дотолкова наивен да повярва на всичко това. Вероятно щяха да пипнат откаченото копеле в Ню Йорк Сити, когато се опитваше да очисти Каули и сигурно точно така щеше да стане, а ако ли не, той можеше да реши да изкара лятната си ваканция в Мейн. И ако тоя психопат наистина се завърнеше в Мейн, Алън щеше да го застреля. А не смяташе, че ако такава възможност наистина възникнеше, всички тези небивалици от Зоната на здрача щяха да го улеснят. А и не искаше да си губи повече времето в обсъждане.

— Предполагам, че времето ще покаже — каза той неопределено. — Засега ви съветвам да се придържате към това, което ми казахте снощи — става въпрос за човек, който си мисли, че е Джордж Старк и е достатъчно откачен да започне от единственото логично място, според логиката на един луд, мястото, където официално бе погребан Джордж Старк.

— Ако не оставиш поне малко място в съзнанието си за тази възможност, ще затънеш яко — каза Тад. — Този тип, Алън, ти не можеш да разговаряш с него, не можеш да го умоляваш. Можеш да го молиш за милост, ако ти даде време за това, но това няма да ти помогне. Ако някога се окажеш до него и не си нащрек, ще те превърне в пай от месо на акула.

— Ще се свържа с лекаря ти — каза Алън — и с този лекар, който те е оперирал, когато си бил момче. Не знам какво ще помогне или с какво ще допринесе за осветляване на тази история, но ще го направя. Иначе, май просто ще трябва да поема риска.

Тад се усмихна, но изражението му остана съвсем сериозно.

— От моя гледна точка от това възниква един проблем. Жена ми, децата ми и аз ще трябва да поемем риска заедно с тебе.

3.

След петнадесет минути една покрита камионетка, боядисана в синьо и бяло, спря пред къщата на Тад до колата на Алън. Приличаше на кола от телефонния сервиз и се оказа, че е нещо подобно. Надписа „Полиция на щата Мейн“ бе изписан дискретно отстрани с дребни букви.

Двама техници се появиха на входа, представиха се и се извиниха, че са се забавили толкова много (извинението се оказа излишно в случая, тъй като Тад и Лиз изобщо не ги очакваха) и попитаха Тад дали има нещо против да подпише формуляра, който му представи единият от тях. Тад му хвърли един бърз поглед и установи, че с него се разрешаваше да поставят подслушващо и записващо устройство на телефона му, но не включваше разрешение да се използват записите на телефонните разговори в съда.

Тад се разписа на съответното място пред очите на двама свидетели — Алън и един от техниците, който, Тад с учудване забеляза, носеше тестер от едната страна на колана си, а от другата един 9-милиметров.

— Наистина ли може да установите откъде идва обаждането? — попита Тад няколко минути по-късно, след като Алън бе потеглил за казармите на щатската полиция в Ороно. Струваше му се важно да каже нещо, защото двамата техници не бяха продумали, след като им бе върнал подписания формуляр.

— Да — отвърна единият от тях. Той държеше слушалката на телефона в хола и бързо сваляше вътрешната й пластмасова обвивка. — Можем да локализираме обаждането във всяка точка на земното кълбо. Това не е като стария метод от филмите, където разговорът трябва да продължи, докато се извърши локализирането. Докато не се затвори слушалката от тази страна — и той разклати телефона, който сега приличаше на малък андроид улучен от лазерно оръжие в някой научнофантастичен филм — можем да установим откъде се обаждат. Но най-често това се оказва някоя телефонна кабина до някой супермаркет.

— Добре го каза — обади се колегата му. Той бърникаше телефонния жак, който бе извадил от гнездото му в стената. — Горе имате ли апарат?

— Два — отвърна Тад. Вече се чувстваше като Алиса в Страната на Чудесата. Сякаш някой го бе бутнал грубо в заешката дупка. — В кабинета ми и в спалнята.

— На отделна линия ли са?

— Не, имаме само една. Къде ще поставите магнетофона?

— Сигур долу в мазето — каза разсеяно единият с такъв тон, сякаш искаше да каже: Бе, що не ни оставиш на мира да си вършим работата. Той пъхаше телефонните жици в един блок от луситова пластмаса, от която стърчаха безброй пружини.

Тад прегърна Лиз през кръста и я отведе навън, чудейки се дали има човек, който би могъл да разбере, че всичките магнетофони и луситови блокове на света не бяха в състояние да спрат Джордж Старк. Старк съществуваше и сега може би си почиваше, а може би вече беше на път.

И ако никой не му повярваше, какво по дяволите щеше да прави? Как по дяволите щеше да предпази семейството си? Изобщо имаше ли някакъв начин? Той се замисли дълбоко и когато с мислене не постигна нищо, просто се вслуша в себе си. Понякога, не винаги, само понякога, успяваше да стигне до отговора по този начин.

Но не и този път. С удивление откри, че се чувства страхотно възбуден. Помисли си да придума Лиз да се качат в спалнята, но се сети за техниците от щатската полиция, които скоро щяха да довтасат горе, за да вършат още мистериозни неща с неговите старомодни телефонни апарати.

„Човек дори не може да се изчука — помисли си той. — Така че какво наистина да правим?“

Всъщност отговорът беше съвсем прост: да чакат, това трябваше да правят.

И не трябваше да чакат дълго, за да научат поредната ужасяваща новина: Старк се бе добрал и до Рик Каули. Успял да постави скрита бомба на вратата, след като нападнал от засада техниците, които правели същото с телефона на Рик, което правеха и двамата мъже в хола на Бомънтови. Когато Рик завъртял секретния ключ, вратата хвръкнала във въздуха.

Алън сам им съобщи новината. Той бе изминал едва три мили по пътя към Ороно, когато му съобщиха по радиото за експлозията и веднага потегли обратно.

— Ти ни каза, че Рик е в безопасност — каза Лиз. И гласът, и погледът й бяха съвсем безжизнени. Дори и косата й сякаш бе загубила блясъка си. — Ти ни обеща.

— Сбърках. Извинявайте.

Алън се чувстваше толкова потресен, колкото потресена изглеждаше и Лиз, но правеше огромни усилия да не го покаже. Той хвърли поглед към Тад и срещна неговия искрящ и застинал поглед. Една едва забележима усмивка пробяга по устните на Тад.

„Той знае съвсем точно какво си мисля.“ Това може и да не беше вярно, но на Алън така му се струваше. „Е, може би не абсолютно всичко, но поне част. Да, сигурно доста голяма част от мислите ми. Като например, че хич не ме бива да се прикривам. Но май не е така. Мисля, че е той. Мисля, че вижда твърде много.“

— Ти направи едно предположение, което се оказа неправилно. Това е то — рече Тад. — Случва се и на най-добрите от нас. Може би трябва да си тръгнеш и да помислиш още малко за Джордж Старк. А, Алън, какво мислиш?

— Че може и да си прав — рече Алън и си помисли, че казва това само, за да ги успокои. Но лицето, на Джордж Старк, което никога не бе виждал освен чрез описанието на Тад Бомънт, вече надничаше иззад рамото му. Той все още не можеше да го види, но усещаше, че е там.

— Искам да говоря с доктор Хърд…

— Хюм — каза Тад. — Джордж Хюм.

— Благодаря. Искам да се срещна с него, така че ще съм наблизо. В случай, че дойдат от ФБР, ще искате ли пак да ви навестя?

— За Тад не знам, но аз много бих искала — каза Лиз.

Тад кимна.

— Съжалявам за цялата тази работа — рече Алън — но това, за което най-много съжалявам е, че ви обещах, че всичко ще е наред, а не стана така.

— В такава ситуация мисля, че човек може лесно да подцени положението — каза Тад. — Аз ти казах истината, поне така, както аз я разбирам, поради една съвсем простичка причина. Ако наистина е Старк, мисля, че доста хора ще го подценят, преди да се сложи край на това.

Алън погледна първо Тад, после Лиз. След дълга пауза, когато тишината се нарушаваше единствено от гласовете на охраната на Тад пред входната врата (имаше още двама и при задния вход), Алън каза:

— Най-отвратителното в тая работа е, че вие двамата наистина вярвате в това нещо, а?

— Аз вярвам — кимна Тад.

— А аз не — каза Лиз и двамата я погледнаха изумени. — Аз не вярвам, аз знам.

Алън въздъхна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Има едно нещо, което бих искал да знам. Ако е така както казвате… аз не го вярвам, не мога да повярвам, вероятно ще кажете… но ако наистина е така, какво по дяволите иска тоя тип? Само отмъщение?

— Ни най-малко — каза Тад. — Той иска това, което и ти и аз бихме искали, ако бяхме в същото положение. Не иска повече да е мъртъв. Това е всичко, което иска. Да не е мъртъв. А аз съм единственият, който може би е в състояние да промени това. Но ако аз не мога или не искам… то тогава той иска поне да е сигурен, че няма да се чувства самотен.