Стивън Кинг
То (17)

2.

пак онуй черно дечурлиго! Леле-мале, кво ша става с тоя наш пусти Пущинак! Глей го туй мърляво дечурлиго, Шеф Бил!

Бил даже не ги погледна; продължаваше да се взира мечтателно в тлъстите летни облаци, плаващи из небето. Тъкмо обсъждаше най-внимателно един извънредно важен въпрос. Ала Ричи не се обиди от липсата на внимание и продължи невъзмутимо:

— Кат га гледам туй мърляво дечурлиго и ми призлява, та май ша ми трябва още едно ментов сироп! Ша си го пивам на верандата, дека е по-хладничко…

— Бибип, Ричи — измуча Бен с пълна уста и Бевърли се разсмя.

— Здрасти — неуверено каза Майк. Сърцето му биеше малко ускорено, но той бе решил твърдо да стори каквото се полага. Дължеше им благодарност, а татко му казваше, че човек винаги трябва да си плаща дълговете — и то час по-скоро, преди да се натрупат лихви.

Стан се огледа.

— Здрасти — отвърна той и пак се приведе над канапения квадрат сред поляната. — Бен, сигурен ли си, че ще стане?

— Ще стане — каза Бен. — Здрасти, Майк.

— Искаш ли цигара? — запита Бевърли. — Имам още две.

— Не, благодаря. — Майк си пое дъх и бавно изрече: — Искам още веднъж да благодаря на всички ви задето ми помогнахте. Ония момчета се канеха да ме смажат от бой. Съжалявам, че и вие пострадахте.

Бил нехайно махна с ръка.

— Нъ-нъ-нищо по-о-одобно. Т-те и без т-туй ни го-ххо-онят цяла г-година. — Той седна и се втренчи в Майк с внезапен интерес. — М-може ли да те пи-и-итам н-нещо?

— Дадено — рече Майк и несръчно седна на тревата. Вече неведнъж бе чувал подобни увертюри. Сега Денброу щеше да го попита какво е да си негър.

Но вместо това Бил каза:

— Н-нали помниш к-как Лъ-лъ-ларсен хвана о-о-оная т-топка на с-световното първенство преди две го-о-одини. К-как мислиш, къ-ххъ-смет ли беше?

Ричи смукна дълбоко дима и се закашля. Бевърли добродушно го халоса по гърба.

— Още си новак, Ричи, ще свикнеш.

— Мисля, че ще се срути, Бен — боязливо каза Еди, оглеждайки заградения квадрат. — Не ми се ще да ида в гроба млад и зелен.

— Няма да идеш в гроба — успокои го Бен. — А пък ако стане нещо, дръж здраво инхалатора и дишай докато дойдат да ни изровят.

Кой знае защо, тия думи невероятно развеселиха Стан. Той се подпря на лакти, отметна лице към небето и спря да се смее чак когато Еди го ритна по пищяла.

— Късмет — каза най-сетне Майк. — Мисля, че с високите топки е повече късмет, отколкото майсторлък.

— И аз т-тъй ми-и-исля — кимна Бил.

Майк зачака следващия въпрос, но Бил изглеждаше напълно доволен от отговора. Той отново се излегна с ръце под главата и продължи да изследва отминаващите облаци.

— Какво сте намислили, момчета? — запита Майк, оглеждайки опънатите канапчета.

— А, това е поредната гениална идея на Камарата — обясни Ричи. — Миналия път наводни Пущинака и беше страшно гот, ама тоя път вече е върха. Обявяваме Месец на собственоръчно изкопаните къщички. А пък другия месец…

— Н-не се за-хха-акачай с Бъ-бъ-бен — скастри го Бил, без да откъсва поглед от небето. — Ще ста-а-ане.

— Божичко, Бил, аз само на майтап.

— П-понякога пре-е-екаляваш с мъ-мъ-майтапите, Р-ричи.

Ричи безмълвно прие упрека.

— Нищо не разбирам — каза Майк.

— Ами то е съвсем просто — каза Бен. — Момчетата искаха да си построим къщичка на дърво и наистина можем да го направим, обаче хората имат лошия навик да си трошат кокалите, като падат отвисоко…

— Таласъмчо… Таласъмчо… дай ми кокалче назаем… — рече Стан и пак се разсмя, а другите го гледаха озадачено. Не беше особено надарен с чувство за хумор и когато опиташе да се пошегува, излизаше нещо съвсем шашаво.

— Ти започва да откачасва, сеньоррр — заяви Ричи. — Аз мисли, че туй става щото било голяма жега и те полазили хлебарачките.

— Както и да е — продължи Бен, — смятаме да изкопаем тоя квадрат метър и половина на метър и половина, дето съм го очертал. Сигурно няма да стигнем много дълбоко. Подпочвените води са доста близо до повърхността. После ще укрепим стените, за да не се срутят.

При тия думи Бен многозначително погледна Еди, но това явно не разсея страховете му.

— А после? — заинтересува се Майк.

— Ще сложим таван.

— Ъ?

— Ще покрием ямата с дъски. Можем да сложим люк или нещо подобно, даже можем да си направим прозорци, ако искаме…

— Трябват ни пъ-пъ-панти — обади се Бил, без да откъсва поглед от облаците.

— Можем да купим от магазина на Рейнолдс — каза Бен.

— Н-нали имате джо-ххо-обни п-пари.

— Аз имам пет долара — съобщи Бевърли. — Тия дни наглеждах децата на съседката.

Ричи незабавно пролази на четири крака към нея.

— Обичам те, Беви — провикна се той, като я гледаше с кучешка преданост. — Искаш ли да се омъжиш за мен? Ще живеем в бунгало с чамова ламперия…

— В какво? — запита тя.

Бен ги следеше с поглед и по лицето му се изписваше странна смес от тревога, веселие и размисъл.

— Чангало с лумова бамперия — поясни Ричи. — Пет долара ни стигат, скъпа, нали ще сме само тримата с детенцето…

Бевърли се разсмя, изчерви се и отстъпи настрани.

— Ще п-поделим ра-а-азходите — каза Бил. — Нали затова сме клуб.

— След като покрием ямата с дъски — продължи Бен, — ще ги намажем с онова специално лепило — нарича се С-200 — и ще върнем чимовете на място. Ще посипем и борови иглички. Можем да си седим долу, а някой — например Хенри Бауърс — да мине право над главите ни, без изобщо да разбере, че сме там.

— Сам ли го измисли? — възкликна Майк. — Леле, ти си голяма работа!

Бен се усмихна. Сега бе негов ред да се изчерви.

Изведнъж Бил се надигна и погледна Майк.

— И-и-искаш ли да п-помогнеш?

— Ами… да — каза Майк. — Сигурно ще е весело.

Другите се спогледаха — Майк не само видя, но и усети този поглед. Сега сме седмина, помисли той и потрепери, без сам да знае защо.

— Кога ще започнете?

— Съ-съ-скоро — каза Бил и Майк разбра — разбра — че не става дума само за подземната къщичка. Бен също разбра. Както и Ричи, Бевърли и Еди. Стан вече не се усмихваше. — За-а-почваме пъ-пъ-проекта с-съвсем ско-ххо-оро.

Сетне настана тишина и Майк изведнъж усети две неща — че те искат да кажат нещо, да споделят нещо с него… и че не е съвсем сигурен дали иска да го чуе. Бен драскаше безцелно с клечица из праха и провисналата коса закриваше лицето му. Ричи хапеше изгризаните си нокти. Само Бил гледаше право в лицето на Майк.

— Станало ли е нещо — тревожно запита Майк.

Бил изрече съвсем бавно:

— Н-ние сме клу-хху-уб. Ако и-и-искаш, м-можеш да влезеш в клуба, о-о-обаче ще трябва да п-пазиш та-а-айните.

— Например тая за къщичката? — запита Майк още по-тревожно. — Ами то се разбира от…

— Имаме и друга тайна, момче — каза Ричи, все тъй без да го поглежда. — Шеф Бил смята, че това лято ще имаме много по-важна задача от разните му там къщички.

— И е прав — добави Бен.

Внезапно се раздаде свистене и хлипане. Майк подскочи. Но това беше само инхалаторът на Еди. Дребното момченце погледна извинително Майк, вдигна рамене и кимна.

— Добре де — каза най-сетне Майк, — не ме карайте да чакам. Разправяйте.

Бил оглеждаше другите.

— Н-някой да не г-го иска в клу-у-уба?

Отново настана мълчание, но този път Бил търпеливо изчака. Накрая Бевърли въздъхна и вдигна очи към Майк.

— Убитите деца — каза тя. — Знаем кой ги убива. Не е човек.

3.

Разказаха му един по един: за клоуна върху леда, за прокажения под верандата, за кръвта и гласовете от мивката, за мъртвите момчета във Водонапорната кула. Ричи разправи какво се бе случило, когато двамата с Бил се върнаха на Нийбълт стрийт, а накрая Бил разказа за оживялата училищна снимка и за фотографията, в която бе пъхнал пръсти. Завърши с това, че чудовището е убило брат му Джорджи и че Клубът на Неудачниците си е поставил за цел да го унищожи… каквото и да представлява.

Вечерта, докато се прибираше към къщи, Майк щеше да си помисли, че би трябвало да ги изслуша с недоверие, прерастващо в ужас, а сетне да си плюе на петите и да хукне без да се обръща, твърдо убеден, че тия бели дечурлига не обичат негрите и си правят жесток майтап с него, или пък че е попаднал сред шестима съвсем откачени, които са прихванали лудостта един от друг, както става в училище през грипните сезони.

Но Майк не избяга, защото въпреки ужаса усещаше някакво странно облекчение. А заедно с него идваше още нещо, по-простичко и първично — чувството, че си е у дома. Сега сме седмина, отново помисли той, когато Бил привърши разказа си.

Отвори уста, без сам да знае какво ще каже.

— Аз видях клоуна — излетя от устата му.

— Какво? — запитаха едновременно Ричи и Стан, а Бевърли врътна глава толкова рязко, че дългата й коса прехвръкна от лявото рамо на дясното.

— Видях го на Четвърти — бавно продължи Майк, обърнат към Бил. Острият, съсредоточен поглед на Бил се впиваше в очите му, заповядваше да продължи. — Да, на Четвърти юли…

Той млъкна за миг и си помисли: Но го познах. Познах го, защото не го виждах за пръв път. И не за пръв път виждах нещо… нещо нередно.

После си припомни птицата — за пръв път от май месец насам си позволяваше истински да мисли за нея (ако не се броят кошмарите). По онова време се боеше, че полудява. Сега знаеше, че не е така и усещаше облекчение… ала с облекчението идваше и страхът. Той облиза устни.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани Бев. — По-бързо.

— Ами, аз бях на парада. И…

— Видях те — обади се Еди. — Свиреше на саксофон.

— Всъщност беше тромбон — уточни Майк. — Свиря в оркестъра на Църковното училище. Както и да е, тогава видях клоуна. Стоеше на тройното кръстовище в центъра и раздаваше балони на децата. Изглеждаше точно както разправят Бен и Бил. Сребрист костюм, оранжеви копчета, бяло лице и широка червена усмивка. Не знам дали беше червило или грим, обаче ми приличаше на кръв.

Сега другите кимаха развълнувано, но Бил само продължаваше да се вглежда в лицето на Майк.

— О-о-оранжеви к-кичури? — запита той и неволно разпери пръсти край ушите си.

Майк кимна.

— Като го видях така… стана ми страшно. Докато гледах, той се завъртя и ми махна с ръка, сякаш усещаше мислите ми, или чувствата, наречете го както щете. И това… май ме уплаши още повече. Тогава не знаех защо, обаче за една-две секунди толкова се стреснах, че спрях да свиря на тромбона. Устата ми пресъхна и имах чувството…

Той се озърна към Бевърли. Толкова ясно си спомняше как слънцето изведнъж избухна в непоносими, ослепителни блясъци по лъскавата мед на тромбона и хромираните части на колите, как музиката стана прекалено гръмка, а небето прекалено синьо. Клоунът вдигна ръка в бяла ръкавица (с другата стискаше връвчиците на грозд балони) и бавно я размаха, а кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас. Спомняше си как по тестисите му полазиха тръпки, как вътрешностите му изведнъж пламнаха и се разпуснаха, сякаш само след миг щеше да напълни гащите с гореща рядка струя. Но не можеше да го каже пред Бевърли. Такива неща не се говорят пред момиче — дори пред мъжко момиче, което не обръща внимание на думички като „копеле“ и „майната му“.

— … стана ми страшно — довърши той.

Усещаше, че думата е прекалено слаба, но не знаеше как да разкаже останалото. Ала всички кимаха с разбиране и в душата му се надигна вълна на неописуемо облекчение. Погледът на онзи клоун, широката червена усмивка, бавното полюшване на бялата ръкавица… това беше някак по-страшно, отколкото да го преследва цялата банда на Хенри Бауърс. Много по-страшно.

— После отминахме — продължи Майк. — Изкачихме се по Горната миля. И там отново го видях да раздава балони на децата. Само че повечето не ги искаха. Някои дребосъци плачеха. Нямах представа как е стигнал дотам толкова бързо. Помислих си, че трябва да са двама, нали разбирате, с еднакви костюми. Екип. Но после клоунът пак ми махна с ръка и аз разбрах, че е той. Същият човек.

— Не е човек — каза Ричи и Бевърли потрепери. Бил я прегърна за миг и тя го изгледа с благодарност.

— Махна с ръка… и после ми намигна. Като че си имахме тайна. Или като… може би като да усещаше, че съм го познал.

Бил отдръпна ръка от рамото на Бевърли.

— П-по-по-хоо-знал си го?

— Мисля, че да — потвърди Майк. — Ще трябва да проверя нещо, преди да кажа със сигурност. Татко има снимки… Събира ги… Слушайте, момчета, вие нали често играете тук?

— Естествено — каза Бен. — Затова си строим къщичка.

Майк кимна.

— Ще проверя дали съм прав. Ако е тъй, мога да донеса снимките.

— Ста-а-ари с-снимки ли?

— Да.

— Има ли о-о-още н-нещо? — запита Бил.

Майк отвори уста и пак я затвори. Огледа ги неуверено, после каза:

— Ще ме сметнете за луд. Или за лъжец.

— Т-ти ми-ми-мислиш ли ни з-за лу-хху-уди?

Майк поклати глава.

— Ха на бас — каза Еди. — Доста работи не са ми наред, обаче нямам бръмбари в куфалницата. Поне тъй мисля.

— Не — каза Майк. — Не ви смятам за луди.

— Е, т-тогава и н-ние няма да те с-с-сметнем за лъ-лъ-лъ… за шантав — увери го Бил.

Майк пак ги огледа един по един, изкашля се и каза:

— Видях една птица. Преди два-три месеца. Птица.

Стан Юрис го погледна с интерес.

— Каква птица?

Този път Майк отговори много по-неохотно:

— Беше нещо като врабче, ама малко приличаше и на червеношийка. Имаше оранжеви гърди.

— И какво толкова? — запита Бен. — В Дери има сума ти птици.

Но го обземаше тревога и като погледна Стан, Бен разбра, че той си спомня какво бе срещнал във Водонапорната кула и как по някакъв незнаен начин се бе спасил, крещейки имената на птици. Ала само след миг тая мисъл отлетя, защото Майк продължаваше разказа си.

— Беше по-голяма от камион — каза той.

Огледа изумените, стреснати лица на слушателите. Очакваше смях, но всички мълчаха. Стан се бе втрещил като ударен с тухла. Лицето му беше толкова бледо, че напомняше цвета на сумрачен ноемврийски ден.

— Истина е, кълна се — каза Майк. — Беше гигантска птица, като ония праисторически чудовища от филмите на ужаса.

— Да, като в „Гигантският нокът“ — обади се Ричи. Спомни си, че оная птица му изглеждаше доста фалшива, но когато взе да опустошава Ню Йорк, той толкова се развълнува, че си разсипа пуканките от балкона на „Аладин“. Ако филмът не беше привършил, Фокси Фоксуърт сигурно щеше да го изхвърли от салона. Е, всяко зло за добро, както обичаше да казва Шеф Бил.

— Само че не изглеждаше праисторическа — каза Майк. — И не приличаше на онуй чудовище, дето го разправят в разните приказки, гръцки ли бяха, римски ли…

— П-птицата Р-р-рух? — подсказа Бил.

— Да, май така й викаха. Не беше и като нея. Просто изглеждаше нещо средно между врабче и червеношийка. — Майк се изсмя смутено. — Двете най-често срещани птици.

— К-к-къде… — започна Бил.

— Разкажи ни — простичко изрече Бевърли.

Майк помълча за момент, колкото да подреди мислите си, после започна да разказва. И докато говореше, докато гледаше как лицата им се изпълват с тревога и страх, но без следа от недоверие и присмех, той усети, че от душата му се отронва неописуем товар. Също като Бен с мумията, Еди с прокажения или Стан с удавените момчета, той бе видял нещо, което би подлудило някой възрастен — не само заради ужаса, но и заради зашеметяващата сила на чудовищната нереалност, която не може да бъде обяснена. Или пък възрастният, лишен от разумно обяснение, просто не би обърнал внимание на събитието. Майк бе чел, че лицето на пророк Илия почерняло от светлината на Божията слава; но в Библията пишеше, че по онова време Илия бил вече стар и това навярно имаше значение. А не се ли разказваше и за един друг библейски герой, почти хлапак, който направо се преборил с ангела?

Беше видял ужаса и след това бе продължил да живее; бе вградил спомена в мирогледа си. Все още беше млад и имаше безкрайно широки представи за света. Но въпреки всичко споменът за онзи ден се зъбеше в най-мрачните кътчета на душата му и го караше насън да бяга отново и отново от чудовищната птица, която хвърля над него огромната си сянка. Едни от тези кошмари оставаха в паметта му, други сякаш изчезваха, но всъщност всички си бяха тук — мрачни сенки, надарени със свой собствен живот.

Колко малко бе забравил и колко непосилни тревоги бе изпитал (докато крачеше през баналното ежедневие: да помага във фермата, да ходи на училище, да кара велосипед, да тича до магазина, да сяда вечер пред телевизора, чакайки „Американски подиум“ с новите негърски състави) — навярно всичко това можеше да се измери само с облекчението, което изпита от възможността да сподели страховете си. В хода на разказа той бавно осъзна, че за пръв път е позволил на спомена да изплува изцяло. За пръв път от онова ранно утро край Канала, когато бе видял странните бразди… и кръвта.

4.

Майк им разказа как бе срещнал птицата в старата стоманолеярна и как се бе спасил в падналия комин. По-късно същия ден трима от Неудачниците — Бен, Ричи и Бил — тръгнаха към Общинската библиотека. Бен и Ричи се озъртаха непрестанно, очаквайки всеки миг отнякъде да изникне бандата на Хенри Бауърс, но Бил само се взираше замислено в тротоара. Около час след като им разказа за клоуна, Майк заяви, че баща му го чакал да се прибере към четири, щели да берат грах. Бевърли каза, че трябвало да отскочи до магазините и после да сготви вечеря за татко си. Еди и Стан също имаха работа. Но преди да се разделят, те направиха първата копка на онова, което щеше да стане — ако Бен не грешеше — тяхна подземна къщичка. За Бил (а навярно и за всички останали) първата копка носеше дълбок символичен смисъл. Бяха започнали. Каквото и да се очакваше от тях като група, като цяло, бяха го започнали.

Бен го попита дали вярва на Майк. Тъкмо отминаваха сградата на Общинския съвет и отпред се издигаше библиотеката — дълго каменно здание сред уютната сянка на вековни брястове, все още незасегнати от пагубната болест, която след години щеше да ги унищожи.

— Да — отвърна Бил. — М-мисля, че казва и-ххи-истината. Б-безумна, но истина. Ами ти, Ръ-ръ-ричи?

Ричи кимна.

— Тъй е. Не искам да вярвам, нали ме разбираш, обаче май няма накъде. Помните ли какво рече за езика на птицата?

Бил и Бен кимнаха. Покрит с оранжеви топчета.

— Там е цялата работа — каза Ричи. — Като в комиксите. Като Лекс Лутър, Джокера или някой друг злодей. Винаги си оставя белега.

Бил кимна замислено. Наистина беше като злодей от комиксите. Дали защото го виждаха така? Защото мислеха така? Да, навярно. Детски работи, но тази твар сякаш се хранеше тъкмо с това — с детски работи.

Пресякоха улицата и тръгнаха по тротоара пред библиотеката.

— Пи-и-итах Стъ-стъ-стан дали е чу-чу-чувал за п-подобна птица — каза Бил. — Н-не за-хха-дължително чак т-т-толкова го-о-ляма, п-п-просто…

— Истинска? — подсказа Ричи.

Бил кимна.

— Т-той ръ-ръ-рече, че м-може да има в Ю-хху-ужна Америка или А-а-африка, обаче н-н-не и ту-ту-тука.

— Значи не вярва? — запита Бен.

— Въ-въ-вярва — поклати глава Бил. И после разказа какво бе подхвърлил Стан, докато двамата отиваха да му приберат колелото. Според Стан никой не би могъл да види оная птица преди разказа на Майк. Всичко друго — да, само не и птицата, защото тя била личното чудовище на Майк Хенлън. Но сега… е, сега птицата ставала собственост на целия Клуб, нали така? Всеки от тях можел да я види. Не непременно същата — за Бил, например, можела да е като гарван, за Ричи като ястреб, за Бевърли като златен орел и кой знае още какво — но сега То можело да бъде птица за всички тях. Бил бе отвърнал, че ако е вярно, значи сега всички могат да видят прокажения, мумията, и евентуално мъртвите момчета.

„А това означава, че ако ще правим нещо, трябва да побързаме — бе добавил Стан. — То знае…“

„Кха-а-кво? — тревожно бе запитал Бил. — Вси-ххи-ичко, к-което знаем ли?“

„Ако беше така, отдавна да ни е видяло сметката, мой човек — бе отвърнал Стан. — Обаче То знае, че ние знаем за него, бас държа. Мисля, че То ще опита да ни убие. Още ли държиш на онова, за което говорихме вчера?“

„Да.“

„Жалко, че не мога да дойда.“

„Бъ-бъ-бен и Ри-и-ичи ще д-дойдат. Бен е много у-хху-умен, а и Р-р-ричи съ-съ-също, к-когато не се б-бъзика.“

Докато наближаваха входа на библиотеката, Ричи запита Бил какво точно смята да прави. Бил им разказа бавно, за да не заеква прекалено. Идеята му се въртеше из главата от две седмици насам, ала се бе прояснила едва след разказа на Майк.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от птица?

Лесна работа — грабваш пушката и я пращаш по дяволите.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от чудовище?

Лесна работа (според филмите) — теглиш му един сребърен куршум и го пращаш по дяволите.

Бен и Ричи го изслушаха почтително. После Ричи запита:

— Как смяташ да намериш сребърен куршум, Шеф Бил? По каталог ли ще го поръчаш?

— Мно-ххо-ого с-с-смешно. Ще т-т-трябва да с-си го на-а-правим.

— Как?

— Сигурно точно затова отиваме в библиотеката — каза Бен. — Там ще открием.

Ричи кимна и си намести очилата. Бил забеляза, че зад дебелите стъкла очите му са умни, замислени… и пълни със съмнение. Съмнението не го разтревожи, той самият не беше чак толкова уверен. Засега му стигаше, че в очите на Ричи нямаше и следа от подигравка.

— За татковия си Валтер ли мислиш? — запита Ричи. — Онзи, дето го носихме на Нийбълт стрийт.

— Да — каза Бил.

— Дори и да можем да отлеем сребърни куршуми, откъде ще намерим сребро?

— Това е моя грижа — тихо каза Бен.

— Ами… добре — съгласи се Ричи. — Оставяме тоя въпрос на Камарата. И после какво? Пак на Нийбълт стрийт ли?

Бил кимна.

— П-пак на Ни-ни-нийбълт стрийт. И ще му пъ-пъ-пръснем скапаната т-т-тиква.

Тримата постояха, впили сериозни погледи един в друг, сетне влязоха в библиотеката.

5.

— Брех, да го вземат мътните, пак довтаса черният момчурляк! — провикна се Ричи с Гласа на Ирландското ченге.

Беше отминала една седмица; наближаваше средата на юли и работата по къщичката отиваше към края си.

— Добро ти утро, мистър О’Хенлън, сър! Убав, ама убав ден се задава, цял ден картофи да садиш, дето викаше старата ми майчица…

— Доколкото знам, „добро утро“ се казва до пладне, Ричи — уточни изникналият от ямата Бен, — а пък вече е два следобед.

Двамата с Ричи укрепваха дъски по стените на изкопа. Горещият ден и тежката работа бяха заставили Бен да свали анцуга. Подгизналата от пот тениска лепнеше по гърдите и корема му. Сякаш не даваше пет пари за външния си вид, но Майк беше сигурен, че само да се зададе Бевърли, Бен тутакси ще нахлузи раздърпания анцуг.

— Не ставай буквоядец, почваш да приличаш на Стан Мъжагата — заяви Ричи. Преди пет минути бе напуснал изкопа, твърдейки, че е време да палнат по цигара.

„Мислех, че нямаш цигари“ — бе казал Бен.

„Нямам — бе отвърнал Ричи, — но въпросът е принципен.“

Майк носеше под мишница албума на баща си.

— Къде са другите? — запита той.

Беше оставил колелото си под моста при Силвър и знаеше, че Бил трябва да е нейде наоколо.

— Бил и Еди отскочиха преди половин час до бунището да реквизират още дъски — обясни Ричи. — Стани и Бев са в магазина на Рейнолдс за панти. Не знам какво крои Камарата, ама сам виждаш, че има долни замисли — ха-ха, долни замисли, чаткаш ли? — и току-виж оплескал работата. Трябва някой да го наглежда, разбираш. Между другото, ако още искаш да влезеш в клуба, дължиш ни двайсет и три цента. За пантите.

Майк прехвърли албума под лявата мишница и бръкна в джоба си. Внимателно отброи исканата сума (оставяйки в личната си хазна богатството от пет цента) и подаде парите на Ричи. После пристъпи към ямата и надникна.

Само че отвътре вече не приличаше на яма. Стените бяха грижливо изравнени и укрепени с дъски. Отначало разнокалибрените дъски не си пасваха, но Бен, Бил и Стан бяха хвърлили много труд, за да ги изравнят с инструменти от работилницата на Дзак Денброу (при което Бил педантично държеше инструментите да се връщат всяка вечер и точно в същото състояние, в което са взети). Бен и Бевърли бяха ги укрепили с напречни летви. Еди все още се стряскаше малко от ямата, но това си му беше в кръвта. Отстрани бяха подредени грижливо квадратните чимове, които по-късно щяха да заемат място върху капака.

— Вие май си разбирате от работата — каза Майк.

— Естествено — кимна Бен и посочи албума. — Какво носиш?

— Татковия албум за Дери. Той събира стари снимки и изрезки за града. Това му е хоби. Преди два дни го прегледах… нали ви бях казал, че клоунът ми се струва познат отнякъде. И наистина съм го виждал. Тук, в албума. Затова го донесох. — Срамуваше се да признае, че не бе посмял да поиска разрешение от татко си. Тъй като се боеше, че подобна молба може да предизвика неудобни въпроси, той отмъкна албума като крадец, докато баща му садеше картофи на западната нива, а майка му простираше пране в задния двор. — Мислех си, че и вие трябва да хвърлите едно око.

— Добре де, дай да видим — каза Ричи.

— Нека най-напред да се съберем всички. Така ще е по-добре.

— Окей. — Честно казано, Ричи не гореше от нетърпение да гледа стари снимки от Дери. Случката в стаята на Джорджи го бе отвратила от всякакъв род албуми. — Ще ни помогнеш ли да довършим укрепването?

— Дадено.

Майк внимателно остави албума на татко си по-далече от ямата, за да не го изцапат с пръст, после взе лопатата на Бен.

— Копай тук — посочи Бен. — Като стигнеш на педя и половина, слагам вътре дъската и я притискам към стената, а ти връщаш пръстта обратно.

— Мъдър план, мой човек — одобри Ричи и провеси крака през ръба на изкопа.

— Ами ти защо не работиш? — запита Майк.

— Много съм болен, мой човек — радостно извести Ричи. — Имам кокали в краката.

— Как вървят проучванията, дето ги правите с Бил?

Майк смъкна ризата си и почна да копае. Беше горещ ден, жегата тегнеше дори и в Пущинака. Из храсталака щурците жужаха като часовници, които лениво отмерват хода на лятото.

— Е… вървят горе-долу — отвърна Ричи и стрелна поглед към Бен, сякаш искаше да го предупреди за нещо. — Тъй ми се струва.

— Защо не пуснеш радиото, Ричи? — запита Бен.

Той сложи една дъска в изкопаната от Майк дупка и я притисна към стената. Както винаги, транзисторът висеше под най-дебелия клон на съседния храст.

— Батериите се скапаха — каза Ричи. — Ако не си забравил, свихте ми последните двайсет и пет цента за някакви си панти. Жестоко, Камара, много жестоко. Пък и тук долу се хваща само една станция, дето все пуска шкембест рок.

— Ъ? — надигна глава Майк.

— Камарата мисли, че Томи Сандс и Пат Бун пеят рокендрол — обясни Ричи. — Какво да го правиш, завалията, хабер си няма от тия работи. Елвис пее рокендрол. Ърни Доу пее рокендрол. Карл Пъркинс пее рокендрол. Боби Дарин. Бъди Холи. „О-оу Пеги… моя Пеги Сю-у-у-у…“

— Моля те, Ричи! — възкликна Бен.

— Освен това — добави Майк, като се подпря на лопатата, — рокендрол пеят Фетс Домино, Чък Бери, Литъл Ричард, Шеп и „Лаймлайтс“, Лавърн Бейкър, Франки Лаймън и „Тинейджърс“, Ханк Болард и „Миднайтърс“, „Костърс“, „Айсли брадърс“, „Крестс“, „Кордс“, Стик Макгий…

Двамата го зяпнаха толкова изумено, че Майк се разсмя.

— Подир Литъл Ричард изтървах нишката — каза Ричи.

Той обичаше Литъл Ричард, но в тайната му класация през това лято на първо място стоеше Джери Ли Луис. Наскоро майка му бе влязла в хола тъкмо когато по телевизията вървеше „Американски подиум“. Джери Ли се беше метнал върху пианото и свиреше с главата надолу, а дългите кичури коса провисваха пред лицето му. Пееше „Поверително от гимназията“. За момент Ричи помисли, че майка му ще припадне. Не припадна, но бе толкова потресена, че на вечеря предложи да пратят Ричи за цяло лято в някой от ония военизирани младежки лагери.

Ричи тръсна коса пред очите си и запя:

— Ела в школото, бейби, там всички котки друсат рок…

Бен сграбчи огромния си търбух, люшна се из ямата и се престори, че драйфа. Майк демонстративно си запуши носа, но се смееше до сълзи.

— Какво има? — запита Ричи. — Сериозно, какво ви става бе, момчета? Тоя път беше добре! Честна дума, наистина беше добре!

— Леле, братко — едва изпъшка през смях Майк. — Безценно беше. Честна дума, безценно.

— Негрите нямат вкус — заяви Ричи. — Мисля, че и в Библията го пишеше.

— Олеле мамо! — превиваше се от смях Майк.

Когато Ричи запита с искрено недоумение какво означава това, Майк тежко рухна долу, стисна се за корема и с буен кикот се запремята насам-натам.

— Сигурно мислиш, че ти завиждам — каза Ричи. — Сигурно мислиш, че искам да съм негър.

Тук вече Бен не издържа и грохна до Майк. Цялото му тяло се тресеше от смях. Очите му бяха готови да изхвръкнат.

— Стига, Ричи — изпъшка той. — Ще се надрискам. Ще у-у-умра, ако не с-спреш…

— Не искам да съм негър — отсече Ричи. — Хич не ми трябва да живея в Бостън, да ходя с розови панталони и да купувам пица на резени. Искам да съм евреин като Стан. Искам да си имам заложна къща и да продавам на хората автоматични ножове, пластмасови фъшкии и вехти китари.

Бен и Майк вече пищяха от смях. Звуците се носеха над зелените гъсталаци на дълбоката низина със странното име Пущинака и ехото караше птиците да излитат, а катеричките да застиват изплашено по клоните. Смехът беше млад, пронизителен, буен, жизнен, искрен, свободен. Почти всяко живо същество, до което достигаше, реагира посвоему, ала съществото, което се изсипа от една широка бетонна тръба над горното течение на Кендъскиг, не беше живо. Вчера следобед бе налетяла внезапна гръмотевична буря (къщичката не бе пострадала — откакто започнаха изкопните работи, Бен всяка вечер грижливо покриваше ямата с парцаливо парче насмолен брезент, което Еди бе отмъкнал иззад „Барачката на Уоли“; ужасно миришеше на боя, но вършеше работа) и из дренажите под Дери два-три часа бяха бушували мътни потоци. Именно този порой изхвърли под слънчевите лъчи ужасяващия товар — за радост на пълчищата лакоми мухи.

Това бе трупът на едно деветгодишно момче на име Джими Кълъм. От лицето му бе останал само носът. Всичко друго представляваше безформена, накълцана каша. Одраното кърваво месо беше осеяно с дълбоки черни дупки, които навярно само Стан Юрис би разпознал — следи от човка. От грамадна човка.

Тънки струйки вода пробягваха по калните памучни панталонки на Джими Кълъм. Белите му ръце се люшкаха из потока като мъртви риби. Те също бяха изкълвани, но не чак толкова. Пъстрата му риза се издуваше и спадаше, пак се издуваше и пак спадаше като някакъв ужасен мехур.

Натоварени с дъски, които бяха отмъкнали от бунището, Бил и Еди пресякоха Кендъскиг по камъните само на четиридесет метра от трупа. Чуха смеха на Ричи, Бен и Майк, неволно се усмихнаха и изтичаха покрай скритите останки на Джими Кълъм, за да разберат каква е тая веселба.

6.

Смехът все още не бе заглъхнал, когато на полянката изникнаха Бил и Еди, задъхани и потни под тежкия товар. Даже лицето на Еди — обикновено бяло като сирене — беше поруменяло. Двамата изсипаха новите дъски при почти изчерпаните резерви. Бен се измъкна от ямата да огледа материала.

— Бива си ги! — възкликна той. — Еха! Страхотно!

Бил се просна на земята.

— Сега м-може ли да п-предам Богу ду-у-ух, или д-да по-о-очакам м-малко?

— Почакай малко — разсеяно каза Бен.

Той също си беше донесъл инструменти и сега грижливо проверяваше всяка дъска — тук изтръгваше някой гвоздей, там развиваше стар винт. Отхвърли една, защото се оказа сцепена. Друга издаваше при почукване глух, неясен звук и Бен също я метна настрани. Седнал на купчинка пръст, Еди го наблюдаваше внимателно. Измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката, докато Бен вадеше с теслата още един ръждив пирон. Пиронът изскърца недоволно като настъпена гадинка.

— Ако се одраскаш на ръждив пирон, можеш да хванеш тетанус — съобщи Еди.

— Тъй ли? — обади се Ричи. — Какво е това цепеност? Звучи ми като женска болест.

— Тиквеник — заяви Еди. — Не е цепеност, а тетанус и означава схваната челюст. Има едни специални микроби, дето живеят в ръждата, разбираш ли, и ако се одраскаш, могат да проникнат в теб и… ъъъ… да ти преебат нервите.

Еди съвсем се изчерви и пак налапа инхалатора.

— Схваната челюст, Божичко — впечатли се Ричи. — Май не е на добро.

— И още как! Първо челюстите ти се стягат толкова, че даже не можеш да ядеш. Трябва да ти пробият дупка в бузата и да те хранят през тръбичка.

— Олеле, братко — рече Майк и подаде глава от изкопа. Разширените очи изглеждаха невероятно бели сред кафявото му лице. — Сигурно ли е?

— Мама ми каза — отвърна Еди. — После ти се схваща гърлото и умираш от глад, щото не можеш да преглъщаш.

Ужасяващата картина бе посрещната с всеобщо мълчание.

— Няма лечение — подчерта Еди.

Мълчание.

— Затова — рязко добави Еди — винаги се пазя от ръждиви пирони и тем подобни гадости. Веднъж ми биха инжекция против тетанус, знаете ли как боли?

— Ами тогава защо ходиш с Бил на бунището за тия боклуци? — запита Ричи.

Бил надничаше в ямата. Еди се озърна към него и в погледа му имаше толкова обич и преклонение, че въпросът повече не се нуждаеше от отговор, но все пак той тихо изрече:

— Някои работи трябва да се вършат въпреки риска. Това е първото важно нещо, което узнах сам, без мама.

Отново настана тишина, но в нея вече нямаше тревога. После Бен продължи да вади пирони, а след малко и Майк излезе да му помага.

Лекият ветрец полюшваше транзистора, лишен от право на глас до следващия щедър жест на мистър Тозиър (или докато Ричи успееше да окоси нечия ливада). Бил си мислеше колко е странно — странно и някак съвършено — че са успели да се съберат всички тук в този летен ден. Някои от познатите му хлапета гостуваха при роднини. Други бяха заминали с родителите си за Дисниленд в Калифорния или за Кейп Код, а едно приятелче даже бе потеглило към някакво безкрайно далечно място със странното, ала и някак многозначително название Гестаад. Други деца се бяха пръснали по лагерите — благотворителни, скаутски, или дори ония прескъпи лагери, където се учиш да плуваш, да играеш голф и да казваш „Великолепно!“ вместо „Мамка ти!“, когато на тенискорта противникът те изненадва с убийствен сервис; имаше и деца, чиито родители просто ги бяха отвели НЯКЪДЕ. Бил не се учудваше. Познаваше някои деца, които искаха да избягат НЯКЪДЕ, защото се бояха от страшилището, бродещо из Дери през това дълго лято. Но подозираше, че изплашените родители са много повече. Хора, които смятаха да прекарат цялото лято в Дери, изведнъж решаваха да

(Гестаад? В Швеция ли беше? Аржентина? Испания?)

заминат НЯКЪДЕ. Това донякъде напомняше големия страх от детски паралич през 1956 година, когато четири деца се заразиха в общинския басейн „О’Брайън“. И тогава възрастните — за Бил тая дума се покриваше плътно с думата „родители“ — бяха решили, че НЯКЪДЕ ще е по-добре. По-безопасно. Всеки, който можеше да си го позволи, избяга от града. Бил разбираше това НЯКЪДЕ и можеше да мечтае над вълшебния звук на странното име Гестаад, ала и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание.

И никой от нас не замина НЯКЪДЕ, помисли той, гледайки как Бен и Майк изскубват криви пирони от вехтите дъски, как Еди лениво се отправя към храстите да пусне една вода (трябва да го правиш при първа възможност, за да избягваш претоварването на мехура, бе казал веднъж Еди, обаче трябва и да се пазиш от отровния бръшлян, инак знаеш ли как ще ти се подуе пишката). Всички сме тук, в Дери. За нас няма роднини, няма лагер, няма пътуване, няма НЯКЪДЕ. Всички сме тук. Готови за проверка.

— Там имаше и една врата — съобщи Еди, закопчавайки ципа си в движение.

— Изтръска ли го, Едс? — обади се Ричи. — Дано да си го изтръскал, щото ако не си, може да хванеш рак. Мама ми каза.

По лицето на Еди се изписа изненада и лека тревога, преди да забележи, че Ричи се хили. Изпепели го (или поне се опита) с презрителния поглед на възрастен, който търпеливо слуша бебешки глупости, после продължи:

— Беше много голяма, та нямаше как да я донесем. Обаче Бил каза, че ако идем всички заедно, ще се справим.

— Естествено, никога не можеш съвсем да го изтръскаш — не мирясваше Ричи. — Знаеш ли какво ми каза един умен човек, Едс?

— Не — отвърна Еди — и не искам повече да ми викаш Едс, Ричи. Сериозно ти казвам. Чувал ли си някога да река: „Дай малко дъвка, Дик“? Е, щом аз не ти викам Дик, от къде на къде…

— Този умен човек ми каза следното: „Както да друсате, както да дращите, капката пак ще отиде във гащите“. Затова има толкоз много рак по света, обични ми Еди.

— По света има толкоз много рак, щото галфони като теб и Бевърли Марш пушат цигари — заяви Еди.

— Бевърли не е галфон — заканително се обади Бен. — Внимавай какви ги плещиш, Мръсна уста.

— Бибип, м-момчета — разсеяно се намеси Бил. — Като стана дума за Б-б-бевърли, тя е много си-ххи-илна. Ще ни п-п-помогне за вра-а-тата.

Бен се заинтересува какво представлява тази врата.

— Мъх-мъх-хагонова, м-мисля.

— Някой е изхвърлил махагонова врата? — смая се Бен, но в гласа му не звучеше съмнение.

— Хората изхвърлят всичко — каза Майк. — Бунище ли? Призлява ми като ида там. Честно ви казвам, направо ми призлява.

— Аха — кимна Бен. — Сума ти нещо е можело да се оправи без никакъв труд. А в Китай и Южна Америка сиромасите нищичко си нямат. Тъй казва моята майка.

— Ако искаш да знаеш, слънчево момче, и в Мейн е пълно със сиромаси — мрачно добави Ричи.

— К-к-какво е това? — посочи Бил към албума.

Майк му обясни и каза, че ще разгледат снимката на клоуна, когато Стан и Бевърли се върнат с пантите.

Бил и Ричи се спогледаха.

— Какво ви тревожи? — запита Майк. — Онуй, дето е станало в стаята на брат ти ли, Бил?

— А-аха — потвърди Бил и млъкна.

Редуваха се да работят в изкопа, докато Стан и Бевърли пристигнаха с две издути книжни торбички. Майк подхвана разказа, а Бен седна по турски и се зае да изрязва в две от дългите дъски прозорчета, които да се отварят и затварят на панти. Може би само Бил забелязваше колко бързо и сръчно се движат пръстите му; колко са изкусни и точни — като пръсти на хирург. Възхищаваха го.

— Татко казва, че някои снимки са отпреди сто години — обясняваше Майк, прегърнал албума в скута си. — Купува ги от вехтошарски магазини или когато някой рече да си разпродава вехториите от тавана. Понякога прави трампа с други колекционери. Има и стереоснимки — две съвсем еднакви на дълго картонче, обаче щом ги погледнеш през нещо като бинокъл, става една картинка, само че обемна. Като ония филми — „Восъчният дом“ или „Чудовището от Черната лагуна“.

— Защо са му притрябвали тия вехтории? — запита Бевърли. Беше с най-обикновени джинси, но върху долните десетина сантиметра от шевовете бе зашила ивици шарена басма и крачолите изглеждаха много весело — като униформа на някакъв смахнат моряк.

— Да — подкрепи я Еди. — В Дери винаги е било адски скучно.

— Ами… не знам точно, но мисля, че го прави, защото не е роден тук — смутено отвърна Майк. — Като че… де да знам… като че всичко му е ново и интересно, или например като да е влязъл в киното насред филма…

— Я-а-асна работа, всеки иска д-да види на-а-чалото — обади се Бил.

— Да — каза Майк. — В Дери историята направо се валя по улиците. И на мен ми харесва. Мисля, че една част е свързана с оная твар — с То, както го наричате.

Той погледна към Бил и Бил замислено кимна.

— След парада на Четвърти юли прегледах албума, защото знаех, че вече съм виждал някъде онзи клоун. Знаех си. И гледайте тук.

Той отвори албума, прелисти страниците и го подаде на Бен, който седеше отдясно.

— Н-н-не п-пипай съ-съ-страниците! — провикна се Бил и в гласа му звучеше такова напрежение, че всички трепнаха. Ричи забеляза, че той е свил на юмрук ръката, която бе пострадала от албума на Джордж. Юмрук, готов да защитава.

— Бил е прав — намеси се Ричи. Покорният, съвършено нетипичен за него глас им подействува още по-убедително. — Внимавайте. Вярно казваше Стан. Щом ние го видяхме, значи вече и вие можете да го видите.

— Да го усетите — зловещо уточни Бил.

Албумът тръгна от ръка на ръка и всички го държаха боязливо, за ръбовете, сякаш беше стар динамитен заряд, по който избиват перлени капки нитроглицерин.

Когато албумът се върна обратно, Майк отвори на една от първите страници.

— Татко казва, че няма начин да се датира точно, но тази трябва да е от първата половина на осемнайсети век. Веднъж той поправи верижния трион на един човек срещу кашон стари книги и картички. Тази е от там. Според него сега струвала четирийсет долара, че и повече.

Старинната гравюра имаше размерите на голяма пощенска картичка. Когато стигна до Бил, той с облекчение забеляза, че бащата на Майк е използувал един от ония колекционерски албуми, в които снимките са защитени с найлоново покритие. Гледаше като хипнотизиран и през главата му мина: Ето. Сега го виждам — това е То. Наистина го виждам. Ето лицето на врага.

На гравюрата беше изобразен смешник, който жонглира с грамадни кегли насред кална уличка. От двете страни имаше няколко къщи и дъсчени бараки — Бил предположи, че са магазини или фактории, както ги наричали по онова време. Мястото изобщо нямаше да прилича на Дери, ако не беше Каналът. Но Каналът се виждаше отлично и беше ограден по двата бряга с равен калдъръм. По-назад Бил различи впряг мулета, теглещи шлеп.

Около смешника се бяха стълпили пет-шест деца. Едното носеше старомодна сламена шапка. Друго стискаше пръчка и обръч от бъчва. Пръчката не беше като ония, струговани, гладки и лакирани, които днес можеш да си купиш от универмага; беше откъсната направо от дървото. Личаха си голите чепове там, където по-дребните вейки са били окастрени с нож или брадвичка. Не е произведена в Тайван или Корея, помисли Бил, гледайки като омагьосан — това момче би могъл да бъде самият той, ако се бе родил няколко поколения по-рано.

Лицето на смешника се разтягаше в широка усмивка. Не носеше грим или маска (само че за Бил цялото му лице приличаше на маска), но беше съвършено плешив, ако не се броят два рижави кичура, щръкнали като рога над ушите му, и Бил без затруднение разпозна онзи клоун. Преди повече от двеста години, помисли той и усети как в душата му се надига безумен прилив от ужас, гняв и вълнение. Двадесет и седем години по-късно, докато седеше в Общинската библиотека и си припомняше първия поглед в албума на Уил Хенлън, щеше да осъзнае, че е изпитвал онова, което навярно изпитва опитен ловец, когато среща първата прясна следа на стар тигър-човекоядец. Преди двеста години… толкова отдавна и един Господ знае колко по-отдавна. Това го накара да се запита откога всъщност се е заселил Пениуайз в Дери… но нямаше никакво желание да разсъждава по въпроса.

— Дай, Бил! — настоя Ричи, но Бил задържа албума още малко. Вглеждаше се съсредоточено, твърдо уверен, че гравюрата ще се раздвижи: кеглите (ако наистина бяха кегли) ще заподскачат нагоре-надолу в ръцете на смешника, децата ще почнат да се смеят и ръкопляскат (но може би не всички; може би някои ще побегнат с писъци), мулешкият впряг ще изтегли шлепа извън рамките на картината.

Гравюрата не помръдна и той подаде албума на Ричи.

След като албумът се върна при Майк, той нетърпеливо прелисти още няколко страници.

— Ето. Тая е от 1856, четири години преди Линкълн да стане президент.

Започна нова обиколка. Този път картинката беше цветна — нещо като карикатура — и на нея тълпа пияници стоеше пред кръчмата, а дебел политик с огромни мустаци им държеше реч от дъска, подпряна върху дървени магарета. В едната си ръка стискаше пенеста халба. Дъската забележимо се огъваше под тежестта му. Отстрани няколко жени с бонета гледаха презрително тази проява на скудоумие и невъздържаност. Текстът отдолу гласеше: ОТ ПОЛИТИКАТА В ДЕРИ СЕ ОЖАДНЯВА, КАЗВА СЕНАТОР ГАРНЪР!

— Татко казва, че такива картинки били страшно популярни двайсетина години преди Гражданската война — обясни Майк. — Наричали ги „смехоринки“ и си ги пращали по пощата. Сигурно са били нещо като днешните майтапи в списание „Мад“.

— Съ-съ-сатира — уточни Бил.

— Аха — кимна Майк. — Обаче вижте тук, в долното ъгълче.

Картинката напомняше карикатурите от „Мад“ в още едно отношение — имаше безброй подробности и допълнителни закачки, съвсем като в грамадните графики на Морт Дръкър. Някакъв ухилен шишко изливаше халба бира в гърлото на петнисто куче. Една жена бе пльоснала по задник сред кална локва. Две улични хлапета пъхаха клечки серен кибрит в обувките на заможен бизнесмен, а малко момиченце се бе закачило с колене за клона на близкия бряст и гащичките му се подаваха изпод провисналата рокличка. Но въпреки объркващата плетеница от детайли беше излишно Майк да им сочи клоуна. Облечен в пъстрата униформа на военен барабанчик, той разиграваше пред неколцина пияни секачи старата игра с трите миди. Намигаше на един от тях, който (ако се съди по смаяно зяпналата уста) току-що бе избрал празната мида. Барабанчикът-клоун посягаше да вземе монета от ръката му.

— Пак той — промълви Бен. — Колко… сто години по-късно ли?

— Горе-долу — потвърди Майк. — А ето една от 1891.

Този път беше изрезка от първата страница на „Дери нюз“. УРА! — възторжено съобщаваше огромно заглавие — СТОМАНОЛЕЯРНАТА ПОЧВА РАБОТА! И малко по-долу: „Общината устройва тържествен пикник“. Гравюрата изобразяваше церемонията по прерязване на лентата пред стоманолеярната на Кичънър; макар да не беше чак толкова изпипана, стилът напомняше гравюрите на Къриър и Айвис, които майката на Бил бе закачила в столовата. Някакъв джентълмен с фрак и цилиндър беше разтворил широко ножици пред лентата, а наоколо се трупаха поне петстотин зяпачи. Отляво клоунът — техният клоун — се премяташе пред група деца. Художникът го бе уловил с главата надолу и изрисуваната усмивка се превръщаше в писък.

Бил побърза да подаде албума на Ричи.

Под следващата снимка беше изписано с почерка на Уил Хенлън: 1933 — отмяна на Сухия режим в Дери. И макар че момчетата не знаеха почти нищичко за Сухия режим и отмяната му, снимката говореше красноречиво. Изобразяваше „Барачката на Уоли“ сред Дяволския декар. Заведението беше претъпкано буквално до тавана от мъже с леки летни ризи, сламени шапки, дърварски ризи, тениски, строги банкерски костюми. Всички победоносно размахваха чаши и бутилки. На витрината имаше две големи табели. ЧЕСТИТО ЗАВРЪЩАНЕ НА ДЖОН ЕЧЕМИЧЕНОТО ЗЪРНО! — гласеше едната. Другата обявяваше: ДОВЕЧЕРА БЕЗПЛАТНА БИРА. Облечен като най-големия денди на света (бели обувки, гетри, раирани гангстерски панталони), клоунът бе положил крак върху стъпенката на автомобил Рео и пиеше шампанско от дамска обувка с високо токче.

— 1945 — каза Майк.

Отново „Дери нюз“. Огромно заглавие: ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА — СВЪРШИ СЕ! СЛАВА БОГУ, СВЪРШИ СЕ! Парадно шествие от танцуващи хора се виеше по Главната улица към Горната миля. А на втори план се мяркаше клоун в сребрист костюм с оранжеви копчета, застинал в точковия растер на вестникарската снимка — и сякаш самото му присъствие искаше да подскаже (поне на Бил), че нищо не се е свършило, че никой не е капитулирал, че мъдрите още мъдруват, а лудите още лудуват… и най-вече, че всичко е загубено веднъж завинаги.

Бил изтръпна от сух, вледеняващ страх.

Изведнъж точиците на растера изчезнаха и снимката се раздвижи.

— Това е… — започна Майк.

— Г-г-гледайте — прекъсна го Бил. Думата се отрони от устните му като полуразтопено ледено кубче. — Гъ-гъ-гледайте вси-ххи-ички!

Другите се струпаха наоколо.

— Боже мой! — прошепна поразената Бевърли.

— Това е ТО! — почти изкрещя Ричи, блъскайки развълнувано с юмрук по гърба на Бил. Озърна се към пребледнелия, напрегнат Еди, иззад когото се подаваше вкамененото лице на Стан. — Това видяхме в стаята на Джордж. Точно това ви…

— Шшшшт — обади се Бен. — Слушайте. — Той почти изрида: — Чуват се… Господи, всичко се чува отвътре.

И сред безмълвието, нарушавано само от мекия шепот на летния ветрец, седмината осъзнаха, че наистина всичко се чува. Оркестърът свиреше военен марш, изтънял и затихнал от разстоянието… или от времето… или от нещо друго. Възторжените крясъци на тълпата сякаш долитаха от зле настроено радио. Към тях се примесваше глух, едва доловим пукот, като че някой си разтягаше ставите на пръстите.

— Фишеци — прошепна Бевърли и разтърка очите си с треперещи ръце. — Това са фишеци, нали?

Никой не отговори. Момчетата гледаха снимката с огромни, широко разтворени очи.

Парадът лъкатушеше насреща, но точно преди да стигнат най-отпред — там, където сякаш би трябвало да напуснат фотографията и да излязат на бял свят тринайсет години по-късно — хората изчезваха в някакво незнайно измерение. Най-отпред бойците от Първата световна война с удивително състарени лица под вехтите плоски каски носеха плакат ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ДЕРИ ПОЗДРАВЯВАТ НАШИТЕ ХРАБРИ МОМЧЕТА, след тях се задаваха скаутите, индустриалците-идеалисти, милосърдните сестри, оркестърът на християнското дружество, сетне идваха самите ветерани от Втората световна война, следвани от гимназиалния оркестър. Тълпата се люшкаше насам-натам. От горните прозорци на деловите сгради край улицата хвърчаха конфети и серпантини. Клоунът танцуваше по тротоара, премяташе се, козируваше, целеше се с невидима пушка. И Бил забеляза за пръв път, че хората се извръщат от него — но не като да го виждаха; по-скоро сякаш бяха усетили студен полъх или неприятна миризма.

Виждаха го само децата — и разтреперани се дърпаха настрани.

Бен протегна ръка към снимката както бе сторил Бил в стаята на Джордж.

— Нъ-нъ-нъ-НЕ! — изкрещя Бил.

— Мисля, че няма страшно, Шеф Бил — каза Бен. — Гледай. — И той положи длан върху найлоновото покритие, после я отдръпна. — Но ако не беше найлонът…

Бевърли изпищя. Когато Бен отдръпна ръка, клоунът прекрати номерата си. Втурна се напред, а широката му кървава уста се хилеше и бръщолевеше нещо неясно през кикота. С изкривено лице Бил се отметна назад, ала все пак удържа албума — беше убеден, че клоунът ще изчезне също като началото на шествието с оркестъра, скаутите и открития Кадилак, возещ Мис Дери 1945.

Но клоунът не изчезна в онова измерение, което сякаш слагаше граница на миналото. С ужасяваща, хищна пъргавина То се метна върху един уличен стълб, стърчащ най-отпред на снимката. Изкатери се ловко като маймуна — и изведнъж притисна лице към здравия прозрачен найлон, с който Уил Хенлън бе покрил страниците на албума. Бевърли изкрещя отново и този път с нейния глас се сля тъничкият, немощен писък на Еди. Найлонът се изду — по-късно всички щяха да потвърдят това. Бил видя как червеният топчест нос на клоуна се сплеска върху прозрачното препятствие.

— Всички ви ще избия! — крещеше клоунът през смях. — Само опитайте да ме спрете и ще избия всички ви! Първо ще ви побъркам и после ще ви избия! Не можете да ме спрете! Аз съм Джинджифиловият човек! Аз съм Младият върколак!

И за миг То наистина се превърна в Младия върколак — над жабото на сребристия костюм изникна посребрената от луната вълча муцуна, оголила насреща им хищни бели зъби.

— Не можете да ме спрете, аз съм прокаженият!

И ето че прокаженият се втренчи насреща им с очите на оживял мъртвец, изцъклени сред прогнилите язви на страшното, разложено лице.

— Не можете да ме спрете, аз съм мумията!

Лицето на прокажения внезапно се сбръчка, прорязано от сухи, прашни пукнатини. От кожата му се лющеха прастари, полуизтлели превръзки. Бен пребледня като извара, притисна бузата си с длан и извърна глава.

— Не можете да ме спрете, аз съм мъртвите момчета!

— Не! — изкрещя Стан Юрис. Очите му бяха изхвръкнали над дъги от напрегната, сбръчкана плът — шокова плът, мина през ума на Бил и дванайсет години по-късно той щеше да използува тази дума в един роман, без да подозира откъде е дошла; просто щеше да изпише подходящата дума на подходящото място, както правят всички писатели, и щеше да я сметне за най-обикновен дар от онова пространство

(странство)

откъдето понякога изплуват оригиналните изрази.

Стан изтръгна албума от ръцете му и яростно захлопна кориците. Отчаяно го стискаше с длани и по ръцете му трептяха обтегнати сухожилия. Огледа приятелите си с почти обезумели очи.

— Не — бързо изрече той. — Не, не, не.

Внезапно Бил осъзна, че се плаши не толкова от клоуна, колкото от упоритата съпротива на Стан; разбра, че То се надява тъкмо на такава реакция, защото…

Защото може би То се бои от нас… изпитва истински страх за пръв път в своя дълъг, много дълъг живот.

Сграбчи раменете на Стан и го разтръска с всичка сила. Стан изтрака със зъби и изтърва албума. Майк го вдигна и побърза да го остави настрани — след видяното едва смееше да докосне кориците. Но все пак албумът беше на баща му и някаква смътна интуиция му подсказваше, че Уил Хенлън никога няма да види онова, което зърнаха преди малко.

— Не — тихо изрече Стан.

— Да — каза Бил.

— Не — повтори Стан.

— Да. Ние вси-и-ички…

— Не.

— … г-го ви-ххи-идяхме, Стан — довърши Бил и се огледа към останалите.

— Да — потвърди Бен.

— Да — каза Ричи.

— Да — кимна Майк. — О, Боже мой, да.

— Да — каза Бев.

— Да — едва изпъхтя Еди през задръстеното си гърло.

Бил се обърна и очите му повеляваха на Стан да го погледне.

— Н-не му по-ххо-зволявай д-да те по-о-одлъже, човече. И т-ти го в-в-видя.

— Не исках! — проплака Стан. По челото му се стичаха струйки лъскава, мазна пот.

— Обаче г-го ви-ви-видя.

Стан ги оглеждаше един по един. Зарови пръсти в късо подстриганата си коса и от гърдите му се отрони дълбока, трепереща въздишка. Очите му като че се избистриха след оная прииждаща лудост, която бе стреснала Бил.

— Да — каза той. — Да. Добре де. Да. Това ли искаш? Да.

И Бил си помисли: Все още сме заедно. То не успя да ни спре. Все още можем да го убием. Все още можем… ако сме храбри.

Завъртя се към останалите и във всички очи зърна частица от истерията на Стан. Не чак толкова безумна… но все пак реална.

— А-а-аха — каза той и се усмихна на Стан. След кратко колебание Стан отвърна на усмивката и ужасеното му лице се поотпусна. — Точно това и-ххи-исках, ш-ш-шубе такова.

— Бибип, тъпчо — отвърна Стан и всички се разсмяха. Смехът беше писклив, истеричен, но Бил реши, че е по-добре така, отколкото изобщо да не се смеят.

— Хъ-хъ-хайде — подкани ги той, защото все някой трябваше да каже нещо. — Дайте да д-д-довършим къщичката. Какво ще ре-ххе-ечете?

Видя в очите им облекчение и благодарност… но тази благодарност не му помагаше да се спаси от собствения си ужас. Нещо повече — част от тяхната признателност го караше да ги ненавижда. Нима нямаше правото на страх, нима трябваше вечно да крие истинските си чувства, за да не разруши крехката връзка, която ги сливаше в едно цяло? А от друга страна… не беше почтено дори да си мисли подобно нещо, нали така? Защото в известен смисъл той ги използуваше — използуваше приятелите си, рискуваше живота им — само и само да отмъсти за мъртвия си брат. И нима всичко свършваше дотук? Не, защото Джордж беше мъртъв, а ако изобщо имаше начин да отмъсти, Бил подозираше, че това непременно ще стане за сметка на живите. И в какво го превръщаше всичко това? В ситен дрислив егоист, който размахва тенекиен меч и се прави на крал Артур.

О, Господи, мислено изстена той, ако възрастните трябва вечно да мислят за подобни неща, изобщо не искам да порасна.

Решението му беше непоклатимо, но и горчиво.

Горчиво.