Стивън Кинг
То (21)

2.

имаваме. Не искам да оставям к-к-кочина. И без туй на т-татко му е…

Той засече на буквата „п“ и след титанично усилие най-сетне изплю: „писнало от мен“.

Ричи демонстративно избърса бузата си.

— Ей, Пелтек, като организираш душове, раздаваш ли и кърпи?

Бил се престори, че замахва срещу него. Ричи се сви и запищя с Гласа на Пиканини.

Бен почти не им обръщаше внимание. Гледаше как Бил подрежда инструментите един по един в светлината на лампата. Част от съзнанието му мечтаеше някой ден и той да си има такава чудесна работилница. Но всичко останало се съсредоточаваше върху предстоящата задача. Нямаше да е толкова трудно колкото отливането на сребърни куршуми, но все пак трябваше да внимава. Не биваше да допусне калпава работа. Предстоеше му да предприеме нещо, което бе измислил сам, без чужди съвети и планове.

Бил държеше Бен да отлее топчетата, също както преди това бе настоявал именно Бевърли да носи прашката. Тия неща подлежаха на обсъждане и наистина бяха обсъждани многократно, но едва след двадесет и седем години, докато разказваше за тях, Бен осъзна странното: никой не бе и помислил да се усъмни в способността на сребърното топче да унищожи чудовището — доказваха я стотици, може би даже хиляди филми на ужаса.

— Добре — каза Бен. Изпука със ставите на пръстите си и погледна Бил. — У теб ли са калъпите?

— А! — трепна Бил. — Е-е-ето ги.

Той бръкна в джоба си и извади нещо увито в носна кърпа. Сложи го на тезгяха и разгъна кърпата. Вътре имаше две матови стоманени топчета с малки дупчици. Калъпи за отливане на сачми.

След като решиха да се откажат от куршумите, Бил и Ричи бяха отишли в библиотеката да проучат как се отливат сачми за лагери. „Много работни момчета сте — каза им мисис Старет. — Миналата седмица проучвахте огнестрелните оръжия, сега пък лагерите. И то през ваканцията!“

„Не искаме да затъпеем — отвърна Ричи. — Нали, Бил?“

„Тъ-тъ-точно така.“

Оказа се, че отливането на сачми е нищо и половина, стига да имаш калъпи. Единственият сериозен въпрос беше откъде да ги намерят. С дискретно подпитване изкопчиха необходимите сведения от Дзак Денброу… и никой от Неудачниците не бе удивен, когато узнаха, че с подобни калъпи разполага само един магазин в Дери — „Кичънър. Прецизни инструменти и матрици“. Негов притежател и управител се оказа праправнукът на някогашните собственици на разрушената стоманолеярна.

Бил и Ричи потеглиха към магазина с всички пари, които Неудачниците бяха успели да съберат — десет долара и петдесет и девет цента. Когато Бил запита колко могат да струват два петсантиметрови калъпа, Карл Кичънър — който приличаше на кръчмарски ветеран и вонеше на вехто конско наметало — поиска да знае какво смятат да правят с тях. Ричи предостави думата на Бил, защото опитът му подсказваше, че така ще е по-лесно — децата си правеха майтап със заекването, но възрастните се смущаваха. Понякога това се оказваше невероятно удобно.

Бил едва бе стигнал до средата на предварително подготвеното обяснение — някакъв училищен проект за модел на вятърна мелница — когато Кичънър му направи знак да млъква и съобщи невероятната цена на матриците: петдесет цента едната.

Поразен от щурия късмет, Бил му подаде смачкана доларова банкнота.

— Не се надявайте да ви дам торбичка — заяви Карл Кичънър и кървясалите му очи ги огледаха с високомерното презрение на човек, който е видял всичко на тоя свят, че и нещо отгоре. — Торбичка се полага, ако похарчите поне пет долара.

— Няма ни-ххи-ищо, с-сър — увери го Бил.

— И не ми се мотайте пред магазина — добави Кичънър. — Косите ви отдавна плачат за бръснар.

Когато излязоха навън, Бил подхвърли:

— За-хха-белязал ли си, Р-р-ричи, че въ-въ-възрастните не щат да ти про-ххо-дадат нищо, освен ш-ш-шоколад, к-к-комикси и д-да речем билети за к-к-кино, ако не к-к-кажеш за кха-а-кво ти е.

— Ами да — кимна Ричи.

— З-защо? Защо е т-т-така?

— Защото ни смятат за опасни.

— Ами? Т-т-тъй ли ми-ххи-ислиш?

— Аха — изкиска се Ричи. — Навит ли си сега да се мотаем пред магазина? Ще си вдигнем яките, ще се зъбим на хората и ще чакаме да ни порасне косата.

— Мъ-мъ-майната ти — каза Бил.

3.

— Добре — каза Бен, след като огледа внимателно калъпите и ги остави на тезгяха. — Чудесно. А сега…

За да не му пречат, всички се бяха отдръпнали и го оглеждаха както някой пълен невежа в механиката гледа техника, застанал до повредената му кола. Бен не ги забелязваше. Беше се съсредоточил изцяло върху предстоящата работа.

— Подай ми оная гилза — каза той. — И оксижена.

Бил му подаде срязаната гилза от снаряд. Преди години Дзак Денброу я бе взел за спомен от деня, в който армията на генерал Патън се готвеше да форсира последната водна преграда и да стъпи на германска територия. Когато Бил беше съвсем малък, а Джордж още подмокряше пелените, татко им я използуваше за пепелник. По-късно той отказа цигарите и гилзата изчезна някъде. Преди седмица Бил я откри сред вехториите в дъното на гаража.

Бен затегна гилзата в менгемето и пое оксижена от Бевърли. Бръкна в задния си джоб, извади сребърния долар и го пусна в импровизирания тигел. Монетата глухо издрънча.

— Това е от татко ти, нали? — запита Бевърли.

— Да — каза Бен, — но не си го спомням добре.

— Сигурен ли си, че искаш да го разтопиш?

Той я погледна и се усмихна.

— Да.

Тя отвърна на усмивката. Повече не му трябваше. Ако се бе усмихнала два пъти, Бен охотно щеше да отлее топчета за цял взвод върколаци. Той побърза да извърне глава.

— Добре. Готови сме. Няма проблеми. Просто е като две и две, нали?

Другите кимнаха неуверено.

След години Бен щеше да помисли: Днес е друго, днес всяко хлапе може да си купи пропанова горелка… или пък да я намери в работилницата на татко си.

Но през 1958 година нямаше такива неща; Бевърли се тревожеше, защото оксиженът на Дзак Денброу беше от старите, със стоманени бутилки. Бен усещаше това и искаше да я успокои, но се боеше, че гласът му може да затрепери.

— Не се тревожи — каза той на Стан, който стоеше до Бевърли.

— Ъ? — примига насреща му Стан.

— Не се тревожи.

— Че аз изобщо не се тревожа.

— А. Стори ми се неспокоен. Просто исках да ти кажа, че тая работа е съвсем безопасна. За в случай, че се тревожиш.

— Какво ти е, Бен?

— Нищо ми няма — промърмори Бен. — Подай кибрита, Ричи.

Ричи му подаде кутийка кибрит. Бен завъртя крана и поднесе запалена клечка към горелката. Раздаде се глух пукот и отвътре изхвръкна оранжев огнен език. Бен регулира струята докато пламъкът посиня, после го приближи към дъното на гилзата.

— Носиш ли фунията? — запита той.

— Т-т-тук е — отвърна Бил и му подаде тенекиената фуния, която бяха направили през деня. Малката дупчица в основата съвпадаше почти идеално с отворите на двата калъпа. Бен бе постигнал това на око, без да измерва. Бил буквално се бе смаял от тази точност, но не знаеше как да го каже, без да смути приятеля си.

След като се увлече в работата, Бен вече можеше да заговори на Бевърли със сухия тон на хирург, който се обръща към дежурната сестра.

— Бев, ти имаш най-стабилна ръка. Пъхни фунията в отвора. Само че първо си сложи ръкавица, за да не те изгоря.

Бил й подаде една от работните ръкавици на баща си. Бевърли намести тенекиената фуния над първия калъп. Всички мълчаха. Съскането на горелката сякаш се засилваше. Останалите гледаха синия пламък с присвити, почти затворени очи.

— Чъ-чъ-чакай — внезапно каза Бил и хукна към къщи. След малко се върна с евтини слънчеви очила „Костенурка“, които се валяха в едно кухненско чекмедже още от миналата година. — Сло-о-ожи т-това, К-к-камара.

Бен взе очилата, ухили се и ги намести на носа си.

— Мама му стара, ами че това е Фейбиън! — възкликна Ричи. — А може да е Франки Авалон или някой друг образ от „Естраден подиум“.

— Да ти го набутам в човката, Мръсна уста — сряза го Бен, но неволно се разкиска. Идеята, че може да прилича на Фейбиън, беше прекалено нелепа. Пламъкът трепна и той престана да се смее; цялото му внимание отново се концентрира в една-единствена точка.

Две минути по-късно Бен подаде горелката на Еди, който я стисна боязливо със здравата си ръка.

— Готово е — каза той на Бил. — Подай ми другата ръкавица. Бързо! Бързо!

Бил му подаде ръкавицата. Бен я надяна и подхвана гилзата, докато с другата ръка въртеше лоста на менгемето.

— Дръж здраво, Бев.

— Готова съм, не чакай — рапортува тя.

Бен наклони гилзата над фунията. Другите видяха как между двете съдини се стрелна струйка разтопено сребро. Бен наливаше умело; не разля нито капка. И за миг се почувствува наелектризиран. Всичко наоколо му се струваше увеличено и окъпано в ослепителна бяла светлина. В този миг не беше познатият шишко Бен Ханском, който носеше анцузи, за да прикрива шкембето и циците си; превръщаше се в бог Тор — небесния ковач на мълнии.

После чувството изчезна.

— Добре — каза той. — Ще трябва пак да подгрея среброто. Пъхнете пирон или нещо подобно в отвора, преди да е застинал пълнежът.

Стан свърши тази работа.

Бен отново затегна гилзата в менгемето и пое горелката от Еди.

— А сега номер две — каза той.

И продължи работата.

4.

Десет минути по-късно всичко беше готово.

— А сега какво? — запита Майк.

— Сега ще поиграем един час на „Монопол“ — отвърна Бен, — докато изстинат отливките. После разцепваме калъпите със секач и край на работата.

Ричи тревожно погледна напукания циферблат на своя „Таймекс“, който бе минал безброй премеждия, но все още продължаваше да цъка.

— Кога ще се върнат вашите, Бил?

— Н-н-няма да е пре-ххе-еди де-десет и п-п-половина — каза Бил. — Те са на двойна п-п-прожекция в „А-а-а…“

— „Аладин“ — вметна Стан.

— Аха. А п-после ще отскочат да хапнат п-п-пица. П-почти винаги п-правят така.

— Значи имаме сума ти време — каза Бен.

Бил кимна.

— Да вървим тогава — предложи Бевърли. — Трябва да се обадя у дома. Обещах. И докато говоря, никой да не е гъкнал. Баща ми мисли, че съм на игрите в Общинския клуб и че ще ме докарат обратно с кола.

— Ами ако отиде да те прибере по-рано? — запита Майк.

— Тогава ще стане мътна и кървава — въздъхна Бев.

Аз ще те защитя, Бевърли, помисли Бен. В главата му мигновено изплува видение с толкова прекрасен край, че той потрепери от наслада. Бащата на Бев започва да я тормози — да крещи и прочие (дори и във видение не можеше да му хрумне колко свиреп е ядът на Ал Марш). Бен се хвърля пред нея и казва на Марш да си трае.

Ако си дириш белята, шишко, продължавай да защитаваш дъщеря ми.

По природа Ханском е кротък книжен червей, ала когато го разярят, се превръща в кръвожаден тигър. Той се изпъчва пред Ал Марш и заявява откровено: За да се добереш до нея, първо ще трябва да минеш през мен.

Марш пристъпва напред… после се вцепенява от стоманения блясък в очите на Ханском.

Ще съжаляваш, мърмори той, но си личи, че борческият дух го е изоставил напълно. В крайна сметка се оказва, че е бил прост книжен тигър.

Не знам защо, но малко се съмнявам, отвръща Ханском, сетне се усмихва като Гари Купър и бащата на Бевърли позорно отстъпва.

Какво те прихвана, Бен? — провиква се Бев и в очите й греят звезди. Мислех, че си готов да го убиеш!

Да го убия ли? — учудва се Ханском, а по устните му продължава да играе усмивката на Гари Купър. Няма начин, малката. Може да е подлец, но си остава твой баща. Ако се държах малко грубичко, то е защото видя ли някой да те закача, почва да ме стяга шапката. Разбираш ли?

Бевърли се хвърля в обятията му и го целува (по устните! право по УСТНИТЕ!). Обичам те, Бен! — ридае тя. Той усеща как малките й гърдички плътно се притискат към него и…

Бен потръпна и с отчаяно усилие прогони прекрасното видение. От вратата Ричи го питаше няма ли да дойде и той осъзна, че е останал сам в работилницата.

— Да — каза Бен и разтърси рамене. — Разбира се, че идвам.

— Одъртяваш, Камара — каза Ричи и го потупа по гърба докато излизаше навън. Бен се ухили и метна ръка през рамото му.

5.

Обаждането на Бевърли мина без произшествия. От майка си разбра, че баща й се е върнал късно от работа, задрямал пред телевизора и едва се добрал до леглото.

— Има ли кой да те докара, Беви?

— Да. Таткото на Бил Денброу обеща да направи една обиколка с колата.

В гласа на мисис Марш внезапно се вмъкна тревога.

— Да не би да си на среща, Беви?

— Не, разбира се — заяви Бев, гледайки от сенчестия хол към столовата, където другите се настаняваха около картона за „Монопол“. И съжалявам, че не съм, помисли тя. — Момчета, пфу! Просто тук има дежурство и всяка вечер някой родител откарва децата по домовете.

Това поне беше вярно. Всичко останало беше толкова безсрамна лъжа, че тя усети как се изчервява до уши в сянката.

— Добре — каза майка й. — Само питах за всеки случай. Защото ако татко ти те спипа да ходиш по срещи на тая възраст, ще побеснее. — Тя помисли малко и добави: — Аз също.

— Да, знам — каза Бевърли, продължавайки да гледа към столовата.

Наистина знаеше; и все пак ето я тук, в къща без родители — даже не с едно момче, а с цели шест. Забеляза тревожния поглед на Бен и му кимна с усмивка. Той се изчерви, но размаха ръка.

— С приятелки ли си?

Какви приятелки, мамо?

— Ами… Пати О’Хара е тук. И Ели Гайгер. Видях я да играе на долния етаж.

Срамуваше се от лекотата, с която лъжите се ронеха от устните й. Предпочиташе да разговаря с баща си. Щеше да примира от страх, но нямаше да се срамува. Лошо момиче си беше и толкоз.

— Обичам те, мамо — каза тя.

— И аз те обичам, Бев. — Майка й помълча и добави: — Пази се. Във вестника пише, че може да има нова жертва. Някакво момче на име Патрик Хокстетър. Изчезнало е. Ти познаваше ли го, Беви?

Тя притвори очи.

— Не, мамо.

— Добре… довиждане тогава.

— Довиждане.

Тя изтича при другите и около час играха „Монопол“. Стан печелеше непрекъснато.

— Евреите много ги бива да трупат пари — заяви Стан, докато слагаше хотел на Атлантик авеню и втора зелена къщичка на Вентнър авеню. — Цял свят го знае.

— Божичко, направи ме евреин — подвикна Бен и всички избухнаха в смях. Бен беше пред фалит.

От време на време Бевърли се озърташе през масата към Бил, забелязвайки чистите му ръце, сините очи, гладко сресаната червеникава коса. Докато той движеше по картона сребристата пионка с форма на обувчица, тя си помисли: Ако ме хване сега за ръката, навярно ще умра от щастие. В гърдите й припламна топлинка и тя сведе очи към ръцете си, за да скрие усмивката.

6.

Финалът на вечерта бе почти прозаичен. Бен взе чук и секач от таблото на Дзак и с няколко удара разби калъпите по прорязаните странични линии. Половинките се разтвориха с лекота. Отвътре изпаднаха две малки сребърни топчета. На едното смътно се различаваха цифрите 925. Върху другото Бевърли като че забеляза размити остатъци от косата на лейди Свобода. Дълго ги гледаха без да говорят, после Стан вдигна едното.

— Доста е дребничко — каза той.

— Такъв е бил и камъкът на Давид, когато излизал с прашката срещу Голиат — възрази Майк. — Струват ми се могъщи.

Бен неволно кимна. И той имаше същото чувство.

— Свъ-ххъ-ършихме ли? — запита Бил.

— Свършихме — потвърди Бен. — Дръж.

Той метна второто топче на Бил, който бе толкова изненадан, че едва не го изтърва.

Топчетата тръгнаха от ръка на ръка. Всички ги оглеждаха внимателно, изумени от тяхната заобленост, тежест, реалност. Когато се върнаха у Бен, той ги стисна в юмрук и се обърна към Бил.

— Какво ще ги правим сега?

— Дъ-дъ-дай ги на Б-бевърли.

— Не!

Бил я погледна. Лицето му беше спокойно, но строго.

— Б-б-бев, вече о-ххо-бсъждахме т-това и…

— Ще го направя — каза тя. — Ще изстрелям тия проклети топчета, когато му дойде времето. Ако дойде. Най-много да загинете всички заради мен, но ще го направя. Обаче не искам да ги нося у дома. Може

(баща ми)

нашите да ги открият. Ще стане голям скандал.

— Нямаш ли си тайно скривалище? — запита Ричи. — По дяволите, аз имам четири-пет.

— Имам скривалище — кимна Бевърли. Наистина имаше местенце под матрака, където криеше цигари, комикси, а напоследък модни и филмови списания. — Но не ми се рискува с толкова важно нещо. Задръж ги ти, Бил. Докато им дойде времето.

— Добре — тихо каза Бил и в този момент по алеята плъзнаха лъчите на фарове. — Олеле, по-хход-ранили са. Да се м-махаме оттук.

Тъкмо бяха насядали около масата, когато Шарон Денброу отвори кухненската врата.

Ричи врътна очи към тавана и се престори, че бърше потта от челото си; всички се разсмяха. Ричи пускаше Една По-Якичка.

След миг Шарон влезе в столовата.

— Татко ти чака да откара другарчетата ти, Бил.

— До-о-бре, м-мамо — каза Бил. — И б-без това вече п-п-привършвахме.

— Кой спечели? — запита Шарон и се усмихна сърдечно на децата. Помисли, че момичето ще стане истинска красавица. След година-две децата щяха да се нуждаят от надзор, когато компанията е смесена. Но навярно все още бе твърде рано, за да се плаши от грозната сянка на секса.

— Стъ-стан спе-ххе-чели — каза Бил. — Ех-ех-евреите много ги бива да т-трупат п-п-пари.

— Бил! — извика тя с ужас и се изчерви… а сетне се озърна изумена, защото всички, включително и Стан, избухнаха в смях. Изумлението се превърна почти в страх (макар че по-късно не посмя да сподели това с мъжа си в леглото). Из въздуха се носеше нещо като статично електричество, само че още по-мощно и страховито. Струваше й се, че ако докосне някое от децата, ще я разтърси убийствен удар. Какво им става? — отчаяно помисли тя и даже отвори уста да запита. Но Бил побърза да се извини (в очите му продължаваха да играят дяволити искрици), а Стан каза, че няма нищо, просто така си се шегували от време на време… и тя бе прекалено объркана, за да изрече каквото и да било.

Олекна й едва когато децата си тръгнаха, а собственият й странен, заекващ син отиде да си легне и загаси лампата.

7.

Денят, в който Клубът на Неудачниците най-сетне влезе в схватка с То, денят, в който То едва не си направи жартиери от карантията на Бен Ханском, беше 25 юли 1958 година. Горещ, душен и безветрен ден. Бен си го спомняше добре, защото с него дойде краят на жегата. След този ден настана прохладно и облачно време.

Около десет часа сутринта пристигнаха пред къщата на Нийбълт стрийт 29. Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър, а Бен едва сместваше масивните си бутове по провисналата седалка на раздрънкан велосипед „Рали“. Бевърли се зададе по Нийбълт стрийт с дамско колело. Беше пристегнала косата си със зелена лента около челото и вятърът развяваше зад гърба й дългите червеникави кичури. Майк пристигна сам, а около пет минути след него по тротоара се зададоха Стан и Еди.

— К-к-как е ръката, Е-е-еди?

— А, търпи се. Боли, ако я притисна насън. Донесе ли всичко?

В кошницата на Силвър лежеше пакет, омотан с брезент. Бил го разгърна. Подаде прашката на Бевърли, която направи гримаса, но не каза нищо. В брезента имаше и тенекиена кутийка от бонбони. Бил я отвори и показа двете сребърни топчета. Всички ги огледаха мълчаливо, струпани един до друг на повехналата морава пред Нийбълт стрийт 29 — морава, приютила само плевели. Бил, Ричи и Еди вече бяха виждали къщата; останалите я оглеждаха с любопитство.

Прозорците приличат на очи, помисли Стан и плъзна ръка към книжката в джоба си. Докосна я за късмет. Беше „Птиците в Северна Америка“ от М. К. Хенди. Приличат на мръсни, слепи очи.

Вони, помисли Бевърли. Усещам го — но не с носа, не с обонянието.

Майк си помисли: Също като онзи път, в развалините на стоманолеярната. Точно същото усещам… сякаш То ни кани да влезем.

Няма грешка, това е едно от неговите места, помисли Бен. Като дупките на морлоците, през които влиза и излиза. И То знае, че сме тук. Чака да влезем вътре.

— О-ххо-още ли сте готови? — запита Бил.

Те обърнаха към него пребледнели, сериозни лица. Мълчаха. Еди измъкна пипнешком инхалатора от джоба си, лапна пръскалката и с тих стон вдъхна мощната струя.

— Дай малко — обади се Ричи.

Еди го изгледа стреснато, очаквайки някаква подигравка.

Ричи протегна ръка.

— Без майтап, мой чорап. Може ли да си пръсна?

Еди размърда здравото си рамо — странно, неестествено движение — и му подаде инхалатора. Ричи натисна спусъка и вдъхна дълбоко.

— Точно това ми трябваше — каза той, докато връщаше инхалатора. Кашляше лекичко, но очите му се избистриха.

— И на мен — каза Стан. — Може ли?

Един по един Неудачниците си пръснаха от лекарството. Когато инхалаторът обиколи всички, Еди го прибра в задния си джоб, откъдето стърчеше само пръскалката. После пак се обърнаха към къщата.

— Живеят ли хора на тая улица? — тихо запита Бевърли.

— Насам няма никой — каза Майк. — Отдавна. От време на време сигурно се навъртат скитници. Нали ги знаете, дето пътуват с влаковете. — Той погледна Бил. — Как мислиш, Бил, дали То се явява и на възрастните?

— Н-не знам — каза Бил. — Може нъ-нъ-някои да го виждат.

— Де да можехме да намерим такъв — мрачно промърмори Ричи. — Тая работа всъщност не е за деца, нали ме разбирате?

Бил го разбираше. Когато по телевизията братята Харди изпаднеха в беда, Фентън Харди тутакси пристигаше да ги освободи под гаранция. Пак таткото оправяше всичко в „Научните приключения на Рик Брант“. По дяволите, даже Нанси Дрю си имаше татко, който за нула време дотичваше на помощ, щом лошите я вържеха в някоя изоставена мина.

— Трябва ни поне един възрастен — морно въздъхна Ричи, гледайки затворената къща с олющена боя, мръсни прозорци и сенчеста веранда. За миг Бен усети как общата решителност се разколебава.

Но в този момент Бил каза:

— Е-ххе-лате н-насам. Гъ-гъ-гледайте.

Заобиколиха откъм лявата страна на верандата, където дъсчената решетка беше изкъртена. Трънливите подивели рози все още растяха там… и сред тях се чернееха мъртвешки храстите, които То бе докоснало на излизане през прозорчето.

— Само с едно пипване е сторило това? — прошепна ужасената Бевърли.

Бил кимна.

— С-с-сигурни ли сте о-ххо-още, м-момчета?

За миг никой не отговори. Не бяха сигурни; колебаеха се, макар да разбираха от лицето на Бил, че той ще продължи и без тях. Ала освен решителност по лицето на Бил имаше и срам. Както сам казваше, Джордж не беше техен брат.

Ами всички останали деца, помисли Бен. Бети Рипсъм, Черил Ламоника, малкият Клемънтс, Еди Коркоран (може би), Рони Гроган… та дори и Патрик Хокстетър. То убива деца, по дяволите, деца!

— Аз съм с теб, Шеф Бил — каза той.

— Майната му, и аз — каза Бевърли.

— Естествено — обади се Ричи. — Да не мислиш, че ще те оставим да обереш целия майтап, Пелтек?

Бил ги изгледа, преглътна мъчително и кимна. После подаде тенекиената кутийка на Бевърли.

— Сигурен ли си, Бил?

— Си-ххи-игурен съм.

Тя кимна, изпитвайки едновременно ужас пред непосилната отговорност и огромна радост от доверието му. Отвори кутийката, извади топчетата и пъхна едното в десния джоб на джинсите си. Другото намести в прашката и я отпусна да виси на ластика. Усети как хладното топче постепенно се затопля в юмрука й.

— Да вървим — каза тя с леко треперещ глас. — Да вървим, преди да ме е хванало шубето.

Бил кимна, после погледна Еди.

— Ще мо-ххо-ожеш ли, Е-е-еди?

Еди тръсна глава.

— Ясна работа. Миналия път бях сам. Сега съм с приятели. Нали така?

Той ги огледа и се поусмихна. Лицето му беше плахо, крехко и изумително красиво.

Ричи го тупна по гърба.

— Убаво думаш, сеньоррр. Кой са опитва да ти крадва тоз фъшкалатор, Панчо ша го убива. Ама ша го убива бавно.

— Страхотен си, Ричи — изкиска се Бевърли.

— П-п-под ве-ххе-ерандата — нареди Бил. — Вси-и-ички зад мен. П-после в ма-хха-азето.

— Ами ако слезеш пръв и оная твар се метне върху теб, какво да правя? — запита Бевърли. — През тебе ли да стрелям?

— Ако се на-на-налага — кимна Бил. — Ама пре-ххе-поръчвам п-п-първо да минеш о-ххот-страни.

При тия думи Ричи се разкиска като луд.

— Ако т-т-трябва, ще обиколим цялата к-к-къща. — Бил сви рамене. — Може п-пък да не намерим ни-ххи-ищо.

— Вярваш ли? — запита Майк.

— Не — лаконично отвърна Бил. — То е т-т-тук.

И Бен мислеше същото. Къщата на Нийбълт стрийт 29 сякаш бе обгърната в отровен облак. Не се виждаше… но се усещаше. Той облиза пресъхналите си устни.

— Го-ххо-отови ли сте? — запита Бил.

Всички извиха глави към него.

— Готови сме, Бил — потвърди Ричи.

— Да в-в-вървим тогава — каза Бил. — Стой п-п-плътно зад мен, Б-бевърли.

Той коленичи, пропълзя през съсухрените розови храсти и навлезе под верандата.

8.

Придвижваха се в следния ред: Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Стан, Майк. Листата под верандата шумоляха и от тях се надигаше застоял дъх на вкиснато. Бен сбърчи нос. Усещал ли бе друг път подобен мирис на гнила шума? Не си спомняше. После му мина зловеща мисъл. Точно така си бе представял, че може да мирише мумия в мига, когато изследователят напъва с лост и отваря саркофага — на прах, горчилка и прастара танинова киселина.

Бил бе достигнал строшеното прозорче и надничаше в мазето. Бевърли пропълзя до него.

— Виждаш ли нещо?

Бил поклати глава.

— О-ххо-баче т-това не значи, ч-ч-че няма ни-ххи-ищо. Г-г-гледай, ето к-камарата въглища, по която се измъкнахме с Ръ-ръ-ричи.

Бен надникна между раменете им и видя въглищата. Освен страха, сега го обземаше трескава възбуда и той я посрещна с радост, защото инстинктивно разбираше, че може да си послужи с нея. Гледката на въглищния куп беше като среща с някаква прочута природна забележителност, за която до днес само си чел или слушал.

Бил извъртя крака и пъргаво се вмъкна през прозорчето. Бевърли подаде прашката на Бен, като грижливо намести пръстите му около сребърното топче.

— Щом стъпя долу, незабавно ми я подаваш — заръча тя. — Незабавно.

— Разбрано.

Тя се провря навътре също тъй пъргаво, както бе сторил Бил. В един вълшебен — поне за Бен — миг блузката й изхвръкна от джинсите и той зърна плоското бяло коремче. После изтръпна от допира на нейните пръсти, докато подаваше прашката.

— Добре, хванах я. Идвай.

Бен се завъртя и пролази през прозорчето. Навярно трябваше да предвиди какво ще последва; то бе просто неизбежно. Заклещи се. Дупето му заседна на правоъгълната рамка и вече не можеше да продължи. Опита да се измъкне навън и с ужас осъзна, че има начин да го стори, но при това рискува джинсите — а може би дори и долните гащи — да се свлекат чак до коленете му. И щеше да се озове с гол и грамаден задник право под носа на своята възлюбена.

— Побързай! — подкани го Еди.

Бен отчаяно се отблъсна с ръце. За миг остана на място, после задникът му хлътна навътре. Чаталът на джинсите болезнено го преряза в слабините. Горният край на рамката набра ризата му чак до плешките. Сега пък се заклещи с корема.

— Гълтай шкембето, Бен! — истерично се разкиска Ричи. — Гълтай шкембето, инак ще трябва да пратим Майк за трактора на татко му.

— Бибип, Ричи — процеди Бен през зъби.

Той сви корема си с всички сили. До този непоносимо срамен миг не бе и подозирал колко грамадно е тъпото шкембе. Мръдна още няколко сантиметра и пак заседна.

Борейки се с пристъпа на паника и клаустрофобия, той извъртя глава доколкото можеше. Лицето му пламтеше и се обливаше в пот. Тежкият кисел мирис на гнили листа задръстваше ноздрите му.

— Бил! Може ли да ме дръпнете?

Усети как Бил го сграбчи за единия глезен, Бевърли за другия. Сви корема си още по-силно. В следващата секунда връхлетя вътре. Бил го подпря и двамата едва не паднаха. Бен не смееше да погледне към Бевърли. Никога през живота си не бе изпитвал такъв срам.

— До-ххо-бре ли си, мой ч-човек?

— Аха.

Бил се разсмя треперливо. Бевърли му заприглася и Бен също намери сили да се засмее, макар че щяха да минат години, преди да открие нещо смешно в случката.

— Хей! — подвикна отгоре Ричи. — Ще помогнете ли на Еди?

— До-о-бре.

Бил и Бен застанаха под прозореца. Еди се вмъкна по гръб. Бил го прихвана под коленете.

— Внимавай къде пипаш — обади се Еди с нервен, свадлив гласец. — Имам гъдел.

— Рамон имал голяааамо гъдулкане, сеньоррр — долетя отгоре гласът на Ричи.

Бен прегърна Еди през кръста, като гледаше да пипа колкото се може по-далече от шинираната ръка. С общи усилия го смъкнаха през прозореца като вързоп. Еди изохка само веднъж.

— Е-е-еди?

— Да — каза Еди, — добре съм. Дреболия.

Но дишаше бързо и тежко, а по челото му се стичаха грамадни капки пот. Очите му сновяха насам-натам из мазето.

Бил се отдръпна. Бевърли застана до него с готова за стрелба прашка. Погледът й обикаляше всяко ъгълче. Ричи се вмъкна през прозорчето, последван от Стан и Майк. Двамата скочиха долу толкова леко и изящно, че Бен горчиво им завидя. Сега бяха всички заедно в мазето, където само преди месец То бе изскочило пред Бил и Ричи.

Беше мрачно, но не тъмно. Мътни лъчи проникваха през прозорците и хвърляха бледи петна по глинестия под. За Бен мазето изглеждаше широко, едва ли не прекалено широко, сякаш в резултат на някаква зрителна измама. Над главите им се кръстосваха прашни греди. Кюнците на пещта бяха ръждясали. Под водопроводните тръби провисваше парче изподран и разнищен мръснобял плат. Наоколо тегнеше мирис. Мръсен, жълтеникав мирис. Бен си помисли: Няма грешка, То е тук. О, да.

Бил се отправи към стълбата. Останалите закрачиха след него. Пред първото стъпало той спря и надникна отдолу. После се пресегна с крак и изрита нещо навън. Всички мълчаливо се втренчиха в находката. Беше бяла клоунска ръкавица, зацапана с прах и кал.

— На-хха-горе — каза Бил.

Изкачиха стълбата и се озоваха в мръсна кухня. Вехт дървен стол с висока облегалка стърчеше изоставен сред могилките на подутия линолеум. С това се изчерпваше цялата мебелировка. В ъгъла се валяха празни бутилки. Бен зърна още шишета в килера. Усещаше мирис на къркане — предимно вино — и застоял цигарен дим. Това бяха най-силните миризми, но към тях се примесваше и другата. Ставаше все по-силна.

Бевърли пристъпи към шкафчетата над мивката, дръпна едната вратичка и изпищя, когато отвътре изхвръкна почти право в лицето й грамаден черно-кафеникав плъх. Животинчето тупна с глух удар на кухненския плот и се озърна към децата с лъскави черни очи. Продължавайки да пищи, Бевърли вдигна прашката и опъна ластика.

— НЕ! — изрева Бил.

Тя извърна към него бледо, ужасено лице. После кимна и отпусна ръка, без да изстреля сребърното топче… но Бен помисли, че едва се е удържала. Бевърли бавно отстъпи, блъсна се в Бен и подскочи. Той здраво я прегърна през раменете.

Плъхът хукна по плота, скочи на пода, шмугна се в килера и изчезна.

— То искаше да стрелям по него — безсилно промълви Бевърли. — Да изхабя половината боеприпаси.

— Да — каза Бил. — Т-това е д-донякъде к-като стрелбището на ФБР в Къ-къ-куантико. Пу-хху-ускат те по улица от ма-а-кети и отвсякъде изскачат ми-мишени. Ако з-з-застреляш честен г-г-гражданин освен ба-ххан-дитите, губиш т-точки.

— Няма да мога, Бил — каза тя. — Всичко ще оплескам. Вземи ти.

И тя му подаде прашката. Бил поклати глава.

— Т-т-трябва да го направиш, Б-бевърли.

От другото шкафче се раздаде скимтене.

Ричи прекрачи към него.

— Не се приближавай! — кресна Стан. — То може да…

Ричи надникна вътре и лицето му се изкриви от погнуса. После затръшна вратичката с трясък, който отекна мъртвешки из цялата къща.

— Гнездо с плъхчета. — Говореше едва-едва, сякаш всеки миг щеше да му призлее. — Такова гъмжило не съм виждал през живота си… сигурно никой не е виждал. — Той избърса устата си с опакото на китката. — Вътре са стотици. — Гледаше другите и ъгълчето на устните му трепереше. — Опашките им… бяха преплетени, Бил. Омотани на кълбо. — Той се намръщи от отвращение. — Като змии.

Всички гледаха вратичката. Скимтенето долиташе иззад нея приглушено, но отчетливо. Плъхове, помисли Бен, гледайки пребледнялото лице на Бил и пепелявата физиономия на Майк зад него. Всички се боят от плъхове. И То знае това.

— Х-х-хайде — подкани ги Бил. — Т-тук на Нъ-нъ-нийбълт стрийт к-к-купонът тече де-ххе-нонощно.

Тръгнаха по коридора. Тук се смесваха неприятните миризми на прогнила мазилка и урина. През мръсните стъкла виждаха улицата и велосипедите си. Колелетата на Бев и Бен стояха на сгъваемите си подпорки, а Бил беше подпрял своето до стъблото на грохнал от старост клен. Бен имаше чувството, че велосипедите са на хиляди километри, сякаш ги гледаше през обърнат наопаки телескоп. Пустата улица с разбити остатъци от асфалт, мътното влажно небе, равномерното пухтене на маневриращ локомотив… всичко това му се струваше като сън, халюцинация. Истината бе в този мизерен коридор, изпълнен със зловоние и сенки.

В единия ъгъл имаше купчинка кафяви стъкълца — останки от разбита бирена бутилка.

В другия ъгъл се валяше мокро и подуто порнографско списание джобен формат. Жената на корицата се привеждаше над облегалката на стол и повдигаше полата си, за да разкрие мрежести чорапи и черни дантелени гащички. За Бен снимката не изглеждаше особено секси и той не се смути от това, че Бевърли също я вижда. От влагата кожата на жената бе пожълтяла, а гънките по мократа хартия покриваха лицето й с бръчки. Похотливата й усмивка се бе превърнала в гримаса на мъртва курва.

(След години, когато разказът на Бен стигна до тази подробност, Бевърли изведнъж изпищя и стресна останалите — те не слушаха историята, а я преживяваха наново. „Тя беше! — извика Бев. — Мисис Кърш! Тя беше!“)

Докато Бен гледаше списанието, състарената уличница му намигна от корицата. После завъртя задник с безсрамно, подканващо движение.

Облян в студена пот, Бен извърна глава.

Бил отвори една врата отляво и всички го последваха в сводеста стая — може би някогашна всекидневна. Под фасонката висеше съдран зелен панталон. Също като мазето, тази стая изглеждаше твърде голяма и дълга — почти колкото товарен вагон. Прекалено дълга за толкова малка къща, както я бяха видели отвън…

Да, но това беше отвън, заговори нов глас в главата на Бен. Звучеше шеговито, малко пискливо и изведнъж той осъзна с убийствена сигурност, че чува самия Пениуайз; Пениуайз му говореше по някакво невъобразимо телепатично радио. Отвън нещата винаги изглеждат по-дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

— Махай се — прошепна той.

Ричи се завъртя. Лицето му беше напрегнато и бледо.

— Каза ли нещо?

Бен поклати глава. Вече не чуваше гласа. И така беше по-добре. Но сега

(отвън)

започваше да разбира. Тази къща беше специално място, нещо като гара — едно от може би многото места в Дери, през които То излизаше на бял свят. Тази воняща, прогнила къща, където всичко изглеждаше някак сбъркано. Не само че беше прекалено просторна; и ъглите бяха погрешни, и перспективата ставаше безумна. Бен стоеше на прага между всекидневната и коридора, а другите се отдалечаваха от него по пода, който внезапно бе станал необятен като Баси парк… ала с отдалечаването те сякаш растяха вместо да се смаляват. Подът започваше да се накланя и…

Майк се обърна.

— Бен! — подвикна той и Бен различи тревогата по лицето му. — Не изоставай! Ще те загубим!

Едва чу последната дума. Тя заглъхна, като че другите отлитаха в далечината с бърз влак.

Изведнъж го обзе паника и той хукна напред. Вратата се захлопна зад гърба му с глух трясък. Изкрещя… и нещо сякаш профуча във въздуха точно зад него, плъзна по ризата му. Той се озърна, но не видя нищо. Ала това не промени твърдата му увереност, че е имало нещо.

Догони приятелите си. Беше задъхан, потен и готов да се закълне, че е пробягал цял километър… но когато хвърли поглед през рамо, до стената нямаше и три метра.

Майк стисна рамото му до болка.

— Да знаеш как ме уплаши, мой човек! — възкликна той. Ричи, Стан и Еди ги гледаха с недоумение. — Изглеждаше дребен — обясни Майк. — Като че беше на два километра от мен.

— Бил!

Бил се озърна.

— Трябва да внимаваме и никой да не се отделя — изпъхтя Бен. — Тая къща… тя е като панаирджийски лабиринт или нещо подобно. Ще се загубим. Мисля, че То иска да се загубим. Да се разделим.

Бил го изгледа и прехапа устни.

— Добре — каза той. — Дви-ххи-ижим се в п-п-пакет. Никой да не и-ххи-зостава.

Другите кимнаха боязливо и се струпаха край отсрещната врата. Стан опипваше книгата в задния си джоб. Еди стискаше инхалатора, отпускаше го и пак стискаше като слаботелесно хлапе, което се мъчи да натрупа мускули с топка за тенис.

Бил отвори вратата към нов, по-тесен коридор. От набъбналата мазилка се лющеха ивици стари тапети с розови храсти и елфи в зелени наметки. По тавана се разливаха жълтеникави старчески петна. През прозореца в дъното на коридора се процеждаше мръсна светлина.

Ненадейно коридорът се издължи. Таванът литна нагоре като ракета и взе да се смалява с безумна бързина. Вратите растяха подир него, разтягаха се като дъвка. Лицата на елфите изтъняха, станаха зловещи и сега вместо очи по тях се чернееха окървавени дупки.

Стан изпищя и закри очите си с длани.

— Т-т-това не е и-ххи-ИСТИНА! — изкрещя Бил.

— Истина е! — пищеше Стан, притискайки очите си със здраво стиснати юмруци. — Истина е и ти го знаеш, Господи, полудявам, това е лудост, това е лудост…

— Гъ-гъ-ГЛЕДАЙ! — изрева Бил не само на Стан, но и на всички други.

Замаяният Бен видя как Бил се приведе, стегна мускули и внезапно подскочи нагоре с изпъната лява ръка. Юмрукът му не срещна нищо, абсолютно нищо, но в тишината се раздаде трясък. Облак гипсов прах се посипа от мястото, където нямаше никакъв таван… и изведнъж таванът се появи. Коридорът отново си беше най-обикновен коридор — тесен, схлупен и мръсен. Стените вече не се разтегляха към безкрая. Бил ги гледаше и разсеяно бършеше гипсовия прах от окървавената си ръка. Върху омекналата мазилка на тавана отчетливо личеше отпечатъкът от юмрука му.

— Н-н-не е и-ххи-истина — обяви той на Стан и всички други. — С-с-само маска. К-като за п-п-празника на Вси све-ххе-тии.

— За тебе може и да е маска — глухо каза Стан.

Лицето му беше изкривено от смайване и ужас. Озърташе се недоверчиво, сякаш не знаеше къде се намира. И като го гледаше, като долавяше бликналия от порите му кисел мирис, Бен усети как радостта от победата на Бил отстъпва място на предишния страх. Стан беше на път да превърти. Скоро щеше да изпадне в истерия, може би да се разпищи… и какво щяха да правят тогава?

— За тебе — повтори Стан. — Но ако аз бях опитал, нищо нямаше да излезе. Защото… ти си имаш мъртъв брат, Бил, а аз нямам нищичко.

Той се огледа — първо към всекидневната, където се бе сгъстила мрачна, кафява атмосфера, толкова плътна и мъглива, че едва различаваха вратата, през която бяха влезли; после към коридора — светъл, ала и някак мрачен, мръсен, непоносимо безумен. По прогнилите тапети танцуваха елфи сред розови храсти. Слънчевите лъчи играеха по прозореца в дъното и Бен знаеше, че ако стигнат дотам, ще видят умрели мухи… натрошени стъкла… а после какво? Може би подът щеше да се продъни и да ги стовари в мъртвешкия мрак, където дебнат криви, хищни пръсти? Стан беше прав, Господи, защо се довлякоха в леговището на То само с две жалки сребърни топчета и някаква си шибана прашка?

Видя как паниката на Стан ги обзема един след друг — като подгонен от вихър степен пожар тя припламна в разширените очи на Еди, застави Бевърли да зяпне от болка и почуда, накара Ричи да сграбчи очилата си с две ръце и да се озърне, сякаш очаква да види злодей зад гърба си.

Трепереха, готови да побегнат, почти забравили предупреждението на Бил да не се разделят. Слушаха как в главите им с ураганна сила бучат ветровете на ужаса. Бен чу като насън гласа на помощник-библиотекарката мис Дейвис: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? И видя как дребосъците, малчуганите, хлапетата се привеждат напред със застинали, съсредоточени лица, а в очите им се отразява вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

— Нищо нямам! — проплака Стан Юрис и сега изглеждаше съвсем дребен, толкова дребен, че сякаш всеки миг можеше да хлътне като живо писмо в някой от процепите по дъсчения под. — Ти си имаш брат, мой човек, обаче аз нямам нищичко!

— Не, и-ххи-имаш! — изкрещя Бил.

Той сграбчи Стан. Бен разбра, че сега ще го цапардоса и мислено изстена: Не, Бил, моля те, недей, така прави Хенри, ако го сториш, То ще ни убие още сега!

Но Бил не удари Стан. Грубо го завъртя и дръпна книжката от задния му джоб.

— Дай ми я! — изпищя Стан и се разплака.

Другите стояха като вкаменени и боязливо се свиваха пред Бил, в чиито очи сега пламтеше истински огън. Челото му сияеше като лампа и той протягаше книгата към Стан с жеста на проповедник, който размахва светия кръст, за да прогони вампир.

— И-ххи-имаш си п-п-пти-ти-ти…

Той вирна глава, жилите по шията му се изпънаха като въжета, а адамовата ябълка щръкна като острие на стрела, забита в гърлото му. Сърцето на Бен преливаше едновременно от страх и жалост към неговия приятел Бил Денброу, но заедно с тия чувства усещаше и поразително облекчение. Нима се бе съмнявал в Бил? Бе ли се съмнявал някой от другите? О, Бил, кажи го, моля те, не можеш ли да го кажеш?

И Бил намери отнякъде сили да го каже.

— Имаш си ПЪ-ПЪ-ПТИЦИТЕ! Твоите ПЪ-ПЪ-ПТИЦИ!

Той метна книгата срещу Стан. Стан я сграбчи и тъпо се загледа в Бил. По бузите му лъщяха сълзи. Стискаше книгата толкова силно, че пръстите му побеляха. Бил също го гледаше, после се завъртя към останалите.

— Хъ-хъ-хайде — каза той.

— Ще помогнат ли птиците? — запита Стан с глух, дрезгав глас.

— Нали са ти помогнали във Водонапорната кула? — отвърна Бев.

Стан я погледна неуверено.

Ричи го потупа по рамото.

— Хайде, Стан — каза той. — Мъж ли си или мишка?

— Трябва да съм мъж — изрече Стан с разтреперан глас и избърса сълзите от лицето си с опакото на лявата ръка. — Доколкото знам, мишките не си дрискат в гащите.

Всички се разсмяха и Бен беше готов да се закълне, че усеща как къщата се отдръпва уплашено от тях, от звука на смеха им. Майк се озърна.

— Голямата стая! Оная, дето бяхме преди малко. Гледайте!

Погледнаха. Сега във всекидневната тегнеше почти непрогледен мрак. Не беше дим или някакъв газ; беше тъмнина, плътна тъмнина. Нещо отнемаше светлината от въздуха. Докато го гледаха, мракът сякаш се люшкаше и въртеше, сбираше се на безформени буци, смътно напомнящи човешки лица.

— Ха-а-айде.

Обърнаха гръб на мрака и закрачиха по коридора. От него се отделяха три врати — две с мръсни дръжки от бял порцелан, в третата зееше само дупка на мястото на бравата. Бил хвана първата дръжка, завъртя я и бутна навътре. Бев стоеше плътно зад него с готова прашка.

Бен отстъпи назад, усещайки, че и другите правят същото, струпват се зад Бил като подплашени яребици. Стаята беше някогашна спалня и вътре нямаше нищо освен зацапан матрак. По жълтеникавата му тапицерия тъмнееха като татуировки ръждивите призраци на отдавна строшени пружини. Слънчогледите зад прозореца унило поклащаха глави.

— Няма нищо… — промърмори Бил и искаше да добави още нещо.

Но в същия миг матракът започна да се издува и спада ритмично. Изведнъж платът се раздра през средата. Черна лепкава течност протече отвътре, зацапа матрака и бликна по пода към вратата. Струите се виеха като дълги, жилави пипала.

— Затвори я, Бил! — изкрещя Ричи. — Затвори тая шибана врата!

Бил затръшна вратата, озърна се към тях и кимна.

— Хайде.

Едва бе докоснал дръжката на втората врата — тя беше срещу първата — когато иззад тънката дъсчена преграда долетя пронизителен стържещ писък.

9.

Дори и Бил отскочи от мощния, нечовешки крясък. Бен имаше чувството, че ще полудее от този звук; мярна му се видение на някакъв гигантски щурец зад вратата, като твар от фантастичен филм, в който буболечките почват да растат от радиацията — може би „Началото на края“, или „Черният скорпион“, или онзи филм за мравките в канализацията на Лос Анджелис. Не би намерил сили да побегне дори ако бръмчащото сбръчкано чудовище разцепеше евтината врата и почнеше да го опипва с грамадни мъхнати лапи. Смътно долавяше до себе си прекъслечното хлипане на Еди.

Писъкът изтъняваше и се засилваше, без да губи онзи гнусен, бръмчащ тон. Бил отстъпи още крачка назад и в лицето му не бе останала капчица кръв, очите му бяха изхвръкнали от орбитите и под носа му алените устни приличаха на кървава рана.

— Застреляй го, Бевърли! — чу Бен собствения си вик. — Стреляй през вратата, стреляй преди да ни сграбчи!

А през мръсния прозорец в дъното слънцето хвърляше тягостни, трескави лъчи.

Като в кошмарен сън Бевърли вдигна прашката и през цялото време писъкът се засилваше, засилваше, засилваше…

Но преди да бе изпънала ластика, Майк извика:

— Не! Не! Недей, Бев! Божичко! Брей, пусто да остане! — Колкото и невероятно да изглеждаше, Майк се разсмя. Той се провря напред, стисна дръжката, завъртя я и блъсна напред. С жално скърцане вратата се изтръгна от изметнатата рамка. — Ами че това е ветровейка! Най-обикновена ветровейка, от ония, дето ги правим да плашим гаргите!

Стаята беше празна. На пода се валяше стара бирена кутия с изрязани краища. От двете страни бяха пробити дупчици и между тях се изпъваше парче канап, намазан с восък. Макар че в стаята не подухваше вятър — единственият прозорец беше затворен и небрежно закован с дъски, между които се процеждаха оскъдни слънчеви лъчи — нямаше никакво съмнение, че звукът долита от кутията.

Майк пристъпи напред и я ритна. Кутията отхвръкна в ъгъла и бръмченето секна.

— Най-обикновена ветровейка — обърна се той към другите почти извинително. — Слагаме ги на плашилата. Нищо повече. Евтин трик. Само че аз не съм гарван. — Той погледна Бил. Вече не се смееше, но продължаваше да се усмихва. — Все още се страхувам… сигурно всички се страхуваме… но и То се бои от нас. Да си кажа правичката, мисля, че То примира от страх.

Бил кимна.

— И аз т-т-тъй мисля.

Тръгнаха към вратата в края на коридора и докато гледаше как Бил подхваща с пръст дупката на мястото на изчезналата брава, Бен разбра, че всичко ще свърши тук; зад тази врата нямаше да има евтини уловки. Мирисът ставаше още по-тежък, а с него се засилваше и гръмотевичното чувство за две противоположни сили, прииждащи наоколо. Озърна се към Еди — едната ръка в гипс пред гърдите, другата здраво стиснала инхалатора. Погледна Бев от другата си страна — пребледняла, стиснала прашката като талисман. Помисли си: Ако се наложи да бягаме, ще се помъча да те защитя, Бевърли. Кълна се, че ще го сторя.

Тя може би долови тази мисъл, защото изви лице към него и се усмихна измъчено. Бен отвърна на усмивката.

Бил дръпна вратата. Пантите нададоха глух вопъл и млъкнаха. Отвътре се разкри баня… само че в нея имаше нещо нередно. Нещо е било трошено тук, това бе единствената ясна мисъл на Бен в първия момент. Не бирена бутилка… какво тогава?

Всичко беше обсипано с остри, назъбени късчета от нещо бяло, разпръскващи злобен блясък. Сетне Бен разбра. Това беше върхът на безумието. Разсмя се. След миг Ричи му заприглася.

— Било е пръдня за чудо и приказ — подхвърли Еди и Майк се разкиска, клатейки глава. Стан се усмихваше лекичко. Само Бил и Бевърли оставаха мрачни.

Белите чирепчета, пръснати по пода, бяха парченца порцелан. Тоалетната чиния бе избухнала. Казанчето стърчеше килнато настрани сред локва вода — не бе паднало само защото се намираше в ъгъла и двете стени го подпираха.

Всички влязоха на плътна групичка подир Бил и Бевърли. Натрошеният порцелан скърцаше под краката им. Каквото и да е било, помисли Бен, пръснало е горкия кенеф направо на сол. Представи си как Хенри Бауърс пуска вътре чифт каменарски капсули, затръшва капака и хуква навън. Нямаше представа какво друго освен динамит би предизвикало подобен катаклизъм. Тук-там се валяха и по-едри парчета, но само няколко; всичко друго бе отишло по дяволите, оставяйки ситни остри отломки като стрелички от индианско духало. Тапетите (розови храсти и танцуващи елфи както в коридора) бяха осеяни навсякъде с безброй дупчици. Приличаха на следи от ловджийски сачми, но Бен знаеше, че това е пак порцелан, набит в стените от силата на експлозията.

Ваната стоеше на чугунени лъвски лапи с многогодишна мръсотия между тъпите нокти. Бен надникна вътре и зърна на дъното засъхнали следи от прах и кал. Отгоре надвисваше ръждив душ. Над мивката зееше медицинско шкафче с празни лавици. Само прашни кръгчета по тях издаваха къде са стояли някога шишенца с лекарства.

— На твое място не бих се приближавал, Шеф Бил — рязко изрече Ричи и Бен се озърна.

Бил пристъпваше към отвора в пода, където някога бе стояла тоалетната чиния. Наведе се над тръбата… после обърна лице към другите.

— Ч-чу-хху-увам пъх-пъх-помпите… с-съвсем като в П-п-пущинака!

Бев застана до Бил. Бен я последва — и да, наистина чу онзи равномерен тътнещ шум. Само че сега отекваше из тръбите и изобщо не напомняше бученето на машини. Звучеше като нещо живо.

— О-ххот-тук е излязло — каза Бил. Лицето му си оставаше мъртвешки бледо, но очите му пламтяха от вълнение. — О-ххот-тук е излязло п-п-през онзи дъ-дъ-ден и ви-ххи-инаги излиза оттук! През тъ-тъ-тръбите!

Ричи кимаше енергично.

— Ние влязохме през мазето, но То не беше там. Слезе по стълбата. Защото оттук е можело да пристигне.

— И е направило това? — запита Бев.

— Си-ххи-игурно много е б-б-бързало — сериозно отвърна Бил.

Бен надникна в тръбата. Тя беше широка почти цял метър и вътре царуваше непрогледен мрак. По вътрешните керамични стени лепнеше нещо засъхнало, за което не му се искаше и да мисли. Долу звукът се рееше, тътнеше почти приспивно… и изведнъж той видя нещо. Не с очите — поне отначало — а с друго око, скрито дълбоко в съзнанието му.

То се носеше към тях, фучеше с бързината на експрес, изпълвайки мрачната паст на тръбата от край до край; сега То бе в истинския си вид, каквото и да означаваше това; когато пристигнеше, щеше да си избере някаква форма от техните страхове. То се задаваше, идеше от своите зловонни бърлоги и мрачни катакомби под земните недра, а очите му бълваха неистов зелен пламък; идеше, идеше, То идеше.

И сетне зърна очите му сред мрака, отначало като едва забележими искрици. Те придобиха форма — огнена и жестока. Сега сред тръпнещия тътен на помпите Бен долови и друг звук: Ууууууууу… През назъбеното гърло на тръбата лъхна смрад и той отскочи назад, задавен от кашлица.

— То иде! — изкрещя Бен. — Бил, видях го, То иде!

— Добре — каза Бевърли и надигна прашката.

Нещо изригна от тръбата. Когато след време се мъчеше да възстанови представата за онзи пръв сблъсък, Бен виждаше в спомените си само неясна сребристо-оранжева фигура. Не беше призрачна; имаше плътност и той долавяше отвъд нея някаква друга, реална и върховна форма… ала очите му не можеха да обхванат изцяло онова, което виждаше.

После Ричи се люшна назад с изкривено от ужас лице и запищя отново и отново:

— Върколакът! Бил! Това е върколакът! Младият върколак!

И внезапно смътната фигура се вкопчи в реалността пред Бен, пред всички тях. Личното То на Ричи бе станало тяхно общо То.

Върколакът стоеше прегърбен над тръбата, разкрачил космати нозе от двете страни на някогашната тоалетна чиния. От хищната муцуна ги гледаха свирепи зелени очи. През оголените зъби се процеждаше жълтеникава пяна. То нададе оглушителен рев. Лапите му се стрелнаха към Бевърли, обтягайки ръкавите на гимназисткото яке високо над косматите китки. Сега То излъчваше жаркия, тежък мирис на смърт.

Бевърли изпищя. Бен я сграбчи изотзад за блузата и дръпна с такава сила, че шевовете под мишниците се разпраха. Ноктестата лапа процепи въздуха там, където бе стояла преди част от секундата. Бевърли залитна и блъсна гръб в стената. Сребърното топче се отрони от прашката. За миг то проблесна във въздуха. Майк го подхвана със светкавично движение и протегна ръка към Бев.

— Застреляй го, малката — каза той. Гласът му беше съвършено спокоен, едва ли не безметежен. — Застреляй го още сега.

Върколакът вирна муцуна към тавана. Ревът му разтърси къщата и се преля в смразяващ вой.

После воят премина в смях. Докато Бил извръщаше глава да погледне Бевърли, То се метна към него. С един замах Бен блъсна Бил на пода.

— Застреляй го, Бев! — пищеше Ричи. — За Бога, застреляй го!

Върколакът се хвърли напред и нито тогава, нито когато и да било, Бен не се усъмни, че То отлично знае кой ръководи цялата група. Искаше да види сметката на Бил. Бевърли обтегна прашката и стреля. Топчето полетя и този път изстрелът пак бе неточен, само че сега я нямаше спасителната сила, която да го отклони. То мина на педя от целта и се заби в тапета над ваната. Цял покрит с парчета порцелан и окървавен поне на десетина места, Бил изруга пискливо.

Върколакът врътна глава настрани; пламналият зелен поглед се впи в Бевърли. Без да мисли, Бен пристъпи пред нея, докато тя тършуваше из джоба си за другото сребърно топче. Джинсите бяха прекалено тесни. Не ги обуваше, за да прави впечатление; просто доизносваше миналогодишните дрехи — между тях и шортите, с които бе излязла в деня, когато Патрик Хокстетър загина край хладилника. Пръстите й докосваха топчето, но то упорито бягаше. Бръкна по-дълбоко и успя да го хване. Измъкна го, при което обърна джоба наопаки и изръси на пода четиринадесет цента, два скъсани билета за кино и няколко ситни вълма мъх.

Върколакът се хвърли към Бен, които стоеше да я закриля… и не й позволяваше да стреля. Косматата глава раззина челюсти и хищно се килна настрани, готова да захапе. Бен замахна слепешком. В действията му сякаш не бе останало място за ужас — вместо това изпитваше бистра, трезва ярост, примесена с изумление, че понякога времето е способно да замръзне като в стопкадър. Ръцете му се вкопчиха в жилави, сплъстени косми — козина, помисли той, спипах го за козината — и усети под тях масивната кост на черепа. Отблъсна с все сила вълчата глава, но макар да беше едро момче, ударът не постигна нищо. Ако не бе отлетял назад към стената, То щеше да впие зъби в гърлото му.

То полетя подир него и жълто-зеленикавите му очи пламтяха. Дишаше с глухо ръмжене. Вонеше на канал и на още нещо — някакъв природен, но гнусен мирис като от гнили лешници. Тежката лапа замахна и Бен отчаяно се помъчи да кръшне настрани. Грамадните нокти раздраха тапетите и подгизналата мазилка зад тях. Бен чу неясно как Ричи крещи нещо, как Еди умолява Бевърли да стреля, да стреля. Но Бевърли не стреляше. Имаше само един-единствен шанс. Нищо; друг нямаше да й потрябва. Виждаше всичко ясно и отчетливо, както никога през живота си. Предметите изпъкваха релефни и близки; вече никога нямаше да види толкова пълно трите измерения на реалността. Имаше власт над всеки цвят, всеки ъгъл, всяко разстояние. Страхът изчезна. Изпитваше простата ловна наслада — сплав от твърда увереност и предстояща победа. Пулсът й се забави. Пръстите й отпуснаха истеричната си, трепереща хватка около прашката, после я хванаха твърдо и естествено. Тя въздъхна дълбоко. Имаше чувството, че дробовете й никога няма да се наситят. Смътно, неясно дочу някакъв пукот. Каквото и да беше, сега нямаше значение. С хладна безпристрастност тя отклони прицела наляво, очаквайки чудовищната глава на върколака да стигне точно пред обтегнатото V на ластика.

Лапите на върколака отново полетяха надолу. Бен опита да се гмурне под тях… но изведнъж се озова в ноктите. Непреодолима сила го дръпна напред като парцалена кукла. То отвори челюсти.

— Копеле…

Бен заби пръст в окото на чудовището. То изрева от болка и раздра ризата му. Бен сви корема си с всичка сила, но един от ноктите пробяга лъкатушно надолу, оставяйки диря от огнена болка. Кървав фонтан опръска панталоните му, гуменките, пода. Върколакът го запокити във ваната. Бен си блъсна главата в нещо, зърна безброй звезди, намери сили да седне и видя, че скутът му се пълни с кръв.

Върколакът отново се завъртя. Със същата безумна яснота Бен различи, че е обут с избелели джинси „Леви Строс“. Шевовете се бяха разпрали. От задния джоб висеше сополива червена кърпа, каквито носят железничарите. Върху гърба на сребристо-оранжевото училищно яке беше избродирано: ОБЩИНСКА ГИМНАЗИЯ ДЕРИ. ОТБОР ПО КЛАНЕ. И по-долу името — ПЕНИУАЙЗ. А по средата имаше грамаден номер 13.

Чудовището пак се хвърли към Бил. Той бе станал на крака и сега стоеше с гръб към стената, гледайки право в очите на То.

— Застреляй го, Бевърли! — изпищя отново Ричи.

— Бибип, Ричи — чу тя собствения си отговор да долита сякаш от две хиляди километра. Внезапно главата на върколака изникна точно насред чатала на прашката. Бевърли намести топчето върху едно от пламтящите зелени очи и пусна ластика. Ръцете й не трепереха; стреляше безгрижно и точно, както в онзи ден, когато се целеха по консервни кутии на бунището, за да разберат кой е най-добър.

Бен успя да помисли: О, Бевърли, ако и този път не улучиш, всички сме мъртви, а не искам да умирам в тази мръсна вана, обаче не мога да се измъкна.

Тя улучи. Изведнъж точно над средата на муцуната се появи ново кръгло око — само че не зелено, а черно; беше се целила в дясното око и топчето бе мръднало само на сантиметър.

Писъкът — почти човешки писък на изненада, болка, страх и ярост — бе оглушителен. Нещо болезнено зазвънтя в ушите на Бен. После идеалната кръгла дупка върху муцуната на То изчезна под кървав гейзер. Кръвта не течеше, а избиваше от раната на мощна струя. Аленият фонтан опръска лицето и косата на Бил. Няма значение, истерично помисли Бен. Не бой се, Бил. Все едно, никой няма да види петната, щом излезем оттук. Ако изобщо излезем.

Бил и Бевърли пристъпиха към върколака, а зад тях Ричи запищя пронизително:

— Застреляй го пак, Бевърли! Убий го!

— Убий го! — кресна Майк.

— Точно така, убий го! — звънна гласът на Еди.

— Убий го! — изрева Бил и устата му се изкриви в трепереща дъга. Косата му беше обсипана с жълтеникавобял гипсов прах. — Убий го, Бевърли, То не бива да се измъкне!

Няма вече боеприпаси, несвързано помисли Бен, останахме без топчета. Какво дрънкате, как ще го убием? Но сетне погледна Бевърли и разбра. Ако сърцето му вече не беше изцяло нейно, в този миг би й го отдал завинаги. Тя отново обтягаше ластика. Свитите й пръсти прикриваха истината, че прашката е празна.

— Убий го! — изкрещя Бен и тромаво се преметна през ръба на ваната. Усети, че джинсите и бельото му са подгизнали от кръв. Нямаше представа колко тежка е раната. След първото парване болката бе отслабнала, но течеше ужасно много кръв.

Зеленикавите очи на върколака примигваха насреща им, изпълнени с колебание и болка. По предницата на якето му се стичаха потоци кръв.

Бил Денброу се усмихна. Усмивката беше кротка, дори нежна… но очите му си оставаха студени.

— Не трябваше да започваш с моя брат — каза той. — Хайде, Бевърли, пращай тоя педераст в пъклото.

Колебанието напусна очите на чудовището — То повярва. Завъртя се с могъщ, изящен устрем и се гмурна в тръбата. Преобразяваше се в движение. Ученическото яке се сля с козината и загуби цвят. Черепът му се издължи като омекнал, полуразтопен восък. Формите му се промениха. За миг Бен помисли, че е съзрял истинската форма на То… и дъхът му спря, а сърцето застина в гърдите му.

— Всички ви ще избия! — прогърмя глас от канала. Беше дрезгав, яростен, нечовешки. — Всички ви ще избия… ще избия… избия… избия…

Думите отслабваха, заглъхваха, отдалечаваха се, чезнеха… и най-сетне се сляха с тихия машинен тътен, долитащ от каналите.

Изведнъж къщата сякаш улегна с мощен и в същото време беззвучен пукот. Но Бен знаеше, че не уляга — по някакъв странен начин се свиваше до предишните си нормални размери. Изчезваше незнайната магия, с която То бе разтегнало до безкрай къщата на Нийбълт стрийт 29. И сградата отскачаше обратно като отпуснат ластик. Сега беше само къща, воняща на влага и гнило; празна къща, в която понякога идваха скитници и лумпени да пият, да бъбрят и да нощуват на сушина.

То бе изчезнало.

Тишината след него им се стори оглушителна.

10.

— Т-т-трябва да с-се и-ххи-змъкваме оттук — каза Бил. Той пристъпи напред и сграбчи протегнатата ръка на Бен, който се мъчеше да стане.

Бевърли стоеше до канала. Сведе очи и студът изведнъж напусна тялото й, прогонен от гъстата руменина, която я обля от глава до пети. Преди малко явно бе въздъхнала наистина дълбоко. Оказваше се, че смътният пукот е идвал от копчетата на блузата й. Бяха изчезнали до едно. Блузата зееше широко и малките й гърдички стърчаха на показ. Тя побърза да се закрие.

— Ръ-ръ-ричи — подвикна Бил. — Ела да п-помогнем на Б-б-бен. Много е те-те-те…

Ричи изтича към тях, последван от Стан и Майк. С общи усилия четиримата изправиха Бен на крака. Еди се приближи до Бевърли и неловко я прегърна със здравата си ръка.

— Беше чудесна — каза той и Бевърли се разплака.

Бен залитна, направи две широки крачки към стената и побърза да се подпре преди да е паднал отново. Виеше му се свят. Сивата пелена ту закриваше света, ту пак се отдръпваше. Драйфаше му се до премала.

После силната, сигурна ръка на Бил обгърна раменете му.

— Мъ-мъ-много ли е з-зле, К-к-камара?

Бен се насили да наведе очи към корема си. Откри, че тия две прости действия — да превие врат и да се разгърди — изискват повече смелост, отколкото му бе трябвала, за да влезе в къщата. Очакваше да види половината си черва увиснали отпред като кърваво виме. Вместо това откри, че кървавият поток е изтънял и капе едва-едва. Върколакът го бе порнал здравата, но раната очевидно не беше смъртоносна.

Ричи застана до тях. Огледа дълбоката бразда, която лъкатушеше по гърдите и стигаше до средата на корема, после вдигна тревожни очи към лицето на Бен.

— Още малко и То щеше да си направи жартиери от карантията ти, Камара. Представяш ли си?

— Няма майтап, мой чорап — каза Бен.

Двамата с Ричи се спогледаха сериозно и замислено, после едновременно избухнаха в истеричен кикот, като се обливаха с водопади от слюнка. Ричи прегърна Бен и го заблъска по гърба.

— Победихме го, Камара! Победихме го!

— Н-н-не сме го п-п-победили — мрачно възрази Бил. — Имахме къ-ххъ-смет. Да б-б-бягаме о-ххот-тук п-преди Т-то да реши да се въ-ххъ-ърне.

— Къде отиваме? — запита Майк.

— В Пъ-пъ-пущинака.

Бевърли пристъпи към тях, придържайки блузата си с ръка. Беше червена като рак.

— В къщичката ли?

Бил кимна.

— Може ли някой да ми услужи с ризата си? — запита Бевърли и се изчерви още по-отчаяно. Бил я погледна небрежно и кръвта нахлу в лицето му. Той побърза да извърне глава, но краткият миг на откровение проряза сърцето на Бен с мимолетна болезнена ревност. В този миг, в тази част от секундата Бил я бе видял такава, каквато до днес я виждаше само Бен.

Другите също погледнаха и извърнаха глави. Ричи закри устата си с длан и се изкашля. Стан се изчерви. А Майк даже отстъпи една-две крачки назад, сякаш наистина стреснат от профила на малката бяла гърдичка, надникнала изпод нейната ръка.

Бевърли тръсна глава и отметна назад сплъстената си коса. Още се червеше, но лицето й беше прекрасно.

— Няма как, момиче съм — каза тя, — и раста, отгоре на всичко… а сега моля някой да ми услужи с ризата си.

— Ра-хха-збира се — кимна Бил. Той смъкна бялата си тениска и остана гол до кръста. Беше мършав, с изпъкнали ребра и загорели, луничави рамене. — З-з-заповядай.

— Благодаря, Бил — каза тя и в един горещ, експлозивен миг очите им се срещнаха. Този път Бил не извърна глава. Погледът му беше непоколебим, като на възрастен мъж.

— Мъ-мъ-моля — каза той.

Успех, Шеф Бил, помисли Бен и им обърна гръб, за да не вижда този поглед. Болеше го, болеше дълбоко — там, където не би могъл да забие нокти нито вампир, нито върколак. Но все едно — съществуваше нещо, наречено коректност. Макар че не знаеше думата, той отлично разбираше смисъла. Да ги зяпа докато се гледат така беше също тъй недостойно, както да зяпа гърдите на Бевърли докато тя нахлузва тениската на Бил. Тъй да бъде, щом трябва. Но той никога няма да я обича като мен. Никога.

Тениската на Бил висеше почти до коленете й. Щеше да прилича на комбинезон, ако отдолу не се подаваха джинсите.

— Д-да въ-ххъ-рвим — повтори Бил. — Н-не знам к-к-как сте вие мо-ххо-омчета, обаче на м-м-мен ми сти-ххи-ига за д-д-днес.

Всички бяха грохнали от умора.

11.

Един час по-късно те седяха в къщичката под широко разтворения капак. Вътре беше прохладно, а над Пущинака царуваше безметежна тишина. Седяха мълчаливо, унесени в мислите си. Ричи и Бев прехвърляха от ръка на ръка пакет „Марлборо“. Еди си пръсна малко лекарство. Майк кихна два-три пъти и се извини, че май е хванал настинка.

— Ти друго и не можел да хваща, сеньоррр — дружелюбно подметна Ричи и млъкна.

Бен търпеливо очакваше безумните преживелици в изоставената къща да избледнеят като сън. Всичко ще се отдалечи и ще рухне на парчета, както става с кошмарните сънища, помисли той. Събуждаш се задъхан и потен, но петнайсет минути по-късно вече не помниш даже какво си сънувал.

Ала този път не беше така. В паметта му се съхраняваха ясни и точни спомените за всичко, което бе станало откакто успя да се провре в мазето до мига, в който Бил изби кухненския прозорец със стария стол, за да се измъкнат навън. Не беше сън. Засъхналата кръв по гърдите и корема не беше сън, независимо дали майка му щеше да я види или не.

Най-сетне Бевърли се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Искам да се преоблека преди мама да си дойде. Ако види, че съм с момчешка риза, ще ме убие.

— Ша та убива, сеньоррита — потвърди Ричи, — ама ша та убива бавно.

— Бибип, Ричи.

Бил я гледаше замислено.

— Ще ти върна тениската, Бил — добави тя.

Бил махна с ръка в знак, че не бърза.

— Няма ли да имаш неприятности? Че се прибираш у дома без риза.

— А-хха-ми. Т-те и-ххи-общо не з-забелязват т-там ли съм, ня-хха-ама ли ме.

Тя кимна и прехапа пухкавата си долна устна. Беше красива и малко по-висока от обичайното за своите единадесет години.

— Какво ще правим тепърва, Бил?

— Н-не зъ-зъ-знам.

— Не е свършило, нали?

Бил поклати глава.

— Сега То ще иска да ни очисти повече от когато и да било — каза Бен.

— Пак ли сребърни топчета? — запита го тя.

Той откри, че едва има сили да срещне нейния поглед. Обичам те, Бевърли… остави ми поне това. Вземи Бил, вземи света, вземи каквото поискаш. Само ми остави това, позволи ми да те обичам и сигурно ще ми стигне.

— Не знам — каза Бен. — Бихме могли, но…

Той провлачи последната дума и сви рамене. Не можеше да изкаже какво усеща, просто нямаше думи да го изрази — че всичко прилича на филм за чудовища, обаче всъщност не е така. Мумията, която бе видял, изглеждаше някак различна… и тъкмо разликите потвърждаваха нейната реалност. Същото беше и с върколака — Бен можеше да го потвърди, защото бе видял чудовището в ужасяващо близък план, какъвто не предлага нито един филм, та бил той и обемен; бе заровил ръце в жилавата сплъстена козина на То, бе видял ярко оранжево петънце (като помпон!) в едно от зелените му очи. Тия неща бяха… бяха… като сънища, превърнати в реалност. А щом сънищата се превърнат в реалност, спящият губи власт над тях и те стават независими, убийствени твари, способни на самостоятелни действия. Сребърните топчета им помогнаха, защото и седмината бяха обединени във вярата, че ще стане така. Но не го бяха убили. А следващия път То щеше да ги нападне под някаква нова форма, върху която силата на среброто няма власт.

Сила и власт, сила и власт, мислеше Бен, гледайки Бевърли. Вече можеше да я гледа; тя отново се взираше в очите на Бил и двамата сякаш забравяха всичко на света. Това трая само миг, ала за Бен беше цяла вечност.

Всичко опира дотам — сила и власт. Аз обичам Бевърли Марш и тя има власт над мене. Тя обича Бил Денброу и той има власт над нея. Но… мисля, че и той започва да я обича. Може би заради лицето й когато каза, че е момиче. Или защото зърна гърдите й за секунда. Или просто заради тая невероятна красота, която придобива понякога под слънчевите лъчи. Няма значение. Но щом започва да я обича, значи тя придобива власт над него. Супермен има сила и власт винаги, стига да не попадне край минерала криптонит. Батман има сила и власт, макар че не може да лети и да вижда през стените. Мама има власт над мене, а шефът на фабриката има власт над нея. Всеки има по мъничко власт… освен може би дечурлигата и бебетата.

После той си помисли, че дори и бебетата имат власт — те могат да плачат докато на човек просто му писне и трябва да стори нещо, за да ги утеши.

— Бен? — отново го погледна Бевърли. — Езика ли си глътна?

— А? Не. Мислех за силата. Силата на сребърните топчета.

Бил го изгледа втренчено.

— Тъ-тъ-то… — започна Бил, после млъкна. По лицето му плъзна неясно, замислено изражение.

— Наистина трябва да бягам — каза Бевърли. — Пак ще се видим, нали?

— Дадено, отскочи утре насам — каза Стан. — Ще чупим и другата ръка на Еди.

Всички се разсмяха. Еди шеговито замахна с инхалатора срещу Стан.

— Довиждане тогава — каза Бевърли и се измъкна от къщичката.

Бен погледна Бил и видя, че той не се е присъединил към общия смях. Лицето му си оставаше замислено и Бен знаеше, че сега човек трябва да го повика три-четири пъти преди да чуе. Знаеше за какво мисли Бил; сам щеше да мисли за същото през идващите дни. Разбира се, не през цялото време. Щеше да простира и прибира прането на майка си, щеше да играе на гоненица и престрелка в Пущинака, а през първите дъждовни дни на август седмината щяха да подхванат в дома на Ричи Тозиър лудешка игра на „Не се сърди човече“, пълна с бесни гонитби, засади, връщания и спорове за точното тълкуване на зара, докато зад прозорците монотонно ромолят сиви водни струи. Майка му щеше да заяви, че според нея Пат Никсън е най-красивата американка и щеше да изпадне в ужас от неговите предпочитания към Мерилин Монро (той смяташе, че ако не беше червенокоса, Бевърли би била точно копие на Мерилин Монро). Щеше да има време за неограничени количества шоколадчета, вафли и хотдог. Дълги часове щеше да седи на задната веранда, увлечен в „Лъки Стар и луните на Юпитер“. Щеше да има време за всички тия неща, докато раната на корема му бавно заздравява и почва да сърби, защото на единайсет години животът изглежда безкраен — и макар да беше извънредно умен за възрастта си, той нямаше чувство за перспектива. Споменът за къщата на Нийбълт стрийт не му пречеше да живее. В края на краищата, светът беше пълен с чудеса.

Но от време на време щяха да идват странни моменти, в които отново да вади въпросите от дъното на душата си и да размишлява над тях: Силата на среброто, властта на топчетата — откъде идва подобна сила и власт? Откъде идва всяка сила и власт? Как може човек да я постигне? Как да я употреби?

Струваше му се, че за всички тях тия неща могат да бъдат въпрос на живот и смърт. Една вечер докато заспиваше, а дъждът скучно барабанеше по прозорците и покрива, той изведнъж помисли, че има и друг въпрос, може би единственият въпрос. То имаше някаква реална форма; нали сам почти я бе видял за миг. Отнасяше ли се същото и до властта? Може би. Та нима не бе вярно, че и властта променя своя облик? Тя беше детски плач в среднощен час, беше атомна бомба, беше сребърно топче, беше погледът на Бевърли към Бил и неговият ответен поглед.

Ала какво бе властта в действителност?

12.

През следващите две седмици не се случи нищо особено.