Стивън Кинг
То (27)

2.

Бил и Ричи видяха как То се обръща към тях, тракайки заплашително с челюсти. Здравото му око яростно пламтеше насреща им и Бил откри, че То излъчва сияние като някаква злокобна светулка. Но сиянието примигваше и гаснеше — чудовището беше наранено жестоко. Из главата му бръмчаха и тракаха

(пуснете ме! пуснете ме и ще имате всичко, което сте желали — пари, слава, успех, власт — мога да ви дам всичко това)

безредни мисли.

Бил крачеше напред с празни ръце, вперил поглед в свирепото червено око. Усещаше как незнайната мощ в него расте, изпълва го, изпъва жилите на ръцете му като въжета, насища с могъщество стиснатите юмруци. Ричи крачеше отстрани, оголил зъби в хищна усмивка.

(мога да ти върна жената… мога да го сторя, аз, само аз… тя няма да помни нищо, както и вие не помнехте)

Сега бяха близо, съвсем близо. Бил вдъхна вонята на чудовището и с внезапен ужас осъзна, че това е мирисът на Пущинака, вонята, която бяха смятали за мирис на канализация, замърсени потоци и горящо сметище… но дали искрено бяха вярвали, че няма нищо друго? Това бе мирисът на То и макар че най-силно се усещаше в Пущинака, той обгръщаше Дери като мъгла, а хората просто не го усещаха, както пазачите в зоологическите градини след известно време престават да усещат вонята на своите питомци и даже се чудят защо ли посетителите сбръчкват носове щом наближат клетките.

— Аз и ти — промърмори Бил и Ричи кимна, без да откъсва поглед от Паяка, който страхливо отстъпваше от тях, потраквайки с гнусните си мъхнати крака.

(не мога да ви дам вечен живот, но мога да ви докосна и ще живеете дълго, много дълго… двеста години, триста, може би петстотин… мога да ви направя земни богове… ако ме пуснете, ако ме пуснете, ако ме…)

— Бил? — дрезгаво запита Ричи.

Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Десните им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност не удрят с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело.

Писъкът на Паяка избухна в главата на Бил, процепи мозъка му. Усети юмрука си да се врязва дълбоко в тръпнеща влага. Ръката му потъна чак до рамото. Той я изтегли, облян в черната кръв на паяка. От дупката рукна зловонен поток.

Видя, че Ричи е заел класическа боксьорска стойка досами подпухналото туловище и бъхти с юмруци, лъснали от черна сукървица.

Паякът размахваше лапи насреща им. Бил усети как едната плъзна по гърба му, раздирайки риза и кожа. Отровното жило блъскаше с безсилна ярост каменния под. Писъците на чудовището кънтяха в главите им като камбани. То тромаво се люшна напред, опита да захапе врага, но вместо да отскочи, Бил се хвърли към него и замахна вече не само с юмрук, а с цяло тяло, превърна се жива торпила. Летеше като централен нападател, който просто превива рамене и атакува с главата напред.

За миг усети, че вонящата плът само хлътва под напора, сякаш се готвеше да го отхвърли назад. Той нададе нечленоразделен рев и се отблъсна още по-мощно напред и нагоре, раздирайки кожата с длани. И я проби; обля го гореща, лепкава течност. Струите пълзяха по лицето, по ушите, нахлуваха в носа му на тънки поточета.

Отново го обгърна мрак — беше потънал до раменете в гърчещото се тяло. И в задръстените си уши чуваше равномерно тум-ТУМ-тум-ТУМ, досущ като ударите на тъпана, който води шествието от жонгльори и танцуващи клоуни, когато циркът пристига в града.

Сърцето на То.

Чу внезапния болезнен вик на Ричи да заглъхва със задавен стон. Напрегна сили и замахна напред с двата юмрука. Задушаваше се в тая пулсираща торба, сред лепкави течности и вътрешности.

Тум-ТУМ-тум-ТУМ…

Зарови ръце в туловището — разхвърляше, раздираше, разкъсваше, търсейки откъде идва звукът; хлъзгавите му пръсти се свиваха и разпускаха, пробиваха някакви органи, а гърдите му бяха готови да избухнат от недостиг на въздух.

Тум-ТУМ-тум-ТУМ…

И изведнъж го усети в ръцете си — нещо голямо и живо, което туптеше, пулсираше отблъскваше дланите му.

(НЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕ)

— Да! — изкрещя задавено полумъртвият Бил. — Да! Я опитай това, кучко! ХАЙДЕ, ОПИТАЙ ТОВА! ПРИЯТНО ЛИ Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? А?

Той преплете пръсти над пулсиращата камера на сърцето, разпери длани като обърнато V… и ги събра с цялата сила, която можеше да събере.

Чу последен писък на болка и страх, докато сърцето на То избухваше между дланите му и се разпадаше като валмо от треперещи влакна.

Туп-ТУП-туп-ТУ…

Писъкът изтъня, заглъхна. Бил усети как туловището изведнъж се стегна наоколо му като лепкава ръкавица. Сетне всичко се разпусна. Усети, че То бавно залита, пада на една страна. Почти загубил съзнание, той запълзя назад.

Паякът рухна като чудовищен куп от димяща неземна плът, а мъхнатите му лапи продължаваха да подскачат в безцелни гърчове, дращейки пода и стените на тунела.

Бил безсилно закрачи назад, като се задъхваше и плюеше, за да прогони от устата си противния вкус. Краката му се заплетоха и той падна на колене.

В този миг чу ясно и отчетливо Гласа на Другия; може би Костенурката наистина бе умряла, ала оставаше Онзи, който я бе сътворил.

— Отлично се справи, синко.

Сетне Гласът изчезна. С него изчезна и силата. Сега Бил се чувствуваше изнемощял, погнусен, останал почти без разсъдък. Озърна се през рамо и видя кошмарното черно туловище на Паяка, тръпнещ в агония.

— Ричи! — извика той с дрезгав, пресеклив глас. — Ричи, къде си, човече?

Нямаше отговор.

Обгръщаше го мрак. Сиянието бе умряло заедно с Паяка. Бил потърси из джобчето на лепкавата си риза последното блокче кибрит. Откри го, но клечките не горяха — главичките бяха напоени с кръв.

— Ричи! — отново извика той и се разплака.

Запълзя напред, шарейки из тъмното ту с едната, ту с другата ръка. Най-сетне дланта му се блъсна в нещо меко, податливо. Трескаво го опипа… и пръстите му застинаха върху лицето на Ричи.

— Ричи! Ричи!

Никакъв отговор. Пипнешком Бил провря ръце под гърба и коленете на Ричи. Мъчително се изправи на крака и закуцука назад с тежкото, неподвижно тяло в прегръдките си.

3.

Около 10:00 равномерната вибрация под централните улици на Дери прерасна в оглушителен грохот. По-късно в „Дери нюз“ щяха да пишат, че стените на подземната част от Канала просто са рухнали, разхлабени от напора на внезапния порой. Ала някои хора не подкрепяха това мнение. „Бях там и знам — щеше да сподели с жена си Харолд Гарднър. — Работата не опира до стените на тунела. Беше земетресение и точка. Земетресение беше, мама му стара.“

Така или иначе, резултатът беше катастрофален. Докато грохотът нарастваше, наоколо се пукаха стъкла, от таваните падаше мазилка и страховитите стонове на извити греди и основи се сливаха в адски хор. По надупчената от куршуми фасада на Мейкъновия магазин като алчни пръсти пробягаха широки пукнатини. Грамадният плакат на кино „Аладин“ рухна с трясък, повлякъл разкъсаните си опори и въжета. Високата канцеларска сграда „Брайън Доуд“, построена през 1952 година зад аптеката на Сентър стрийт, внезапно се сгромоляса и задръсти алеята Ричард с купища жълти тухли. Нагоре излетя грамаден облак оранжев прах и вятърът го понесе като воал.

В същия момент избухна статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Сякаш в крайна сметка онази отдавнашна заплаха на учителката по рисуване се бе оказала съвършено сериозна. Брадатата ухилена глава излетя право нагоре. Единият крак се стрелна напред, другият назад, като че Пол предприемаше възторжен танцов скок с риск за телесната си цялост. Пластмасовата брадва се запремята из дъждовните струи, изчезна от поглед, после отново се появи и проби широка дупка в Моста на целувките.

А в 10:02 центърът на Дери просто пропадна.

Повечето вода от разкъсания резервоар на Водонапорната кула бе преляла през Канзас стрийт към Пущинака, но стотици тонове нахлуха в центъра откъм Горната миля. Може би това беше последната капка… или пък наистина имаше земетресение, както щеше да твърди по-късно пред жена си Харолд Гарднър. По асфалта на Главната улица пробягаха пукнатини. Отначало те бяха тънки… после зейнаха лакомо и отвътре изригна ужасяващо гръмкият рев на Канала. Всичко се разтресе. Сред облак електрически искри неоновата реклама РАЗПРОДАЖБА НА МОКАСИНИ се срути от сувенирния магазин на Шорти Скуайър и изчезна в цял метър вода. Една-две секунди по-късно самият магазин започна да потъва. Пръв забеляза изумителната гледка Бъди Ангстрьом. Той сръчка с лакът Алфред Зитнър, който се озърна, зяпна и на свой ред сръчка Харолд Гарднър. За броени мигове трупането на чували престана. От двете страни на Канала мъжете стояха под проливния дъжд и се взираха към центъра, а по лицата им се четеше едно и също изражение на почуда и ужас. Сградата на „Скуайър, сувенири и бакалия“ сякаш бе разположена върху платформата на някакъв огромен асансьор, който в момента слизаше надолу. С тежко, величаво достойнство зданието потъваше в бетона. Когато спря, човек би могъл да пролази по наводнения тротоар и да се вмъкне вътре през някой от прозорците на третия етаж. Около сградата изригнаха пенести гейзери, а след малко самият Шорти изскочи на покрива, размахвайки трескаво ръце за помощ. Но нямаше кой да го спаси от пропадането на съседното здание, където на партера се разполагаше книжарница за художествена литература. За беда то не потъна право надолу, а се наклони (за миг поразително заприлича на вече споменатата скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони). От стените се посипаха тухли. Няколко улучиха Шорти. Харолд Гарднър го видя как се хвана за главата и залитна назад… после горните три етажа на съседната сграда се плъзнаха като палачинки върху тиган. Шорти изчезна. Край чувалите с пясък някой изпищя и сетне всичко заглъхна сред адския рев на разрухата. Хората изпопадаха на земята и замаяно запълзяха по-надалеч от Канала. Харолд Гарднър видя как от двете страни на Главната улица сградите се привеждат една към друга и почти докосват чела като стари моми, клюмащи над скучна игра на карти. Самата улица пукаше, потъваше, разпадаше се. Заливаха я пенести вълни. После сградите една подир друга отминаха точката на равновесие и започнаха да падат — Североизточната банка, „Всичко за нозете“, „Тютюн и майтапи“, закусвалнята на Бейли, музикалната къща на Бандлър, всички те се срутваха върху улицата. Само че вече нямаше улица. Миг по-рано тя се разтегли като дъвка, сетне се разпадна на подскачащи буци асфалт и потъна в Канала. Харолд видя как тройното кръстовище внезапно изчезна от лицето на града и когато отдолу изригна грамаден воден стълб, той осъзна какво ще се случи.

— Да бягаме оттук! — изкрещя той на Ал Зитнър. — Ще ни залее! Ал! Ще ни залее!

Ал Зитнър сякаш не го чу. Гледаше като сомнамбул или като хипнотизиран. Стоеше неподвижно, облечен в подгизнало спортно сако на червени и сини райета, лятна риза „Лакост“ с алигаторче на лявото джобче, бели чорапи с избродирани стикове за голф и кафяви мокасини с гумени подметки. Пред очите му под земята потъваха негови лични капиталовложения за милион долара плюс още три-четири милиона на приятелите, с които играеше покер и голф или ги водеше да карат ски в Рангли, където притежаваше уютна хижичка. Изведнъж родното му градче Дери — в щата Мейн, за Бога — бе заприличало на онзи шибан италиански град, където хората се возят на дълги тесни ладии. Между неразрушените сгради се носеха кипнали реки. Канал стрийт завършваше с черен назъбен трамплин над бушуващо езеро. Не беше чудно, че Зитнър не чуваше Харолд. Ала наоколо мнозина бяха стигнали до извода на Гарднър — изръсиш ли толкова боклук в дълбока вода, няма начин да се отървеш от неприятности. Някои захвърлиха чувалите и си плюха на петите. Харолд Гарднър беше сред тях и това му спаси живота. Други нямаха този късмет и все още стояха из центъра, когато насреща им връхлетяха водите на Канала, преграден с бент от тонове асфалт, бетон, тухли, мазилка, стъкло и разнообразни стоки за около четири милиона долара. Буйната вълна помете безразборно хора и чували. Харолд имаше чувството, че тя е решила на всяка цена да грабне и него; макар да тичаше отчаяно, водата го застигаше. В крайна сметка той успя да се спаси като се изкатери на четири крака по стръмен, обрасъл с шубраци склон. Веднъж се озърна през рамо и видя как на паркинга пред минимаркета някакъв човек (стори му се, че разпозна Роджър Лернърд, завеждащ отдел за банкови заеми) се мъчи да подкара колата си. През грохота на водата и воя на вятъра чу как двигателят трака, трака, трака като шевна машина, докато вълната го обгръщаше със стена от черно стъкло. После Кендъскиг излетя от бреговете си с дълбок, тътнещ рев и отнесе минимаркета заедно с малкия червен автомобил. Харолд отново пое нагоре, като се вкопчваше в клони, корени и всичко друго, което му се струваше достатъчно стабилно. Да стигне по-високо — това беше най-важно сега. Както би казал Андрю Кийн, тази сутрин Харолд Гарднър беше перкулясал на тема височина. Чуваше как зад гърба му центърът на Дери продължава да се сгромолясва. Звукът напомняше артилерийска канонада.

4.

— Бевърли! — извика той.

Гърбът и ръцете му се сливаха в една обща, тръпнеща болка. Ричи сякаш бе натежал с двеста килограма. Остави го тогава, пошепна мисълта му. Мъртъв е, по дяволите, сам знаеш, че е мъртъв, тъй че защо просто не го оставиш?

Но нямаше да го стори, не можеше да го стори.

— Бевърли! — отново извика той. — Бен! Има ли някой?

И си помисли: Някъде тук бях, когато То ме захвърли — а заедно с мене и Ричи — надалече… много надалече. Къде точно? Не помня, забравям…

— Бил? — раздаде се нейде наблизо изтощеният, разтреперан глас на Бен. — Къде си?

— Насам. Нося Ричи. Той… той е ранен.

— Продължавай да говориш. — Гласът на Бен се приближаваше. — Продължавай да говориш, Бил.

— Убихме То — каза Бил, крачейки напосоки срещу него. — Убихме гадната кучка. А ако Ричи е мъртъв…

— Мъртъв ли? — сепна се Бен. Сега беше съвсем близо… и изведнъж сред мрака протегнатата му ръка закачи носа на Бил. — Как тъй мъртъв?

— Аз… той… — Сега двамата крепяха неподвижното тяло. — Не го виждам. Там е цялата работа. Не г-г-го ви-ххи-иждам!

— Ричи! — изрева Бен и го разтърси. — Ричи, събуди се! Събуди се, по дяволите! — Гласът му трепереше, пресекваше. — РИЧИ, МАМКА ТИ, НЯМА ЛИ ДА СЕ СЪБУДИШ?

И от мрака долетя сънливият, раздразнен глас на Ричи:

— Трай бе, Камара. Трай малко. Не ти щем смрадливите дренки…

— Ричи! — изкрещя Бил. — Ричи, добре ли си?

— Оная кучка ме хвърли — промърмори Ричи със същия изморен, сънлив глас. — Блъснах се в нещо кораво. Повече… повече не помня. Къде е Беви?

— По-нататък — каза Бен и набързо им разправи за яйцата. — Стъпках над сто. Мисля, че не оставих нито едно.

— Чул те Господ — каза Ричи. Гласът му звучеше малко по-твърдо. — Пусни ме, Шеф Бил. Мога да вървя… Засилва ли се шумът на водата?

— Да — каза Бил. Тримата се хванаха за ръце сред мрака. — Как ти е главата?

— Боли та се не трае. Какво стана след като напуснах играта?

Бил описа схватката съвсем накратко. За повече нямаше сили.

— Значи То е мъртво — замислено прошепна Ричи. — Сигурен ли си, Бил?

— Да — каза Бил. — Този път съм си-ххи-игурен.

— Слава Богу — въздъхна Ричи. — Дръж ме, Бил, сега ще се издрайфам.

Бил го стисна здраво и когато Ричи се поуспокои, тримата продължиха напред. От време на време подритваха в тъмнината някакви крехки, безформени предмети. Навярно парчета от стъпканите яйца, помисли Бил и потрепери. Приятно бе да знае, че вървят в правилна посока, но най-много се радваше на това, че не може да види останките.

— Бевърли! — провикна се Бен. — Бевърли!

— Насам…

Викът й звучеше едва доловимо, заглушен от равномерния тътен на течаща вода. Тримата бавно крачеха през мрака и от време на време подвикваха на Бевърли, за да се ориентират.

Когато най-сетне се добраха до нея, Бил я запита дали има още кибрит. Тя пъхна в ръката му половин блокче. Той драсна една клечка и пламъчето освети призрачни лица — Бевърли с главата на Еди в скута си, Бен с ръка около кръста на Ричи, който стоеше приведен и по слепоочието му се стичаше кръв. После Бил се завъртя настрани. Одра лежеше на плочките разкрачена, с извита глава. Паяжината се топеше по тялото й.

Пламъчето опари пръстите му и той изтърва клечката. Тръгна към Одра, но сред тъмнината не бе преценил добре разстоянието и се препъна в неподвижното тяло.

— Одра! Одра, ч-ч-чуваш ли ме?

Приповдигна я с ръка под гърба й. Отметна сплъстената коса и опипа шията. Под пръстите си усети пулс — бавен, ритмичен.

Драсна нова клечка и забеляза, че зениците й се присвиват от блясъка. Но това бе само рефлекс; погледът остана все тъй изцъклен дори когато приближи пламъчето на сантиметри от лицето й. Тя беше жива, но не реагираше. Не, дявол да го вземе, още по-лошо. Беше изпаднала в кататония.

Клечката опари пръстите му. Той я захвърли.

— Бил, не ми харесва това бучене — обади се Бен. — Мисля, че трябва да се измъкваме.

— Ще можем ли без Еди? — прошепна Ричи.

— Ще можем — каза Бевърли. — Бен е прав. Трябва да се измъкваме, Бил.

— Ще я взема.

— Разбира се. Но трябва да тръгнем незабавно.

— Накъде?

— Ще усетиш — тихо каза Бевърли. — Нали ти го уби. Ще усетиш, Бил.

Той вдигна Одра на ръце и се върна при другите. Допирът до нея го изпълваше с тревога — тя беше омекнала като жив восък.

— Накъде, Бил? — запита Бен.

— Н-не знъ-знъ…

(ще усетиш, нали ти го уби, ще усетиш)

— Д-добре де, и-ххи-идвайте — каза Бил. — Да видим дали ще открием пътя. Бевърли, взе-ххе-еми това.

И той й подаде кибрита.

— Ами Еди? — запита тя. — Трябва да го изнесем.

— К-как ще у-хху-спеем? — отвърна Бил. — Ами че… Б-бевърли, цялото по-хход-земие се р-разпада.

— Трябва да го изнесем, човече — настоя Ричи. — Хайде, Бен.

Двамата вдигнаха тялото на Еди. Бевърли осветяваше пътя им към приказната вратичка. Бил пренесе Одра през нея, като се мъчеше да не я влачи по пода. После Ричи и Бен пренесоха Еди.

— Оставете го — каза Бевърли. — Тук вече може да остане.

— Толкова е тъмно — изхълца Ричи. — Разбирате ли… толкова е тъмно. Едс… той…

— Няма нищо — каза Бен. — Може би тук е неговото място. Мисля, че е така.

Оставиха Еди край стената и Ричи го целуна по бузата. После се втренчи в Бен с просълзени очи.

— Сигурен ли си?

— Да. Ела, Ричи.

Ричи стана и се обърна към вратичката.

— Майната ти, Кучко! — викна той изведнъж и я затръшна с ритник. Вратичката хлътна на място с глух удар. Резето изщрака злокобно.

— Защо го направи, Ричи? — запита Бевърли.

— Не знам — отвърна Ричи, но всъщност знаеше много добре. Докато клечката в ръката на Бевърли догаряше, той се озърна през рамо. — Бил… белегът на вратата!

— Какво има? — изпъхтя Бил.

— Изчезнал е — каза Ричи.

5.

Стъкленият коридор към детския отдел на Общинската библиотека внезапно избухна с ослепителен блясък. Късовете стъкло излетяха нагоре, разпериха се като огромен чадър и се посипаха с фучене над превитите от вятъра дървета. Тази смъртоносна бомбардировка би могла сериозно да нарани или даже да убие някого, но наоколо нямаше жива душа. Тази сутрин библиотеката не работеше. Тунелът, който някога бе очаровал малкия Бен Ханском, нямаше да бъде възстановен; в Дери имаше толкова много разрушения, че властите сметнаха за по-просто да оставят двете библиотеки като отделни сгради. След време никой в Общинския съвет нямаше да си спомня за какво е служила остъклената връзка. Навярно само Бен би могъл да им разкаже какво е да стоиш навън сред ледения мраз на януарската вечер със замръзнал нос и вцепенени пръсти, гледайки как хората сноват без палта по този светъл проход в мрака на лютата зима. Би могъл… но едва ли си струва човек да разказва пред заседание на Общинския съвет как е стоял в студената тъма и се е учил да обича светлината. Така или иначе, фактите са си факти: стъкленият коридор избухна безпричинно, за щастие при произшествието нямаше пострадали (иначе броят на жертвите от природното бедствие през онази сутрин достигна шестдесет и девет убити и над триста и двадесет ранени) и в крайна сметка общинските власти решиха да не го възстановяват. След 31 май 1985 всеки, който искаше да мине от детския отдел до читалнята за възрастни, трябваше да заобикаля отвън. И да облича палто, ако времето беше дъждовно или студено.

6.

— Чакайте — изпъшка Бил. — Дайте малко… почивка.

— Нека да ти помогна — отново предложи Ричи.

Бяха изоставили Еди край бърлогата на Паяка и не искаха да говорят за това. Но Еди бе мъртъв, а Одра все още беше жива — поне формално.

— Сам ще си я нося — задъхано изхриптя Бил.

— Стига глупости. Ще си докараш сърдечен удар, мама му стара. Дай да ти помогна, Шеф Бил.

— К-как ти е г-г-главата?

— Боли — каза Ричи. — Не се отклонявай от темата.

Бил неохотно отпусна неподвижното тяло в ръцете на Ричи. Можеше да бъде и по-зле; Одра беше висока и до неотдавна тежеше над шестдесет килограма. Но в „Таванската стая“ трябваше да играе ролята на млада жена, взета за заложница от психопат, който си въобразява, че е политически терорист. Тъй като Фреди Файърстоун искаше най-напред да заснемат таванските сцени, Одра си наложи строга диета (пилешко, сирене, риба тон) и набързо отслабна с девет килограма. Но след половин километър носене през мрака (или цял километър, а може би и два, кой знае) останалите петдесет и три килограма се превръщаха в непосилна тежест.

— Б-благодаря ти, мой ч-човек — промърмори Бил.

— Няма защо. След мене ще я поемеш ти, Камара.

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и Бил неволно се усмихна. Усмивката беше изтощена и не трая дълго, но по-добре такава усмивка, отколкото никаква.

— Накъде, Бил? — запита Бевърли. — Тая вода шуми още по-силно. Не държа да се удавя тук.

— Направо, после наляво — каза Бил. — Май ще е по-добре да ускорим крачка.

Вървяха още около половин час, като Бил им посочваше кога да свърнат наляво или надясно. Бученето продължаваше да се засилва и вече сякаш ги обгръщаше от всички страни като злокобен Долби ефект сред мрака. Бил стигна до нов завой, опипа влажната тухлена стена и изведнъж в обувките му нахлу вода. Потокът беше плитък и бърз.

— Подай ми Одра — каза той на задъхания Бен. — Сега срещу течението.

Бен внимателно му подаде безчувствената Одра и той успя да я преметне на рамо. Ужасно бе да я усеща така неподвижна. Ако можеше само веднъж да изстене… да помръдне… да подаде какъвто и да било признак на живот.

— Как сме с кибрита, Бев? — запита Бил.

— Слаба работа. Пет-шест клечки. Бил… наистина ли знаеш къде отиваме?

— Мисля, ч-ч-че знам — каза той. — Да вървим.

Завиха зад ъгъла. Водата се запени около глезените на Бил, после бързо плъзна над коленете и стигна до бедрата му. Бученето прерасна в монотонен басов рев. Тунелът наоколо се тресеше. Отначало Бил се боеше, че скоро течението ще ги помете назад, но след малко отминаха една странична тръба, която бълваше мощна водна струя — за миг той се вгледа изумено в бушуващата бяла пяна — и напорът поотслабна, макар че напред ставаше все по-дълбоко. Сега…

Видях струята от оная странична тръба! Видях я!

— Х-х-хей! — извика той. — Ви-ххи-иждате ли н-нещо, м-момчета?

— От десетина минути насам просветлява! — викна зад него Бевърли. — Къде сме, Бил? Знаеш ли?

Мислех, че знам, едва не отвърна той.

— Не! Идвайте!

Преди малко бе предположил, че наближават бетонното корито на Кендъскиг — онази част, която минаваше под центъра и излизаше край Баси парк. Но тук имаше светлина, а подобно нещо бе невъзможно в подземния канал. И все пак тунелът напред упорито просветляваше.

Ставаше все по-трудно да носи Одра. Не заради течението — то бе отслабнало — а заради дълбочината. Скоро ще се наложи да я влача на буксир, помисли той. От дясната му страна крачеше Бевърли, отляво Бен; когато извиваше глава, можеше да види и Ричи зад Бен. Сега се препъваха на всяка крачка. Дъното на тунела беше неравно, отрупано с купища боклуци — може би тухли. А отпред нещо стърчеше от водата като нос на потъващ кораб.

Треперейки от студената вода, Бен се устреми нататък. Течението хвърли в лицето му кутия от пури. Той я бутна настрани и сграбчи издадения предмет. Очите му се разшириха. Това приличаше на грамадна табела. Успя да разчете буквите АЛ, а малко по-долу — БЪД. И изведнъж Бен разбра.

— Бил! Ричи! Бев! — изкрещя той, като се смееше от изумление.

— Какво има, Бен? — викна Бевърли.

Бен сграбчи табелата с две ръце и опъна назад. Рамката застърга по стената на тунела. Сега можеха да разчетат почти целия надпис: АЛАДИ, и под него — ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО.

— Това е плакатът на кино „Аладин“ — каза Ричи. — Как…

— Улицата е пропаднала — прошепна Бил. Очите му бавно се разширяваха. Гледаше към края на тунела. Нататък ставаше още по-светло.

— Какво, Бил?

— Какво е станало, по дяволите?

— Бил? Бил? Какво…

— Всички тия дренажи! — яростно възкликна Бил. — Всички тия стари дренажи! Пак е имало наводнение! И мисля, че този път…

Крепейки главата на Одра, той продължи срещу течението. Бен, Бев и Ричи газеха подир него. Пет минути по-късно Бил вдигна глава и видя синьо небе. Гледаше през пукнатина в свода на тунела — пукнатина, която малко по-нататък достигаше двадесет метра ширина. От водата стърчаха островчета и архипелази — купища тухли, задницата на Плимут с отворен и наводнен багажник, килнат автомат от паркинг с надпис НАРУШЕНИЕ върху червения полукръг на циферблата.

Придвижването напред ставаше почти невъзможно — на всяка крачка рискуваха да си строшат краката сред камари отломки. Успокоената вода течеше под мишниците им.

Сега е успокоена, помисли Бил. Но ако бяхме попаднали тук преди два часа, а дори и преди час, май че щяха да ни вземат мътните в буквалния смисъл на думата.

— Каква е тая щуротия, Шеф Бил? — запита Ричи.

Той стоеше отляво на Бил и гледаше изумено срутения свод на тунела. Само че не е никакъв свод, помисли Бил. Това е Главната улица. По-точно казано — беше.

— Мисля, че сега целият център на Дери е в Канала и се носи надолу по Кендъскиг. Скоро ще се озове в Пенобскот, после в Атлантическия океан и мене ако питат, там му е мястото. Ще ми помогнеш ли за Одра, Ричи? Не знам дали ще мога…

— Дадено — каза Ричи. — Дадено, Бил. Не се тревожи.

Той пое Одра. Сега Бил я виждаше по-добре, отколкото би желал — виждаше мъртвешката белота, леко маскирана, но не и прикрита от мръсотията по челото и бузите. Очите й бяха широко разтворени… и без искрица разум. Косата й провисваше на мокри, сплъстени фитили. Приличаше на надуваема кукла, купена от някой сексмагазин в Ню Йорк или Хамбург. Единствената разлика бе бавното, равномерно дишане… но и това би могло лесно да се постигне с няколко колелца и пружинки.

— Как ще се изкатерим догоре? — запита Бил.

— Накарай Бен да те повдигне — каза Ричи. — После ще помогнеш на Бев и двамата ще издърпате Одра. Бен ще ме повдигне, а накрая ще изтеглим и него. След това ще ви покажа как се организира волейболен турнир за хиляда студентки.

— Бибип, Ричи.

— Бибипкай си на задника, Шеф Бил.

Бил усещаше как умората плъзва по тялото му на мощни вълни. За миг се вгледа в спокойните очи на Бевърли. Тя кимна лекичко и той опита да се усмихне.

— Направи ми стъпенка, Б-б-бен.

Бен също изглеждаше смазан от умора, но кимна енергично. Дълбока драскотина прорязваше бузата му.

— Мисля, че ще се справя.

Той приклекна и преплете пръсти. Бил вдигна крак, стъпи в дланите му и подскочи. Не успя да достигне върха. Бен надигна ръце и този път Бил се вкопчи в ръба на срутения свод. Напрегна мускули и се изтегли нагоре. Първото, което видя, бе оранжева бариера. Второто — тълпа мъже и жени зад бариерата. Третото — универсалния магазин… само че някак издут и смален. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че половината сграда е потънала в Канала под улицата. Горната част бе надвиснала над тротоара и сякаш всеки миг можеше да се разсипе като камара небрежно натрупани книги.

— Гледайте! Гледайте! Там има някой! — Една жена сочеше към пукнатината, от която се подаваше главата на Бил. — Слава Богу, още един оцелял!

Тя се хвърли напред. Беше възрастна жена със селска забрадка на главата. Един полицай я задържа.

— Там е опасно, мисис Нелсън. Знаете, че е опасно. Улицата може да пропадне всеки миг.

Мисис Нелсън, помисли Бил. Спомням си за вас. Сестра ви понякога идваше да ни наглежда двамата с Джордж. Той размаха ръка, за да покаже, че е добре, и когато тя отвърна на жеста, в гърдите му изведнъж бликна радост… и надежда.

Той се извъртя и легна по корем на хлътналия асфалт, опитвайки да разпредели тежестта равномерно, като върху тънък лед. Протегна ръка на Бев. Тя се вкопчи в китката му и с последните си остатъци от сили Бил я издърпа нагоре. Ненадейно слънцето се подаде иззад купищата пъстри облаци и им възвърна сенките. Изненадана, Бевърли надигна глава, срещна погледа на Бил и се усмихна.

— Обичам те, Бил — промълви тя. — И се моля тя да оздравее.

— Бла-хха-годаря ти, Беви — отвърна той и се усмихна толкова нежно, че тя отново заплака.

После той я прегърна и от малката тълпа зад бариерата долетяха ръкопляскания. Репортерът на „Дери нюз“ щракна с фотоапарата си. Снимката се появи в броя от първи юни, който бе отпечатан в Бангор, защото наводнението бе повредило и местната печатница. Текстът под нея беше съвсем прост, но толкова точен, че Бил изряза снимката и дълго я носи в портфейла си. Състоеше се от една-единствена дума: ОЦЕЛЕЛИТЕ. Само толкова, но повече не бе и нужно.

В Дери, щат Мейн, часът бе единадесет без шест минути.

7.

Стъкленият коридор между Общинската библиотека и детския отдел бе избухнал в 10:30. В 10:33 дъждът престана. Не затихна; буквално престана, сякаш Някой Там Горе бе завъртял кранчето. Вятърът вече отслабваше, и то толкова бързо, че хората се споглеждаха с обтегнати от суеверна тревога лица. Звучеше като плавно затихващ рев на Боинг-747 след като пилотът успешно го е довел до мястото за паркиране. Около пладне последните облаци се разсеяха и настана ясен, топъл ден. Към 15:30 живакът в рекламния термометър край вратата на Роза на старо, Дрехи на старо се изкачи до отметката 28,5 — рекордна температура за късната пролет по тия места. Хората блуждаеха по улиците безмълвни и унесени като зомбита. Лицата им изглеждаха удивително еднакви — по тях се четеше тъпо изумление, което би било смешно, ако не беше толкова окаяно. Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен — техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност… макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета. На следващата сутрин в градчето щяха да се появят Брайънт Гъмбъл и Уилард Скот от предаването „Днес“. Между събеседниците на Гъмбъл щеше да бъде и Андрю Кийн. „Цялата Водонапорна кула грохна изведнъж и се затъркаля по надолнището — щеше да заяви Андрю. — Беше направо йе-хааа. Нали ме разбирате? Стивън Спилбърг ряпа да яде, нали така? Ей, ама като ви гледам по телевизията, все съм си мислил, че сте по-едър.“ Виждайки на екрана себе си и своите съседи, хората щяха да осъзнаят, че всичко е истина. Това щеше да им даде точка, от която да обхванат с поглед необятното, чудовищно събитие, наречено ОПУСТОШИТЕЛНО БЕДСТВИЕ. Броят на ЧОВЕШКИТЕ ЗАГУБИ щеше да расте ПО ДИРИТЕ НА УРАГАНА-УБИЕЦ. С две думи, НАЙ-СТРАШНАТА ПРОЛЕТНА БУРЯ В ИСТОРИЯТА НА МЕЙН. Въпреки ужаса, който носеха, всички тия заглавия бяха полезни — те хвърляха димна завеса около удивителната странност на произшествието… а може би странност бе твърде мек израз. Навярно по-точно би звучала друга дума: безумие. Показано на телевизионния екран, всичко изглеждаше по-конкретно, по-нормално. Но в часовете преди пристигането на телевизионните екипи единствено местните жители бродеха из своите кални, задръстени с обломки улици и по зашеметените им лица бе застинал израз на неверие. Само хората от Дери се лутаха из града почти без да разговарят, от време на време повдигаха нещо и пак го захвърляха, мъчейки се да осъзнаят какво бе станало през последните седем-осем часа. Вцепенени мъже стояха по Канзас стрийт, пушеха и се взираха към разхвърляните из Пущинака къщи. Други мъже и жени се тълпяха зад оранжево-белите бариери и надничаха в черната яма, където до десет тази сутрин бе стоял центърът на Дери. През този неделен ден вестникът излезе с огромно заглавие: ЩЕ СТРОИМ, ОБЕЩАВА КМЕТЪТ НА ДЕРИ и може би наистина щяха да строят. Ала през следващите седмици, докато Общинският съвет обсъждаше как точно да пристъпи към възстановяването, огромният кратер на мястото на бившия център продължи да расте бавно, но сигурно. Четири дни след бурята пропадна сградата на Бангорската водноелектрическа компания. Три дни по-късно ямата погълна и „Летящото куче“, където се продаваха най-добрите хамбургери с кетчуп и кисело зеле в Източен Мейн. Систематично се задръстваха канализациите на къщи, жилищни блокове и делови сгради. Стана толкова зле, че хората започнаха да напускат Олд кейп. На 10 юни трябваше да се проведат конни състезания в Баси парк; първото надбягване бе предвидено за осем вечерта и в очакване на веселбата всички се поободриха. Но малко преди жокеите да достигнат финала, трибуните рухнаха и пет-шест души бяха ранени. Между тях бе Фокси Фоксуърт, управител на кино „Аладин“ до 1973 година. Той прекара четири седмици в болницата със счупен крак и продупчен тестис. Когато го изписаха, реши да се пресели при сестра си в Съмърсуърт, щат Ню Хампшър.

Не беше само той. Дери се разпадаше.

8.

Стояха и гледаха как санитарят затръшна задната врата, после изтича да седне до шофьора. Линейката потегли нагоре към Общинската болница. Ричи я бе спрял с риск за живота си и бе уговорил вбесения шофьор да вземе още една пациентка въпреки уверенията му, че вътре няма място. В крайна сметка бяха проснали Одра на пода.

— А сега какво? — запита Бен. Под очите му тъмнееха огромни кафяви кръгове, а вратът му беше изпоцапан с кал.

— Аз се връщам в „Г-градски дом“ — заяви Бил. — Мисля да спя п-поне ше-ххе-стнайсет часа.

— Подкрепям идеята — обади се Ричи. После погледна с надежда към Бевърли. — Да ти се намират цигари, красавице?

— Не — каза тя. — Май пак ще ги откажа.

— Разумно.

Рамо до рамо четиримата закрачиха по нагорнището.

— Всичко свъ-ххъ-ърши — каза Бил.

Бен кимна.

— Победихме. Ти победи, Шеф Бил.

— Всички победихме — поправи го Бевърли. — Жалко, че не можахме да изнесем Еди. За това ми е най-мъчно.

Стигнаха до ъгъла на Главната улица и Пойнт стрийт. Едно хлапе с червен дъждобран и зелени гумени ботуши пускаше книжно корабче в придошлата канавка. То се озърна, видя, че го гледат и неуверено махна с ръка. Бил си помисли, че трябва да е момчето със скейтборда — онова, чийто приятел бе видял Челюстите в Канала. Усмихна се и пристъпи към него.

— Вече всичко е н-н-наред — каза той.

Момчето го огледа замислено, после се усмихна. Усмивката беше лъчезарна и изпълнена с надежда.

— Да — кимна то. — Мисля, че вече е наред.

— Ха на б-б-бас.

Хлапето се разсмя.

— Ще вни-ххи-маваш на онзи ск-к-кейтборд?

— Не ми се вярва — каза хлапето и Бил се разсмя на свой ред. Искаше да разроши косата му, но се удържа — момчето сигурно щеше да се засегне — и бавно се върна при другите.

— Кой беше това? — запита Ричи.

— Един приятел — обясни Бил и пъхна ръце в джобовете си. — Помните ли предния път? Помните ли как се измъкнахме от канала?

Бевърли кимна.

— Еди ни изведе в Пущинака. Само че някак се бяхме озовали от другата страна на Кендъскиг. Към Олд кейп.

— Като най-силни — обърна се Ричи към Бил — ти и Камарата избутахте капака на една от онези помпени станции.

— Аха — потвърди Бен. — Тъй беше. Слънцето още грееше, но клонеше към хоризонта.

— Да — каза Бил. — И всички стояхме един до друг.

— Но нищо не трае вечно — добави Ричи. После се озърна към подножието на хълма и въздъхна. — Вижте това например.

Той протегна ръце към тях. Белезите по дланите му бяха изчезнали. Бевърли показа своите; Бен и Бил също. Всички бяха изпоцапани, но гладки.

— Нищо не трае вечно — повтори Ричи. Погледна Бил и Бил видя, че по мръсните му бузи бавно се стичат сълзи.

— Освен може би любовта — каза Бен.

— И копнежа — допълни Бевърли.

— Ами приятелите? — запита Бил и се усмихна. — Какво ще речеш, Мръсна уста?

— Ами… — Ричи се усмихна и избърса очи. — Май требе да си помислим по туй, м’че; да ти каем ’начи… ’начи… требе да си помислим.

Бил им протегна ръце. Сплетоха пръсти и дълго стояха така — само четирима от някогашната седмица, ала все още способни да образуват кръг. Гледаха се. Сега плачеше и Бен. Сълзите шуртяха от очите му, но въпреки всичко се усмихваше.

— Толкова ви обичам, момчета — каза той. За миг стисна ръцете на Бев и Ричи с неистова сила, после се отдръпна. — А сега дали да не проверим имат ли представа по тия места с какво се изхранва човек? Трябва и да позвъним на Майк. Да му кажем, че сме добре.

— Умна приказка, сеньоррр — заяви Ричи. — От време на време аз почвал да подозира, че ти имал мозък. Ти какво мислил, Шефисимо Бил?

— Аз мислил ти да го духал — отвърна Бил.

С дружен смях тримата се запътиха към „Градски дом“ и докато Бил отваряше стъклената врата, Бевърли зърна нещо, което не разказа никому, но го запомни навеки. Само за миг в стъклото се мярнаха техните отражения — ала не бяха четирима, а шестима, защото Еди вървеше зад Ричи, а зад Бил крачеше Стан с онази негова вечна тънка усмивчица.

9.

Слънцето е увиснало на хоризонта като леко сплескана червена топка, която хвърля над Пущинака безизразни, трескави лъчи. Железният капак на една от помпените станции се надига, хлътва надолу, пак се надига и плъзва настрани.

— Бъ-бъ-бутай, Б-бен, ще ми стро-ххо-ши рамото…

Капакът плъзва по-енергично, прекатурва се и пада в шубраците край бетонния цилиндър. Седем деца излизат едно по едно и мълчаливо се оглеждат, примигвайки като стреснати бухали. Сякаш никога до днес не са виждали дневна светлина.

— Толкова е тихо — промълвя Бевърли.

Чува се само шумът на придошлата река и сънливият бръм на насекомите. Бурята е отминала, но Кендъскиг все още не се успокоява. По-близо до центъра, там, където го стяга бетонният корсет на Канала, водите му са се разлели по бреговете, но няма сериозно наводнение — ще се размине само с няколко наводнени мазета. Засега.

С безизразно, замислено лице Стан се отдалечава от групата. Бил поглежда подир него и отначало му се струва, че Стан е открил на брега изоставено огнище — така изглежда на пръв поглед: червена жарава, чието сияние го заслепява. Но после Стан посяга с десница, вдига жаравата и ъгълът на осветление се променя; сега Бил разбира, че някой е захвърлил край реката празна бутилка — една от новите, прозрачни бутилки от Кока Кола. Гледа как Стан обръща бутилката, хваща я за гърлото и стоварва дъното върху един стърчащ камък. Стъклото се строшава и Бил изведнъж усеща, че всички напрегнато наблюдават как Стан съсредоточено и замислено рови из парчетата. Накрая подбира дълго, тясно стъкълце. Залязващото слънце хвърля по острите ръбове алени отблясъци и Бил отново си мисли: Като огън.

Стан го поглежда изотдолу и Бил внезапно разбира: всичко е съвършено ясно и правилно. Той тръгва към Стан и протяга ръце с дланите нагоре. Стан отстъпва и нагазва във водата. Над самата повърхност танцуват дребни мушици; Бил вижда как из тръстиките по отсрещния бряг с бръмчене се стрелва водно конче, блеснало във всички цветове на дъгата. Отнейде долита монотонната басова песен на жаба; докато Стан хваща лявата му ръка и прорязва дланта с острото стъкълце, докато кожата се разцепва и отвътре бликва тънка струйка кръв, Бил мисли с опияняващ възторг: Та тук има толкова много живот!

— Бил?

— Да, разбира се. И двете.

Стан разрязва и другата му ръка. Боли, но не много. Някъде из храстите козодой подхваща своята хладна, умиротворяваща песен. Бил си мисли: Козодоят вещае изгрева на луната.

Той се взира в дланите си — сега кървят и двете — после се оглежда наоколо. Другите са до него — Еди с пръсти вкопчени в инхалатора; Бен с огромното си шкембе, чиято белота прозира през парцаливите останки от анцуга; Ричи със странно уязвимо лице без закрилата на очилата; Майк, мълчалив и сериозен, прехапал здраво дебелите си устни. И Бевърли с гордо вдигната глава, с големи лъчезарни очи, с великолепна коса въпреки всичката мръсотия по нея.

Всички ние. Всички сме тук.

И той ги вижда, наистина ги вижда за сетен път, защото нещо му подсказва, че вече никога не ще се съберат всички заедно, седмината — не по този начин. Никой не говори. Бевърли протяга ръце, след миг Ричи и Бен протягат своите. Майк и Еди също. Стан срязва дланите им една по една, а слънцето започва да потъва зад хоризонта и огненото му зарево се превръща в бледо розово сияние. Козодоят отново се обажда, Бил вижда как над водата се въртят първите полупрозрачни мъгли и усеща, че се слива с всичко — това е кратък миг на екстаз, за който не би могъл да разкаже никому, както след двадесет и седем години Бевърли не би могла да разкаже как е зърнала за част от секундата отраженията на двама мъже, нейни приятели от детинство.

Над дърветата и храстите плъзва ветрец, листата шушнат и той си мисли: Това е чудесно място и никога няма да го забравя. Чудесно е, и те са чудесни; всеки от тях е великолепен. Още веднъж долита сладостният, звънък вик на козодоя и за миг Бил се слива и с него, сякаш може да запее, а сетне да изчезне в здрача… да отлети в прегръдката на въздуха.

Поглежда Бевърли и среща усмивката й. Тя затваря очи и разперва ръце настрани. Бил я хваща отляво; Бен отдясно. Бил усеща как топлата й кръв се размесва с неговата. Другите пристъпват напред и всички застават в кръг, запечатали длан до длан в тази своеобразна близост.

Стан гледа Бил настоятелно, почти със страх.

— За-хха-кълнете м-ми се, ч-ч-че ще се въ-ххъ-ърнете — казва Бил. — Закълнете ми се, че ако Тъ-тъ-то не е м-мъртво, ще се въ-ххъ-ърнете.

— Кълна се — казва Бен.

— Кълна се — това е Ричи.

— Да… кълна се — Бев.

— Кълна се — шепне Майк.

— Да. Кълна се — гласецът на Еди е немощен като шумолене на суха тръстика.

— И аз се кълна — шепне Стан, но гласът му секва и той навежда очи.

— Кхъ-ъ-ълна се.

Това е; всичко свършва. Но те остават така още малко, усещайки могъществото в този кръг, в общото си цяло. Светлината разлива по лицата им бледи, гаснещи багри; слънцето вече е залязло и залезът бавно чезне. Стоят в кръг, докато мракът се прокрадва из Пущинака, запълва пътеките, по които са бродили това лято, полянките, по които са играли на гоненица и престрелка, тайните местенца по бреговете, където надълго и широко са обсъждали важните проблеми на детството, или са пушили цигарите на Бевърли, или просто мълчаливо се гледали как по реката пълзят отраженията на облаците. Окото на деня се затваря.

Най-сетне Бен отпуска ръце. Иска да каже нещо, но само поклаща глава и се отдалечава. Ричи се запътва подир него, после Бевърли и Майк си тръгват заедно. Не казват нито дума; изкачват се по насипа към Канзас стрийт и просто си махват с ръце. И когато след двадесет и седем години си спомня за този миг, Бил осъзнава, че всъщност вече никога не са се събрали седмината заедно. Често са били четирима, понякога петима и един-два пъти даже шестима. Но никога седмина.

Той остава последен. Дълго стои с ръце върху летвите на парапета и гледа надолу към Пущинака, а над главата му първите звезди осейват лятното небе. Стои под синевата, стои над мрака и гледа как Пущинакът почернява.

Вече никога не искам да играя там, внезапно си мисли той и с удивление открива, че тази мисъл не му носи нито тревога, нито страх, а само огромно облекчение.

Остава там още малко, после обръща гръб на Пущинака и тръгва към къщи, крачи по тъмния тротоар с ръце в джобовете и от време на време се озърта към къщите на Дери, разливащи мека светлина сред нощния мрак.

След една-две пресечки той се сеща за вечерята и ускорява крачка… а след още една-две започва да си подсвирква.