Стивън Кинг
То (24)

2.

Одра също сънуваше кошмари.

Събуди се изведнъж, подскочи и седна в леглото с чаршаф около кръста, а малките й гърдички подскачаха от бързото, развълнувано дишане.

Също като Том бе сънувала нелепи и страшни видения. Също като Том бе изпитала чувството, че се е превърнала в друг човек… или по-скоро, че собствената й личност е пренесена (и отчасти затрупана) в чуждо тяло и чуждо съзнание. Обкръжаваше я пълен мрак, наоколо имаше други хора и Одра усещаше наближаването на някаква страховита опасност — сами вървяха към заплахата и тя искаше да им изкрещи, че трябва да спрат, да й обяснят какво става… но другата личност, в която бе попаднала, сякаш знаеше и вярваше, че е необходимо.

Усещаше още, че ги преследват и преследвачите постепенно наближават.

В съня Бил беше нейде наблизо, но навярно това чувство се пораждаше от неговия разказ за забравеното детство, защото го виждаше като момченце на десет-дванайсет години — с буйна рижа коса! Стискаше ръката му и смътно усещаше, че го обича безкрайно, че съгласието да продължава напред се крепи върху непоклатимата вяра, че Бил ще защити и нея, и всички други — Бил, Шеф Бил някак ще ги изведе през мрака обратно към белия свят.

И все пак страхът бе непоносим.

Стигнаха до съединението на няколко тунела. Бил спря, огледа се и в това време изотзад долетя гласът на един от другите — момченце с гипсирана ръка, чиято белота едва се мержелееше в мрака:

— Този, Бил. Долният.

— С-си-ххи-игурен ли си?

— Да.

Продължиха нататък, а после стигнаха до вратичка, малка дървена вратичка, висока не повече от метър — такива вратички рисуват в книжките с детски приказки — и върху нея имаше знак. Не помнеше точно какъв беше знакът, някакъв странен йероглиф или символ. Но при вида му ужасът кипна до връхната си точка и тя се изтръгна от чуждото тяло, от тялото на онова момиче, както и

(Бевърли — Бевърли)

да се наричаше то. Събуди се седнала в непознато легло, потна, обезумяла, задъхана, сякаш бе тичала. Плъзна ръце по краката си, почти готова да ги открие изстинали и мокри от водата, в която бе газила насън. Но бяха сухи.

Къде се намираше? Това не беше техният дом в Топанга Кениън, не беше и къщата в Англия. Призрачно, загадъчно място с легло, тоалетна масичка, два стола и телевизор.

— За Бога, Одра, опомни се…

Тя яростно разтри лицето си с длани и замайването постепенно изчезна. Намираше се в Дери. Дери, щат Мейн, където мъжът й бе изживял своето детство… и твърдеше, че не го помни. Е, да, мястото беше непознато и не изглеждаше особено свястно, но поне можеше да се ориентира. Бе пристигнала, защото и Бил беше тук. Утре щеше да го посети в хотел „Градски дом“. Какъвто и ужас да дебнеше тук, каквото и да означаваха белезите по дланите му, двамата заедно можеха да се справят. Щеше да позвъни, да му каже, че е тук и да отиде при него. А после… после…

Всъщност нямаше представа какво ще правят после. Отново я обземаше чувството, че е попаднала в някакво странно, призрачно място. На деветнайсетгодишна възраст бе предприела провинциално турне с една мизерна театрална трупа — четиридесет скучни постановки на „Арсеник и стари дантели“ в четиридесет скучни градчета. Общо за четиридесет и седем скучни дни. Започнаха от зала „Пибоди“ в Масачузетс и свършиха в Сосалито на сцената на едно заведение, наречено „Давай пак, Сам“. И нейде по средата, в някакво забутано градче на Средния Запад — Еймс, щат Айова, или Гранд Айл, щат Небраска, а може би Джубили, Северна Дакота — тя се събуди точно както сега: объркана, изплашена, без да знае кой ден е, в кой град се намира и защо изобщо е там. Не помнеше даже собственото си име.

Сега изпитваше същото. Събуждането не бе прогонило кошмара и тя имаше чувството, че я обгръща мудният ужас на страшен сън. Градчето сякаш се омотаваше около нея като питон. Чувството не беше от най-приятните. Сега съжаляваше, че не бе послушала съвета на Фреди да си стои в Англия.

Съзнанието й се насочи изцяло към Бил, вкопчи се в мисълта за него, както удавник се хваща за сламка, за греда, за всичко, което

(се рее, тук долу всички се реем, Одра)

плава наоколо.

Пронизана от леден хлад, тя кръстоса ръце пред голите си гърди. Потрепери и видя как кожата й настръхва. За момент й се бе сторило, че чува в главата си чужд глас. Сякаш зъл дух се бе вселил в нея.

Полудявам ли? Господи, нима полудявам?

Не, отговори трезвата мисъл. Просто си объркана от пътуването… смяната на часовите пояси… тревогата за Бил. Никой не говори в главата ти. Никой…

— Тук долу всички се реем, Одра — изрече глас от банята. Истински, реален глас. И лукав. Лукав, гаден и зъл. — И ти ще се рееш.

Гласът избухна в сочен кикот, който ставаше все по-глух, докато накрая забълбука като задръстена мивка. Одра изписка… и побърза да затисне устата си с длани.

Не съм чула нищо.

Изрече го високо, като че предизвикваше гласа да възрази. Гласът мълчеше. В стаята цареше тишина. Нейде далече изсвири нощен влак.

Изведнъж копнежът по Бил стана толкова непоносим, че вече нямаше сили да чака до сутринта. Намираше се в стандартна мотелска стая, абсолютно еднаква с другите тридесет и девет стаи на заведението, ала сега и това й се струваше прекалено. Всичко. Когато започнеш да чуваш гласове, всичко е прекалено. Зловещо. Сякаш отново потъваше в кошмара, от който се бе изтръгнала преди малко. Чувствуваше се изплашена и безкрайно самотна. Даже по-лошо, помисли тя. Чувствувам се мъртва. Внезапно сърцето й прескочи два такта. Одра ахна от изненада и се разкашля. Моментално я обзе паника, като че бе окована в тъмницата на собственото си тяло и тя се запита дали пък всички ужаси не се пораждат от някакво заболяване — може би щеше да получи инфаркт. Или вече го бе получила.

Сърцето й продължи да бие, но ритъмът беше ускорен, тревожен.

Одра щракна лампата на нощното шкафче и погледна часовника си. Три и дванадесет. Бил сигурно спеше, но сега това не я интересуваше — нищо не я интересуваше освен желанието да чуе гласа му. Искаше да прекара остатъка от нощта с него. Ако Бил беше до нея, сърцето й щеше да поеме ритъма на неговото и да се успокои. Кошмарите щяха да избягат. Той продаваше кошмари на хората — такъв му беше занаятът — ала на нея носеше само мир и покой. Ако не се броеше онова студено, потайно и смахнато кътче в главата му, той сякаш бе създаден изцяло за тази цел.

Тя взе телефонния справочник, откри номера на „Градски дом“ и го набра.

— „Градски дом“, рецепция.

— Бихте ли ме свързали със стаята на мистър Денброу? Мистър Уилям Денброу.

— Абе тоя човек денем ли спи? — промърмори администраторът и я свърза още преди да се бе опомнила достатъчно, за да запита какво означава това.

Сигналът забръмча… повтори… потрети. Представи си го как спи завит презглава; представи си как ръката му изпълзява изпод чаршафа и опипва за телефона. Неведнъж бе виждала подобна сцена и при този спомен по устните й изгря нежна усмивка. Но усмивката посърна, когато телефонът иззвъня за четвърти път… пети… шести. По средата на седмия сигнал връзката се прекъсна.

— Стаята не отговаря.

— Браво, Шерлок, страхотен извод — пошегува се Одра, макар че сега беше още по-объркана и изплашена. — Сигурен ли сте, че ме свързахте с неговата стая?

— Ми да — каза дежурният. — Има-няма преди пет минути някой от хотела се обади на мистър Денброу. Знам, че отговори, защото лампичката на пулта изгасна чак след една-две минути. Сигурно са го повикали в друга стая.

— От коя стая се обаждаха?

— Не помня. Мисля, че беше на шестия етаж. Но…

Тя остави слушалката. Изпълваше я странна, отчайваща увереност. Жена. Беше му се обадила някаква жена… и той беше отишъл при нея. Ами сега, Одра? Как ще се оправяме с тая история?

Усети, че е готова да се разплаче. Сълзите пареха в очите и носа й, първото ридание бе заседнало на гърлото й като горчива буца. Нямаше гняв, поне засега… само мъчително чувство на загуба и безпомощност.

Одра, овладей се. Прибързваш с изводите. Сега е никое време, сънувала си кошмар и бързаш да си въобразиш, че Бил е хукнал по жени. Може да има и друго обяснение. Сега вземи да седнеш спокойно — не си лягай, и без това няма да заспиш. Светни лампите и довърши книжката, която започна в самолета. Помниш ли какво казваше Бил? Най-доброто приспивателно. Книго-хапче. Край на всякакви щуротии. Край на сърцетупа и гласовете. Кримките са голяма работа. Ще изкараш спокойно до сутринта. И после…

Изведнъж лампата в банята светна — видя блясъка в процепа под вратата. После бравата изщрака и вратата се открехна. Одра се втренчи натам с разширени очи и неволно кръстоса отново ръце пред гърдите си. Сърцето й заподскача под ребрата; в устата й нахлу киселият вкус на адреналин.

Глухият, провлачен глас изрече:

— Тук долу всички се реем, Одра.

Последната дума се разтегли в дълъг, глух, чезнещ писък — Одрааааа — който пак завърши с гнусен, задавен, бълбукащ звук, поразително напомнящ кикот.

— Кой е там? — извика тя и отскочи назад.

Това вече не си го въобразявам, няма начин, не ме убеждавай, че…

Телевизорът щракна. Тя се завъртя и видя по екрана да подскача клоун в сребрист костюм с грамадни оранжеви копчета. Вместо очи на лицето му зееха черни дупки, а когато фалшивите му устни се разтеглиха в още по-широка усмивка, иззад тях надникнаха зъби като бръсначи. В едната си ръка държеше кървава отсечена глава. Изцъклените очи гледаха нагоре, челюстта бе провиснала, но все пак личеше, че е главата на Фреди Файърстоун. Клоунът се кискаше и танцуваше. Размаха главата и по вътрешната страна на екрана полепнаха капки кръв. Одра ги чу как цвърчат от горещината.

Тя се помъчи да изпищи, но от устата й излетя само задавен хленч. Слепешком грабна от стола роклята и чантичката си. Задъхана, пребледняла като платно, тя изхвръкна в коридора и затръшна вратата. Пусна чантичката между краката си и взе да навлича роклята презглава.

— Реем се — весело избълбука гласът зад нея и тя усети как по босата й пета плъзва студен пръст.

Одра отново нададе тъничък, почти беззвучен писък и заподскача по-надалеч от вратата. В процепа отдолу пъплеха бледи мъртвешки пръсти с пурпурно-белезникави безкръвни рани на мястото на олющените нокти. Грубият килим в коридора тихо шушнеше под допира им.

Одра сграбчи ремъчето на чантата и хукна боса към вратата в края на коридора. В сляпата си паника можеше да мисли само за едно — да открие „Градски дом“ и Бил. Нямаше значение дали ще го завари с чужда жена — нека да е в леглото с цял харем, все едно. А щом стигнеше при него, щеше да го накара да я отведе нейде далеч от незнайната страховита твар, обладала това градче.

Изскочи навън и хукна към паркинга, като се озърташе отчаяно за колата. Умът й се бе вцепенил и за миг тя дори не успя да си спомни с каква кола бе дошла. После се сети: Датсун, тютюневокафяв. Видя я, затънала до средата на колелата в ниската къдрава мъгла, и изтича натам. Не можеше да открие ключовете в чантичката си. С нарастваща паника ровеше из хаоса от книжни кърпички, козметика, дребни монети, слънчеви очила и дъвки. Не забеляза нито вехтата камионетка ЛТД, паркирана точно срещу нейната кола, нито мъжа зад волана. Не забеляза кога вратата се отвори и мъжът излезе; мъчеше се да прогони растящата увереност, че е забравила ключовете от Датсуна в стаята. Не можеше да се върне там; не можеше.

Пръстите й докоснаха твърд метален предмет под кутийка ментови бонбони и тя го стисна с тихичък победен вик. За миг помисли с ужас, че това може да е ключът от нейния Ровър, паркиран сега на една лондонска гара, от която я деляха пет хиляди километра. После напипа пластмасовия ключодържател с адреса на агенцията. Дишайки на пресекулки, тя протегна трепереща ръка, налучка ключалката и превъртя ключа. Точно тогава върху рамото й падна тежка ръка и тя изпищя… този път с все сила. Отнякъде й отвърна кучешки лай и пак настана тишина.

Жестоките пръсти се впиха като клещи и я заставиха да се обърне. Над нея се извисяваше подпухнало, изранено лице. Очите блестяха. Когато подутите устни се разтегнаха в нелепа усмивка, тя забеляза, че предните зъби са изкъртени. Нащърбените им остатъци стърчаха свирепо и зловещо.

Тя се опита да каже нещо, но не успя. Ръката стисна още по-силно, пръстите потънаха в рамото й.

— Не съм ли те гледал по филмите? — прошепна Том Рогън.

3.

Без да разменят нито дума, Бил и Бевърли се облякоха набързо и изтичаха навън. Докато отиваха към асансьора, чуха как някъде зад тях звъни телефон — глух, неопределен звук.

— Бил, не е ли твоят?

— Мъ-мъ-може би — отвърна той и натисна бутона на асансьора. — С-с-сигурно се о-ххо-бажда някой от д-д-другите.

Еди ги посрещна с пребледняло, сгърчено от болка лице. Лявата му ръка висеше накриво и нелепата й чупка поразително напомняше старите времена.

— Нищо ми няма — каза той. — Пих два Дарвона. Болката вече не е много лоша.

Но явно не беше и много добра. Пламналите от шока устни бяха стиснати толкова плътно, че почти се губеха.

Бил погледна край него и видя тялото на пода. Един поглед му стигаше, за да се убеди в две неща: че наистина е Хенри Бауърс и наистина е мъртъв. Мина край Еди и коленичи до трупа. Строшена бутилка от минерална вода бе хлътнала в корема на Хенри заедно с парцали от ризата. Полузатворените му очи бяха изцъклени. В озъбената му уста тъмнееха буци съсирена кръв. Пръстите му бяха изкривени като зверски нокти.

Нечия сянка падна до Бил и той се огледа. Беше Бевърли. Тя гледаше Хенри със спокойно, безизразно лице.

— Колко пъти ни е г-г-гонил — каза Бил.

Бевърли кимна.

— Не изглежда остарял. Забелязваш ли, Бил? Изобщо не изглежда остарял. — Изведнъж тя се озърна към Еди, който бе седнал на леглото. Еди изглеждаше остарял; остарял и измъчен. Безполезната ръка лежеше в скута му. — Трябва да повикаме лекар за Еди.

— Не — изрекоха едновременно Бил и Еди.

— Но той е ранен! Ръката му…

— Всичко е к-к-както миналия п-п-път — каза Бил. Той се изправи, хвана я за ръце и се вгледа в лицето й. — Щом и-ххи-злезем навън… щом в и-ххи-грата се включи г-г-градът…

— Ще ме арестуват за убийство — глухо добави Еди. — Или ще арестуват всички ни. Или ще ни поставят под стража. Или нещо друго. После ще има нещастен случай. Един от ония особени нещастни случаи, които стават само в Дери. Може би ще ни пъхнат в затвора и някой обезумял полицай ще ни застреля. Може да умрем от развалена храна или задружно да се обесим в килиите.

— Еди, това е лудост! Това е…

— Тъй ли? — запита той. — Не забравяй, че сме в Дери.

— Но сега сме възрастни! Да не мислиш, че… Нали той е нахълтал тук през нощта… нападнал те е…

— С кха-а-кво? — обади се Бил. — Къде е н-н-ножът?

Тя се озърна, не го откри и коленичи да надникне под леглото.

— Не си прави труда — каза Еди със същия немощен, свистящ глас. — Когато опита да ме намушка, затръшнах вратата върху ръката му. Той изтърва ножа и аз го ритнах под телевизора. Сега е изчезнал. Вече проверих.

— Б-бе-ххе-евърли, п-повикай другите — каза Бил. — Ми-ххи-исля, че ще мога да ш-ш-шинирам ръката на Е-е-еди.

Тя дълго го гледа, после пак сведе очи към трупа на пода. Помисли си, че и най-тъпият полицай би разбрал тутакси какво е ставало тук. В стаята царуваше безпорядък. Ръката на Еди беше счупена. На килима лежеше мъртвец. Очевиден случай на самозащита при нощно нападение. После тя си спомни как преди двадесет и седем години мистър Рос стана, погледна я, спокойно сгъна вестника и се прибра.

Щом излезем навън… щом в играта се включи градът…

Този спомен породи друг — как пребледнялото, изтощено и почти обезумяло момче Бил изрича: Дери е То. Разбирате ли ме?… Където и да отидем… когато То ни докопа, хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. Не разбирате ли какво става? Остава ни само да се помъчим да сложим край преди да е почнало.

Застанала над трупа на Хенри, Бевърли си помисли: И двамата казват, че пак сме се превърнали в призраци. Миналото започва да се повтаря. Изцяло. Като хлапе можех да приема това, защото хлапетата са почти призраци. Но…

— Сигурен ли си? — отчаяно запита тя. — Бил, сигурен ли си?

Бил седеше на леглото до Еди и внимателно опипваше ръката му.

— А т-т-ти не си ли? — запита той. — След вси-ххи-ичко, к-което се случи д-д-днес?

Да. Всичко, което се бе случило. Злокобният, отвратителен край на срещата в ресторанта. Красивата старица, която се бе превърнала в дърта вещица,

(не ме е родила майната, ами тейко ми)

разказите в библиотеката тази вечер и фантастичните събития след това. Всичко това. И все пак… съзнанието й отчаяно крещеше, че трябва веднага да спре, да се вслуша в разума, защото ако не го стори, още тази нощ ще слязат в Пущинака, ще открият там една помпена станция и…

— Не знам — каза тя. — Просто… не знам. Дори след всичко, което се случи, мисля, че можем да повикаме полицията, Бил. Може би.

— П-п-повикай дру-хху-угите — повтори той. — Ще ги ч-ч-чуем кха-а-кво мислят.

— Добре.

Първо позвъни на Ричи, после на Бен. И двамата обещаха да дойдат незабавно. Не питаха какво се е случило. Откри в указателя телефона на Майк и набра номера. Никой не отговори. След като сигналът прозвуча десетина пъти, тя остави слушалката.

— О-ххо-питай б-б-библиотеката — предложи Бил. Той беше свалил от по-малкия прозорец релсите на завесите и ги пристягаше около ръката на Еди с пояса от халата и шнура от долнището на пижамата му.

Преди Бевърли да открие номера, на вратата се почука. Бен и Ричи пристигаха заедно — Бен по джинси, с разпасана риза, а Ричи по елегантен сив панталон и горнище от пижама. Очите му боязливо огледаха стаята иззад дебелите стъкла на очилата.

— За Бога, Еди, какво се е случило с…

— Господи! — възкликна Бен. Беше видял мъртвия Хенри.

— Т-т-тихо! — нареди Бил. — И з-затворете вра-хха-атата.

Бен направи три крачки към трупа, после спря, сякаш се боеше, че Хенри може да скочи насреща му. Озърна се безпомощно към Бил.

— Ра-ххаз-правяй т-ти — каза Бил на Еди. — Про-ххо-клетото з-з-заекване с-се вло-ххо-шава н-н-непрекъснато.

Докато Еди разказваше накратко какво се е случило, Бевърли откри номера на Общинската библиотека и го набра. Предполагаше, че Майк може да е заспал там — навярно имаше кушетка в кабинета си. Но не бе очаквала онова, което се случи — отсреща вдигнаха слушалката още след втория сигнал и непознат мъжки глас изрече:

— Ало.

— Ало — отвърна тя, като се озърташе към другите и енергично размахваше показалец пред устните си. — Там ли е мистър Хенлън?

— Кой се обажда? — запита гласът.

Тя облиза устни. Бил я гледаше втренчено. Бен и Ричи също бяха извърнали глави към нея. В гърдите й се разля първият хлад на истинска тревога.

— А вие кой сте? — запита тя. — Не сте мистър Хенлън.

— Аз съм началникът на местната полиция Андрю Радмейкър — отвърна гласът. — В момента мистър Хенлън се намира в Общинската болница. Преди малко е бил нападнат и тежко ранен. А сега моля да ми кажете коя сте. Искам да знам името ви.

Но тя почти не чу последните думи. Вълните на потресението я разтърсваха, люшкаха я шеметно нейде навън и обратно в тялото й. Мускулите на корема, бедрата и слабините й изведнъж станаха някак чужди и отпуснати. През главата й прелетя безстрастна мисъл: Сигурно така става, когато човек е готов от страх да напълни гащите. Ясна работа. Просто губиш контрол над тия мускули…

— В какво състояние е мистър Хенлън? — чу тя собствения си глас да шушне като смачкана хартия.

После Бил се озова до нея, с ръка на рамото й, а заедно с него бяха Бен и Ричи, и тя изпита огромна благодарност към тях. Протегна свободната си ръка и Бил я стисна. Ричи положи длан върху китката на Бил, Бен прибави и своята. Еди се бе приближил и притисна най-отгоре здравата си ръка.

— Моля да ми кажете името си — рязко изрече Радмейкър и за миг от дъното на душата й треперещата страхливка, отгледана от тревогите на Ал Марш и Том Рогън, бе готова да отговори: Името ми е Бевърли Марш и се намирам в хотел „Градски дом“. Моля ви, изпратете тук мистър Нел. В стаята лежи мъртъв мъж, който всъщност е наполовина момче и всички ужасно се страхуваме.

— Аз… не мога да ви кажа — измънка тя. — Засега.

— Какво знаете за произшествието?

— Нищо — смаяно отвърна тя. — От къде на къде смятате, че знам нещо? Боже Господи!

— Значи просто имате навик да се обаждате в библиотеката всяка сутрин около три и половина, така ли? — сряза я Радмейкър. — Стига глупости, госпожице. Тук е имало опит за убийство, а ако съдя по вида на мистър Хенлън, до изгрев-слънце може вече да си е чисто убийство. Пак ви питам: коя сте и какво знаете за произшествието?

Тя затвори очи, впи пръсти в ръката на Бил и отново запита:

— Може ли да умре? Не ми ли го казвате само за да ме сплашите? Наистина ли може да умре? Моля ви, кажете ми.

— Ранен е много тежко. И ако това не ви плаши, госпожице, трябва сериозно да се замислите. А сега искам да знам коя сте и защо…

Тя видя като насън как ръката й бавно заплува из въздуха и пусна телефонната слушалка върху вилката. Погледна към Хенри и гледката я разтърси като студена плесница. Едното му око се бе затворило. Другото, разкъсаното, продължаваше да изтича навън.

Хенри сякаш й намигаше.

4.

Ричи се обади в болницата. Бил отведе Бевърли до леглото и тя седна край Еди, зареяла поглед в пустотата. Очакваше да заплаче, но сълзите не идваха. Единственото й силно и ясно чувство бе желанието някой да закрие Хенри. Намигането му съвсем не беше забавно.

Като по вълшебство Ричи се превърна в репортер на „Дери нюз“. От сигурен източник бил узнал, че главният общински библиотекар мистър Майкъл Хенлън бил нападнат тази нощ на работното си място. Може ли болницата да даде сведения за неговото състояние?

Ричи замълча и се вслуша, поклащайки глава.

— Разбирам ви, мистър Керпаскян… с „К“ ли се пише? Да? Чудесно. И вие сте…

Той отново се вслуша, вече толкова увлечен в собствената си фантазия, че свободната му ръка драскаше из въздуха по невидим бележник.

— Аха… аха… да. Да, разбирам. Е, при подобни случаи обикновено цитираме „осведомен източник“. А по-късно можем… аха… точно така! Съвършено вярно! — Ричи добродушно се разсмя и избърса потта от челото си. Отново се вслуша. — Добре, мистър Керпаскян. Да. Ще ви… да, записах го, К-Е-Р-П-А-С-К-Я-Н, точно така! Чешки евреин, тъй ли? Наистина! Това е… това е невероятно. Да, няма да забравя. Лека нощ. Благодаря ви. — Ричи остави слушалката и затвори очи. — Господи! — възкликна той с глух, измъчен глас. — Господи! Господи! Господи! — Замахна, сякаш искаше да събори телефона от шкафчето, но насред жеста отпусна ръка. Свали очилата и ги избърса с горнището на пижамата си. После се обърна към другите. — Жив е, но в критично състояние. Хенри го е накълцал като коледна пуйка. Една от раните засегнала бедрената артерия и той е загубил толкова много кръв, че самите доктори се чудят как е оживял. Успял да си сложи импровизиран турникет и това го спасило. Иначе щял да умре преди да го открият.

Бевърли се разхълца. Плачеше като дете, закривайки лицето си с длани. Нейните ридания и свистящият дъх на Еди бяха единствените звуци в стаята.

Най-сетне Еди наруши мълчанието:

— Не само Майк е станал на коледна пуйка. Хенри изглеждаше тъй, сякаш току-що беше изкарал дванайсет рунда с Роки Балбоа в магазин за домашни потреби.

— О-ххо-още ли искаш д-да п-п-повикаме пхо-о-лицията, Бев?

На нощното шкафче имаше книжни кърпички, но локвата минерална вода ги бе превърнала в безформена разкашкана маса. Заобикаляйки отдалече Хенри, Бевърли мина в банята, взе една кърпа и я пъхна под студената вода. С наслада усети хладното докосване върху горещото си, подуто лице. Сега отново можеше да мисли ясно — не разумно, но поне ясно. Изведнъж я обзе увереност, че ако опитат да си служат с разума, неминуемо ще загинат. Онова ченге. Радмейкър. Той подозираше нещо. И защо не? Човек не се обажда току-така в три и половина сутринта. Той бе предположил, че обаждането се дължи на престъпно съучастие. А какво щеше да предположи, ако узнаеше, че тя се е обадила от стая, където лежи мъртъв човек с нащърбена бутилка в корема? Че тя и още четирима пришълци са пристигнали предния ден за дружеска среща и този тип просто е наминал да ги поздрави? Би ли приела подобна история на негово място? Би ли я приел който и да било? Разбира се, можеха да подкрепят разказа си с твърдението, че са се върнали, за да доубият чудовището, което живее в каналите под града. И това сигурно би добавило убедителна нотка на неподправен реализъм.

Тя излезе от банята, погледна Бил и каза:

— Не. Не искам да викаме полицията. Мисля, че Еди е прав — може да ни се случи нещо. Нещо окончателно. Но не е там работата. — Тя огледа четиримата един по един. — Заклехме се да го направим. Заклехме се. Братчето на Бил… Стан… всички други… а сега и Майк. Готова съм, Бил.

Бил огледа останалите.

Ричи кимна.

— Добре, Шеф Бил. Да опитаме.

— Шансовете са по-лоши от когато и да било — каза Бен. — Сега липсват двама от нас.

Бил мълчеше.

— Добре — кимна Бен. — Тя е права. Заклехме се.

— Е-е-еди?

Еди се усмихна измъчено.

— Май пак ще слизам на конче по оная стълба, а? Ако още я има.

— Само че тоя път няма кой да хвърля камъни — обади се Бевърли. — Те са мъртви. И тримата.

— Започваме ли, Бил? — запита Ричи.

— Дъ-дъ-да — каза Бил. — М-мисля, ч-ч-че е време.

— Може ли да ви кажа нещо? — внезапно запита Бен.

Бил го погледна и леко се усмихна.

— З-з-заповядай.

— Вие сте най-добрите приятели, които някога съм имал — каза Бен. — Каквото и да се случи. Просто… нали разбирате, исках да ви го кажа.

Бен плъзна поглед по техните мрачни и тържествени лица.

— Радвам се, че си спомних за вас — добави той.

Ричи изсумтя. Бевърли се изкиска. После вече всички се смееха и се гледаха както някога въпреки факта, че Майк може би умираше в болницата или вече бе мъртъв; въпреки факта, че ръката на Еди (отново) бе счупена; въпреки факта, че бяха настанали най-мрачните предутринни часове.

— Ама такъв си сладкодумник, Камара — избъбри през смях Ричи, бършейки просълзените си очи. — Трябваше него да го направим писател, Шеф Бил.

Продължавайки да се усмихва лекичко, Бил каза:

— И к-к-като стана дума…

5.

Потеглиха с лимузината на Еди. Зад волана седеше Ричи. Ниската мъгла се сгъстяваше, течеше по улиците като цигарен дим, без да достига до мътните улични лампи. Отгоре като ледени късчета блестяха ярки, пролетни звезди… но когато наклони глава към полуотвореното прозорче отдясно, Бил сякаш чу в далечината пролетни гръмотевици. Нейде отвъд хоризонта прииждаха буреносни облаци.

Ричи включи радиото и гласът на Джин Винсънт запя „Би-боп-а-лула“. Натисна друго копче и хвана песен на Бъди Холи. При третия опит Еди Кокран запя „Летен блус“.

— Бих искал да ти сервирам, синко, обаче не си пълнолетен — изрече плътен басов глас.

— Изключи го, Ричи — тихо каза Бевърли.

Той се пресегна, но ръката му застина във въздуха.

— Не изключвайте радиоапаратите, очаквайте нашето продължение на рок шоу „Старите покойници“ с участието на Ричи Тозиър! — пискливо се закиска клоунският глас през песента на Еди Кокран, китарните акорди и щракането с пръсти. — Не пипайте копчето, останете на тази вълна с царете на рока, няма ги вече в класациите, но ще останат в сърцата ни, идвайте, слушайте, идвайте всички! Тук долу свирим всиииички хитове! Всиииич-ки хитове! А ако не ми вярвате, послушайте само славния гост-дисководещ от гробището Джорджи Денброу! Кажи им, Джорджи!

И изведнъж от радиото проплака братчето на Бил.

— Ти ме прати навън и То ме уби! Мислех, че То е в мазето, Шеф Бил, мислех, че То е в мазето, но То беше в канала, То беше в канала и ме уби, ти му позволи да ме убие, Шеф Бил, ти му поз…

Ричи блъсна радиото толкова яростно, че копчето отхвръкна и се търкулна на пода.

— Вехтият рокендрол съвсем се е скапал — изрече той с треперещ глас. — Бев е права, по-добре да минем без музика, какво ще речете?

Никой не отговори. В светлината на прелитащите улични лампи лицето на Бил беше застинало, бледо и умислено. На запад отново изтътна гръмотевица и този път всички я чуха.

6.

Същият стар мост.

Ричи спря край него. Излязоха, пристъпиха до парапета — същият стар парапет — и се вгледаха надолу.

Същият стар Пущинак.

Отминалите двадесет и седем години сякаш не го бяха докоснали; единствената новост — надлезът на магистралата — изглеждаше за Бил нереална и ефимерна като комбиниран филмов кадър. Хилави дръвчета и шубраци лъщяха сред ниската мъгла и той си помисли: Навярно точно това или нещо подобно имаме предвид, когато говорим за постоянство на паметта, нещо, което виждаш в подходящ момент и от подходяща точка — образ, който бълва вълнение като ракетна дюза. Виждаш го толкова ясно, че всичко станало после просто изчезва. Ако копнежът е онова, което затваря кръга между свят и желание, то сега кръгът е затворен.

— Хъ-хъ-хайде — каза той и прескочи парапета.

Другите го последваха надолу по сипея сред малка каменна лавина. Когато стигнаха долу, Бил неволно потърси с поглед Силвър под моста и веднага се разсмя. Силвър беше подпрян в гаража на Майк. Навярно за него нямаше роля в предстоящите събития, макар че това би било странно след вчерашната му поява.

— О-ххо-тведи ни т-там — обърна се той към Бен.

Бен го погледна и в очите му се четеше ясната мисъл: Не се занасяй, Бил, двадесет и седем години са минали. После той кимна и навлезе в храсталака.

Пътеката — тяхната пътека — бе изчезнала отдавна и трябваше да се провират през гъсти трънаци, къпини и диви хортензии, разпръскващи тежък, едва ли не задушлив аромат. Наоколо приспивно пееха щурци, тук-там из мрака подскачаха светулки — подранили предвестници на лятното великолепие. Бил помисли, че навярно и днес тук играят деца, ала те сигурно си имаха собствени тайни проходи и пътеки.

Стигнаха до полянката, където някога бяха изградили къщичката, но сега нямаше никаква поляна. Всичко беше обрасло с храсти и ниски борчета.

— Гледайте — прошепна Бен и прекоси поляната (в паметта им тя все още бе тук, просто полузакрита от още един комбиниран кадър). Наведе се и дръпна нещо. Беше махагоновата врата, която някога домъкнаха от сметището, за да довършат покрива на къщичката. Сега лежеше захвърлена в храсталака и изглеждаше недокосната поне от десетина години. По мръсната й повърхност се бяха вкопчили повивни растения.

— Остави я, Камара — промърмори Ричи. — Минали работи.

— О-ххо-тведи ни т-там, Б-бен — повтори изотзад Бил.

И водени от Бен те заслизаха към Кендъскиг, наляво от една поляна, която вече не съществуваше. Ромонът на вода постепенно се засилваше, но все пак едва не паднаха в реката, преди да я забележат — по ръба на стръмния бряг шубраците се сливаха в плътна стена. Почвата се срути под каубойските ботуши на Бен и Бил го удържа за яката.

— Благодаря — каза Бен.

— Няма защо. На-хха-времето щеше да ме п-п-повлечеш след с-с-себе си. С-сега на-хха-татък ли?

Бен кимна и ги поведе по обраслия бряг, водейки отчаяна борба с къпинаците. Мислеше си колко лесно е с едно небрежно привеждане да се провреш под храстите (истинските и въображаемите), когато си висок само метър и двайсет. Е, всичко се променя. Днес, скъпи момченца и момиченца, ще учим, че колкото повече се променят нещата, толкова повече се променят. Онзи, дето казал, че колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите, явно е бил малоумен. Защото…

Кракът му закачи нещо, той шумно се просна по корем и едва не перна глава в бетонния цилиндър на помпената станция. Шахтата тънеше сред гъсто валмо от къпинови стъбла. Докато се изправяше, откри, че лицето и ръцете му са изподрани поне на двадесетина места.

— От мен да мине, нека да са тридесет — промърмори той, усещайки как по бузите му се стичат тънки струйки кръв.

— Какво? — запита Еди.

— Нищо.

Той се наведе да види какво го бе препънало. Вероятно клон.

Но не беше клон, а масивен железен капак. Някой го бе съборил.

Разбира се, помисли Бен. Ние го съборихме. Преди двадесет и седем години.

Но още преди да забележи лъскавите драскотини по ръждивото желязо, той осъзна, че мисълта е нелепа. Тогава помпата не работеше. Рано или късно някой трябва да бе дошъл да я поправи и после да върне капака на място.

Той се изправи и петимата надзърнаха в цилиндъра. Чуваха тихия плисък на капеща вода. Нищо повече. Ричи бе събрал всички кибрити от стаята на Еди. Запали цяло блокче и го метна вътре. За миг зърнаха влажните вътрешни стени и безмълвния масивен силует на помпата. Нищо повече.

— Може да е свален отдавна — тревожно каза Ричи. — Нищо не доказва, че е станало дн…

— Било е съвсем наскоро — прекъсна го Бен. — Не преди последния дъжд.

Той взе ново кибритче от Ричи, драсна една клечка и им показа пресните драскотини по капака.

— Има н-нещо о-ххот-долу — каза Бил след като клечката догоря.

— Какво? — запита Бен.

— Не в-видях т-т-точно. При-ххи-личаше на р-ремък. П-п-помогнете ми с Р-ричи д-да го о-ххо-бърна.

Подхванаха капака и го преметнаха като грамадна монета. Този път Бевърли драсна кибрита и Бен предпазливо вдигна чантата, която бе лежала под желязото. Държеше я за ремъка. Бевърли се накани да духне клечката и в този момент видя лицето на Бил. Застина неподвижно и чак когато пламъчето опари пръстите й, тя го изтърва с тих стон.

— Бил? Какво има? Какво е станало?

Очите на Бил сякаш се бяха вцепенили. Не можеха да се откъснат от ожулената кожена чанта с дълъг ремък. Изведнъж си спомни каква песен свиреше радиото в магазина за кожени изделия, докато купуваше тази чанта. „Летни нощи в Сосалито“. Това бе последната капка в чашата на безумието. В устата му не бе останала и капчица слюнка; езикът и небцето бяха станали гладки и сухи като хромирана автомобилна броня. Чуваше щурците, виждаше светулките, усещаше мириса на буйна зеленина наоколо и си мислеше: Това е нов трик, нова илюзия, тя е в Англия и всичко това е просто евтин номер, защото То се страхува, о, да, може би вече не е толкова самоуверено, колкото преди месеци, когато ни повика, тъй че дай да не се вдетиняваме, Бил, бъди сериозен — според теб колко ожулени кожени чанти с дълги ремъци има на тоя свят? Милион? Десет милиона?

Навярно повече. Но имаше само една такава. Беше я купил за Одра от едно магазинче за кожени изделия в Бърбанк и докато я разглеждаше, по радиото свиреха „Летни нощи в Сосалито“.

— Бил?

Ръката на Бевърли разтърсваше рамото му. Отдалече. Двадесет и седем левги под водата. Как се казваше групата, която пееше „Летни нощи в Сосалито“? Ричи сигурно знаеше.

— Аз знам — изрече Бил право в разширените от страх очи на Ричи и се усмихна. — Казваше се „Дизел“. Страхотна памет имам, нали?

— Бил, какво ти става? — прошепна Ричи.

Бил изкрещя. Грабна кибрита от Бевърли, драсна клечка и изтръгна чантата от ръцете на Бен.

— За Бога, Бил, какво…

Той дръпна ципа и преобърна чантата. Отвътре се изсипаха толкова типични за Одра дреболии, че налетялото малодушие го накара да изкрещи отново. Сред кърпички, дъвки и грим видя кутийка ментови бонбони… и златната запалка, подарък от Фреди Файърстоун по случай подписването на договора за „Таванската стая“.

— Жъ-жъ-жена ми е долу — каза той, после падна на колене и се зае да тъпче всичко обратно в чантата. Дори не усети, че отмята с длан от очите си отдавна изчезнали кичури.

— Жена ти? Одра? — В огромните очи на Бевърли блестеше изненада и страх.

— Нейната ч-ч-чанта. Нейните в-вещи.

— Божичко, Бил — промърмори Ричи. — Знаеш, че това не може да бъ…

Бил бе открил портфейла от крокодилска кожа. Отвори го и вдигна ръка нагоре. Ричи драсна нова клечка и зърна лицето, което бе виждал в пет-шест филма. Макар и не чак толкова интересна, снимката в шофьорската книжка беше напълно убедителна.

— Но Хъ-хъ-хенри е мъртъв, Виктор и Бълвоча също… кой я е хванал тогава? — Бил се изправи и ги огледа с трескави очи. — Кой я е хванал?

Бен положи ръка на рамото му.

— Май ще е най-добре да слезем и да разберем, а?

Бил се озърна, сякаш се чудеше кой точно говори, после очите му се избистриха.

— Д-да — кимна той. — Е-е-еди?

— Бил, съжалявам…

— Мо-ххо-ожеш ли д-да ме яхнеш?

— Едно време можех.

Бил се приведе и Еди преметна дясната си ръка около шията му. Бен и Ричи го повдигнаха, за да се прихване с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи… и за миг му се стори, че чува как най-грозната кавалерия на света препуска в атака през храстите. Озърна се, очаквайки да види как тримата изскачат от мъглата и къпинаците, ала не чу нищо освен тихия пукот на далечния бамбук под напора на засилващия се вятър. Старите врагове бяха мъртви.

Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка и скоба по скоба. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и той едва дишаше. Нейната чанта, мили Боже, как е попаднала нейната чанта тук? Няма значение. Но ако Те има, Боже, и ако приемаш заявки, нека тя да е жива и здрава, нека не страда заради онова, което извършихме с Бевърли тази нощ или заради онова, което извърших едно лято, когато бях още момче… а дали не е бил клоунът? Дали не я е хванал Боб Грей? Ако е бил той, не знам дали сам Господ може да й помогне.

— Страх ме е, Бил — тъничко прошепна Еди.

Краката на Бил потънаха в студена, застояла вода. Той стъпи сред нея и си спомни хладния допир, влажната воня, потискащия страх, който му вдъхваше този тесен бетонен затвор… а между другото, какво бе станало после? Как бяха преминали надолу по тия тръби и тунели? Къде бяха отишли и как бяха излезли на воля? Все още не си спомняше; сега можеше да мисли само за Одра.

— И м-м-мене.

Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато нахлулата в панталона студена струя докосна тестисите му. После двамата се изправиха във вода до прасците и зачакаха другите да слязат по скобите.