По-късно Патриша Юрис сподели с майка си, че трябвало да усети нещо нередно. Трябвало да го усети, защото Станли никога не се къпел рано привечер. Взимал душ всяка сутрин и понякога вечер преди лягане обичал да се отпусне във ваната (със списание в едната ръка и студена бира в другата), но определено не било в негов стил да се къпе в седем вечерта.

А и тая история с книгите. Би трябвало да го радва, но вместо това, кой знае защо, той се чувствал разтревожен и потиснат. Около три месеца преди онази ужасна вечер Станли открил, че един негов приятел от детството е станал писател — не истински писател, сподели Патриша с майка си, а просто романист. Върху кориците на книгите било изписано Уилям Денброу, но понякога Станли го наричал Бил Пелтека. Станли изчел почти всички книги на този човек; всъщност тъкмо изчитал последната в онази страшна вечер — вечерта на 28 май 1985 година. Самата Пати била проявила любопитството да поразлисти една от по-ранните му книжки. Зарязала я още след третата глава.

Както щеше да каже по-късно на майка си, това не било обикновен роман; било книгаужасия. Точно така го изрече — слято, както би казала секскнига. Пати беше кротка, мила женица, но не я биваше по приказките. Въпреки желанието си, така и не бе успяла да обясни колко се е изплашила и защо е била разтревожена от онази книга. „Беше пълна с чудовища — каза тя. — Пълна с чудовища, които преследват малки дечица. Имаше убийства и… не, знам… омраза и болка. Такива работи.“

Всъщност книгата й се бе сторила едва ли не порнографска; точно тази дума липсваше в нейното описание, навярно защото никога през живота си не я бе изричала, макар че знаеше какво означава. „Но Стан мислеше, че е преоткрил приятеля от детските си години… Все се канеше да му пише, обаче аз знаех, че няма да го стори… знаех, че и на него му е тежко да чете книгите… и… и…“

И после Пати Юрис се разплака.

В онази вечер, приблизително шест месеца преди да се навършат двадесет и осем години от онзи ден през 1957, когато Джордж Денброу бе срещнал клоуна Пениуайз, Станли и Пати седяха във всекидневната на своя дом в предградията на Атланта. Телевизорът беше включен. Пати седеше на ниското канапенце пред него, отделяйки внимание ту на ръкоделието, ту на любимото си телевизионно състезание „Семейна вражда“. Тя просто обожаваше Ричард Доусън и си мислеше, че златният му ланец е ужасно секси, макар че и клещите на палач не биха й изтръгнали подобно признание. Другата причина да обича състезанието беше, че почти винаги познаваше най-правдоподобните отговори (в „Семейна вражда“ нямаше верни отговори, а само правдоподобни). Веднъж бе попитала Стан защо семействата от състезанието се затрудняват с отговорите на толкова лесни въпроси. „Сигурно става много по-трудно, когато седиш под прожекторите — бе отговорил Стан и по лицето му сякаш за миг бе пробягала сянка. — Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина. Точно тогава почваш да се задъхваш. Когато го правиш наистина.“

Навярно имаше право. Понякога Станли проявяваше просто изумително познание за човешката душа. Според нея, в тази област той бе далеч по-надарен от своя приятел Уилям Денброу, забогатял от писането на куп долнопробни книжлета, в които се злоупотребява с най-низките човешки страсти.

Не че му завиждаше на богатството — и те не бяха за оплакване. Живееха в чудесен квартал, а домът, който си бяха купили през 1979 година за 87 хиляди долара, сега навярно можеше да се продаде бързо и безпроблемно за 165 хиляди — всъщност нямаше намерение да го продава, но такива неща е добре да се знаят. Понякога се прибираше от покупки с Волвото (Станли караше Мерцедес-дизел, заради който Пати го дразнеше с прякора Станли-Германли) и щом видеше изящната къща зад живия плет от ниско подрязани тисове, неволно си мислеше: Кой ли живее тук? Аз, разбира се! Мисис Станли Юрис живее тук! Но тази мисъл носеше не само щастие; придружаваше я толкова буйна гордост, че често Пати усещаше как дъхът секва. Представете си: имало едно време самотно осемнайсетгодишно момиче на име Патриша Блум, което не било поканено на абитуриентския бал в общинския клуб на провинциалното градче Глойнтън, щат Ню Йорк. Много ясно, не я бяха допуснали на бала заради еврейската фамилия. Има ли смисъл да се крие — през 1967 година си беше просто едно мършаво еврейско девойче и подобна дискриминация беше противозаконна, ясна работа, ха-ха-ха, пък и защо да си го спомня, щом отдавна бе свършило. Само че в дъното на душата й онова време никога нямаше да свърши. В дъното на душата си вечно щеше да се връща към колата заедно с Майкъл Розенблат, слушайки как ситният чакъл скърца под нейните токчета и неговите взети под наем официални обувки, щеше да се връща към колата, която Майкъл бе измолил от баща си за една вечер и цял следобед бе лъскал. В дъното на душата си винаги щеше да крачи до Майкъл с взетия под наем бял смокинг — как само искреше смокингът в топлата пролетна нощ! Тя беше с бледозелена вечерна рокля — майка й твърдеше, че била същинска русалка — и мисълта за кльощава еврейска русалка беше ужасно смешна, ха-ха-ха. Бяха си тръгнали с високо вдигнати глави и тя не бе проронила нито сълза — поне тогава, но бе разбрала, че всъщност не си отиват, а просто са изгонени… изгонен, римува се със зловонен, и в онзи миг двамата се чувстваха евреи както никога през живота си, чувстваха се лихвари и скъперници, чувстваха се мазни, дългоноси, смугли; чувстваха се гадни, стиснати чифути; искаха да се разгневят, но не можеха, гневът щеше да дойде много по-късно, когато вече нямаше значение. В онзи миг тя можеше да изпитва само срам и болка. А после някой се изсмя. Писклив, пронизителен, насечен смях като бърз ромон на пиано и в колата тя най-сетне се разплака, о, разплака се и още как, разрева се като луда — кльощавата русалка с еврейска фамилия. Майк Розенблат неловко посегна да я погали по врата, а тя се отдръпна, защото се чувстваше опозорена и мръсна, чувстваше се еврейка.

Изящната къща зад тисовете можеше да я утеши за много неща… но не за всичко. Болката и срамът не бяха изчезнали и дори всеобщата благожелателност в този тих, аристократичен квартал не бе в състояние да прекрати онова безкрайно връщане по скърцащия чакъл. Не помагаше даже фактът, че членуват в тукашния клуб, където оберкелнерът винаги ги посрещаше с почтителното „Добър вечер, мистър и мисис Юрис“. Прибираше се у дома с новичкото Волво, виждаше отдалече къщата сред просторната зелена морава и често — навярно прекалено често — си спомняше за онзи писклив кикот. От сърце се надяваше, че днес веселячката живее в порутен коптор със съпруг християнин, който редовно я бие, че е помятала три пъти, че мъжът й кръшка с болни жени, че има дископатия и пропаднали сводове на ходилата, а по гадния веселяшки език са избили пришка до пришка.

Ненавиждаше се за тези греховни, немилосърдни мисли и всеки път си обещаваше да се поправи — да разбие чашата с горчивия коктейл от жлъчка и тлен. Минаваха месеци, без нито веднъж да се поддаде на мислите. И тя си казваше: Може би най-сетне съм се отърсила от всичко това. Вече не съм онова осемнайсетгодишно момиче. Сега съм жена на трийсет и шест; половината ми живот ме дели от онова момиче, което чу безкрайното хрущене и скърцане на чакъла по алеята, момичето, което се отдръпва от утешителната ръка на Майк Розенблат, защото реше еврейска ръка. Онази смешна малка русалка е мъртва. Сега мога да я забравя и да бъда такава, каквато съм. Добре. Чудесно. Великолепно. Но ето че влизаше някъде — например в супермаркет и от съседния щанд долиташе внезапен пресеклив кикот, по гърба й пролазваха тръпки, връхчетата на гърдите й се втвърдяваха до болка, ръцете се вкопчваха в дръжката на количката или една в друга и тя си мислеше: Току-що някой е узнал, че съм еврейка, че не съм нищо друго освен дългоноса стисната чифутка и Станли е дългонос стиснат чифутин, той е счетоводител, ясна работа, на евреите им дай сметки да правят, приехме ги в клуба, нямаше как да не ги приемем през 1981 година, нали тогава нашумя делото на онзи еврейски гинеколог, но им се смеем, както винаги е било и ще бъде. Или просто чуваше призрачното хрущене на чакъл и си мислеше: Русалка! Русалка!

А после омразата и срамът се връщаха като неудържим прилив, като мъчителна мигрена и я изпълваха с отчаяние — не само заради собствената й съдба, а заради целия човешки род. Върколаци. Книгата на Денброу — онази, която неуспешно бе опитала да прочете — разказваше за върколаци. Глупости. Какво ли разбираше от върколаци човек като него?

Но обикновено тя се чувстваше много по-добре — и наистина беше много по-добре. Обичаше мъжа си, обичаше къщата си и почти винаги обичаше себе си и живота. Всичко беше наред. Вярно, невинаги е било така… но нима е възможно другояче? Когато прие от Станли годежния пръстен, родителите й посрещнаха новината с тревога и гняв. Бяха се запознали на една забава в момичешкия клуб на колежа. По това време Станли изучаваше счетоводство в Нюйоркския университет. Имаха обща позната, която ги представи един на друг и към края на вечерта Пати подозираше, че го обича. Към средата на учебната година вече бе твърдо уверена. А когато се развихри пролетта и Станли й предложи маргаритка със закачено на нея диамантено пръстенче, тя прие без колебания.

В крайна сметка, родителите й приеха годежа въпреки всичките си безпокойства. Нямаха друг избор, макар че скоро Станли Юрис щеше да тръгне към трудовата борса, претъпкана с млади счетоводители — и щеше да навлезе в тази джунгла без пукнат грош, а единствената им дъщеря щеше да му служи като заложница в борбата за преуспяване. Но Пати беше на двайсет и две години, вече истинска жена, и не след дълго щеше да стане бакалавър по хуманитарните науки.

— До края на живота си ще издържам тоя очилат нехранимайко — чу тя една нощ гласа на баща си. Родителите й бяха ходили на гости и изглежда пиенето му бе дошло малко множко.

— Шшшт, ще те чуе — каза Рут Блум.

В онази нощ Пати остана будна до малките часове — лежеше с пресъхнали очи, обливана от студени и горещи вълни, и ненавиждаше родителите си. После цели две години трябваше да се бори срещу тази ненавист; и без това в душата й се бе натрупала прекалено много омраза. Понякога се поглеждаше в огледалото и виждаше как болката изкривява лицето, как дълбае по него тънички бръчици. И все пак спечели онази битка. С помощта на Станли.

Неговите родители също бяха разтревожени от брака. Разбира се, не вярваха, че техният Станли е тръгнал към нищета и мизерия, но смятаха, че „децата прибързват“. Доналд Юрис и Андреа Бертоли изглежда бяха забравили факта, че са се оженили малко след навършването на двайсет години.

Единствен Станли изглеждаше уверен в себе си и в бъдещето, без да се бои от капаните, които родителите им виждаха навсякъде около „децата“. И в крайна сметка тази самоувереност се оказа по-основателна от страховете им. През юли 1972, още преди да бе засъхнало мастилото по дипломата, Пати си намери работа като преподавателка по стенография и делова кореспонденция в Трейнър — малко градче на седемдесет километра южно от Атланта. И досега си спомняше как бе открила това място — всичко изглеждаше някак… свръхестествено. Бе избрала четиридесет обяви от учителския вестник, после пет вечери бе писала писма — по осем на вечер — с молби да бъде назначена и да получи допълнителна информация. Двайсет и два от отговорите известяваха, че мястото вече е заето. В други случаи допълнителните подробности изясняваха, че е разполага с необходимата квалификация; с излишно упорство само би загубила и своето, и чуждото време. В крайна сметка останаха дванадесет възможности. Всички изглеждаха еднакво привлекателни. Станли влезе при нея тъкмо докато си блъскаше главата над списъка и се чудеше дали може да попълни и дванадесетте молби, без да откачи окончателно. Той огледа купчината листове на масата, после посочи писмото от областния инспектор в Трейнър — писмо, което не изглеждаше нито по-добро, нито по-лошо от останалите.

— Тук — каза той.

Тя го погледна, изненадана от спокойната увереност в гласа му.

— Ти да не би да знаеш за Джорджия нещо повече от мен?

— Нищо подобно. Тоя щат съм го виждал само на кино.

Тя учудено вдигна вежди.

— „Отнесени от вихъра“ — обясни Станли. — Вивиън Лий. Кларк Гейбъл. „Но за това ще мисля утре, защото утре е нов ден.“ Как ми звучи акцентът, приличам ли на пришълец от Юга, Пати?

— Да, от Южен Бронкс. Щом не знаеш нищо за Джорджия и никога не си бил там, тогава откъде…

— Защото това е правилният избор.

— Не можеш да го знаеш, Станли.

— Разбира се, че мога — безгрижно каза той. — Знам.

Тя го погледна и разбра, че не се шегува; говореше съвършено сериозно. По гръбнака й полазиха тревожни тръпки.

— Откъде знаеш?

До този момент той лекичко се усмихваше. Сетне престана да се усмихва и сякаш се озадачи. Очите му помръкнаха, като че бе устремил взор навътре в себе си, за да погледне показанията на някакъв странен прибор, който цъка и бръмчи точно както се полага, но в крайна сметка си остава неразбираем, също както е неразбираем обикновеният ръчен часовник за повечето средни граждани.

— Костенурката не би могла да ни помогне — внезапно изрече той.

Изрече го съвършено ясно. Пати чу всяка отделна дума. Този отсъстващ поглед — това изражение на вглъбена изненада — все още не чезнеше от лицето му и това вече я плашеше.

— Станли? Какво говориш? Станли!

Той трепна. Докато преглеждаше писмата, Пати бе хапнала няколко праскови. Сега ръката на Стан закачи фруктиерата, която се разби на пода. Очите му се избистриха.

— О, по дяволите! Извинявай.

— Няма нищо. Станли… за какво говореше?

— Забравих — каза той. — Обаче мисля, че трябва да опитаме в Джорджия, мъничко мое.

— Но…

— Довери ми се — каза той и тя му се довери.

Първата беседа мина блестящо. Когато се качваше на обратния влак за Ню Йорк, Пати знаеше, че е спечелила мястото. Икономическият директор я бе харесал от пръв поглед, както и тя него; просто бе усетила как нещо прещраква помежду им. Седмица по-късно пристигна и писменото потвърждение. Областната педагогическа инспекция в Трейнър можеше да й предложи изпитателен договор е годишна заплата 9200 долара.

— Ще умреш от глад — заяви Хърбърт Блум, когато узна, че дъщеря му смята да приеме предложението. — И отгоре на всичко, ще ти е горещо докато умираш.

— Дрън-дрън. Скарлет — отвърна Станли, когато Пати му предаде думите на баща си.

До този момент тя беше бясна, готова да се разплаче, но сега изведнъж се разкикоти и Станли я грабна в прегръдките си.

Наистина преживяха много горещини, но не умряха от глад. Ожениха се на 19 август 1972 година. Пати Юрис бе останала девствена до венчилото. През първата брачна нощ в един планински хотел тя легна гола под хладните чаршафи, а в гърдите й бушуваше гръмотевична буря — черните облаци на страха, светкавиците на желанието и възхитителната сласт. Когато Станли се вмъкна до нея, жилавите му мускули бяха изпънати, членът му се издигаше като удивителен знак над къдравите косъмчета и Пати прошепна:

— Не ми причинявай болка, скъпи.

— Никога няма да ти причиня болка — отвърна той докато я поемаше в прегръдките си и нито веднъж не наруши това обещание до 27 май 1985 — до нощта на ваната.

Преподаването потръгна добре. Станли си намери работа като шофьор на хлебарски камион за сто и двадесет долара седмично. През ноември същата година, когато откриха новия търговски център на Трейнър, той успя да се уреди в кантората на „Х. и Р. Блок“, вече срещу сто и петдесет долара. Общият им годишен доход отскочи на 17000 долара — това им се струваше като приказно богатство в ония времена, когато човек можеше да получи литър бензин за осем цента, а погача бял хляб за тридесет. През март 1973, без речи и фанфари, Пати Юрис заряза противозачатъчните хапчета.

През 1975 Станли напусна „Х. и Р. Блок“ и се зае със собствен бизнес. Независимо от коя страна бяха, родителите единодушно заявиха, че начинанието е безумно. Не че Станли не биваше да започва самостоятелен бизнес — пази Боже, непременно трябваше да го стори! Но още е много рано, твърдяха и четиримата, финансовият товар ще падне изцяло върху Пати. („Поне докато я изхвърлят от работа — мрачно каза Хърбърт Блум на брат си, след като цяла нощ бяха пили в кухнята, — а сетне ще чакат аз да ги издържам.“) Обединеното родителско тяло смяташе, че човек не бива и да си мисли за самостоятелен бизнес, преди да навърши по-трезва и зряла възраст — например седемдесет и осем години.

Станли отново прояви едва ли не свръхестествена самоувереност. Беше млад, представителен, умен и способен. На предишното работно място си бе създал връзки. Имаше всичко това като даденост. Но не можеше да знае, че „Коридор видео“, една от първите фирми в зараждащата се видеопромишленост, ще създаде огромен комплекс сред голото поле, само на петнадесет километра от предградието, където мистър и мисис Юрис щяха да се преселят през 1979 година; не можеше да знае и това, че само година след появата си в Трейнър „Коридор“ ще излезе на пазара за самостоятелна проба на потребителското търсене. А дори някак да се бе добрал до тази информация, в никакъв случай не би могъл да си въобрази, че ще наемат млад очилат евреин, който отгоре на всичко беше и проклет янки — евреин с приветлива усмивка, тромава походка, склонност да носи протрити джинси в почивните дни и с все още незаздравели остатъци от младежки пъпки по лицето. И все пак го наеха. Наеха го. А Станли сякаш знаеше от самото начало.

След кратко сътрудничество „Коридор видео“ предложи да го назначи на щат с първоначална заплата 30000 долара годишно.

— И наистина е само начало — каза Станли на Пати в леглото същата вечер. — Те ще растат като царевица през август, скъпа. Ако светът не се пръсне на парчета през близките десетина години, те ще се озоват на върха, при „Кодак“, „Сони“ и „Американска радиокорпорация“.

— Какво ще им кажеш? — запита тя, макар че вече знаеше отговора.

— Ще кажа, че ми е било много приятно да работя с тях — отвърна той, разсмя се, придърпа я по-близо и я целуна. След миг се озова отгоре и тя усети как избухва насладата — веднъж, два, три пъти, като блясък на ракети в среднощно небе… ала бебето все не идваше.

Сътрудничеството с „Коридор видео“ му бе осигурило връзки с някои от най-богатите и влиятелни хора в Атланта. Двамата с учудване откриха, че повечето от тия хора са просто чудесни. Сред тях биваха посрещани без предразсъдъци и с добродушна сърдечност, на каквато почти не можеха да се надяват в северните щати. Пати си спомняше как веднъж Станли писа на баща си: Най-свестните богаташи на Америка живеят в Атланта, щат Джорджия. Ще се погрижа някои от тях да станат по-богати, а те ще се погрижат аз да стана по-богат и няма да принадлежа на никого, освен на Патриша, но мисля, че това не е страшно, тъй като тя пък принадлежи на мен.

Когато напуснаха Трейнър, във фирмата на Станли вече работеха шестима сътрудници. През 1983 година доходът им навлезе в неизследвана територия — територия, за която Пати бе чувала само неясни слухове. Това бе приказната страна на ШЕСТТЕ ЦИФРИ. И всичко бе станало с лекота и небрежност, с каквато човек си обува пантофите в събота сутрин. Понякога това я плашеше. Веднъж боязливо се бе пошегувала на тема сделки с дявола. Вместо отговор Станли се смя до припадък, но за нея в това нямаше нищо смешно и навярно никога нямаше да се отърси докрай от тревогите.

Костенурката не би могла да ни помогне.

От време на време, без сама да знае защо, тя се събуждаше посред нощ и усещаше тази мисъл в главата си като последно късче от забравен сън. Тогава се обръщаше към Станли с непреодолимото желание да го докосне, да се увери, че още е тук.

Животът им беше чудесен — без прекомерно пиене, без изневери, без наркотици, без скука, без ожесточени спорове за бъдещето. Имаше само едно малко облаче. Майка й първа спомена за него. По-късно Пати си мислеше, че е било едва ли не задължително да стане така. В крайна сметка въпросът изникна в едно от писмата на Рут Блум. Тя пишеше на Пати всяка седмица и въпросното писмо пристигна през първите есенни дни на 1979 година. Беше препратено от стария им адрес в Трейнър и Пати го прочете сред хола, претъпкан с кашони, от които се подаваха вещите им. Чувстваше се объркана, изкоренена и обедняла.

В общи линии това бе типично писмо на Рут Блум от родния дом — четири плътно изписани синкави страници, всяка от тях озаглавена: ПРОСТО ВЕСТИ ОТ РУТ. Драскулките бяха почти неразбираеми и веднъж Станли се оплака, че не може да разчете нито дума от посланията на тъща си. „За какво ли ти трябва?“ — отвърна му Пати.

И този път писмото беше пълно с обичайните мамини новини; паметта на Рут Блум напомняше делтата на пълноводна река, която започва от подвижната точка на настоящия момент и плавно се разширява все по-далече от ветрилообразната мрежа на всичките й познати. Повечето личности, за които ставаше дума, вече избледняваха в спомените на Пати като снимки от стар албум, но за Рут всички тия познанства си оставаха свежи. Любопитството към делата им, както и тревогите за тяхното здраве, изглеждаха неизчерпаеми, а прогнозите неминуемо се оказваха злокобни. Баща й все още страдал от болки в стомаха. Той бил сигурен, че е само лошо храносмилане; и през ум нямало да му мине, че има язва, додето не вземе да храчи кръв, а и тогава можело да се колебае. Нали го знаеш, скъпа, работлив е като муле, а понякога е и също тъй упорит. Господ да ми прости лошата дума. На Ранди Харлингън й направили операция, извадили й от яйчниците кисти колкото топки за голф, не били злокачествени, слава Богу, но цели двайсет и седем кисти на яйчниците направо да си умреш! Без съмнение това се дължало на водата в Ню Йорк — въздухът също бил мръсен, но тя твърдо смятала, че в крайна сметка водата е най-опасна. Всичко се отлагало в човешкия организъм. Пати едва ли си представяла колко често майка й благодари на Бога, че „децата“ живеят в провинцията, където водата и въздухът — особено водата — са по-здравословни. (За Рут целият Юг, включително Атланта и Бърмингам, беше дълбока провинция.) Леля Маргарет пак враждувала с електроснабдяването. Стела Фланаган отново се омъжила, има хора, дето не могат да се поучат от грешките. Ричи Хюбър пак бил уволнен.

И сред цялото това многословие — често стигащо до злословие — насред изречението, след едно „та като рекох“, което изникваше ни в клин ни в ръкав, Рут Блум задаваше Страшния въпрос: „Кога ли ще се наканите със Стан да ни подарите внуче? Заканили сме се да го разглезим. В случай, че не си забелязала, Патси, да ти напомня — трупат ни се годинките.“ А сетне продължаваше с щерката на Брукнър от долната улица, дето я изгонили от училище, защото била без сутиен, а през блузата всичко се виждало.

Изпълнена с тъга и носталгия по стария дом в Трейнър, неуверена и не на шега изплашена от неизвестното бъдеще, Пати мина в стаята, където щеше да бъде спалнята и се просна на дюшека (матракът все още беше в гаража и дюшекът сред просторния гол под приличаше на захвърлена вещ сред загадъчен жълт плаж). Хвана се за главата и рида почти двадесет минути. Навярно и без писмото щеше да се разплаче. То просто бе ускорило идването на риданията, както прахът ускорява кихавицата.

Станли искаше да имат деца. Тя също искаше да имат деца. По този въпрос нямаха спорове, както нямаха спорове по пристрастието си към филмите на Уди Алън, по сравнително редовните посещения в синагогата, по политическите си убеждения, по отвращението към марихуаната и стотици други важни и маловажни въпроси. В Трейнър имаха свободна стая, която бяха разделили на две. Отляво Станли си имаше бюро за работа и кресло за четене; отдясно Пати си имаше шевна машина и масичка за пасианси. Имаха споразумение за тази стая толкова твърдо споразумение, че рядко говореха за него, то просто съществуваше и бе част от тях като носовете им или брачните халки. Един ден тази стая щеше да принадлежи на Анди или Джени. Но къде беше детето? Шевната машина, кошниците с платове, масичката за пасианси, бюрото и креслото — всички предмети стояха непоклатимо и сякаш месец след месец заздравяваха връзката с отредените им места, подчертавайки все по-отчетливо законното си право да бъдат тук. Поне така й се струваше, макар че нито веднъж не успя да избистри мисълта докрай; също като думата порнографски, тази представа бе нещо, което танцуваше нейде досами границата на изразните способности. Но си спомняше как веднъж по време на цикъла отвори шкафчето под мивката, за да вземе превръзка; спомняше си как видя кутията с дамски превръзки и си помисли, че тя сякаш самодоволно се подсмива: Здрасти, Пати! Ние сме твоите деца. Ние сме единствените деца, които ще имаш, и сме гладни. Нахрани ни. Нахрани ни с кръв.

През 1976, три години след като бе захвърлила противозачатъчните хапчета, двамата посетиха в Атланта един лекар на име Харкавей. „Искаме да знаем дали има нещо нередно — каза му Станли — и ако да, то какво може да се направи.“

Направиха им изследвания. Установи се, че спермата на Станли е нормална, че яйцеклетките на Пати са годни за оплождане и че всички канали, които би трябвало да бъдат отворени, наистина са свободни.

Харкавей не носеше венчална халка и с добродушното си румено лице приличаше на весел студент от последния курс на колежа, който току-що се е завърнал от ваканция по скиорските писти на Колорадо. След изследванията той им каза, че проблеми като техните съвсем не са рядкост. Каза им още, че при подобни случаи по всяка вероятност възниква психологически парадокс, наподобяващ в някои отношения сексуалната импотентност — колкото повече искаш, толкова по-малко можеш. Затова двамата трябвало да се отпуснат. И по възможност, да не мислят за оплождането по време на секса. На връщане към дома Стан беше мрачен. Пати го запита защо.

— Никога не го правя — каза той.

— Какво не правиш?

— Никога не мисля за оплождането по време на секса.

Макар че се чувстваше малко самотна и изплашена, тя неволно се изкиска. Същата нощ, когато мислеше, че Станли отдавна е заспал, гласът му я стресна в мрака. Звучеше спокойно, но Пати усещаше сподавените ридания под привидната сдържаност.

— Заради мене е — каза той. — Аз съм виновен.

Тя се завъртя към него, напипа тялото му и го прегърна.

— Не ставай глупак.

Но сърцето — биеше забързано — прекалено забързано. Не само от стряскането; той сякаш бе надникнал в съзнанието й; откривайки там потайното убеждение, за което тя самата не бе подозирала до този момент. Без повод, без причина, Пати усещаше — знаеше, — че Стан е прав. Нещо не беше наред, но не у нея. Причината бе той.

— Не бъди идиот! — яростно прошепна тя, притиснала лице към рамото му.

Кожата му бе овлажняла от пот и Пати изведнъж осъзна, че той се страхува. Страхът се излъчваше от него на студени вълни и тя имаше чувството, че е легнала гола до отворен хладилник.

— Не съм нито идиот, нито глупак — отвърна той със същия глас, едновременно спокоен и задавен от вълнение — и ти отлично го знаеш. Заради мене е. Но не знам защо.

— Няма откъде да знаеш подобно нещо.

Гласът й бе станал дрезгав, свадлив — когато се тревожеше, майка й имаше същият глас. И още преди да изрече последната дума, цялото й тяло потрепери като ударено от камшик. Станли усети това и я прегърна още по-силно.

— Понякога си мисля, че знам защо — каза той. — Понякога се събуждам след странен, кошмарен сън и си мисля: „Сега вече знам. Знам какво не е наред.“ Не само това, че не можеш да забременееш — всичко. Всичко нередно в моя живот.

— Станли, в живота ти няма нищо нередно.

— Нямам предвид вътрешната страна — възрази той. — Отвътре всичко е чудесно. Говоря ти за външната страна. Нещо, което би трябвало да отмине, но не отминава. Събуждам се от тия сънища и си мисля: „Целият ми приятен живот е само затишие пред някаква буря, която не разбирам.“ Страхувам се. А после всичко… избледнява. Като сън.

Пати знаеше, че понякога Стан сънува кошмари. Пет-шест пъти се бе събуждала от стоновете му. Навярно се бе случвало и да проспи, без да усети тия злокобни пристъпи. Когато го разтърсваше и питаше какво има, той отговаряше едно и също: Не си спомням. После посягаше за цигарите и пушеше седнал в леглото, изчаквайки последните остатъци от съня да се изцедят през порите му като нездрава пот.

Бездетни. В оная нощ на 28 май 1985 година — нощта на ваната — родителите им все още очакваха внуче. Свободната стая продължаваше да си бъде свободна; разнокалибрените дамски превръзки си стояха на отреденото им място в шкафчето под мивката в банята; червеният кардинал не пропускаше ежемесечните си посещения. Макар и улисана в лични грижи, майка й долавяше болката на дъщеря си и вече не питаше за нищо — нито в писмата, нито при посещенията им в Ню Йорк веднъж на всеки шест месеца. Не им подмятаха на шега да пият редовно витамин Е. Станли също бе престанал да говори за деца, но понякога, когато си мислеше, че е сам, Пати забелязваше сянката по лицето му. Някаква сянка. Сякаш отчаяно се мъчеше да си припомни нещо.

Ако не се брои тази единствена печал, животът им беше приятен и лек до мига, в който иззвъня телефонът. Беше вечерта на 28 май и по телевизията даваха „Семейна вражда“. Пати се бе обкръжила с шест ризи на Стан, две нейни блузи, кошничката за ръкоделие и кутийката със стари копчета; Стан тъкмо разгръщаше най-новия роман на Уилям Денброу, издаден засега в съвсем ограничен тираж. На предната корица се зъбеше чудовище. На задната имаше снимка на плешив очилат мъж.

Стан седеше по-близо до телефона. Вдигна слушалката и изрече:

— Ало. Юрис слуша.

Помълча и между веждите му се очерта угрижена бръчица.

— Какво казахте? Кой се обажда?

За миг Пати изпита страх. По-късно от срам щеше да излъже родителите си, че доловила нещо лошо още щом иззвънял телефонът, но всъщност само потръпна и за миг надигна очи от ръкоделието. А може би така и трябваше да бъде. Може би много преди обаждането двамата бяха подозирали, че се задава нещо, за което няма място в изящната малка къщичка зад ниските тисове, нещо дотолкова сигурно и неотвратимо, че всъщност не се нуждаеше от потвърждения… стигаше само онзи кратък миг на пронизващ страх, като острие, което се впива и веднага отскача назад.

— Мама ли е? — безгласно размърда устни Пати, изплашена, че баща й може да е получил сърдечен удар. Имаше десет килограма наднормено тегло и още от четиридесетгодишна възраст се оплакваше от „болки в стомаха“.

Стан отрицателно поклати глава и се усмихна на нещо, казано по телефона.

— Ти… ти! Е, гръм да ме удари! Майк! Как ус…

Той отново замълча и се вслуша. Усмивката избледня и Пати разпозна — или поне така й се стори — „аналитичното“ му изражение, което подсказваше, че някой му възлага задача или обяснява промяна в текущите дела, или разказва нещо странно и интересно. Навярно беше последното. Нов клиент? Стар приятел? Кой знае. Тя отново насочи вниманието си към телевизора, където някаква жена прегръщаше Ричард Доусън и го обсипваше с целувки. Помисли си, че не би било зле да бъде на нейно място.

Докато търсеше черно копче за джинсовата риза на Станли, тя смътно усети, че разговорът навлиза в утъпкан коловоз — от време на време Станли сумтеше одобрително и веднъж запита: „Сигурен ли си, Майк?“ Накрая, след много дълго мълчание, той каза: „Добре, разбирам. Да… аз… Да. Да, всичко. Наясно съм. Аз… какво?… Не, не мога твърдо да обещая, но ще го обмисля много внимателно. Знаеш, че… о?… Тъй ли?… Гледай ти! Разбира се, че знам. Да… непременно… благодаря… да. Довиждане.“ И той остави слушалката.

Пати се озърна и видя, че Стан е вторачил невиждащ поглед в стената над телевизора. На екрана публиката ръкопляскаше на семейство Райън, което бе спечелило двеста и осемдесет точки след успешната догадка, че публиката ще посочи математиката за най-омразен учебен предмет на сина им. Семейството подскачаше и крещеше от радост. Но Станли се мръщеше. По-късно тя щеше да каже на родителите си, че й се сторил леко пребледнял, но нямаше да спомене, че в онзи момент не обърна внимание на това, защото реши, че е от зеления стъклен абажур на лампата.

— Кой беше, Стан?

— Мммммм?

Той я погледна. Стори се, че по лицето му е изписана кротка разсеяност и може би лека досада. Едва по-късно, когато отново и отново повтаряше в паметта си цялата сцена, тя взе да си мисли, че всъщност това е било изражение на човек, който се откъсва от реалността методично, нишка по нишка. Лице на човек, който се отделя от синевата и литва към мрака.

— Кой се обади по телефона?

— Никой — каза той и стана от креслото. — Никой, наистина. Мисля да си взема вана.

— Какво, в седем вечерта?

Без да отговори, той излезе от стаята. Пати би могла да го запита какво има, би могла дори да го настигне и да запита дали не го боли стомах — в секса Стан нямаше задръжки, но в някои отношения беше невероятно свенлив и би било типично за него да каже, че ще се къпе, а всъщност да отскочи до тоалетната, защото има разстройство. Но в това време на екрана се появи новото семейство Пискало и Пати просто знаеше, че Ричард Доусън ще измисли някакъв голям майтап във връзка с фамилията им, а освен това все не можеше да намери пустото копче, макар да знаеше, че в кутията има цяла камара черни копчета. Криеха се, ясна работа; нямаше друго обяснение…

И тъй, тя остави Стан да излезе и се сети за него чак след финалния резултат, когато откъсна очи от екрана и видя празното кресло. Бе чула как горе водата бълбука във ваната и десетина минути по-късно замлъква… ала сега осъзна, че не бе чула да тракне вратата на хладилника, а това означаваше, че Станли се е качил, без да си вземе бира. Някой се бе обадил по телефона и го бе натоварил с тежки грижи, а тя бе ли го утешила поне с една думичка? Не. Бе ли опитала да изкопчи нещичко от устата му? Не. Бе ли забелязала изобщо, че нещо не е наред? Пак и пак не. Заради това глупаво телевизионно състезание — копчетата не можеше да обвини, те само служеха за оправдание.

Е, добре — щеше да му отнесе кутия „Дикси“, после щеше да седне до ваната, да му изтърка гърба, да се прави на гейша, да му измие косата, ако не възразява и да разбере с какво си има грижи… или с кого.

Взе кутия бира от хладилника и се качи на горния етаж. Първите тръпки на истинска тревога я разтърсиха, когато видя, че вратата на банята е затворена. Не притворена, а плътно затворена. Станли никога не затваряше вратата, когато се къпеше. Това бе стара шега помежду им: щом е затворено, значи прави това, на което го е учила майка му, отворено ли е — значи не би възразил, ако някой дойде да го научи на още нещичко.

Пати почука с нокти по вратата и изведнъж усети с болезнена яснота, че този звук напомня шумоленето на пълзящо влечуго. Откакто се бе омъжила, никога не бе чукала на която и да било врата в собствения си дом.

Тревогата изведнъж се засили и тя си спомни как в детството си често ходеше да плува в езерото Карсън. В началото на август водата беше топла като във вана… но ето, че попадаш в хладен слой и мигом те полазват тръпки на изненада и удоволствие. Току-що ти е било топло; в следващия миг температурата около бедрата ти сякаш е спаднала с двайсет градуса. Ако се изключи удоволствието, точно това изпитваше и сега — като че е попаднала в хладен слой. Само че в момента хладният слой не беше около дългите девически бедра, изтръпнали в мрачните дълбини на езерото Карсън.

Беше обгърнал сърцето.

— Станли? Стан?

Този път почука не с нокти, а с кокалчетата на пръстите. Не получи отговор и заблъска по вратата.

— Станли?

Сърцето й. То вече не беше в гърдите. Бе отскочило в гърлото и бесните му удари я задушаваха.

— Станли!

В тишината след крясъка (а самият факт, че крещи тук, само на десет метра от мястото, където всяка вечер отпускаше глава на възглавницата, я ужасяваше още повече) тя чу звук, след който от дълбините на душата като неканен гост изникна паниката. А всъщност звукът бе толкова незначителен. Просто шум на падащи капки. Пльок… мълчание. Пльок… мълчание. Пльок…

Представяше си как капката се заражда под ръба на крана, как натежава, наедрява, забременява, а сетне пада: пльок.

Само този звук. Нищо друго. Изведнъж я изпълни ужасната увереност, че не баща й, а Станли е получил сърдечен удар тази вечер.

С дрезгав стон тя хвана стъклената дръжка и я завъртя. Но вратата не помръдна; беше заключена. И внезапно през главата на Пати Юрис стремглаво прелетяха три последователни „никога“: Станли никога не се къпеше рано привечер, Станли никога не затваряше вратата на банята (освен ако използваше тоалетната) и никога не бе заключвал друга врата, освен външната.

Възможно ли е, мина й безумната мисъл, човек да се подготви за сърдечен удар?

Пати облиза пресъхналите си устни — звукът отекна в мозъка й като скърцане на фина шкурка по дърво — и отново го повика по име. Отвърна й само бавният, отмерен шум на падащи капки. Тя сведе очи и видя, че все още държи кутията „Дикси“. Гледаше я тъпо, а сърцето й подскачаше в гърлото като заек; гледаше, сякаш през целия си живот не бе виждала бира. И наистина й се струваше, че не е виждала — поне такава кутия, защото когато примигна, кутията се превърна в телефонна слушалка, черна и заплашителна като змия.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? Проблеми ли имате? — изсъска змията.

Пати затръшна слушалката и отстъпи назад, разтривайки ръката, с която я бе държала. Озърна се и видя, че отново е в стаята при телевизора. Разбра, че се е поддала на паниката, която се бе прокраднала в съзнанието й тихичко, като грабител, пристъпващ нагоре по стълбата. Сега си спомняше как захвърли бирата пред заключената врата и се втурна към долния етаж, мислейки объркано: Всичко това е някаква грешка, после и двамата ще се смеем. Напълнил е ваната, но преди да се съблече е открил, че няма цигари и е излязъл да купи…

Да. Само че вратата вече е била заключена отвътре и за да не си прави излишен труд, той просто е отворил прозореца над ваната и е пропълзял като муха по външната стена. Просто и ясно, просто и…

Паниката отново се надигаше в съзнанието й като горчиво черно кафе, готово да прелее през ръба на чашата. Тя затвори очи и се помъчи да запази спокойствие. Стоеше съвършено неподвижно — бледа статуя с пулсиращи вени на шията.

Спомни си как тичаше насам, как се препъваше по стъпалата и бързаше да стигне до телефона, о, да, разбира се, но на кого бе искала да се обади?

Мина й безумната мисъл: Щях да се обадя на костенурката, но костенурката не би могла да ни помогне.

Всъщност нямаше смисъл. Бе успяла да набере само нулата и навярно бе казала нещо ненормално, защото телефонистката я бе попитала дали има проблеми. Имаше, естествено, но как да каже на онзи безличен глас, че Станли се е заключил в банята и не отговаря, че равномерният шум на капеща вода разкъсва сърцето й? Някой трябваше да помогне. Някой…

Повдигна ръка пред устата си и жестоко захапа опакото на китката. Опита да мисли, опита да се застави да мисли.

Резервните ключове. Резервните ключове в кухненския шкаф.

Тръгна натам и единият й чехъл закачи кутията за копчета, оставена до стола. Част от копчетата се разсипаха, блестейки като изцъклени очи под светлината на лампата. Пати забеляза поне половин дузина черни.

Шкафът беше над двойната мивка и от вътрешната страна на вратата му висеше голяма лакирана дъска във формата на ключ — подарък на Стан за по-миналата Коледа от един негов клиент, който я бе направил собственоръчно в домашната си работилница. От дъската стърчаха кукички и на всяка бяха закачени по два броя ключове за вратите в къщата. Отдолу имаше лепенки, изписани със ситния, четлив почерк на Стан: ГАРАЖ, ТАВАН, БАНЯ I ЕТ., БАНЯ II ЕТ., ПРЕДНА ВРАТА, ЗАДНА ВРАТА. По-настрани висяха резервните ключове за колите с етикетчета М-Б и ВОЛВО.

Пати грабна ключа над лепенката БАНЯ II ЕТ. и хукна към стълбата, но веднага се застави да крачи спокойно. Тичането подканваше паниката да се завърне, а и без това самообладанието бе готово да я напусне всеки миг. Ако вървеше спокойно, можеше да се окаже, че не е станало нищо лошо. Или пък, ако наистина бе станало, Господ щеше да погледне надолу и като я видеше как спокойно крачи, щеше да си помисли: А, добре… голяма каша забърках, но сега имам време да оправя всичко.

С ленива походка, сякаш бе тръгнала за сбирката на Дамския литературен клуб, Пати се изкачи на горния етаж и наближи заключената врата.

— Станли? — подвикна тя и натисна вратата.

Страхът изведнъж стана по-силен от когато и да било. Не смееше да отключи, защото това би било безвъзвратно. Ако Господ не отменеше бедата преди да е щракнала ключалката, значи никога нямаше да го стори. В края на краищата, епохата на чудесата бе отминала отдавна.

Но вратата беше заключена както преди; отвърна само равномерното пльок… мълчание.

Ръката й трепереше и ключът тракаше, тракаше, тракаше около ключалката, докато най-сетне хлътна на място. Превъртя го и чу как езичето изщрака. Пипнешком намери стъклената дръжка. Тя опита да се изплъзне от ръката й, вече не защото вратата бе заключена, а защото дланта и бе мокра от пот. Стисна по-здраво и завъртя дръжката. После натисна вратата.

— Станли? Станли? Ст…

Не довърши името на съпруга си, защото видя ваната зад синята найлонова завеса, избутана до края на никелираната стоманена тръба. Само стоеше и гледаше ваната, а лицето й беше застинало и сериозно като детско лице през първия учебен ден. След миг щеше да закрещи, съседката Анита Маккензи щеше да я чуе и да повика полицията, убедена, че някой е нахълтал и убива семейство Юрис.

Но сега, в този кратък миг, Пати Юрис стоеше мълчаливо и стискаше ръце пред черната си памучна пола, а очите й изглеждаха огромни сред застиналото, сериозно лице. После изражението на почти религиозна безметежност взе да се превръща в нещо страшно. Огромните очи започнаха да излизат от орбитите. Ужасът изкриви устата й в зловеща усмивка. Искаше да изкрещи, но не можеше. Крясъците бяха прекалено мощни и засядаха на гърлото.

Луминесцентните лампи светеха. В банята беше светло като ден. Нямаше сенки. Иска или не иска, човек виждаше всичко. Водата във ваната беше ярко розова. Станли лежеше вътре, подпрял гръб на ръба. Главата му беше отметната толкова назад, че кичурчета от късата черна коса полепваха по кожата между плешките му. Ако изцъклените му очи още можеха да виждат, навярно би видял Пати обърната с главата надолу. Устата му зееше като широко разтворена врата. Върху лицето му бе застинало изражение на безграничен ужас. На ръба на ваната лежеше пакетче ножчета за бръснене „Жилет Платинум Плъс“. Бе разрязал ръцете си от китките до сгъвките на лактите, а после бе прокарал острието точно над дланите, изписвайки две кървави букви Т. Раните пръскаха пурпурен блясък под ослепителната бяла светлина. Като в къс евтино телешко месо вътре личаха оголени сухожилия и кости.

Под лъскавия хромиран кран плъзна капка вода. Наедря. Забременя, би могло да се каже. Проблесна. Падна. Пльок.

Той бе натопил показалец в собствената си кръв и бе изписал върху сините плочки над ваната една-единствена дума, съставена от две грамадни криви букви. От втората буква на тази дума тръгваше лъкатушна кървава черта, оставена от показалеца докато ръката му е падала във ваната, където плаваше сега. Пати помисли, че Станли навярно е оставил този белег — последното му докосване до света — вече губейки съзнание. Надписът сякаш крещеше срещу нея:

Нова капка полетя към ваната.

Пльок.

И чашата преля. Гласът на Пати Юрис най-сетне се възвърна. Вторачена в лъскавите мъртвешки очи на съпруга си, тя закрещя.

2. Ричард Тозиър си плюе на петите

Докато не започна да повръща, Рич мислеше, че се справя отлично.

Бе изслушал внимателно думите на Майк Хенлън, бе вмъкнал тук-там по някоя подходяща реплика, бе отговорил на въпросите и даже сам бе запитал Майк за това-онова. Смътно усещаше, че разиграва един от Гласовете си — не някой от нелепите и нахални Гласове, с които понякога говореше по радиото (напоследък личният му любимец беше Бръмси Папката, сексуален счетоводител и възторжените слушателски писма за Бръмси почти се изравняваха с тия за любимеца на всички времена, полковник Буфорд Кисдрайвъл), а дружелюбен, звучен, самоуверен Глас. Глас, който казва: аз съм тип-топ. Звучеше великолепно, но беше чиста лъжа. Както и всичките му други Гласове.

— Доколко си спомняш, Рич? — запита Майк.

— Съвсем малко — отвърна Рич и помълча. — Достатъчно, предполагам.

— Ще дойдеш ли?

— Ще дойда — каза Рич и остави слушалката.

Дълго седя в кабинета си, облегнат назад в креслото зад писалището, а погледът му се рееше навън към просторите на Тихия океан. Далече наляво две хлапета бяха яхнали сърфовете си, но всъщност не правеха кой знае какво. Вълните бяха слаби за сърф.

На писалището му скъпият кварцов часовник — подарък от фирма за грамофонни плочи — показваше 17:09 часа на 28 май 1985 година. Разбира се, там, откъдето се обаждаше Майк, минаваше осем вечерта. Значи започваме да се смрачава. При тази мисъл по гърба му полазиха тръпки и той се раздвижи, потърси си занимание. Естествено, най-напред пусна запис — без да подбира, просто грабна слепешком един от хилядите записи по лавиците. Рокендролът бе станал част от живота му, почти колкото Гласовете, тъй че трудно можеше да върши нещо без музика — колкото по-силна, толкова по-добре. Записът се оказа ново изпълнение на стар хит. Марвин Гей, един от новаците в онзи кръг, наричан понякога от Рич „Оркестър на покойниците“, запя „Дочух го по вятъра“.

Ооо-хоо, навярно се чудиш отде съм узнал…

— Не е зле — каза Рич. Даже се поусмихна. Работите наистина вървяха зле и трябваше да си признае, че е излязъл от релсите, но щеше да се справи. Без паника.

Оставаше около час и той малко по малко се подготви да си потегли към къщи. По някое време му хрумна, че сякаш е умрял, но са му разрешили да оправи някои делови въпроси… а ако държи — и да си поръча ковчег. По всичко личеше, че се справя отлично. Опита да се обади на своята позната от пътническата агенция, макар да беше сигурен, че вече е подкарала колата по магистралата и бърза да се прибере у дома. Нищо де, защо пък да не си опита късмета? За негово учудване дамата се оказа в кантората. Каза какво му трябва и тя го помоли да изчака петнайсет минути.

— Много съм ти задължен, Карол — каза той.

За последните три години бяха преминали на Рич и Карол вместо официалното мистър Тозиър и мис Фийни — доста фамилиарно, като се има предвид, че никога не бяха общували другояче, освен по телефона.

— Щом е тъй, плащай — заяви тя. — Ще ми изиграеш ли Бръмси Папката?

Без нито миг размисъл — ако ти трябва размисъл, за да откриеш Гласа, най-вероятно нищо няма да излезе — Рич заговори:

— Пред микрофона Бръмси Папката, сексуален счетоводител… Тия дни идва при мен един образ и пита кое е най-лошото като те хване СПИН.

Гласът му бе станал малко по-глух; същевременно звучеше по-бързо и леко наперено — типичен американски глас, но кои знае защо интонацията пораждаше образа на заможен британец от колониите, леко подпийнал, чаровен и съвършено смахнат. Рич нямаше ни най-малка представа кой е всъщност Бръмси Папката, но твърдо знаеше, че винаги носи бял костюм, чете „Ескуайър“ и пие разни буламачи, които се поднасят във високи чаши и миришат на шампоан с кокосова есенция.

— Веднага му казвам — продължаваше Бръмси, — най-лошото е да седнеш да обясняваш на майка си как си го прихванал от някакво хаитянско момиче. До нови среши, с вас се сбогува Бръмси Папката, сексуален счетоводител и на раздяла ви казва: „Кой не може да го дърви, той при мене тича първи.“

Карол Фийни се задъхваше от смях.

— Идеално! Идеално! Моят приятел не вярва, че можеш да говориш така, мисли, че използуваш електронна техника или нещо подобно…

— Най-обикновен талант, скъпа — каза Рич. Бръмси Папката бе изчезнал. На негово място говореше У. К. Фийлдс, джентълмен с цилиндър, червендалест нос, стикове за голф и прочие. — Толкова съм тъпкан с талант, че трябва да си затъквам всички телесни отверстия, за да не изтече като… тъй де, да не изтече.

Тя изпадна в нов пристъп на неудържим смях и Рич затвори очи. Усещаше, че скоро ще го налегне жестоко главоболие.

— Бъди тъй мила да ми направиш тази услуга — добави той с гласа на У. К. Фийлдс и остави слушалката преди да е стихнал смехът.

Сега трябваше да се върне към собствената си личност, а това беше трудно — от година на година ставаше все по-трудно. Лесно е да бъдеш храбър, когато си в чужда кожа.

Зае се да търси удобни обувки и тъкмо бе решил да се задоволи с кецове, когато телефонът отново иззвъня. За момент го изкуши мисълта да отговори с Гласа на Буфорд Кисдрайвъл, но се удържа. Беше Карол Фийни и всичко се оказа уредено в рекордно кратък срок. Успяла да му резервира място първа класа за редовния полет на „Американ Еърлайнс“ от Лос Анджелис до Бостън. Самолетът излитал в 01:03 и трябвало да пристигне на летище Логън около пет часа утре сутринта. В 7:30 самолетът на „Делта“ потеглял от Бостън за Бангор. Кацане в 8:20. Бюрото за коли под наем „Ейвис“ щяло да му осигури луксозна лимузина, а от тяхното представителство на аерогарата в Бангор имало само четиридесет и пет километра до предградията на Дери.

Само четиридесет и пет километра, помисли Рич. Това ли е всичко, Карол? Какво пък, може и да си права — поне за километрите. Но ти си нямаш представа колко далече е всъщност до Дери, а между нас казано и аз не съм наясно. Но Господи, мили Боже, скоро ще го узная.

— Не потърсих стая, защото не знаех колко време ще останеш — каза тя. — Искаш ли…

— Не… сам ще се погрижа — прекъсна я той, сетне се намеси Буфорд Кисдрайвъл. — Сладка си като праскова, мойто момиче. Нашенска праскова, да знайш, от Джорджия.

Лекичко остави слушалката — девиз: не чакай смехът да заглъхне — и набра 207-555-1212, телефонни справки за щата Мейн. Трябваше му номерът на хотел „Градски дом“ в Дери. Господи, още едно име от миналото. Не беше се сещал за „Градски дом“ от… колко?… десет години? двайсет? може би даже двайсет и пет? Колкото и безумно да изглеждаше, трябва да бяха най-малко двайсет и пет години, ако не се бе обадил Майк, навярно нямаше да помисли за хотела до края на живота си. И все пак в живота му бе имало период, през който всеки ден крачеше край високата тухлена сграда — а неведнъж му се бе случвало и да бяга край нея, гонен по петите от Хенри Бауърс, Хъгинс Бълвоча и третия дангалак, Виктор някои си, а тримата огласяха квартала с любезности от типа на: Ще ни паднеш, шибана мутро! Ще ни паднеш, фукльо ситен! Ще ни паднеш, очилат дупедавец! А дали им беше паднал?

Преди да си спомни, телефонистката го запита за града.

— Дери, ако обичате…

Дери! Господи! Дори самата дума носеше в устата му странния вкус на забравата; изричаше я с чувството, че целува прастара реликва.

— … имате ли номера на хотел „Градски дом“ в Дери?

— Един момент, сър.

Няма начин. Сигурно е изчезнал. Съборен при някоя кампания за обновяване на градчето. Превърнат в зала за боулинг или център за видео и електронни игри. А може и да е изгорял в една злокобна нощ заедно с някой пиян търговец на обувки, който е пушил в леглото. Всичко е изчезнало, Ричи — като очилата, заради които най-много те тормозеше Хенри Бауърс. Как беше в песента на Спрингстийн? Дни на слава… в очите на девойка отминават. Коя е девойката? Бевърли, разбира се. Бев…

Променен или не „Градски дом“ очевидно не бе изчезнал, защото в слушалката се раздаде безжизнен механичен глас:

— Номерът… е… 9…4…1…8…2…8…2… Повтарям: … номерът… е…

Но Рич бе запомнил от първия път. С истинско удоволствие прекъсна монотонния глас — беше готов да си представи някакво грамадно топчесто чудовище на име Телефонни справки, заровено дълбоко под земята, обковано с мазни винтове и стиснало хиляди телефони в безброй хромирани пипала — пощенски вариант на отмъстителното филмово чудовище доктор Октопод. От годила на година светът около Рич заприличваше все повече на зловещ електронен замък, из който бродят информационни призраци, а изплашените хора водят неспокойно съвместно съществуване.

Още е там. Както би казал Пол Саймън, още е там след всичките тези години.

Започна да набира номера на хотела, който бе видял за последен път през детските си очила с рогови рамки. Шайбата се въртеше с пагубна лекота — 1-207-941-8282. Притисна слушалката към ухото си, гледайки навън през широкия панорамен прозорец на кабинета. Хлапетата със сърфовете бяха изчезнали; сега вместо тях по плажа крачеха момче и момиче, хванати за ръце. Двойката сякаш излизаше от рекламен плакат, залепен на стената в пътническата агенция на Карол Фийни. Точно така изглеждаха. Само дето и двамата бяха с очила.

Ще те набараме, шибана мутро! Ще ти пръснем очилата!

Крис, внезапно се сети той. Фамилията му беше Крис. Виктор Крис.

О, Господи, съвсем не искаше да го знае след толкова години, но желанията му май не струваха и пукната пара. Нещо ставаше там долу, в дълбоките хранилища, където Рич Тозиър пазеше персоналния си Златен фонд. Вратите се разтваряха.

Само че този път не са записи, нали? Там долу ти не си Рич Тозиър по прякор „Плочата“, майтапчия и дисководещ на шумни радиопредавания. Човекът с Хилядата Гласове, нали така? И тия неща, които се разтварят… всъщност не са врати, нали?

Опита се да прогони мислите.

Важното е да помня, че съм добре. Аз съм добре, ти си добре, Рич Тозиър е добре. Само малко ми се пуши, това е.

Не пушеше вече от четири години, но сега с удоволствие би запалил.

Не са записи, а трупове. Заровил си ги дълбоко, но сега започва някакво безумно земетресение и дълбините ги изхвърлят нагоре. Там долу ти не си Рич Тозиър „Плочата“, там си просто Ричи Тозиър „Очилатия“, стоиш до приятелите си и толкова те е страх, че топките ти сякаш са се превърнали в плодово желе. Не са врати и не се отварят. Гробници са, Ричи. Разцепват се и отвътре отново излитат вампирите, които си мислил за мъртви.

Цигара, само една цигара. Мили Боже, каквато и да е цигара, дори „Карлтън“.

Ще те набараме, очилатко! Ще те накараме да си ИЗЯДЕШ шибаната чанта!

— „Градски дом“ — изрече мъжки глас със северняшки акцент, за да стигне до ухото му, бе минал през Нова Англия, през Средния Запад и под игралните домове на Лас Вегас.

Рич запита гласа дали може да му резервира апартамент в хотела от утре сутринта. Гласът отвърна, че може и се поинтересува за колко време.

— Не знам точно. Имам…

За миг се запъна. Какво точно имаше? В мислите му изплува момче с пластмасова ученическа чанта, бягащо от побойниците; мършаво очилато момче, чието бледо лице сякаш само подканваше: Удари ме! Хайде де, удари ме! и всеки тъп дангалак чуваше този тайнствен призив. Ето устните ми! Размажи ги по зъбите! Ето носа ми! Пусни му кръвчицата, а ако можеш — строши го! Халосай ме по ухото, та да се подуе като карфиол! Цепни ми веждата! Ето брадата, удряй право в центъра! Ето очите ми, тъй сини и големи зад тия омразни, омразни очила, тия рогови черчевета с лейкопласт на едната дръжка. Натроши черчеветата! Забий късче стъкло в едното око и го затвори завинаги! Майната му, какво се ослушваш!

Той затвори очи и изрече:

— Имам бизнес в Дери, нали разбирате. Не знам колко време ще ми отнеме сделката. Какво ще речете за три дни с евентуално удължаване?

— Евентуално удължение? — изумено повтори администраторът и Рич търпеливо го изчака да схване за какво става дума. — О, разбрах! Много добре!

— Благодаря ви и… ъъъ… се надявам да гласувате за нас през ноември — прозвуча гласът на Джон Ф. Кенеди. — Джаки иска да поразтреби… ъъъ… Овалния кабинет, а пък аз вече открих работа и за брат ми… ъъъ… Боби.

— Мистър Тозиър?

— Да.

— А, добре… нещо се бяха преплели линиите.

Обаждаше се един стар познат от ОСП, помисли Рич. Ако не знаеш, това означава „Отбор на старите покойници“. Не се тревожи. Потрепера и пак си повтори почти без надежда: Добре си Рич.

— Да, и аз чух — каза той. — Сигурно е преплитане. Е, ще стане ли резервацията?

— О, няма проблеми — увери го администраторът. — Празни не оставаме, но и не страдаме от навалица из хотела.

— Така ли?

— Ми да — отвърна администраторът и Рич отново изтръпна. И това бе забравил — простичкото диалектно потвърждение в Нова Англия. Ми да.

Ще те сбарам, копеле гадно! — изкрещя призрачният глас на Хенри Бауърс и той усети как в паметта му зейват нови гробници; вонеше не на разложени тела, а на разложени спомени, което беше още по-страшно.

Продиктува номера на кредитната си карта и затвори телефона. После се обади на програмния директор Стив Ковал.

— Какво има, Рич? — запита Стив.

Последните проучвания на общественото мнение показваха, че са изплували на върха през канибалските боричкания между УКВ-радиостанциите в Лос Анджелис и оттогава — слава Богу поне за това — Стив беше в отлично настроение.

— Май ще съжаляваш, че си ме питал — каза Рич. — Смятам да си плюя на петите.

— Смяташ да… — гласът на Стив изведнъж стана сериозен. — Нещо не те разбирам, Рич.

— Вдигам чукалата. Отивам си.

— Какво значи „отивам си“? Графикът е пред мен и според него утре си в ефир от два до шест следобед, както винаги. Даже е записано, че в четири имаш интервю с Кларънс Клемънс. Нали го знаеш, Рич? Помниш ли „Ела да духаш, мой човек“?

— Клемънс може да разговаря и с Майк О’Хара.

— Кларънс не иска да разговаря с Майк, Рич. Не иска да разговаря с Боби Ръсел. Не иска да разговаря с мен. Кларънс е върл поклонник на Буфорд Кисдрайвъл и Уайът, пощальончето-главорез. Той иска да разговаря с теб, драги. И нямам никакъв интерес да ми се разбеснее из студиото разочарован сто и двайсет килограмов саксофонист, който някога без малко щеше да стане професионален футболен играч.

— Не помня някога да се е разбеснявал — каза Рич. — За Кларънс Клемънс говорим, не за Кит Мун.

Настана мълчание. Рич търпеливо изчака.

— Ама ти сериозно ли ги разправяш тия? — запита най-сетне Стив. Гласът му звучеше жално. — Нали ме разбираш, ако не е умряла майка ти или ако не са ти открили тумор в мозъка, на това му се вика кофти номер.

— Трябва да замина, Стив.

— Майка ти ли е болна? Да не би, пази Боже, да е починала?

— Тя почина преди десет години.

— Мозъчен тумор ли имаш?

— Нямам даже киста на задника.

— Не е смешно, Рич.

— Не е.

— Прецакваш ме жестоко и това не ми харесва.

— И на мене не ми харесва, но трябва да замина.

— Къде? Кога? Какво има? Отговори ми, Рич!

— Обади ми се един човек. Познавах го някога. Далече оттук. Беше станало нещо. Дадох дума. Всички дадохме дума да се върнем, ако нещото се случи отново. И мисля, че се е случило.

— За какво нещо говориш, Рич?

— По-добре да не казвам.

Ще ме сметнеш за луд, ако ти кажа истината: не помня.

— Кога си дал тая прословута дума?

— Отдавна. През лятото на 1958 година.

Отново последва дълго мълчание. Очевидно Стив Ковал се мъчеше да разбере дали Рич Тозиър „Плочата“, наричан още Буфор Кисдрайвъл, пощальончето-убиец Уайът и пр., и пр., си прави майтап с него или чисто и просто се е побъркал.

— Тогава си бил още хлапе — глухо изрече Стив.

— Бях на единадесет години. Карах дванадесетата.

Ново дълго мълчание. Рич изчака търпеливо.

— Добре — каза Стив. — Ще изместя дежурствата… Майк ще поеме твоята смяна. Сигурно ще мога да хвана за няколко дни Чък Фостър, стига да открия в кое китайско ресторантче кисне напоследък. Ще го направя, защото двамата с теб сме заедно от самото начало. Но никога няма да забравя, че ме заряза така, Рич.

— Стига де — каза Рич, но главоболието му ставаше все по-мъчително. Знаеше какво прави. Стив трябваше да бъде наясно, че това не е просто каприз. — Трябват ми няколко дни отпуск и толкоз. А ти се държиш така, сякаш съм се издрискал върху Хартата за правата на радиожурналиста.

— За какво ти е отпуск? Да идеш на среща с някогашния си детски скаутски отряд в Кенефтаун, Северна Дакота, или Пичиръб Сити, Западна Вирджиния?

— Кенефтаун май беше в Арканзас, братче — изтътна като в бъчва мощният Глас на Буфорд Кисдрайвъл, но Стив изобщо не му обърна внимание.

— Защото на единайсет години си дал обещание? Единайсетгодишните хлапета не дават сериозни обещания, за Бога! Не е там работата, Рич, и ти много добре го знаеш. Не сме нито застрахователна компания, нито адвокатска кантора. Може да не сме кой знае какво, но сме в шоубизнеса и ти го знаеш, по дяволите. Ако се беше обадил преди седмица, сега нямаше да държа с едната ръка слушалката, а с другата да посягам за хапчетата. Знаеш, че си ме хванал за топките, затова поне не ме прави на идиот?

Стив вече крещеше и Рич затвори очи. Никога няма да забравя, бе казал Стив и навярно наистина нямаше да забрави. Но освен това бе казал, че хлапетата не дават сериозни обещания, когато са на единайсет години и дълбоко грешеше. Рич не помнеше какво е обещал — може би не искаше да си спомни, — но беше напълно сериозно.

— Стив, трябва да замина.

— Да. Аз пък ти казах, че ще се справя някак. Тъй че не се безпокой. Заминавай, дезертьор гаден.

— Стив, това е неле…

Но Стив вече бе треснал слушалката. Рич затвори телефона. Едва бе извърнал глава, отново се раздаде звън и нямаше нужда да вдига слушалката, за да разбере, че пак е Стив, вече съвсем побеснял. В момента беше безсмислено да разговарят; само щяха да се изпокарат окончателно. Той щракна копчето от дясната страна на телефона и звънът секна изведнъж.

Качи се на горния етаж, измъкна от гардероба два куфара и почти без да подбира ги натъпка с дрехи — джинси, ризи, бельо, чорапи. Едва по-късно щеше да му хрумне, че е взел само онова, което би облякъл като дете. Свали куфарите на долния етаж.

На стената в кабинета му висеше голяма черно-бяла пейзажна фотография. Рич я завъртя на скритите панти и зад нея се разкри вградена каса. Той отвори вратичката и избута настрани документите — нотариалният акт за къщата, сгушен уютно между застраховките против земетресение и пожар, осемдесет декара гори в Айдахо, купчинка акции. Купуваше акциите наслуки — щом видеше Рич, борсовият посредник се хващаше за главата, — но цената им твърдо се покачваше от година на година. Понякога се изненадваше от мисълта, че е почти — не съвсем, но почти — богаташ. Благодарение единствено на рокендрола… и на Гласовете, разбира се.

Къща, декари, акции, застрахователна полица и дори копие от завещанието му. Здравите нишки, които те свързват с утъпканите пътеки на живота, помисли той.

Изведнъж го обзе нелепото желание да щракне запалката и да изпепели всички тия идиотски документи с всичките им идиотски изрази: „Поради което“, „известява се на всички заинтересовани лица“ или „Приносителят на настоящото удостоверение е упълномощен“. И като нищо можеше да го стори. Внезапно документите в касата му бяха загубили всякакъв смисъл.

Едва сега го връхлетя истинско чувство на ужас и в това чувство нямаше нищо свръхестествено. Просто бе осъзнал колко е лесно да си съсипеш живота. Тъкмо лекотата бе най-страшна. Стига само да домъкнеш вентилатора пред всичко, за което си се трепал толкова години, после включваш шибаната машина. Лесна работа. Изгаряш хартиите или просто ги оставяш да хвърчат накъдето им падне, а след това си плюеш на петите.

И все пак тези документи бяха само далечни роднини на парите. Истината беше зад тях, в дъното на касата. Пари в брой. Четири хилядарки в банкноти по десет, двайсет и петдесет долара.

Сега, докато вадеше парите и ги тъпчеше по джобовете на джинсите си, той се запита дали е постъпвал съзнателно, когато е оставял банкнотите в дъното на касата — веднъж петдесет долара, следващия месец сто и двайсет, а след още месец може би само десет. Неприкосновен запас. Пари за бягство.

— Страшно е, братче — промърмори той, почти без да усеща, че говори на глас.

Тъпо гледаше през панорамния прозорец към плажа. Сега пясъкът беше пуст, нямаше ги нито момчетата със сърфовете, нито младоженците (ако наистина бяха младоженци).

Ах, да, докторе… сега всичко си спомням. Помниш ли Станли Юрис например? Ха на бас, че го помня… Помниш ли, за всичко викахме „ха на бас“ и си мислехме, че е много шик. А големите хлапета му викаха Станли Урината. „Хей, Урина! Хей, шибан христопродавец! Накъде така бе? Да се чукаш със сбърканите си приятелчета, а?“

Той затръшна вратата на касата и върна фотографията на място. Откога не се бе сещал за Станли Юрис? От пет години? Десет? Двайсет? През пролетта на 1960 година бе напуснал Дери заедно с родителите си… и колко бързо бяха избледнели в паметта му лицата на приятелите от тайфата, тая жалка групичка неудачници с тайната им къщичка в Пущинака — странно име за място с толкова гъста и сочна растителност. Представяха си, че са изследователи в джунглата или морски пехотинци, които строят аеродрум на тихоокеански атол и отблъскват атаките на японците, представяха си, че са строители на язовири, каубои, астронавти на необитаема планета, но както и да го наричаха, истината беше една — криеха се. Криеха се от големите момчета. Криеха се от Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс и останалите. Каква тайфа неудачници бяха само — Стан Юрис с големия му еврейски нос; Бил Денброу, който заекваше толкова зле, че направо можеше да те побърка и умееше да изрече ясно само „Хай-йо, Силвър!“; Бевърли Марш с вечните синини и скритите цигари в навитите ръкави на блузата; Бен Ханском, който беше толкова дебел, че приличаше на Моби Дик, и Ричи Тозиър с дебелите очила, отличните оценки, вечните майтапи и физиономията, която сякаш сама молеше някой да я смаже и да оформи нови, вълнуващи очертания. Имаше ли подходяща дума за всички тях? О, да. Винаги бе имало. Le mot juste^[1]. В техния случай le mot juste беше слабаци.

Как се завръщаха спомените, как само се завръщаха… и сега той стоеше сред кабинета си, разтреперан безпомощно като бездомно псе под гръмотевична буря, трепереше, защото си спомняше не само за момчетата, с които бе играл в детството си. Само на косъм под слоевете забрава тръпнеха други неща — неща, за които не бе мислил от години.

Кървави неща.

Къщата на Нийбълт стрийт и крясъкът на Бил: Ти у-уби брат ми, га-га-гадино!

Помнеше ли? Съвсем малко, но и това му стигаше, за да поиска да забрави всичко — ха на бас, че му стига.

Мирис на боклук, на лайна и на още нещо. Нещо по-лошо и от боклука, и от лайната. Вонята на звяра, вонята на То, там долу в мрака под Дери, където се разнася безконечният тътен на машини. Спомняше си Джордж…

Но тук вече не издържа и хукна към банята, като пътьом прекатури креслото и едва не се стовари върху него. Добра се… в последната секунда. Като някакъв щур брейкаджия се плъзна на колене по гладките плочки към тоалетната чиния, сграбчи ръба и направо си избълва червата. А дори и след това спазмите не спряха; изведнъж Джордж Денброу се появи пред очите му толкова ясно, сякаш го бе видял вчера — Джорджи, от когото започна всичко, Джорджи, който загина през есента на 1957. Бяха го убили веднага след наводнението, едната му ръка беше изтръгната от рамото, а Рич бе заровил всичко това дълбоко в паметта си. Но понякога спомените се завръщат, о, да, завръщат се и още как, понякога се завръщат.

Спазмите стихнаха и Рич слепешком посегна към кранчето. Водата изрева. Ранната му вечеря, избълвана на горещи буци, се плъзна дискретно надолу по тръбата.

Към каналите.

Към глухия тътен, вонята и мрака на каналите.

Той затвори капака, отпусна чело върху него и се разплака. Плачеше за пръв път след смъртта на майка си през 1975 година. Без да мисли какво прави, той подложи шепи под очите си, контактните лещи се плъзнаха навън и заблестяха в дланите му.

Четиридесет минути по-късно, усещайки се някак странно оголен и пречистен, той метна куфарите в багажника на колата и я изкара на заден ход от гаража. Притъмняваше. Огледа къщата с новите насаждения около нея, огледа плажа, огледа водата, която бе придобила блед изумруден оттенък, прорязан от тясната пътека с цвета на старо злато. И в ума му се прокрадна твърдото убеждение, че вече никога няма да види всичко това, че от този миг се превръща в жив труп.

— Прибирам се у дома — прошепна Рич Тозиър. — Прибирам се у дома и Господ да ми е на помощ, прибирам се у дома.

Превключи на скорост и потегли, усещайки отново колко лесно е било да хлътне в неподозирана пукнатина сред онова, което бе смятал за стабилен и сигурен живот — колко лесно е било да се озове откъм тъмната страна, да литне от синевата към мрака.

От синевата към мрака, да, така беше. А там можеше да го дебне… кой знае какво.

3. Бен Ханском си поръчва питие

Ако привечер на 28 май 1985 година някой бе решил да потърси човека, когото списание „Тайм“ нарече „може би най-перспективния млад архитект в Америка“ (статията „Непримиримите младоци и икономията на енергия в градоустройството“ — „Тайм“ от 15 октомври 1984 г.), би трябвало да прекоси западната граница на Омаха по междущатска магистрала 80. Сетне би трябвало да отбие към Суедхолм и по шосе 81 да слезе до центъра на градчето (не че в центъра има кой знае какво за гледане). След това да се прехвърли на шосе 92 близо до закусвалнята „Бъки готви начаса“ (специалитет на заведението — пържено пиле) и щом излезе от града, да завие надясно по шосе 63, което се е изопнало като конец през изоставеното градче Гатлин, докато накрая се озове в Хемингфорд Хоум. В сравнение с Хемингфорд Хоум центърът на Суедхолм е същински Ню Йорк; деловият квартал се състои от осем сгради — пет от едната страна и три от другата. Там е бръснарницата „Елегантна подстрижка“ (на прозореца вече от петнайсет години виси пожълтяла табелка с криви ръкописни букви: КОЙ Е „ХИПИ“ — ДА СА СТРИЖИ ДРУГАДЕ), до нея са смесеното магазинче и киното, където прожектират овехтели филми. Останалите сгради са: клон на „Жилищно-кредитна банка на Небраска“, бензиностанция, дрогерия и „Национални доставки на земеделски сечива“ — единственото що-годе печелившо заведение в градчето.

А в края на главната улица, избутана като парий малко настрани от останалите сгради, досами безкрайната равна пустош, стои неизбежната крайпътна кръчма — „Червеното колело“. Ако в онази вечер човек бе успял да стигне дотам, щеше да види насред осеяния с дупки паркинг старичък открит Шевролет от 1968 година с две дълги антени отзад. Вместо цифри на предния номер пишеше просто: КАДИ НА БЕН. Въпросният Бен беше влязъл в заведението и тъкмо крачеше към бара — строен, загорял от слънцето, облечен с карирана платнена риза, избелели джинси и протрити войнишки ботуши. Край ъгълчетата на очите му имаше мрежа от фини бръчици, но иначе лицето му беше съвършено гладко. Изглеждаше с десетина години по-млад от истинската си възраст — трийсет и осем години.

— Здравейте, мистър Ханском — каза Рики Лий и сложи на бара книжна салфетка, докато Бен сядаше отпред.

Гласът на Рики Лий звучеше малко изненадано и имаше защо. Досега не бе виждал Ханском да стъпва в „Колелото“ през седмицата. Всеки петък привечер човекът идваше да поръча по две бири, а в събота вечер изпиваше четири или пет; винаги питаше как са трите момчета на Рики Лий; преди да си тръгне, винаги оставяше под халбата пет долара бакшиш. Според Рики Лий, в класацията на клиентите той стоеше далеч над останалите, както заради професионалните разговори, така и заради личното уважение. Десетте долара седмично (плюс петдесетачката, оставяна под халбата на всяка Коледа през последните пет години) бяха хубаво нещо, но компанията на този човек струваше много повече. Свястната компания винаги е рядкост, а в затрито градче като Хемингфорд Хоум, където се чуват само евтини сплетни, тя става по-рядка и от кокоши зъби.

Макар че Ханском беше родом от Нова Англия, а висшето си образование бе завършил в Калифорния, в характера му имаше и солиден примес от тексаска екстравагантност. Рики Лий разчиташе на вечерните му посещения в петък и събота, защото отминалите години го бяха научили, че може да разчита на тях. Независимо дали мистър Ханском строеше небостъргач в Ню Йорк (където наистина бе построил три от най-нашумелите сгради), нова художествена галерия в Редондо Бийч или делова сграда в Солт Лейк Сити, щом дойдеше петък вечер, някъде между осем и девет и половина вратата откъм паркинга се отваряше и той влизаше с широка крачка, сякаш живееше не по-далеч от другия край на градчето и бе решил да намине, защото по телевизията няма нищо интересно. Имаше собствен реактивен самолет „Лиърджет“ и писта във фермата си в Джънкинс.

Преди две години бе заминал за Лондон — първо да проектира, а после да ръководи строежа на новата сграда на Би-Би-Си, около която и до днес продължаваха горещите спорове в британския печат („Гардиън“: „Може би най-красивата сграда, построена в Лондон през последните двадесет години“; „Мирър“: „Най-грозното нещо, което съм виждал, ако не се брои лицето на тъща ми след посещение на кръчмата“). Когато мистър Ханском се захвана с тая работа, Рики Лий си помисли: Е, все някога ще го видя пак. А може и просто да ни забрави. И наистина, след като Бен Ханском замина за Англия петъчната вечер дойде и отмина без той да се появи, макар че Рики Лий неволно се сепваше при всяко отваряне на вратата между осем и девет и половина. Е, все някога ще го видя пак. Може би. Това „все някога“ се оказа следващата вечер. Вратата се отвори в девет и четвърт и Ханском влезе, облечен както винаги с джинси, тениска и войнишки ботуши, сякаш бе отскочил дотук най-много от другия край на градчето. А когато Рики Лий се провикна с едва прикрита радост: „Хей, мистър Ханском! Божичко! Какво правите тук?“, мистър Ханском го изгледа с лека изненада, като че беше съвършено нормално да се намира именно тук. И това не бе единичен случай; през двете години на активното си участие в строежа на Би-Би-Си той не пропусна нито една съботна вечер. Излитал от Лондон с „Конкорд“ в 11 часа преди обед, разказа той веднъж на изумения Рики Лий, и пристигал на летище „Кенеди“ в Ню Йорк същата сутрин в 10:15 — четиридесет и пет минути преди да е напуснал Лондон, поне според часовника („Божичко, това е като пътуване във времето, нали?“ — възкликна развълнувано Рики Лий). Там го чакала лимузина, с която потеглял за летище Титърборо в Ню Джърси, това пътуване в съботното утро обикновено траело не повече от час. Изобщо не било проблем да седне в кабината на личния си самолет още преди пладне, а към два и половина вече кацал в Джънкинс. Побързаш ли както трябва, денят сякаш се разтегля до безкрайност, сподели той с Рики. След пристигането лягал да подремне час-два, после беседвал по половин час с управителя на фермата и секретаря си. Вечерял, а след това отскачал до „Червеното колело“ за около час и половина. Винаги идваше сам, винаги сядаше пред бара и винаги си тръгваше както бе дошъл, макар че Бог е свидетел, че в този район на Небраска имаше сума ти жени, които с радост биха го изчукали додето му хвръкнат чорапите. След завръщането си във фермата лягал да навакса шест часа сън, после поемал по обратния път. Рики още не бе срещал клиент, който да не се смае щом чуе тая история. Може да е с обратна резба, рече му веднъж някаква жена. За миг Рики Лий я огледа, отбелязвайки мислено стилната прическа, фината кройка на дрехите, върху чиито хастари несъмнено бяха пришити етикетчета на известни моделиери, диамантените клипсове, изражението на очите, и разбра, че тя идва от далечните източни щати, сигурно от Ню Йорк, че е пристигнала тук на кратко посещение при роднина или може би при съученичка и с нетърпение чака кога ще дойде времето да потегли обратно. Не, отговори той, мистър Ханском не е женчо. Тя извади от чантичката си пакет „Лорал“, пъхна цигара между лъскавите си червени устни и изчака Рики да каже: Мисля, че той е най-безбожно самотния мъж, който съм срещал през живота си. Но не би си позволил да говори подобни неща пред онази нюйоркчанка, която го гледаше тъй, сякаш бе срещнала някакво непознато забавно животинче.

Тази вечер мистър Ханском изглеждаше малко блед и разсеян.

— Здравей, Рики Лий — отвърна той, после седна и се вторачи в ръцете си.

Рики Лий знаеше, че му предстои да замине за Колорадо Спрингс, където през следващите шест-осем месеца щеше да ръководи подготовката за строеж на Културен център на Планинските щати — грамаден комплекс от шест сгради върху стръмен планински склон. Когато го завършим, хората ще рекат, че прилича на стълбище, по което някакво великанче си е разсипало кубчетата, бе казал Бен на Рики Лий. Все ще се намери кой да го каже и отчасти ще бъде прав. Но мисля, че ще излезе нещо свястно. Това е най-голямото начинание през живота ми и голям страх има да ме гони додето го завърша, но наистина мисля, че ще излезе нещо свястно.

Рики Лий допускаше, че мистър Ханском може наистина мъничко да се бои — сценична треска, дето се вика. Нищо чудно и нищо лошо, в края на краищата. Щом ти порасне работата и влезеш на хората в очите, няма начин да не те вземат на прицел. А може и просто да го бе хванал вирусът. Напоследък се ширеше адски грип.

Рики Лий взе халба от лавицата и посегна към бирения кран.

— Недей, Рики Лий.

Изненадан, Рики Лий се завъртя — и изведнъж го обзе страх, когато Бен Ханском откъсна поглед от ръцете си. Защото мистър Ханском не изглеждаше засегнат от сценична треска, от вируса или от нещо подобно. Изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха цапардосали с нещо тежко и все още се мъчеше да осъзнае какво точно го е ударило.

Някой е умрял. Той не е женен, но всеки човек си има роднини и някой току-що е хвърлил топа. Ясна работа, това е. По-ясно — здраве му кажи.

Някой пусна четвърт долар в автоматичния грамофон и гласът на Барбара Мандрел запя за тъжен пияница и самотна жена.

— Добре ли сте, мистър Ханском?

Бен Ханском се втренчи в Рики Лий, очите му изведнъж станаха с десет — не, с двайсет — години по-стари от лицето и Рики Лий с изумление забеляза, че косата му е започнала да се прошарва. Досега не бе виждал по нея нито едно бяло косъмче.

Ханском се усмихна. Усмивката беше ужасна, злокобна. Сякаш се усмихваше оживял труп.

— Мисля, че не съм, Рики Лий. Не, сър. Не тази вечер. Никак даже.

Рики Лий остави халбата и пристъпи към Ханском. Заведението беше опустяло като в понеделнишка вечер далече след края на футболния сезон. Нямаше и двайсет клиенти. Край вратата на кухнята Ани играеше карти с готвача.

— Лоши вести ли, мистър Ханском?

— Точно така, лоши вести. Лоши вести от дома.

Ханском продължаваше да гледа Рики Лий. Всъщност гледаше през него.

— Много съжалявам, мистър Ханском.

— Благодаря, Рики Лий.

Настана мълчание и Рики Лий се канеше да запита дали може да помогне с нещо, когато Ханском рече:

— Какво уиски сервирате, Рики Лий?

— В това скапано градче на никого не му се полага друго, освен „Четири рози“ — отвърна Рики Лий. — Но за вас мисля, че ще се намери „Дива пуйка“.

Ханском се поусмихна.

— Много мило от твоя страна, Рики Лий. Май все пак ще е добре да ми подадеш оная халба. Само че вземи да я напълниш с „Дива пуйка“.

— Да я напълня? — повтори Рики Лий, без да крие смайването си. — Божичко, ами че след това ще трябва да ви изтъркалям оттук!

Или да повикам линейка, помисли той.

— Не и тази вечер — каза Ханском. — Не ми се вярва да ме изтъркаляш.

Рики Лий внимателно се вгледа в очите му, за да разбере дали пък случайно мистър Ханском не се шегува и му трябваше по-малко от секунда, за да види, че няма майтап. Взе халбата от лавицата и измъкна изпод бара бутилка „Дива пуйка“. Когато започна да налива, гърлото на шишето затрака по ръба на халбата. Рики Лий гледаше като омагьосан бълбукащата струя уиски. Реши, че досега явно е подценявал тексаския примес в характера на мистър Ханском; до края на живота си едва ли щеше да налее по-страхотна порция пиячка.

Линейка ли? Виж ми окото! Ако изкърка тая чудесия, ще трябва да се обадя в Суедхолм на Паркър и Уотърс да докарат катафалката.

И все пак той се завъртя и сложи халбата пред Ханском; навремето баща му бе казал, че ако човек изглежда с всичкия си, сервираш каквото си е поръчал, та било то пикня или отрова. Рики Лий не знаеше дали съветът му е бил добър или лош, но разбираше, че щом си изкарваш залъка в кръчма, подобен девиз до голяма степен те спасява от крокодилските челюсти на собствената ти съвест.

Ханском огледа замислено чудовищното питие, после запита:

— Колко ти дължа за такава поръчка, Рики Лий?

Рики Лий бавно поклати глава, без да откъсва поглед от пълната халба, защото не искаше да срещне взора на хлътналите, неподвижни очи.

— Нищо — каза той. — Заведението черпи.

Ханском се усмихна отново, но този път малко по-естествено.

— Е, благодаря ти, Рики Лий. Сега ще ти покажа нещо, което научих в Перу през 1978 година. Работех там с един човек на име Франк Билингс, беше най-страхотният архитект на света. Хвана го треска и докторите го направиха на решето от инжекции — биха му милиард различни антибиотици, обаче нито един не свърши работа. За две седмици изгоря и умря. Сега ще ти покажа какво научих от индианците, дето работеха на строежа. Тамошната скоросмъртница е жестоко питие. Пийваш една глътка и си мислиш, че влиза гладко, без проблеми, а сетне изведнъж имаш чувството, че някой ти е пъхнал в устата бензинова лампа и насочва пламъка право в гърлото. Но индианците я къркат като Кока-Кола, рядко съм ги виждал пияни и никога не съм виждал някой да страда от махмурлук. Досега не бях събирал куража да опитам техния трик. Но мисля, че тая вечер ще се престраша. Подай ми от ония лимонови резенчета.

Рики Лий взе четири резенчета и внимателно ги подреди на чиста салфетка до халбата. Ханском взе едното, килна глава назад, като че щеше да си капе капки в очите, после започна да изстисква лимоновия сок в дясната си ноздра.

— Господи Исусе! — провикна се ужасеният Рики Лий.

Адамовата ябълка на Ханском подскочи нагоре-надолу. Лицето му се изчерви… после Рики Лий видя как сълзите се стичат по слепоочията му към ушите. От автоматичния грамофон „Спинърс“ пееха за гумения човек — „О, Господи, не знам дали ще издържа това“.

Ханском слепешком плъзна ръка по бара, напипа второ резенче и изстиска сока в другата си ноздра.

— Ще се убиете с тия шибани номера — прошепна Рики Лий.

Ханском тръсна на бара двете изстискани лимонови резенчета. Дишаше тежко и хрипкаво, на пресекулки, а очите му бяха огненочервени. От двете му ноздри край ъгълчетата на устните се стичаше бистър лимонов сок. Без да гледа, той напипа халбата, вдигна я и отпи една трета от съдържанието. Вкамененият Рики Лий гледаше как подскача адамовата му ябълка.

Ханском остави халбата, потрепери, разтърси се и кимна. Погледна Рики Лий и се усмихна лекичко. Очите му вече не бяха червени.

— Действува горе-долу както ми разправяха. Тая гадост в носа ти взима здравенцето, тъй че изобщо не усещаш какво ти влиза в гърлото.

— Вие сте луд, мистър Ханском — каза Рики Лий.

— Ха на бас — отвърна мистър Ханском. — Помниш ли тоя лаф, Рики Лий? Като бяхме хлапета, все това повтаряхме. „Ха на бас.“ Казвал ли съм ти, че бях дебел?

— Не сър, никога — прошепна Рики Лий.

Вече бе твърдо убеден, че мистър Ханском е получил някаква страшна вест — толкова страшна, че наистина е полудял… или поне временно се е сбогувал с разсъдъка.

— Бях същинска лоена топка. Никога не ме взимаха за игра на бейзбол или баскетбол, винаги ме хващаха пръв на гоненица, пречках се в краката на всички. Не ще и дума, голям дебелак бях. А в градчето имаше няколко момчета, които бяха свикнали редовно да ме тормозят. Единият се казваше Реджиналд Хъгинс, само че всички му викаха Бълвоча. Другото хлапе беше Виктор Крис. И още неколцина. Но истинският главатар на бандата беше едно момче на име Хенри Бауърс. Ако по кожата на тоя грешен свят някога е пристъпвало наистина зло хлапе, Рики Лий, то това е бил Хенри Бауърс. Не че тормозеше само мен; лошото беше, че не можех да бягам бързо като другите.

Ханском разкопча ризата си и се разгърди. Като се приведе напред, Рики Лий видя точно над пъпа му странен крив белег. Сбръчкан, бял и стар. Разбра, че това е буква. Някой бе издълбал буквата „Н“ в корема на мистър Ханском много години преди да бе станал мъж.

— Това ми е от Хенри Бауърс. Трябва да е било преди хиляда години. Голям късмет имам, че не нося по кожата си цялото му гадно име.

— Мистър Ханском…

Ханском взе във всяка ръка по едно лимоново резенче, килна глава назад и изстиска сока в носа си като капки против хрема. Разтърси се цял, остави резенчетата и отпи две големи глътки от халбата. Пак потрепери, отпи още една глътка и без да отваря очи напипа тапицирания ръб на бара. За миг се вкопчи в него като човек, дирещ опора в парапета на платноход сред бурно море. После отвори очи и се усмихна на Рики Лий.

— Както съм хванал бика за рогата, мога да го откарам и до сутринта — каза той.

— Недейте да го правите повече, мистър Ханском — нервно промърмори Рики Лий.

Ани се приближи с подноса до сервитьорския плот и поръча две бири. Рики Лий напълни халбите и отиде да ги подаде. Краката му се подгънаха като гумени.

— Добре ли е мистър Ханском, Рики Лий — запита Ани.

Тя гледаше през рамото му и Рики Лий се завъртя да види какво става. Мистър Ханском се бе пресегнал през бара и внимателно подбираше лимонови резенчета от витринката, където Рики Лий държеше мезетата.

— Не знам — каза той. — Май че не е добре.

— Щом е тъй, не си дръж ръцете в задника, ами вземи да направиш нещо.

Както повечето представителки на женската половина, Ани проявяваше подчертано пристрастие към Бен Ханском.

— Де да знам — измънка Рики Лий. — Татко ми винаги казваше, че ако човек изглежда с всичкия си…

— На татко ти Господ не му беше дал мозък, колкото на лалугер — заяви Ани. — Хич не ми дрънкай за татко си. Трябва да прекратиш това, Рики Лий. Човекът ще се вкара в гроба.

След тази енергична заповед, Рики Лий се върна пред табуретката на Бен Ханском.

— Мистър Ханском, мисля, че вече наистина ви стига тол…

Ханском отметна глава назад. Стисна. Този път просто вдъхна лимоновия сок, сякаш беше кокаин. Изгълта новата порция уиски като бистра вода. После дружелюбно се вгледа в Рики Лий.

— Бим-бам, тръгнах сам, много хора срещнах там — пропя той и се разсмя.

На дъното на халбата оставаха около три пръста уиски.

— Стига толкова — каза Рики Лий и посегна към халбата. Ханском спокойно я дръпна настрани.

— Злото вече е сторено, Рики Лий — каза той. — Вече е сторено, момко.

— Мистър Ханском, моля ви…

— Нося нещо за твоите хлапета, Рики Лий. Без малко да забравя, дявол да ме вземе!

Беше облечен с избеляло джинсове яке и сега тършуваше из джобовете. Рики Лий чу приглушен звън.

— Татко ми умря, когато бях на четири години — продължаваше Ханском. Езикът му изобщо не се заплиташе. — Остави ни куп дългове и ето това.

Той сложи върху бара три големи сребърни долара и монетите заблестяха под мекото осветление. Дъхът на Рики Лий спря.

— Мистър Ханском, много благодаря, но не мога да…

— Бяха четири, но навремето дадох единия на Бил Пелтека и другите приятели. Всъщност той се казваше Бил Денброу. Бил Пелтека беше просто прякор, викахме му тъй, без да мислим, както казвахме „Ха на бас“. Никога не съм срещал по-добър приятел, а имах доста приятели, нищо че бях дебелак. Сега Бил Пелтека е писател.

Рики Лий почти не го слушаше. Гледаше като омагьосан сребърните долари. 1921, 1923 и 1924 година. Един Господ знаеше колко струваха днес само заради чистото сребро, без да се брои останалото.

— Не мога — повтори той.

— Настоявам.

Мистър Ханском стисна здраво халбата и я пресуши до дъно. Би трябвало да рухне мъртвопиян, но погледът му продължаваше да се впива в лицето на Рики Лий. Очите му бяха влажни и ужасно кървясали, ала Рики Лий би се заклел върху цяла камара Библии, че са очи на трезвен човек.

— Малко ме плашите, мистър Ханском — каза Рики Лий.

Спомни си как преди две години знаменитият местен нехранимайко Грешъм Арнолд влезе в „Червеното колело“ с ролка монети от четвърт долар в ръката и двайсетдоларова банкнота затъкната под панделката на шапката. Ролката подаде на Ани и заръча редовно да пуска по четири парчета в автоматичния грамофон. Двайсетачката сложи на бара и поръча на Рики Лий да почерпи цялото заведение. Много години преди това непрокопсаникът Грешъм Арнолд беше баскетболна звезда и благодарение на него „Хемингфордските овни“ спечелиха своята първа (и навярно последна) шампионска титла в юношеското Първенство. Беше през 1961. Пред младежа сякаш се разкриваха почти неограничени хоризонти. Но още през първия семестър го изхвърлиха от университета — бе станал жертва на алкохола, наркотиците и денонощните купони. Прибра се у дома и първата му работа беше да потроши жълтата открита лимузина, абитуриентски подарък от родителите му. После стана главен продавач в магазина на баща си. Минаха пет години. Баща му нямаше сили да го уволни, затова накрая продаде магазина и се пресели в Аризона — измъчен и преждевременно състарен от необяснимото и явно необратимо израждане на сина си. Докато магазинът принадлежеше на баща му и трябваше поне да се преструва, че работи, Арнолд полагаше известни усилия да се въздържа от пиене; след това чашката го глътна окончателно. Понякога озверяваше, но в оная вечер беше благ като мед — вечерта, когато донесе четвъртаците и поръча пиене за цялото заведение, всички му благодаряха, а Ани пускаше все песни на Моу Бенди, защото знаеше, че Грешъм Арнолд обича този певец. Седеше пред бара — точно на същата табуретка, където седеше сега мистър Ханском, осъзна Рики Лий с нарастваща тревога — изпи три-четири чаши бърбън със сода, попя малко в такт с грамофона, с никого не се скара, а когато Рики Лий затвори „Колелото“, Грешъм Арнолд се прибра у дома и се обеси с колана си в гардероба на горния етаж. През оная вечер в очите му имаше нещичко като това, което се таеше сега в очите на Бен Ханском.

— Малко те плаша, нали? — запита Ханском, без да откъсва поглед от очите на Рики Лий. Той бутна халбата настрани и кротко се облакъти пред трите сребърни долара. — Сигурно. Но не си толкова уплашен като мен, Рики Лий. Моли се на Исуса да не ти се случва някога.

— Е, какво има? — запита Рики Лий. — Може… — Той облиза устни. — Може пък и да ви помогна.

— Какво има ли? — Бен Ханском се разсмя. — А, нищо особено. Тази вечер ми се обади един стар приятел. Казва се Майк Хенлън. Изобщо го бях забравил, Рики Лий, но това не ме стресна особено. В края на краищата, когато се познавахме, бях още хлапе, а хлапетата забравят, нали така? Ясна работа. Ха на бас… Друго ме изплаши — като идвах насам, изведнъж осъзнах, че съм забравил не само Майк. Забравил съм цялото си детство.

Рики Лий го гледаше безмълвно. Нямаше представа за какво говори мистър Ханском, но си личеше, че човекът е изплашен. Дума да няма. Не му отиваше много на Бен Ханском да се бои от нещо, но фактът си беше факт.

— Искам да кажа, че бях забравил всичко — продължи Ханском, почуквайки лекичко с пръсти по бара, за да подчертае всяка дума. — Чувал ли си, Рики Лий, някой да е получавал толкова цялостна амнезия, че дори да не знае за това?

Рики Лий мълчаливо поклати глава.

— И аз не бях чувал. Но ето че както си карах Кадилака тая вечер, изведнъж всичко се сгромоляса върху мен. Спомнях си Майк Хенлън, но само защото ми се беше обадил. Спомнях си Дери, но само защото Майк позвъни оттам.

— Дери ли?

— И нищо повече. Порази ме, че не съм и помислял за детството от… сам не зная откога. А после без никаква причина, просто ей-така, взех да си припомням всичко. Например какво направихме с четвъртия сребърен долар.

— И какво сте направили с него, мистър Ханском?

Ханском погледна часовника си и изведнъж се смъкна от табуретката. Полюшна се леко, едва доловимо. Само толкова.

— Нямам време за губене — каза той. — Тази вечер ще летя.

Лицето на Рики Лий тутакси стана тревожно и Ханском се разсмя.

— Ще летя, но няма да пилотирам. Не и този път. „Юнайтед Еърлайнс“, Рики Лий.

— О — по лицето на Рики Лий навярно се познаваше, че му е паднал камък от душата, но това изобщо не го интересуваше. — Къде отивате?

Ханском все още беше разгърден. Той замислено огледа бледите сбръчкани линии на стария белег по корема си, после бавно закопча ризата.

— Мисля, че ти казах, Рики Лий. У дома. Отивам си у дома. Дай тия долари на хлапетата.

Той тръгна към вратата и нещо в походката му, дори в начина, по който придърпа джинсите си нагоре, изпълни Рики Лий с ужас. Приликата с покойния и не твърде оплакван Грешъм Арнолд изведнъж бе станала толкова силна, сякаш виждаше призрак.

— Мистър Ханском! — тревожно викна той.

Ханском се завъртя и Рики Лий стреснато отстъпи назад. Блъсна се в лавиците и разлюлените бутилки задрънкаха като стари клюкарки. Отстъпи, защото ненадейно го изпълни убеждението, че Бен Ханском е мъртъв. Да, Бен Ханском лежеше мъртъв нейде в канавката или на тавана, може би висеше в някой гардероб с колан около шията и връхчетата на каубойските му ботуши за четиристотин долара се полюшваха на три-четири сантиметра над пода, а това същество, което стоеше край грамофона и се озърташе към него, беше призрак. За миг — само за миг, но той бе толкова дълъг, че облепи разтуптяното му сърце с коричка лед — имаше чувството, че вижда масите и столовете през тялото на този човек.

— Какво има, Рики Лий?

— Нъ-нъ-нъ. Нищо.

Бен Ханском се втренчи в Рики Лий и под очите му имаше тъмнопурпурни дъги. Бузите му пламтяха от алкохола; носът му се червенееше като жива рана.

— Нищо — прошепна още веднъж Рики Лий, ала не можеше да откъсне поглед от това лице, лице на човек, който е умрял в смъртен грях и сега стои пред димящите порти на преизподнята.

— Бях дебел и живеехме бедно — каза Бен Ханском. — Сега си спомням. Спомням си още, че или Бил Пелтека, или едно момиче на име Бевърли ми спаси живота със сребърен долар. Почти до безумие се страхувам от онова, което може да си спомня преди да отмине нощта, но страхът ми няма никакво значение, защото така или иначе ще си спомня. Всичко е назряло като грамаден мехур, който се издува в главата ми. Потеглям, защото всичко, което съм имал и имам сега, е свързано някак с онова, което извършихме тогава, а в този свят щом си получил нещо, трябва да плащаш. Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил става твое… и твоето рано или късно се връща при теб.

— Обаче за уикенда ще се върнете, нали? — избъбри Рики Лий с вцепенени устни. Това бе единствената сламка, за която се вкопчваше в растящото си отчаяние. — За уикенда ще се върнете както винаги, нали така?

— Не знам — каза мистър Ханском и усмивката му беше страшна. — Този път отивам много по-далече от Лондон, Рики Лий.

— Мистър Ханском!…

— Дай тия долари на хлапетата — повтори Ханском и изчезна в нощта.

— Какво става, по дяволите? — запита Ани.

Но Рики Лий не й обърна внимание. Той отметна преградката на бара и с два скока се озова до прозореца откъм паркинга. Видя как светват фаровете на Кадилака, чу рева на двигателя. Вдигайки облаци прах, колата се измъкна от неравния паркинг. Червените лампички се смалиха като точици по шосе 63 и нощният вятър на Небраска бавно разгони праха.

— Човекът се е налял с цяла бъчва къркане, а ти го оставяш да потегли с оная грамадна кола — рече Ани. — Голяма работа си, Рики Лий.

— Нищо му няма.

— Ще се претрепе.

И макар че само преди пет минути бе мислил точно същото, когато светлинките премитаха и изчезнаха зад възвишенията, Рики Лий се обърна към нея и поклати глава.

— Не ми се вярва — каза той. — Ама както изглеждаше тая вечер, не знам дали смъртта е най-страшното, което го чака.

— Какво ти каза?

Той поклати глава. Всичко се объркваше в мозъка му и като цяло се превръщаше в пълна безсмислица.

— Няма значение. Но не ми се вярва вече да го видим тук.

4. Еди Каспбрак си взима лекарството

Ако искате да узнаете всичко за средния американец (или американка) от края на второто хилядолетие, стига ви само да надникнете в шкафчето му за лекарства — поне така твърдят авторитетите. Но, мили Боже, за нищо на света не пропускайте мига, в който Еди Каспбрак отмята настрани огледалната вратичка и с облекчение се отървава от съзерцанието на бледата си физиономия с широко разтворени, втренчени очи.

На горната лавица има Анасин, Екседрин, Екседрин ПМ, Контакт, Гелусил, Тиленол и голям син буркан Викс, в който сякаш се спотайва злокобен сумрак. Имаше шишенце Виварин, шишенце Серутан (Това е Nature’s^[2], изписано наопаки, гърмяха рекламите още когато Еди Каспбрак ходеше прав под масата) и две шишета магнезиево мляко Филипс — както класическото, което има вкус на тебеширен разтвор, така и новото, което е като тебеширен разтвор с аромат на мента. Голямата бутилка Ролейдс е застанала свойски до още по-голямата бутилка Тумпс. Тумпс пък стои до хапчетата Дай-Джел с аромат на портокал. Както са подредени едно до друго, трите шишета приличат на група странни касички, натъпкани не с монети, а с хапчета.

Втора лавица — витамини, каквито ти душа иска: има Е, има С, има и С с шипков плод. Има В обикновен, В-комплекс и В-12. Има L-лизин, който уж оправял разните досадни кожни проблеми и лецитин, който уж помагал срещу досадното натрупване на холестерин в и около Голямата помпа. Има желязо, калций и рибено масло. Има ежедневни комбинирани хапчета, Маядекс-комплекс и Сентръм-комплекс. А навръх самото шкафче за всеки случай се мъдри гигантски буркан Геритол.

Обиколим ли третата лавица на Еди, ще открием храбрите централни защитници на съвременната медицина Екс-Лакс. Хапчетата на Картър. Благодарение на тях пощенските пратки се движат безпрепятствено от устата на Еди до другия му край. Наблизо до тях Каопектат, Пепто-Бисмол и Препарейшън-Ейч са готови за действие в случай, че пощата се разбърза прекалено или стане болезнена. Има и Тъкс в бурканче със здраво завинтена капачка — това е за окончателно почистване след минаването на пощата, независимо дали става дума само за едно-две анонимни рекламни послания или за специална извънгабаритна пратка. Има Формула 44 против кашлица, Най-куил и Дристан против настинка плюс голямо шише рициново масло. Ако случайно Еди усети, че му дращи на гърлото, тук има тенекиена кутия с хапчета за смучене, а до нея квартет от препарати за гаргара: Хлорасептик, Сепакол, Сепестат в аерозолна опаковка и разбира се добрия стар Листерин, често имитиран, но завинаги ненадминат. Визин и Мурин за очите. Кортаид и Неоспорин за кожата (втората защитна линия, ако L-лизинът не оправдае надеждите), тубичка Окси-5 и пластмасово шишенце Окси-Уош (защото Еди определено предпочита да има по-малко центове, но и по-малко болежки) плюс комплект тетрациклинови хапчета.

А отстрани като свирепи заговорници са се спотаили три опаковки катранен шампоан.

Най-долната лавица е почти празна, но каквото има там вече е сериозна работа — с него шега не бива. С него можеш да летиш по-високо от самолета на Бен Ханском и да се стовариш тъй, че помен да не остане от тебе. Там има Валиум, Перкодан, Елавил и Дарвон Комплекс.

Еди Каспбрак вярваше в девиза на скаутите — винаги готов.

Когато влезе в банята, той мъкнеше син пътен сак. Сложи го на мивката, дръпна ципа и с треперещи ръце взе да мята вътре шишенца, буркани, тубички, бутилки и пръскалки. При други обстоятелства би подреждал лекарствата предпазливо, едно по едно, но сега нямаше време за подобни глезотии. Изборът пред Еди беше прост и жесток: или да се движи без да спира, или да спре колкото да пообмисли какво означава всичко това и просто да умре от страх.

— Еди? — подвикна Майра от долния етаж. — Еди, какво праааавиш?

Еди пусна последната кутийка в сака. Шкафчето бе останало съвършено празно, ако не се брояха шишенцето Мидол на Майра и почти изстисканата тубичка Блистекс. Той помисли малко и грабна тубичката. Посегна да дръпне ципа, поколеба се, после метна в сака и шишенцето. Майра можеше да си купи ново.

— Еди? — раздаде се вече откъм средата на стълбището.

Еди дръпна ципа докрай и излезе от банята като размахваше сака. Беше дребничък мъж с боязливо заешко лице. По-голямата част от косата му бе опадала; последните остатъци стърчаха на безредни рошави кичури. От тежестта на сака забележимо се кривеше на една страна.

Към втория етаж мудно се катереше изумително едра жена. Еди чу как стъпалата възмутено пукат под нейната тежест.

— Какво ПРААААААВИШ?

Еди не се нуждаеше от психоаналитик, за да знае, че в известен смисъл се е оженил за майка си. Майра Каспбрак беше огромна. Когато преди пет години Еди се ожени за нея, тя беше просто едра, но понякога му минаваше мисълта, че подсъзнанието му още тогава е усещало в нея бъдещите чудовищни размери; нямаше защо да си криви душата, и майка му беше страхотна дебелана. А сега, достигайки площадката на втория етаж, Майра изглеждаше по-грамадна от когато и да било. Беше облечена в бяла нощница, която се извиваше на мощни вълни около бюста и ханша. Изчистено от грима, лицето беше бяло и лъскаво. Изглеждаше изплашена до смърт.

— Налага се да замина за известно време — каза Еди.

— Как така да заминеш? Какво беше онова обаждане?

— Нищо — каза той и изтича по коридора към вградения шкаф.

Остави сака, бутна сгъваемата врата на шкафа и изтласка настрани шестте еднакви черни костюма, увиснали там навъсено като буреносни облаци сред другите, по-пъстри дрехи. На работа винаги носеше един от черните костюми. Приведе се по-навътре, усети мирис на нафталин и вълна и измъкна от дъното обемист куфар. Отвори го и почна да мята вътре дрехи.

Сянката на Майра надвисна над него.

— Каква е тая работа, Еди? Къде отиваш? Кажи ми!

— Не мога да ти кажа.

Тя стоеше, гледаше го и се мъчеше да реши какво да каже или да стори. Мина й мисълта просто да го напъха в шкафа и да подпре вратата с гръб додето му мине меракът за щуротии, но не посмя да направи това, макар че несъмнено би могла; беше осем сантиметра по-висока и петдесет килограма по-тежка от Еди. Едва ли би изпитала по-голямо потресение и страх, ако влезеше в хола и откриеше, че големият нов телевизор се рее из въздуха.

— Не можеш да заминеш — чу тя собствения си глас. — Обеща да ми вземеш автограф от Ал Пачино.

Звучеше абсурдно — какъв абсурд, Господи, — но в сегашното отчаяно положение и абсурдът даваше поне някаква опора.

— Ще си получиш автографа — заяви Еди. — Налага се ти да го возиш.

О, ето че нов ужас се присламчваше към вихрушката от страхове в бедната замаяна глава. Тя изписка тихичко.

— Не мога… Аз никога…

— Налага се — каза той, оглеждайки обувките. — Няма кой друг.

— Вече не ми става нито една от старите униформи! Тесни са в циците!

— Иди при Делорес да ти ги отпусне — неумолимо отвърна Еди.

Той отхвърли настрани два чифта обувки, намери празна кутия и пъхна вътре третия чифт. Хубави черни обувки, още сума ти време можеха да изкарат, но за работа изглеждаха мъничко поизносени. Когато си припечелваш насъщния като возиш из Ню Йорк разни богаташи, най-често знаменити богаташи, всичко трябва да ти е тип-топ. Тия обувки вече не бяха чак тип-топ… но навярно подхождаха за мястото, където отиваше. И за онова, което би се наложило да върши, когато стигне там. Може би Ричи Тозиър щеше…

Но чернотата изведнъж стана заплашителна и Еди усети как гърлото му почна да се стяга. С истинско чувство на паника осъзна, че е събрал цялата проклета аптека, а е забравил най-важното — инхалатора си — долу, върху стереоуредбата.

Той захлопна куфара и щракна закопчалките. Озърна се към Майра, която стоеше насред коридора, притиснала с длан късата си масивна шия, сякаш не Еди, а тя страдаше от астма. Гледаше го втрещено, с изкривено от недоумение и ужас лице и той би я съжалил, ако сърцето му вече не бе пълно до пръсване с ужас за собствената му съдба.

— Какво е станало, Еди? Кой се обади по телефона? Неприятности ли имаш? Така е, нали? Какви неприятности имаш?

Той закрачи към нея със сака в едната ръка и куфара в другата; вече почти не се кривеше, защото тежестта беше разпределена що-годе равномерно. Тя се изправи насреща му, преграждайки пътя към стълбището, и отначало Еди помисли, че няма да му даде път. Но миг преди лицето му да се блъсне в меката бариера на нейния бюст, тя отстъпи… боязливо. Докато минаваше край нея, без да забави крачка, Майра избухна в жални ридания.

— Не мога да возя Ал Пачино! — проплака тя. — Ще се блъсна в някой пътен знак или нещо подобно, знам, че ще се блъсна! Еди, страх ме ееееее!

Той погледна към масичката до стълбата, където стоеше часовник от осемнадесети век, произведен от самия Сет Томанс. Девет и двайсет. От бюрото на „Делта“ някакъв служител с тенекиен глас му бе съобщил, че вече е изпуснал последния северен полет за Мейн — той излитал от „Ла Гуардия“ в осем и двайсет и пет. След това бе позвънил в „Амтрак“ и се оказа, че нощният влак за Бостън потеглял от Пен стейшън в единайсет и половина. Можеше да слезе на Саут стейшън и да наеме такси от „Кейп Код Лимузин“ на Арлингтън стрийт. „Кейп Код“ и компанията на Еди „Роял Крест“ поддържаха от години дружеско и взаимноизгодно сътрудничество. Кратък телефонен разговор с Бъч Карингтън от Бостън уреди въпроса с пътуването на север — Бъч заяви, че ще му приготви луксозен Кадилак с пълен резервоар. Тъй че щеше да пътува с блясък, без някакъв въртоглав клиент да му трови въздуха с дебела пура от задната седалка и да разпитва къде може да се намери курва или няколко грама кокаин, а евентуално и двете.

Ще пътуваш с блясък, дадено, помисли той. Повече блясък просто няма накъде, освен ако потеглиш с катафалка. Но не се тревожи, Еди — най-вероятно точно така ще се върнеш обратно. Стига да е останало какво да сложат в катафалката.

— Еди?

Девет и двайсет. Предостатъчно време, за да поговори с нея, предостатъчно време, за да я утеши. Ах, колко по-леко би било, ако Майра и тази вечер играеше вист с приятелки, ако имаше начин да се измъкне потайно, оставяйки бележчица под едно от магнитчетата върху вратата на хладилника (винаги оставяше там бележките си за нея, защото знаеше, че така непременно ще ги види). Да се измъкне така — като беглец — щеше да е некрасиво, но сега ставаше още по-зле. Сякаш отново бягаше от къщи както някога, а тогава му бе толкова трудно, че успя едва от третия опит.

Понякога домът е там, където е сърцето ти, объркано помисли той. Вярвам в това. Боби Фрост беше казал, че домът е там, където винаги ще те приемат в беда. За жалост, щом веднъж те приемат, вече не искат да те пуснат навън.

Стоеше в подножието на стълбата, за момент загубил сили да продължава напред. Гледаше ридаещата Майра, изпълваше го страх и дъхът излиташе със свистене от тесния процеп на свитото му гърло.

— Слез при мен и ще ти разкажа каквото мога — каза той.

Остави край външната врата багажа си — сака с лекарствата и куфара с дрехите. После си спомни още нещо… или пък му го напомни призракът на отдавна починалата му майка, която и до днес честичко го навестяваше.

Знаеш, че щом си намокриш краката, непременно настиваш, Еди — ти не си като другите, имаш много крехък организъм и трябва да внимаваш. Ето защо винаги трябва да си обуваш галошите, когато вали.

В Дери валеше често.

Еди отвори шкафа в антрето, взе закачената найлонова торбичка с галошите и я прибра в куфара.

Браво, послушното ми момче.

Цялата бъркотия бе започнала докато двамата с Майра гледаха телевизия. Еди мина в хола и натисна бутона за изключване на стенния телевизионен екран — екранът беше толкова грамаден, че в съботните следобедни предавания Фрийман Макнийл изглеждаше върху него като посетител от страната на великаните. После поръча такси по телефона. Диспечерката му каза, че навярно ще трябва да изчака около петнайсет минути. Еди отвърна, че няма проблеми.

Остави слушалката и грабна инхалатора, оставен върху скъпата компактдискова система „Сони“. Похарчих хиляда и петстотин долара за свръхмодерна озвучителна уредба, та Майра да не пропусне нито една златна нота от записите на Бари Манилоу или от „Върховните хитове“, помисли той и веднага се изчерви виновно. Адски добре знаеше, че си криви душата. Майра би слушала старите си изподраскани плочи със същото удоволствие, с което слушаше модерните лазерни дискове, както навярно би била щастлива да си останат в предишната четиристайна къщурка в Куинс до дълбоки старини (а честно казано, по темето на Еди вече се ръсеха първите снегове на старините). Той бе закупил луксозната стереоуредба все по същата причина, заради която бе закупил и ниската каменна къща на Лонг Айланд, където двамата често оставаха самотни като последните грахчета в изпразнена консерва — защото можеше да си го позволи и защото по този начин успяваше да усмири тихия, изплашен, често объркан и винаги неумолим майчин глас; защото така сякаш казваше: Успях, майко! Виж всичко това! Успях! А сега, за Бога, ще бъдеш ли така добра да си затвориш устата?

Еди налапа края на инхалатора и дръпна спусъка като самоубиец. В гърлото му нахлу кипнал облак с отвратителен вкус на лакрица и той вдъхна дълбоко. Усети как почти задръстените дихателни пътища започват отново да се разтварят. Обръчът около гърдите му взе да се отпуска и изведнъж в главата му се раздадоха далечни, призрачни гласове.

Не получихте ли бележката, която ви изпратих?

Получих я, мисис Каспбрак, но…

Е, мистър Блек, за в случай, че като учител по физкултура не умеете да четете, позволете да ви го кажа лично. Готов ли сте?

Мисис Каспбрак…

Добре. Сега ще го чуете, от моята уста право във вашите уши. Готов ли сте? Моят Еди не може да посещава часовете по физическо възпитание. Повтарям: НЕ може да посещава физическо възпитание. Еди е много крехко дете и ако тича… или скача…

Мисис Каспбрак, в кабинета си имам резултатите от последния преглед на Еди — това е изискване на щатските училищни власти. Прегледът показва, че Еди е малко дребничък за възрастта си, но иначе е съвършено нормален. За всеки случай се обадих на вашия домашен лекар и той потвърди, че…

Лъжкиня ли ме наричате, мистър Блек? Дотам ли стигнахте? Е, добре, ето ви го. Ето го Еди — тук, до мен. Чувате ли как диша? ЧУВАТЕ ли?

Мамо… моля те… нищо ми няма…

Еди, не се дръж невъзпитано. Колко пъти съм ти казвала? Не прекъсвай по-възрастните.

Чувам го, мисис Каспбрак, но…

Чувате ли? Добре! Чудех се дали не сте глух! Детето диша като камион на първа скорост по нагорнище, нали? И това ако не е астма…

Мамо, аз ще се…

Тихо, Еди, не ме прекъсвай пак. Ако това не е астма, мистър Блек, то аз съм кралица Елизабет!

Мисис Каспбрак, Еди често изглежда доволен и щастлив в часовете по физическо възпитание. Той обича да играе и тича много бързо. Докато разговаряхме с доктор Бейнс, стана дума за психосоматични симптоми. Питам се дали някога ви е хрумвало, че може…

… синът ми да е луд? Това ли намеквате? НАМЕКВАТЕ, ЧЕ СИНЪТ МИ Е ЛУД????

Не, но…

Той е крехко дете.

Мисис Каспбрак…

Синът ми е много крехко дете.

Мисис Каспбрак, доктор Бейнс твърди, че не е открил никакви…

— … физически отклонения — довърши на глас Еди.

Тази вечер за пръв път от години насам си спомняше за онази унизителна среща — как майка му крещеше срещу учителя Блек в гимнастическия салон, как Еди се свиваше задъхан до нея, а момчетата стояха на групичка край баскетболното табло и го гледаха. Знаеше, че това няма да е единственият спомен, разбуден от обаждането на Майк Хендън. Усещаше как множество също тъй неприятни, а може би и по-лоши спомени прииждат като тълпа трескави купувачи, задръстили тесния вход на магазинче в деня на разпродажба. Но задръстването скоро щеше да се разчисти и натрапниците щяха да нахлуят. Знаеше го със сигурност. И какво щяха да открият на разпродажбата? Разсъдъка му? Може би. На половин цена. Дефектни стоки. Всичко за продан.

— Никакви физически отклонения — повтори той, пое си дъх с разтреперани гърди и прибра инхалатора в джоба си.

— Еди — каза Майра. — Моля те, обясни ми какво означава всичко това!

По бузестото лице лъщяха вадички сълзи. Ръцете се преплитаха тревожно като игриви розови животинчета. Някога, малко преди да поиска ръката й, той бе сложил снимката на Майра до портрета на майка си, която бе починала от сърдечен удар на шестдесет и четири годишна възраст. По онова време бе достигнала рекордно тегло — над сто и осемдесет килограма (сто осемдесет и четири, по-точно казано). Беше се превърнала в нещо чудовищно — сякаш цялото й тяло се състоеше от бюст, задник и корем, а над всичко това се белееше като тесто вечно изплашеното лице. Но снимката, която Еди сложи до образа на Майра, беше направена през 1944, две години преди раждането му. (Ти беше много болнаво бебе, нашепваше призракът на майка му. Неведнъж сме се бояли за живота ти…) През 1944 майка му бе изглеждала сравнително стройна за своите осемдесет килограма.

Навярно бе направил тази съпоставка като последен отчаян опит да се удържи от психологическото кръвосмешение. Дълго бе седял, прехвърляйки поглед от майка си към Майра и обратно.

Сякаш бяха сестри. Толкова си приличаха.

В онзи ден, докато гледаше двете почти еднакви снимки, Еди се зарече, че няма да извърши това безумие. Знаеше, че колегите вече подхвърлят майтапи за врабеца и слоницата, без да подозират скритата причина за връзката им. Майтапите и лукавите подмятания все щеше да изтърпи някак, но желаеше ли наистина да стане клоун в подобен фройдистки цирк? Не. Не желаеше. Щеше да скъса с Майра. Щеше да я напусне кротко, защото тя наистина беше много мила и почти нямаше опит с мъжете — почти както и той с жените. А щом най-сетне достигнеше новите хоризонти на живота си, навярно щеше да се запише в курсовете по тенис, за които мислеше толкова отдавна…

(Еди често изглежда доволен и щастлив в часовете по физическо възпитание)

… или пък да си вземе карта за басейна в хотел „Плаза“ до сградата на ООН…

(Еди обича да играе)

… а пък най-лесно би било да се запише в новия физкултурен клуб на Трето авеню, точно срещу гаража…

(Еди тича много бързо той тича много бързо когато не сте тук тича много бързо когато няма кой да му напомня колко е крехък и по лицето му виждам мисис Каспбрак че дори сега на деветгодишна възраст знае кое ще е най-доброто нещо на света за него — да тича във всички посоки които му забранявате мисис Каспбрак пуснете го да ТИЧА)

Но в крайна сметка той все пак се ожени за Майра. В крайна сметка старите обичаи и навици просто се оказаха прекалено силни. Домът се оказваше място, където щом влезеш, веднага ти мятат оковите. О, той би могъл да се пребори с майчиния призрак. Не би било лесно, но твърдо знаеше, че би го постигнал, ако нещата опираха само дотам. Ала самата Майра наклони везните обратно към робството. Майра го зароби със своята загриженост, впримчи го с тревогите си, окова го със сладникавата си нежност. Също като майка му, Майра бе достигнала до фаталното прозрение в неговия характер: Еди беше толкова крехък тъкмо защото понякога подозираше, че изобщо не е такъв; трябваше някой да го опазва от собствените му смътни предчувствия за евентуални подвизи.

В дъждовни дни Майра винаги вадеше галоните му от найлоновата торбичка в шкафа и ги слагаше под закачалката в антрето. Всяка сутрин край чинията му с препечена филийка без масло имаше малка паничка, чието съдържание от пръв поглед напомняше шарен кускус, но при по-внимателно вглеждане се оказваше пълен комплект витамини (повечето от тях сега бяха в сака). Също като майка му, Майра разбираше всичко и Еди просто нямаше никакъв шанс. Като ерген той три пъти бе опитвал да напусне майка си и три пъти се бе завръщал у дома, при нея. А сетне, четири години след като майка му бе починала в антрето на апартамента си в Куинс, барикадирайки вратата с туловището си, тъй че санитарите (повикани от съседите отдолу, които бяха чули чудовищния тътен от сетното сгромолясване на мисис Каспбрак) трябваше да проникнат през пожарното стълбище и кухнята, той се бе прибрал у дома за четвърти и последен път. Поне тогава бе мислил, че е за последен път — у дома, у дома, вече грешка няма, у дома, у дома с Майра дебелана. Вярно, дебелана си беше, но в душата й се криеше безкрайна нежност, той я обичаше и всъщност нямаше никакъв шанс. Тя го бе привлякла към себе си с фаталния, хипнотизиращ змийски поглед на разбирането.

Завинаги у дома, така бе мислил тогава.

Но може би съм грешил, помисли той. Може би това не е домът ми и никога не е бил — може би домът ми е там, където трябва да замина тази нощ. Домът е мястото, където отиваш и в крайна сметка заставаш срещу изчадието на мрака.

Той потръпна безпомощно, сякаш бе хванал страхотна настинка, излизайки навън без галоши.

— Еди, моля те!

Тя отново се разплака. Също като майка му — сълзите бяха последната защита, кроткото оръжие, което парализира, което открива в бронята на мъжа пагубните дефекти, наречени доброта и нежност.

Не че Еди имаше кой знае каква броня — рицарските доспехи не му отиваха.

За майка му сълзите бяха нещо повече от защита; бяха оръжие. Майра рядко използваше сълзите си толкова цинично… но цинично или не, Еди осъзна, че сега тя опитва да направи тъкмо това… и започва да печели.

Не трябваше да се предава. Би било прекалено лесно да си помисли колко ще е самотен в онзи влак, полетял с грохот в нощта на север към Бостън, колко ще е нещастен с куфара горе върху багажника, с натъпканата чанта и със страха, заседнал в сърцето му като шишенце прокиснало лекарство. Би било прекалено лесно да позволи на Майра да го отведе горе и да го омае с аспирин и спиртни компреси. А после да го положи в леглото и евентуално да се опита да го омае с други, прастари похвати.

Но той бе обещал. Обещал.

— Майра, изслушай ме — каза той, като се стараеше гласът му да звучи сухо, деловито.

Тя го изгледа с влажни, беззащитни, ужасени очи.

Канеше се да опита да й обясни всичко доколкото бе възможно; щеше да й каже как Майк Хенлън се обади да му съобщи, че всичко е започнало отново и че останалите навярно също ще дойдат.

Но от устата му излетяха съвсем други, благоразумни приказки.

— Утре рано сутринта иди в кантората. Поговори с Фил. Кажи му, че е трябвало внезапно да замина и че ти ще возиш Пачино…

— Еди, просто не мога! — проплака тя. — Той е кинозвезда! Ако вземе да ми се кара, ще се объркам, а знам, че ще ми се скара, ще се разкрещи, всички крещят, когато шофьорът се обърка… и… и ще се разплача… може да стане катастрофа… непременно ще стане катастрофа… Еди… Еди, трябва да останеш…

— За Бога! Престани!

Стресната от гласа му, тя се отдръпна назад; Еди стискаше инхалатора, но нямаше да го използва. Стореше ли го, Майра би усетила това като слабост, като възможност за контраатака. Мили Боже, ако си там горе, моля Те, повярвай, че не искам да наскърбя Майра. Не искам да я нараня, не искам дори да я тревожа. Но аз обещах, всички обещахме, дадохме кръвна клетва, моля Те. Господи, помогни ми, защото съм длъжен…

— Мразя да ми крещиш, Еди — прошепна тя.

— Майра, и аз мразя да стигам дотам — отвърна той и Майра присви болезнено очи.

Браво бе, Еди, ето че пак я наскърби. Защо ли не вземеш да я сриташ два-три пъти? Сигурно ще е по-милосърдно. И по-бързо.

Изведнъж — навярно заради мисълта за ритниците — в паметта му изникна лицето на Хенри Бауърс. От години насам не се бе сещал за него и тъкмо сега споменът никак не му помагаше да се овладее. Никак.

За миг той затвори очи, после пак ги отвори и каза:

— Няма да се объркаш и никой няма да ти крещи. Мистър Пачино е много учтив, много разбран човек.

Никога през живота си не бе возил Ал Пачино, но се утешаваше с мисълта, че законът на вероятностите подкрепя лъжата му — популярните легенди твърдяха, че повечето знаменитости са мръсници, но Еди бе возил доста от тях и знаеше, че в действителност най-често е обратното.

Разбира се, имаше и изключения — и най-често изключенията се оказваха същински чудовища. От все сърце се надяваше Ал Пачино да не е от тях.

— Наистина ли? — боязливо запита тя.

— Да. Такъв е.

— Откъде знаеш?

— Деметриос го е возил два-три пъти, когато работеше в „Манхатън Лимузин“ — излъга Еди, без да му мигне окото. — Разправя, че мистър Пачино винаги дава по петдесет долара бакшиш.

— Ако ще, да дава и по петдесет цента, стига само да не крещи.

— Майра, всичко е просто като две и две. Първо, утре в седем вечерта го взимаш от „Сейнт Реджис“ и го откарваш до сградата на Ей-Би-Си. Там репетират последното действие на някаква пиеса с участието на Пачино… мисля, че беше „Американски бизон“. Второ, около единайсет го връщаш до „Сейнт Реджис“. Трето, прибираш се в гаража, предаваш колата и подписваш пътния лист.

— Само това ли?

— Само това. От сън да те вдигнат, пак можеш да го направиш, Марти.

Галеното му обръщение обикновено я караше да се киска, но този път тя само продължи да го гледа със сърцераздирателна детинска тревога.

— Ами ако реши да не се прибира в хотела и поиска да вечеря? Или да пие? Или да танцува?

— Не ми се вярва, но ако поиска, ще го откараш. Ако ти се стори, че веселбата ще се проточи до зори, след полунощ можеш да се обадиш на Фил Томас. Дотогава ще е намерил кой да те смени. Ако имах свободен шофьор, изобщо не бих те товарил с работа, обаче двама са болни, Деметриос е в отпуск, а всички останали са планирани час по час. Най-късно в един след полунощ ще си бъдеш в леглото, Марти — най-най-най-късно. Хап-солютно ти гарантирам.

Тя не се усмихна и на „хап-солютното“.

Еди се поизкашля, приведе се напред и подпря лакти на коленете си. Призракът на майка му незабавно прошепна: Не сядай така, Еди. Лошо е за стойката и притиска белите дробове. Ти имаш много крехки дробове.

Почти без да усети, той изпъна гръбнак.

— Дано повече не ми се налага да шофирам — проплака Майра. — През последните две години съм станала ужасна кобила и униформата ми стои толкова зле.

— Няма вече, кълна се.

— Кой ти се обади, Еди?

Сякаш в отговор на въпроса по стената плъзнаха лъчите на фарове; таксито приближи по алеята и изсвири с клаксона. Из гърдите на Еди се разля облекчение. Цели петнайсет минути бяха разговаряли за Ал Пачино вместо за Дери, Майк Хенлън и Хенри Бауърс. Така беше по-добре — както за Майра, така и за него. Предпочиташе да не мисли и да не разговаря за тия неща.

— Таксито — каза той и се изправи.

Майра скочи на крака толкова забързано, че се препъна в полата на нощницата и залитна напред. Еди я подхвана, но за секунда се изплаши, че няма да я удържи — тя тежеше четиридесет и пет килограма повече от него.

И отгоре на всичко отново се разплака.

— Еди, трябва да ми кажеш.

— Не мога. Няма време.

— Никога не си крил нищо от мен, Еди — изхълца тя.

— И сега не крия. Наистина. Просто не си спомням всичко. Поне засега. Човекът, който се обади, беше… е… приятел от детските ми години. Той…

— Ще се разболееш — отчаяно каза тя, вървейки подир него към антрето. — Знам, че ще се разболееш. Нека да дойда, Еди, моля те, аз ще се грижа за теб, Пачино може да си повика такси, нищо няма да му стане, какво ще речеш, а? — Гласът ставаше все по-остър, все по-напрегнат и за ужас на Еди тя все повече заприличваше на майка му, каквато я помнеше от последните месеци преди да умре: стара, дебела и смахната. — Ще ти разтривам гърба и ще ти давам хапчетата… ще… ще ти помагам… Ако не искаш да говоря, ще си мълча, но ще можеш да ми разказваш всичко… Еди… Еди, моля те, не заминавай! Еди, моля те! Моля тееееееее!

Той крачеше отривисто към външната врата, крачеше слепешком, с приведена глава, сякаш се бореше с ураганен вятър. Отново се задъхваше. Когато вдигна багажа си, стори му се, че на всяка ръка увисват поне по петдесет килограма. Усещаше как Майра го докосва с пухкавите си розови ръце, как го опипва, придърпва го с безнадеждно желание, но без да влага сила, как се мъчи да го съблазни с риданията на нежна загриженост и да го върне назад.

Няма да успея! — отчаяно помисли той. Астмата се засилваше, от детските си години не помнеше толкова тежък пристъп. Посегна към дръжката на вратата, но тя сякаш бягаше от него, бягаше към непрогледен космически мрак.

— Ако останеш, ще ти направя сметанов кейк — бръщолевеше Майра. — И пуканки… Нали обичаш пуйка, ще ти сготвя за вечеря… Може и утре за закуска, ако искаш, започвам веднага… и пилешки дреболии… Еди моля те страх ме е толкова ме плашиш!

Тя сграбчи яката му и го дръпна назад като шишкав полицай, който спипва подозрителен тип при опит за бягство. С остатъка от чезнещите си сили той продължи напред… и тъкмо когато изтичаха сетните му капчици енергия и способност за съпротива, усети как ръката се отпуска.

Майра нададе последен стон.

Пръстите му стиснаха дръжката на вратата — колко блажена прохлада! Отвори и видя таксито да чака отпред като посланик от света на здравия разум. Нощта беше ясна. Високо горе блестяха ярки и чисти звезди.

Дъхът му свистеше и хъхреше в гърлото. Той се обърна към Майра.

— Трябва да разбереш, че не е по мое желание — каза той. — Ако имах алтернатива — каквато и да било — нямаше да замина. Моля те, разбери ме, Марти. Заминавам, но ще се върна.

Но след думите в устата му остана привкус на лъжа.

— Кога? След колко време?

— След седмица. Или десет дни. Не повече.

— Седмица! — изпищя тя и се вкопчи в гърдите си като примадона от бездарна опера. — Седмица! Десет дни! Моля те, Еди! Моооо…

— Марти, престани. Чуваш ли? Престани.

За негово изумление тя наистина млъкна и само продължи да го гледа с влажни, зачервени очи, в които нямаше гняв, само ужас за него, а покрай това и за самата нея. И може би за пръв път през всичките години на съвместния им живот той усети, че може да я обича без риск. Дали и това бе свързано със заминаването? Навярно. Не… думата навярно беше излишна. Знаеше, че е така. Вече се чувстваше като дребна животинка, гледана от обратната страна на телескопа.

А може би така и трябваше. Това ли усещаше? Беше ли решил най-сетне, че е нормално да я обича? Че всичко е наред, макар тя да прилича на майка му отпреди трийсетина години, макар да гледа телевизия в леглото дъвчейки ореховки, при което всички трохи отиват откъм неговата страна, макар да не е особено умна и макар да държи неговите лекарства в шкафчето, а своите в хладилника.

Или…

Възможно ли бе…

Досегашните мисли му бяха хрумвали по един или друг начин, в един или друг момент на странно раздвоеното му и преплетено битие на син, любовник и съпруг, сега, миг преди да поеме за последен път към дома, той се сети за друга възможност и смайването го облъхна като крило на грамадна птица.

Възможно ли бе страхът на Майра да е по-голям от неговия?

Възможно ли бе да е ставало така и с майка му?

Като злокобно съскащ фойерверк над подсъзнанието му изригна нов спомен от Дери. На главната улица имаше магазин за обувки. „Всичко за нозете“. Веднъж майка му го отведе там — Еди беше едва на пет или шест години — и му каза да седи кротко като послушно момче, докато тя си подбере чифт бели лачени обувки, защото беше канена на сватба. И той наистина седна кротко като послушно момче, докато майка му разговаряше с продавача мистър Гарднър, но все пак беше едва на пет (или шест) години, тъй че след като майка му отхвърли третия чифт бели обувки и поиска от мистър Гарднър четвърти, Еди взе да скучае и отиде да огледа странния предмет в дъното на магазина. Отначало го помисли за голям сандък. Когато приближи, реши, че може да е някакво бюро. Само че досега не бе виждал толкова чудно бюро. Тясно и високо! От лъскаво полирано дърво, с безброй къдрави инкрустации и някакви вградени джунджурии. Не стига всичко това, ами имаше и стълбичка с три стъпала, а Еди никога не бе виждал бюро със стълбичка. Вече съвсем отблизо той видя, че в долната част на странния предмет има отвор, отстрани стърчеше бутон, а най-горе се подаваха — поразително! — големи окуляри, също като на бинокъл или телескоп.

Еди мина от другата страна и там висеше табелка. Навярно все пак беше на шест години, защото успя да прочете надписа, като си шепнеше тихичко всяка дума:

УДОБНИ ЛИ СА ВАШИТЕ ОБУВКИ? ВИЖТЕ САМИ!

Върна се отпред, изкачи трите стъпала до малкия подиум и пъхна крак в отвора под машината. Дали обувките му бяха удобни? Еди не знаеше, но страшно искаше да види сам. Той прилепи лице към гумените ръбове на окулярите и натисна бутона. В очите му нахлу зеленикаво сияние. Еди изохка от смайване. Виждаше крак в обувка, изпълнена със зелен дим. Размърда пръсти и пръстите на онзи крак също се размърдаха — значи правилно предполагаше, че са неговите. А после осъзна, че вижда не само пръстите, но и костите им! Костите на крака си! Кръстоса големия пръст със съседния (сякаш тайничко се предпазваше от лошите последици, когато е излъгал) и призрачните кости в апарата също се пресякоха на кръст — не бял, а причудливо зеленикав. Виждаше още…

В този момент майка му изпищя и мощният панически крясък проряза тишината на магазина като вой на моторна резачка, като пожарна камбана, като рев на прииждаща гибел. Той отметна от окулярите стреснатото си, отчаяно лице и я видя да тича към него през магазина — по чорапи, с развяна рокля. Гърдите й подскачаха нагоре-надолу. Ужасът бе превърнал устата й в алена буква О. Един стол отлетя настрани и на пода се търкулна машинката за взимане на мярка, която винаги гъделичкаше краката на Еди. От всички страни смаяните клиенти се обръщаха да видят какво става.

— Еди, махай се оттам! — пищеше майка му. — Махай се оттам! От тия машини се хваща рак! Махай се оттам! Еди! Едииииииии…

Той отскочи назад, сякаш машината изведнъж се бе нажежила до червено. В паниката си бе забравил за стълбичката. Краката му срещнаха пустотата и той увисна във въздуха — бавно падаше назад и бясно размахваше ръце в безнадежден опит да възстанови загубеното равновесие. И в онзи миг си помисли с някаква безумна радост: Ще падна! Сега ще разбере какво става като падна и си ударя главата! Колко хубаво!… Точно това бе помислил, нали? Или може би възрастният мъж налагаше собствените си зрели идеи върху онова, което се бе опитало да изрече детинското съзнание, вечно кипящо от объркани догадки и недооформени образи (със самото си оформяне те бяха изгубили всякакъв смисъл).

Все едно, нямаше смисъл да се пита. Не бе паднал. Майка му успя да пристигне навреме. Майка му го подхвана. Той се разплака, но не падна.

Всички ги гледаха. Спомняше си това. Спомняше си как мистър Гарднър вдигна машинката за мерки и провери дали плъзгачите не са се изкривили, а другият продавач оправи съборения стол и насмешливо плесна с ръце преди отново да надене маската на безизразна любезност. Но най-добре си спомняше влажната майчина буза и горещия, кисел дъх. Помнеше как тя повтаря шепнешком в ухото му: „Вече никога не го прави, вече никога не го прави, вече никога.“ Това бе нейното заклинание против всички беди. Същото бе повтаряла и една година преди това, когато откри, че в един душен летен ден бавачката е отвела Еди на общинския басейн в парка. По онова време още не бе заглъхнал големият страх от детски паралич, избухнал в началото на петдесетте години. В онзи ден тя го издърпа от басейна и все повтаряше, че не бива вече никога да го прави, никога, никога, а всички деца ги гледаха — също като продавачите и клиентите в магазина за обувки — и дъхът й беше също тъй кисел.

После тя го помъкна към изхода на магазина, крещейки на продавачите, че ще ги осъди, ако нещо стане с детето. Изплашеният Еди плака на пресекулки чак до пладне, а астмата му се изостри ужасно за целия ден. Вечерта не можа да заспи. Лежеше буден и се питаше какво представлява ракът, по-лош ли е от детския паралич, убива ли, за колко време и много ли боли докато умреш. Питаше се още дали след смъртта ще отиде в ада.

Знаеше само едно — че заплахата е била сериозна.

Бе го разбрал по страха на майка си.

По ужаса.

— Марти — промълви той през вълната от прииждащи ридания, — ще ме целунеш ли?

Тя го целуна и го прегърна с такава сила, че гръбнакът му изпука. Ако бяхме в басейн, помисли той, щяхме да се удавим и двамата.

— Не се страхувай — прошепна Еди в ухото й.

— Не мога! — проплака тя.

— Знам — каза той и изведнъж осъзна, че въпреки смазващата прегръдка астмата започва да отстъпва. Дъхът му вече не свистеше. — Знам, Марти.

Шофьорът на таксито отново натисна клаксона.

— Ще се обаждаш ли? — запита тя с треперещ глас.

— Ако мога.

— Еди, моля те, няма ли да ми кажеш какво има?

Ами ако решеше да каже? Доколко би успял да я успокои?

Марти, тази вечер ми се обади Майк Хенлън и си побъбрихме малко, но всичко съществено може да се побере в две изречения. „То започна отново — каза Майк. — Ще дойдеш ли?“ А сега имам треска, Марти, но тази треска не се лекува с аспирин; задъхвам се, но проклетият инхалатор няма да ми помогне, защото не е от гърлото или дробовете — просто сърцето ми се стяга. Ще се върна ако мога, Марти, но се чувствувам тъй, сякаш стоя пред входа на изоставена галерия, готова да рухне всеки миг — стоя там и се сбогувам със слънчевите лъчи.

Да… да, разбира се! Страхотно ще я успокоиш, Еди!

— Не — каза той. — Мисля, че не мога да ти кажа какво има.

И преди тя да отвърне нещо, преди да подхване отново (Еди, излизай от таксито! Ще те хване рак!), той закрачи напред, все по-бързо и по-бързо. Стигна до таксито почти тичешком.

Тя продължаваше да стои пред вратата, когато колата зави по улицата, продължаваше да стои, когато поеха към града — огромна черна женска сянка сред долитащите отвътре потоци светлина. Еди размаха ръка и му се стори, че Майра отвърна на този прощален жест.

— Накъде отиваме, приятел? — запита шофьорът.

— Към Пен Стейшън — отвърна Еди и поразхлаби пръсти около инхалатора.

Астмата се бе оттеглила към незнайната бърлога, където се спотайваше между яростните атаки срещу бронхите му. Сега Еди се чувстваше… почти здрав.

Но инхалаторът му потрябва отново, и то по-отчаяно от когато и да било, само четири часа по-късно, когато спазматичен гърч на цялото тяло го изтръгна от леката дрямка. Човекът в строг делови костюм на отсрещната седалка отпусна вестника и огледа Еди с боязливо любопитство.

Върнах се, Еди! — злорадо крещеше астмата. Върнах се и, знам ли, може пък тоя път да ти видя сметката! Защо не? Все някога трябва да те претрепя, знаеш! Стига толкоз игрички на дребно!

Гърдите на Еди се издуваха като ковашки мех. Той напипа инхалатора, насочи отвора в гърлото си и дръпна спусъка. После се подпря на високата облегалка и разтреперан зачака пристъпът да отмине, мислейки за съня, от който се бе събудил. Сън ли? Господи, де да беше така. Но уви, навярно беше по-скоро спомен, отколкото сън. Видението беше изпълнено със зеленикава светлина, също като рентгеновия апарат в магазина за обувки. И сред тази светлина някакъв прокажен с полуразложено тяло гонеше по безкрайни подземия едно пищящо момченце на име Еди Каспбрак. Детето все тичаше и тичаше

(той тича много бързо бе казал мистър Блек на майка му и наистина бе тичал страхотно бързо, когато го гонеше оная прогнила твар о да хич не се съмнявай ха на бас)

в онзи сън, където беше на единайсет години, а после усети тежък мирис, сякаш самото време бе изгнило, някой драсна клечка кибрит и той сведе очи, за да види разложеното лице на момче, което се казваше Патрик Хокстетър и бе изчезнало през юли 1958 година, бузите на Патрик Хокстетър гъмжаха от червеи, непоносимо тежката воня долиташе от вътрешностите на Патрик Хокстетър и в съня, който беше по-скоро спомен, той погледна настрани и видя два учебника, подпухнали от влагата и обрасли със зелена плесен — „Пътища за всички посоки“ и „Да опознаем Америка“. Жалкото им състояние се дължеше на зловонната влага в подземията („Как прекарах лятната ваканция“, съчинение от Патрик Хокстетър — „Прекарах я мъртъв в подземията! Учебниците ми мухлясаха и се издуха като телефонни указатели!“). Еди искаше да изкрещи, но изведнъж грапавите пръсти на прокажения го хванаха през шията, вмъкнаха се в устата му и точно в този миг той се събуди с мъчителен гърч, за да се озове не в каналите под градчето Дери, щат Мейн, а в един от предните вагони на експреса, полетял през равнините на Род Айланд под кръглата бяла луна.

Човекът на отсрещната седалка се поколеба, беше готов да премълчи, но все пак запита:

— Добре ли сте, сър?

— О, да — отвърна Еди. — Бях задрямал и сънувах кошмар. Астмата малко ме притеснява.

— Разбирам.

Лицето на човека отново изчезна зад вестника. „Ню Йорк Таймс“. Някога майка му го наричаше „Еврейски Таймс“.

Еди се вгледа през прозореца към задрямалия пейзаж, осветен само от фееричните лунни лъчи. Тук-там се мяркаха къщи, поотделно или на групички. Повечето прозорци бяха тъмни, а редките светлинки изглеждаха съвсем дребни, жалки имитации на призрачната луна.

Въобразяваше си, че луната разговаря с него, внезапно помисли той. Хенри Бауърс. Божичко, толкова смахнат беше. Запита се къде ли е сега Хенри Бауърс. Мъртъв? В затвора? Или се скиташе нейде из пустите равнини на централните щати като зловреден вирус, изпадащ в безумие щом дойдат тежките сънливи часове между един и четири сутринта? Може би убиваше наивниците, които го взимат на автостоп, за да прехвърли няколко долара от портфейлите им в собствения си джоб?

Може би, може би.

Дали пък не беше в някоя психиатрична лечебница? Дали не се вглеждаше в почти пълната луна? Дали не разговаряше с нея, дали не се вслушваше в отговори, които само той може да чуе?

Еди допускаше, че това е най-вероятно. Потрепера. Най-сетне си спомням детството, помисли той. Спомням си как прекарах лятната ваканция в мрачното мъртвило на 1958 година. Усещаше, че стига да поиска, може да възстанови почти всяка случка от онова далечно лято. Но не искаше. О, Господи, ако можех отново да забравя всичко.

Той опря чело в мръсното стъкло, държейки с разхлабени пръсти инхалатора като някаква свещена реликва. Седеше и гледаше как нощта прелита край влака.

Отивам на север, помисли той, но грешеше.

Не на север. Защото това не е влак, а машина на времето. Не на север, а назад. Към миналото.

Стори му се, че чува как луната нашепва нещо.

Еди Каспбрак стисна здраво инхалатора и затвори очи, за да прогони внезапно налетелия шемет.

5. Бевърли Рогън си докарва пердаха

Когато телефонът иззвъня, Том вече се унасяше в сън. Надигна се на лакът и завъртя глава към шкафчето, но в това време по рамото му се плъзна заоблена гръд и Бевърли се пресегна да вдигне слушалката. Той отново отпусна глава върху възглавницата и смътно се запита кой ли може да звъни посред нощ и откъде е узнал домашния им номер, след като го нямаше в указателя. Чу как Бевърли каза „Ало“, после отново се унесе. Беше гроги след петнайсетте бири, които изпи докато гледаше бейзболния мач.

Ненадейно възбуденият, любопитен глас на Бевърли. „Каквооо?“ — се впи в ухото му като удар с ледокоп и той пак отвори очи. Опита се да седне и телефонният шнур се вряза в дебелата му шия.

— Махни го туй шибано нещо, Бевърли — каза той.

Тя незабавно скочи и заобиколи леглото, повдигайки шнура с плътно събрани пръсти. Косата беше тъмночервеникава, естествено къдрава и се спускаше на плавни вълни по нощницата почти до кръста. Курвенска коса. За разлика от друг път, очите й не се стрелнаха към лицето му да разчетат дали не се задава буря и това пораздразни Том Рогън. Той седна. Главата започваше да го боли. Мамка му, сигурно и преди това го е боляла, но когато спиш, не усещаш.

Отиде в тоалетната, пика безкрайно дълго и накрая реши, че щом тъй и тъй е станал, може поне да се опита да прогони проклетия махмурлук с още една бира.

Докато отново минаваше през спалнята на път към стълбището — мъж на средна възраст с ръце като греди, облечен само с бели боксьорски шорти, които се развяваха като корабни платна под солидното му шкембе (приличаше по-скоро на хамалин, отколкото на президент и генерален мениджър на корпорацията „Мода Бевърли“) — той се озърна през рамо и ядно кресна:

— Ако е оная кобила Лесли, кажи й да си покани някой манекен и да не ни буди посред нощ!

Бевърли надигна глава за миг, тръсна я отрицателно и пак се загледа в телефона. Том усети как се напрягат мускулите по врата му. Жестът изглеждаше пренебрежителен. Милейди показва, че няма нужда от него. Шибаната милейди. Май пак щяха да си имат неприятности. Може би Бевърли се нуждаеше от кратък опреснителен курс, за да си припомни кой командва тук. Нищо чудно. Понякога се налагаше. Когато забрави предишните уроци.

Той слезе на долния етаж, тромаво се запъти по коридора към кухнята, разсеяно измъкна гънката на шортите от цепката на задника си и отвори хладилника. Вместо алкохол протегната му ръка срещна само синя паница с остатъци от вчерашна юфка. Нито грам бира. Изчезнала бе дори кутията, която държеше най-отзад (също както пазеше сгъната двайсетдоларова банкнота в калъфа зад шофьорската си книжка). Играта бе траяла цели четиринайсет хвърляния — и то само за ядове. „Уайт сокс“ бяха загубили. Тоя сезон играеха като педерасти.

Погледът му се плъзна по напитките в остъкленото барче над кухненския плот и за момент той си представи как ще си налее мъничко „Джим Бийм“ с бучка лед. После се отправи към стълбата, защото знаеше, че от уискито само съвсем ще се накваси. Погледна циферблата на старинния часовник с махало в коридора и видя, че минава полунощ. Тази информация само влоши още повече настроението му, което и без това не беше особено жизнерадостно.

Изкачи се по стълбата с бавна, решителна крачка, усещайки отчетливо — прекалено отчетливо — мъчителните удари на сърцето си. Так-бум, так-туп. Так-бум, так-туп. Так-бум, так-туп. Изнервяше се, когато усещаше ударите на сърцето не само в гърдите, но и в ушите и китките. Понякога си въобразяваше, че отляво в гърдите му има не пулсиращ мускулест орган, а голям циферблат, чиято стрелка заплашително навлиза в червената зона. Дразнеха го тия глупости; не му трябваха. Едно му трябваше — да се наспи като хората.

Но оная тъпа пичка, жена му, още дрънкаше по телефона.

— Разбирам, Майк… да… да, наистина… знам, но…

Нова, по-дълга пауза.

— Бил Денброу? — провикна се тя и ледокопът отново се впи в ухото му.

Том постоя пред вратата на спалнята докато дишането му се оправи. Сега сърцето отново биеше с познатото так-туп, так-туп, так-туп — бумтенето бе престанало. За миг си представи как стрелката излиза от червената зона, после заповяда на видението да се разкара. Господи, та той беше мъж и то страхотен, не някакъв си парен котел с раздрънкан регулатор. Беше в отлична форма. Здрав като желязо. А ако оная кучка се нуждаеше от напомняне — щеше да й го напомни с удоволствие.

Надигна крак да влезе, после размисли и постоя още малко отвън, като се вслушваше в гласа й — не че го интересуваше с кого говори и какво казва. Просто слушаше как се надига и спада гласът на жена му и от това го обзе отдавна познатата тъпа ярост.

Беше я срещнал преди четири години в един бар в центъра на Чикаго. Разговорът потръгна от самото начало, защото и двамата работеха в сградата на „Стандард Бранд“ и имаха много общи познати. Том беше служител на „Кинг енд Ландри“, посредническа фирма със седалище на четиридесет и втория етаж. Бевърли Марш — така се казваше тогава — работеше на дванадесетия като младши моделиер в „Мода Делия“. Делия, която по-късно щеше да постигне скромни успехи в Средния запад, се насочваше предимно към младежта. Блузите, полите, шаловете и панталоните на Делия Касълман се продаваха масово в магазините, наричани от нея „младежки“, а от Том „битаци“. Почти от пръв поглед Том Рогън усети две неща у Бевърли Марш — че е съблазнителна и уязвима. За по-малко от месец откри и третото — че е талантлива. Много талантлива. В небрежните скици на рокли и блузи Том надушваше ужасяващо мощна машина за правене на пари.

Но не по битаците, помисли той, ала не го каза (поне тогава). Край на лошото осветление, край на мизерните цени, край на тъпите изложби нейде в дъното на магазина между спринцовките за наркомани и тениските портрети на рок-групи. Тия лайнарски истории са за некадърниците.

Той разбра много за нея още преди тя да усети сериозния му интерес. Тъкмо така трябваше да бъде. Том цял живот бе търсил момиче като Бевърли Марш и когато я откри, се втурна напред с бързината на лъв, подгонил ранена антилопа. Не че нейната уязвимост биеше на очи — напротив, околните виждаха в нея само една великолепна жена, стройна, но надарена с всичко необходимо. Бедрата й бяха средна хубост, затова пък имаше страхотен задник и фантастични цици. Том Рогън от край време си падаше по циците, а в това отношение високите момичета почти винаги го разочароваха. Обикновено носеха тънки блузки и зърната им го подлудяваха, но щом смъкнеше блузките, откриваше, че край зърната царува пълна оскъдица. Самите цици се оказваха плоски като дръжки на чекмеджета. „От една шепа повече не ми трябва“ — обичаше да казва един негов съквартирант в колежа, но Том смяташе съквартиранта си за нафукан лайнар, от ония, дето сигурно и в кенефа ходят с бели ръкавици.

Спор няма — Бевърли изглеждаше великолепно с експлозивното си тяло и тежките тъмночервеникави къдрици. Но беше слаба… някак уязвима. Сякаш разпръскваше на всички страни радиосигнали, които само Том можеше да засече. Някои признаци личаха от пръв поглед — вечната цигара между устните (по-късно Том успешно я отучи от пушенето), тревожно сновящият поглед, който не смееше да спре върху очите на събеседника, само от време на време плъзваше по тях и страхливо отскачаше настрани; навикът да разтрива лакти, когато е нервна; видът на ноктите — чисти, но изрязани почти до кръв. Том забеляза това още при първата среща. Когато Бевърли надигна чашата бяло вино, той видя ноктите и си помисли: Подрязва ги така, защото иначе ще ги гризе.

Лъвовете може и да не мислят, поне като хората… но за сметка на това виждат. Когато от извора побегне стадо антилопи, стреснати от прашния животински мирис на наближаващата смърт, котките забелязват коя изостава — било защото накуцва, било защото си е бавна по природа… или пък защото е с по-слабо развито чувство за опасност. А кой знае, маже би някои антилопи — и някои жени — искат да бъдат повалени.

От тия спомени изведнъж го изтръгна един омразен звук — щракването на запалка.

Тъпата ярост се завърна. В стомаха му се надигна противна, но и някак приятна жега. Пушеше. Тя пушеше. На тази тема Том Рогън бе посветил значителна част от специализираните си лекции. А ето че тя пак подхващаше. Явно момичето не беше ученолюбиво, но какво пък, нали тъкмо с такива може да се прояви добрият учител.

— Да — изрече тя. — Аха. Добре. Да… — Послуша малко, после нададе странен, нервен смях, какъвто Том не бе чувал досега — Две неща, щом сам предлагаш — запази ми стая и кажи една молитва за мене. Да, добре… аха… аз също. Лека нощ.

Когато Том влезе, тя тъкмо оставяше слушалката. Искаше му се да нахълта грубо и да й заповяда да затвори телефона сега, ВЕДНАГА!, но щом я видя, думите заседнаха на гърлото му. Беше я виждал такава и преди, но само два-три пъти. Веднъж преди първото им голямо ревю, втори път преди закритата демонстрация за националните модни разпространители и трети път, когато потегляха за връчването на Международните модни награди в Ню Йорк.

Тя крачеше енергично напред-назад из стаята, бялата дантелена нощница прилепваше по тялото й, цигарата стърчеше между предните зъби (Господи, колко мразеше да я гледа с фас в устата) и синкавата панделка дим се провлачваше през рамото като пушек от комина на локомотив.

Но не друго, а лицето й го стресна и застави подготвения крясък да застине в гърлото. Сърцето му подскочи — трак-ТРЯС! — и той болезнено присви очи, като се мъчеше да повярва, че не е изплашен, а само изненадан да я открие такава.

Тя започваше да живее пълноценно само когато трескавият ритъм на работата я тласнеше до краен предел. Разбира се, това ставаше рядко и винаги бе свързано с кариерата. В подобни случаи познатата жена изчезваше и на нейно място идваше друга — жена, която заглушаваше сигналите на страха с жестоки радиосмущения. Тази жена, пристигаща в най-напрегнатите моменти, беше силна и безстрашна, но същевременно нервна и способна на неподозирани постъпки.

Бузите бяха зачервени, скулите просто пламтяха. Разширените очи блестяха без следа от сънливост в тях. Косата трептеше и се развяваше около раменете. И… о, гледайте, гледайте, приятели и съседи! О, гледайте бе, вижте само! Куфар ли вади от гардероба? Куфар? Господи, точно това прави!

Запази ми стая… кажи една молитва за мене.

Е, поне в близкото бъдеще няма да й трябва хотелска стая, защото много благодарим, но малката Бевърли Рогън си остава у дома и в предстоящите три-четири дни ще яде права или легнала по корем.

Колкото до молитвите — сигурно щяха да й потрябват преди Том да привърши урока.

Тя запокити куфара до леглото и пристъпи към скрина. Отвори горното чекмедже и измъкна два чифта джинси и кадифен панталон. Метна ги в куфара. Върна се до скрина, грабна пуловер, две тениски и оная вехта блуза, в която изглеждаше толкова тъпо, но все отказваше да я изхвърли. Онзи от телефона явно не беше баровец. Всички тия дрехи бяха мърлява работа — парцали в стил „почивния ден на Джаки Кенеди“.

Не го интересуваше кой се е обадил и къде смята да ходи, защото нямаше да иде никъде. Не това тормозеше мозъка му, вече и бездруго изтерзан и затъпял от главоболие, бира и безсъница. Друго беше.

Цигарата.

Тя трябваше да е зарязала пушенето. Но се оказваше, че го мами — доказателството стърчеше между зъбите й. И тъй като Бевърли още не го бе забелязала на прага, той си позволи удоволствието да си припомни двете вечери, в които бе спечелил пълна власт над нея.

Не искам повече да пушлявиш около мене, бе казал той, докато се прибираха у дома след някаква забава в Лейк Форест. Беше през октомври. Ща не ща трябва да гълтам тая гадна пушилка, когато съм на гости и в кантората, но не искам да я гълтам и като съм с теб. Знаеш ли какво е? Ще ти кажа истината — може и да звучи неприятно, но е вярно. Все едно че гълтам нечии сополи.

Мислеше си, че тия думи ще породят поне мъждива искрица на протест, но тя само го изгледа плахо, почти угоднически. Гласът беше глух, кротък и покорен. Добре, Том.

Загаси я тогава.

Тя загаси цигарата. До края на вечерта Том бе в отлично настроение.

Няколко седмици по-късно, докато излизаха от кино, тя неволно запали цигара във фоайето и без да я изпуска от устата си закрачи през паркинга към колата. Беше мразовита ноемврийска вечер и вятърът се впиваше като луд във всяко парченце оголена плът. Том си спомняше, че бе усетил мириса на близкото езеро, както се случва понякога в студените нощи — неопределен и безжизнен рибешки мирис. Остави я да пуши. Даже отвори вратата и я изчака да седне в колата. След това се настани зад волана, затвори вратата откъм своята страна и каза: Бев?

Тя извади цигарата от устата си, обърна се да види какво има, и той я зашлеви жестоко. Разперената му длан се стовари върху бузата й с такава сила, че ръката го заболя, а главата се отметна и се блъсна в облегалката. Очите й се разшириха от страх, болка… и още нещо. Ръката излетя нагоре към бузата, сякаш искаше да провери откъде е дошло тръпнещото вцепенение.

Аууу! Том! — изплака тя.

Той я гледаше с присвити очи и небрежна усмивка на устните. Беше напрегнат и съсредоточен, готов да види какво ще последва, как ще реагира. В панталона членът му се втвърдяваше, но той почти не обърна внимание. Това беше за после. Сега имаха учебен час. Мислено си повтори току-що отминалата сцена. Лицето й. Какво беше онова трето изражение, което се мярна за частица от секундата и изчезна? Първо изненада. После болка. И накрая

(носталгия?)

нещо като спомен… някакъв спомен. Беше само за миг. Тя самата едва ли бе осъзнала, че нещо е изплувало върху лицето или в мислите й.

Сега. Сега! Всичко зависеше от първите й думи. Знаеше го също тъй сигурно, както знаеше, че се казва Том.

Не беше: Копеле гадно!

Не беше: Дотук с мъжкарските номера.

Не беше: Свършено е, Том.

Тя само го изгледа с преливащи от болка лешникови очи и запита: Защо го направи? После се опита да каже още нещо, но избухна в ридания.

Изхвърли я.

Какво? Какво, Том?

Гримът се стичаше по лицето на мътни вадички. Това не го смущаваше. Даже му харесваше да я гледа такава. Изпоцапана, но и някак секси. Смачкана. Възбуждаща.

Цигарата. Изхвърли я.

Тя бавно осъзна. И заедно с осъзнаването дойде чувството за вина.

Просто забравих! — изстена тя. Нищо повече!

Тя отвори прозорчето и метна цигарата навън. После се обърна към него с бледо, изплашено, но и някак умиротворено лице.

Не бива… не би трябвало да ме удряш. Това е лоша основа за… за… трайна връзка.

Тя се мъчеше да налучка верния тон, да говори като възрастен човек, но не успяваше. Ударът я бе върнал в миналото. Сега Том седеше в колата с малко дете. Адски сладострастно и съблазнително, но все пак дете.

„Не бива“ и „няма“ са съвсем различни неща, маце, каза той. Говореше спокойно, но отвътре цял се тресеше от напрежение. И аз съм онзи, който решава дали връзката е трайна или не. Ако ти изнася, добре. Ако ли не, можеш да се поразходиш. Няма да ти преча. Може да те сритам веднъж по задника за сбогом, но няма да те задържам. Живеем в свободна страна. Какво друго да ти кажа?

Може би каза повече, отколкото трябваше, прошепна тя и Том я удари отново, още по-жестоко, защото никоя кучка не биваше да се прави на много умна с Том Рогън. Би опердашил и английската кралица, ако вземеше да му прави номера.

Бузата се блъсна в тапицерията на таблото. Ръката подири дръжката на вратата, после увисна безволно. Бевърли се сви като заек в крайчето на седалката, закри устата си с длан и продължи да го гледа с разширени, влажни, изплашени очи. Том поседя малко, после излезе и заобиколи колата. Отвори вратата откъм нейната страна. Във ветровитата ноемврийска нощ от устата му излитаха облачета пара, а мирисът на езерото бе станал още по-силен.

Да излезеш ли искаш, Бев? Видях как посегна към дръжката, та реших, че сигурно искаш да излезеш. Добре. Чудесно. Бях те помолил за нещо и ти обеща. После не си удържа на думата. Значи искаш да излезеш? Хайде. Излизай. Няма какво да се разправяме, нали? Излизай. Искаш ли да излезеш?

Не, прошепна тя.

Какво? Не чувам.

Не, не искам да изляза, повтори тя малко по-ясно.

Какво… да не си хванала емфизема от тия цигари? Мамка му, ако не можеш да говориш, ще ти домъкна мегафон. Това е последният ти шанс, Бевърли. Отговори тъй, че да те чуя: ще излезеш ли от колата или искаш да се прибереш с мен?

Искам да се прибера с теб, каза тя и стисна ръце в скута си като малко момиченце. Не го поглеждаше. По бузите й се стичаха сълзи.

Добре, каза той. Отлично. Но първо ще ми кажеш едно нещо, Бев. Ще кажеш: „Забравих, че не бива да пуша пред теб, Том.“

Тя го погледна и очите й бяха изпълнени със страдание и безсловесна молба. Можеш да ме заставиш, говореха тези очи, но моля те, недей. Недей. Обичам те, няма ли да спреш?

Не — не можеше да спре. Защото и двамата знаеха, че още не е стигнала до дъното на унижението.

Кажи го.

Забравих, че не бива да пуша пред теб, Том.

Добре. Сега кажи: „извинявай“.

Извинявай, глухо повтори тя.

Димящата цигара се търкаляше на асфалта като догарящ фитил. Хората, които излизаха от киното, се озъртаха към мъжа, застанал край отворената врата на новичкия тревистозелен Шевролет-Вега, към седящата вътре жена с боязливо свити в скута ръце, по чиято коса пробягваха златисти отблясъци от уличната лампа.

Том смачка цигарата. Размаза я по асфалта.

А сега кажи: „Вече никога няма да го правя без твое разрешение.“

Вече никога…

Гласът секна.

… никога… н-н-н…

Кажи го, Бев.

… никога н-няма да го правя. Без твое разрешение.

Той затръшна вратата и мина от другата страна. Седна зад волана и подкара към апартамента си в центъра. Не размениха нито дума. Половината от връзката им се оформи на паркинга; другата половина се затвърди четиридесет минути по-късно, в леглото на Том.

Тя казваше, че не иска да се любят. Но Том долавяше съвсем друго в очите й, в напрегнатата извивка на бедрата, а когато свали блузата й, връхчетата на гърдите бяха твърди като камък. Погали ги и тя изстена, после извика тихичко, докато той засмукваше първо едното, сетне другото и мачкаше с пръсти плътта около тях. Сграбчи ръката му и я придърпа между бедрата си.

Мислех, че не искаш, каза той и тя извърна глава… но не отпусна ръката му, само люшна бедра все по-бързо и по-бързо.

Той я тласна към леглото… и сега беше нежен, не смъкна грубо бельото й, а го свали бавно и грижливо, едва ли не свенливо.

Когато потъна в нея, имаше чувството, че се потапя в мъчително сластен благовонен крем.

Раздвижи се в такт с нея, взимайки своето, но без да пречи и тя да намери каквото търси. Първият път тя свърши почти веднага — изкрещя и заби нокти в гърба му. После се залюшкаха на дълги, бавни тласъци и по някое време му се стори, че тя свършва отново. Том наближи към края, но се удържа и взе да мисли за резултатите от мачовете на „Уайт сокс“, после за неизвестния колега, който се мъчеше да му отнеме сделката с „Чесли“. А след това Бевърли отново ускори ритъма, движенията прераснаха в трескави спазми. Том се вгледа в лицето й, в тъмните кръгове грим, в размазаното червило и изведнъж усети как някаква безумна сила го изхвърля нагоре, към върха.

Бедрата й заподскачаха все по-стремително — по онова време помежду им още нямаше бирено шкембе — и при всяко движение коремите им се сблъскваха с глух плясък.

Накрая тя изкрещя и впи в рамото му равните си, бели зъбки.

Колко пъти свърши? — запита я той след като се изкъпаха.

Тя извърна глава и отговори едва чуто: Не би трябвало да питаш.

Тъй ли? Кой ти каза? Даскалите ли?

Той хвана лицето й — палецът върху едната буза, пръстите впити в другата, дланта под брадичката.

Признай на Том. Чуваш ли, Бев? Признай на татенцето.

Три, неохотно каза тя.

Добре, рече той. Можеш да си запалиш цигара.

Както си лежеше само по гащички, с разпиляна по възглавницата рижа коса, тя го изгледа недоверчиво. От гледката му се прииска да я сграбчи отново. Той кимна.

Хайде, запали. Сега може.

Три месеца по-късно се ожениха със скромна гражданска церемония. Присъстваха двама негови приятели; от приятелките на Бевърли дойде само Кей Маккол, която Том веднъж завинаги бе удостоил с прозвището „оная цицореста мъжкарана“.

Всички тия спомени прелетяха през главата му за секунди като ускорени кинокадри, докато стоеше на вратата и я гледаше. Сега се бе навела над най-долното чекмедже и хвърляше в куфара бельо — не от онова, което му допадаше, гладък сатен и коприна; всичкото беше детинско, памучно, тук-там с прокъсани ластици. Памучна нощничка като от филма „Малка къща в прерията“. Бевърли надникна към дъното на чекмеджето да види какво ли още се спотайва там.

Междувременно Том пристъпи към гардероба по дебелия килим. Беше бос и се движеше безшумно като полъх на вятъра. Цигарата. Това го вбесявайте най-много. Бевърли отдавна бе забравила онзи първи урок. Бяха последвали и други уроци, много уроци, понякога се бяха случвали горещи дни, когато се налагаше да носи блуза с дълъг ръкав или закопчан догоре пуловер. Мрачни дни, когато си слагаше тъмни очила. Но онзи пръв урок беше толкова внезапен и поучителен…

Том вече не мислеше за телефонното обаждане, което го бе изтръгнало от дрямката. Само за цигарата. Щом пушеше, значи бе забравила за съществуването на Том Рогън. Временно, разбира се, само временно, но и това бе прекалено. Нямаше значение какво я е накарало да забрави. В неговия дом такива неща не биваше да стават по никакъв повод.

На една кукичка в гардероба висеше широк кожен колан. Нямаше катарама; Том я бе махнал отдавна. На единия край имаше клуп и Том Рогън пъхна ръка в него.

Том, ти си лошо дете! — казваше майка му понякога… е, навярно би било по-точно да се каже не „понякога“, а „често“. Ела тук, Томи! Сега ще има пердах. Цялото му детство бе минало под знака на пердаха. Накрая той бе успял да избяга чак в Арканзаския щатски колеж, но навярно никога нямаше да се спаси окончателно, защото гласът продължаваше да звучи в сънищата му: Ела тук, Томи. Сега ще има пердах. Пердах…

Той беше най-голямото от четирите деца. Три месеца след раждането на най-малкото Ралф Рогън почина — е, навярно би било по-точно да се каже не „почина“, а „самоуби се“, защото бе сипал в голяма чаша джин солидна доза сода каустик, после бе седнал на тоалетната чиния и бе изгълтал цялата адска смес. След смъртта му мисис Рогън си намери работа в заводите на Форд. Едва единайсетгодишен Том стана мъжът в семейството. И ако оплескаше нещо — ако бебето напълнеше пелените след като гледачката си е тръгнала и не бъдеше преповито преди мама да се прибере… ако Том забравеше да преведе Мегън внимателно през улицата, след като я вземе от детската градина и оная клюкарка мисис Грант видеше това… ако му се случеше да гледа телевизия докато малкия Джо върши пакости в кухнята… ако се случеше някое от хилядите подобни произшествия, то след заспиването на дребосъците тоягата излизаше на бял свят и се раздаваше призивът: Ела тук, Томи. Сега ще има пердах.

По-добре да пердашиш, отколкото да те пердашат.

Поне това бе успял да усвои от широкия път на живота.

Той подръпна края на ремъка и намести клупа по-удобно. После го стисна в юмрук. Сега се чувстваше приятно. Чувстваше се възрастен. Коженият ремък висеше под юмрука му като мъртва змия. Главоболието бе стихнало.

Бевърли бе открила и последното от дъното на чекмеджето — вехт бял памучен сутиен с подложки. За момент му мина мисълта, че среднощното обаждане може да е от любовник, но Том веднага прогони идеята. Глупости. Жена, която отива на среща с любовник, не се запасява с избелели блузи и протрити детински гащички. Пък и не би посмяла.

— Бевърли — тихо изрече Том и тя веднага се обърна стреснато, с разширени очи и разчорлена коса.

Ремъкът трепна… поотпусна се. Том я гледаше и усещаше как в гърдите му отново се надига неясно безпокойство. Да, така изглеждаше преди големите ревюта и при подобни случаи той избягваше да й се пречка, защото разбираше, че е изпълнена докрай с тревога и борческа агресивност; тая смес беше като светилен газ — само една искра и всичко избухва. За нея ревютата не бяха просто шанс да се откъсне от „Мода Делия“ и сама да си спечели име, може би даже богатство. Ако бе само това, всичко щеше да е наред. Но пък нямаше да бъде тъй безбожно талантлива. За нея ревютата бяха като свръхсложен изпит, където ще я измъчват жестоки преподаватели. В подобни мигове тя се изправяше пред някакво същество без лице. Без лице, ала с име — Власт.

Цялото това нервно напрежение се бе събрало сега в разширените очи. И не само там; обгръщаше я като почти осезаем ореол, като мощен електрически заряд, който я правеше по-съблазнителна, но и по-опасна от когато и да било. Обземаше го страх, защото тя стоеше цяла пред него — истинската „тя“, а не онази, покорната „тя“, сътворена от Том Рогън.

Бевърли изглеждаше стресната и изплашена. И в същото време изглеждаше едва ли не безумно развеселена. По бузите й пламтеше трескава руменина, ала под долните клепачи бяха избили восъчнобледи петна, почти като втори чифт очи. Челото блестеше, гладко и снежнобяло.

А цигарата продължаваше да стърчи от устата й, сега леко вирната нагоре, като че тая никаквица се правеше на Франклин Делано Рузвелт. Цигарата! Само като я гледаше, усещаше как го залива кипналата вълна на гнева. В дъното на съзнанието му потрепна смътен спомен — една нощ тя бе изрекла в мрака с глух, безизразен глас: Някой ден ще ме убиеш, Том. Разбираш ли? Някой ден просто няма да спреш навреме и това ще е краят. Ще ме прекършиш.

А той бе отвърнал: Прави каквото ти казвам, Бев, и тоя ден изобщо няма да дойде.

Миг преди яростта да замъгли погледа му, той се запита дали денят все пак не е дошъл.

Цигарата. Не го интересуваше обаждането, куфарът, изражението на лицето й. Сега щеше да се заеме с цигарата. После щеше да я изчука. А след това можеха да обсъдят останалото. Кой знае, току-виж излязло нещо по-сериозно.

— Том — каза тя. — Том, трябва да…

— Пушиш — каза той. Гласът му сякаш долиташе от далече, като слабо, но съвършено ясно радиопредаване. — Май си забравила, малката. Къде си криеш цигарите?

— Слушай, ще я загася. — Тя прекрачи към вратата на банята. Метна цигарата — дори отдалече Том зърна следите от зъбите й по филтъра — в тоалетната чиния. Ссссссс. Върна се. — Том, обади ми се един стар приятел. Много, много стар приятел. Трябва да…

— Да си затваряш устата, това трябва! — изрева той. — Просто да си затваряш устата!

Но страхът, който искаше да види — страх от него — не се появи по лицето й. Имаше страх, но този страх бе дошъл по телефона, а такова нещо не й се полагаше. Тя сякаш не виждаше ремъка, не виждаше даже него и по гърба на Том полазиха тръпки. Запита се дали наистина е тук. Глупав въпрос, и все пак… наистина ли беше тук.

Въпросът беше толкова страшен и дълбок, че за миг го обзе страх — сякаш щеше да се изтръгне от корен и да се затъркаля като подгонен от вятъра трън. После се овладя. Тук беше, разбира се, стига идиотщини. Тук беше — той, Том Рогън, Том-с Божия благословия-Рогън, и ако до трийсет секунди тая шантава путка не влезеше в правия път, скоро щеше да изглежда тъй, като че сърдит кондуктор я е изхвърлил от бързия влак.

— Налага се да те напердаша — каза той. — Съжалявам, малката.

Да, и преди бе виждал тази смес от страх и агресивност. Но сега тя за пръв път избухна насреща му.

— Остави ремъка — каза Бевърли. — Час по-скоро трябва да стигна до аерогарата.

Тук ли си, Том? Тук ли си?

Той прогони мисълта. Парчето кожа, бивш колан, се полюшваше пред него като махало. Очите му проблеснаха и се впиха в лицето на Бевърли.

— Чуй ме, Том. В родния ми град има неприятности. Много сериозни неприятности. По онова време имах приятел. Бих казала даже, че ходехме заедно, само че още не бяхме чак толкова големи. Той беше на единайсет години и заекваше ужасно. Сега е писател. Мисля, че си чел една от книгите му… „Черните бързеи“.

Тя огледа лицето му, но не откри никакъв признак на разбиране. Нищо. Само ремъкът се люшкаше като махало — напред-назад, напред-назад. Том стоеше с приведена глава, леко разкрачил масивните си нозе. Тя плъзна пръсти през косата си с разтревожен, разсеян жест сякаш имаше куп грижи и изобщо не забелязваше ремъка. Мъчителният, страховит въпрос отново изплува в главата на Том: Тук ли си? Наистина ли?

— Оная книга се подмяташе тук седмици наред, а аз изобщо не съобразих. Сигурно е трябвало да се сетя, но годините си минават, а много, много отдавна не съм си спомняла за Дери. Както и да е, Бил имаше братче, Джордж, само че Джордж загина още преди да се запозная с Бил. Убиха го. А след това, през лятото…

Но Том се бе наслушал на глупости, както отвън, така и от вътре. Хвърли се напред и отметна ръка, сякаш се готвеше да хвърля копие. Ремъкът изсвистя. Бевърли го видя и се опита да отскочи, но закачи с рамо вратата на банята и коланът се стовари върху лявата ръка с глух плясък, оставяйки червена следа.

— Ще те напердаша — повтори Том.

Лицето му беше спокойно и дори малко печално, но на устните му бе застинала белозъба усмивка. Искаше да го види в очите й, искаше да види страха, ужаса и срама, искаше да види погледа, който казва: Да, прав си, заслужавам го, погледа, който казва: Да, наистина си тук, усещам го. После любовта можеше да се върне и да заеме мястото си — това бе естествено и нормално, защото той наистина я обичаше. Ако тя държеше, можеха и да поговорят кой се е обадил и какво точно е станало. Но за всичко това имаше време по-късно. В момента бе започнал урокът. Старото раз-два. Първо пердахът, после чукането.

— Съжалявам, малката.

— Том, недей да…

Той завъртя ремъка странично и замахна към бедрата й. Раздаде се твърде приятен за ухото плясък. А после…

А после, Господи, тя го сграбчи! Тя сграбчи колана!

За момент Том Рогън бе така изумен от внезапното неподчинение, че едва не изпусна оръжието — щеше да го изпусне, ако не беше клупът около китката му.

Дръпна ремъка.

— Да не си посмяла да дърпаш нещо от мен — дрезгаво каза той. — Чуваш ли? Само да опиташ пак, цял месец ще пикаеш малинов сок.

— Том, престани — каза тя и самият й тон го вбеси — говореше му като учителка, която се кара в междучасието на пакостлив шестгодишен хлапак. — Трябва да замина. Не се шегувам. Загинали са хора, а аз дадох обещание преди много години…

Том почти не я чу. Изрева и се втурна към нея слепешком, с приведена глава, размахвайки ремъка. Удари я и тя отхвръкна към стената на банята. Той отметна ръка, удари я, пак отметна ръка и пак я удари. На следващата сутрин нямаше да може да вдигне ръка над нивото на очите си преди да е глътнал три таблетки кодеин, но засега не осъзнаваше нищо освен факта, че тя се противи. Не стига, че пушеше, ами и се бе опитала да му изтръгне ремъка — да, братчета, да, приятели и съседи, сама си изпроси пердаха и той бе готов да потвърди пред трона на Господа-Бога, че ще й го върне с лихвите.

Размахвайки каиша, той изтласка Бевърли до стената и я обсипа с удари. Тя бе вдигнала ръце да защити лицето си, но всичко останало беше подложено на ударите. В тишината на банята коланът плющеше глухо като говедарски бич. Ала тя не пищеше както обикновено, нито го молеше да спре, както се случваше най-често. И най-лошото — не плачеше както винаги. Не се чуваше нищо освен плясъка на колана и дишането им — неговото тежко и дрезгаво, нейното ускорено и леко.

Тя се хвърли към тоалетната масичка край леглото. Раменете й аленееха от ударите на ремъка. Косата се развяваше като пламък. Том се люшна тромаво подир нея, беше бавен, но едър, много едър — навремето редовно играеше скуош, докато преди две години си скъса ахилесовото сухожилие, а след това малко бе понапълнял (навярно би било по-точно да се каже „доста“), но мускулите все още се спотайваха като яки въжета под слоевете тлъстина. И все пак го обземаше лека тревога, че се задъхва толкова бързо.

Тя стигна до масичката и Том помисли, че ще клекне там или може би ще пролази отдолу. Вместо това Бевърли посегна… обърна се… и изведнъж стаята се изпълни с летящи предмети. Замеряше го с козметика. Шишенце „Шантили“ го улучи точно в гръдната кост, падна и се строши пред краката му. Тутакси го обгърна тежкият аромат на цветя.

— Престани! — изрева той. — Престани, кучко!

Не престана. Ръцете й летяха по стъкления плот на масичката, сграбчваха каквото им падне, мятаха. Том опипа гърдите си, където го бе улучило шишенцето „Шантили“. Още не можеше да повярва, че тя го е ударила, макар из въздуха да свистяха нови и нови снаряди. Стъклената капачка на шишенцето го бе порязала. Дребна раничка, нищо и никаква триъгълна драскотина, но не си ли струваше заради нея една рижава дама да види новия изгрев през болнични прозорци? О, да, струваше си. Една дама, която…

Внезапно челото му изкънтя от мощния удар на бурканче крем над дясната вежда. Глухият тътен сякаш се раздаде вътре в главата му. В окото му избухна ослепителна бяла светлина и той отстъпи крачка назад със зяпнала уста. След миг бурканче Нивеа се вряза в корема му с остър плясък и Бевърли… нима? възможно ли бе?… да! Тя изкрещя срещу него!

— Заминавам за аерогарата, копеле гадно! Чуваш ли? Имам работа и заминавам! Махни ми се от пътя, защото ЗАМИНАВАМ!

В дясното му око се стичаше лютива струйка топла кръв. Той я избърса с опакото на дланта си.

Постоя втренчен в нея, като че я виждаше за пръв път. В известен смисъл бе точно така. Гърдите подскачаха от бързото, развълнувано дишане. Лицето й пламтеше, осеяно тук-там с восъчнобледи петна. Устните й се бяха оттеглили от зъбите в хищна гримаса. Обаче бе обрала всичко от масичката. Складът за муниции оставаше празен. В очите й Том все още разчиташе страх… но не от него.

— Прибери тия дрехи — изрече той, полагайки отчаяни усилия да не се задъхва. Иначе гласът му не би звучал добре. Би издал слабостта си. — После остави куфара и марш в леглото. Ако ме послушаш, може и да не те пребия. Сигурно ще се отървеш с два дни на легло вместо две седмици.

— Том, изслушай ме — бавно отвърна тя. Гледаше го със спокойни, ясни очи. — Ако още веднъж се приближиш до мен, ще те убия. Разбираш ли, дебело шкембе? Ще те убия.

И изведнъж — може би заради неописуемата ненавист и погнуса в очите й, може би защото го бе нарекла дебело шкембе или заради бунтовния трепет на гърдите й — страхът го задави. Вече не беше напъпила или дори разцъфнала боязън, а цяла шибана градина от страх — убийствения страх, че не е тук.

Том Рогън се нахвърли срещу жена си, вече без да крещи. Носеше се безшумно като торпедо, цепещо вълните. Навярно се канеше не само да бие и покорява, но и да извърши онова, с което Бевърли тъй необмислено го заплашваше.

Очакваше тя да побегне. Най-вероятно към банята. Може би към стълбището. Ала тя не отстъпи. Удряйки с бедро стената, Бевърли се хвърли с цялата тежест върху масичката, килна я насреща му и в бързината си счупи два нокътя, когато потната й длан се преплъзна по ръба.

За момент тоалетката застина косо във въздуха, после пак се плъзна напред. Масичката затанцува на един крак, отхвърли с огледалото кратък воднист отблясък по тавана и продължи да пада. Шишенцата в чекмеджето се строшиха с музикален звън. Предният ръб се вряза в бедрото на Том и го повали. Той зърна как огледалото се стоварва на пода вляво от него, вдигна ръка да защити очите си и изпусна ремъка. Наоколо се посипаха късчета стъкло — прозрачни от едната страна, сребристи от другата. Усети жилването на някои от тях — жилване до кръв.

Чак сега тя заплака, дишайки тежко, с хлипане. Толкова пъти си бе представяла как ще го напусне, ще се изтръгне от тиранията на Том, както се бе изтръгнала от властта на баща си — посред нощ, с набързо натъпкани куфари в багажника на колата. Не беше глупава жена, дори сега, пред окончателния провал на връзката, не беше толкова глупава да си въобразява, че не е обичала Том и че не продължава все още да го обича с частица от душата си. Но това не засенчваше страха от него… омразата… и презрението към самата себе си, че го е избрала по някакви неосъзнати мотиви, вкоренени в ония времена, които отдавна е трябвало да отминат. Сърцето й не се късаше, по-скоро кипеше, топеше се. Изпита страх, че лумналият огън може да изпепели разсъдъка й.

Но всички тия чувства заглъхваха, защото от дъното на съзнанието й гръмовно тътнеше сухият, отмерен глас на Майк Хенлън: То се върна, Бевърли… То се върна… а ти обеща…

Тоалетката потрепна нагоре-надолу. Веднъж. Дваж. Трети път. Сякаш дишаше.

Стъпвайки пъргаво и предпазливо, усещайки как извитите ъгълчета на устните потрепват като пред гърч, тя заобиколи масичката, пресече на пръсти осеяния със стъкла под и сграбчи колана миг преди Том да отмести препятствието. После отстъпи и вмъкна длан в клупа. Отметна косата от очите си, за да види какво ще предприеме Том.

Той се изправи. Няколко парчета от огледалото бяха одраскали бузата му. Тънка рана пресичаше челото му като алена нишка. Докато бавно стъпваше на нозе, той се втренчи в Бевърли с присвити очи. Белите му шорти бяха опръскани с кръв.

— Давай колана — каза той.

Вместо отговор тя преметна ремъка около дланта си и го изгледа предизвикателно.

— Престани, Бев. Незабавно.

— Ако тръгнеш към мен, ще те бия докато се надрискаш. — Думите излитаха от устата й, но тя не можеше да повярва, че са нейни. А кой беше този първобитен човек с кървави шорти? Съпругът й? Баща й? Или онзи любовник от колежа, който една нощ й разби носа — просто ей та-ка, без причина? О, Господи, помогни ми, помисли тя. Помогни ми сега. А непокорната уста продължаваше да говори. — Знаеш, че мога да го направя. Ти си дебел и тромав, Том. Заминавам и мисля, че може и да не се върна. Мисля, че всичко е свършено.

— Кой е онзи тип Денброу?

— Не мисли за него. Аз…

Само миг преди да стане късно, тя осъзна, че въпросът е целял да я разсее. Едва изрекъл последната дума, Том се хвърли към нея. Тя замахна, ремъкът описа широка дъга и се стовари върху устата му с гръмкия плясък на отпушена бутилка.

Том изпищя, хвана се с две ръце за устата и в широко разтворените му очи заблестяха болка и изненада. Между пръстите му прокапа кръв.

— Разби ми устата, кучко! — глухо кресна той. — О, Господи, разби ми устата!

Отново връхлетя с протегнати напред ръце. Устата му приличаше на влажно червено петно. Устните бяха разкъсани на две места. Ударът бе избил коронката от предния му зъб. Пред очите на Бевърли Том я изплю настрани. Част от душата й искаше да побегне със стон, да затвори очи. Но другата Бевърли ликуваше като осъден на смърт затворник, който вижда как неочаквано земетресение поваля стените на килията. Тази Бевърли просто се наслаждаваше на събитията. Да беше я глътнал! — помисли тя. Да се беше задавил!

Именно тя, другата Бевърли завъртя ремъка за сетен път — ремъка, който толкова често я бе жарил по бедрата, краката, гърдите. Ремъка, който Том бе размахвал над нея безброй пъти през последните четири години. Броят на ударите зависеше от размера на провинението. Том се прибира, а вечерята е изстинала? Два каиша. Бев е работила до късно в ателието, без да се обади? Три каиша. Я гледай ти — Бев пак е паркирала неправилно. Един каиш… през гърдите. Том беше добър. Рядко я нараняваше. Всъщност не болеше чак толкова. Ако не се брои унижението. От него болеше. А още по-остро болеше от разбирането, че част от душата й копнее за болката. Копнее за унижението.

Който се смее последен, най-добре се смее, помисли тя и замахна.

Този път удари ниско, отстрани и ремъкът го улучи по топките с рязък, но глух плясък — както тупалка върху килим. Това бе краят. Том Рогън мигом загуби борческия си дух.

Той нададе тъничък, немощен писък и рухна на колене като за молитва. Държеше се с две ръце между краката. Отметна глава назад. Жилите по шията му се изпънаха. Устата му застина накриво, като уста на трагична маска. Лявото му коляно се натъкна на едро назъбено парче от шише за парфюм и той безмълвно се просна настрани като кит. Отдръпна една ръка от топките си и стисна раздраното коляно.

Колко кръв, помисли тя. Мили Боже, целият е в кръв.

Ще го преживее, хладно отвърна новата Бевърли, онази Бевърли, която сякаш се бе появила едва след обаждането на Майк Хенлън. Типове като него не умират лесно. Само гледай да си плюеш на петите преди пак да му дойде настроение за танци. Или да отскочи до мазето за Уинчестъра.

Тя отстъпи назад и през краката й се стрелна остра болка — беше настъпила късче от разбитото огледало. Наведе се да хване дръжката на куфара. Не изпускаше Том от поглед. Отстъпи към вратата и продължи заднешком по коридора. Държеше куфара с две ръце и ръбът му я удряше през глезените. Раничката на петата оставяше кървави отпечатъци. Когато стигна до стълбата, тя се завъртя и хукна надолу, без да си дава време за размисъл. Впрочем, подозираше, че едва ли би могла да мисли свързано — поне засега.

Нещо я потупа лекичко по крака и тя изпищя.

Сведе очи и видя, че е краят на колана. Другият край още беше преметнат около дланта й. В полумрака приликата с умряла змия ставаше по-силна от когато и да било. С изкривено от погнуса лице Бевърли метна ремъка през перилата и го видя как пада върху килима в коридора, извит като буквата S.

В подножието на стълбата тя хвана с кръстосани ръце полата на бялата си дантелена нощница и я смъкна през глава. Беше цялата в кръв и нямаше да се търпи такава нито секунда повече, пък каквото ще да става. Захвърли я настрани и дрехата провисна като прозирен парашут върху фикуса край вратата на хола. Голата Бевърли се приведе над куфара. Връхчетата на гърдите й бяха изстинали и твърди като куршуми.

— БЕВЪРЛИ, РАЗМЪРДАЙ СИ ЗАДНИКА И ИДВАЙ ГОРЕ!

Тя охна, подскочи и пак се наведе над куфара. Щом онзи тип имаше сили да крещи така, значи оставаше много по-малко време, отколкото бе предполагала. Отвори куфара и изрови гащички, блуза, вехти джинси. Нахлузи всичко, без да сяда и без да откъсва поглед от стълбата. Но Том не се появи. Само изрева името й още два пъти и всеки път тя отскачаше от крясъка и се озърташе като подгонено животно, без да усеща, че оголва зъби в яростна гримаса.

Закопча блузата колкото се може по-бързо. Горните две копчета липсваха (смешна работа — толкова рядко се грижеше за собствените си дрехи) и сигурно приличаше на полупрофесионална проститутка, търсеща да обслужи набързо още един клиент преди разсъмване. Е, нищо.

— ЩЕ ТЕ УБИЯ, ШИБАНА КУЧКО!

Тя захлопна капака на куфара и щракна закопчалките. Ръкавът на една блуза се подаваше като изплезен език. Бевърли хвърли бърз поглед наоколо — подозираше, че вече никога няма да види тази къща.

Мисълта не й донесе нищо друго освен облекчение. Отвори вратата и изтича навън.

Бе отминала три пресечки, крачейки без сама да знае накъде и чак тогава усети, че все още е боса. В порязаната лява пета тръпнеше тъпа болка. Трябваше да обуе нещо, а часът наближаваше два след полунощ. Портмонето и кредитните карти бяха останали у дома. Прерови джобовете на джинсите, но откри само няколко топченца мъх. Беше без пукната пара. Озърна се — жилищен квартал със спретнати къщички, грижливо поддържани тревни площи и живи плетове, тъмни прозорци.

И изведнъж тя се разсмя.

Бевърли Рогън седеше на ниско каменно зидче с куфар между калните си нозе и се смееше. Колко ярко блестяха звездите отгоре! Отметна глава и продължи да се смее към тях, а буйното веселие я обгърна като мощен прилив, който разтърсва, отнася, пречиства с такава сила, че вече няма място за разсъждения; оставаха само мислите на кръвта и онзи могъщ глас във вените, който говореше с езика на желанието, макар че Бевърли не разбираше, пък и не държеше да разбере какво точно желае. Стигаше да усеща как я изпълва напориста топлина. Желание, помисли тя и приливът сякаш набра скорост, тласна я напред, към някаква неизбежна катастрофа.

Изплашена, но свободна, тя се смееше към звездите, а ужасът беше остър като болка и сладък като зряла октомврийска ябълка, и когато в спалнята на къщата зад зидчето проблесна светлина, тя грабна куфара и изтича към мрака, без да удържа смеха си.

6. Бил Денброу си взима почивка

— Заминаваш? — повтори Одра.

Озадачена и леко изплашена, тя се вгледа в него, после повдигна босите си крака и ги подви под себе си. Подът беше толкова студен. Всъщност цялата къща беше студена. Тази година пролетта в Южна Англия идваше с необичайно проливни дъждове и по време на редовните утринни и вечерни разходки Бил Денброу често си спомняше за Мейн… и даже за Дери — спомняше си смътно и с изненада.

Смяташе се, че къщата разполага с парно отопление — така твърдеше обявата и в някогашното отделение за въглища на безупречно чистото мазе наистина имаше пещ, но двамата с Одра от самото начало откриха, че британската представа за парно отопление няма нищо общо с американската. Британците навярно смятаха, че с парното всичко е наред, щом сутрин не ти се налага да сядаш върху ледена коричка в тоалетната. Сега беше утро — осем без петнайсет. Бил бе оставил слушалката преди пет минути.

— Бил, не можеш да заминеш просто ей-така. Знаеш го.

— Трябва — каза той.

В дъното на стаята имаше бюфет. Бил пристъпи към него, измъкна от горната лавица бутилка „Гленфидич“ и си наля. Разсипа малко по ръба на чашата. Изруга.

— Кой се обади? От какво те е страх, Бил?

— Не ме е страх.

— О? Винаги ли ти треперят ръцете? И винаги ли подхващаш пиенето преди закуска?

Отмятайки с крака полите на халата, той се върна до креслото и седна. Опита да се усмихне, но усети, че няма полза и се отказа.

По телевизията говорителят на Би-Би-Си ръсеше обичайния куп лоши новини преди да се заеме със снощните футболни резултати. Предния месец, когато пристигнаха за началото на снимките в малкото крайградско селце Флийт, и двамата се възхищаваха от високото качество на английските предавания — с хубав цветен телевизор човек имаше чувството, че всичко се разиграва направо пред очите му. Картината има повече редове или нещо подобно, бе казал Бил. Не знам, но е страхотно, бе отвърнала Одра. Тогава още не бяха открили, че програмата се състои главно от американски сериали като „Далас“ и безброй спортни състезания — неразбираеми и скучни (например шампионат по хвърляне на стрелички, в който състезателите приличаха на изнервени японски борци „сумо“) или пък просто скучни (английският футбол беше калпав; крикетът — още повече).

— Напоследък често си мисля за родния край — каза Бил и отпи от чашата.

— За родния край ли? — повтори Одра и го изгледа толкова слисано, че той се разсмя.

— Горката Одра! Вече почти единайсет години живееш с някакъв тип, а нищичко не си разбрала за него. Какво знаеш?

Той пак се разсмя и пресуши чашата. Този смях я тревожеше, както я тревожеше и чашата уиски в ръката му на разсъмване. Сякаш не беше смях, а потиснат болезнен вой.

— Питам се дали и с другите е така — добави Бил, дали съпругите им чак сега усещат колко малко са знаели. Да, предполагам.

— Били, знам само, че те обичам — каза тя. — Друго не ми е трябвало през тези единайсет години.

— Знам.

Той се усмихна и в усмивката му се смесваха нежност, умора и страх.

— Моля те. Моля те, кажи ми какво има.

Тя го гледаше с прекрасните си сиви очи, седнала с подвити нозе под ръба на нощницата в старото кресло на наетата къща. Тази жена бе обикнал и продължаваше да обича след единайсет години брак. Искаше му се да прозре през нейните очи, да разбере какво виждат. Опита да си представи всичко като разказ. Можеше, но знаеше, че никой не би го отпечатал.

Представете си бедно момче от щата Мейн, което успява да се пребори за стипендия и попада в университета. Цял живот е искало да стане писател, но щом се записва в литературния курс, изведнъж губи представа къде се намира — като пътник без компас сред незнайна и страшна страна. Ето, един младеж до него иска да бъде Ъпдайк. Ето друг, който иска да стане новоанглийски вариант на Фокнър — само че държи романите му за мрачния бедняшки живот да бъдат написани в бели стихове. Ето момиче, което обожава Джойс Керъл Оутс, но смята, че Оутс е израснала в доминирано от мъжете общество и затова е „литературно радиоактивна“. Оутс не може да бъде чиста, твърди момичето. Ето някакъв дребен и шишкав абсолвент, който не може или не иска да говори без мънкане. Той е написал пиеса с девет действащи лица. Всеки герой повтаря само една дума. Малко по малко зрителят осъзнава, че когато събере думите заедно, получава изречението „Войната носи полза само за импотентните продавачи на смърт“. Пиесата получава превъзходна оценка от човека, който води курса по литературно творчество. Този преподавател е публикувал четири стихосбирки и докторска дисертация — все в университетското издателство. Пуши марихуана и носи медальон със знака на мира. Някаква борческа театрална трупа представя пиесата на мънкащия шишко по време на студентската стачка против войната във Виетнам през май 1970 година. Преподавателят играе една от ролите.

Междувременно Бил Денброу е написал един криминален разказ с убийство в заключена стая, три фантастични разказа и няколко разкази на ужаса, повлияни от творчеството на Едгар По, Хауърд Лавкрафт и Ричард Матесън — след години сам ще каже, че тия разкази са приличали на катафалка от миналия век, само че намазана с фосфоресцираща червена боя и снабдена с реактивен двигател.

За един от фантастичните си разкази получава петица.

„Това вече е по-добро, пише преподавателят на заглавната страница. В контраатаката на пришълците усещаме порочния кръг, по който насилието поражда насилие. Особено ми хареса «изостреният нос» на звездолета като символ на социо-сексуално нашествие. Звучи интересно, макар че като цяло внушението не е твърде изяснено.“

Останалите разкази едва се добират до четворка.

И ето че един ден той се изправя насред продължаващото вече седемдесет минути обсъждане на кратка импресия, в която някаква крава оглежда изхвърлен автомобилен двигател сред пусто поле (маже би действието се развива след ядрена война, но може и да не е така). Авторката, мършава млада жена, пуши цигара след цигара, от време на време чопли пъпките по слепоочията си и настоява, че импресията е обществено-политическа творба в стила на ранния Оруел. Почти всички студенти — заедно с преподавателя — са съгласни, но монотонното бръщолевене не престава.

Когато Бил се изправя, цялата група впива очи в него. Той е висок и има внушителна осанка.

Бавно, без да заеква (заекването е престанало преди повече от пет години) той казва:

— Не разбирам нищичко. Нищичко не разбирам. Защо трябва разказът непременно да е общественозначим и прочие? Политика… култура… история… нима това не са нормални съставки за всеки разказ, стига да е написан добре? Искам да кажа… — Той се озърта, среща враждебни погледи и смътно осъзнава, че колегите смятат думите му за нападение. Може и да са прави. Бил схваща, че са започнали да подозират в него агент на импотентните продавачи на смърт. — Искам да кажа… абе момчета, защо не оставите разказа просто да си е разказ?

Никой не отговаря. Мълчанието се разтяга. Той стои прав, прехвърля поглед от лице на лице и среща само враждебни очи. Мършавото момиче пуска облак дим и смачква цигарата в пепелника, който винаги носи в чантата си.

Най-сетне преподавателят нарушава мълчанието. Говори кротко, сякаш обсъжда прищявката на капризно дете.

— Смяташ ли, че Уилям Фокнър просто е писал разкази? Смяташ ли, че Шекспир просто е гледал да припечели? Хайде, Бил. Кажи какво мислиш.

— Мисля, че е твърде близко до истината — отговаря Бил след дълга пауза, в която добросъвестно е обмислил въпроса.

И във всички погледи съзира проклятие.

Преподавателят разсеяно прехвърля писалката от ръка в ръка и се усмихва на Бил с присвити очи.

— Струва ми се — казва той, — че имаш още много да учиш.

Ръкоплясканията започват от задните редове.

Бил си тръгва… но след седмица се връща с твърдата воля да надделее. Междувременно е написал „Тъмното“ — разказ за момченце, което открива чудовище в мазето. Събира смелост, сражава се и накрая убива чудовището. Докато пише разказа, Бил има чувството, че душата му прелива от възторг; дори му се струва, че не пише, а само оставя разказа да минава през него. По някое време оставя писалката и протяга ръка през прозореца в мразовитата декемврийска нощ. Над морните нажежени пръсти се вдига пара. Разхожда се, безброй снежинки скърцат под зелените му ботуши като миниатюрни несмазани панти, а главата му като че набъбва от зреещия разказ; даже е малко страшничко — как бърза историята да се излее навън. Сякаш ако не изтече по трескавата му ръка, ще изхвръкне през очите, само и само да придобие свобода и реалност. „Ще я отупам на бърза ръка“ — споделя той с ветровитата зимна нощ и се разсмива — тихичко, боязливо. Разбира, че най-сетне е открил как да го стори — след десет години безплодни опити изведнъж е открил стартера на огромния неподвижен булдозер, който заема толкова място в главата му. Двигателят работи. Върти се, бучи. Тази огромна машина не е красива. Не е създадена за разходки с красиви момичета. Не е символ на богатство и обществено положение. За работа е. Може да прегазва. Ако Бил не внимава, ще прегази и него.

Той хуква обратно и нажежен до бяло довършва „Тъмното“ — пише до четири сутринта и накрая заспива над листовете. Би се учудил, ако някой му каже, че всъщност пише за брат си Джордж. От години не се е сещал за Джордж — поне така си мисли.

Преподавателят му връща разказа с тлъста двойка на заглавната страница. Под двойката с главни букви са изписани две думи. МАСОВ, крещи едната. БОКЛУК, крещи другата.

Бил отнася петнайсетте листа на ръкописа до печката и отваря вратичката. Вече посяга да хвърли хартията в огъня, когато осъзнава колко абсурдно постъпва. Сяда в люлеещия се стол, заглежда се в плаката на състава „Блажена смърт“ и започва да се смее. Боклук ли? Чудесно! Тъй да бъде! Накъдето и да се озърнеш — все боклук, под път и над път.

— Мамка им на пътищата! — провиква се Бил и се превива от смях до сълзи.

Преписва първата страница (без мъдрата оценка на преподавателя) и праща ръкописа на едно списание за мъже, озаглавено „Бяла вратовръзка“ (съдържанието му е такова, че Бил охотно би го кръстил „Голи мацета с вид на наркоманки“). Но според опърпаната брошура „Писателски пазар“ там купуват разкази на ужаса и в двата броя, които си е набавил от местната специализирана книжарничка, наистина има четири подобни истории, вмъкнати като плънка между голотии и реклами на мръсни филми и хапчета за потентност. Разказът на някой си Денис Ечисън е доста добър.

Изпраща „Тъмното“ почти без надежда — досега неведнъж е предлагал разказите си на разни списания без никакъв резултат освен стандартни бланки с любезен отказ — и е буквално слисан от радост, когато литературният редактор на „Бяла вратовръзка“ купува ръкописа за двеста долара, заплащане след отпечатването. Заместник-редакторът е приложил кратка бележка с мнението, че разказът е „адски свестен, най-доброто в жанра след «Делвата» на Рей Бредбъри“. После добавя: „Жалко, че в цялата страна едва ли ще го прочетат повече от седемдесет души“, но на Бил Денброу не му пука. Двеста долара!

Отива при декана с писмена молба за освобождаване от курса по литература. Деканът я разписва. Бил Денброу прибавя към молбата бележката на заместник-редактора и забожда двата листа на дъската за обявления до вратата на своя преподавател. В ъгъла на дъската забелязва плакатче против войната. И изведнъж, сякаш по своя воля, пръстите му измъкват писалката от джобчето на ризата и изписват напреко на плаката: Ако някога политиката и фантазията наистина станат взаимозаменяеми, ще се самоубия, защото не бих имал друг изход. Политиката вечно се мени. Разказите — никога. Спира за миг, сетне, с чувството, че става дребнав (но безсилен да се въздържи) добавя: Струва ми се, че имате още много да учите.

Три дни по-късно академичната справка пристига по пощата в общежитието му. Подписана е от преподавателя. Обикновено при подобни случаи в графата „Оценка“ се вписва милосърдна тройка или поне „незавършил“, но този път преподавателят е надраскал нова яростна двойка. А под нея е записал: Мислиш ли, че парите доказват всичко, Денброу?

— Ами да, право да си кажа — изрича Бил Денброу сред празната си стая и отново избухва в лудешки смях.

През последната си година в колежа той дръзва да напише роман, без да има представа с какво се захваща. Приключва борбата обрулен и изплашен… но все пак здрав и читав, с почти петстотин страници ръкопис. Изпраща го на „Викинг прес“ и от самото начало си знае, че това ще е само първата от многото бъдещи спирки на романа (роман за призраци, представете си). Избрал е „Викинг“ защото му допада корабчето на емблемата им, пък и нали все отнякъде трябва да почне. Ала първата спирка се оказва и последна. „Викинг“ приема ръкописа… и за Бил Денброу започва приказен живот. На двадесет и три годишна възраст някогашният Бил Пелтека завоюва успех. Три години по-късно, на пет хиляди километра от северните области на Нова Англия, той си спечелва щура слава в Холивуд чрез брак с кинозвезда, която е пет години по-възрастна от него.

Клюкарските вестничета обричат брака на провал най-много след седем месеца. Според тях въпросът е само дали разводът ще стане по взаимно съгласие. Приятелите (и враговете) от двете страни на семейството са на същото мнение. Не само заради възрастта — двамата са невероятно различни във всяко отношение. Бил е висок, вече напълнял и склонен към оплешивяване. В компания говори бавно, понякога едва разбираемо. Одра пък е кестенява, дребничка и красива като статуетка — сякаш не е земна жена, а полубожествено създание.

Наели са Бил да напише сценарий по втория си роман „Черните бързеи“ (най-вече защото е наложил в договора за откупуване на правата твърдото условие да напише сам първия вариант на сценария — въпреки отчаяните вопли на литературния си агент). Първият вариант се оказва успешен и младият автор е поканен в студиото за по-нататъшна работа по сценария и снимките.

Негов литературен агент е дребна женица на име Сюзън Браун. Ужасно енергична и безцеремонна.

— Недей, Били — казва му тя. — Зарежи тая работа. Сума ти пари ще се влагат във филма, тъй че могат да поканят някой свестен автор за сценария. Може би самия Голдман.

— Кой?

— Уилям Голдман. Единственият истински писател, който отиде в киното и успя да свърши нещо.

— Какви ги говориш, Сюзън?

— Голдман остана там и не се провали като автор. Шансът за подобен късмет е като при рак на белите дробове — има надежда, но кой би искал да опита? Ще изгориш от секс и къркане. Или от някой шантав нов наркотик. — Изумително обаятелните кафяви очи на Сюзън припламват насреща му. — А дори да не е майстор от ранга на Голдман, дори да дадат сценария на някой тъпанар. Какво толкова? Нали книгата е тук, на лавицата. Не могат да променят нито една дума.

— Сюзън…

— Чуй ме, Били! Вземи парите и бягай. Ти си млад и силен. Точно такива им допадат. Отидеш ли там, първо ще ти отнемат самоуважението, после способността да напишеш смислено изречение от точка А до точка Б. И последно, но не най-маловажно — ще те оставят без топки. Ти пишеш като възрастен, но всъщност си хлапак с несъразмерно високо чело.

— Трябва да замина.

— Някой май е пръднал тук — отсича тя. — Нещо ми намирисва.

— Но аз наистина трябва да замина.

— Божичко!

— Трябва да се махна от Нова Англия. — Страх го е да изрече следващите думи, те звучат като проклятие, но дължи на Сюзън поне мъничко честност. — Трябва да се махна от Мейн.

— Защо, Боже мой?

— Не знам. Просто трябва.

— Истински ли са тия работи, Били, или дрънкаш като писател?

— Истински са.

По време на този разговор двамата са един до друг в леглото. Гърдите й са дребнички и нежни като праскови. Той я обича много, макар и двамата да знаят, че това не е голямата, истинската обич. Тя сяда с нагънат чаршаф в скута си и пали цигара. Плаче, но навярно си мисли, че го прави тайно. Бил се досеща само по блясъка на очите й. Не е тактично да споменава за това и той си мълчи. Не я обича с голямата, истинската обич, но нежността му към нея е огромна като планина.

— Върви тогава — казва тя със сух, деловит глас и пак го поглежда. — Ако все още ти остават сили, обади ми се, когато те смажат. Ще дойда да събирам останките. Стига да има какво да се събира.

Филмовият вариант на „Черните бързеи“ ще се снима под заглавието „Шахтата на черния демон“ с Одра Филипс в главната роля. Заглавието е ужасно, но филмът излиза доста добър. И Бил не загубва в Холивуд нищо освен сърцето си.

— Бил — изтръгва го от тия спомени гласът на Одра.

Чак сега забеляза, че тя е изключила телевизора. Зад стъклата на прозореца пълзеше гъста мъгла.

— Ще ти обясня, доколкото мога — каза той. — Имаш право да знаеш. Но преди това ще те помоля за две неща.

— Добре.

— Налей си още чаша чай и ми кажи какво знаеш за мен. Или какво мислиш, че знаеш.

Тя го изгледа учудено, после пристъпи към скрина.

— Знам, че си от Мейн — каза тя, докато си наливаше чай.

Не беше англичанка, но напоследък започваше типично по английски да изяжда края на думите — резултат от ролята в „Таванската стая“, филмът, за който бяха пристигнали тук. Първият оригинален сценарий на Бил. Бяха му предложили и поста директор на продукцията. Слава Богу, че бе отказал; иначе заминаването му щеше да прати всичко по дяволите. Знаеше какво ще каже целият екип. Били Денброу най-после си показа рогата. И той е като всички писатели — по-смахнат от кенефчийски плъх.

Бог му е свидетел, в момента се чувстваше съвсем смахнат.

— Знам, че си имал брат и много си го обичал, но той е починал — продължаваше Одра. — Знам, че си израснал в градчето Дери, че около две години след смъртта на брат ти сте се преселили в Бангор, където си навършил четиринайсет години. Знам, че три години по-късно баща ти е починал от рак на белите дробове. Написал си бестселър още преди да завършиш колежа, а е трябвало да се издържаш от стипендия и вечер да работиш в текстилна фабрика. Сигурно е било много странно… внезапната промяна на доходите. На перспективите. — Тя отново се приближи към него и Бил съзря по лицето й, че за пръв път е почнала да осъзнава скритите празноти помежду им. — Знам, че си написал „Черните бързеи“ една година по-късно, а след това си дошъл в Холивуд. И че седмица преди да започнат снимките, срещна една много объркана жена на име Одра Филипс, която горе-долу разбираше какво си преживял — оная безумна декомпресия — защото само пет години преди това се казваше Одра Филпот и никой не бе чувал за нея. Тази жена се давеше…

— Одра, недей.

Тя го погледна право в очите.

— О, защо не? Нека си кажем истината и да посрамим дявола. Аз се давех. Две години преди да те срещна открих стимулаторите, а година по-късно открих кокаина и с него ми беше чудесно. Стимулаторче сутрин, кокаин подир пладне, вино за вечеря, приспивателно преди лягане. Витамините на Одра. Прекалено много важни интервюта, прекалено много главни роли. Просто смешно, толкова приличах на героиня от книгите на Джаклин Сюзън. Знаеш ли какво си мисля за онзи период, Бил?

— Не.

Без да го изпуска от поглед, тя пийна чай и се усмихна.

— Беше като да тичаш по пътеката на международното летище в Лос Анджелис. Схващаш ли?

— Не съвсем.

— Подвижна пътека — каза тя. — Дълга е около петстотин метра.

— Знам я, но не разбирам какво искаш да…

— Заставаш върху нея и тя те носи чак до багажното отделение. Но ако искаш, можеш и да не стоиш. Можеш да вървиш. Или да тичаш по нея. И ти се струва, че просто нормално крачиш или подтичваш, или бягаш, или даже спринтираш — каквото и да е, тялото ти не усеща, че в действителност към това се прибавя скоростта на пътеката. Ето защо към края се появяват табели НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА или ПРЕДСТОИ СЛИЗАНЕ. Когато те срещнах, имах чувството, че съм изхвръкнала от края на пътеката върху неподвижния под. Висях — тялото ми на десет километра пред краката. В такава поза не можеш да запазиш равновесие. Рано или късно се просваш по очи. Само че аз не паднах. Защото ти ме подхвана.

Все тъй без да го изпуска от поглед, тя остави чашката и запали цигара. Бил разбра, че ръцете й треперят, защото тънкото пламъче на запалката първо се люшна надясно, сетне наляво и чак тогава налучка целта.

Одра вдъхна дълбоко и пусна стремителна струйка дим.

— Какво знам за теб? Знам, че ти сякаш винаги владееше положението. Знам го. Никога не изглеждаше забързан към следващата чашка, към следващата среща, към следващата веселба. Сякаш твърдо знаеше, че всичко ще си дойде по реда… стига да го поискаш. Говореше бавно. Знам, че в Мейн провлачват говора, но мисля, че донякъде се дължеше и на собствения ти характер. За пръв път срещах там човек, който се осмелява да говори бавно. За да те изслушам, трябваше да намаля скоростта. Вгледах се в теб, Бил и видях човек, който никога не е изхвръквал от пътеката, защото си знае, че тя и бездруго ще го откара където трябва. Изглеждаше недосегаем за всеобщата истерична лудост. Не ти хрумваше да си поръчаш собствени автомобилни номера, за да ги сложиш на Ролс-Ройс под наем и в съботния следобед да подкараш гордо по булеварда. Нямаше си представител по печата, който да вмъква името ти в разни издания като „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“. Никога не бе участвал в „Карсън шоу“.

— Там допускат писатели само ако умеят да правят фокуси с карти или да прегъват лъжици с поглед — усмихна се Бил. — Това е почти национален закон.

Очакваше тя да се усмихне, но лицето й си остана напрегнато.

— Знаех, че ще бъдеш до мен, когато ми потрябваш. Когато излетя от лентата като Симпсън в оная стара реклама на „Херц“. Може би ти ми попречи да изгълтам няколко хапчета в повече след тежък запой. А може би щях да се справя самичка и само драматизирам нещата. Но… не ми се вярва. Усещам го отвътре. — Тя загаси току-що запалената цигара. — От онзи миг знам, че винаги ще си до мен. И аз ще бъда до теб. Добре ни е в леглото. Някога си мислех, че това е най-важното. Но извън леглото също ни е добре и днес това ми изглежда още по-важно. Усещам, че мога да остарея край тебе и никога да не губя смелост. Знам, че прекаляваш с бирата и подценяваш физическото натоварване; че понякога сънуваш кошмари…

Това го стресна. Много. Почти го изплаши.

— Никога не сънувам.

Тя се усмихна.

— Така казваш на журналистите, когато те питат откъде си намираш идеи. Но не е вярно. Освен ако лошото храносмилане те кара да стенеш нощем. А не ми се вярва да е така, Били.

— Говоря ли? — колебливо запита той.

Не помнеше сънищата си. Никакви сънища — нито добри, нито лоши.

Одра кимна.

— Понякога. Но нито веднъж не успях да разбера какво казваш. Един или два пъти даже се разплака.

Той я гледаше тъпо. В устата му се разливаше неприятен вкус; беше като вкуса на разтопен аспирин, плъзнал по езика и гърлото. Ето че узна какъв е вкусът на страха, помисли той. Крайно време беше, като се има предвид колко си написал на тая тема. Навярно след време щеше да свикне с вкуса. Ако доживееше.

Изведнъж пред прага на съзнанието му се заблъска ято спомени. Сякаш в главата му заплашително се издуваше черна торба, готова да разпръсне злокобните

(сънища)

образи от подсъзнанието нагоре, към зрителното поле на бодърстващия разум — и ако всички изскочеха наведнъж, щяха да го подлудят. Помъчи се да ги изблъска обратно и успя, но не преди да чуе гласа — глас на човек, който е погребан жив и крещи изпод земята. Гласът на Еди Каспбрак.

Ти ми спаси живота, Бил. Ония големи момчета съвсем ме побъркват. Понякога си мисля, че наистина са решили да ме убият…

— Ръцете ти — каза Одра.

Бил сведе очи. Кожата по ръцете му беше настръхнала. Не на ситни пъпчици, а на едри бели топчета като мравешки яйца. Двамата се взираха мълчаливо, сякаш гледаха интересен музеен експонат. Кожата бавно се отпусна.

След дълга тишина Одра добави:

— Знам още нещо. Тази сутрин някой ти се обади от Щатите и каза, че трябва да ме напуснеш.

Той стана от креслото, озърна се към бутилките алкохол, после отиде в кухнята и се върна с чаша портокалов сок. Заговори:

— Знаеш, че брат ми почина, но не знаеше, че беше убит.

— Убит! О, Бил, защо никога не си ми…

— Казвал? — От устните му отново излетя странният, лаещ смях. — Не знам.

— Как е станало?

— Тогава живеехме в Дери. Имаше наводнение, но най-лошото вече отминаваше и на Джордж му доскуча. Аз лежах болен от грип. Той помоли да му направя лодка от вестник. Знаех как, предната година ме бяха научили в занималнята. Той каза, че ще я пусне в канавките по Уичъм стрийт и Джаксън стрийт, те все още бяха пълни с вода. Направих му лодката, а той ми благодари, излезе и повече не го видях жив. Ако не беше грипът, може би щях да го спася. — Той помълча, разтривайки с длан лявата си буза, сякаш проверяваше дали да се избръсне. Увеличени от лещите на очилата, очите му гледаха замислено… но не към Одра. — Всичко станало там, на Уичъм стрийт, малко преди пресечката с Джаксън. Убиецът откъснал ръката му, както някое хлапе би откъснало крилцето на муха. Съдебният лекар каза, че е умрял от шока или от кръвоизлива. Лично за мен нямаше никаква разлика дали е било едното или другото.

— Господи, Бил!

— Навярно се питаш защо не съм ти казал. Истината е, че сам се чудя. Вече цели единайсет години сме женени, а до днес не си и подозирала какво е станало с Джорджи. Аз знам за целия ти род — даже за лелите и чичовците. Знам, че дядо ти е умрял в Айова Сити — влязъл пиян в гаража и без да иска се претрепал с верижния трион. Знам всичко това, защото колкото и да са заети, хората се опознават след дълъг семеен живот. Ако наистина си омръзнат и престанат да разговарят, пак ще се опознаят — чрез осмоза. Или мислиш, че греша?

— Не — глухо отвърна тя. — Не грешиш, Бил.

— А ние винаги сме разговаряли с лекота, нали? Искам да кажа, че не сме си омръзнали, та да стигнем чак до осмозата, прав ли съм?

— Е, поне до днес винаги съм била на това мнение.

— Недей така, Одра. Знаеш всичко за мен през последните единадесет години от живота ми. Всяка сделка, всяка идея, всяка настинка, всеки приятел, всеки тип, който ми е сторил зло или поне се е опитал. Знаеш, че спях със Сюзън Браун. Знаеш, че когато си пийна, понякога ставам сантиментален и надувам грамофона до дупка.

— Особено плочите на „Блажена смърт“ — уточни Одра и той се разсмя. Този път тя отвърна на усмивката.

— Знаеш и най-важното — надеждите ми.

— Да, и аз тъй мисля. Но това… — Тя помълча, тръсна глава, позамисли се. — Каква връзка има между обаждането и брат ти, Бил?

— Чакай, нека ти го разкажа със свои думи. Не се мъчи да ме подбутваш към най-същественото, защото ще провалиш всичко. Толкова е грамадно… и тъй… тъй странно и ужасно… че се мъча да пропълзя незабелязано до него. Разбираш ли… никога не ми е хрумвало да ти разкажа за Джорджи.

Тя го изгледа, навъси се и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: Не разбирам.

— Искам да ти обясня, Одра, че повече от двайсет години изобщо не съм мислил за Джордж.

— Но нали си ми казал, че брат ти…

— Повтарял съм само факта — каза той. — Нищо повече. Името му беше празна дума. То не хвърляше никаква сянка в паметта ми.

— Но ми се струва, че може да е хвърляло сянка в сънищата ти — едва чуто изрече Одра.

— Стоновете ли? Риданията?

Тя кимна.

— Сигурно си права — каза Бил. — Даже твърдо вярвам, че си права. Но сънищата нямат значение, щом човек не си ги спомня, нали?

— Наистина ли искаш да кажеш, че изобщо не си мислил за него?

— Да. Така е.

Тя недоверчиво поклати глава.

— Преди да се оженим ти ме попита дали имам братя и сестри, а аз ти казах, че съм имал брат, но той е умрял още когато съм бил хлапе. Знаеше, че родителите ми са починали, а пък собственият ти род е толкова голям, че не ти оставаше време да мислиш за други роднини. Но това не е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Не само Джордж е потънал в мрака. От двайсет години не съм се сещал даже за Дери. И за приятелите — Еди Каспбрак, Ричи Дрънкалото, Стан Юрис, Бев Марш… — Той зарови пръсти в косата си и се разсмя на пресекулки. — Това е като амнезия, само че толкова тежка, че дори не я усещам. А когато се обади Майк Хенлън…

— Кой е Майк Хенлън?

— Още едно от хлапетата, с които дружахме… с които дружах след смъртта на Джорджи. Разбира се, той отдавна не е хлапе. Всички сме пораснали. Майк се обаждаше чак от Америка. Каза: „Добър ден, домът на мистър Денброу ли е?“, а аз потвърдих и той запита: „Бил, ти ли си?“, аз пак потвърдих и той рече: „Обажда се Майк Хенлън“. Името не ми говореше нищо, Одра. Със същия успех можеше да рече, че продава енциклопедии или плочи на Бърл Айвис. После той добави: „От Дери“. И когато каза, сякаш в мен се отвори врата и през нея бликна някаква страшна светлина. Спомних си кой е Майк. Спомних си за Джорджи. Спомних си за другите. Всичко стана… — Бил щракна с пръсти. — Ей така. И разбрах, че ще ме помоли да се върна.

— Да се върнеш в Дери.

— Да. — Той свали очилата, разтърка очи и я погледна. Никога през живота си не бе виждала толкова изплашен човек. — В Дери. Каза, че е защото сме обещали и наистина е така. Обещахме. Всички. Ние, хлапетата. Стояхме в кръг сред рекичката, която тече през Пущинака, държахме се за ръце и си бяхме срязали дланите с парче стъкло, все едно че си играехме на кръвно братство, само че всичко беше наистина.

Той вдигна длани пред Одра и тя забеляза сред всяка от тях по няколко успоредни бледи чертички, може би белези. Безброй пъти го бе държала за ръката — за двете ръце — ала никога не бе обръщала внимание на белезите. Вярно, бяха едва забележими, но все пак…

Ами забавата! Онази забава!

Не първата, на която ги запознаха, макар че втората се бе оказала пряко свързана с нея, защото тогава празнуваха успешното приключване на работата по „Шахтата на черния демон“. Всички бяха пияни и вдигаха шум в духа на най-добрите местни традиции. Може би нямаше чак толкова стръв и злоба колкото на някои други веселби в Лос Анджелис, защото снимките бяха минали невероятно гладко и целият екип го знаеше. За Одра Филипс нещата вървяха още по-добре, защото се бе влюбила в Уилям Денброу.

Как се казваше оная самозвана врачка? Вече не си спомняше, помнеше само, че работеше като асистентка на гримьора. Помнеше как насред забавата момичето си смъкна блузата (отдолу имаше съвсем прозрачен сутиен) и се заметна с нея като циганка. Хлапачката беше загряла яко от марихуана и пиене и се захвана да гледа на ръка чак до края на вечерта… или докато се просна някъде да спи.

Одра не помнеше дали предсказанията са били добри или лоши, глупави или умни — оная вечер и тя си беше подложила солидно. Но помнеше как по някое време момичето дръпна дланта на Бил до своята и заяви, че са съвършено еднакви. Родствени линии на живота. Помнеше още, че взе да ревнува не на шега, докато момичето очертаваше линиите по дланта му с изящно лакирано нокътче — колко глупава ревност сред щурите филмови кръгове на Лос Анджелис, където мъжете пляскат жените по задниците също тъй естествено, както в Ню Йорк ги потупват по бузките! Но в онова докосване имаше нещо интимно и многозначително.

Тогава по дланите на Бил нямаше белези.

Бе гледала врачуването с ревнивия поглед на влюбена и затова не се съмняваше в спомена. Не се съмняваше във факта.

Каза го на Бил. Той кимна.

— Права си. Тогава ги нямаше. Не мога да се закълна, но мисля, че ги нямаше и снощи, докато отскочих до „Плуга и каруцата“. Двамата с Ралф пак се бяхме хванали на канадска борба и сигурно щях да забележа. — Той се усмихна. Усмивката беше суха, невесела и изплашена. — Мисля, че са се появили след обаждането на Майк Хенлън. Това мисля.

— Бил, това е невъзможно — възрази тя, но пак посегна за цигара.

Бил се вглеждаше в дланите си.

— Стан го направи. Наряза ни дланите със счупено шише от Кока-Кола. Сега си спомням толкова ясно. — Той намигна глава към Одра и зад стъклата очите му бяха изпълнени с болка и недоумение. — Спомням си как блестеше под слънчевите лъчи. Беше от новите прозрачни бутилки. Преди това продаваха Кока-Кола в зелени шишета, помниш ли? — Тя поклати глава, но Бил не забеляза. Отново се взираше в дланите си. — Помня как Стан остана последен и взе да се преструва, че уж ще си среже вените, вместо само да надраска дланта. Сигурно просто се правеше на интересен, но аз едва не се хвърлих върху него… да го спра. Защото за една-две секунди изглеждаше напълно сериозен.

— Бил, недей — безсилно промълви тя. Този път трябваше да прихване подскачащата запалка с две ръце, като полицай на тренировка по стрелба. — Белезите не изникват току-така. Или ги има, или ги няма.

— Значи си ги виждала и друг път, а? Това ли намекваш?

— Те са съвсем бледи — изрече Одра по-рязко, отколкото се искаше.

— Кръвта не течеше — каза той. — Стояхме сред водата, недалеч от мястото, където тримата с Еди Каспбрак и Бен Ханском бяхме направили бента…

— Да не би да говориш за архитекта?

— Има ли такъв архитект?

— Божичко, Бил, ами че той построи новата сграда на Би-Би-Си! Тукашните още се карат дали е мечта или пълен провал!

— Е, не знам дали е същият. Не ми се вярва, но може и да е той. Онзи Бен, когото познавах, много си падаше по строежите. Стояхме там и с дясната ръка се държах за Бев Марш, а с лявата за Ричи Тозиър. Стояхме сред водата като южняшки баптисти след проповед на открито и помня, че виждах на хоризонта градската водонапорна кула. Изглеждаше бяла като архангелски одежди и всички обещахме, заклехме се, че ако не е свършило, ако някога започне отново… ще се върнем. И пак ще го направим. Ще сложим край. Завинаги.

— На какво ще сложите край? — изкрещя Одра, обзета от внезапна ярост. — На какво ще сложите край? Що за глупости ми говориш?

— Не бих искал да ме пи-пи-питаш… — Бил не довърши. По лицето му се разля като петно някакъв неопределен ужас. — Дай една цигара.

Тя му подаде пакета. Бил запали. Никога не го бе виждала да пуши.

— Тогава заеквах.

— Заекваше ли?

— Да. Тогава. Казваш, че съм бил единственият в Лос Анджелис, който се осмелявал да говори бавно. Истината е, че не смеех да говоря бързо. Не беше осъзнато. Не беше нарочно. Не беше от опит. Всички бивши пелтеци говорят много бавно. Това е един от многото похвати, като например да мислиш за средното си име, когато се представяш, защото за пелтеците съществителните са по-трудни от другите думи, а най-трудно е да изрекат първото си име.

— Значи си заеквал — повтори тя и лекичко се усмихна, сякаш бе чула шега, но още не можеше да схване смисъла.

— До смъртта на Джорджи заеквах умерено — каза Бил. Вече започваше да чува собствените си думи раздвоени, сякаш ги делеше безкрайно малка частица от секундата; продължаваше да ги изговаря гладко, бавно и отмерено както винаги, но в съзнанието му думи като Джорджи и умерено се застъпваха, превръщаха се в Джъ-Джъ-Джорджи и у-умерено. — Нали разбираш, случваха ми се много лоши моменти — най-вече когато ме изпитваха в училище, особено ако знаех отговора и много исках да го кажа — но обикновено се справях. След смъртта на Джордж стана съвсем зле. А после, някъде около петнадесетата година, нещата взеха да се оправят. Посещавах гимназията „Чивръс“ в Портланд и там имаше страхотна специалистка по проблемите на говора, мисис Томас. Тя ме научи на разни похвати. Например да мисля за средното си име преди да изрека на глас: „Здрасти, аз съм Бил Денброу“. Изучавах френски и тя ме посъветва когато закъсам с някоя дума, да сменям езика. Представи си, както стоиш, повтаряш като развален грамофон: „т-т-тази кни-кни-кни“ и се чувстваш най-големия тъпак на света, изведнъж преминаваш на френски и от езика ти просто се лее „ce livre“. Безпогрешен номер. А щом го кажеш на френски, — можеш пак да минеш на английски и вече без затруднения произнасяш „тази книга“. Ако засечеш на буквата „с“, например в думи като ски, спанак или слама, можеш да я изфъфлиш: фки, фпанак, флама. Но не заекваш. Всичко това ми помогна, обаче главното беше, че забравих за Дери и всичко станало там. Защото именно тогава забравих. Когато живеехме в Портланд и учех в „Чивръс“. Не го забравих изведнъж, но като си припомням сега, трябва да кажа, че стана учудващо бързо. Навярно за не повече от четири месеца. Заекването и спомените ми чезнеха рамо до рамо. Някой бършеше черната дъска и старите уравнения се губеха от нея. — Той допи портокаловия сок. — Преди малко, когато заекнах на думата „питаш“, трябва да е било за пръв път от двайсет и една години насам. — Погледна я. — Първо белезите, после за-а-екването. Чу-чуваш ли го?

— Нарочно го правиш! — възрази тя, изтръпнала от уплаха.

— Не. Сигурно няма как да те убедя, но е вярно. Заекването е странна работа, Одра. Зловеща. До някое ниво може дори да не го усещаш. Но… го чуваш в съзнанието си. Сякаш част от главата ти изпреварва с част от секундата всичко останало. Или е като ония системи за създаване на ехо-ефект, които хлапаците си монтираха в таратайките през петдесетте години — звукът от задния високоговорител изостава с частица от с-секундата след п-предния.

Той стана и неспокойно закрачи из стаята. Изглеждаше уморен и Одра с тревога си помисли колко много бе работил през последните тринадесет години, като че имаше начин да израсне над умерения си талант чрез яростен, почти непрестанен труд. После й хрумна още по-тревожна мисъл и тя се опита да я пропъди, но мисълта не искаше да изчезне. Ами ако всъщност се е обадил Ралф Фостър да покани Бил в „Плуга и каруцата“ за една табла или канадска борба? Ако е позвънил Фреди Файърстоун, режисьорът на „Таванската стая“ да сподели някакъв проблем? Или ако е било „грешка в номера“, както се изразяваше жената на доктора от съседната къща?

Докъде водеха подобни мисли?

Ами просто до извода, че цялата тази история с Дери и Майк Хенлън е най-обикновена халюцинация. Предвестник на нервна криза.

Но белезите, Одра… как ще обясниш белезите? Той е прав. Нямаше ги… а сега се появиха. Това е истината, много добре го знаеш.

— Разкажи ми останалото — промълви тя. — Кой е убил брат ти Джордж? Какво си извършил с онези деца? Какво сте обещали?

Той пристъпи към нея, коленичи и я хвана за ръцете като старомоден любовник, който се готви да направи предложение.

— Мисля, че бих могъл да ти разкажа — тихо изрече Бил. — Мисля, че ако истински пожелая, ще мога. Дори и сега си спомням съвсем малко, но заговоря ли веднъж, всичко ще си дойде на място. Усещам как спомените… очакват да се родят. Те са като дъждовни облаци. Само че дъждът ще е много мръсен. След такъв дъжд ще поникнат чудовищни растения. Навярно ще мога да издържа това, когато застана до другите…

— Те знаят ли?

— Майк каза, че им се е обадил. Според него ще дойдат всички… освен може би Стан. Гласът му звучал някак странно.

— За мен всичко звучи странно. Много ме плашиш, Бил.

— Извинявай — каза той и я целуна. Сякаш я целуваше напълно непознат мъж. Тя изведнъж намрази онзи Майк Хенлън. — Смятах, че трябва да обясня доколкото мога; смятах, че така ще е по-добре, отколкото да се измъкна по тъмно. Навярно някои от другите ще сторят точно това. Но така или иначе, трябва да замина. И вярвам, че Стан ще е там, независимо колко странно е звучал гласът му. А може би мисля така просто защото не мога да си представя, че няма да замина.

— Заради брат ти?

Бил бавно поклати глава.

— Мога и да потвърдя, но ще те излъжа. Обичах го. Знам колко странно изглежда, след като казах, че от двадесет години не съм се сещал за него, но страхотно обичах това хлапе. — Той се усмихна леко. — Беше голям досадник, но го обичах. Разбираш ли?

Одра имаше по-малка сестра, затова кимна без колебание.

— Разбирам.

— Но не е заради Джордж. Не мога да го обясня. Чувствам се… — Бил хвърли поглед към утринната мъгла зад прозореца. — Чувствам се като птица наесен, която знае… просто знае, че трябва да отлети. Това е инстинкт, скъпа… а мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля. С някои неща просто не можеш да се бориш, освен ако решиш да врътнеш кранчето на газовата печка, да налапаш пушката или да тръгнеш на дълга разходка отвъд кея. Не можеш да откажеш избора, защото няма избор. Нищо не можеш да промениш, както не можеш да застанеш на бейзболната площадка с бухалка в ръка и да чакаш топката да те удари. Трябва да замина. Онова обещание… то е заседнало в главата ми като ри-рибарска кука.

Тя стана и боязливо пристъпи към него; чувстваше се невероятно крехка, сякаш всеки миг бе готова да се прекърши. Положи ръка на рамото му и той обърна глава.

— Тогава вземи и мен.

Чувството на ужас, което се изписа по лицето му — не ужас от нея, а за нея — бе толкова очевидно, че тя неволно отстъпи и за пръв път изпита истински страх.

— Не — каза той. — Не мисли за това, Одра. Изобщо не си мисли. Да не си припарила на по-малко от пет хиляди километра от Дери. Мисля, че през близките две седмици Дери ще бъде нездравословно място. Ще си стоиш тук, ще работиш и ще ме извиниш пред когото трябва. А сега обещай!

— Трябва ли да обещая? — запита тя, като го гледаше право в очите. — Трябва ли, Бил?

— Одра…

— Трябва ли? Ти си дал обещание и виж докъде стигаш. А с тебе и аз, защото съм твоя жена и те обичам.

Масивните му китки болезнено се впиха в раменете й.

— Обещай ми! Обещай! О-об-бъ-бъ-ъ…

И тук Одра не издържа, нямаше сили да изтърпи тая пречупена дума, която се мяташе из устата му като риба върху харпун.

— Обещавам, добре! Обещавам! — Тя се разплака. — Доволен ли си сега? Господи! Луд си, цялата тази история е лудост, но обещавам!

Той я прегърна през раменете и я отведе до леглото. Донесе чаша бренди. Тя пийна малко и постепенно започна да се опомня.

— Кога ще заминеш?

— Днес — каза той. — С „Конкорд“. За влака е късничко, но с колата ще стигна до летище „Хийтроу“ тъкмо навреме. Фреди искаше следобед да съм на снимките. Ти започваш по-рано, значи нищо не ти е известно, нали разбираш?

Тя кимна неуверено.

— Още преди да се вдигне шум, вече ще бъда в Ню Йорк. Ако нямам проблеми с прехвърлянето, привечер п-п-пристигам в Дери.

— И кога ще те видя пак? — тихо запита тя.

Бил я прегърна с всичка сила, но не отговори на въпроса.

Бележки

[1] Le mot juste (фр.) — подходящата дума — Б.пр. ↑

[2] Nature’s — природен (англ.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Кинг То (3)

Метаданни

Данни

То

То

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаШест телефонни разговора (1985)

1. Станли Юрис си взима вана

2. Ричард Тозиър си плюе на петите

3. Бен Ханском си поръчва питие

4. Еди Каспбрак си взима лекарството

5. Бевърли Рогън си докарва пердаха

6. Бил Денброу си взима почивка

Стивън Кинг
То (3)

Трета глава
Шест телефонни разговора (1985)