Стивън Кинг
Тъмната половина (13)

2.

Той беше в кабинета си и разчистваше листата, задръстили през семестъра бюрото и полиците, когато птиците отново започнаха да цвърчат в главата му. Първо чу няколко отделни писукания, към тях се присъединиха и други и скоро в главата му кънтеше оглушителен хор.

Бяло небе — той видя бяло небе прорязано от силуетите на къщи и телефонни стълбове. Врабчетата бяха навсякъде. На всеки покрив, на всяка жица, в очакване на заповед от водача на ятото. А щом я получеха, те щяха да експлодират в небето с шума на хиляди, развявани от бързия вятър, чаршафи.

Тад се запрепъва слепешката към бюрото си, заопипва за стола си, намери го и се строполи в него.

Врабчета.

Врабчета и бялото небе на късна пролет.

Шумът — разбъркана какофония, изпълни главата му. Когато придърпа лист хартия към себе си и започна да пише на него, той изобщо не съзнаваше какво прави. Главата му бе наведена назад, очите му гледаха в тавана без да виждат. Химикалката му се движеше, сякаш от само себе си нагоре и надолу по листа.

В главата му всички птици полетяха — един тъмен облак, който закри бялото мартенско небе в квартала Риджуей на Бергенфийлд, щата Ню Джърси.

3.

Той дойде на себе си по-малко от пет минути, след като в съзнанието му бяха прозвучали първите изолирани писукания. Потеше се обилно и лявата му китка туптеше, но главоболие нямаше. Погледна надолу и видя листа на бюрото си. Това беше формуляр за поръчване на книги от библиотеката по американска литература. Тад се загледа глупаво в това, което беше написано на обратната страна на формуляра.

— Това не значи нищо — прошепна той. Разтривайки слепоочията си с върховете на пръстите си, той чакаше да започне главоболието или да открие някаква връзка между думите надраскани на листа.

Но той не искаше да се случи нито едно от тези две неща… и не се случи. Думите си бяха просто думи, повторени неколкократно. Някои от тях явно идваха от съня му, а останалите бяха несвързани глупости:

СЕСТРИЧКЕ ГЛУПАЦИ ОТНОВО ЛЕТЯТ

СЕСТРИЧКЕ КОТКИТЕ СЕГА СЕСТРИЧКЕ

ТЕЛЕФОН MIR ЗАВИНАГИ ГЛУПАЦИ

СЕСТРИЧКЕ ЕНДСВЕЙЛ СЕСТРИЧКЕ

КОТКИТЕ СВЪРШВА ТУК ДОЛУ

РЕЖА БРЪСНАЧ ТЕЛЕФОН СЕСТРИЧКЕ

ВРАБЧЕТАТА MIR СЕСТРИЧКЕ БРЪСНАЧ

И ЗАВИНАГИ СЕГА И ЗАВИНАГИ

MIR КОТКИТЕ КАЙМА СЕСТРИЧКЕ ВРАБЧЕТА

А главата му беше съвсем наред.

„Този път няма да кажа на Лиз — помисли си той. — Дяволите да ме вземат, ако й кажа. И то не защото се страхувам… макар че се страхувам. Съвсем просто е. Не всички лъжи са лоши. Някои са добронамерени, някои са необходими. А тази е и добронамерена, и необходима.“

Той не знаеше дали това е вярно, но откри нещо, което му подейства изключително освобождаващо. Хич, не му пукаше. Беше му омръзнало да мисли, да мисли и да не разбира нищо. Беше му омръзнало и да се страхува, като човек, който започва да подозира, че се е изгубил в пещера, в която е влезнал на шега.

„Престани да мислиш. Това е разрешението.“

Това сигурно беше вярно. Не знаеше дали ще успее… но възнамеряваше да опита. Той протегна ръка много бавно, взе формуляра и започна да го къса на парчета. Миш-машът от разбъркани думи започна да изчезва. Взе късчетата по дължина скъса ги още веднъж и ги хвърли в кошчето за боклук, а те се разпиляха като конфети върху останалия боклук. Той седя, втренчен в късчетата хартия почти две минути, очаквайки да се сглобят отново и да кацнат на бюрото му, като образите на филмова лента, която се движи в обратна посока.

Най-накрая вдигна кошчето за боклук, отиде в края на коридора до шахтата от неръждаема стомана, която беше до асансьора. На нея имаше надпис „пещ за изгаряне на боклуци“.

Той отвори вратата и изсипа боклука в черния улей.

— Готово — каза той в необичайната лятна тишина в сградата на факултетите по математика и английски. — Всичко изгоря.

„Тук долу наричаме това смляно месо.“

— Тук горе пък го наричаме конски фъшкии — промълви той и се върна обратно по коридора в кабинета си с празното кошче.

Всичко изгоря. Надолу по улея в небитието. А до излизането на резултатите от болницата или до следващия транс, загуба на съзнание, или извършване на действия, за които впоследствие нищо не си спомняше, той възнамеряваше да си мълчи. Да не казва абсолютно нищо. Най-вероятно думите, които бяха написани на листа, бяха плод на собственото му съзнание, както съня със Старк и празната къща нямаше нищо общо с убийството на Хомър Гамаш и на Фредерик Клоусън.

„Тук долу в Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“

Това не значи абсолютно нищо — каза Тад натъртено, с равен глас… но когато си тръгна от университета, той почти тичаше.