Стивън Кинг
То (15)

Дери:
Трета интерлюдия

Дойде по тротоара птица —

не знаеше, че я видях —

прехапа червея нещастен

и глътна го с един замах.

Емили Дикинсън

„Дойде по тротоара птица“

17 март 1985

Пожарът в „Черното петно“ избухнал през късната есен на 1930 година. Доколкото мога да преценя, този пожар — който едва не отнел живота на баща ми — бележи края на цикъла от убийства и изчезвания през 1929–30, също както двадесет и пет години по-рано експлозията в стоманолеярната е сложила точка на предишния цикъл. Сякаш в края на всеки цикъл някакво чудовищно жертвоприношение трябва да усмири злокобното присъствие тегнещо и до днес над градчето… за да заспи То за още четвърт век.

Но ако за приключване на всеки цикъл е потребно жертвоприношение, изглежда, че и началото на новия цикъл е свързано с подобно събитие.

И тук стигаме до бандата на Брадли.

Екзекуцията се състояла на кръстовището между Главната улица, Канал стрийт и Канзас стрийт — всъщност на две крачки от мястото, изобразено на онази снимка, която се раздвижила пред Бил и Ричи през юни 1958. Било е в началото на октомври 1929 — тринадесет месеца преди пожара в „Черното петно“… и по-малко от месец преди големия борсов крах.

Както и в случая с „Черното петно“, мнозина от старите жители на Дери се правят, че не помнят какво е станало през онзи ден. Или пък са гостували на роднини в някой друг град. Или пък се унесли в следобедна дрямка и едва привечер чули по радиото за цялата история. Или пък те лъжат право в очите.

В полицейските дневници е записано, че на тази дата началникът Съливан изобщо не бил в града (Помня, как да не помня, каза ми Алойзиъс Нел, докато се полюшваше със стола на терасата пред старческия дом в Бангор. Нали ми беше първа година в полицията. Нямаше го, отиде на лов за птици в Западен Мейн. Когато се прибра, вече им бяха метнали чаршафите и ги отнасяха. Направо се разпени от яд мистър Джим Съливан), но в един енциклопедичен труд за гангстерите под заглавие „Злодеи и кървави букви“ открих снимка на ухилен мъж в моргата, край надупченото тяло на Ал Брадли… и ако този мъж не е полицейският шеф Съливан, значи е негов близнак.

В крайна сметка съм убеден, че най-голямо доверие заслужава свидетелството на мистър Кийн — Норбърт Кийн, който държеше аптеката на Сентър стрийт от 1925 до 1975 година. Той разказваше охотно, но също като бащата на Бети Рипсъм помоли да изключа диктофона, преди да премине към главното. Всъщност няма значение; и до днес чувам как тихият му глас шумоли като смачкана хартия — още една солова партия сред прокълнатия хор на този град.

— Защо пък да не ти разкажа? — рече той. — Никой не би го отпечатал, а и да го отпечатат, никой няма да повярва. — И мистър Кийн ми подаде старомодния аптекарски буркан. — Искаш ли целувка с лакрица, Мики? Доколкото помня, най-много ти допадаха червените.

Взех си една.

— Беше ли началникът Съливан в града през онзи ден?

Мистър Кийн се засмя и също посегна към целувките.

— Май доста си се чудил, а?

— Доста — признах аз, дъвчейки червената целувка. Не бях хапвал такъв сладкиш още откакто бях хлапе и се пресягах над тезгяха да подам центовете на един много по-млад и пъргав мистър Кийн. Вкусът беше чудесен — досущ като в детството.

— Прекалено си млад, за да помниш онова фантастично бягане, с което Боби Томсън донесе на „Гигантите“ победата във финала през 1951 година — каза мистър Кийн.

Сигурно си бил едва четиригодишен. Както и да е. Няколко години по-късно във вестника писаха за тая знаменита игра и се оказа, че ако слушаме хвалбите, на стадиона трябва да е имало поне един милион нюйоркчани.

Мистър Кийн дъвчеше целувката с беззъби венци и от ъгълчето на устните му плъзна струйка лепкава слюнка, Той старателно я избърса с носната си кърпа. Седяхме в кабинета зад аптеката — макар че вече от десет години бе пенсионер, осемдесет и пет годишният Норбърт Кийн продължаваше да помага на сина си в счетоводната работа.

— А пък като опре до бандата на Брадли, става точно обратното! — възкликна той. Усмихваше се, но в усмивката нямаше нищо весело. Беше цинична, замислена и студена. — По онова време в Дери трябва да е имало поне двайсет хиляди жители. Главната улица и Канал стрийт бяха павирани от четири години, обаче по Канзас стрийт още газехме кал. Лете беше ужасен прахоляк, а напролет и наесен ставаше същинско тресавище. През лятото минаваха по Горната миля да пръскат с вода, а на всеки Четвърти юли кметът обещаваше да павира Канзас стрийт обаче работата се проточи чак до 1942 година. Тая улица… чакай сега, за какво говорехме?

— В Дери имало двайсет хиляди жители — напомних му аз.

— Аха. От тия двайсет хиляди половината сигурно вече са в гробищата, а може и повече — петдесет години са това, не е шега. По нашия край хората имат лошия навик да мрат на младини. Трябва да е от въздуха. Но и сред останалата половина не вярвам да намериш повече от десетина, дето да кажат, че са били в градчето когато пристигна бандата на Брадли. Месарят Бъч Роудън сигурно ще признае — той и до днес държи снимка на една от колите точно над масата за кълцане на месо. Като я гледаш, направо не мяза на кола. Шарлот Литълфийлд също би ти казала туй-онуй, ако я свариш в добро настроение; тя преподава в гимназията и бас държа, че помни доста работи, нищо че беше едва на десетина-дванайсет години. Карл Сноу… Обри Стейси… Ейбън Стампнъл… и онзи дърт нехранимайко, дето рисува карикатури и по цяла вечер кисне в кръчмата на Уоли — май Пикман се казваше — те ще си спомнят. Там бяха…

Гласът му затихна и той разсеяно се вгледа в нахапаната целувка. Помислих дали да не го подканя, но се отказах.

Най-сетне мистър Кийн продължи:

— Повечето от другите ще те излъжат — не нарочно, ами като нюйоркчаните, дето разправят, че са видели бягането на Боби Томсън. Само че в онзи случай хората лъжат, защото много им се иска да са били на стадиона, нашите лъжат, защото им се иска да не са били в Дери през онзи ден. Разбра ли ме, синко?

Кимнах.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш цялата история? — запита мистър Кийн. — Малко нервен ми изглеждаш, Мйки.

— Не искам — отвърнах аз, — но все пак мисля, че трябва да я чуя.

— Добре — кротко кимна старецът.

В онзи ден явно ми вървеше на спомени; докато мистър Кийн отново ми подаваше аптекарския буркан, изведнъж се сетих за една радиопиеса, която татко и мама слушаха редовно, когато бях хлапе. Казваше се „Мистър Кийн, търсач на изчезнали хора“.

— Няма да те лъжа, шерифът си беше тук. Канеше се да ходи на лов, обаче тутакси заряза идеята, щом Лал Мейкън дотърча и му каза, че очаква следобед да го посети Ал Брадли.

— Откъде знаеше Лал? — запитах аз.

 

 

— Е, тая история е поучителна сама по себе си — каза мистър Кийн и лицето му отново се сбръчка в цинична усмивка. — Брадли никога не е бил Обществен враг номер едно в класацията на ФБР, обаче го гонеха упорито — още от двайсет и осма година. Нали все нещо трябваше да покажат пред данъкоплатеца. Ал Брадли и брат му Джордж обраха пет-шест банки в Средния запад, после отвлякоха един банкер. Роднините на банкера платиха откуп — трийсет хиляди долара, големи пари за онова време, — но това не помогна. Убиха го.

Из Средния запад взе да става напечено за бандите, затова Ал и Джордж поведоха шайката си на североизток, към нашите краища. Наеха си една голяма ферма в покрайнините на Нюпорт — недалече от сегашната ферма на Рулин.

Беше през горещниците на 29-та — юли, август или началото на септември… не помня точно кога. Бандата наброяваше осем души: Ал Брадли, Джордж Брадли, Джо Конклин и неговият брат Кал, един ирландец на име Артър Малой по прякор „Бавната стъпка“, защото беше късоглед, обаче слагаше очила само в краен случай, и младият Патрик Коди от Чикаго — беше красив като Адонис, но разправяха, че претрепвал човек, без да му мигне окото. Водеха две жени: Кити Донахю, съпруга на Джордж Брадли, и Мари Хаузър — тя беше любовница на Коди според злите езици спяла с цялата компания.

Когато дойдоха по тия места, синко, те допуснаха една съдбоносна грешка — бяха си въобразили, че толкова далече от Индиана ще бъдат в безопасност.

Известно време кротуваха, но накрая им доскуча и решиха да се позабавляват с лов. Бяха домъкнали сума ти оръжие, обаче не им достигаха боеприпаси. И затова на седми октомври пристигнаха в Дери с две коли. Патрик Коди тръгна с жените по магазините, а другите мъже отидоха право в „Спортни стоки“ на Лал Мейкън. Кити Донахю си купи от „Фрийз“ нова рокля и с нея умря два дни по-късно.

Лал Мейкън посрещнал клиентите лично. Той умря през 1959. От затлъстяване. Винаги си е бил дебелак. Обаче с очите никога не е имал проблеми — разправяше, че познал Ал Брадли още от вратата. И другите му се сторили познати, но за ирландеца се сетил чак когато Малой си сложил очилата, за да огледа ножовете на витрината.

Ал Брадли пристъпил към тезгяха и рекъл:

„Искаме да си купим патрони.“

„Добър избор — отвърнал Лал Мейкън, — тъкмо на място сте дошли.“

Брадли му подал списък и Лал го прегледал. Доколкото знам, по-късно листчето се изгуби, но Лал разправяше, че направо кръвта му замръзнала. Искали петстотин патрона 38-ми калибър, осемстотин патрона 45-ти калибър, шейсет патрона 50-ти калибър, дето вече не се произвежда, ловни патрони, заредени едновременно със сачми и бренеке, и по хиляда патрона 22-ри калибър за пистолет и карабина. Плюс — забележи! — шестнайсет хиляди картечни патрона 45-ти калибър.

 

 

— Мама му стара! — възкликнах аз.

Мистър Кийн пак се усмихна цинично и ми подаде буркана. Отначало поклатих глава, но после си взех още една целувка.

 

 

— Лал рекъл:

„Голяма поръчка бе, момчета.“

„Дай да си ходим, Ал — обадил се Бавната стъпка. — Казах ти, че в това скапано градче няма да напазаруваме. Що не вземем да проверим в Бангор? И там ще е същата дивотия, ама поне ще се поразходим.“

„Трайте малко, бе хора — прекъснал го Лал, свеж като краставица. — Поръчката е страхотна и не искам да ми я грабне онзи бангорски евреин. Мога още сега да ви затрупам с 22-ри калибър плюс ловните патрони и половината бренекета. Ще ми се намерят по стотина парчета 38-ми и 45-ти калибър. Останалото ще го доставя… — Тук Лал премрежил очи и се почесал по брадата, сякаш пресмятал. — … до вдругиден. Става ли?“

Брадли се ухилил до уши и рекъл, че всичко е тип-топ. Кал Конклин настоявал да отскочат до Бангор, но другите не се съгласили.

„Ако не си сигурен, че ще сколасаш с поръчката, казвай додето е време — рекъл Брадли на Лал, — щото съм добра душа, обаче като ме хванат бесните, по-добре не ми се мяркай пред очите. Чаткаш ли?“

„Чаткам — отвърнал Лал, — и каквото искате, ще го имате, мистър…?“

„Рейдър — рекъл Брадли. — Ричард Д. Рейдър, на вашите услуги.“

Той протегнал ръка и Лал я стиснал с широка усмивка:

„Много ми е приятно, мистър Рейдър.“

После Брадли попитал по кое време ще е най-добре да наминат за покупките, а Лал веднага отвърнал, че предлага да стане около два следобед, ако нямат нищо против. Всички се съгласили. Излезли. Лал ги изпратил до вратата. На тротоара чакал Коди с двете жени. Лал разпознал и него.

 

 

— Е — запита спокойно мистър Кийн, — какво мислиш, че сторил Лал? Ченгетата ли повикал?

— Ако се съди по събитията — рекох аз, — явно е решил нещо друго. Макар че на негово място бих си строшил краката от бяг към телефона.

— Може би щеше да ги строшиш, а можеше и друго да ти хрумне… — каза мистър Кийн със същата лъчезарна цинична усмивка.

Аз потреперах, защото разбрах какво има предвид… и той знаеше, че го разбирам. Щом веднъж канарата се срути, нищо не може да я спре; ще се търкаля докато намери равно място, където постепенно да загуби инерцията. Изпречиш ли се, ще те смаже… но пак няма да спре.

— Можеше и друго да ти хрумне — повтори мистър Кийн. — Ще ти кажа какво стори Лал Мейкън. Минеше ли през този ден някой познат край магазина — мъж, разбира се — Лал изскачаше навън и почваше да разправя, че знаел кои са ония ловци, дето напоследък пукат с автомати по елени, яребици и Бог знае още какво из горите между Нюпорт и Дери. Бандата на Брадли се забавлявала с тия щуротии. После добавяше, че обещал да продаде на Брадли цяла камара боеприпаси и смятал да си удържи на думата.

— Колко души? — запитах аз.

Чувствувах се като хипнотизиран от лъскавия му поглед. Изведнъж сухият мирис в стаичката — мирис на лекарства, прахчета, мехлеми и сиропи за кашлица — взе да ме задушава… но вече нямах сили да си тръгна, както не бих могъл да се самоубия като спра дишането си.

— На колко души е казал Лал, това ли питаш?

Кимнах.

— Не знам точно — поклати глава мистър Кийн. — Не съм стоял да ги броя. Сигурно е предупредил всички, на които можеше да се довери.

— На които можеше да се довери — дрезгаво повторих аз.

— Аха — потвърди мистър Кийн. — Все нашенци, разбираш. Не сме само кравари по тия места. — Той се поразсмя. — Аз наминах на другия ден, към десет сутринта. Лал ми разказа всичко, после запита какво ще обичам. Бях отишъл само да питам дали ми е проявил лентите — по онова време Мейкън поправяше фотоапарати и проявяваше филми „Кодак“, — но като си взех снимките, реших, че може да ми потрябват патрони за Уинчестъра. „За лов ли се готвиш, Норб?“ — пита Лал, докато ми подава кутията. „Може да гръмна някоя и друга гадина“ — викам аз и двамата се посмяхме хубавичко. — Мистър Кийн се изкиска и плесна с длан по мършавото си бедро, сякаш никога не бе чувал по-голям майтап. После се приведе и ме потупа по коляното. — С две думи, синко, историята се разчу точно колкото трябваше. Знаеш как е в малките градчета. Подбереш ли добре хората, каквото им кажеш, непременно ще се разчуе… разбра ли ме? Още една целувка?

Посегнах с изтръпнали пръсти.

— От сладкото се дебелее — изкиска се мистър Кийн.

Изглеждаше стар… безкрайно стар с тия бифокални очила, които се плъзгаха по острия костелив нос; тънката суха кожа по бузите му беше толкова обтегната, че не оставяше място за бръчки.

 

 

— На другия ден си донесох карабината тук, а Боб Танър (по-работлив помощник никога не съм имал) пристигна с чифтето на татко си. Към единайсет Грегъри Коул намина да купи сода за хляб и да пукна, ако не беше препасал отпред грамаден Колт 45-ти калибър.

„Гледай да не си гръмнеш топките, Грег“ — рекох аз.

„Идвам чак от Милфорд, направо през горите, и ме цепи адски махмурлук — отвръща Грег. — Все ми се чини, че до довечера може и да гръмна нечии топки.“

Около един и половина закачих отпред табелката МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ, СКОРО СЕ ВРЪЩАМ. Взех пушката и през задната врата излязох на алеята Ричард. Попитах Боб Танър дали ще дойде, а той рече, че първо искал да изпълни рецептата на мисис Емърсън и веднага щял да дотича. „Запазете ми някого“ — примоли се момчето, обаче аз казах, че не мога да обещая.

По Канал стрийт не се мяркаха нито коли, нито пешеходци. Е, минаваше от време на време някой камион и толкоз. Зърнах Джак Пинет да подтичва с по една пушка във всяка ръка. Събраха се с Анди Крис и седнаха на пейката край Паметника на загиналите — нали знаеш, там, дето Каналът хлътва под земята.

Пети Ванес, Ал Нел и Джими Гордън седяха на стъпалата пред съдилището, дъвчеха сандвичи и плодове и си разменяха разни вкусотии, досущ като хлапета в междучасие. И тримата бяха въоръжени. Джими Гордън мъкнеше карабина Спрингфийлд от Първата световна война — голяма беше, пущината, стърчеше му над главата.

Видях едно момче да се изкачва по Горната миля — май беше Дзак Денброу, бащата на твоето приятелче, дето сега пише книги — и Кени Бортън му подвикна от прозореца на Християнската читалня:

„Да се пръждосваш, хлапе, че тука ще има пукотевица.“

Като му зърна лицето, Дзак веднага си плю на петите.

Навсякъде имаше въоръжени мъже — по вратите, по стъпалата, по прозорците. Грег Коул седеше отсреща на един праг с карабина в скута и грижливо подреждаше двайсетина патрона, сякаш се готвеше да играе на ашици. Брус Джагърмайер и онзи швед, Олаф Терамениъс, стояха на сянка пред кино „Бижу“.

 

 

Мистър Кийн ме гледаше, ала очите му се рееха нейде далече. Вече не блестяха; бяха омекнали, замъглени като очи на човек, който си спомня най-щастливите мигове — може би първото победно бягане в бейзбола или първата едра пъстърва, или първата нощ с любима жена.

— Помня, че слушах вятъра, синко — мечтателно изрече той. — Помня, че чух как часовникът над съдилището удари два пъти. Боб Танър се приближи изотзад и бях толкова напрегнат, че едва не му пръснах черепа. А той само ми кимна, пресече към фуражния магазин и зад краката му се влачеше дълга черна сянка. Минаха десет минути, петнайсет, двайсет — и нищо. Сигурно ще си речеш, че хората са взели да се разотиват, нали? Обаче не стана така. Хората си стояха търпеливо. Защото…

— Защото сте знаели, че ще дойдат, нали? — запитах аз. — Не е имало никакво съмнение.

Той се усмихна лъчезарно, като доволен учител.

 

 

— Правилно! Знаехме. Никой не се обаждаше, никой не рече: „Добре де, дайте да ги изчакаме до два и двайсет, пък после да си вървим, че работа ни чака.“ Просто стояхме кротко и ето че около два и двайсет и пет откъм горната миля се спуснаха на кръстовището два автомобила — червен и син. Единият беше Шевролет, другият Ласал. В Шевролета седяха братята Конклин, Патрик Коди и Гари Хаузър. Двамата Брадли, Малой и Кити Донахю бяха в другата кола.

Минаха през кръстовището, после Ал Брадли удари врачка толкова рязко, че Шевролетът на Коди едва не се блъсна изотзад. Беше усетил, че улицата е прекалено тиха. Казват, че Ал Брадли бил безмозъчен звяр, но и звярът се научава да бъде нащрек след четири години гонитба живот и смърт.

Ал отвори вратата и се изправи за миг на стъпенката. Хвърли поглед наоколо и даде знак на Коди да кара обратно. „Какво, шефе?“ — запита Коди. Чух го съвсем ясно — и това бяха единствените разбрани думи, които чух. Помня още, че видях слънчево зайче. Мари Хаузър си пудреше носа.

Точно тогава от магазина изскочиха Лал Мейкън и неговият помощник Биф Марлоу. „Предай се, Брадли, обкръжен си!“ — викна Лал и загърмя още преди онзи да обърне глава. Първите изстрели отидоха нахалост, но после един куршум улучи Брадли в рамото. Рукна кръв. Брадли се подпря на вратичката и хлътна в колата. Превключи на скорост и тогава вече почна истинската пукотевица.

Всичко свърши за четири-пет минути, но ми се стори, че е траяло цяла вечност. Пети, Ал и Джим Гордън даже не станаха от стълбището — просто седяха и дънеха олово в задницата на Шевролета. Зърнах Боб Танър как стои на коляно, гърми и презарежда като луд вехтото чифте. Откъм киното Джагърмайер и Терамениъс дупчеха дясната страна на Ласала, а Грег Коул стърчеше от канавката, стискаше Колта с две ръце и дърпаше ли, дърпаше спусъка.

Трябва да са стреляли едновременно петдесет-шестдесет души. По-късно Лал Мейкън изчопли от тухлената стена на магазина трийсет и шест куршума. И то не веднага, ами чак след три дни, когато беше минало куцо и сакато да си вземе парченце олово за сувенир. По някое време пукотевицата стана по-страшна от битката при Марна. Около магазина всички прозорци бяха изпотрошени.

Брадли светкавично обърна колата, но додето направи завоя, изгърмяха и четирите гуми. Фаровете станаха сол, предното стъкло изчезна. Малой Бавната стъпка и Джордж Брадли стреляха с пистолети от задната седалка. Видях как един куршум разкъса гърлото на Малой. Той гръмна още два пъти и провисна навън като парцал.

Коди опита да завърти Шевролета и налетя изотзад върху колата на Брадли. Това им беше краят, синко. Зацепиха се с броните и вече нямаха никакъв шанс да избягат Джо Конклин изскочи от задната седалка, изпъчи се насред кръстовището с два пистолета и запука здравата. Стреляше по Джак Пинет и Анди Крис. Ония се търкулнаха от скамейката и заровиха носове в тревата. Анди все крещеше: „Убит съм! Убит съм!“, ама му нямаше нищичко; и двамата се отърваха без драскотина.

Джо Конклин успя да изпразни и двата пълнителя, преди да го улучат. Сакото му се развяваше и панталоните му подскачаха, сякаш някаква невидима жена ги бродираше с шевна машина. Беше със сламена шапка и когато тя отхвръкна, видях, че е сресан на път по средата. Стисна единия пистолет под мишница и се опита да зареди другия, но в това време някой го покоси през краката и той рухна. По-късно Кени Бортън си приписваше заслугата, обаче нямаше начин да разберем дали е така. Можеше да е всеки от нас.

Веднага след Джо Конклин падна и брат му Кал — сгромоляса се с дупка в челото.

Мари Хаузър излезе от колата. Де да знам, може би е искала да се предаде. Още държеше пудриерата. Мисля, че пищеше, но по това време пукотевицата заглушаваше всичко. Куршумите хвърчаха около нея. Пудриерата се пръсна на парчета в ръката й. Тя се хвърли назад към колата, но я улучиха в бедрото. Успя някак да изкуцука дотам и пролази вътре.

Ал Брадли даде газ до дупка и успя да подкара колата. Три-четири метра влачи Шевролета подир себе си, после бронята се откъсна.

Момчетата го обсипваха с олово. Всички прозорци бяха разбити. Единият калник се търкаляше на паважа. Малой висеше отстрани, но двамата братя Брадли още бях живи. Джордж гърмеше от задната седалка. До него лежеше жена му с простреляно око.

Ласалът стигна до кръстовището, сетне кривна на тротоара и спря. Ал Брадли изскочи иззад волана и хукна по Канзас стрийт. Веднага го направиха на решето.

Патрик Коди излезе от Шевролета, за миг сякаш се накани да вдигне ръце, но вместо това измъкна изпод мишницата си пистолет 38-ми калибър. Гръмна напосоки два-три пъти, после ризата на гърдите му се пръсна сред дим и пламъци. Той се плъзна край Шевролета и седна на стъпенката. Стреля още веднъж и доколкото знам, това беше единственият що-годе точен изстрел на цялата банда; куршумът рикошира от нещо и одраска ръката на Грег Коул. По-късно Грег имаше навика да се хвали в кръчмата с тоя белег, докато накрая някой — май беше Ал Нел — го дръпна в ъгъла и му рече да си затваря човката по въпроса за бандата на Брадли.

Мари Хаузър пак излезе и вече нямаше никакво съмнение, че опитва да се предаде — беше вдигнала ръце. Може би никой не е искал да я убие, но хората стреляха от всички страни, а тя сама се пъхна под куршумите.

Джордж Брадли успя да дотича до пейката край паметника, преди да му пръснат тила с ловна пушка. Напълни гащите и рухна мъртъв…

 

 

Почти без да усещам какво правя, аз посегнах към буркана с целувките.

— Хората тъпкаха колите с олово още около минута, сетне стрелбата взе да затихва — продължаваше мистър Кийн. — Когато за пръв път надуши кръв, човек трудно мирясва. Тогава се обърнах и видях шерифа Съливан на стъпалата, зад Нел и другите. Гърмеше по разнебитения Шевролет с автоматичен Ремингтън. Не слушай ония, дето разправят, че Съливан го нямало; Норбърт Кийн ти казва в очите: там беше. Когато стрелбата свърши, колите вече не мязаха на коли — потрошена железария с куп стъкла наоколо. Хората тръгнаха към тях. Никой не продумваше. Чувахме само вятъра и скърцането на стъкло под обувките. Отнякъде изникнаха фотоапарати. А от мен да го знаеш, момче: изникнат ли фотоапаратите, значи разказът е приключил.

Мистър Кийн ме изгледа добродушно и залюля стола си, потупвайки с чехли по пода.

Не измислих какво да кажа, освен:

— В „Дери нюз“ е описано другояче.

Тогавашният брой бе излязъл с огромно заглавие:

СЛЕД ТЕЖКА БИТКА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ И ФБР УНИЩОЖИХА БАНДАТА НА БРАДЛИ. И подзаглавие: „Местната полиция оказа подкрепа“.

— Много ясно — весело се разсмя мистър Кийн. — Че нали видях с очите си как главният редактор Мак Лафлин надупчи Джо Конклин с два куршума.

— Божичко — промърморих аз.

— Искаш ли още целувки, синко?

— Стига ми толкова — казах аз и облизах устни. — Мистър Кийн, как е възможно нещо от този… мащаб… да се потули?

— Не сме го потулвали — възрази той с искрена изненада. — Просто хората предпочитаха да не говорят на тази тема. Пък и какво толкова? Да не сме убили президента Хувър и жена му? Все едно че застреляхме бесни кучета, дето са готови да ти прехапят гърлото, само им дай воля.

— Ами жените?

— Курви — безразлично каза старецът. — Освен това случката беше в Дери, а не в Ню Йорк или Чикаго. За истинската сензация е важно не само какво е станало, но и къде е станало. Ето защо за дванайсет загинали при земетресение в Лос Анджелис има по-грамадни заглавия, отколкото за три хиляди жертви нейде в Средния изток.

Освен това случката беше в Дери.

Чувал съм тия думи неведнъж, а ако продължа разследването, навярно ще ги чувам отново… и отново… и отново… Казват ми ги бавно и търпеливо, сякаш си имат работа с малоумен. Навярно със същия тон биха отвърнали: Заради гравитацията, ако попитам защо се държим върху земната твърд. Изричат го тъй, сякаш е природен закон и всеки нормален човек трябва да разбира. А най-лошото е там, че аз наистина разбирам.

Оставаше ми още един въпрос към Норбърт Кийн.

— Забелязахте ли някое непознато лице сред стрелящите през онзи ден?

 

 

Мистър Кийн отговори толкова бързо, че кръвта ми сякаш изстина най-малкото с десет градуса.

— Клоуна ли имаш предвид? Как узна, синко?

— А, чух случайно — отвърнах аз.

— Зърнах го ей така, между другото — каза мистър Кийн. — Имах си други грижи, когато почна голямата пукотевица. Огледах се само веднъж и го видях по-горе, отвъд киното, дето стояха шведите. Не беше с клоунски костюм или нещо подобно. Носеше син фермерски гащеризон и памучна риза. Но на лицето му имаше дебел слой от оная мазна бяла боя, а върху нея беше изрисувана грамадна червена усмивка. И отстрани стърчаха фалшиви кичури, нали ги знаеш. Оранжеви. Много смешни. Лал Мейкън не си спомняше за него, но Биф го беше видял. Ама трябва нещо да е сбъркал, защото разправяше, че зърнал клоуна на един прозорец доста по-наляво. А веднъж попитах Джими Гордън — той загина в Пърл Харбър заедно с кораба си, май „Калифорния“ се казваше — и Джими твърдеше, че го видял зад паметника.

Мистър Кийн се поусмихна и поклати глава.

— Смешно, нали — как се разпалват хората в такава история. И още по-смешно е как им се объркват спомените после. Можеш да чуеш шестнайсет различни разказа и едно с едно няма да си пасва. Да вземем например пушката на онзи клоун…

— Пушката? — сепнах се аз. — И той ли стреляше?

— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — Когато се озърнах, в ръцете му сякаш имаше Уинчестър с лост за презареждане и едва по-късно си дадох сметка, че може да ми се е сторило така, защото аз носех Уинчестър. Биф Марлоу твърдеше, че било Ремингтън, защото той имаше Ремингтън. А когато попитах Джими, той рече, че онзи образ гърмял със стара винтовка Спрингфийлд, съвсем като неговата. Смешно, нали?

— Смешно — едва процедих аз. — Мистър Кийн… никой ли не си зададе въпроса какво търси там някакъв клоун, и то облечен с фермерски дрехи.

— Зададохме си го, естествено. Не че беше кой знае Какво, разбираш, но се позачудихме. Повечето момчета решиха, че някой е искал да дойде на веселбата, ама без да го познаят. Може да е бил от градския съвет. Хорст Мюлер, да речем или пък тогавашният кмет Трейс Ноглър. А може просто да е бил някой уважаван професионалист. Лекар или адвокат. Под ония мазила и родния си баща не бих познал.

Той пак се поразсмя и аз запитах какво смешно има.

— Нищо чудно да е бил истински клоун — отвърна мистър Кийн. — През двайсетте и трийсетте години областният панаир в Ести се откриваше много по-рано, отколкото днес. Тъкмо беше в разгара си, когато стана оная работа с бандата на Брадли. На панаира имаше клоуни. Може някой от тях да е чул, че ще си правим карнавал и да е пристигнал за представлението.

Старецът се усмихна сухо.

— Вече казах, каквото имаше за казване, ама ти май доста се заинтересува и слушаш внимателно, затуй ще ти река още нещо. Биф Марлоу го каза шестнайсет години по-късно, докато си пиехме бирата в една бангорска кръчма. Изтърси го ни в клин, ни в ръкав. Според него онзи клоун се бил изпружил толкоз навън през прозореца, че Биф се смаял как тъй не пада. Не си подавал просто главата, ръцете и раменете; Биф разправяше, че стърчал до коленете — висял във въздуха с оная грамадна червена усмивка и стрелял ли, стрелял по колите на бандата. „Направо беше изхвръкнал като дяволче от кутия“ — тъй го рече Биф.

— Сякаш се реел из въздуха — подсказах аз.

— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — А Биф разправяше, че имало и още нещо, дето подир туй не му давало мира седмици наред. Като ония думички, дето ти се въртят на езика, а не можеш да се сетиш. Или като да ти кацне на кожата комар или папатак. Каза, че най-сетне го осъзнал една нощ, докато бил станал да отскочи до кенефа. Стоял си, цедял струята и за нищо конкретно не мислел, когато изведнъж му просветнало: пукотевицата беше започнала в два и двайсет и пет, слънцето грееше, обаче онзи клоун не хвърлял сянка. Никаква сянка не хвърлял.