Стивън Кинг
Тъмната половина (16)

2.

Филис Майърс живееше в една от новите сгради в западната част на Манхатън. Нейната охрана заедно с детектива, облечен в анцуг с надпис Найк, в тениска с къси ръкави и със слънчеви очила с извити рамки, каквито носят сводниците, беше пристигнала в десет и половина вечерта на шести юни. Охраната бе заварила Филис разгневена поради провалена среща. Тя беше намусена в началото, но после се развесели, когато чу, че някой, който се мисли за Джордж Старк, възнамерява да я убие. Отговаряше на въпросите на детектива за интервюто с Тад Бомънт, което тя нарече „фотографския сеанс“, като междувременно зареждаше три фотоапарата с филми и наместваше един куп обективи. Когато детективът я попита какво прави, тя му намигна и каза:

— Аз вярвам в мотото на скаутите. Кой знае, може наистина да се случи нещо.

— Ама тя сериозно ли говори? — попита след разпита пред вратата на апартамента й един от двамата униформени полицаи.

— Разбира се — отвърна детективът. — Проблемът й е, че тя смята, че нищо друго освен нея не е истинско. За нея целия свят е една евентуална снимка. Тук си имаме работа с една тъпа кучка, която си мисли, че винаги ще бъде зад обектива.

Сега бе три и половина сутринта на седми юни. Детективът си беше отишъл отдавна. Преди около два часа двамата мъже, на които бе възложена охраната на Филис Майърс, бяха получили съобщение за убийството на Доналдсън по радиоапаратите прикачени на коланите им. Предупредиха ги да бъдат изключително предпазливи и изключително бдителни, тъй като си имаха работа с психопат, който бил изключително кръвожаден и изключително изобретателен.

— Моят прякор е „Предпазлив“ — каза ченге номер едно.

— Какво съвпадение — рече номер две. — Моят е „Изключително“.

Те работеха заедно повече от година и се разбираха добре. Сега се усмихнаха един на друг. И защо не? Та те бяха двама въоръжени, униформени членове на най-доброто поделение в стария, червясал Биг Апъл. Намираха се в добре осветен коридор с климатична инсталация, на двадесет и шестия етаж на чисто нов жилищен блок или по-скоро кондо… кондоминиум, но кой по дяволите знаеше точно как се нарича? Когато офицерите Предпазлив и Изключително бяха момчета, с думичката „кондо“ едно заекващо момче наричаше презерватива, който си слагаше на оная работа. Никой нямаше да ги изненада откъм гърба или да скочи от тавана върху тях, или да ги надупчи с някое магическо оръжие, което не прави засечки и патроните му никога не свършват. Това не се случваше в истинския живот, а във филмите за Рамбо и романите за осемдесет и седми полицейски район. А тази вечер истинският живот им предлагаше едно по-особено дежурство, което беше доста по-леко от това да обикаляш с дежурната кола, да разтърваваш сбилите се по баровете, а след затварянето на баровете да продължиш, докато съмне, да ги разтърваваш в мръсни къщи без асансьори, където пияни съпрузи бяха на едно мнение единствено по въпроса, че не можеха да бъдат на едно мнение. Истинският живот трябваше винаги да им предлага да бъдат Изключително и Предпазливи в коридори с климатична инсталация през горещите нощи в града. Поне така смятаха те.

Бяха стигнали дотук в разсъжденията си, когато вратата на асансьора се отвори и ранения слепец пристъпи залитайки в коридора.

Той беше висок, с много, много широки рамене. Изглеждаше около четиридесет годишен. Беше облечен в скъсано спортно сако и с панталони, които не бяха комплект със сакото, но поне му подхождаха. Е, донякъде. Полицаят номер едно — „Предпазливият“ — имаше време, за да си помисли, че зрящият, избрал дрехите на слепеца, е имал добър вкус. Слепият носеше и черни очила, които му стояха накриво, защото част от рамката липсваше. Изобщо не можеха да се сравнят със слънчевите очила с извита форма, носени от сводниците. Те по-скоро приличаха на очилата, които Клод Рейнс носи в „Невидимият човек“.

Слепият беше протегнал и двете си ръце напред. В лявата нямаше нищо, само я размахваше безцелно. В дясната стискаше мръсен бял бастун с гумена дръжка, като на велосипедите. И по двете му ръце имаше засъхваща кръв. По спортното сако и по ризата на слепеца имаше тъмнокафяви петна от засъхнала кръв. Ако двамата полицаи, на които бе възложена охраната на Филис Майърс, наистина бяха изключително предпазливи, това щеше да им се стори странно. Слепият викаше за нещо, което явно се беше случило току-що и ако се съдеше по вида му, наистина му се беше случило нещо, при това не особено приятно. Но кръвта по кожата и дрехите му вече беше покафеняла. Това навеждаше на мисълта, че кръвта е била пролята преди известно време, един факт, който двамата полицаи дълбоко отдадени на идеята за изключителна предпазливост, би трябвало да сметнат за малко странен. Това би трябвало да накара червената лампичка в съзнанието на такива полицаи да засвети.

Но може би не. Нещата се развиха толкова бързо, а когато нещата се развиват с голяма бързина, вече е без значение дали си изключително предпазлив или изключително дързък — просто трябва да се оставиш на течението

Само преди миг те седяха пред вратата на Майърс щастливи като деца пуснати във ваканция, защото парният котел в училището бе изгърмял, а сега този изцапан в кръв слепец размахваше мръсния си бял бастун пред лицата им. Нямаше време за мислене, още по-малко за заключения.

— Полиция-я-я! — викаше слепият, още преди да се е отворила докрай вратата на асансьора. — Портиерът казва, че полицаите са на двадесет и шестия! Полиция-я-я! Тук ли сте?

А сега се понесе по коридора, размахвайки бастуна си ту на ляво, „трас!“ в стената, ту на дясно, „фрас!“, така че скоро всички на етажа щяха да бъдат будни.

Без да се спогледат, Изключително и Предпазлив отправиха втренчени погледи към него.

— Полиция-я-я! По…

— Сър! — излая Изключително. — Спрете! Ще паднете…

Слепецът извърна глава в посоката, от която идваше гласът на Изключително, но не се спря. Той се хвърли напред, размахвайки мръсния си бял бастун. Приличаше малко на Ленърд Бърнстейн, който се опитва да дирижира Филхармонията на Ню Йорк, след като си е смръкнал малко наркотик.

— Полиция-я-я! Те убиха кучето ми! Убиха Дейзи! Полиция-я-я!

— Сър…

Предпазливият протегна ръка към слепия мъж, който се олюляваше, а слепият пъхна свободната си ръка в левия джоб на спортното си сако и извади от там не два билета за Гала Бала на Слепите, а четиридесет и пет калибров пистолет. Насочи го към Предпазливият и натисна два пъти спусъка. Изстрелите бяха заглушени, почти безшумни. Плъзна син пушек. Куршумите продупчиха Предпазливия почти от упор. Гръдният му кош хлътна като счупена кошница за плодове. Куртката му беше обгоряла и пушеше.

Изключително гледаше с облещени очи, когато слепият насочи пистолета към него.

— За бога, моля те недей — каза Изключително с тънък гласец. Звучеше така, като че ли някой току-що му бе изкарал въздуха. Слепият стреля още два пъти. Синият пушек се разстла. Той стреляше много добре за един сляп човек. Изключително отскочи назад зад синия пушек, падна по гръб на пода и след внезапен, разтърсващ спазъм замря неподвижен.

3.

На петстотин мили, в Лъдлоу, Тад Бомънт неспокойно се обърна в леглото.

— Син пушек — промълви той. — Син пушек.

Девет врабчета бяха кацнали на телефонната жица пред прозореца на спалнята. Към тях се присъединиха още шест. Птиците стояха тихо, незабележими, над охраната в щатската полицейска кола.

— Те не ми трябват повече — каза Тад насън. Прокара несръчно едната си ръка през лицето, а с другата направи движение, сякаш хвърля нещо.

— Тад? — каза Лиз, сядайки в леглото. — Добре ли си?

Тад каза нещо нечленоразделно.

Лиз погледна ръцете си. Кожата й беше настръхнала.

— Тад? Пак ли птиците? Чуваш ли ги?

Тад не отвърна. Врабчетата пред прозореца отлетяха едновременно в тъмнината, въпреки, че сега не им беше времето да отлитат.

Не ги забеляза нито Лиз, нито полицаите в колата.

4.

Старк захвърли тъмните очила и бастуна. Коридорът беше изпълнен с парливия пушек от кордит. Той бе изстрелял четири патрона дум-дум с Хай Пойнт, Колт заряди. Два от тях бяха преминали през телата на полицаите и бяха оставили дупки големи колкото чиния в стената на коридора. Той се приближи към вратата на Майърс. Беше готов да я подмами с думи да излезе, но тя вече беше зад вратата и само като се вслушваше в движенията й, той разбра, че с нея ще се справи лесно.

— Какво става? — изпищя тя. — Какво се случи?

— Пипнахме го, мис Майърс — каза Старк с радостен глас. — Ако искате да снимате, направете го по-живо и помнете, че аз никога не съм ви давал разрешение.

Тя отвори вратата, без да сваля веригата, но това беше достатъчно. Когато надникна с едно око през тесния процеп, той стреля право в него. Да затвори очите й, по-точно едното око, което бе останало, беше невъзможно, затова той се обърна и тръгна към асансьорите. Не вървеше бавно, но и не тичаше. Една врата се отвори. Тази вечер където се появеше той, хората все отваряха вратите си, за да го видят. Старк насочи пистолета си към заешкото лице със светналите очи и вратата се затвори моментално.

Той натисна копчето на асансьора. Вратата на асансьора, с който се бе качил, след като бе повалил в нокаут още един портиер с бастуна, който бе откраднал от слепеца на Шестдесета улица, се отвори веднага, както и очакваше. По това време на нощта нямаше остра нужда от трите асансьора. Хвърли пистолета назад през рамото си и той тупна на килима.

— Това мина добре — отбеляза той, качи се в асансьора и слезе до фоайето.

5.

Слънцето навлизаше през прозореца на хола на Рик Каули, когато иззвъня телефонът. Рик беше петдесетгодишен, изпит, със зачервени очи и полупиян. Той вдигна слушалката с разтреперана ръка. Едва съзнаваше кой е, а преумореният му, измъчен мозък настойчиво повтаряше, че това е сън. Беше ли ходил преди по-малко от три часа до моргата на Първо Авеню, за да идентифицира обезобразения труп на бившата си жена на приблизително една пресечка от шикозния френски ресторант, където водеха само тези клиенти, които им бяха приятели? Имаше ли полицаи пред вратата на апартамента му, защото мъжът, който бе убил Мир, може би възнамеряваше да убие и него? Тези неща наистина ли се случваха? Не, това трябва да е сън… и звънящият телефон не е никакъв звънящ телефон, а будилника до леглото му. По принцип той мразеше шибания будилник и неведнъж го бе мятал в другия край на стаята. Но тази сутрин щеше да го целуне. Направо щеше да му лепне една френска целувка.

Но не се събуди. Вместо това вдигна слушалката.

— Ало?

— Обажда се мъжът, който преряза гърлото на жена ти — чу той гласът и изведнъж усети, че е абсолютно буден. И малкото останала надежда, че всичко това бе само един сън, се изпари. Такъв глас човек би трябвало да чува само насън… но точно там никога не го чува.

— Кой сте вие? — чу той собствения си слаб, тънък глас.

— Попитай Тад Бомънт кой съм — каза мъжът. — Той знае всичко. Кажи му, че вече си мъртъв. И му кажи, че не съм приключил с меленето на месо.

Чу се тракане, моментна тишина и празния сигнал за свободна линия.

Рик постави слушалката в скута си, погледна я и изведнъж избухна в плач.

6.

В девет часа същата сутрин Рик се обади във фирмата и каза на Фрида тя и Джон да си отидат вкъщи, защото няма да работят нито днес, нито до края на седмицата. Фрида попита защо и Рик с изненада откри, че за малко щеше да я излъже, сякаш той бе арестуван за някакво сериозно, отвратително престъпление като за блудство с дете, например, и не можеше да си признае преди да е отминал шока.

— Мириам е мъртва — каза той на Фрида. — Била е убита снощи в апартамента си.

Шокирана, Фрида си пое бързо дъх, който прозвуча като свистене.

— Господи Исусе! Рик, не се шегувай с такива неща! Като се шегува човек с такива неща, те наистина се случват!

— Вярно е, Фрида — рече той, почти разплакан. А сълзите, които бе пролял в моргата, в колата на връщане и след обаждането на откачения, а и тези, които се опитваше да не пролее сега, това бяха само първите сълзи. Мисълта за сълзите, които щеше да изплаче в бъдеще, го караха да се чувства изтощен до крайност. Мириам си бе една кучка, но беше симпатична по свой собствен начин и той я бе обичал. Рик затвори очи. Когато ги отвори, видя един мъж да го гледа през прозореца, макар че прозореца се намираше на четиринадесетия етаж. Рик се опули, но видя униформата. Мияч на прозорци. Миячът на прозорци му махна от скелето. Рик вдигна ръка, за да му отвърне на поздрава. Ръката му тежеше приблизително четиристотин килограма и той я отпусна върху бедрото си, почти в мига, в който я вдигна.

Фрида отново му казваше да не се шегува, а той се почувства по-уморен от всякога. Разбираше, че сълзите са само началото.

— Почакай за минута, Фрида — каза той и остави слушалката. Приближи се до прозореца, за да дръпне завесите. Да се разплаче на телефона, докато говореше с Фрида беше достатъчно неприятно, не му трябваше да го гледа и смотаният мияч на прозорци.

Когато той се доближи до прозореца, мъжът на скелето бръкна с ръка в джоба отпред на работните си дрехи. Рик внезапно усети тревога. „Кажи му, че вече си мъртъв“.

(„Господи…“)

Работникът извади малък надпис. Беше жълт с черни букви. От двете страни на надписа бяха нарисувани две тъпо ухилени, кръгли физиономии. Надписът беше „Приятен ден!“

Рик поклати глава уморено. Приятен ден. Разбира се. Той дръпна завесата и се върна при телефона.

7.

Когато най-сетне успя да убеди Фрида, че не се шегува, тя избухна в силен, но съвсем искрен плач. Всички във фирмата, а и всички клиенти, дори и оня проклет ташкар Олингер, който пишеше скапани научнофантастични романи и който явно се бе посветил на това да съблече всички налични сутиени в западния свят, харесваха Мириам. Рик, естествено, плака заедно с нея, докато най-накрая успя да се отърве от нея. „Поне дръпнах завесите“ помисли си той.

Петнадесет минути по-късно, докато правеше кафе, обаждането на откачения отново изникна в съзнанието му. Имаше две ченгета пред вратата му и той нищичко не им беше казал. Какво ставаше с него?

„Е — помисли си — бившата ми жена е мъртва и когато я видях в моргата, изглеждаше, сякаш й се е появила още една уста на пет сантиметра под брадата й. Може би в това се крие причината.“

„Питай Тад Бомънт кой съм. Той знае всичко.“ Той имаше намерение да се обади на Тад, разбира се. Но мозъкът му още беше в безтегловност. Нещата бяха придобили нови измерения и за момента поне, той не бе в състояние да ги проумее. Е, ще се обади на Тад. Ще го направи веднага щом каже на полицаите за позвъняването.

Той наистина им каза и те бяха изключително заинтригувани. Единият от тях предаде по радиото информацията на полицейското управление. Когато свърши, каза на Рик, че главният следовател искал Рик да отиде на Полис Плаца номер едно, за да поговорят за обаждането по телефона. А докато го няма, щеше да дойде човек да инсталира касетофон и подслушвателна уредба към телефона му. В случай, че има още обаждания.

— Сигурно ще има — каза другото ченге. — Тези психопати са влюбени в собствените си гласове.

— Първо трябва да се обадя на Тад — рече Рик. — Той може също да е в опасност. По всичко така изглежда.

— Мистър Бомънт е вече под закрила на полицията в Мейн, мистър Каули. Хайде да тръгваме.

— Е, аз наистина мисля…

— Може да му се обадите и от полицейското. А сега ще ви трябва ли палто?

И така объркан, без изобщо да е сигурен, че всичко това е истина, Рик се остави да го отведат.

8.

Когато се върнаха след два часа, един от придружителите на Рик се намръщи, когато видя вратата на апартамента, и каза:

— Тук няма никой.

— Е и какво? — попита Рик със съсипан глас. Чувстваше се съсипан и толкова блед, почти прозрачен, като млечнобяло, опушено стъкло. Бяха му задали много въпроси и той се бе постарал да им отговори, колкото се може по-добре, което бе трудна задача, тъй като много от тях нямаха смисъл. — Ако онези от техническия са свършили преди идването ни, трябваше да чакат.

— Може би са вътре — каза Рик.

— Може би само единият е вътре, но другият трябваше да стои тук отвън. Такива са разпоредбите.

Рик извади ключовете си, потърси и след като намери този, който му трябваше, го пъхна в ключалката. Ако тия приятели си имаха някакви проблеми с колегите си и спазването на разпоредбите, това него не го касаеше. Божичко, та тази сутрин му се бяха струпали достатъчно проблеми, с които трябваше да се справя.

— Веднага трябва да се обадя на Тад въздъхна той и се усмихна едва забележимо. — Още не е станало обяд, а вече имам чувството, че този ден никога няма да св…

— Не правете това! — внезапно изкрещя едно от ченгетата и се хвърли към него.

— Какво да не… — започна Рик, превъртайки ключа и вратата експлодира с взрив от светлина, пушек и трясък. Полицаят, чийто инстинкт бе проговорил със секунда закъснение, можеше да бъде разпознат от роднините си. Рик Каули почти се беше изпарил. Другият полицай, който бе останал малко по-назад и който инстинктивно бе прикрил лице с ръцете си при вика на колегата си, получи изгаряния, сътресение и вътрешни наранявания. За щастие и като по чудо, парчета от вратата и от стената префучаха покрай него, но нито едно не го засегна. Той никога вече нямаше да работи за Главното полицейско управление на Ню Йорк, защото оглуша моментално от взривната вълна.

Вътре в апартамента на Рик, двамата техници, които бяха дошли, за да нагласят подслушвателната уредба, лежаха мъртви на килима. На челото на единия от тях бе закачена с карфица следната бележка:

ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.

А на челото на другия бе закачена втора бележка:

ИМА ОЩЕ МЕСО ЗА МЕЛЕНЕ. КАЖЕТЕ НА ТАД.