Стивън Кинг
То (23)

1.

Когато Бен Ханском привърши разказа за сребърните топчета, всички искаха да вземат думата, но Майк заяви, че сега трябва да поспят.

— Стига ви толкова за днес — каза той, макар че навярно само на него му стигаше толкова; гледайки колко е изпито и морно лицето му, Бевърли се запита дали не е болен.

— Не сме свършили — възрази Еди. — Ами останалото? Аз още не си спомням…

— Майк е п-п-прав — каза Бил. — Или ще си спомним, или н-н-няма да си спомним. Мисля, че вси-ххи-ичко ще си дойде на мястото. Засега узнахме кха-а-квото т-трябваше.

— Или по-точно казано, колкото можем да понесем — подхвърли Ричи.

Майк кимна.

— Ще се срещнем утре. — Той се озърна към часовника. — Днес, искам да кажа.

— Тук ли? — запита Бевърли.

Майк бавно поклати глава.

— Предлагам да се съберем на Канзас стрийт. Там, където Бил си криеше колелото.

— Значи слизаме в Пущинака — уточни Еди и изведнъж потрепери.

Майк отново кимна.

Шестимата се спогледаха и настана кратко мълчание. После Бил стана на крака и останалите последваха примера му.

— Искам до разсъмване да бъдете много предпазливи — каза Майк. — То е идвало тук; може да ви открие навсякъде. Но след тази среща ми стана по-добре. — Той погледна Бил. — Бих казал, че все още можем да го сторим, нали, Бил?

Бил бавно кимна.

— Да, мисля, че все още можем да го сторим.

— Само че То вероятно също го знае — добави Майк — и ще стори всичко възможно, за да наклони везните в своя полза.

— Какво да правим, ако То се появи? — запита Ричи. — Да си закрием носовете и очите, да се превъртим три пъти и да мислим за хубави неща? Да му хвърлим в лицето някакво вълшебно прахче? Да пеем стари песни на Елвис Пресли? Или какво?

Майк поклати глава.

— Ако можех да ви дам съвет, изобщо нямаше да срещнем проблеми, нали така? Знам само, че има някаква друга сила — или поне я имаше, докато бяхме хлапета — която искаше да оцелеем и да свършим работата. Може би все още я има. — Той уморено сви рамене. — Преди срещата тази вечер си мислех, че двама-трима от вас няма да дойдат. Че ще са изчезнали или мъртви. И като ви видях всички, надеждата ми възкръсна.

Ричи погледна часовника си.

— Един и петнайсет. Колко бързо лети времето, когато се забавляваш, нали, Камара?

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и се усмихна измъчено.

— Искаш ли да повървим пеш до „Гъ-гъ-градски дом“, Бевърли? — запита Бил.

— Добре — каза тя и наметна мантото си.

Сега библиотеката изглеждаше невероятно безмълвна, сенчеста, страшна. Бил усети как последните два дни изведнъж се струпват върху плещите му като непосилен товар. Би го изтърпял, ако беше само умора, но имаше и още нещо — чувството, че откача, сънува, вижда параноични фантазии. Имаше чувството, че го дебнат. Може би изобщо не съм тук, помисли той. Може би съм в лудницата на доктор Сюърд край порутената резиденция на граф Дракула, а в дъното на коридора е Рънфилд — той с неговите мухи, аз с моите чудовища — и двамата твърдо вярваме, че веселбата продължава, затова сме се пременили, само че не със смокинги, а с усмирителни ризи.

— Ами ти, Р-р-ричи?

Ричи поклати глава.

— Аз ще се прибера в хотела с Камарата и Каспбрак. Нали, момчета?

— Дадено — каза Бен. Той хвърли поглед към Бевърли, която стоеше до Бил, и в гърдите му се впи почти забравена болка. Някакъв нов спомен потрепна в съзнанието му, почти бе готов да изплува, но сетне потъна отново.

— Ами ти, М-м-майк? — запита Бил. — Ще се поразходиш ли с н-н-нас?

Майк тръсна глава.

— Трябва да…

В този миг болезнено острият писък на Бевърли раздра тишината. Високият свод подхвана крясъка и ехото заплющя над главите им като смях на кръжащи демони.

Бил се завъртя към нея; Ричи изтърва спортното си сако, както го надигаше от облегалката на стола; раздаде се трясък на строшено стъкло — Еди неволно бе помел с ръка празното шише от джин.

Пребледняла като първокачествена хартия, Бевърли бавно отстъпваше от тях с протегнати ръце. Очите й бяха готови да изхвръкнат от възпалените клепачи.

— Ръцете ми! — изкрещя тя. — Ръцете ми!

— Какво… — започна Бил, после видя как кръвта се стича по треперещите й пръсти. Закрачи към нея и изведнъж усети пареща болка в собствените си длани. Не беше остра; по-скоро напомняше болката, която се вестява от време на време в отдавна зараснала рана.

Старите белези, които се бяха появили върху дланите му в Англия, сега кървяха широко разтворени. Озърна се настрани и видя Еди Каспбрак да гледа ръцете си като втрещен. От неговите длани също течеше кръв. Както и от дланите на Майк. На Ричи. На Бен.

— Сега окончателно сме вътре, нали? — запита Бевърли. Плачеше. Риданията също се засилваха в безмълвната пуста библиотека; сякаш самата сграда плачеше заедно с нея. Бил помисли, че ако слуша по-дълго този звук, навярно ще полудее. — Бог да ни е на помощ, сега окончателно сме вътре.

Бевърли изхлипа и от едната й ноздра протече сопол. Тя го избърса с разтреперана ръка и по пода се заръсиха нови кървави капки.

— Бъ-ххъ-ързо! — възкликна Бил и сграбчи ръката на Еди.

— Какво…

— Бързо!

Той протегна другата си ръка и след миг Бевърли я хвана. Продължаваше да плаче.

— Да — каза Майк. Изглеждаше замаян като от упойка. — Да, така трябва, нали? Всичко започва отначало, нали, Бил? Всичко започва отначало.

— Д-д-да, ми-ххи-исля, ч-че…

Майк се хвана за Еди, а Ричи стисна другата ръка на Бевърли. Няколко секунди Бен ги гледа изумено, после като насън вдигна кървавите си длани и пристъпи между Майк и Ричи. Стисна ръцете им. Кръгът се затвори.

(Ах Чюд това е ритуалът Чюд и Костенурката не може да ни помогне)

Бил се помъчи да изкрещи, ала от гърлото му не излетя нито звук. Видя как Еди килна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Бедрата на Бевърли двукратно се разтърсиха, сякаш я пронизваше оргазъм, кратък и оглушителен като пистолетен изстрел. Устата на Майк се кривеше нелепо, сякаш опитваше да се смее и да плаче едновременно. Сред библиотечната тишина затрещяха врати и грохотът се търкулна по коридорите като грамадна топка за боулинг. В читалнята за периодика безплътен ураган завъртя купища списания. В кабинета на Керъл Данър пишещата машина IBM оживя с тихо бръмчене и започна да трака:

троши

стоборастрясък

сухипаккрещичесрещнал

духтрошистоборастрясъксухипак

Печатащата глава се заклещи. Претоварената машина изцвърча, нададе глух електронен вопъл и млъкна. Във Втори отдел лавицата с окултна литература изведнъж се прекатури, разсипвайки безредно по пода Едгар Кейс, Нострадамус, Чарлс Форт и „Апокрифите“.

Бил усещаше опияняващ прилив на мощ. Смътно долови, че има ерекция и всички косми по главата му са настръхнали право нагоре. Чувството за сила в затворения кръг беше неописуемо.

Всички врати на библиотеката се затръшнаха едновременно.

Старинният часовник зад бюрото удари веднъж.

После всичко свърши мигновено, сякаш някой бе изключил енергията.

Те отпуснаха ръце и се спогледаха замаяно. Никой не каза нищо. Докато чезнеше чувството за мощ, Бил усети как в душата му се прокрадва ужасяваща обреченост. Огледа белите, изнурени лица, после сведе очи към дланите си. По тях имаше кървави петна, но раните, които им бе нанесъл Стан Юрис със счупено шише от Кока Кола през август 1958, отново се бяха затворили, оставяйки само криви бели чертички като оплетени конци. Бил си помисли: Тогава за последен път бяхме седмината заедно… в деня, когато Стан наряза дланите ни сред Пущинака. Стан не е тук; мъртъв е. И сега за последен път сме шестимата заедно. Знам го, усещам го.

Бевърли се притискаше към него и трепереше цялата. Бил я прегърна. Всички го гледаха с огромни, блестящи в сумрака очи, а сред малкото островче светлина стоеше дългата маса, отрупана с празни бутилки, чаши и препълнени пепелници.

— Стига толкова — дрезгаво каза Бил. — Достатъчно се забавлявахме тая вечер. Ще отложим балните танци за друг път.

— Спомних си — каза Бевърли. Погледна Бил с широко разтворени очи над мокрите бели бузи. — Спомних си всичко. Как баща ми узна за вас. Как бягах. Бауърс, Крис и Хъгинс. Какво бягане падна. Тунелът… птиците… То… Спомням си всичко.

— Да — каза Ричи. — И аз.

Еди кимна.

— Помпената станция…

— А сега, Еди… — започна Бил.

— Сега се прибирайте — прекъсна го Майк. — Починете си. Късно е.

— Ела да се разходиш с нас, Майк — предложи Бевърли.

— Не, трябва да заключа. И да запиша това-онова… да включа тая среща в летописите, ако предпочитате. Няма много да се бавя. Вървете.

Мълчаливо тръгнаха към изхода. Бил и Бевърли вървяха заедно, след тях крачеха Еди, Ричи и Бен. Бил отвори вратата пред Бевърли и тя тихо благодари. Докато излизаха на гранитните стъпала, Бил помисли, че тя изглежда поразително млада и уязвима… С отчаяние разбра, че навярно отново се влюбва в нея. Помъчи се да мисли за Одра, но Одра оставаше някъде далече. Сигурно спеше в дома им във Флит, където вече изгряваше слънцето и млекарят започваше сутрешната обиколка.

Над Дери отново се струпваха облаци и по пустите улици лазеха гъсти приземни мъгли. В далечината унило се тъмнееше високият викториански силует на хотел „Градски дом“. И онова, което обикаляше из „Градски дом“, крачеше в самота, помисли Бил. Едва удържа смеха си. Стъпките им кънтяха оглушително. Пръстите на Бевърли докоснаха ръката му и Бил с радост ги стисна.

— Започна преди да бяхме готови — каза тя.

— Д-дали и-ххи-зобщо щяхме да б-бъдем г-готови?

— Ти щеше да бъдеш, Шеф Бил.

Докосването на нейната ръка изведнъж бе станало вълшебно и необходимо. Той се запита какво ли би било да докосне гърдите й за втори път през живота си — и подозираше, че още тази нощ ще узнае отговора. Сега щяха да са по-тежки, по-зрели… и дланта му щеше да открие косъмчета, когато се плъзнеше по издутината на венериния хълм. Той помисли: Обичах те, Бевърли… и те обичам. Бен те обичаше… и те обича. Обичахме те тогава… и те обичаме сега. Трябва да те обичаме, защото вече се започна. И няма път назад.

Той се озърна през рамо и видя библиотеката. Ричи и Еди стояха на най-горното стъпало; Бен беше застанал в подножието на стълбата и гледаше подир тях. Стоеше прегърбен, с ръце в джобовете и през трептящите воали на ниската мъгла изглеждаше тъй, сякаш отново бе станал единайсетгодишен. Ако можеше да го достигне с мисъл, Бил би му казал: Няма значение, Бен. Важна е обичта, копнежът… вечното желание, а не времето. Може би това е единственото, което успяваме да отнесем, когато литваме от синевата към мрака. Слаба утеха, би казал някой, но по-добре слаба утеха, отколкото никаква.

— Баща ми знаеше — изведнъж каза Бевърли. — Един ден се прибрах у дома от Пущинака и той просто знаеше. Казвала ли съм ти някога какво говореше, когато беше ядосан?

— Какво?

— „Тревожа се за теб, Беви.“ Това казваше. „Много се тревожа.“ — Тя се разсмя и в същото време потрепери. — Мисля, че искаше да ми причини болка, Бил. Тоест… и преди ми бе причинявал болка, но онзи последен път беше другояче. Той беше… в много отношения беше странен мъж. Обичах го. Много го обичах, но…

Тя го погледна, очаквайки може би той да довърши вместо нея. Бил мълчеше; трябваше да го изговори сама рано или късно. Лъжите и самозаблужденията се бяха превърнали в баласт, в излишен лукс, който сега не можеха да си позволят.

— Но и го мразех — каза тя и в една дълга секунда пръстите й стиснаха отчаяно ръката на Бил. — Никога до днес не съм изричала това. Мислех си, че Бог ще ме убие, ако го кажа на глас.

— Повтори го тогава.

— Не, аз…

— Не се бой. Ще боли, но може би прекалено дълго е стояло в душата ти. Кажи го.

— Мразех татко — каза тя и безсилно се разрида. — Мразех го, страхувах се от него, мразех го, никога не бях толкова добро момиче, колкото искаше и го мразех, да, мразех го, но и го обичах.

Той спря и я прегърна. Ръцете й безнадеждно се вкопчиха в него. Сълзите й се стичаха по шията му. Бил усещаше с потресаваща яснота нейното гъвкаво, зряло тяло. Лекичко се отдръпна, за да не я докосва с ерекцията си… но Бевърли отново се притисна към него.

— Цяла сутрин бяхме играли долу на гоненица или нещо подобно — каза тя. — На нещо безобидно. Даже не бяхме споменали нито дума за То, поне до пладне… обаче всеки ден идваше момент, когато отваряхме дума за това. Помниш ли?

— Да — каза той. — Идваше м-м-момент. Помня.

— Беше облачно… горещо. Играхме почти цяла сутрин. Прибрах се към единайсет и половина. Мислех да си пусна един душ, после да хапна сандвич и чиния супа. А после пак да играем. Нашите трябваше да са на работа. Само че той беше там. Беше у дома. Той

2.

я запокити през цялата стая още преди да бе прекрачила прага. Тя изпищя от смайване и веднага млъкна, когато се блъсна в стената с такава сила, че рамото й изтръпна. Рухна върху вехтото канапе и трескаво завъртя глава. Вратата към коридора се затръшна. Баща й бе чакал зад нея.

— Тревожа се за теб, Беви — каза той. — Понякога много се тревожа. Знаеш това. Казвам ти го, нали? И още как!

— Татко, какво…

Той бавно закрачи към нея през хола и лицето му беше угрижено, печално, убийствено. Тя не искаше да вижда убийственото, но то беше там като безжизнен блясък на мръсотия по застояла вода. Хапеше замислено кокалчетата на дясната си ръка. Беше облечен с тютюневия работен костюм и когато бевърли сведе очи, забеляза, че дебелите подметки на обувките му оставят следи по маминия килим. После ще трябва да пусна прахосмукачката, объркано помисли тя. Да изчистя всичко. Ако изобщо съм в състояние да чистя. Ако той…

Беше кал. Черна кал. В ума й стремглаво изскочи тревожна мисъл. Беше играла в Пущинака с Бил, Ричи, Еди и другите. Калта по обувките на татко беше черна, лепкава — също такава имаше долу, в мочурището сред Пущинака, където стърчеше призрачен белезникав гъсталак от ония растения, които Ричи наричаше „бамбук“. Когато подухваше вятър, стъблата се търкаха едно в друго и трополяха глухо като далечни туземски барабани и нима баща й бе слизал в Пущинака? Нима баща й…

ПЛЯААС!

Ръката му се стрелна като ракета в широка орбита и я зашлеви по лицето. Главата й изкънтя от удара в стената. Той пъхна палци под колана си и я огледа с убийствено, някак отвлечено любопитство. Тя усети как под лявото ъгълче на долната й устна плъзва струйка топла кръв.

— Пред очите ми си израсла — каза той и Бевърли очакваше да добави още нещо, но засега това сякаш бе всичко.

— Татко, за какво говориш? — запита тя с тих, треперещ глас.

— Ако ме излъжеш, ще те пребия до смърт, Беви.

Тя осъзна с ужас, че баща й не я гледа; гледаше над нея, към стената зад канапето, където висеше старата гравюра на Къриър и Айвис. В нов безумен завой съзнанието й се стрелна към времето, когато беше четиригодишна и седеше във ваната със синьото пластмасово корабче и детския сапун „Попай“; огромен, безкрайно любим, облечен в сиви панталони на диагонални райета и мрежеста тениска, баща й стоеше до нея с чаша оранжада в едната ръка, с другата й сапунисваше гръбчето и говореше: „Дай да видим тия ушички, Беви; знаеш ли, че на мама й трябват картофчета за вечеря?“ И тя чу собствения си детски смях, видя се как вдига очи към леко брадясалото му лице, което в онзи миг й се струваше вечно.

— Аз… аз няма да те лъжа, татко — каза тя. — Какво е станало?

Нахлулите в очите й сълзи разкъсваха образа му на парчета.

— Ходила ли си в Пущинака с момчешка тайфа?

Сърцето й замря; погледът й отново се прикова към калните обувки. Черна, лепкава кал. Ако нагазиш в нея, може да ти засмуче обувката или гуменката… а Ричи и Бил бяха убедени, че по-навътре има истинско тресавище.

— Играя там поняк…

Пляс! Коравата мазолеста ръка описа нова орбита. Бевърли изкрещя от болка и страх. Ужасяваше се от странното му изражение, от това, че не я поглеждаше. Нещо му ставаше. Напоследък беше вечно сърдит… Ами ако се канеше да я убие? Ами ако

(о престани Бевърли той е твой БАЩА а БАЩИТЕ не убиват ДЪЩЕРИТЕ си)

престанеше да се владее? Ако…

— Какво си им позволила да правят с теб?

— Татко? Какво…

Нямаше представа за какво я пита.

— Сваляй гащите.

Объркването й растеше. Всичките му думи изглеждаха мъгляви, несвързани. От опитите да ги разбере й прилошаваше… повдигаше й се.

— Какво… защо…?

Ръката му се надигна; тя неволно отскочи.

— Сваляй гащите, Беви. Искам да видя дали си непокътната.

В главата й изникна ново видение, по-безумно от всички останали: видя се как сваля джинсите и заедно с тях единият крак се откъсва от тялото й. Опитва се да подскача из хола на куц крак, а татко й я гони с каиша и крещи: „Знаех, че не си непокътната! Знаех си! Знаех си!“

— Татко, не разбирам какво…

Ръката му пак се стрелна напред, този път не за да удря, а за да стиска. Пръстите се впиха в рамото й с чудовищна сила. Тя изпищя. Той я дръпна нагоре и Бевърли за пръв път го погледна в очите. Видяното я накара да изпищи отново. Беше… нищо. Баща й бе изчезнал. И Бевърли внезапно осъзна, че е затворена в апартамента насаме с То — насаме с То в този сънен августовски ден. Не усещаше тежкото чувство за мощ и безпределно зло, което бе изпитала преди седмица и половина в къщата на Нийбълт стрийт — сега То някак се разреждаше в човешката същност на баща й — но все пак То бе тук и нападаше чрез него.

Той я тласна настрани. Бевърли блъсна с колене холната масичка, преметна се през нея и с вик падна на пода. Значи така става, помисли тя. Ще кажа на Бил, за да знае. То е навсякъде в Дери. И просто… просто запълва празнините, това е.

Претъркаля се. Баща й пристъпваше към нея. Тя запълзя заднешком, а косата провисваше пред очите й.

— Знам, че си ходила долу — изрече той. — Казаха ми. Не повярвах. Не вярвах, че моята Беви ще скитосва с тайфа момчетии. Обаче тая сутрин видях с очите си. Моята Беви с тайфа момчетии. И дванайсет още нямаш, а пък скитосваш с тайфа момчетии! — Последните думи сякаш го тласнаха в нов изблик на гняв; яростта трептеше в мършавото му тяло като електрическо напрежение. — И дванайсет още нямаш! — изкрещя той и стовари върху бедрото й жесток ритник. Тя проплака. Челюстите му се впиваха в този нов факт или в собствената му представа за истина със сляпа алчност, както гладно псе ръфа парче месо. — И дванайсет още нямаш! И дванайсет още нямаш! И дванайсет още НЯМАШ!

Замахна с крак. Бевърли се отметна. Бяха се озовали в кухнята. Кракът му улучи шкафчето под печката и тенджерите вътре издрънчаха.

— Не бягай от мен, Беви — каза той. — Недей да го правиш, че по-лошо ще стане. Повярвай ми сега. Повярвай на татко си. Сериозно е. Да скитосваш с момчета, да им разрешаваш да ти правят Бог знае какво — а пък още нямаш дванайсет — това е много сериозно, Господ ми е свидетел. — Той я сграбчи за раменете и с рязко дръпване я вдигна на крака. — Ти си хубаво момиче. Сума ти народ само гледа да изчука някое хубаво момиче. Сума ти момичета са навити да ги изчукат. Била ли си им уличница на ония момчета, Беви?

Най-сетне тя разбра какво е вмъкнало То в главата му… но дълбоко в душата си разбираше, че мисълта навярно е съществувала отдавна; То просто си бе послужило с тази мисъл като с инструмент, който лежи и чака някой да го поеме.

— Не, татко. Не, татко…

— Видях те да пушиш! — изрева той.

Този път дланта му удари толкова жестоко, че тя се люшна като пияна и грохна по гръб върху кухненската маса, едва усещайки острата болка в гръбнака. Солницата и пиперницата полетяха на пода. Пиперницата се строши. Пред очите на Бевърли разцъфваха и чезнеха черни цветя. Звуците ставаха плътни и глухи. Видя лицето му. Нещо странно в лицето му. Той гледаше гърдите й. Изведнъж тя осъзна, че блузата й е изхвръкнала от джинсите, че няколко копчета са се откъснали, а отдолу не носи сутиен… засега имаше само един, слагаше го от време на време, за да свиква. С нов отскок мислите й се стрелнаха към онзи момент в къщата на Нийбълт стрийт, когато бе взела тениската на Бил. Тогава бе усетила как предизвикателно стърчат гърдите й под тънкия памучен плат, но срамежливите, престорено небрежни погледи на момчетата не я смущаваха; изглеждаха напълно естествени. А погледът на Бил изглеждаше повече от естествен — струваше й се топъл и желан, макар и изпълнен с някаква дълбока заплаха.

Към ужаса започваше да се примесва чувството за вина. Дали пък баща й не беше прав? Не й ли идваха

(била си им уличница)

мисли? Лоши мисли. Мисли за онова, непознатото, за което говореше той.

Не е същото! Не е същото като този негов

(била си уличница)

поглед сега! Не е същото!

Тя се изправи и затъкна блузата си в джинсите.

— Беви?

— Татко, ние просто играем. Нищо повече. Играем. Ние… ние не правим нищо такова… нищо лошо. Ние…

— Видях те да пушиш — повтори баща й, пристъпвайки към нея. Погледът му се плъзна по гърдите й, по тънките, почти момчешки бедра. Изведнъж той затананика с писклив, хлапашки глас, от който я обзе още по-дълбок ужас: — Щом момиче дъвче дъвка, значи пуши! Щом момиче пуши, значи пие! А щом момиче пие, всички знаят какво прави такова момиче!

— НИЩО НЕ СЪМ ПРАВИЛА! — изкрещя тя, докато ръцете му слизаха към раменете й. Сега не щипеха, не удряха. Само докосваха нежно. И кой знае защо, тъкмо това беше най-страшно.

— Бевърли — изрече той с непоклатимата, безумна логика на маниак, — видях те с момчета. Обясни ми сега какво може да прави едно момиче с момчетата в храсталака, ако не е онуй, дето се прави по гръб?

— Остави ме! — извика тя. Гневът изригна от дълбини, за които не бе и подозирала. Яростта пламтеше в главата й със синьо-жълтеникав огън. Вече не можеше да мисли нормално. Спомни си колко пъти я е плашил; колко пъти я е карал да се срамува; колко пъти й е причинявал болка. — Просто ме остави на мира!

— Недей да говориш така на татко си — изумено промърмори той.

— Не съм правила онова, за което говориш! Никога!

— Може. Може и да не си. Сега ще те проверя. Знам как. Свали си гащите.

— Не!

Очите му се разшириха, разкривайки жълтата роговица около небесносините ириси.

— Какво рече?

— Рекох не. — Тя впи поглед в него и може би той различи пламъка на гнева, жарката стихия на бунта. — Кой ти каза?

— Беви…

— Кой ти каза, че играем там? Не беше ли непознат? Не беше ли облечен в оранжево и сребристо? Не носеше ли ръкавици? Не приличаше ли на клоун, дори и да не е бил клоун? Как се казваше?

— Беви, престани да…

— Не, ти престани — натърти тя.

Той отново замахна и този път ръката му бе свита в юмрук, готов да троши кости. Бевърли приклекна. Юмрукът изсвистя над нея и с трясък се стовари върху стената. Баща й изрева, пусна я и налапа ожулените кокалчета. Тя се отдръпна с бързи, ситни стъпки.

— Връщай се тук!

— Не — каза тя. — Ти искаш да ми сториш зло. Обичам те, татко, но и те мразя, когато си такъв. Вече няма да ти се дам. То те кара да го вършиш, но ти си му разрешил.

— Не знам за какво говориш — рече той, — обаче вместо да дрънкаш, по-добре идвай насам. Втори път няма да те моля.

— Не — каза тя и пак се разплака.

— Не ме карай аз да идвам, Беви. Ако го направя, има да си патиш, момиченце. Идвай тук.

— Ще дойда, ако ми кажеш от кого узна.

Той се метна напред с толкова хищна, котешка пъргавина, че макар да очакваше нападението, тя едва не се озова в ръцете му. Напипа бравата с треперещи пръсти, открехна вратата колкото да се провре през нея, а сетне вече бягаше по коридора към изхода, бягаше като в ужасен сън, както щеше да бяга след двадесет и седем години от мисис Кърш. Зад нея Ал Марш се стовари върху вратата с оглушителен трясък и я пропука по средата.

— ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ! — изрева той, докато отваряше вратата и се хвърляше подир нея.

Външната врата беше залостена; Бевърли се бе прибрала през задния вход. Разтреперана от глава до пети, тя задърпа резето с едната ръка, докато другата безнадеждно въртеше бравата. Отзад баща й отново изрева като

(сваляй гащите, улично момиче)

звяр. Резето изщрака и вратата най-сетне се отвори. Парещият дъх подскачаше в гърлото й. Озърна се през рамо и видя баща си да връхлита с протегнати ръце — зловещо ухилен, оголил като капан два реда жълтеникави зъби.

Бевърли изхвръкна навън и в последния момент усети как пръстите му плъзнаха по блузата й, но не успяха да се вкопчат. Полетя по стъпалата, изгуби равновесие и се просна на бетонната алея, раздирайки коленете си.

— ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ, ИНАК ГОСПОД МИ Е СВИДЕТЕЛ, ЧЕ ЩЕ ТИ СМЪКНА КОЖАТА ОТ БОЙ!

Той изскочи на стъпалата и тя мъчително се надигна с разкъсани джинси,

(сваляй гащите)

с окървавени колене, в които оголените нерви сякаш пееха „Напред, християнско воинство“. Озърна се и го видя да се задава — Ал Марш, портиер и пазач, разчорлен сив човечец в тютюнева риза с два джоба отпред и тютюневи панталони с връзка ключове на колана. Но в очите му не беше той, истинският той, който можеше да й мие гръбчето и същевременно да я рита в корема по една и съща причина — защото се тревожеше за нея, много се тревожеше; не беше той, който веднъж преди пет години опита да й направи плитка, обърка всичко и двамата се разкискаха като видяха как е щръкнала косата й; не беше той, който в неделя умееше да прави най-вкусния яйчен коктейл на света, по-вкусен от всичко, което можеш да купиш от млечния бар за четвърт долар; не беше бащата, не беше мъжът на нейния живот, предвестник на подранили послания от бъдещата й женственост. Сега в неговите очи нямаше и следа от всичко това. Бевърли виждаше в погледа му само убийствен блясък. Виждаше То.

Побягна. Бягаше от То.

Мистър Паскуале смаяно ги погледна откъм дворчето си, където поливаше жълтеещата трева и слушаше по радиото бейзболен мач, седнал на ръба на верандата. Хлапаците Цимерман надигнаха глави иззад раздрънкания Хъдсън Хорнет, който бяха купили за двайсет и пет долара и го миеха през ден. Единият стискаше маркуч, другият държеше кофа сапунен разтвор. Двамата бяха зяпнали от почуда. От апартамента на втория етаж надзърна мисис Дентън с карфици в устата; в скута си държеше роклята на една от шестте си дъщери, а още дрехи за кърпене бяха натрупани в коша до нея. Малкият Ларс Терамениъс грабна червеното си камионче от напукания тротоар и отскочи върху повехналата морава на Бъки Паскуале. Разплака се, когато край него с разширени очи и писъци пробяга Беви, която тази пролет дълго и търпеливо му бе обяснявала как да си върже гуменките тъй, че да не се развързват. След миг баща й изскочи с рев на тротоара и тригодишният Ларс Терамениъс, който след дванадесет години щеше да загине при мотоциклетна катастрофа, зърна в лицето на мистър Марш нещо страшно и нечовешко. През идните три седмици всяка нощ щеше да сънува кошмари, в които мистър Марш изчезваше и вместо него се появяваше паяк с човешки дрехи.

Бевърли бягаше. Отлично разбираше, че бяга от смъртта. Ако баща й я хванеше сега, нямаше да има значение, че са на улицата. Понякога хората в Дери вършеха безумни неща; не беше необходимо да чете вестници или да познава странната история на градчето, за да го разбере. Ако я настигнеше, той щеше да я удуши, да я смачка, да я стъпче. А когато всичко свършеше, някой щеше да го прибере и той щеше да седи в килията зашеметен и смаян като пастрока на Еди Коркоран.

Тя тичаше към центъра, задминавайки все повече хора. Те се взираха — първо в нея, после в баща й — и изглеждаха изненадани, някои даже поразени. Но чувствата по лицата им свършваха дотук. Взираха се, след това продължаваха накъдето бяха тръгнали. А въздухът в гърдите й ставаше все по-горещ и тежък.

Тя пресече Канала, барабанейки с подметки по циментовия тротоар, докато отдясно по дървената настилка на моста бръмчаха коли. Видя отляво полукръглия отвор на тунела, по който реката минаваше под центъра. После рязко свърна през Главната улица, без да обръща внимание на оглушителните клаксони и скърцащите спирачки. Отиваше надясно, защото там беше Пущинакът. Оставаше още около километър и половина и ако искаше да успее, трябваше да се откъсне от баща си по стръмния склон на Горната миля (или някоя от още по-стръмните странични улички). Друг изход нямаше.

— ВРЪЩАЙ СЕ, МАЛКА КУЧКО, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!

Когато се озова на отсрещния тротоар, тя хвърли още един поглед назад и тежките червеникави кичури се развяха от рязкото движение. Баща й пресичаше улицата със същото пренебрежение към летящите коли. Пурпурното му лице лъщеше от пот.

Тя се шмугна в алеята зад складовете. От тази страна бяха задните стени на фабриките, гледащи към Горната миля: „Телешка звезда“, „Рицарят“, „Хъмфил — складове и доставки на едро“, „Орел“, „Еврейски консерви“. Павираната уличка беше тясна, задръстена с безброй димящи кофи за боклук. По каменната настилка полепваха Бог знае какви мръсотии и отпадъци. Наоколо надвисваше смес от миризми — едни противни, други остри, трети просто титанични… но всички напомняха за месо и кланица. Над боклука гъмжаха облаци мухи. От някои сгради долиташе вледеняващият вой на резачки за кости. Бевърли подскачаше като спъната по хлъзгавите павета. Закачи с бедро една тенекиена кофа за смет и отвътре като огромни, месести тропически цветя се разсипаха парчета карантия, увити в стари вестници.

— БЕВИ, ВЕДНАГА ДА СЕ ВРЪЩАШ, ЧЕ ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ТЕ ВЗЕМАТ! СЕРИОЗНО ТИ КАЗВАМ! НЕДЕЙ ДА МЕ ЯДОСВАШ, МОМИЧЕНЦЕ, И БЕЗ ТОВА ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ!

Край задната врата на колбасарницата „Киршнър“ двама мъже дъвчеха дебели сандвичи.

— Ей, малката, зле изглеждаш — подкачи я единият. — Все едно, че си отскочила с татко си до плевника.

Другият се разсмя.

Баща й я догонваше. Отчетливо чуваше тежките стъпки и задавеното дишане зад гърба си; сянката му вече прелиташе като черно крило по високата дъсчена ограда отдясно.

После той се подхлъзна и с рев на изненада и гняв се сгромоляса върху паважа. След миг пак беше на крака и от устата му вместо думи вече излитаха само свирепи, безумни крясъци. Мъжете край колбасарницата се превиваха от смях и взаимно се тупаха по гърбовете.

Алеята свърна наляво, Бевърли се люшна… и спря, зяпнала от отчаяние. Неподвижна боклукчийска кола задръстваше улицата от стена до стена. От двете й страни оставаше не повече от двайсет сантиметра свободно пространство. Двигателят работеше на празен ход. През глухото бръмчене смътно долитаха звуците на разговор в кабината. И шофьорите бяха в обедна почивка. До пладне оставаха само три-четири минути; скоро щеше да удари часовникът на съдилището.

Чу го как отново наближава, настига я. Хвърли се по корем и пропълзя под камиона, без да обръща внимание на болката в разранените колене. Призляваше й от смесената воня на нафта, изгорели газове и прогнило месо. И най-ужасна бе лекотата, с която напредваше; плъзгаше се по слузест пласт от разложени боклуци. Продължи да пълзи, като веднъж опита да се понадигне от паважа и докосна с гръб нажежената тръба на ауспуха. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи.

— Бевърли? Отдолу ли си?

Думите излитаха една по една, насечени от прекъслечното му дишане. Тя се озърна и срещна погледа на баща си. Беше се привел и надничаше под камиона.

— Остави ме… на мира! — изпъшка Бевърли.

— Ах ти, кучко — отвърна той с глух, задавен от слюнки глас. После ключовете издрънчаха, когато баща й се просна долу и пролази подир нея с нелепи движения на плувец.

Драскайки с нокти и лакти, Бевърли стигна под кабината, сграбчи една от грамадните гуми — пръстите й се впиха до втората става — и се издърпа навън. Изхвръквайки на свобода, тя си удари гръбнака в предната броня, а сетне вече тичаше по нагорнището, цялата омазана в невъобразимо смърдяща кал. Хвърли поглед през рамо и видя изпоцапаните ръце на баща й да се подават изпод боклукчийската кола като лапите на онова въображаемо чудовище, което дебне под всяко детско легло.

Почти без да разсъждава, тя се стрелна между склада на Фелдман и пристройката на братя Тракър. Тесният проход беше задръстен от натрошени сандъци, плевели, слънчогледи и разбира се, купища боклук. Бевърли се метна настрани и приклекна зад камара щайги. След няколко секунди видя как баща й пробяга край прохода и продължи по Горната миля.

Бевърли се изправи и хукна към отсрещния край на прохода. Там имаше телена мрежа. Изкатери се като маймунка и скочи от другата страна. Сега беше в задния двор на Духовната семинария. Изтича покрай грижливо поддържаната морава и заобиколи ъгъла на сградата. Отвътре долиташе класическа мелодия на орган. Приятните, спокойни звуци сякаш се запечатваха в неподвижния летен въздух.

Между Семинарията и Канзас стрийт растеше висок жив плет. Бевърли надникна през него и зърна в края на улицата баща си — задъхан, с тъмни петна от влага под мишниците. Стоеше с ръце на кръста и бавно се оглеждаше. По връзката ключове играеха слънчеви лъчи.

Също тъй задъхана, Бевърли го гледаше, а сърцето й подскачаше в гърлото като пленено зайче. Беше жадна и се отвращаваше от собствената си противна миризма. Ако сега ме нарисуват в комикс, мина й през ума, ще трябва да нарисуват над мене и вонята с ония вълнисти чертички.

Баща й пресече улицата и наближи Семинарията.

Бевърли спря да диша.

Моля Ти се, Господи, вече не мога да бягам. Помогни ми, Господи. Не му позволявай да ме открие.

Ал Марш бавно крачеше по тротоара край живия плет, само на метър от сгушената си дъщеря.

Мили Боже, не му позволявай да ме подуши!

Не я подуши — може би защото след падането на улицата и лазенето под камиона самият Ал вонеше още по-зле от нея. Той продължи надолу. Треперещото момиче го проследи с поглед докато изчезна в подножието на Горната миля.

Бевърли бавно се изправи. Дрехите й бяха омазани в боклук, лицето й беше мръсно, гърбът й пареше от докосването до ауспуха на камиона. Но тия телесни несгоди бледнееха пред вихъра от объркани мисли — струваше й се, че е изхвръкнала отвъд границите на света в някакво незнайно пространство, където не е валиден нито един от нормалните закони за поведение. Беше немислимо да се прибере, но също тъй немислимо изглеждаше и да не се прибере. Дръзнала бе да не се подчини на баща си, да му се противопостави…

Напрегна се да прогони тази мисъл, защото от нея се разтреперваше цяла, губеше сили, призляваше й. Обичаше баща си. Нима не повеляваше една от Десетте Божи заповеди: „Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята“? Да. Но той не беше на себе си. Не беше нейният баща. Всъщност неговото място бе заето от някой друг. От измамник. От То…

Изведнъж тя изстина от една страшна мисъл. Дали и с другите не бе станало същото? Или нещо подобно? Трябваше да ги предупреди. Бяха наранили чудовището и сега То предприемаше мерки, за да ги отстрани завинаги. Пък и къде ли другаде можеше да отиде в този момент? Те бяха единствените й приятели. Бил. Бил щеше да измисли нещо. Бил щеше да й каже как да постъпи, как да се справи с мъчителното „Ами сега?“

Бевърли се промъкна до алеята пред семинарията и надникна иззад живия плет към Канзас стрийт. Баща й наистина бе изчезнал. Тя зави надясно и пое към Пущинака. По това време навярно нямаше да завари никого; всички бяха отишли да обядват. Но щяха да се върнат. А междувременно тя можеше да седне в прохладната къщичка и да се овладее поне отчасти. Щеше да остави прозорчето отворено, за да влиза светлина, може би даже щеше да подремне. Морното тяло и изтощеният ум охотно посрещнаха тази мисъл. Да поспи, да, би било чудесно.

Клюмайки в движение, тя отмина последните къщи преди стръмното надолнище към Пущинака — онзи Пущинак, сред който бе стоял да дебне нейният баща, колкото и невероятна да изглеждаше подобна мисъл.

Не чуваше стъпките зад гърба си. Момчетата се стараеха да крачат безшумно. Неведнъж бяха изпускали жертвите си; този път нямаха намерение да се провалят. С плавна, котешка походка тримата се прокрадваха все по-близо. Бълвоча и Виктор се хилеха, но лицето на Хенри беше унесено и сериозно. Чорлавата му коса стърчеше на всички страни. Очите му бяха мътни, също като очите на Ал Марш в апартамента. В знак за мълчание той надигна пред устните си мръсен показалец. Разстоянието бавно се топеше — двадесет метра, петнадесет, десет…

От началото на това лято Хенри постепенно се плъзгаше към някаква духовна бездна, крачеше по крехък мост, който безмилостно изтъняваше. През онзи ден, когато разреши на Патрик Хокстетър да го погали, мостът се превърна в почти невидима нишка. А тази сутрин нишката се скъса. Той изскочи на двора само по захабени, парцаливи долни гащи и вирна глава към небето. Горе все още висеше бледият призрак на снощната луна и когато я погледна, тя изведнъж се преобрази в костеливо, ухилено лице. Потресен от ужас и радост, Хенри рухна на колене пред лицето. От луната долитаха призрачни гласове. Те се променяха, понякога се сливаха в тихо, неразбираемо бръщолевене… но той долавяше простата истина, че всички тия гласове са само един глас, един разум. Гласът му заръча да намери Бълвоча и Виктор, а щом наближи пладне, тримата да чакат на ъгъла на Канзас стрийт и Костело авеню. Там щял да разбере какво да прави. Ясна работа — тъпата путка изникна точно където трябваше. Хенри зачака следващата заповед на гласа. И тя дойде докато тримата скъсяваха дистанцията. Този път гласът не долетя от луната, а от една тротоарна решетка. Беше тих, но ясен. Бълвоча и Виктор се озърнаха към решетката като хипнотизирани, после пак се вторачиха в гърба на Бевърли.

Убийте я, изрече гласът от канала.

Хенри Бауърс бръкна в джоба на джинсите си и извади тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От единия край на това съмнително художествено произведение лъщеше хромирано бутонче. Хенри го натисна. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож. После ускори крачка. Все тъй замаяни, Виктор и Бълвоча подтичваха подир него.

Не би могло да се каже, че Бевърли ги чу; не това я накара да извърне глава към наближаващия Хенри. Прегърбен, със замръзнала на лицето усмивка, Хенри стъпваше безшумно като индианец. Не беше звук; просто чувство, прекалено ясно, непосредствено и мощно, за да му се противи — чувството, че я

3.

наблюдават.

Майк Хенлън остави химикалката и зарея поглед из сводестите простори на главната читалня. Видя светлите островчета под глобусите на лампите; видя дългите редици книги, чезнещи в сумрака; видя стълбичките от ковано желязо, описващи изящни спирали към горните рафтове. Сякаш нямаше нищо нередно.

И все пак не можеше да повярва, че е сам в библиотеката. Вече не.

След като другите си тръгнаха, Майк по стар навик разтреби грижливо. Работеше на автопилот, а мислите му се рееха нейде на милиони километри — и двадесет и седем години — оттук. Изпразни пепелниците, изхвърли бутилките от алкохол (като ги затрупа с боклук, за да не шокира Керъл) и прибра бирените шишета в касата зад бюрото си. После измете парчетата от бутилката, която бе строшил Еди.

Когато изчисти масата, Майк мина в читалнята за периодика и събра разпилените списания. Докато вършеше всички тия работи, той мислено пресяваше разказите на другите — и забелязваше най-вече онова, което бяха пропуснали. Те смятаха, че са си спомнили всичко; може би с Бил и Бевърли наистина беше така. Но имаше още нещо. Щяха да го открият… стига да разполагаха с време. През 1958 година събитията не им бяха дали шанс да се подготвят. Тогава ден подир ден водеха безплодни разговори — прекъснати единствено от боя с камъни и груповия героизъм в къщата на Нийбълт стрийт — и в крайна сметка можеха да си останат само с приказките. А после дойде 14 август и бандата на Хенри просто ги подгони към каналите.

Може би трябваше да им кажа, помисли той. Всичко се повтаряше и това вероятно бе част от предначертания път. Дали и краят нямаше да се повтори като в старомоден роман? Старателно бе подготвил фенери и миньорски каски за утрешния ден; в шкафа край тях лежаха чертежите на градската канализация, грижливо навити и стегнати с ластичета. Но в детството всичките им зрели или недозрели приказки и планове бяха стигнали до задънена улица; в крайна сметка просто ги бяха подгонили към каналите, бяха ги тласнали към последвалия сблъсък. Пак ли щеше да стане така? Вече бе повярвал, че вяра и мощ са взаимозаменяеми. А дали истината не беше още по-проста? Дали нямаше да се окаже, че никаква вяра не е възможна, докато не те запокитят в жестокия вихър на събитията — като парашутист при първия си скок, като новородено дете, безмилостно изтласкано от майчината утроба? Започнеш ли да падаш, ти си принуден да повярваш в самото падане и в битието, нали? И посягането към пръстена на парашута става твоя последна и решителна дума по въпроса.

Божичко, голям философ било това негро, помисли Майк и тихичко се разсмя.

Той чистеше, подреждаше, размишляваше, а някаква друга част от съзнанието му нетърпеливо очакваше най-сетне да привърши и да се прибере грохнал от умора, за да поспи няколко часа. Но когато най-сетне свърши, Майк откри, че е свеж като краставичка. Тогава отключи решетката зад канцеларията си и влезе в единственото хранилище, до което не се допускаше широката публика. В това хранилище (смятано за огнеупорно, когато бъде затворена блиндираната врата) се пазеха най-ценните първи издания, книги с автографи на отдавна починали автори (между тях „Моби Дик“ и „Стръкчета трева“), общински архиви и лични документи на неколцината писатели, които бяха творили в Дери. Ако всичко приключеше благополучно, Майк се надяваше да ощастливи Общинската библиотека и с ръкописите на Бил. Докато крачеше между втория и третия рафт под меката светлина на електрическите лампи, вдъхвайки познатите канелени аромати на прах и старинна хартия, той помисли: Така и ще си умра някой ден — с библиотечен картон в едната ръка и печат за закъснели книги в другата. Нищо де, трай си, негро, може пък да е по-добре тъй, отколкото с пищов до слепоочието.

Към средата на третия рафт Майк спря. Между „Старият Дери“ от Фрик и „История на Дери“ от Мишо се спотайваше оръфаният бележник с безредни записки за потайностите на Дери и собствените му тревожни странствия. Беше го пъхнал толкова навътре, че да не се забелязва отстрани. Можеха да го открият само ако знаеха къде да търсят.

Майк взе бележника и се върна към масата, около която бяха разговаряли, като пътьом изгаси светлините в хранилището и заключи решетката. Седна и прелисти гъсто изписаните страници, размишлявайки колко странен и уродлив документ е сътворил: полуистория, полускандал, полудневник, полуизповед. От 6 април насам не бе написал нито ред. Скоро ще трябва да купя нов бележник, каза си той, прелиствайки малкото празни страници. После щракна химикалката и като прескочи два реда, изписа: 31 май. Позамисли се, оглеждайки разсеяно пустата библиотека, после започна да пише за всичко, което бе станало през трите дни след разговора му със Станли Юрис.

Около петнадесет минути той писа усърдно, после вниманието му взе да се отклонява. Все по-често отпускаше ръка. В съзнанието му упорито изплуваше хладилникът с отсечената глава на Стан Юрис — кървавата глава с пера в зяпналата уста, която изпада от лавицата и се търкулва по пода към него. С усилие на волята прогони видението и продължи да пише. Пет минути по-късно той подскочи и се завъртя, очаквайки да види как страшната глава се търкаля по изтърканата черно-червена мозайка и го гледа с изцъклените, алчни очи на препариран елен.

Нямаше нищо. Нито глава, нито какъвто и да било звук, освен глухите удари на сърцето му.

Овладей се, Мики. Нищо не е станало. Шубето те прихваща и толкоз.

Но мисълта не помогна. Думите почваха да се изплъзват, понятията танцуваха нейде на границата на съзнанието му. Усещаше натиск в тила си и този натиск сякаш ставаше все по-силен.

Наблюдават ме.

Майк остави химикалката и стана от стола.

— Има ли някой тук? — тихо подвикна той и изтръпна от звучното ехо под купола. Облиза устни и опита отново: — Бил?… Бен?

Бил-ил-ил… Бен-ен-ен…

Изведнъж Майк разбра, че иска да се прибере у дома. Просто щеше да вземе бележника със себе си. Посегна към масата… и чу тиха, провлачена стъпка.

Пак се озърна. Локви светлина, обкръжени от дълбоките лагуни на мрака. Нищо друго… или поне нищо не се виждаше. Той зачака с разтуптяно сърце.

Стъпката долетя отново и този път Майк засече откъде идва. От остъкления коридор към детския отдел. Там. Някой. Нещо.

Майк безшумно заобиколи регистраторското бюро. Разтворените врати към коридора бяха подпрени с дървени клинчета и светлината проникваше няколко метра навътре. Той различи нещо като крака и с внезапен зашеметяващ ужас се запита дали Стан не е решил в крайна сметка да дойде, дали няма да излезе от сенките с албума за птици под мишница, с пурпурни устни на восъчнобялото лице, с дълбоко накълцани китки. Най-сетне дойдох, ще каже Стан. Позабавих се, защото трябваше да изпълзя от някаква дупка в земята, но най-сетне дойдох…

Раздаде се нова стъпка и сега Майк ясно видя чифт обувки — обувки на босо и протрити джинсови крачоли, от които провисваха развлачени конци. А почти на два метра над тях в мрака блестяха очи.

Без да откъсва поглед от тия неподвижни, лъскави очи, той опипа плота на полукръглото бюро и достигна с ръка до отсрещния край. Пръстите му докоснаха ъгъла на малка дървена кутийка — картони на закъснели читатели. Картонена кутийка — кламери и ластичета. После напипаха нещо метално и го сграбчиха. Нож за рязане на хартия с релефен надпис ИСУС СПАСЯВА върху дръжката. Евтина дрънкулка, пристигнала по пощата заедно с призив на Баптистката църква за волни пожертвувания. Майк вече петнайсет години не бе посещавал проповед, но покойната му майка беше баптистка и той изпрати пет долара, макар че всъщност не можеше да си позволи подобно прахосничество. Отдавна се канеше да го изхвърли, обаче все не намираше време и ножът продължаваше да се валя до ден-днешен сред вехториите откъм неговия край на бюрото (на другия край Керъл поддържаше безупречен ред).

Стисна го с трескава сила и впи поглед в сенчестия коридор.

Още една стъпка… и още една. Сега парцаливите джинси се виждаха до коленете. Различаваше и фигурата над тях — едра, прегърбена. Раменете провисваха надолу. Смътно се мержелееше чорлава коса. Уродлив, маймунски силует.

— Кой е там?

Мълчание. Силуетът стоеше и го гледаше.

Макар и все още изплашен, Майк бе преодолял вцепеняващата идея, че Стан Юрис може да е излязъл от гроба, призован от белезите на дланите си, привлечен от някакъв злокобен магнетизъм като зомби в евтин филм на ужасите. Тайнственият посетител можеше да е всеки друг, но не и Стан Юрис, който едва бе израсъл до метър и седемдесет.

Силуетът отново пристъпи напред и сега лъчите на най-близката лампа стигнаха до кръста му. Беше без колан.

Изведнъж Майк разбра. Разбра още преди сянката да заговори.

— Я, ами че туй било негрото — изрече силуетът. — Още ли замеряш народа с камъни, негро? Искаш ли да чуеш кой ти отрови скапаното псе?

Фигурата прекрачи напред. Светлината огря лицето на Хенри Бауърс. Затлъстяло лице със сбръчкана, нездраво белезникава кожа; провисналите бузи бяха обрасли с остра, прошарена четина. Три дълбоки вълнисти бръчки прорязваха челото над рошавите вежди. Други две сякаш затваряха в скоби дебелите месести устни. Малките злобни очи тънеха дълбоко в торбички от тъмна, подпухнала плът — кървясали очи, в които не проблясваше и искрица разум. Това бе лице на човек, тласнат към преждевременна старост; изглеждаше двойно по-стар от своите тридесет и девет години. Но в същото време беше лице на дванайсетгодишно момче. По дрехите му се зеленееха петна от храсталака, където бе лежал цял ден.

— Шо не рекнеш едно здрасти бе, негро? — запита Хенри.

— Здравей, Хенри — каза Майк.

Мина му смътната мисъл, че от два дни не е слушал радио и даже е пренебрегнал най-свещения ритуал — четенето на вестници. Прекалено много неща му се струпаха. Прекалено беше зает.

И всичко си оставаше за негова сметка.

Хенри излезе от коридора между отдела за възрастни и детската читалня. Спря и се втренчи в Майк със свинските си очички. Устните му се обтегнаха в зловеща усмивка, разкривайки чудовищно прогнили зъби, каквито се срещат само в най-затънтените кътчета на Мейн.

— Гласове — каза той. — Чуваш ли гласове, негро?

— Какви гласове, Хенри?

Майк събра ръце зад гърба си като декламиращ ученик и прехвърли ножа от лявата в дясната. Старинният часовник, подарен на библиотеката от Хорст Мюлер през 1923 година, тържествено отронваше секунда след секунда в мрачното езеро на безмълвието.

— От луната — каза Хенри. После бръкна в джоба си. — Идваха от луната. Много гласове. — Той помълча, леко се навъси и тръсна глава. — Много, ама всъщност е само един. Гласът на То.

— Ти видя ли го, Хенри?

— Ми да — потвърди Хенри. — Франкенщайн. Откъсна главата на Виктор. Сигурно и вие сте чули. Изпращя като грамаден цип. После То погна Бълвоча. Бълвоча се сби с него.

— Тъй ли?

— Ми да. Затуй можах да избягам.

— Зарязал си го да мре.

— Да не си посмял да говориш тъй! — По бузите на Хенри плъзнаха тъмночервени петна. Той направи още две крачки напред. Майк имаше чувството, че лудият става все по-млад с отдалечаването от пъпната връв между библиотеката и детската читалня. Виждаше по лицето му някогашната позната злоба, ала сега можеше да различи и още нещо: детето, отгледано от смахнатия Бъч Бауърс в една чудесна ферма, която година след година е затъвала в разорение и пустош. — Да не си посмял да говориш тъй! То щеше и мен да убие.

— Нас не можа да убие.

В очите на Хенри припламна жестоко веселие.

— Засега. Обаче ще ви очисти. Стига да не ви очистя аз по-напред.

Той измъкна ръка от джоба си. Държеше тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож, после леко ускори крачка и се отправи към бюрото.

— Гледай какво си намерих — каза Хенри. — Знаех къде да потърся. — Възпаленият му клепач се присви в похотливо намигане. — Онзи от луната ми каза. — Хенри пак оголи прогнилите си зъби. — Днеска се крих. И вчера. Тая вечер излязох на стоп. Дъртак. Теглих му един тупаник. Май че умря. Зарязах колата край Нюпорт. Тръгнах пеш. Малко преди Дери пак чух онзи глас. Надникнах в дренажа. Там бяха тия дрехи. И ножът. Старият ми нож.

— Забравяш нещо, Хенри.

Хенри се ухили и мълчаливо поклати глава.

— Ние избягахме и ти също избяга. Щом То иска да се докопа до нас, значи търси и тебе.

— Не.

— Мисля, че да. Може да сте му свършили работа с тъпите си чутури, обаче То не признава минали заслуги, нали? То уби двамата ти приятели, а ти избяга докато Бълвоча се биеше с него. Но сега пак си тук. Мисля, че То включва и тебе в списъка на недовършените дела, Хенри. Наистина мисля така.

— Не!

— Може би ще видиш Франкенщайн. Или върколака. Вампира. Мумията. Клоуна. Или Хенри! Може би ще видиш как изглежда наистина. Ние видяхме. Искаш ли да ти разкажа? Искаш ли да…

— Млъквай! — изрева Хенри и се хвърли напред.

Майк отскочи настрани и му подложи крак. Хенри рухна на пода и се плъзна по изтърканата мозайка като хокейна шайба. Главата му срещна единия крак на масата, край която тази вечер Неудачниците бяха споделяли спомените си. За миг остана да лежи зашеметен и пръстите му отпуснаха оръжието.

Майк се метна нататък, метна се към ножа. В този момент би могъл да довърши Хенри; имаше време да забие в шията на врага подаръка от майчината си църква с надписа ИСУС СПАСЯВА, а сетне да позвъни на полицията. Щеше да има разследване и разни неприятни формалности, но не чак толкова много — в Дери подобни безумни жестокости бяха част от нормалния живот.

Спря го внезапната мисъл — дошла прекалено светкавично, за да бъде случайна — че ако убиеше Хенри, делото на То щеше да укрепне също толкова, колкото и ако Хенри убиеше него. И още нещо; другото изражение, което бе открил в лицето на Хенри — умореното, объркано изражение на изтормозено дете, тласнато по пътя на злото в името на някаква незнайна цел. Хенри бе израснал в отровната среда на лудия Бъч Бауърс; навярно бе станал жертва на То още преди и да подозира за неговото съществуване.

Затова вместо да забие ножа за книги в неподвижната шия на Хенри, Майк падна на колене и посегна към неговото оръжие. То помръдна в ръката му — сякаш по своя собствена воля — и пръстите му стиснаха острието. Отначало не усети болка; само видя как кървава струя бликва от трите пръста на дясната му ръка и облива наранената длан.

Дръпна се. Хенри се превъртя и пак сграбчи ножа. Майк се надигна на колене и двамата кръстосаха погледи. Кървяха — Майк от ръката, Хенри от носа. Лудият тръсна глава и в мрака се разлетяха тъмни капки.

— Мислехте се за много умни! — дрезгаво кресна той. — Скапани женчовци бяхте и нищо повече! В честен бой щяхме да ви смажем!

— Остави ножа, Хенри — тихо каза Майк. — Ще повикам полицията. Ще дойдат и ще те върнат в „Джунипър хил“. Ще напуснеш Дери. Ще бъдеш на сигурно място.

Хенри искаше да отговори, но не намери думи. Не можеше да каже на омразната черна маймуна, че няма сигурно място — нито в „Джунипър хил“, нито в Лос Анджелис, нито в тропическите лесове на Тимбукту. Рано или късно щеше да изгрее луната, леденостудена и бяла като кост, рано или късно щяха да прозвучат гласовете и луната щеше да се превърне в лицето на То, щеше да бъбри, да се киска, да заповядва. Той преглътна гъста смес от сополи и кръв.

— Не се биехте честно!

— Ами ти? — запита Майк.

— Мръсно, въшливо, черно, катраносано, маймунско, скапано негро! — изрева Хенри и пак се втурна към него.

Майк с лекота отскочи от сляпата, тромава атака, но изведнъж загуби равновесие и се просна по гръб. Хенри пак се блъсна в масата, отлетя назад, завъртя се и впи пръсти в рамото на негъра. Майк замахна с ножа за хартии и усети как острието потъва дълбоко в ръката на врага. Хенри изкрещя, но вместо да го пусне, стисна още по-здраво. Придърпа се към Майк; пред очите му висяха сплъстени кичури, кръвта шуртеше от смачкания нос по дебелите му устни.

Майк се помъчи да провре крак под ребрата на Хенри и да го отхвърли назад. Хенри завъртя ножа в искряща дъга и петнадесет сантиметра стомана пронизаха бедрото на Майк. Стоманата потъна в плътта леко и гладко, като в буца топло масло. Хенри изтегли окървавеното острие и в същия миг Майк го отблъсна назад с вик на усилие и болка.

Мъчително се изправи на крака, но Хенри скочи по-бързо и Майк едва успя да избегне следващата му убийствена атака. Усещаше как ужасяващо мощен поток кръв се стича по крака му и пълни обувката. Изглежда, че е улучил бедрената артерия. Господи, спукана ми е работата. Кръв навсякъде. Кръв по пода. Мама му стара, и обувките ще се скапят, а пък ги купих само преди два месеца…

Хенри отново налетя, пъхтейки като разгонен бик. Майк се люшна настрани и пак замахна с ножа за хартия. Острието раздра парцаливата риза на Хенри и проряза дълбока бразда над ребрата му. Докато Майк го отблъскваше назад, Хенри изпъшка.

— Мръсно, нечестно негро! — проплака той. — Гледай какво направи!

— Остави ножа, Хенри — каза Майк.

Изотзад долетя хихикане. Хенри се озърна… и изпищя от непоносим ужас, притискайки бузите си с длани като шокирана стара мома. Майк стрелна поглед към регистраторското бюро. Раздаде се мощен, вибриращ звук — чат-боннггг! — и иззад бюрото изхвръкна главата на Стан Юрис. В кървавата отрязана шия се впиваше като тирбушон огромна пружина. Лицето му беше омазано с бял грим. На бузите пламтяха петна от руж. В очните кухини бяха втъкнати големи оранжеви помпони. Чудовищната играчка подскачаше и кимаше над пружината като някой от грамадните слънчогледи край къщата на Нийбълт стрийт. Устата се отвори и писклив, весел гласец закрещя:

— Убий го, Хенри! Убий негрото, убий черната маймуна, убий го, убий го, УБИЙ ГО!

Майк се завъртя към Хенри, усещайки с отчаяние, че е бил изигран… и същевременно смътно се запита чие лице е видял лудият върху пружината. Лицето на Стан? На Виктор Крис? Или може би на баща си?

С пронизителен писък Хенри се метна срещу Майк и автоматичният нож в ръката му подскачаше нагоре-надолу като игла на шевна машина.

— Гхааааа, негро! — пищеше лудият. — Гхааааа, негро! Гхааааа, негро!

Майк отскочи назад, но в същото време нараненият му крак се подгъна и той грохна на пода. С този крак вече не усещаше почти нищо. Беше станал чужд и студен. Сведе очи и видя, че кремавият му панталон се е обагрил в пурпур.

Ножът на Хенри профуча пред носа му.

И докато Хенри налиташе за нов удар, Майк замахна с църковния нож за хартия. Лудият се наниза на острието като бръмбар. Топла кръв обля китката на Майк. Раздаде се пукот и когато отдръпна ръка, той видя, че стиска само дръжката с надпис ИСУС СПАСЯВА. Острието бе останало в корема на Хенри.

— Гхааааа! Негро! — изпищя Хенри, притискайки длан над стърчащото назъбено парче. Между пръстите му се процеждаше кръв. Той я гледаше с разширени от смайване очи.

Отрязаната глава продължаваше да подскача над кървавата пружина с радостни крясъци и смях. Замаян, готов всеки миг да припадне, Майк се озърна и видя този път като чудовищна тапа от шампанско да изскача главата на Бълвоча Хъгинс. Носеше каскетче на „Нюйоркските янки“, обърнато с козирката назад. Майк изръмжа от болка, но звукът беше някак далечен, глух. Усещаше, че седи в локва топла кръв… неговата кръв. Ако не успея да си пристегна бедрото с турникет, ще умра.

— Гхааааааааааа! Нееееегрооооо!

Продължавайки да стиска с едната ръка окървавения си корем, а с другата автоматичния нож, той бавно затътри нозе към изхода. Люшкаше се като пиян и движението му през кънтящата зала напомняше траекторията на топче във флипер. Треперещата му ръка събори куп вестници. Накрая той стигна до изхода, тласна едното крило на вратата и потъна в нощния мрак.

Майк губеше съзнание. С почти безчувствени пръсти той задърпа токата на колана си. Най-сетне успя да го разкопчее и да го изниже от гайките. Омота го около кървавия крак, точно под слабините, и затегна с всичка сила. Като придържаше колана с една ръка, той запълзя към бюрото. Там имаше телефон. Не знаеше как ще докопа слушалката, но засега това нямаше значение. Важното беше да стигне до бюрото. Светът се люшкаше, гаснеше, чезнеше зад сива пелена. Майк изплези език и го захапа жестоко. Болката бе мигновена и вълшебно ясна. Мъгливият свят отново се избистри. Осъзна, че още стиска отчупената дръжка и я захвърли настрани. Ето го най-после бюрото — по-високо от Еверест.

Майк подви здравия крак под тялото си и се надигна, като стискаше ръба на бюрото със свободната ръка. Устата му се кривеше в трепереща гримаса, очите му се превърнаха в тесни цепки. Накрая успя да се изправи. Застанал на един крак като щъркел, той придърпа телефона с трепереща ръка. Отстрани бяха залепени три номера: пожарна, полиция и болница. Сякаш от двадесет километра разстояние видя как показалецът му тромаво набира номера на болницата: 555–3711. Когато чу сигнала, той затвори очи… и мигом ги разтвори широко, защото отсреща се раздаде гласът на Пениуайз Клоуна.

— Здрасти, негро! — провикна се Пениуайз, после в ухото на Майк нахлу като натрошено стъкло пискливият му смях. — Кажи нещо, де! Как си? Май че си малко умрял, к’во ще речеш? Хенри май си свърши работата! Искаш ли балонче, Мики? Искаш ли балонче? Ало, здрасти! Дай пари за пасти!

Майк завъртя очи към циферблата на големия часовник, Мюлеровия часовник, както го наричаха, и без капчица изненада видя вместо него лицето на баща си, посивяло и изпито от рака. Виждаше се само бялото на извитите нагоре очи. Изведнъж баща му изплези език и часовникът започна да бие.

Майк изтърва ръба на бюрото. За миг се полюшна на здравия крак, после рухна долу. Над него слушалката се люшкаше на шнура като магически талисман. Вече нямаше сили да стиска колана.

— Ало, здрасти, братче! — радостно крещеше Пениуайз от подскачащата слушалка. — Тука Кралят на рибарите! Тъдява си имаме само един Крал на рибарите, ама и той множко ни идва! Нал тъй, мой човек?

— Ако има някой там — изпъшка Майк, — ако има истински глас зад онова, което чувам, моля, помогнете ми. Казвам се Майкъл Хенлън и се намирам в Общинската библиотека. Умирам от загуба на кръв. Ако сте там, знайте, че не мога да ви чуя. Не ми разрешават да ви чуя. Ако сте там, моля, побързайте.

Той легна на една страна и се сгуши с колене пред гърдите. Омота края на колана около дясната си ръка и насочи цялата си воля само към нея, докато светът потъваше в меки балони от сив памук.

— Ало, здрасти, как сте? — пищеше Пениуайз от разлюляната слушалка. — Здрасти, черни педерасти! Ало, здрасти! Ало

4.

… здрасти — каза Хенри Бауърс. — Как си, путенце?

Бевърли мигновено се завъртя, готова да побегне. Никой от тях не бе очаквал толкова бърза реакция и тя навярно щеше да хукне с летящ старт… ако не беше косата й. Хенри стрелна ръка, сграбчи развяните рижави къдрици и я дръпна назад. После се ухили право в лицето й. Дъхът му беше тежък, горещ и зловонен.

— Как си? — запита Хенри Бауърс. — Накъде така? Пак на игра със скапаните си приятели, а? Аз пък мисля да ти отрежа носа и да ти го натъпча в гърлото. К’во ще речеш?

Тя се задърпа. Хенри се разсмя, стисна косата още по-здраво и разлюля главата й насам-натам. Ножът зловещо блестеше в облачното августовско пладне.

Внезапно отекна протяжният вой на клаксон.

— Хей! Вие там! Какво правите, момчета? Пуснете момичето!

Гласът принадлежеше на стара дама, седнала зад волана на добре запазен Форд, модел 1950. Тя бе отбила до тротоара и се подпираше на покритата с одеяло седалка, за да надникне през дясното прозорче. Когато видя откровения гняв по лицето й, Виктор Крис за пръв път се отърси от унеса и тревожно погледна Хенри.

— Какво…

— Моля ви! — пронизително изпищя Бев. — Той има нож! Нож!

Гневът на старата дама се превърна в тревога, изненада… и страх.

— Какво правите, момчета? Пуснете я веднага!

На верандата на отсрещната къща — Бев виждаше съвършено ясно — Хърбърт Рос стана от сгъваемия стол, пристъпи до парапета и погледна към улицата. Лицето му беше безизразно, също като лицето на Бълвоча Хъгинс. Той сгъна вестника, обърна се и спокойно влезе в къщата.

— Пуснете я! — дрезгаво изкрещя старата дама.

Хенри се озъби и изведнъж хукна към колата, влачейки Бевърли подир себе си. Тя се препъна, падна на коляно, пролази напред. Болката в главата беше чудовищна, непоносима. Усети как космите се изтръгват от кожата.

Старицата изпищя и трескаво вдигна страничното стъкло. Хенри замахна с яростен рев и ножът изхрущя по прозорчето. Жената вдигна крак от педала на съединителя. Старият Форд се търкулна на тласъци по Канзас стрийт, изскочи на тротоара и двигателят заглъхна. Продължавайки да влачи Бевърли, Хенри хукна нататък. Виктор облиза устни и се огледа. Бълвоча побутна нагоре козирката на бейзболното си каскетче и озадачено пъхна пръст в ухото си.

За миг Бев зърна пребледнялото, изплашено лице на старицата; видя я как отчаяно натиска ключалките на вратите — първо отдясно, после откъм своята страна. Двигателят на Форда избуча и заработи. Хенри строши с ритник десния стоп.

— Марш оттук, курво спаружена!

Фордът се смъкна от тротоара и гумите му изскърцаха по асфалта. Идващият насреща пикап рязко зави настрани и шофьорът натисна клаксона. Отново усмихнат, Хенри завъртя глава към Бев и точно тогава гуменката й се заби право в слабините му.

Усмивката на Хенри се превърна в страдалческа гримаса. Ножът се отрони от пръстите му и издрънча на тротоара. Другата му ръка разхлаби хватката около гъстите й къдрици (с едно последно ужасно дръпване), после той рухна на колене, изпищя без звук и се хвана за топките. Бевърли зърна между пръстите му кичур от рижата си коса и в този миг целият й страх прерасна в ненавист. Тя вдъхна дълбоко и изстреля върху темето му колосална храчка.

После се завъртя и побягна.

Бълвоча направи три тромави крачки след нея и спря. Двамата с Виктор пристъпиха към Хенри, който ги блъсна настрани и мъчително се изправи, продължавайки да стиска топките си с две ръце; не му беше за първи път през това лято.

Той се прегъна, вдигна автоматичния нож и изхъхри:

— … вайте.

— Какво, Хенри? — боязливо запита Бълвоча.

Хенри завъртя към него потното си лице, изпълнено с толкова болка и пламтяща, безумна омраза, че Бълвоча отскочи назад.

— Казах… хайде… идвайте — глухо процеди той и закуцука като пиян подир Бевърли, без да изпуска слабините си.

— Вече не можем да я хванем, Хенри — тревожно се обади Виктор. — По дяволите, ами че ти едвам вървиш.

— Ще я хванем — изпъшка Хенри. Без да осъзнава, бе надигнал горната си устна в свирепа кучешка гримаса. По челото и пламналите му бузи се стичаха лъскави капки пот. — Ще я хванем и още как. Защото знам къде отива. Отива в Пущинака при скапаните си

5.

приятели — каза Бевърли.

— Ммммм?

Бил завъртя глава към нея. Беше се унесъл в мисли. Двамата вървяха ръка за ръка и към дружеското мълчание помежду им се примесваше лек отзвук от някогашното взаимно привличане. Бе чул само последната й дума. През ниската мъгла отсреща прозираха светлините на хотела.

— Казах, че бяхте най-добрите ми приятели. Единствените ми приятели по онова време. — Тя се усмихна. — Никога не съм умеела да се сближавам с хората, макар да имам една чудесна приятелка в Чикаго. Казва се Кей Маккол. Мисля, че би ти харесала, Бил.

— Сигурно. И аз не съм кой знае колко общителен. — Той също се усмихна. — По онова време же-ххе-лаехме само да сме заедно.

Видя капчици влага в косите й. Отблясъкът на уличните лампи ги превръщаше в светъл ореол. Бевърли го погледна втренчено.

— Сега желая още нещо — каза тя.

— Кха-а-кво?

— Желая да ме целунеш.

Мина му мисълта за Одра и той за пръв път осъзна, че тя прилича на Бевърли. Запита се дали това не е било единственият извор на увлечението, дали не е почерпил тъкмо от него смелостта да покани Одра на гости към края на забавата, където ги бяха запознали. Жилна го мъчително чувство за вина… после той разтвори обятия за Бевърли, своята приятелка от детинство.

Целувката й беше решителна, топла и нежна. Гърдите й се вмъкнаха под разкопчания му шлифер, бедрата й се притиснаха към него… отдръпнаха се… отново се притиснаха. Когато тя се отдръпна за втори път, той зарови пръсти във влажните й коси и пристъпи напред. Тя усети допира на твърдеещите му слабини, тихо ахна и притисна лице към шията му. Невидими, топли сълзи докоснаха кожата на Бил.

— Ела — каза тя. — Бързо.

Сплетоха пръсти и забързаха към „Градски дом“. Фоайето беше старо, претъпкано с декоративни растения, но все още съхраняваше следи от някогашния чар. Типична обстановка от миналия век, когато по тукашните места бе процъфтявал дърводобивът. Сега фоайето беше пусто, само в сянката зад бюрото дежурният администратор клюмаше пред телевизора. В асансьора Бил натисна третото копче с леко треперещ пръст — възбуда? нерви? вина? всичко това едновременно? О, да, а още и някаква безумна смес от ликуване и страх. Сместа не беше приятна, ала всички тия чувства изглеждаха необходими. Поведе я по коридора към стаята си, защото някаква объркана мисъл му подсказваше, че щом ще изневерява, трябва да бъде неверен до край, да го стори в своето легло, а не в нейното. Неволно си спомни за литературната посредничка Сюзън Браун, която бе станала първата му любовница още преди да навърши двайсет години.

Изневерявам. Изневерявам на жена си. Опита да задържи тази мисъл в главата си, но тя изглеждаше едновременно реална и нереална. А най-странна бе мъчителната носталгия, старомодният копнеж по домашното огнище. Одра сигурно вече беше будна и чакаше кафето да кипне, седнала по пеньоар край кухненската маса с поредната роля… или с криминален роман от Дик Френсис.

Ключът му изтрака в ключалката на стая 311. Ако бяха отишли на петия етаж в стаята на Бевърли, щяха да видят как върху телефона пулсира светлинката за спешно известие; дежурният администратор щеше да се откъсне от телевизора и да съобщи, че Бевърли трябва да позвъни на приятелката си Кей в Чикаго (след третото отчаяно обаждане на Кей той най-сетне не бе забравил да включи сигнала). Тогава нещата навярно щяха да се развият другояче и може би призори на този ден петимата нямаше да бягат от местната полиция. Ала двамата влязоха в неговата стая — и може би тъй им беше писано.

Врата се отвори. Озоваха се вътре. Цялата пламнала, тя го гледаше с искрящи очи, а гърдите й бързо се надигаха. Той я прегърна и усети как го обгръща вихрено чувство за правилност — чувство, че кръгът между минало и настояще се затваря победоносно, без белег и шев. Тромаво ритна вратата назад и Бевърли се разсмя, изпълвайки устата му с топлия си дъх.

— Сърцето ми — каза тя и положи дланта му върху лявата си гръд. Той усети стремителните удари под тази мека, еластична, влудяваща плът.

— С-с-сърцето ти…

— Сърцето ми.

Без да прекъсват целувката, двамата се хвърлиха на леглото облечени. Ръката й се пъхна под ризата му, отново изскочи навън. Тя плъзна пръст по копчетата, спря над колана, после същият пръст слезе още по-надолу и погали слабините му. Бил прекъсна целувката и се отдръпна от нея.

— Бил?

— Т-трябва да спрем за ми-ххи-инутка — каза той. — Инак ще се изпразня в па-хха-нталона к-като ученик.

Тя се разсмя тихичко и го огледа.

— Това ли било? Или вече дойдоха колебанията?

— Дойдоха — кимна Бил. — Ви-ххи-инаги се колебая.

— А аз не — каза тя. — Мразя го.

Той я погледна и усмивката му помръкна.

— До тази вечер не осъзнавах докрай как стоят нещата — продължи тя. — О, сигурно отдавна съм знаела нейде дълбоко в душата си. Омъжих се за него, защото… навярно защото баща ми вечно се тревожеше за мен. Каквото и да правех, колкото и да се стараех, той продължаваше да се тревожи. Сигурно подсъзнателно съм разбирала, че той би харесал Том. Защото Том също се тревожеше. Много се тревожеше. А докато някой се тревожеше за мен, щях да бъда в безопасност. Нещо повече. Щях да бъда реална. — Тя го изгледа замислено. Изпод раздърпаната й блуза надничаше ивица от корема. Обзе го желание да целуне тази бяла кожа. — Но нямаше нищо реално. Всичко беше кошмар. Животът с Том беше като връщане към кошмара. Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?

— Се-ххе-ещам се с-само за е-ххе-дна п-п-причина: за да н-намери с-с-своето „аз“.

— Кошмарът е тук — каза Бев. — Кошмарът е Дери. В сравнение с тукашния ужас Том изглежда съвсем дребен. Сега го виждам по-ясно. Ненавиждам се за годините, прекарани с него… Ти не знаеш… какво ме е карал да върша… о, да, покорно вършех всичко, защото той се тревожеше за мен. Плачех… но понякога срамът става непоносим. Знаеш ли?

— Недей — тихо каза той и докосна ръката й. Тя се вкопчи в пръстите му. Очите й блестяха, но още не се отронваше нито сълза. — Всички м-могат да сга-хха-афят. Обаче животът не е их-их-изпит. П-просто живееш к-к-както можеш.

— Искам да кажа, че не изневерявам на Том, не си служа с теб, за да му отмъстя или нещо подобно. За мен това ще е нещо… истинско, естествено и нежно. Но не искам да ти причиня болка, Бил. Или да те подмамя в нещо, за което сетне ще съжаляваш.

Той се замисли дълбоко и сериозно. Но странната скоропоговорка — троши стобора и тъй нататък — отново се завъртя в кръг и прогони мислите. Тежък ден бяха преживели. От обаждането на Майк и срещата в „Ориенталски нефрит“ сякаш бяха минали векове. Толкова разкази бе побрало това време. Толкова спомени — като снимки от албума на Джордж.

— П-п-приятелите не се мамят — каза той и се приведе над нея. Устните им се срещнаха и той започна да разкопчава блузата на Бевърли. Тя плъзна по врата му, с другата дръпна ципа на панталона си и го смъкна надолу. За миг ръката му докосна топлия й корем, после гащичките й плъзнаха по бедрата с тих шепот; а сетне Бил се надигна и тя го насочи към целта.

Когато проникна в нея, тя леко изви гръбнак срещу напора на члена и промълви:

— Бъди ми приятел… обичам те, Бил.

— И аз те обичам — отвърна той и се усмихна, притиснал лице към голото й рамо.

Започнаха плавно и той усети как по кожата му избива пот, докато Бевърли ускоряваше ритъма под него. Съзнанието му потъваше, приковаваше се единствено към плътта помежду им. Порите й бавно се разтваряха, пръскайки нежен мускусен аромат.

Бевърли усети наближаващия екстаз. Стремеше се към него, напрягаше се за него, не се съмняваше нито за миг, че ще дойде. Внезапно тялото й се разтресе и литна нагоре — не към оргазъм, а към някакъв връх далече над онова, което бе изживявала с Том или другите двама любовници преди него. Осъзна, че това няма да бъде просто удоволствие, а взрив на ядрена ракета. Обзе я лек страх… но тялото й отново подхвана ритъма. Усети как цялата дължина на Бил се напряга в нея, как цялото му тяло се вкаменява като онова вътре, и в този момент достигна върха — не, започна да достига върха на някакво невъобразимо удоволствие, граничещо със страданието; то бликаше на вълни от неподозирани до днес шлюзове и тя захапа рамото на Бил, за да заглуши вика си.

— О, Боже мой — изстена Бил и сякаш заплака, макар че нито тогава, нито после тя не успя да разбере дали наистина е било така. Той се отдръпна и Бевърли помисли, че ще се изплъзне от нея — опита да се подготви за този миг, който винаги й носеше мимолетно, необяснимо чувство на загуба и пустота, като човешка следа на безлюден плаж — но той отново нахлу напред. И стана нещо, което не бе подозирала, че може да й се случи — мигновено я разтърси втори оргазъм, а сетне прозорците на паметта зейнаха широко и тя видя птици, хиляди птици да кацат по всеки покрив, по всяка жица и пощенска кутия в Дери, пролетни птици в бледото априлско небе, и имаше болка примесена с удоволствие — ала някак слаба и ниска, както е ниско бледото пролетно небе. Неясна болка, примесена с неясно удоволствие и чувство на преодоляване. Течеше й кръв… и тя… и тя…

— С всички вас? — възкликна тя изведнъж и очите й се разшириха от смайване.

Той пак се отдръпна и този път наистина я напусна, но тя почти не го усети сред потресението на внезапното разкритие.

— Какво? Бевърли? Д-добре ли…

— С всички вас? Любила съм се с всички вас?

Видя как по лицето му се изписва изумление, как челюстта му провисва… и изведнъж проблясва разбиране. Ала откровението не идваше от нея — разбра това въпреки собствения си смут. Бил откриваше истината сам.

— Ние…

— Бил? Какво беше? Как стана?

— Беше т-т-твоят начин да ни спасиш — каза той и очите му запламтяха толкова буйно, че я обзе страх. — Б-бевърли, н-не ра-хха-збираш ли? Това беше т-т-твоят начин да ни спасиш! Ние всички… само че бяхме…

Изведнъж той млъкна стреснат и неуверен.

— Спомняш ли си останалото? — запита тя.

Той бавно поклати глава.

— Не в по-ххо-дробности. Но… — Погледна я и тя разбра, че е изплашен до смърт. — Всичко се с-с-свежда дотам, че разкрихме спасителния път чрез ко-ко-копнежа. А не съм с-сигурен… Бевърли, не съм сигурен, че можем да го повторим като възрастни.

Няколко секунди тя го гледа мълчаливо, после седна на ръба на леглото и почти без да усеща какво прави, започна да се съблича. Имаше красиво, гладко тяло и извивката на гръбнака й едва се очерта в сумрака, докато се привеждаше да свали найлоновите три-четвърти чорапи. Косата й се разстилаше по рамото като ръжен сноп. Бил помисли, че не след дълго отново ще я пожелае и чувството за вина отново се завърна, потискано само от още по-виновната утеха, че Одра е нейде отвъд океана. Пуснете още една монета в музикалния автомат, помисли той. Песента се нарича „Щом не знае, не изпитва болка“. Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

Бевърли се изправи и дръпна завивките.

— Ела. Трябва да поспим. Изтощени сме и двамата.

— До-о-бре.

Знаеше, че тя е права, денят ги бе изтощил до предел. Сега искаше само да заспи… но не сам, не тази нощ. Последните остатъци от потресението изчезваха — може би прекалено бързо, но нямаше сили да мисли за това. Реалността бавно отстъпваше място на съня и въпреки парещата вина той усещаше, че там ще е в безопасност. Можеше да се отпусне за малко, да поспи в прегръдките на Бевърли. Желаеше нейната топлина, нейната близост. Над топлината и близостта се разливаше ореолът на меко сексуално привличане, ала сега в това нямаше нищо лошо.

Той смъкна чорапите и ризата, после легна до Бевърли. Тя притисна към него топла гръд и дълги, прохладни бедра. Бил я прегърна, усещайки разликите — беше по-висока от Одра и малко по-пълна в бюста и ханша. Но допирът до нейното тяло го правеше щастлив.

Сега би трябвало да си с Бен, скъпа, сънено помисли той. Струва ми се, че така е било предопределено. Защо не си с Бен?

Защо беше ти — и тогава, и сега. Това е всичко. Защото нищо не си отива завинаги. Мисля, че Боб Дилан го беше казал… ако не е бил Роналд Рейгън. А може би още защото Бен е обречен да бъде момчето, което изпраща госпожицата след бала.

Бевърли се размърда и притисна тяло към него — без плътско желание, просто диреше топлина (макар че с удоволствие усети как дори и насън членът му потрепва до бедрото й). Тя самата вече беше почти заспала. След толкова много години най-сетне я изпълваше истинско щастие. Разбираше го по горчивия привкус. Имаха само тази нощ и може би ранното утро. После щяха да слязат в каналите както някога и всеки щеше да срещне своето То. Кръгът щеше да се затвори още по-плътно и сегашният им живот щеше да се слее с детството; щяха да заприличат на същества, живеещи върху някаква безумна лента на Мьобиус.

Или пък щяха да загинат в дълбините.

Тя се обърна на другата страна. Бил протегна ръка над нея и нежно обгърна гръдта й. Чудесно бе да знае, че може да заспи, че няма защо да лежи будна и да се пита дали ръката няма изведнъж да я защипе жестоко.

Дрямката прииждаше и мислите й бавно се разпадаха. Както винаги, на границата на съня тя видя грейнали полски цветя — безброй цветя, люшнали пъстри главици под синьото небе. Видението избледня и тя усети, че пропада — като дете това чувство понякога я изтръгваше от съня обляна в пот, готова да изкрещи. На една лекция по психология в колежа бе узнала, че детските сънища за пропадане са често явление.

Но този път не се изтръгна от съня — усещаше топлата, ласкава ръка на Бил около гръдта си. Помисли си, че ако ще пропада, поне няма да е сама.

После тя стигна до дъното и побягна — какъвто и да беше сънят, не можеше да му се отрече, че е бърз. Гонеше съня, гонеше покоя, мълчанието или просто времето. Годините се носеха край нея. Годините летяха. Ако решиш да се обърнеш и да подгониш детството, трябва да бягаш тъй, че подметките ти да пламнат. Двадесет и девет години — тогава беше решила да си боядиса косата на ивици (по-бързо). Двадесет и две — тогава се влюби в един футболист на име Грег Малъри, който едва не я изнасили след някаква забава. (по-бързо, по-бързо) Шестнадесет — с две приятелки отскочиха до Портланд и се напиха в „Синята птица“. Четиринадесет… дванадесет…

по-бързо, по-бързо, по-бързо…

Тя тичаше в съня, гонеше дванадесетата си година, настигаше я, тичаше през булото на забравата, което То бе хвърлило над всички тях (усещаше го как нахлува в напрегнатите й дробове като студена мъгла), настигаше и единадесетата, тичаше, тичаше като луда, надбягваше се с дявола, и вече се озърташе, озърташе се

6.

през рамо да види дали няма да изскочат отнякъде, докато се спускаше по стръмния сипей. Но поне засега от врага нямаше и помен. С онзи ритник го беше „спукала по шевовете“, както казваше понякога баща й… и при мисълта за баща си тя усети как я облива нова вълна от безсилие и вина.

Надникна под паянтовия мост с надеждата да види отдолу Силвър, но Силвър бе изчезнал. Имаше само няколко пистолетчета — криеха ги тук, защото нямаше смисъл да ги прибират у дома. Тя изтича по пътеката, озърна се… и ето, горе на насипа като индиански стражи от приключенски филм стояха Бълвоча и Виктор, прегърнали Хенри през раменете. Хенри беше ужасно блед. Посочи я с пръст. Виктор и Бълвоча му помогнаха да стъпи на сипея. Изпод краката им се затъркаляха камъни и буци пръст.

Няколко секунди Бевърли ги гледа като хипнотизирана. После се завъртя и разплисквайки с гуменките си широки водни струи, прецапа плиткия поток, без да обръща внимание на камъните, които бяха наслагали тук под ръководството на Бен. Докато тичаше по пътеката, въздухът нахлуваше в гърлото й като нажежено желязо. Мускулите в краката й трепереха. Още малко. Къщичката. Стигнеше ли дотам, имаше надежда за спасение.

Тичаше по пътеката и ударите на вейките разпалваха още по-силно пожара по бузите й; едно клонче я шибна през окото и сълзите замъглиха всичко наоколо. Свърна надясно, провря се слепешком през плетеницата от храсти и изскочи на полянката. Капакът и прозорчето бяха широко разтворени; отдолу долиташе рокендрол. Чувайки нейното приближаване, Бен Ханском подаде глава. В едната си ръка държеше кутийка ментови бонбони, в другата книжка с комикси.

Вгледа се по-внимателно в Бев и зяпна от почуда. При други обстоятелства това би я разсмяло.

— По дяволите, Бев, какво…

Тя не си направи труда да отговори. Изотзад и то съвсем отблизо долиташе пращене на клони; отекна приглушена ругатня. Хенри, изглежда, се съвземаше. И тя просто се хвърли към квадратния отвор, развявайки дългата си коса, оплескана със съчки, листа и засъхнала мръсотия от пълзенето под камиона.

Бен я видя да връхлита като 101-ва въздушнодесантна дивизия и хлътна надолу също тъй бързо, както бе изникнал. Бевърли скочи и той я подхвана неловко.

— Затваряй всичко — изпъшка тя. — За Бога, Бен, побързай! Идват!

— Кои?

— Хенри и неговите приятели! Хенри е полудял, има нож…

Това бе достатъчно за Бен. Той захвърли бонбоните и книжката. С глухо пъхтене дръпна капака на място. Отгоре капакът беше покрит с чимове; лепилото продължаваше да ги държи отлично. Само два-три се бяха поразхлабили иначе всичко беше наред. Бевърли се надигна на пръсти и затвори прозорчето. Обгърна ги мрак.

Тя опипа наоколо, откри Бен и го прегърна с отчаяна сила. След кратко колебание той също я прегърна. Стояха на колене. С внезапен ужас Бевърли осъзна, че транзисторът на Ричи продължава да свири някъде в тъмното — Литъл Ричард пееше „Не е виновно момичето“.

— Бен… транзисторът… ще го чуят…

— Боже мой!

Месестото му бедро я блъсна и тя едва не се прекатури назад в мрака. Чу как транзисторът пада на пода. „Не е виновна тя задето мъжете спират и я зяпат“ — осведоми ги Литъл Ричард с обичайния си хрипкав ентусиазъм. „Не е виновна — потвърди съставът, — тя не е виновна!“ Сега и Бен се задъхваше. Двамата пъхтяха в тъмното като парни локомотиви. Внезапно нещо изхрущя… и настана тишина.

— Майната му — каза Бен. — Направо го смачках. На Ричи ще му призлее.

Той я потърси пипнешком из мрака. Бевърли усети как едната му ръка я докосва по гърдите и веднага отскача като опарена. Пресегна се, сграбчи го за ризата и го придърпа до себе си.

— Бевърли, какво…

— Шшшшшт!

Той млъкна. Седяха прегърнати и гледаха нагоре. Мракът не беше пълен; тънка ивица светлина подсказваше къде е единият край на капака, още три светли процепа очертаваха прозорчето. Един от трите беше толкова широк, че в къщичката проникваше диагонален слънчев лъч. Можеха само да се молят ония да не забележат пукнатината.

Бевърли ги чу как приближават. Отначало не успя да различи отделните думи… после говорът се проясни. Тя отчаяно се вкопчи в Бен.

— Ако е влязла в бамбука, лесно ще й открием следата — говореше Бълвоча.

— Те играят по тия места — отвърна Хенри. Гласът му трепереше, думите излитаха с пъхтене, като че насила. — Тъй разправя Талиендо Църното. И когато се бихме с камъни, пак оттук идваха.

— Ъхъ, играят си на престрелка и тем подобни — потвърди Бълвоча.

Изведнъж тежки стъпки затътнаха право над главите им; покритият с чимове капак затрепери нагоре-надолу. По вирнатото лице на Бевърли се посипа прах. Един или двама, а може би и тримата стояха над къщичката. Болезнен спазъм стегна корема й; тя захапа юмрук, за да не изкрещи. Бен я прихвана с едрата си длан и притисна лицето й към рамото си, докато гледаше нагоре, очаквайки да разбере дали ще се досетят… или вече са разбрали и само си играят с жертвите.

— Имали си скривалище — продължаваше Хенри. — Пак от Църното го разбрах. Къщичка на дърво или нещо от тоя сорт. Разправяли, че било техен клуб.

— Който има клуб, скоро ще е труп — каза Виктор. Бълвоча се разкиска гръмогласно като хиена.

Туп, туп, туп над главите им. Сега капакът поддаде още малко. Сигурно щяха да забележат; обикновената почва просто не пружинира толкова силно.

— Дайте да огледаме край реката — каза Хенри. — Бас държа, че е слязла натам.

— Окей — съгласи се Виктор.

Туп, туп. Отиваха си. Бев процеди през зъби тиха въздишка на облекчение… и в този миг Хенри нареди:

— Бълвоч, ти оставаш тук да пазиш пътеката.

— Добре — каза Бълвоча и закрачи напред-назад. Ту се отдалечаваше от капака, ту пак се връщаше отгоре. Над двамата продължаваха да се сипят прах и бучици пръст. Те се спогледаха с обтегнати, мръсни лица. Бев осъзна, че сега къщичката мирише не само на пушек — наоколо тегнеше и прогнила, влажна воня на боклук. Това е от мене, унило помисли тя. Но въпреки вонята се вкопчи още по-здраво в Бен. Туловището му изведнъж й се стори невероятно желано, безкрайно утешително и тя се радваше, че има толкова много за прегръщане. Началото на лятната ваканция го бе заварило като жалък изплашен шишко, ала сега той бе станал нещо повече; беше се променил заедно с другите Неудачници. Ако Бълвоча ги откриеше в къщичката, Бен можеше да му поднесе твърде неприятна изненада.

— Който има клуб, скоро ще е труп — промърмори Бълвоча и се изкиска. Смехът му беше гърлен и глух, като смях на трол. — Който има клуб, скоро ще е труп. Ама че го рече. Голям майтап.

Бевърли усети, че гърдите на Бен подскачат нагоре-надолу на резки тласъци; пресекливо поемаше въздух и тутакси го издишваше. В един панически миг помисли, че той се готви да заплаче, после се вгледа в лицето му и разбра, че се мъчи да удържи смеха. Просълзените му очи срещнаха нейния поглед и безумно се врътнаха настрани. В бледата светлина, прозираща през процепа край капака, Бевърли видя, че лицето му е тъмночервено от напъване.

— Който има клуб, става трупи-тупи-туп — повтори Бълвоча и тежко седна точно насред капака.

Този път покривът се разтресе още по-страшно и Бевърли чу откъм едната подпора глухо, зловещо скррръъъц. Капакът беше предвиден да издържи тежестта на прикритието от чимове… но сега към тях се прибавяха осемдесетте килограма на Бълвоча.

Ако не си тръгне скоро, ще ми се приземи право в скута, помисли Бевърли и изведнъж я прихвана истерията на Бен. Смехът се мъчеше да избие от гърдите й с мъчителни, парещи напъни. Представи си как открехва прозорчето, протяга ръка и жестоко ощипва задника на Бълвоча, който е седнал на припек и се кикоти без нищо да подозира. В последно отчаяно усилие да удържи смеха, тя притисна лице към гърдите на Бен.

— Шшшшшт — прошепна Бен. — За Бога, Бев…

Скрррръъъц. Още по-силно.

— Ще издържи ли? — едва чуто запита тя.

— Ако не пръдне, може и да издържи — отговори Бен и само след миг Бълвоча наистина пръдна — дълго и звучно соло на тромпет, което трая най-малко тридесет секунди. Двамата се вкопчиха един в друг, заглушавайки взаимно лудешкия си кикот. Бевърли усещаше ужасно главоболие и се запита дали няма да припадне.

После нейде отдалече Хенри повика Бълвоча.

— Какво? — изрева Бълвоча и скочи на крака с тежък тътен. Долу отново се посипа прах. — Какво, Хенри?

Хенри изкрещя някакъв отговор; Бевърли разбра само две думи: брега и храстите.

— Окей! — излая Бълвоча и стъпките му прекосиха капака за последен път. Отекна прощален тътен и в скута на Бевърли се отрони тресчица. Тя хвана късчето дърво и смаяно го огледа.

— Още пет минути — глухо прошепна Бен. — Само пет минути и всичко щеше да рухне.

— Чу ли го като пръдна? — запита Бевърли и пак се разкиска.

— Помислих, че е почнала Третата световна война — отвърна Бен и също се разсмя.

Трябваше да дадат воля на облекчението и те дълго се смяха като луди, опитвайки да не вдигат прекалено много шум.

Накрая, без сама да подозира какво ще изрече (и без никаква конкретна връзка с отчаяното положение), Бевърли каза:

— Благодаря ти за стихотворението, Бен.

Бен веднага спря да се смее и я огледа сериозно, почти боязливо. Извади от задния джоб зацапана кърпичка и бавно избърса лицето си.

— Стихотворение ли?

— Онова хайку. На пощенската картичка. Ти го изпрати, нали?

— Не — каза Бен. — Не съм ти пращал никакво хайку. Щото ако хлапе като мен — дебело хлапе като мен — направи такова нещо, момичето сигурно ще си падне от смях.

— Не се смях. Помислих, че е прекрасно.

— Аз не мога да напиша нищо прекрасно. Сигурно е Бил. Не съм аз.

— Бил ще пише — съгласи се тя. — Обаче никога няма да напише нещо толкова нежно. Ще ми услужиш ли с кърпичката?

Бен й я подаде и тя се помъчи да изчисти лицето си.

— Откъде разбра, че съм аз — запита той след дълго мълчание.

— Не знам — каза тя. — Просто разбрах.

Бен преглътна на сухо. Сведе глава и се втренчи в ръцете си.

— Не беше сериозно. Написах го просто така.

Бевърли го изгледа тъжно.

— Дано да лъжеш — прошепна тя. — Ако е истина, съвсем ще ми развалиш деня, а пък право да си кажа, той и бездруго не е много весел.

Бен продължи да се взира в ръцете си и най-сетне отвърна с едва доловим глас:

— Ами такова… обичам те, Бевърли, обаче не искам това да ни развали дружбата.

— Няма — обеща тя и го прегърна. — Сега се нуждая от всичката обич, която можеш да ми дадеш.

— Но най-много харесваш Бил.

— Може и да е тъй — съгласи се тя, — обаче това не е важно. Ако бяхме големи, сигурно щеше да има някакво значение. Но сега еднакво обичам всички ви. Вие сте единствените ми приятели. И аз те обичам, Бен.

— Благодаря ти — каза той. Помълча, напрегна се и успя да го изрече. Даже намери сили да я погледне в очите. — Аз написах стихотворението.

Дълго седяха в мълчание един до друг. Бевърли се чувствуваше в безопасност. Под закрила. Когато бяха толкова плътно притиснати, спомените за бащиното лице и ножа на Хенри изглеждаха бледи и далечни. Трудно бе да изрази с думи чувството за закрила и тя не се опита да го стори, макар че след години щеше да разбере откъде е извирала силата: намираше се в прегръдките на мъж, готов без колебание да загине заради нея. А сега просто знаеше истината — тя беше в излитащия от кожата му мирис на нещо безкрайно първобитно и собствените й жлези отвръщаха на този зов.

— Момчетата щяха да идват насам — каза внезапно Бен. — Ами ако ония ги спипат?

Тя трепна и разбра, че е била на път да задреме. Спомни си, че Бил беше поканил Майк Хенлън да обядват заедно. Ричи беше отвел Стан да си направят сандвичи. А Еди бе обещал да донесе „Не се сърди човече“. Скоро щяха да пристигнат, без да подозират, че Хенри и приятелите му дебнат из Пущинака.

— Трябва да ги предупредим — каза Бевърли. — Хенри не гони само мене.

— Ако излезем и ония се върнат…

— Да, но ние поне знаем, че те са наоколо. Бил и момчетата не знаят. А Еди не може и да бяга с тая счупена ръка.

— Божичко — промърмори Бен. — Май ще трябва да рискуваме.

— Аха. — Тя преглътна и погледна часовника си. В сумрака не видя почти нищо, но предположи, че трябва да е малко след един. — Бен…

— Какво?

— Хенри наистина е полудял. Като онова момче от „Ученическа джунгла“. Канеше се да ме убие и другите двама щяха да му помогнат.

— А, не — възрази Бен. — Хенри е луд, ама не чак дотам. Той просто…

— Просто какво? — запита Бевърли. Спомни си Хенри и Патрик сред автомобилното гробище под палещите слънчеви лъчи. Безизразния поглед на Хенри.

Бен не отговори. Мислеше. Напоследък нещата се променяха, нали? Когато си отвътре, промените по-трудно се забелязват. За да ги видиш, трябва да отстъпиш назад… или поне да опиташ. Когато започна ваканцията, той се боеше от Хенри, но само защото Хенри беше силен и жесток — от ония побойници, които обичат да хванат някой първолак и да му разтриват ръката с пясък докато се разплаче. Нищо повече. А сетне Хенри се подписа на корема му. Още по-сетне дойде боят с камъни и тогава Хенри вече размахваше каменарски капсули. С такова нещо можеш да убиеш човек. Убиваш го като едното нищо. Хенри изглеждаше някак различен… едва ли не вездесъщ. Сякаш винаги трябваше да бъдат нащрек, готови за появата му, както изследователят в джунглите трябва да бъде нащрек за тигри и отровни змии. Но с това постепенно се свиква; толкова се свиква, че вече не виждаш нищо странно, приемаш го като част от живота. Само че Хенри наистина беше луд, нали? Да. Бен го знаеше още от първия ден на ваканцията, но съзнателно избягваше да мисли за това. Мисълта не беше от най-приятните. И изведнъж нова идея — напълно оформена и толкова силна, че граничеше с увереност — полъхна в главата му като мразовит октомврийски вятър. То си служи с Хенри. Може би и с другите, но ги владее чрез Хенри. И ако е така, тя навярно има право. Този път вече няма да има само разтриване с пясък, или щипане по врата в последния учебен час, докато мисис Дъглас чете от учебника, или блъскане в училищния двор, та да паднеш и да си обелиш коляното. Ако То си служи с него, Хенри непременно ще развърти ножа.

— Една стара дама ги видя, като се канеха да ме пребият — говореше Бевърли. — Хенри се нахвърли върху нея. Счупи й стопа.

Това разтревожи Бен повече от всичко друго. Като всички свои връстници, той инстинктивно разбираше, че децата живеят извън зрителното поле, а следователно и извън мислите на повечето възрастни. Когато някой възрастен крачи деловито по улицата, увлечен във възрастните си мисли за работа, срещи, нови коли и прочие възрастни работи, той изобщо не забелязва как наоколо децата играят на дама, престрелка, ритни-консерва, ринги-ринги-рае и криеница. Побойници като Хенри можеха безнаказано да тормозят другите деца, стига да не навлизаха в зрителното поле на големите. Най-много някой възрастен минувач да им подхвърли: „Престани веднага!“ или нещо от тоя сорт, а сетне да продължи деловито напред, без да поглежда дали побойникът наистина е престанал. Побойникът търпеливо изчакваше възрастният да изчезне зад ъгъла… и продължаваше прекъснатото дело. Възрастните сякаш си въобразяваха, че животът започва едва след като пораснеш метър и половина.

Щом Хенри бе нападнал старата дама, значи нарушаваше зрителното поле. И за Бен това бе най-сигурното доказателство, че наистина е полудял.

Бевърли разбра по лицето му, че най-сетне е повярвал и я обзе неописуемо облекчение. Не се налагаше да му разказва как мистър Рос спокойно сгъна вестника и се прибра. Можеше да го премълчи. Това беше прекалено страшно.

— Тръгваме към Канзас стрийт — каза Бен и рязко вдигна капака. — Бъди готова да бягаш.

Той подаде глава навън и се огледа. Над поляната царуваше тишина. Чуваше звънкия ромон на Кендъскиг, птичи песни, далечния тътен на дизелов локомотив в депото. Нямаше нищо друго и това го разтревожи. Би се чувствувал много по-спокоен, ако можеше да чуе как Хенри, Бълвоча и Виктор се провират с трясък и ругатни през гъстия храсталак край потока. Но не ги чуваше.

— Хайде — каза той и помогна на Бевърли да излезе. Тя също се огледа тревожно, като приглаждаше косата си назад и се мръщеше от неприятния, мазен допир.

Бен я хвана за ръката и двамата започнаха да се промъкват през храстите към Канзас стрийт.

— По добре да не излизаме на пътеката.

— Не — възрази тя, — трябва да бързаме.

Той кимна.

— Добре.

Излязоха на пътеката и побягнаха към Канзас стрийт. Веднъж тя се препъна в някакъв издаден камък и

7.

тежко рухна на тротоара под сребристите лунни лъчи. Глухо изпъшка и заедно със стона върху напукания бетон бликна струйка кръв. Под лунното сияние изглеждаше черна като кръвта на бръмбар. Няколко секунди Хенри я гледа замаяно, после надигна глава и се озърна.

Над Канзас стрийт тегнеше предутринна тишина, между мрачните заключени къщи светеха само няколко улични лампи.

А. Ето и каналната решетка.

За една от железните пречки беше завързано балонче с изрисувана широка усмивка. Лекият ветрец го подмяташе насам-натам.

Хенри отново се изправи на крака, притискайки корема си с лепкава длан. Добре го беше подредило негрото, обаче Хенри му го беше върнал тъпкано. Да, сър. С негрото вече всичко беше типи-типи-топ.

— Пиши го бегало — промърмори Хенри и затътри треперещи нозе покрай подскачащото балонче. Нова струя кръв от корема оплиска дланта му. — Видях му сметката. Очистих го педераста черен. Всички ще очистя. Да знаят друг път как се хвърлят камъни.

Наоколо светът прелиташе на бавни, огромни вълни — досущ като ония, дето ги показваха по болничния телевизор в началото на всеки епизод от „Хавай“

(давай, мой човек, ха-ха, страхотен е Джак Лорд, да го шибам. Типи-типи-топ е Джак Лорд, да му го набутам в човката)

и Хенри можеше Хенри можеше Хенри почти можеше

(да чуе как ония грамадни вълни край Оаху растат с рев и подгъват пенести гребени и раздрусват)

(друсайдрусайдрусай)

(реалността на света. Ами „Тръбопровод“? Голяма работа беше. Помниш ли „Тръбопровод“? Типи-типи-топ, страхотен сериал. Ами „Изтриване“? Голям майтап падна в началото, да се напикаеш от смях. Оня образ мязаше на Патрик Хокстетър. Педераст скапан. Ама и него го очистиха и що се)

отнасяше до Хенри, тъй беше

(по-добре, хиляда кура по-добре от типи-типи-топ, беше просто ЧУДЕСНО, направо ЧУДЕСНО КАТО ПРЯСНА МАЗИЛКА)

(окей стрелвай се по Тръбопровода и не се оглеждай назад не закачай моите момчета хващай вълната и се)

(стрелвай)

(стреляйстреляйстреляй)

(с вълната и литвай с мен на сърф по тротоара стреляй)

(по вълната стреляй по света но слушай)

ухото на паметта — то непрестанно чуваше онова страшно чат-боннггг; окото на паметта непрестанно виждаше как над пружината подскача главата на Виктор с татуирани кървави розетки по челото, клепачите и бузите.

Хенри тъпо се озърна наляво и видя, че вместо къщи сега край него чернее висок жив плет. Отзад стърчеше тясната, мрачно викторианска сграда на Духовната семинария. Не светеше нито един прозорец. Последният випуск бе напуснал Семинарията през 1974 година. От лятото на онази година сградата затвори врати. Ако сега нещо бродеше из нея, можеше да го стори само с разрешение на групата стари клюкарки, които се наричаха „Историческо дружество“.

Той пристъпи към алеята пред входа. Преграждаше я тежка верига с метална табелка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ДЕРИ.

Хенри преплете крака и отново се сгромоляса — бух! — на тротоара. В далечината една кола зави по Канзас стрийт. Лъчите на фаровете обляха асфалта. Хенри намери сили да пропъди мъглата пред очите си и различи лампите върху покрива — полицейска кола.

Драскайки с нокти, той пропълзя под веригата и се търкулна наляво, зад живия плет. С наслада усети росни капки по пламналото си лице. Лежеше по очи, въртеше глава насам-натам из влажната трева и мислеше колко хубаво би било сега да пийне нещо.

Полицейската кола бавно мина край него и се отдалечи.

После лампите изведнъж припламнаха и пръснаха из мрака трескави сини отблясъци. По пустите улици нямаше нужда от сирена, но Хенри чу как двигателят изведнъж изрева на пълни обороти. Гумите яростно изпищяха по асфалта.

Спипаха ме, спипаха ме, брътвеше задавен глас в главата му… после той осъзна, че полицейската кола се отдалечава от него нагоре по Канзас стрийт. След миг адски вой огласи тихата нощ. Звукът наближаваше откъм юг и Хенри си представи как някаква чудовищна черна котка с дълга мека козина и искрящи зелени очи препуска из мрака — То иде под новия си облик да го хване, да го изсмуче като сурово яйце.

Малко по малко (и чак когато воят взе да заглъхва) той осъзна, че чува сирената на линейка, отиваща натам, накъдето бе изчезнала полицейската кола. Лежеше разтреперан и вледенен в мократа трева и се мъчеше

(друсай братко друсай сладко рокендрол има пилета в хамбар ’къв хамбар чий хамбар мой)

да не повърне. Боеше се, че ако повърне, може да си избълва червата, а му оставаха още петима за убиване.

Линейка и полицейска кола. Накъде отиват? Към библиотеката, разбира се. За негрото. Ама закъсняха. Очистих го. Що не вземете да спрете тая сирена, момчета? Той не я чува. Вече е глух като пън. Той…

Наистина ли?

Хенри плъзна пресъхнал език по олющените си устни. Ако онзи беше мъртъв, сирената нямаше да вие в нощта като ранена пантера. Нямаше да има линейка, ако черната маймуна не я е повикала. Значи може би — но само може би — негрото беше живо.

— Не — изпъшка Хенри.

Претъркаля се по гръб и заби поглед в небето, осеяно с милиарди звезди. Знаеше, че То е дошло оттам. Нейде от този небосвод… То

(бе дошло от космоса пълно с похотлива страст за земни жени бе дошло да ограби всички жени и да изнасили всички мъже хей братче не беше ли обратното я да мълчиш сладурче господин Джеси Джеймс си знае работата. Виктор обичаше да разправя този виц и падаше голям)

бе дошло от междузвездните пространства. Гледайки звездното небе, той изтръпна от ужас пред необятния черен мрак. Прекалено лесно можеше да си представи как небосводът се обагря в кървав пурпур и огнени линии очертават Лице…

Потръпвайки, той затвори очи, стисна корема си с две ръце и помисли: Негрото е пукнало. Просто някой е чул боя и се е обадил на ченгетата да проверят какво става. Това е.

Ами линейката?

— Млъквай, млъквай — изстена Хенри.

Отново го обземаше някогашната безсилна ярост; спомни си как ония гадни хлапета все го прецакваха в старите времена — старите времена, които днес изглеждаха тъй близки и важни — как всеки път, щом решеше, че ги е спипал, те намираха начин да му се изплъзнат. Така беше и в онзи последен ден, когато Бълвоча видя ситното курве да тича по Канзас стрийт към Пущинака. Помнеше, о да, помнеше съвършено ясно. Когато те ритнат по топките, няма начин да забравиш. А през онова лято най-редовно го ритаха по топките.

Хенри с усилие се надигна, седна и примижа от острата болка дълбоко в корема.

Виктор и Бълвоча му бяха помогнали да слезе в Пущинака. Той вървеше колкото се може по-бързо въпреки страданието, раздиращо като с нокти слабините и долната част на корема му. Дошло бе време да свърши веднъж завинаги. Излязоха на полянка, от която като нишки на паяжина се разбягваха шест пътечки. Да, личеше, че тук са играли хлапета; не бе необходимо да си детектив, за да го разбереш. Наоколо се търкаляха хартийки от бонбони, стари капси от тапешник, няколко вехти дъски и пухкава купчинка стърготини, като че нещо е било майсторено тук.

Помнеше как застана сред полянката и огледа околните дървета, търсейки тъпата им къщичка. Щеше да я открие, после щеше да се изкатери — и момичето щеше да се крие там, а той щеше да й клъцне гърлото с ножа и след това щеше да й гали циците нежно и леко докато изстинат.

Но не видя никаква къщичка сред клоните; Бълвоча и Виктор също не откриха нищо. В гърлото му се надигна познатата горчилка на разочарованието. Двамата с Виктор оставиха Бълвоча да пази поляната и слязоха към реката. И там нямаше помен от момичето. Помнеше как се приведе, вдигна един камък и

8.

побеснял от недоумение и гняв го запокити далече надолу по реката. Рязко се завъртя към Виктор.

— Къде е?

Виктор бавно поклати глава.

— Не знам — каза той. — Тече ти кръв.

Хенри наведе глава и видя върху чатала на джинсите си тъмно петно колкото монета от четвърт долар. Болката бе отстъпила място на тъпо, пулсиращо страдание, но имаше чувството, че долните му гащи изведнъж са станали прекалено тесни. Топките му се подуваха. Усети как яростта отново нахлува в гърдите му и стяга сърцето като конопено въже. Тя бе посмяла да стори това.

— Къде е? — изсъска той.

— Не знам — отговори Виктор със същия безизразен глас. Изглеждаше хипнотизиран, слънчасал и сякаш изобщо нямаше представа къде се намира. — Сигурно е избягала. Вече може да е чак в Олд кейп.

— Не е — каза Хенри. — Крие се. Имат скривалище и тя се спотайва там. Може да не е къщичка на дърво. Може да е нещо друго.

— Какво?

— Откъде… да… знам! — изрева Хенри и Виктор отскочи назад.

Хенри стоеше сред Кендъскиг и се оглеждаше, без да усеща хладните водни струи около гуменките си. Пет-шест метра надолу по течението погледът му се прикова върху стърчащия над брега бетонен цилиндър — помпена станция. Измъкна се от водата и тръгна нататък, усещайки как го изпълва някакъв неизбежен ужас. Кожата му сякаш се стягаше, очите му се разширяваха, за да виждат все повече и повече; дори му се стори, че усеща как ситните косъмчета в ушите му настръхват и се полюшват като водорасли под ласката на дълбоко течение.

Откъм помпената станция долиташе глухо бучене. Над водата край нея стърчеше дълга тръба, от която на ритмични тласъци изхвръкваха струи тъмна кал.

Хенри се приведе над кръглия железен капак на цилиндъра.

— Хенри? — нервно подвикна Виктор. — Хенри? Какво правиш?

Хенри не му обръщаше внимание. Приближи око към една от кръглите дупки в капака, но не видя нищо освен мрак. Тогава притисна ухо върху желязото.

— Чакай…

Гласът долетя от дълбокия мрак и Хенри усети как цялото му тяло изстива до абсолютната нула, как вените и артериите замръзват като кристални ледени тръбички. Но с тия чувства идваше и нещо почти непознато: обич. Очите му се разшириха. Устата му се разтегна в безжизнена клоунска усмивка. Това бе гласът от луната. Сега То беше долу, в помпената станция… дълбоко в каналите.

— Чакай… гледай…

Той зачака, но вече не се чуваше нищо освен равномерното приспивно бучене на помпите. Върна се към Виктор, който стоеше на брега и го гледаше боязливо. Без да му обръща внимание, Хенри изрева на Бълвоча. След малко Бълвоча дотърча.

— Елате — каза Хенри.

— Какво ще правим? — запита Бълвоча.

— Ще чакаме. Ще гледаме.

Промъкнаха се обратно към полянката и седнаха между храстите. Хенри опита да дръпне гащите от подутите си топки, но това се оказа прекалено болезнено.

— Хенри, какво… — започна Бълвоча.

— Шшшшт!

Бълвоча послушно замълча. Хенри имаше пакет „Кемъл“, но не го извади. Не искаше оная кучка да надуши дима, ако се спотайваше наоколо. Можеше да им обясни, но нямаше смисъл да си хаби думите. Гласът бе изрекъл само две думи, ала те сякаш обясняваха всичко. Хлапетата играеха тук. Скоро щяха да се върнат. Защо да гонят само ситното курве, когато можеха да спипат и седмината лайнари накуп?

Чакаха и гледаха. Виктор и Бълвоча като че бяха заспали с отворени очи. Очакването не трая дълго, но Хенри имаше време да помисли за много неща. Например за това как бе намерил автоматичния нож тази сутрин. Не стария нож, който носеше през последния учебен ден; онзи бе изчезнал някъде. Обаче сегашният изглеждаше много по-готин.

Беше пристигнал по пощата.

Уж де.

Спомни си как стоеше на верандата, гледаше килнатата, очукана пощенска кутия и се мъчеше да проумее видяното. Кутията беше окичена с балони. Два бяха завързани за кукичката, на която раздавачът понякога закачаше колети; други — за металното флагче. Червени, жълти, сини, зелени. Сякаш някакъв безумен цирк бе минал в потайна доба по Уичъм роуд, за да остави тук своя знак.

Когато изтича до пощенската кутия, той видя, че по балоните са изрисувани лица — лицата на хлапетата, които го вбесяваха през цялото лято, които сякаш му се подиграваха иззад всеки ъгъл.

Зяпнал от изумление, той гледаше тия образи, а сетне балоните се пръснаха един след друг. Беше чудесно; стори му се, че ги е пукнал с мисълта си, че ги убива с желанието да умрат.

Изведнъж вратичката на пощенската кутия увисна надолу. Хенри пристъпи към нея и надникна вътре. Макар че раздавачът идваше насам едва около пладне, той изобщо не се учуди, когато видя плоско правоъгълно пакетче. Извади го. Адресът гласеше: МИСТЪР ХЕНРИ БАУЪРС, П.К. №2, ДЕРИ, МЕЙН. Имаше даже и адрес на подателя: МИСТЪР РОБЪРТ ГРЕЙ, ДЕРИ, МЕЙН.

Развърза пакетчето и небрежно захвърли край краката си кафявата опаковъчна хартия. Вътре имаше бяла кутийка. Отвори я. Върху подложка от бял памук лежеше автоматичен нож. Хенри го извади и влезе в къщата.

Баща му лежеше на раздърпания дюшек в общата им спалня, обкръжен от празни бирени кутии. Коремът му стърчеше изпод жълтеникавите долни гащи. Хенри коленичи до баща си, вслуша се в носовото му хъркане, погледа как трепкат, подскачат и плющят загрубелите му устни.

Той притисна дръжката на ножа до изопнатото костеливо гърло. Баща му се поразмърда и пак потъна в пиянска дрямка. Зареял поглед нейде надалече, Хенри стоя така цели пет минути, галейки с палец сребристото бутонче върху дръжката. Гласът от луната му говореше — шушнеше като топъл пролетен ветрец с дебнеща в полъха хладна стомана, бръмчеше като гневни стършели в книжно гнездо, пазареше се като пресипнал политик.

Всички приказки на гласа изглеждаха типи-типи-топ, затова Хенри натисна сребристото бутонче. Нещо изщрака в дръжката на ножа, пружината тласна острието и петнадесет сантиметра стомана пронизаха гърлото на Бъч Бауърс. Беше съвсем лесно, като да забиеш вилица в месото на добре изпечено пиле. Окървавеното връхче изхвръкна от другата страна.

Бъч отвори очи. Втренчи се в тавана. Устата му зяпна широко. Струйки кръв протекоха от ъгълчетата на устните надолу към ушите. От гърлото му долиташе бълбукане. Огромен кървав мехур се изду между провисналите устни и веднага се пукна. Едната ръка на Бъч пропълзя напред и конвулсивно стисна коляното на сина му. Хенри не се разсърди. След малко ръката се отпусна. После бълбукането заглъхна. Бъч Бауърс беше мъртъв.

Хенри издърпа ножа, избърса го в мръсния чаршаф върху дюшека и избута острието назад докато пружината изщрака. Огледа баща си без особен интерес. Гласът му бе обяснил задачите за днес докато стоеше на колене и притискаше дръжката на ножа към гърлото на Бъч. Гласът бе обяснил всичко. И той мина в хола, за да позвъни на Бълвоча и Виктор.

Сега тримата заедно чакаха край поляната и макар че топките все още го боляха ужасно, беше приятно и утешително да усеща как се издува ножът в левия джоб на джинсите. Предчувствуваше, че клането ще започне скоро. Другите щяха да се върнат, за да продължат бебешките си игри и тогава клането щеше да започне. Гласът от луната му бе обяснил всичко докато стоеше на колене край баща си, а после, на път към града, Хенри нямаше сили да откъсне очи от бледия призрачен диск сред небосвода. Видя, че луната наистина има човешко лице — зловещо искрящо призрачно лице със зейнали кратери вместо очи и похотлива усмивка, която сякаш прорязваше скулите чак до ушите. То му говореше

(тук долу се реем Хенри всички се реем и ти ще се рееш)

по целия път до града. Избий ги всички, казваше призрачният глас от луната и Хенри отлично го разбираше; усещаше, че споделя същото вълнение. Щеше да ги избие всички, всички свои мъчители и тогава страшното чувство — чувството, че хватката му слабее, че неумолимо навлиза в един по-широк свят, където не ще може да властвува както властвуваше над двора на Общинската прогимназия, че в широкия свят шишкото, негрото и пелтекът може някак да пораснат, докато той само ще старее — ще изчезне завинаги.

Щеше да ги избие всички и гласовете — ония, които говореха отвътре и другите от луната — щяха да го оставят на мира. Щеше да ги избие всички, а после щеше да се прибере у дома и да седне на задната веранда с татковата японска сабя в скута. Щеше да изпие една-две от татковите бири. Щеше да слуша радио, само че не бейзбол. Бейзболът беше скапана работа. Щеше да слуша рокендрол. Макар че Хенри не знаеше (а и не би му пукало, ако го знаеше), по този въпрос между него и Неудачниците царуваше пълно единодушие: рокендролът беше типи-типи-топ. Има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. Тогава всичко щеше да бъде наред; всичко щеше да бъде гот; всичко щеше да бъде окей и нямаше да има значение какво ще се случи после. Гласът щеше да се погрижи за него — усещаше това. Щом ти се грижиш за То, и То се грижи за теб. Така беше в Дери открай време.

Но хлапетата трябваше да бъдат спрени — незабавно, още днес. Така бе казал гласът.

Хенри извади от джоба новия си нож и взе да го върти насам-натам пред очите си, гледайки с наслада как слънчевите лъчи примигват и се плъзгат по хромираните части. После Бълвоча стисна ръката му и изсъска:

— Гледай, Хенри! Леле Божичко! Гледай го туй!

Хенри погледна и усети как разбирането го облива като поток от ясна светлина. Сякаш по вълшебство едно квадратно късче от поляната се вдигаше нагоре, разкривайки все по-широк мрачен отвор. Ужасът го жегна за миг, когато помисли, че там може да е господарят на гласа… та нали То живееше нейде под Дери! Сетне чу дрезгавото скърцане на зацапаните панти и разбра всичко. Не бяха видели къщичка по дърветата, защото тя изобщо не беше там.

— Бога ми, стояли сме право връз нея — изръмжа Бълвоча и се приготви да хукне в атака, когато от квадрата сред поляната изникнаха главата и раменете на Бен. Хенри го сграбчи и дръпна надолу.

— Няма ли да ги спипаме, Хенри? — запита Виктор, докато Бен с пухтене се измъкваше навън.

— Ще ги спипаме — отвърна Хенри, без да изпуска от поглед омразния шишко. И тоя си падаше ритнитопковец. Така ще ти сритам топките, че да си ги носиш за обици, педераст шишкав. Чакай само да видиш какво ти се пише. — Не се тревожи.

Дебелакът помагаше на курвата да се измъкне от ямата. Тя се озърна тревожно и за миг Хенри се изплаши, че гледа право срещу него. После очите й плъзнаха настрани. Двамата си казаха нещо, сетне хлътнаха в гъстите храсти и изчезнаха.

— Хайде — каза Хенри, когато шумът на листа и строшени клонки заглъхна в далечината. — Ще ги проследим. Обаче отдалече и тихичко. Искам ги всички в кюпа.

Озъртайки се наоколо с широко разтворени очи, тримата се приведоха и изтичаха през поляната като военен патрул. Бълвоча поспря да надникне в къщичката и поклати глава от почуда и възхищение.

— Ами че аз съм седял право над главите им.

Хенри нетърпеливо му махна с ръка.

Тръгнаха по пътеката, за да не вдигат шум. Бяха минали половината път до Канзас стрийт, когато отсреща изникнаха шишкото и курвето, хванати ръка за ръка (колко са милички! — помисли Хенри във върховен изблик на блажена ненавист).

За щастие двамата бяха с гръб към преследвачите и не поглеждаха назад. Хенри, Виктор и Бълвоча застинаха на място, после се оттеглиха в сянката край пътеката. Скоро Бен и Бевърли се превърнаха в две подскачащи светли петна сред гъстата плетеница от клони и храсти. Тримата продължиха преследването… но вече по-предпазливо. Хенри пак извади ножа и

9.

натисна хромираното бутонче върху дръжката. Острието изхвръкна навън. Той го огледа унесено под лунните лъчи. Звездните проблясъци по острието бяха прекрасни. Нямаше представа колко е часът. От време на време потъваше и отново изплуваше в реалността.

В съзнанието му нахлу далечен звук, който бавно се засилваше. Автомобилен двигател. Идваше насам. Очите на Хенри се разшириха сред мрака. Той стисна ножа и зачака колата да отмине.

Но колата не отмина. Отби до тротоара край живия плет на Семинарията и спря без да изключва двигателя. Хапейки устни (коремът му се вцепеняваше; беше се втвърдил като дъска и кръвта между пръстите му лепнеше като кленов сок, когато го източваш от стъблото в края на март или началото на април), Хенри се надигна на колене и разгърна жилавите вейки. Зърна фарове и тъмния силует на автомобил. Ченгета? Пръстите му стискаха и отпускаха дръжката на ножа, стискаха и отпускаха, стискаха и отпускаха.

Пратих ти превоз, Хенри, прошепна гласът. Един вид такси, чат ли си? Нали трябва час по-скоро да те докараме до „Градски дом“. Нощта отминава.

Гласът се изкиска тъничко и зловещо, после млъкна. Сега в тишината се чуваха само песните на щурците и равномерното боботене на мощния двигател. Звучи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички, разсеяно помисли Хенри.

Тромаво се изправи на крака и закуцука към алеята пред Семинарията. Надникна иззад живия плет. Не беше полицейска кола — нямаше буркани отгоре, а и формата му се стори някак необичайна. Стори му се… стара.

Отново чу онова тихо кискане… или може би само песента на вятъра.

Хенри се измъкна от сянката на живия плет, пролази под веригата, пак се изправи и тръгна към спрялата кола, застинала сред черно-бял фотографски свят от сребърен лунен блясък и непроницаеми сенки. Самият той изглеждаше ужасно: ризата му беше почерняла от кръв, лепкавото петно бе стигнало почти до коленете на джинсите. Лицето му се белееше призрачно в мрака под късата болнична прическа.

Стигна до тротоара и пак се вгледа в колата, опитвайки да различи какво представлява масивният силует зад волана. Но най-напред разпозна колата — баща му винаги се кълнеше, че някой ден ще има точно такава: Плимут Фюри модел 1958. Каросерията беше червено-бяла и Хенри знаеше (колко ли пъти го бе повтарял баща му?), че под капака боботи двигател V-8 327. Мощност 255 конски сили, развива 120 километра за девет секунди. Ще си купя тая кола и когато умра, ще ме погребат с нея, обичаше да казва Бъч… но разбира се, той не успя да купи колата и бе погребан на държавни разноски след като обезумелият Хенри попадна в лудницата, крещейки за подземия и чудовища.

Ако вътре е той, май няма да го понеса, каза си Хенри, докато се люшкаше замаяно напред-назад и стискаше ножа, гледайки тъмната фигура зад волана.

После дясната вратичка на Плимута се отвори, лампичката над нея светна и шофьорът завъртя глава към него. Беше Бълвоча Хъгинс. Раздраното му лице висеше на парчета. Едното око беше изчезнало и през прогнилата дупка върху съсухрената буза прозираха почернелите зъби. На главата му стърчеше бейзболното каскетче, което бе носил преди да умре. По обърнатата назад козирка се стичаше сиво-зеленикава слуз.

— Бълвоч! — провикна се Хенри и болката раздра корема му. Изкрещя отново, този път без думи.

Сивобелезникавите мъртвешки устни на Бълвоча се разтегнаха в обезкървена, сбръчкана усмивка. Той протегна обезобразената си ръка към отворената врата в подканващ жест.

Хенри се поколеба, после изкуцука край предницата на Плимута, плъзгайки за миг пръсти по V-образната емблема, както правеше в детството си всеки път, когато баща му го водеше в бангорската изложбена зала да огледат мечтаната кола. Докато се добере до дясната страна, над света плъзна мека сива пелена и трябваше да се вкопчи в отворената врата, за да не падне на асфалта. Постоя с клюмнала глава, дишайки безсилно и прекъслечно. Най-сетне светът се завърна — поне отчасти — и той намери сили да се провре през вратата и да рухне на седалката. Болката отново го захапа отвътре и по ръката му плъзна прясна кървава струя. Напомняше топло желе. Скърцайки със зъби, той отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Най-сетне болката поотслабна.

Вратата се затръшна сама. Лампичката изгасна. Хенри видя как прогнилата ръка на Бълвоча се вкопчи в скоростния лост и го тласна напред. През разложената плът на пръстите прозираха кости и белезникави топчести стави.

Плимутът потегли по Канзас стрийт към Горната миля.

— Как си, Бълвоч? — чу Хенри собствения си глас.

Глупав въпрос, разбира се — нямаше начин Бълвоча да е тук, мъртвите не могат да карат коли — но в момента не му хрумваше нищо друго.

Бълвоча не отговори. Единственото му хлътнало око се взираше в пътя. През дупката в бузата му ужасните зъби надничаха към Хенри. Хенри смътно усети, че откъм някогашния му приятел долита непоносима смрад. Вонеше на кош прогнили, разкашкани домати.

Капачето на жабката отхвръкна напред и чукна Хенри по коляното. В светлината на малката крушка отвътре той различи бутилка вино „Тексаски шофьор“. Взе я, развинти капачката и отпи дълбока глътка. Алкохолът плъзна надолу с прохладна, копринена ласка и избухна в стомаха му като вулканично изригване. Хенри потрепери цял, изстена… сетне се почувствува малко по-добре, малко по-свързан със света.

— Благодаря — каза той.

Бълвоча завъртя глава към него. Хенри чу как се раздвижват сухожилията в шията му; скърцаха като ръждиви панти. Няколко секунди Бълвоча го гледа с мъртвешки, едноок поглед и едва сега Хенри осъзна, че почти целият му нос е изчезнал. Май нещо беше ръфало старото приятелче. Може би куче. Или плъхове. По-скоро плъхове. Когато гонеха скапаните хлапета, тунелите бяха пълни с тия гадинки.

Все тъй бавно Бълвоча завъртя глава напред. Хенри тихо въздъхна от облекчение. Ставаше му някак кофти, когато Бълвоча го гледаше така. В оцелялото хлътнало око имаше нещо неразбираемо. Упрек? Гняв? Или какво?

Зад волана на тази кола седи мъртво момче.

Хенри сведе очи към ръката си и видя, че кожата е настръхнала. Побърза пак да надигне бутилката. Този път глътката се плъзна малко по-леко и пръсна по цялото му тяло приятна топлина.

Плимутът се спусна по Горната миля и навлезе в кръговото движение… образно казано, защото в този нощен час нямаше никакво движение; жълтите мигащи лампи на светофарите хвърляха тръпнещи отблясъци по пустите улици и спящите сгради. Беше толкова тихо, че Хенри чуваше как вътре прещракват релетата… или само си въобразяваше?

— Не съм искал да те зарежа тогава, Бълви — промърмори той. — Знам, че не го мислиш, ама рекох да ти кажа за всеки случай.

Съсухрените жили отново заскрибуцаха. Бълвоча пак го погледна с хлътналото си око. Устните му се разтегнаха в страховита усмивка, разкривайки черни, гъсто плесенясали венци. Що за усмивка е това? — запита се Хенри, докато колата прелиташе с кадифено мъркане по Главната улица между закусвалнята на Нан и кино „Аладин“ от едната страна и универсалния магазин от другата. Дали е усмивка на опрощение? Усмивка на стар приятел? Или е усмивка, която говори: ще те спипам, Хенри, ще те спипам задето ни заряза двамата с Вик? Що за усмивка?

— Трябва да ме разбереш, нали знаеш как беше — каза Хенри и млъкна. Как беше наистина? Всичко се объркваше в мозъка му, събитията се размесваха като късчета от картинна мозайка, струпани върху някоя от ония скапани маси в залата за игри на „Джунипър хил“. Как беше в действителност? Тогава тримата проследиха шишкото и курвето до Канзас стрийт и изчакаха в храстите, докато ония се катереха по сипея. Ако ги бяха изтървали от поглед, Хенри щеше да зареже дебненето и просто щеше да поведе Бълвоча и Виктор подир тях; по-добре две жертви, отколкото нито една.

Но жертвите не изчезнаха. Облегнаха се на парапета и подхванаха разговор, хвърляйки от време на време погледи нагоре по улицата. Понякога се озъртаха и към Пущинака, но отрядът на Хенри беше добре укрит.

Спомняше си, че небето посивя, въздухът натегна и откъм изток взеха да прииждат облаци. Скоро щеше да завали.

Какво стана после? Какво…

Съсухрени, костеливи пръсти стиснаха ръката му и Хенри изпищя. Отново бе почнал да се проваля в памучната сивота, но страховитото докосване на Бълвоча и болката, която проряза стомаха му от писъка, го върнаха към реалния свят. Озърна се и видя лицето на Бълвоча само на два пръста от своето; стреснато си пое въздух и веднага съжали за това. Старото приятелче наистина се беше скапало. Хенри отново си помисли за куп домати, гниещи кротко в някой тъмен хамбарски ъгъл. Призля му.

Внезапно си спомни края — края на Бълвоча и Вик. Нещо бе изскочило от мрака, докато тримата стояха в една шахта с решетка на върха и се чудеха накъде да продължат. Нещо… Отначало Хенри не можеше да схване какво е. Разбра едва когато Виктор се разкрещя: „Франкенщайн! Това е Франкенщайн!“ И наистина беше чудовището на Франкенщайн със стърчащи от гърлото болтове и дълбок шев на челото; то бавно се люшкаше насреща, пристъпвайки с обуща като грамадни детски кубчета.

„Франкенщайн! — пищеше Вик. — Фр…“ После главата на Вик отхвръкна от раменете, прелетя през шахтата и се блъсна в отсрещната каменна стена с гнусен мляскащ звук. Воднистите жълти очи на чудовището се впериха в Хенри и той замръзна. Усети как губи власт над мехура си и по бедрата му плъзва топла влага.

Кошмарното създание се люшна към него и тогава Бълвоча… тогава Бълвоча…

— Слушай, знам, че избягах — каза Хенри. — Не биваше да го правя. Обаче… обаче…

Бълвоча го гледаше безмълвно.

— Изгубих се — прошепна Хенри, сякаш искаше да каже на стария приятел Бълви, че не му е било леко. Звучеше адски тъпо, все едно да рече: Да бе, Бълвоч, знам, че те пречукаха, ама пък на мене знаеш ли каква страхотна треска ми влезе под нокътя? Но наистина беше страшно… непоносимо страшно. Спомни си как час след час бродеше из свят от зловоние и мрак и накрая започна да крещи. По някое време опората под краката му изчезна и докато траеше безкрайното, зашеметяващо падане, той намери време да си помисли: Е, добре, след минутка ще бъда мъртъв и ще се отърва веднъж завинаги… а после го обгърна буйно течаща вода — навярно беше попаднал в подземния тунел на Кендъскиг. Без сам да знае как, той се озова навън, под лъчите на гаснещия залез, заблъска отчаяно с ръце към брега и със сетни усилия пролази нагоре по стръмния склон, само на петдесетина метра от мястото, където след двадесет и шест години щеше да се удави Ейдриън Мелън. Подхлъзна се, падна, удари си главата в нещо и загуби съзнание. Когато се свести, беше настанала нощ. Затътри нозе към шосе №2 и успя да се добере на стоп до фермата. А там вече го чакаха ченгетата.

Но всичко това беше по-късно. А тогава, в канала, Бълвоча застана пред Франкенщайновото чудовище и то с един замах раздра лявата половина на лицето му чак до костта — Хенри видя това преди да побегне. Но сега Бълвоча се бе завърнал и сочеше нещо с пръст.

Хенри видя, че са спрели пред „Градски дом“ и изведнъж разбра всичко. Днес „Градски дом“ беше единственият хотел в Дери. През 58-ма имаше още два: „Източна звезда“ в края на Ексчейндж стрийт и „Отмора за пътника“ на Торо стрийт. И двата хотела бяха изчезнали по време на градската реконструкция (Хенри знаеше това; в „Джунипър хил“ усърдно четеше всеки нов брой на „Дери нюз“). Сега оставаше само „Градски дом“ и няколко паянтови мотелчета около магистралата.

Те трябва да са там, помисли той. Там, вътре. Всички, които още са живи. Дремят под завивките и в главите им танцуват видения на бонбони… или канали. А аз ще ги очистя. Ще ги изтрепя един по един.

Извади бутилката и с глухо сумтене отпи още една глътка. Усети как в скута му бликва нова струя кръв, седалката под него лепнеше, но от виното му ставаше по-добре; с виното всички тревоги изглеждаха незначителни. Би предпочел малко бърбън, но в края на краищата по-добре вино, отколкото нищо.

— Слушай — каза той на Бълвоча, — извинявай, че те зарязах. Не знам защо избягах. Моля те… не ми се сърди.

Бълвоча проговори за пръв и последен път, но не със своя глас. Гласът, който излетя от прогнилата му уста, беше дълбок, могъщ и страшен. Щом го чу, Хенри изплака. Това беше гласът от луната, гласът на клоуна, онзи глас, който чуваше в сънищата си за канали и дренажи, където безспирно ромоли вода.

— Млъквай и марш да им видиш сметката — изрече гласът.

— Дадено — изхленчи Хенри. — Дадено, веднага, навит съм, няма проблеми…

Той върна бутилката на място. Гърлото й се чукна в ръба на жабката и изтрака като зъби. После шишето изчезна и на негово място се появи сгънат лист хартия. Хенри го разгърна, оставяйки по ъглите кървави отпечатъци от пръстите си. Най-отгоре тъмнееше пурпурен надпис:

ВЕСТ ОТ ПЕНИУАЙЗ!

А по-долу беше отпечатано с изящни главни букви:

БИЛ ДЕНБРОУ 311

БЕН ХАНСКОМ 404

ЕДИ КАСПБРАК 609

БЕВЪРЛИ МАРШ 518

РИЧИ ТОЗИЪР 217

Номерата на стаите им. Чудесно. Така щеше да спести време.

— Благодаря, Бъл…

Но Бълвоча бе изчезнал. Шофьорската седалка беше опустяла. Върху нея лежеше само бейзболното каскетче с мухлясала козирка. И по скоростния лост се стичаше малко лепкава слуз.

Хенри гледаше, усещайки как сърцето му болезнено подскача в гърлото… сетне сякаш чу нещо да се размърдва на задната седалка. Припряно отвори вратата и изскочи навън, при което едва не се просна на асфалта. Двигателят на Плимута продължаваше да боботи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички (в щата Мейн продажбата на подобни опасни играчки бе забранена през 1962 година) и Хенри го заобиколи отдалече.

Да върви беше истинско мъчение; всяка крачка опъваше и раздираше корема му. Все пак Хенри се добра до тротоара и спря там, оглеждайки осеметажната тухлена сграда — заедно с библиотеката, кино „Аладин“ и Семинарията тя бе един от малкото му ясни спомени за някогашния Дери. Почти всички прозорци по горните етажи бяха тъмни, но матовите стъклени глобуси край входа светеха меко в мъгливата нощ, обгърнати от влажни ореоли.

Хенри мъчително се затътри напред, мина между лампите и блъсна с рамо тежката врата.

Във фоайето царуваше сънлива тишина. Подът беше покрит с излинял ориенталски килим. Целият таван беше покрит с огромни правоъгълни стенописи, изобразяващи сцени от дърводобивната епоха на Дери. Край стените се пъчеха тумбести канапета, а върху решетката на студената мрачна камина белееха няколко брезови цепеници — истински цепеници, а не газови горелки; грамадната камина в „Градски дом“ не беше някаква евтина хотелска декорация. От широките саксии провисваха декоративни растения. Двойната стъклена врата към бара и ресторанта беше затворена. От някаква вътрешна стаичка долиташе приглушеният звук на телевизор.

Омазан в кръв от глава до пети, Хенри се заклатушка през фоайето. Кръвта бе пропила гънките на дланите му; кървави ивици и петна тъмнееха по лицето му като индиански бойни шарки. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите. Ако някой го видеше сега, би побягнал с писъци. Но фоайето беше пусто.

Щом натисна копчето за повикване, вратата на асансьора веднага се отвори. Той огледа листа в ръката си, после се втренчи в бутоните. След кратко колебание натисна шестия и вратата се затвори. Раздаде се бръмчене и кабината пое нагоре.

Най-добре да започна от върха и да слизам надолу.

Той притвори очи и се облегна на стената. Равномерният шум на асансьора го успокояваше. Напомняше тихото бучене на дренажни помпи. Отново си спомни за онзи ден. Тогава всичко изглеждаше едва ли не предопределено, сякаш всички играеха отдавна написани роли. Виктор и Бълвоча бяха… почти като хипнотизирани. Спомни си…

Кабината спря и от лекото тръсване из стомаха му пак бликна разкъсваща болка. Вратата се плъзна настрани. Хенри излезе в безмълвния коридор (и тук растения, повивни, паешки растения, не искаше да докосва тия лепкави, зелени пипала, прекалено му напомняха за ония неща, които провисваха долу в мрака). Отново погледна списъка. Каспбрак беше в стая 609. Хенри закрачи нататък, като се подпираше на стената и оставяше по тапетите тънка кървава следа (а, обаче минаваше настрани, щом наближеше някое от провисналите паешки растения; не искаше да си има работа с тях).

Ето вратата. Хенри измъкна автоматичния нож, облиза пресъхналите си устни и почука. Тишина. Почука още веднъж, този път по-силно.

— Кой там?

Сънлив глас. Добре. Сигурно идваше насам замаян, по пижама. А когато отвореше вратата, Хенри щеше да забие ножа право в ямката отстрани на шията — уязвимата ямка точно под адамовата ябълка.

— Дежурният, сър — каза Хенри. — Известие от съпругата ви.

Имаше ли съпруга Каспбрак? Дали не беше допуснал глупост с тия думи? Хенри зачака, изтръпнал от напрежение. Чу мекото шумолене на чехли.

— От Майра ли?

Гласът звучеше тревожно. Добре. След малко щеше да се разтревожи още повече. Върху дясното слепоочие на Хенри равномерно туптеше изпъкнала веничка.

— Предполагам, сър. Няма име. Пише само, че е от съпругата ви.

Настана тишина, после се раздаде металическо дрънчене — Каспбрак откачаше веригата. Ухилен, Хенри натисна бутончето на ножа. Щрак. Той вдигна острието край бузата си и се приготви за удар. Резето изскърца. Само след миг щеше да забие ножа в гърлото на гадния кльощав хлапак. Зачака. Вратата се отвори и Еди

10.

видя Стан и Ричи да излизат от супера на Костело авеню, ближейки с наслада грамадни шоколадови сладоледи на клечка.

— Хей! — извика той. — Хей, почакайте!

Те се обърнаха и Стан му махна с ръка. Еди хукна към тях с цялата бързина, на която бе способен, тоест не особено бързо. Едната му ръка беше в гипс, а с другата крепеше под мишница кутия „Не се сърди човече“.

— Кажи ба, Еди. Кажи ба, мойто м’че — изтътна Ричи с величествения Глас на Южняка джентълмен (който звучеше горе-долу като гласа на Храброто петле от анимационните филми на „Уорнър Брадърс“). — Е па глей го ’начи… глей го ’начи… хчупило си ръката, горкото м’че! Ръката си хчупило, ба Стан! Айде сега да го пожалиш и да му поносиш сърдитото чивече.

— Мога и сам да си го нося — отвърна леко задъханият Еди. — Дай да близна малко.

— Майка ти не би одобрила подобно нещо — печално каза Ричи и енергично заръфа сладоледа. Тъкмо беше стигнал до любимия си шоколадов пълнеж. — Микроби, м’че! Да ти каем ’начи… ’начи… моеш да прифанеш микроби от чуждо едене.

— Поемам риска — заяви Еди.

Ричи неохотно поднесе сладоледа към устата му… и побърза да го дръпне след две съвсем скромни близвания.

— Ако искаш, вземи моя — каза Стан. — И без това съм преял.

— Евреите ядат много малко — поучително съобщи Ричи. — Така им предписва религията.

Тримата крачеха весело към Канзас стрийт и Пущинака. Градът изглеждаше унесен в тежка следобедна дрямка. Почти във всички къщи щорите бяха спуснати. По дворовете се търкаляха изоставени играчки, сякаш техните собственици бяха повикани спешно да си лягат. Отвъд западния хоризонт тътнеха гръмотевици.

— Наистина ли? — обърна се Еди към Стан.

— Не бе, Ричи просто те будалка — отвърна Стан. — Евреите ядат като всички нормални хора. — Той посочи Ричи. — Като него.

— Знаеш ли, Ричи, много е кофти дето се ебаваш така със Стан — каза Еди. — Какво ще речеш, ако някой вземе да дрънка разни тъпотии за тебе само защото си католик?

— А, католиците са голяма работа — възкликна Ричи. — Веднъж татко ми каза, че Хитлер бил католик, а пък той е изтрепал милиарди евреи. Нали, Стан?

— Да, сигурно — смутено потвърди Стан.

— Майка ми побесня, че татко говори така — продължаваше Ричи. При спомена по устните му плъзна лека усмивка. — Направо се раз-пе-ни. А пък освен това ние, католиците, сме имали и инквизиция — нали знаете, ония симпатяги, дето правели големите майтапизми с нажеженото желязо, колелото и „испанския ботуш“. Според мен всички религии са смахната работа.

— И аз тъй мисля — тихо каза Стан. — У дома не сме особено религиозни. Спокойно си ядем шунка и бекон. Право да ви кажа, дори не знам точно какво е да си евреин. Роден съм в Дери, понякога отскачам с нашите до синагогата в Бангор за празници като Йом Кипур и тем подобни, но…

Той замълча и сви рамене.

— Шунка? Бекон? — озадачено повтори Еди. Той и майка му бяха методисти.

— Ортодоксалните евреи не ядат такива неща — обясни Стан. — Някъде в религиозните книги е писано, че не бива да ядем твари, които пълзят в калта или ходят по дъното на океана. Не знам защо е така. Обаче свинското се смята за забранено. Омарите също. Ама у нас всички ядем омари.

— Шантава работа — изкиска се Еди. — Не бях чувал за религия, която да ти казва какво не бива да ядеш. Че то ако тръгне така, утре ще вземат да те учат и какъв бензин да не купуваш.

— Нечист бензин да не наливаш — каза Стан и се разсмя. Ричи и Еди изобщо не схванаха кое е смешното.

— Ама признай, Стан, че наистина е шантава работа — разпали се Ричи. — Една наденица да не можеш да изядеш само защото си евреин.

— Тъй ли? — запита Стан. — У вас ядете ли месо в петък?

— Не, разбира се! — възмутено отвърна Ричи. — В петък не бива да се яде месо, защото… — Той се ухили. — Да бе, схванах ти тънкия намек.

— Католиците наистина ли отиват в ада, ако ядат месо в петък? — запита Еди с жив интерес, без да подозира, че допреди две поколения в рода му е имало само ревностни полски католици, който по-скоро биха предпочели да тръгнат голи по улиците, отколкото да хапнат месо в петък.

— Виж какво ще ти кажа, Еди — заяви Ричи. — Не вярвам Господ да ме прати в пъклото само задето в петък съм се разсеял и съм си направил сандвич с наденица, обаче има ли смисъл да се рискува? А?

— Сигурно няма — съгласи се Еди. — А пък цялата работа ми изглежда толкова…

Щеше да каже „толкова глупава“, но изведнъж си спомни историята, която бе чул преди години от мисис Портли в неделното училище — тогава още беше в първи клас на Малките християни. Според нейния разказ веднъж едно лошо момче откраднало късче причастие от подноса и го скрило в джоба си. Отнесло го у дома и го хвърлило в тоалетната, просто за да види какво ще стане. Моментално — поне според думите на мисис Портли пред слисаните Малки християни — водата в тоалетната станала яркочервена. Това била Кръвта Христова и момчето я видяло, защото било извършило нещо много лошо, наречено БОГОХУЛСТВО. Поличбата го предупреждавала, че като хвърля тялото Господне в тоалетната, обрича безсмъртната си душа на адски мъки.

Дотогава Еди харесваше причастието (първото си причастие бе получил само преди година). Вместо вино методистите използуваха гроздов сок, а тялото Господне бе представяно с кубчета мек, пресен хляб. Харесваше му мисълта, че приема храна и питие като религиозен акт. Но след разказа на мисис Портли страхопочитанието му пред ритуала бе изместено от нещо далеч по-могъщо и злокобно. Невинното посягане към късчето хляб се превърна в героична постъпка и той винаги се боеше, че в този миг може да го порази гръм… или още по-лошо — хлябът между пръстите му внезапно да се преобрази в топче съсирена кръв и под църковния свод да отекне безплътен глас: Недостоен! Недостоен! Обречен на адски мъки! Често след причастието гърлото му се стягаше, дъхът му започваше да хрипти и той очакваше с паническо нетърпение кога най-сетне ще мине благословията, та да изтича навън и да си пръсне лекарство.

Не ставай смешен, казваше си той, когато поотрасна малко. Онова е било само приказка, пък и мисис Портли не е светица — мама разправя, че тя е разведена и всяка седмица ходи да играе Бинго в Бангор, а истинските християни не играят хазарт, това е само за езичниците и католиците.

Разсъжденията изглеждаха напълно логични, ала не носеха успокоение. Разказът за причастието, което превърнало водата в кръв, го тормозеше непрестанно, гризеше го и понякога даже не му даваше да заспи. Една нощ му хрумна, че има само един начин да се отърве веднъж завинаги: да открадне парченце хляб, да го хвърли в тоалетната и да види с очите си какво ще стане.

Но за подобен експеримент не му достигаше смелост; разумът му не можеше да устои пред зловещото видение на кръвта, която се разлива из водата като обвинителен облак, обричащ грешника на вечни мъки. Не можеше да устои срещу силата на магическото заклинание: Вземете и яжте: това е Моето тяло; това е Моята кръв, която се пролива за прощаване на греховете.

Не, така и не посмя да направи експеримента.

— Предполагам, че всички религии са смахнати — каза Еди.

Но могъщи, неволно добави мисълта му, могъщи като някаква магия… само че дали и това не бе БОГОХУЛСТВО? Той се замисли за чудовището, което бяха срещнали на Нийбълт стрийт и за пръв път откри безумното съвпадение — та нали върколакът също бе изскочил от тоалетната.

— Леле братче, май всичко живо е заспало — каза Ричи, захвърляйки небрежно в канавката клечката от сладоледа. — Някога да сте виждали такава пустош? Да не би целият град да е отскочил на пикник до Бар Харбър?

— Хъ-хъ-хей, м-момчета! — подвикна изотзад Бил Денброу. — По-ххо-чакайте!

Еди се завъртя, щастлив както винаги да чуе гласа на Шеф Бил. Видя го да се задава със Силвър откъм ъгъла на Костело авеню, изоставяйки Майк далече назад, макар че неговият велосипед беше чисто нов.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изрева Бил.

Сред оглушителния трясък на игралните карти, закрепени по калниците с щипки за пране, той се понесе към тях с около тридесет и пет километра в час. После настъпи контрата, стисна спирачките и се плъзна по асфалта, оставяйки зад гумите изумително дълга черна диря.

— Абре, Пелтек! — възкликна Ричи. — Как си ба, м’че? Да ти каем ’начи… ’начи… как си, мойто м’че?

— До-ххо-обре съм — каза Бил. — Да сте виждали Бен или Бъ-бъ-бевърли?

В това време пристигна и Майк. По лицето му се стичаха капчици пот.

— Каква скорост вдига това колело? — запита той.

Бил се разсмя.

— Н-не знам тъ-тъ-точно. Д-доста е бъ-ххъ-ързо.

— Не съм ги виждал — каза Ричи. — Сигурно се мотаят долу. И пеят в дует. „Чшш-бум, чшш-бум, я-да-да-да-да… ти си моята нежна мечта.“

Стан Юрис гърлено измуча, като че се канеше да повърне.

— Просто завижда — съобщи Ричи на Майк. — Евреите не могат да пеят.

— Бъ-бъ-бъ…

— Бибип, Ричи — довърши Ричи вместо Бил и всички се разсмяха.

Отново поеха към Пущинака. Майк и Бил тикаха велосипедите си. Отначало разговорът беше оживен, после взе да замира. Поглеждайки Бил, Еди забеляза на лицето му тревожно изражение и си помисли, че навярно и той е потиснат от тишината. Знаеше, че преди малко Ричи просто се бе пошегувал, но градът наистина изглеждаше тъй, сякаш всички се бяха изнесли към Бар Харбър… или накъдето и да било. По улицата не се мяркаше нито една кола; минувачите бяха изчезнали, не зърнаха поне някоя бабичка да куцука с пазарска количка от магазина към къщи.

— Голямо мъртвило, а? — подхвърли Еди, но Бил само кимна.

Пресякоха Канзас стрийт и вече наближаваха Пущинака, когато изведнъж видяха Бен и Бевърли да тичат насреща им с викове. Еди се смая от вида на Бевърли; обикновено тя беше чиста и спретната, винаги с измита коса, вързана на опашка зад тила. А сега изглеждаше омазана с всевъзможни боклуци. В широко разтворените й очи блестеше ужас. На бузата й тъмнееше дълга драскотина. Блузата й беше разкъсана, а по джинсите лепнеше кора от засъхнала кал.

Бен подтичваше зад нея с пухтене и коремът му се подмяташе нагоре-надолу.

— Не бива да слизате в Пущинака — изпъшка Бевърли. — Момчетата… Хенри… Виктор… те са там някъде… нож… той има нож…

— Н-намали о-ххо-боротите — прекъсна я Бил, поемайки командуването с лекота, почти без да осъзнава, че го прави. После погледна дотичалия Бил. Шишкото беше изчервен като домат и масивната му гръд подскачаше на мощни тласъци.

— Тя казва, че Хенри е полудял, Шеф Бил — съобщи Бен.

— Е, майната му, той пък кога ли е бил нормален? — запита Ричи и плю през зъби.

— Млъ-ххъ-ъквай, Р-ричи — нареди Бил и пак се обърна към Бевърли. — Ра-хха-зказвай.

Еди тайно плъзна ръка към джоба си и докосна инхалатора. Не знаеше какво се задава, но вече усещаше, че няма да е добро.

С неимоверни усилия да говори спокойно, Бевърли успя да изложи съкратен вариант на събитията — вариант, започващ от мига, в който Хенри, Виктор и Бълвоча я настигнаха на улицата. Премълча за баща си — умираше от срам при спомена за станалото.

Когато разказът свърши, Бил помълча с приведена глава и ръце в джобовете, подпрял кормилото на Силвър върху гърдите си. Другите чакаха, хвърляйки тревожни погледи към ниския парапет край ръба на сипея. Бил размишлява дълго, но никой не посмя да заговори. В главата на Еди внезапно и леко изплува мисълта, че това може да е последният епизод. Точно такова чувство пропиваше безмълвния ден, нали? Чувството, че целият град си е обрал крушите и е заминал нанякъде, изоставяйки тук само празните сгради.

Ричи мислеше за внезапно оживялата снимка в албума на Джордж.

Бевърли мислеше за страшните, избледнели очи на баща си.

Майк мислеше за птицата.

Бен мислеше за мумията и мириса на отдавна изтляла канела.

Стан мислеше за подгизнали, почернели джинси и бледи, сбръчкани ръце, по които се стича вода.

— Ха-а-айде — каза най-сетне Бил. — Сли-ххи-изаме д-д-долу.

— Бил… — запъна се Бен. Лицето му бе потъмняло от тревога. — Бевърли казва, че Хенри наистина е полудял. Че иска да убие…

— Т-т-това не е тяхно. — Бил размаха ръка надолу и надясно към дългото зелено острие на Пущинака, към храстите, горските гъсталаци, бамбука и водните отблясъци. — Н-не е тяхна съ-съ-собственост. — Той ги огледа един по един и лицето му беше изпълнено с мрачна решителност. — О-ххо-мръзна ми д-да ме пъ-пъ-преследват. Б-б-бихме ги вече в-веднъж с къ-къ-камъни и ако т-т-трябва, п-пак ще ги б-бием.

— Почакай, Бил — възрази Еди. — Ами ако не са само те?

Бил се завъртя към него и поразеният Еди за пръв път видя колко морно и изпито изглежда лицето му — в това лице имаше нещо ужасяващо, но едва подир много, много години, докато задрямваше след срещата в библиотеката, щеше да разбере какво е било то: виждаше лицето на момче, тласнато до ръба на безумието — момче, което в крайна сметка може би нямаше повече власт над разума и решенията си, отколкото лудият Хенри. Ала истинският Бил не бе изчезнал, той надничаше през тия зверски, подплашени очи — един познат, гневен и решителен Бил.

— Д-добре де — каза той. — И кха-а-кво к-като нъ-нъ-не са?

Никой не отговори. Гръмотевиците тътнеха все по-близо. Еди вдигна очи и видя как от запад се задават черни буреносни облаци. Скоро небето щеше да се продъни, както казваше понякога майка му.

— Чъ-чъ-чуйте сега кха-а-кво ще ви к-кажа. — Бил ги огледа отново. — Никой не е длъ-ххъ-ъжен д-да идва с мен, ако н-не иска. С-сами си ре-ешавате.

— Аз идвам, Шеф Бил — тихо каза Ричи.

— И аз — каза Бен.

— Дадено — рече Майк и сви рамене.

Бевърли и Стан потвърдиха едновременно. Еди кимна последен.

— Мисля, че не бива да идваш, Еди — обади се Ричи. — С тая ръка, знаеш, не си за веселба.

— Аз п-пък го и-ххи-искам — възрази Бил. — Стой до м-мене, Е-е-еди. Аз ще те п-п-пазя.

— Благодаря ти, Бил — каза Еди.

Изведнъж морното, обезумяло лице на Бил му се стори прекрасно — прекрасно и любимо. Обзе го неясно изумление. Ако ми нареди, сигурно бих умрял за него. Що за власт е това? Едва ли ще да е много приятна, щом кара човека да изглежда толкова страшно.

— Да, Бил си има тайно оръжие — заяви Ричи. — Отровни газове. Като пръдне, ще им види сметката!

Бен и Майк се разсмяха тихичко. Еди само се усмихна.

Гръмотевицата отекна още по-близо. Всички трепнаха и се скупчиха един до друг. Вятърът се засилваше, подмяташе с тропот боклуците из канавката. Първите черни облаци плъзнаха по мъгливия слънчев диск, обгърнаха го с блед ореол и сенките се стопиха. Студеният вятър облъхна потната ръка на Еди. Той потрепери.

Бил се обърна към Стан и изрече нещо странно:

— Носиш ли си к-книжката с п-п-птиците?

Стан се потупа по джоба.

Бил отново ги огледа един по един.

— Д-да т-т-тръгваме.

Спуснаха се по сипея в индийска нишка, само Бил вървеше до Еди, както бе обещал. Той разреши на Ричи да свали Силвър по склона и когато стигнаха долу, двамата го прибраха на обичайното място под моста. После пак се събраха на група и огледаха Пущинака.

Сянката на идващата буря не беше истински мрак, не можеше да се нарече дори здрач. Но дневната светлина се бе променила и всички предмети изпъкваха с магическа, стоманена релефност — без сенки, ясни, като изваяни. С дълбока тръпка на тревога и ужас Еди осъзна защо тази светлина му се струва толкова позната — същия сумрак бе запомнил от къщата на Нийбълт стрийт 29.

През облаците пробяга крива, разклонена мълния — толкова ярка, че Еди неволно замижа. Той вдигна ръка към лицето си и откри, че устните му броят: Едно… две… три… После като експлозия на каменарски капсул изтрещя оглушителна, лаеща кашлица и всички се скупчиха още по-плътно.

— Тая сутрин по радиото не казаха нищо за дъжд — тревожно се обади Бен. — Във вестника пишеше, че ще е облачно и горещо.

Майк се взираше в небето. Високите тежки облаци нахлуваха като стремителни кораби с черни килове сред синкавата мараня, която бе обгърнала небосвода от хоризонт до хоризонт, докато двамата с Бил привършваха обяда си.

— Бързо идва — каза той. — Никога не съм виждал буря да връхлита толкова бързо.

Сякаш за да потвърди думите му, горе изтрещя нова гръмотевица.

— Х-хайде — подкани ги Бил. — Д-да о-ххо-ставим играта на Е-е-еди в к-к-къщичката.

Закрачиха по пътеката, която бяха утъпкали през изминалите седмици след строежа на бента. Бил и Еди вървяха начело, плъзгайки рамене по широките зелени листа на шубраците. След тях идваха останалите. Вятърът налетя отново и дървесните корони зашушнаха. Откъм бамбуковия гъсталак се раздаде глух, призрачен пукот като зов на далечни тамтами във филм за джунглите.

— Бил? — тихо прошепна Еди.

— Какво?

— Мислех, че само на кино става така, обаче… — Еди смутено се разсмя. — Имам чувството, че някой ме гледа.

— А, няма кха-а-кво да се ч-ч-чудиш — кимна Бил. — Тъ-тъ-тук са.

Еди стреснато се огледа и прихвана картонената кутия още по-здраво. Той

11.

отвори вратата пред чудовище от филм на ужасите.

На прага стоеше окървавен призрак и този призрак не можеше да бъде никой друг освен Хенри Бауърс. Приличаше на пришълец от гроба. Лицето му беше застинало като шаманска маска в израз на кръвожадна ненавист. Дясната му ръка се притискаше към бузата и докато втрещеният Еди се мъчеше да си поеме дъх, ръката тласна напред хладното лъскаво острие.

Без да мисли — нямаше време; ако бе загубил секунда за размисъл, щеше да умре — Еди затръшна вратата. Тя блъсна ръката на Хенри, отклони ножа и острието профуча бясно само на два пръста от гърлото на жертвата.

Ръката на Хенри изхрущя между вратата и рамката. Той нададе глух вик. Пръстите му се разтвориха. Ножът тупна на пода. Еди го подритна и оръжието отлетя под телевизора.

Хенри се хвърли върху вратата с цялата си тежест. Еди беше с петдесетина килограма по-лек и отхвръкна като парцалена кукла; ръбът на леглото го подкоси през коленете и той падна по гръб. Хенри нахълта в стаята и тресна вратата зад гърба си. После дръпна резето, докато Еди се надигаше с широко разтворени очи и хриптящо гърло.

— Ха да те видя, педалче — изръмжа Хенри.

Търсейки оръжието си, той плъзна поглед по пода. Ножът не се виждаше никъде. Еди зашари с ръка по нощното шкафче и напипа една от двете бутилки минерална вода „Перие“, които бе поръчал през деня. Тази беше пълната; другата бе изпил преди да тръгне за библиотеката, защото от нерви и напрежение го мъчеха киселини. „Перие“ помагаше за доброто храносмилане.

В мига, в който Хенри отхвърли мисълта за ножа и прекрачи напред, Еди стисна за гърлото зелената крушовидна бутилка и я строши в ръба на нощното шкафче. Пенести струи минерална вода обляха кутийките с лекарства.

Ризата и джинсите на Хенри бяха напоени с прясна и съсирена кръв. Дясната му ръка висеше под неестествен ъгъл.

— Педалче — избъбри Хенри. — Сега ще видиш как се хвърлят камъни.

Той се добра до леглото и посегна към Еди, който все още не можеше да осъзнае какво се е случило. Откакто отвори вратата бяха минали не повече от четиридесет секунди. Хенри понечи да го сграбчи. Еди замахна с назъбения край на шишето. Острото стъкло се впи в лицето на Хенри, дълбоко раздра бузата и продупчи дясното му око.

Хенри беззвучно изпищя и се люшна назад. Разцепеното око провисна под орбитата, ръсейки капки жълто-белезникава течност. От бузата му бликаше кървав фонтан. Писъкът на Еди беше по-силен. Той скочи от леглото и се хвърли към Хенри — сам не знаеше защо, може би за да му помогне — и в това време Хенри пак връхлетя насреща. Еди размаха бутилката като шпага и този път назъбеното зелено стъкло сряза дълбоко лявата ръка на Хенри. От разкъсаните пръсти шурна нова кръв. Хенри изръмжа глухо, сякаш искаше да си прочисти гърлото, и блъсна Еди с дясната си ръка.

Еди отлетя назад и се блъсна в бюрото. Докато падаше на пода, лявата му ръка някак се подви отзад и той рухна върху нея. Разтърси го взрив на непоносимо страдание. Усети как костта се разпада по линията на старото счупване и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

Тъмна сянка закри светлината.

Изправен над него, Хенри Бауърс се люшкаше напред-назад. Коленете му се подгъваха. Лявата му китка ръсеше кръв по халата на Еди.

Еди не бе изтървал строшената бутилка от „Перие“. Преди коленете на врага да загубят сетни сили, той вдигна шишето с назъбената част нагоре и подпря капачката над гръдната си кост. След миг Хенри грохна като отсечен дънер и се наниза върху бутилката. Еди я усети как се строшава на парчета и през затиснатата му ръка пробяга нова адска болка. Обля го топъл водопад. Не знаеше чия е кръвта — негова или на Хенри.

Хенри се гърчеше като риба на сухо. Обувките му трополяха ритмично по килима. Еди усети вонящия му дъх. После Хенри внезапно стегна мускули и се търкулна настрани. Затвореното гърло на бутилката стърчеше нелепо над корема му, сякаш бе израсло отвътре.

— Гъг — изхърка Хенри и замълча. Изцъкленото му око се взираше в тавана. Еди помисли, че може би е мъртъв.

Еди напрегна сили, за да се изтръгне от прииждащите вълни на безсилие и мрак. Надигна се на колене, после успя да стане прав. Счупената ръка се люшна пред него и новият взрив на болка избистри главата му. Полузадушен, той изхъхри и пристъпи към нощното шкафче. Измъкна инхалатора от локвичката газирана вода, налапа пръскалката и дръпна спусъка. Потръпна от гнусния вкус, после си пръсна още една доза. Озърна се към тялото върху килима — нима беше Хенри? Нима можеше да е той? Да, той беше. Остарял, с прошарена, късо подстригана коса, с бледа и провиснала като тесто шишкава плът, но все пак си оставаше Хенри. Само че мъртъв. Най-сетне Хенри беше…

— Гъг — каза Хенри и седна. Ръцете му зашариха из въздуха, сякаш диреха опори, които само той можеше да види. Срязаното му око изтичаше. Долната половина се беше лепнала върху бузата. Той завъртя глава, видя Еди да отстъпва към стената и се помъчи да стане.

Отвори уста и от гърлото му блъвна кръв. Хенри отново рухна на килима.

Усещайки бесните удари на сърцето си, Еди посегна към шкафчето, но само успя да събори телефона на леглото. Грабна го и завъртя нулата. Сигналът бръмчеше… бръмчеше… бръмчеше…

Хайде де, помисли Еди, какво правите там долу, патките ли си барате? Хайде, моля ви, вдигнете тоя шибан телефон!

Сигналът продължаваше да звучи. Еди не откъсваше поглед от Хенри, очаквайки всеки миг лудият да се изправи на крака. Кръв. Мили Боже, колко кръв!

— Рецепция — раздаде се сънлив, недоволен глас.

— Свържете ме със стаята на мистър Денброу — каза Еди. — Незабавно.

С другото ухо се ослушваше към околните стаи. Колко шум бяха вдигнали? Нямаше ли някой да заблъска по вратата и да запита дали всичко е наред?

— Сигурен ли сте, че искате да му позвъня? — запита дежурният. — Часът е три и десет.

— Да, непременно! — Еди почти крещеше. Слушалката в ръката му трепереше конвулсивно, на тласъци. Прогнилата болка в другата ръка бръмчеше като рой разлютени оси. Не помръдна ли Хенри? Не; само така му се струваше.

— Добре, добре — промърмори администраторът. — Успокой топката, приятел.

Нещо изщрака и в слушалката отново забръмча дрезгав сигнал. Хайде, Бил, хайде, хай…

И внезапно му хрумна зловещо правдоподобна мисъл. Ами ако Хенри вече бе минал през стаята на Бил? Или на Ричи? На Бен? На Бев? Ами ако на идване бе посетил библиотеката? Все някъде трябваше да е минал; ако не го бяха накълцали така, сега Еди щеше да лежи мъртъв на килима и ножът щеше да стърчи от гърдите му както стърчеше бутилката „Перие“ от корема на Хенри. Ами ако Хенри вече бе посетил всички останали, ако ги бе спипал сънени и замаяни като него? Ако всички бяха мъртви? Еди усети, че ако до пет секунди никой не вдигне слушалката, страшната мисъл ще го накара да закрещи.

— Моля те, Шеф Бил — прошепна той. — Моля те, обади се, човече.

Отсреща вдигнаха слушалката и гласът на Бил изрече някак странно боязливо:

— А-а-ало?

— Бил — едва избъбри Еди. — Бил, слава Богу.

— Еди? — Гласът леко заглъхна, докато Бил обясняваше някому кой се обажда. После пак се засили. — Кха-а-кво има, Еди?

— Хенри Бауърс — каза Еди. Отново се вгледа в тялото на пода. Не помръдваше ли? Този път не беше толкова лесно да се убеди, че Хенри лежи неподвижно. — Бил, той нахълта тук… и аз го убих. Имаше нож. Мисля… — Той понижи глас. — Мисля, че беше същият нож като миналия път. Когато ни подгониха в каналите. Помниш ли?

— П-п-помня — мрачно отвърна Бил. — Еди, слушай внимателно. Искам да

12.

с-се върнеш и да п-п-повикаш Б-бен.

— Добре — каза Еди и спря на място. Вече наближаваха поляната. От облачното небе долитаха гръмотевици, наоколо вятърът въздишаше из храсталака.

Бен догони Бил тъкмо когато излизаха на поляната. Отворената вратичка зееше като нелеп черен квадрат сред зелената трева. Ромонът на течението се чуваше съвършено ясно и Бил изведнъж усети с някаква безумна увереност, че за последен път в детството си се среща с този звук, с това място. Дълбоко вдъхна мириса на пръст, на гора и сажди от далечното бунище, пръскащо облаци дим като зловещ вулкан, който все не може да се накани да изригне. Видя как ято птици излита от железопътния насип и се отправя към Олд кейп. Вгледа се в кипналите облаци.

— Какво има? — запита Бен.

— Защо н-не се о-ххо-питаха да ни н-н-нападнат? — промърмори Бил. — Т-т-тук са. Е-е-еди беше пъ-пъ-прав. У-хху-сещам ги.

— Аха — кимна Бен. — Сигурно са толкова глупави, че очакват да влезем в къщичката. А после да ни спипат.

— М-може би — каза Бил.

Внезапно го обзе безсилна ярост, че проклетото заекване не му позволява да говори бързо. Но навярно имаше неща, които изобщо не би могъл да изрази с думи — как му се струваше, че е способен едва ли не да вижда през погледа на Хенри; как усещаше, че макар да са изправени един срещу друг като безпомощни пионки на враждебни сили, двамата се сближават все повече и повече.

Хенри очакваше да приемат схватката.

То очакваше да приемат схватката.

И да умрат.

В главата му сякаш избухна ледена, бяла светлина. Щяха да станат жертви на убиеца, който бродеше из Дери след гибелта на Джордж. И седмината. Може би по-късно щяха да намерят телата им. Може би не. Всичко зависеше от въпроса дали То може и иска да защити Хенри… и в по-малка степен Виктор и Бълвоча. Да. За външния свят, за хората от градчето ние ще бъдем жертви на убиеца. И така е правилно — правилно по някакъв странен начин. То иска да умрем. Използува Хенри като инструмент, за да не излиза навън. Сигурно аз ще съм пръв… Бевърли, Ричи или Майк биха могли да обединят групата, но Стан е изплашен, Бен също, макар че ми изглежда по-силен от Стан. А Еди е със счупена ръка. Защо ги доведох тук? Господи! Защо?

— Бил? — тревожно се обади Бен.

Стояха край къщичката и другите се събираха наоколо. Отново изтрещя гръм и храстите зашепнаха още по-силно. Бамбуковите стъбла трополяха зловещо сред прииждащия сумрак.

— Бил? — Този път беше Ричи.

— Шшшшшт!

Другите млъкнаха и боязливо се свиха под безумния блясък на погледа му.

Той се взря в храстите, в пътеката, която лъкатушеше през тях към Канзас стрийт и усети как съзнанието му прекрачва още едно стъпало към някаква по-висша сфера. Умът му не заекваше; всички мисли сякаш се раждаха в лудешкия вихър на интуицията и идваха съвършено избистрени.

Джордж от едната страна, аз и моите приятели от другата. И тогава То ще спре

(отново)

отново, да, отново, защото това е ставало и преди, и винаги е трябвало някакво сетно жертвоприношение, някакво страшно зверство да сложи край, не разбирам откъде знам това, но го знам… и те… те…

— Те ще по-ххо-зволят да се случи — промърмори Бил, гледайки с разширени очи прекъслечната нишка на пътеката. — Я-хха-асна р-работа.

— Бил? — умолително изрече Бев.

До нея стоеше Стан, дребничък и спретнат, със синьо поло и памучен панталон. От другата й страна Майк напрегнато се взираше в Бил, сякаш четеше мислите му.

Ще позволят да се случи, винаги правят така, после всичко затихва, животът продължава и То… То…

(заспива)

заспива… или се вцепенява като мечка през зимата… и после започва отново… и те знаят… хората знаят… знаят, че тъй трябва да бъде, за да може То да съществува…

— Д-дъ-дъ-дъ-д-д-д…

Мили Боже моля Те Боже троши стобора моля Те Боже с трясък сух помогни ми да го кажа и пак крещи мили Боже мили Исусе МОЛЯ ТЕ ПОМОГНИ МИ ДА ГОВОРЯ!

— Д-д-доведох ви т-тук за-хха-щото нъ-нъ-никъде не сме в б-б-безопасност — каза Бил. По устните му изби слюнка; той я избърса с опакото на китката си. — Дъ-дъ-дери е То. Ра-хха-азбирате ли м-ме? — Той ги огледа и всички отстъпиха крачка назад; в изцъклените им очи блестеше страх. — Дъ-ххъ-ери е Тъ-тъ-то! Кхъ-ъ-дето и да отъ-тъ-тидем… к-к-когато То ни д-д-докопа, х-хората няма да ви-ххи-иждат, няма да ч-ч-чуват, няма да знъ-знъ-знаят. — Сега ги гледаше умолително. — Н-не ра-хха-збирате ли к-к-какво става? О-ххо-става ни с-с-само да се п-п-помъчим да сло-ххо-ожим к-к-край п-п-преди да е п-п-почнало.

Бевърли отново видя как мистър Рос я погледна, стана, сгъна си вестника и спокойно влезе в къщата. Хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. А баща ми

(сваляй гащите, улично момиче)

бе искал да я убие.

Майк мислеше как обядваха с Бил. Мисис Денброу сякаш изобщо не ги забеляза, беше се унесла в своя призрачен свят и четеше роман от Хенри Джеймс, докато момчетата си правеха сандвичи и дъвчеха на крак до кухненската маса. Ричи мислеше за спретнатата, но съвършено пуста къща на Стан. Стан се бе изненадал малко — по обед майка му почти винаги си беше у дома. Ако й се случеше да излезе, непременно оставяше бележка. Но днес нямаше бележка. Колата бе изчезнала. „Сигурно е отишла да пазарува с приятелката си Деби“ — каза тогава Стан и леко навъсен се зае да прави сандвичи с руска салата. Ричи не обърна внимание на дребното произшествие. Разбираше го едва сега. Еди мислеше за майка си. Когато излезе с кутията „Не се сърди човече“ под мишница, тя не го изпрати с дежурните напътствия: Внимавай, Еди; прибери се на сухо, ако завали, Еди; да не си посмял да тичаш, Еди. Не го запита дали си носи инхалатора, не му каза по кое време да се прибере, не го предупреди да се пази като играе с „ония невъзпитани момчета“. Просто продължи да гледа някакъв сериал по телевизията, сякаш Еди изобщо не съществуваше.

Сякаш Еди изобщо не съществуваше.

През главите на всички момчета прелитаха различни варианти на една и съща мисъл: в някакъв незнаен миг между утрото и обяда те просто се бяха превърнали в призраци.

Призраци.

— Бил — дрезгаво проговори Стан, — ами ако минем отсреща? Към Олд кейп?

Бил поклати глава.

— Н-не ми се въ-въ-вярва. Ще ни спи-ххи-ипат в бъ-бъ-бамбука… тре-ххе-савището ще ни гъ-гъ-глътне… или ще има и-ххи-истински п-п-пирани в К-к-кендъскиг… или о-ххо-още н-нещо.

Всеки видя свой вариант на страшния край. Бен си представи как храстите изведнъж се превръщат в растения-хищници. Бевърли видя летящи пиявици като ония, които бяха излетели от стария хладилник. Стан видя как от мочурливата почва сред бамбука изпълзяват оживелите трупове на децата, загинали (според слуховете) в тресавището. Майк Хенлън си представи как от хралупата на някакъв прогнил дънер изскача гъмжило от дребни мезозойски влечуги с ужасяващи остри зъби, които ще ги разкъсат на парчета. Ричи видя как Пълзящото око пада върху тях, докато тичат под железопътния мост. А Еди видя как се катерят по сипея към Олд кейп и изведнъж откриват, че горе ги чака прокаженият с провиснала, разложена плът, из която гъмжат бръмбари и червеи.

— Ако можехме някак да се измъкнем от града… — промърмори Ричи, после нервно присви очи, когато небето му възрази с яростна гръмотевица. Наоколо се сипеха дъждовни капки — все още само ръмеше, но скоро щеше да се излее истински порой. Мъгливата безметежност на деня бе отлетяла безвъзвратно. — Бихме били в безопасност, ако можехме да се измъкнем от тоя шибан град.

— Биб… — понечи да каже Бевърли.

Но в този миг един камък излетя от храсталака и се стовари върху главата на Майк. През плътния му шлем от къдрава черна коса бликна кръв. Той се люшна назад и щеше да падне, ако Бил не го бе подхванал.

— Ще ви дам да разберете как се хвърлят камъни! — отекна присмехулният глас на Хенри.

Бил видя, че другите се оглеждат стреснато, готови да хукнат слепешком, без посока. И ако го стореха, наистина щяха да загинат.

— Б-б-бен! — рязко изрече той.

Бен се озърна към него.

— Бил, трябва да бягаме. Те…

Още два камъка излетяха от храстите. Единият улучи Стан по бедрото. Той извика — не толкова от болка, колкото от изненада. Бевърли отскочи от другия. Камъкът тупна долу и се търкулна към отворената врата на къщичката.

— П-по-ххо-омниш ли п-п-първия ден, к-к-когато до-ххо-ойдохме тук? — изкрещя Бил през трясъка на гръмотевиците. — Кхо-о-гато с-с-свърши уч-ч-чилището.

— Бил… — извика Ричи.

Бил повелително размаха ръка към него, без да откъсва очи от замръзналия на място Бен.

— Помня, как да не помня — жално отвърна Бен, въртейки очи на всички страни. Храстите буйно се люшкаха като прииждащ океански прилив.

— Дръ-дръ-дренажът — каза Бил. — П-п-помпената станция. Т-т-там тря-хха-абва да от-т-т-тидем. Отведи ни там!

— Ама…

— О-ххо-тведи ни т-там!

Камъните се посипаха като картеч и за миг Бил зърна сред храстите лицето на Виктор Крис — изплашено, замаяно и кръвожадно в същото време. После в скулата му се вряза камък и Майк на свой ред го подпря, за да не падне. За момент очите му се замъглиха. Бузата му изтръпна. Мъглата се разсея на бавни, болезнени тласъци и той усети как кръвта се стича по лицето му. Избърса бузата си, примижа от болка, огледа окървавената длан и я изтри в крачола на джинсите. Налетелият вятър бясно развяваше косата му.

— Ще видиш ти как се хвърлят камъни, пелтек скапан! — ревна Хенри с дивашки смях.

— О-ххо-тведи ни! — изкрещя Бил. Сега разбираше защо бе пратил Еди да повика Бен; трябваше да стигнат до онази помпена станция, точно до нея, а само Бен знаеше как да я открие сред множеството шахти, стърчащи на неравни интервали по бреговете на Кендъскиг. — Тъ-тъ-там е м-м-мястото! П-п-пътят на-хха-вътре! П-п-пътят към То!

— Бил, не можеш да знаеш! — извика Бевърли.

Той се обърна и яростно изкрещя към нея — към всички:

— Знам!

Бен постоя неподвижно и облиза устни, гледайки Бил. После се втурна през поляната към реката. Ослепителна пурпурно-бяла мълния проряза небето и Бил залитна от страховития трясък. Грамаден камък профуча край носа му и улучи Бен по задника. С болезнен вой шишкото притисна длан към удареното място.

— Йе-хааа, дебелак! — изрева Хенри със същия протяжен, дивашки смях. Храстите се люшнаха, запращяха и врагът изскочи на открито тъкмо в мига, когато дъждът престана да се шегува и се превърна в порой. Водни струи се стичаха по косата на Хенри, по веждите, по бузите. Широка усмивка разкриваше зъбите му чак до кътниците. — Ще видиш ти как се хвърлят ка…

Майк бе открил парче дъска, останало от строежа на къщичката и го хвърли с всичка сила. Парчето се преметна два пъти и цапардоса Хенри по челото. Той изпищя, тежко седна на тревата и се хвана за удареното място като човек, комуто току-що е хрумнала страхотна идея.

— Бъ-бъ-бягайте! — викна Бил. — След Б-б-бен!

От храстите пак долетя пращене и докато Неудачниците се втурваха подир Бен, на поляната изскочиха Виктор и Бълвоча. Хенри се изправи и оглави потерята.

Двадесет и седем години по-късно Бен щеше да си спомни всички останали събития от онзи ден, ала дори и тогава бягството през храстите щеше да му се яви само като сбор от несвързани сцени. Помнеше как натегналите мокри клони го шибаха през лицето и ръсеха отгоре студени струи; помнеше как мълниите святкаха една след друга и грохотът им прерастваше в монотонен оглушителен рев; помнеше как наближиха реката, как Хенри ги викаше да се бият и крясъците му сякаш се сливаха с бученето на Кендъскиг. От време на време Бен забавяше крачка и Бил веднага започваше да го блъска по гърба.

Ами ако не я намеря? Ако не успея да намеря точно тази помпена станция?

Горещият въздух раздираше дробовете му, оставяйки в гърлото привкус на кръв. Под ребрата му се врязваше пареща болка. Задникът му тръпнеше от удара. Бевърли бе казала, че Хенри иска да ги убие и сега Бен вярваше в това, о, да, вярваше и още как.

Изскочи на брега толкова внезапно, че едва не се прекатури през ръба. Успя да запази равновесие, после подровеният от пролетните наводнения бряг се срути и той се запремята надолу към буйното течение. Анцугът му се запретна отзад и по кожата му полепна рядка, глинеста кал.

Бил скочи до него и го дръпна на крака.

Един по един останалите изникнаха от крайбрежните храсталаци. Последен се появи Ричи, здраво прегърнал Еди през кръста. Мокрите очила едва се крепяха върху крайчеца на носа му.

— Къ-къ-къде? — изкрещя Бил.

Бен се огледа наляво, после надясно, усещайки как времето изтича с убийствена бързина. Реката вече прииждаше и кипналите струи бяха придобили зловещ, гранитносив цвят под притъмнялото небе. Вятърът бясно люшкаше гъсталака от храсти и хилави дръвчета по стръмните брегове. Чу хлипащото дишане на Еди.

— Къ-къ-къде?

— Не зн… — започна той, сетне видя килнатото дърво и малката пещерка под него. Там се бе скрил през онзи първи ден. Беше задрямал и когато се събуди, чу Бил и Еди да щъкат насам-натам. А след това големите момчета дойдоха… видяха… победиха. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте.

— Там! — викна той. — Нататък!

Отново блесна светкавица и този път Бен я чу — пращящо бръмчене като от претоварен трансформатор на електрически локомотив. Мълнията улучи дървото и синкавобели електрически пламъци пръснаха възлестата му основа на дълги трески като великански клечки за зъби. Дънерът рухна в реката с оглушителен трясък и нагоре избухна гейзер от пяна. Бен ахна от изумление и вдъхна мирис на нещо жарко, сухо и диво. Огнена топка се търкулна по кората на падналото дърво, припламна още по-ярко и изгасна. Гръмотевицата избухна не над тях, а около тях, сякаш стояха в епицентъра на взрива. Дъждът плющеше с бясна сила.

С безмилостен удар по гърба Бил го изтръгна от унеса и съзерцанието.

— Бъ-бъ-БЯГАЙ!

С провиснала пред очите коса, Бен зашляпа покрай брега. Стигна до дървото — пещерката под корените бе изчезнала — и вкопчвайки нокти в мократа кора се прекатери през него, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.

Бил и Ричи преметнаха Еди през дънера, а Бен опита да го подхване от другата страна. Двамата се търкулнаха на брега. Еди изстена.

— Добре ли си? — викна Бен.

— Май че да — кресна в отговор Еди, ставайки на крака.

Той измъкна инхалатора с треперещи пръсти и щеше да го изтърве, ако Бен не бе подпрял ръката му. Еди му благодари с поглед и побърза да налапа пръскалката.

Ричи скочи до тях, след него пристигнаха Стан и Майк. Бил помогна на Бевърли да се изкатери по дървото, а Бен и Ричи я прихванаха докато скачаше оттатък със сплъстена коса и почернели мокри джинси.

Бил последен се покатери на дънера и преметна крака. Видя бандата на Хенри да се задава по течението и изкрещя:

— Къ-къ-камъни! Хвърляйте камъни!

Брегът предлагаше изобилие от боеприпаси, а поваленото дърво беше чудесна барикада. След броени секунди седмината обсипаха с камъни Хенри и приятелите му. Враговете наближаваха дънера, тъй че стрелбата ги пресрещна от упор. Крещейки от болка и ярост, те отстъпиха назад, а камъните продължаваха да ги удрят по лицата, гърдите, ръцете и краката.

— Хайде де, покажи ни как се хвърлят камъни! — кресна Ричи, изстрелвайки по Виктор снаряд с размерите на кокоше яйце. Камъкът го улучи по рамото и отхвръкна право нагоре. Виктор изрева. — Да ти каем ’начи… ’начи… айде да ни учиш, м’че! Ние сме добри ученици!

— Йееее-хаааа! — изкрещя Майк. — Сладко ли е, а? Сладко ли е?

Отговорът бе нецензурен. Дангалаците отстъпиха извън обстрела и се скупчиха един до друг. След малко се изкатериха по стръмния бряг, като търсеха опора в клоните на ниските дървета, за да не се подхлъзват по разкаляната глина, вече прорязана от ситни поточета.

После изчезнаха сред храстите.

— Заобикалят ни, Шеф Бил — възкликна Ричи, побутвайки очилата си нагоре.

— Няма н-н-нищо — каза Бил. — Про-ххо-дължавай, Б-б-бен. Въ-въ-води ни.

Бен изтича напред по брега, спря (очаквайки всеки миг от храстите да връхлети бандата на Хенри) и изведнъж видя помпената станция само на двадесет метра от себе си. Другите го последваха нататък. На отсрещния бряг имаше още два бетонни цилиндъра — единият точно отсреща, другият петдесетина метра нагоре по течението. Тръбите им бълваха над Кендъскиг потоци мътна вода, но под отсамната тръба едва се процеждаше тъничка струйка. Бен забеляза, че отвътре не долита бръмчене. Помпата беше счупена.

Той се озърна към Бил замислено… и боязливо.

Бил гледаше Ричи, Стан и Майк.

— Т-т-трябва да м-махнем кха-а-пака — каза той. — П-п-помогнете ми.

Железният капак имаше дръжки, но беше невероятно тежък и хлъзгав от дъжда. Бен застана до Бил и Бил отдръпна ръце, за да му стори място. Чуваха как долу капе вода — звукът кънтеше зловещо като в бездънен кладенец.

— Съ-съ-СЕГА! — изкрещя Бил и петимата напънаха едновременно. Капакът помръдна с противно скрибуцане.

Бевърли се хвана до Ричи, край нея и Еди натисна със здравата ръка.

— Раз, два, три, бутай! — викна Ричи.

Капакът застърга по бетона. Отстрани зейна черен полумесец.

— Раз, два, три, бутай!

Полумесецът се разшири.

— Раз, два, три, бутай!

От напрежение пред очите на Бен танцуваха червени петна.

— Дръпнете се! — извика Майк. — Тръгна, тръгна!

Отскочиха и видяха как масивният кръгъл капак се катурва настрани, изравя дълбока бразда в меката пръст и се преобръща като грамаден пепелник. Стреснати буболечки се разбягаха в мократа трева.

Еди изхълца от погнуса.

Бил надникна надолу. Ръждиви железни скоби се спускаха към черна локва, нашарена с кръгчета от падащите капки. Над водата стърчеше унило замлъкналата помпа. Видя как мътните струи се стичат по зеещия страничен канал и изтръпна от мисълта: Там трябва да влезем. Вътре.

— Е-е-е-еди. Хва-а-ащай се з-за мен.

Еди го изгледа с недоумение.

— На к-к-конче. Хвъ-хвъ-хвани се със здра-хха-авата р-р-ръка.

И той посочи гърба си.

Еди разбра, но се колебаеше.

— Бързо! — кресна Бил. — С-с-след малко ще са т-т-тук!

Еди преметна ръка през шията на Бил; Стан и Майк го повдигнаха, за да обгърне кръста му с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи.

През плющенето на дъжда до ушите му долетяха нови звуци: гласове, плясък, пращене на клонки. Хенри, Виктор и Бълвоча. Най-грозната кавалерия на света препускаше в атака.

Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка. Железните скоби бяха хлъзгави. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и Бил помисли, че сега вече е наясно какво представлява астмата.

— Страх ме е, Бил — прошепна Еди.

— И мъ-мъ-мене.

Пусна бетонния ръб и хвана най-горната скоба. Макар че Еди го душеше и сякаш бе наддал с двайсетина килограма, Бил спря за миг, за да хвърли поглед към Пущинака, Кендъскиг и прелитащите облаци. Някакъв вътрешен глас му бе подсказал — без страх, просто с твърда увереност — да погледне белия свят, защото може вече никога да не го види.

И той погледна, а сетне продължи спускането.

— Не издържам вече — изпъшка Еди.

— Спо-ххо-койно — промърмори Бил. — П-п-почти стигнахме.

Кракът му потъна в ледена вода. Напипа следващата скоба. После имаше още една и стълбата свършваше. Нагази във вода до коляното край повредената помпа.

Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато студената вода нахлу в панталона му. После си пое дъх. Въздухът не миришеше особено приятно, но все пак беше чудесно да не усеща повече ръката на Еди около шията си.

Погледна нагоре. Отворът на цилиндъра беше на три метра над главата му. Останалите надничаха през ръба.

— Хъ-хъ-хайде! — подвикна той. — Е-ххе-дин п-по един! Бързо!

Бевърли пъргаво се преметна през ръба и хвана първата скоба. Един по един слязоха и другите. Ричи остана последен и преди да се вмъкне в шахтата поспря край отвора, за да се вслуша в идването на противника. По трясъка на бесния щурм прецени, че Хенри и приятелите му ще изскочат малко наляво от помпената станция, но не чак толкова далече, че да не я забележат.

В този момент Виктор изрева:

— Хенри! Там! Тозиър!

Ричи се озърна и ги видя да тичат към него. Виктор беше начело… после Хенри тъй свирепо го блъсна настрани, че той падна на колене. Да, Хенри наистина имаше нож. Какъв ти нож, цял сатър! По острието се стичаха дъждовни капки.

Ричи надникна в цилиндъра и видя как Бен и Стан помагат на Майк да слезе във водата. Сега беше негов ред. Той преметна крак през ръба. Хенри разбра какво прави и изкрещя. С безумен смях Ричи опря лява длан върху сгъвката на десния лакът, сви юмрук и разклати ръка в най-стария жест на света. За да е сигурен, че Хенри ще схване намека, той изпъна средния пръст.

— Ще умрете там долу! — изрева Хенри.

— Докажи го! — изхили се Ричи. Ужасяваше се от мисълта, че трябва да влезе в този бетонен цилиндър, но не можеше да удържи смеха си. После изтътна с Гласа на Ирландското ченге: — Бога ми, ирландец без късмет нивга не остава, от мен да го знаеш, момчурляк!

Хенри се подхлъзна на мократа трева и тупна по задник само на пет метра от шахтата, над която стърчаха главата и гърдите на Ричи.

— Ега ти скиора! — изкрещя обезумелият от възторг Ричи и бързо заслиза по скобите. Желязото беше хлъзгаво и той едва не падна. После Бил и Мак го сграбчиха. Озова се до коляно във вода, пред него другите стояха около помпата. Трепереше цял, обливаха го горещи и студени вълни, но продължаваше да се смее.

— Да го беше видял, Шеф Бил! Непохватен както винаги, и на равно място се спъва…

В кръглия отвор горе изникна главата на Хенри. Бузите му бяха нашарени с драскотини от трънаците. Устните му трепереха, очите му пламтяха.

— Добре де — изрева той. Гласът му отекна глухо и безжизнено в бетонния цилиндър. — Ето ме. Сега вече ви набарах.

Той се преметна през ръба и напипа с крак най-горната скоба.

Бил гръмогласно заповяда:

— К-когато сти-ххи-игне д-долу, хва-а-ащаме здраво. Смъ-ххъ-ъкваме го и бъ-бъ-бух п-под водата. Чъ-чъ-чат ли сте?

— Тъй вярно, губернаторе — отвърна Ричи и козирува с трепереща длан.

— Разбрано — каза Бен.

Стан намигна на Еди, който не разбираше абсолютно нищо, освен очевидната истина, че Ричи е полудял. Нямаше друго обяснение за смеха му, когато смахнатият Хенри Бауърс — страшният Хенри Бауърс — се готвеше да слезе и да ги избие като мишки в капан.

— Всички сме готови да го посрещнем, Бил! — викна Стан.

Хенри замръзна на третото стъпало. Озърна се през рамо към Неудачниците. За пръв път през този ден по лицето му трепна съмнение.

Изведнъж Еди разбра. Ако ония искаха да ги нападнат, трябваше да слизат един по един. Не можеха да скочат от толкова високо, пък и щяха да паднат върху помпата. А долу ги чакаха седмина противници в плътен кръг.

— Хъ-хъ-хайде, Х-хенри — кротко подкани Бил. — Кха-а-кво ч-ч-чакаш?

— Тъй де — звънко се обади Ричи. — Нали много обичаш да биеш по-малките? Давай, Хенри.

— Чакаме те, Хенри — нежно изчурулика Бев. — Тук долу може и да не ти хареса, ама опитай все пак.

— Ако не те е хванало шубето — добави Бен. — Какво се свиваш като мокра кокошка?

И той закудкудяка. Ричи побърза да се присъедини и след малко всички кудкудякаха в хор. Бълбукащият звук подскачаше между мокрите лепкави стени. Стиснал ножа в лявата си ръка, Хенри ги гледаше и лицето му бе потъмняло като стара тухла. Колеба се около половин минута, после бавно пое нагоре. Неудачниците го изпроводиха с невъобразими сквернословия.

— До-о-бре — каза Бил и добави с по-тих глас: — Т-т-трябва да влезем в кха-а-нала. Б-б-бързо.

— Защо? — запита Бевърли, но Бил не си направи труда да отговори.

Хенри отново се появи на ръба на шахтата и запокити надолу камък колкото футболна топка. Бевърли изпищя. С дрезгав вик Стан дръпна Еди към кръглата стена. Камъкът се стовари върху ръждивия корпус на помпата и издрънча мелодично: бонгггг! Рикошира наляво и улучи стената само на педя от Еди. Остро късче бетон болезнено се впи в бузата му. Камъкът пльосна във водата.

— Бъ-бъ-бързо! — отново викна Бил и всички се струпаха около отвора на тръбата. Тя беше широка около метър и половина. Бил ги изпрати навътре един по един (като догарящ метеор през главата му прелетя смътен спомен от цирка — от малко автомобилче се изнизва цяла тълпа клоуни; след години щеше да включи тази картина в своята книга „Черните бързеи“) и накрая се вмъкна сам, отскачайки от следващия камък. Сетне камъните се посипаха като град, някои улучваха помпата и рикошираха на всички страни.

Когато обстрелът престана, Бил надникна навън и видя Хенри да се спуска по скобите с цялата бързина, на която бе способен.

— Дръ-ххъ-ъжте г-го! — викна той.

Ричи, Бен и Майк изскочиха след него. Ричи подскочи и сграбчи врага за глезена. Хенри изпсува и тръсна крак, като че опитваше да се отърве от дребно куче с остри зъби — териер или пекинез. Ричи се вкопчи в най-близката скоба, пролази нагоре и наистина впи зъби в глезена му. Хенри изпищя и стремглаво отстъпи нагоре. Едната му гуменка цопна във водата и потъна безследно.

— Ухапа ме! — пищеше Хенри. — Ухапа ме! Тоя дупедавец ме ухапа.

— Да, добре че тая пролет ми биха инжекция против тетанус! — подвикна Ричи подир него.

— Смачкайте ги! — беснееше горе Хенри. — Избийте ги, бомбардирайте ги, изравнете ги със земята, пръснете им мозъците!

Отново заваляха камъни. Момчетата бързо се отдръпнаха в канала. Един по-дребен камък улучи Майк по ръката и той здраво стисна удареното място докато болката поотслабна.

— Работата се закучи — промърмори Бен. — Те не могат да влязат, ние не можем да излезем.

— От нас не се о-ххо-чаква да излезем — тихо каза Бил, — и вси-ххи-ички го знаете. О-ххо-съдени сме д-да з-загинем тъ-тъ-тук.

Шест чифта измъчени, стреснати очи се впиха в него. Никой не каза нито дума.

Отгоре долетя гласът на Хенри — пресилено весел, за да прикрие безпомощната ярост:

— Ей, момчета, можем да чакаме до утре!

Бевърли се бе обърнала и оглеждаше дълбините на канала. Навътре светлината чезнеше и тя не видя нищо особено. Бетонен тунел, пълен до една трета с течаща вода. Спомни си, че когато влязоха, нивото беше по-ниско — навярно защото помпата не работеше и само част от водата се изливаше в Кендъскиг. Усети как страхът от тясното пространство се вкопчва в гърлото й. Кожата й настръхна като груб вълнен плат. Ако водата стигнеше до тавана, щяха да се удавят.

— Бил, наистина ли трябва?

Той сви рамене. Думите бяха излишни. Да, трябваше; какво друго им оставаше? Да бъдат убити в Пущинака от Хенри, Виктор и Бълвоча? Или да станат жертва на нещо друго — може би още по-страшно — в града? Раменете му не заекваха и Бевърли го разбра отлично. По-добре сами да тръгнат срещу То. Да си разчистят сметките, както става в каубойските филми. Тъй ще е по-чисто. По-смело.

Ричи се обади:

— Какъв беше онзи ритуал, Шеф Бил? Дето си го чел в библиотеката.

— Чъ-чъ-чюд — отговори Бил и леко се усмихна.

— Чюд — повтори Ричи. — Ти му захапваш езика и То захапва твоя, тъй ли беше?

— Т-т-тъй.

— После си разправяте смешки.

Бил кимна.

— Чудна работа — промърмори Ричи, надзъртайки в мрачната тръба. — Нито една смешка не ми идва на ум.

— И на мене — каза Бен. Натегналият в гърдите му страх го задушаваше. Усещаше, че е готов да седне във водата и да се разреве като бебе — или да полудее — и само едно го удържа от това: спокойното, уверено присъствие на Бил… и Бевърли. Би предпочел по-скоро да умре, отколкото да й покаже, че се страхува.

— Знаеш ли накъде отива тръбата? — запита Стан.

Бил поклати глава.

— Знаеш ли как да откриеш То?

Бил отново поклати глава.

— Когато го наближим, ще разберем — изведнъж се намеси Ричи. После въздъхна пресекливо. — Щом трябва, дайте да тръгваме.

Бил кимна.

— Аз ще съм п-п-пръв. П-после Е-еди. Б-б-бен. Бев. Мъ-ххъ-жагата Стъ-тан. М-м-майк. Ти си п-п-последен, Ри-ричи. Все-ххе-еки да се д-д-държи з-за рамото на п-п-предния. Въ-ххъ-ътре е т-т-тъмно.

— Излизате ли? — изрева отгоре Хенри.

— Все ще излезем някъде — промърмори Ричи. — Надявам се.

Подредиха се като върволица от слепци. Бил се озърна да провери дали всеки държи рамото на предния. После, леко приведен срещу напора на течението, Бил Денброу поведе приятелите си към мрака, където преди по-малко от година бе изчезнало корабчето, което направи за брат си.