Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- It, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Дарк фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Мистично фентъзи
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 209гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- maskara(2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2012-2013 г.)
Издание:
Стивън Кинг. То. Книга първа
Първа публикация за България
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992
Превод от английски: Любомир Николов, 1992
Художник: Петър Станимиров, 1992
Страници: 759. Цена: 35.00 лв.
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
Печат: „Полипринт“, Враца
ISBN: 954-409-084-3
First published in the USA
by Viking in 1986
© 1986 by Stephen King
Издание:
Стивън Кинг. То. Книга втора
Първа публикация за България
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992
Превод от английски: Любомир Николов, 1992
Художник: Петър Станимиров, 1992
Страници: 759. Цена: 35.00 лв.
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
Печат: „Полипринт“, Враца
ISBN: 954-409-084-3
First published in the USA
by Viking in 1986
© 1986 by Stephen King
История
- —Корекция
- —Редакция от maskara
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- —Добавяне
- —Корекция на правописни грешки и добавени картинки
Дванадесета глава
Трима неканени гости
1.
Един ден след като Майк Хенлън бе провел шестте телефонни разговора, Хенри Бауърс започна да чува гласове. Гласовете не го оставяха на мира. Отначало Хенри си помисли, че идват от луната. Късно следобед, докато прекопаваше градината, той хвърли поглед нагоре и зърна сред ясното дневно небе бледа, дребна луна. Призрачна луна.
И всъщност тъкмо затова реши, че луната му говори. Само призрачна луна би разговаряла с призрачни гласове — гласовете на някогашните му приятели, гласовете на хлапетата, които играеха из Пущинака преди толкова много години. И още един глас… онзи, за който не смееше да мисли.
Пръв заговори от луната Виктор Крис.
Те се връщат, Хенри. Всичките, мой човек. Връщат се в Дери.
После се обади Бълвоча Хъгинс — може би откъм мрачната страна на луната.
Само ти остана, Хенри. Само ти оцеля от нас. Ще трябва да им го върнеш заради мене и Вик. Не може разни хлапетии да ни пердашат така. Ами че аз веднъж избих страхотна топка от игрището край гаража, сам Тони Тракър рече, че би излетяла и от „Янки стадион“.
Копаеше, озърташе се към призрачната луна сред небосвода и по някое време Фогърти му тегли такъв тупаник по врата, че Хенри се просна долу.
— Ей, откачалко, сляп ли си, че копаш граха барабар с плевелите?
Хенри се изправи, бършейки калта от лицето и косата си. Пред него пъчеше шкембе Фогърти — едър мъжага в бяла престилка и бели панталони. Надзирателите (тук, в „Джунипър хил“, ги наричаха „съветници“) нямаха право да носят палки, затова неколцина — особено Фогърти, Адлър и страшилището Кунц — мъкнеха в джобовете си ролки монети по четвърт долар. Почти винаги удряха на едно и също място — точно в основата на черепа. Правилникът не забраняваше четвъртаците. Те не се смятаха за оръжие в „Джунипър хил“ — клиника за душевноболни, разположена в предградията на Огъста.
— Съжалявам, мистър Фогърти — каза Хенри и се ухили широко, разкривайки два реда криви, жълтеникави зъби. Зъбите му напомняха ограда край запустяла къща, където бродят призраци. Бяха започнали да падат още преди Хенри да навърши четиринайсет години.
— Правилно съжаляваш — кимна Фогърти. — И още повече има да съжаляваш, ако пак те сбарам, Хенри.
— Да, сър. Да, мистър Фогърти.
Фогърти се отдалечи, оставяйки дълбоки отпечатъци от черните си обувки в кафявата пръст на Западната градина. Докато надзирателят беше с гръб към него, Хенри си позволи да хвърли бърз поглед наоколо. Откакто небето се бе прояснило, цялото Синьо отделение бъхтеше с мотики из градината. В Синьото отделение вкарваха ония, които някога са били извънредно опасни, но сега се смятаха за умерена заплаха. Всъщност към тази категория спадаха всички пациенти на клиниката за душевноболни престъпници „Джунипър хил“. Хенри Бауърс лежеше тук, защото смятаха, че е убил баща си през есента на славната 1958 година; стане ли дума за убийства, нищо не може да се сравни с реколтата от 58-ма.
Е, разбира се, не ставаше дума единствено за баща му; ако мислеха, че е пречукал само него, Хенри нямаше да прекара дванайсет години в Щатската психиатрична лечебница в Огъста, почти през цялото време упоен или вързан в усмирителна риза. Не, работата не опираше до баща му; властите смятаха, че е избил и всички останали, или поне повечето от тях.
След произнасянето на присъдата „Дери нюз“ бе излязъл с огромна уводна статия под заглавие „Свърши дългата нощ над Дери“. В нея отново се изброяваха основните улики: коланът на изчезналия Патрик Хокстетър, открит в чекмеджето на Хенри; камарата от учебници с подписите на всеизвестните му (и наскоро изчезнали) приятели Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс; и най-безспорното доказателство — натъпканите в скъсания му дюшек гащички, идентифицирани по бродерията като собственост на покойната Вероника Гроган.
Хенри Бауърс, твърдеше „Дери нюз“, е бил чудовището, всявало страх из града през пролетта и лятото на 1958 година.
Ама какво да очакваш от „Дери нюз“? В броя си от 6 декември вестникът бе обявил края на дългата нощ, а дори откачалка като Хенри знаеше, че в Дери нощта никога не свършва.
Ония идиоти го отрупваха с въпроси, скупчваха се около него, сочеха го с пръсти. На два пъти полицейският шеф го зашлеви с все сила, а веднъж някакъв следовател на име Лотман му фрасна един в корема и заповяда да признава час по-скоро.
— Отвън чакат много ядосани хора, Хенри — рече му онзи Лотман. — В Дери отдавна не е имало линч, обаче това не гарантира нищичко.
Навярно щяха да влачат нещата с месеци и години — не защото наистина вярваха, че добрите граждани на Дери ще нахълтат в полицията, за да обесят Хенри на най-близкото дърво, а защото отчаяно им се искаше да прелистят страницата на онова проклето лято, изпълнено с кръв и ужас; непременно щяха да влачат нещата, обаче Хенри не се хвана на въдицата. След известно време разбра, че искат да признае всичко. Не възразяваше. Подир ужаса в каналите, подир страшната участ на Виктор и Бълвоча, Хенри не възразяваше против каквото и да било. Да, убил е баща си. Вярно беше. Да, убил е Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Това също беше вярно, поне защото тъкмо той ги отведе в каналите, където дебнеше смъртта. Да, убил е Патрик. Да, и Вероника. Да за този, да за онзи. Не беше вярно, но нямаше значение. Все някой трябваше да поеме вината. Може би затова го пощадиха. Ако беше отричал…
Знаеше как стоят нещата с колана на Патрик. Беше го спечелил на карти през април, но после коланът се оказа къс и той го захвърли в чекмеджето. С книгите също беше ясно — дявол да го вземе, тримата вечно скитаха заедно и не ги беше еня нито за летните, нито за редовните учебници (под секрет казано, учебниците им трябваха точно колкото на ескимоса хладилник). В чекмеджетата на другите двама трябва да имаше цял куп от неговите книги и ченгетата сигурно отлично го знаеха.
Гащичките… не, нямаше представа как гащичките на Вероника Гроган са се озовали в дюшека му.
Но подозираше кой — или какво — стои в дъното на историята.
За такива работи не се приказва.
По-добре да се правиш на смахнат.
Затова го изпратиха в Огъста, а през 1979 година го прехвърлиха в „Джунипър хил“. Тук Хенри се държеше кротко, само веднъж изпадна в криза, пък и то беше единствено защото в началото никой не го разбираше. Някакъв тип се бе опитал да изгаси нощната му лампа. Лампата представляваше пластмасова фигурка на Патока Доналд с килната моряшка шапчица. Доналд му носеше закрила след залез-слънце. Без светлина идваха тварите. Не ги спираха нито ключалки, нито телени мрежи. Те се прокрадваха като мъгли. Говореха, смееха се… и понякога го сграбчваха. Космати твари, гладки твари, твари с огромни очи. Такива твари, каквито наистина убиха Вик и Бълвоча, когато тримата преследваха хлапетата по тунелите под Дери през август 1958.
Докато се озърташе, пред погледа му минаха останалите пациенти на Синьото отделение. Ето го Джордж Девий, който бе заклал жена си и четирите си деца през една зимна нощ на 1962 година. Джордж усърдно привеждаше глава, вятърът рошеше бялата му коса, под носа му весело провисваха дълги сополи, а огромното дървено разпятие на врата му подскачаше при всеки удар с мотиката. Ето го Джими Донлин, за него вестниците пишеха само това, че е убил майка си в Портланд през лятото на 1965, но никъде не се споменаваше, че Джими е изпробвал новаторска система за погребение — докато го спипат ченгетата, той вече бе изплюскал половината труп, включително и мозъка. „От тая работа станах двойно по-умен“ — сподели той веднъж с Хенри в късните нощни часове.
От другата страна на Джими дребничкият французин Бени Болийо трескаво въртеше мотиката и както винаги пееше с пълно гърло един и същи ред от някаква песен на „Доорс“. Бени беше „светулка“ — с други думи казано, пироман. Сега копаеше с фанатична страст, повтаряйки отново и отново: „Опитай нощта да подпалиш, опитай нощта да подпалиш, опитай нощта да подпалиш, опитай нощта…“
Направо нервите да те хванат.
След Бени идваше Франклин Де Круз, който бе изнасилил над петдесет жени, преди да го спипат със смъкнати гащи в бангорския Теръс парк. Възрастта на жертвите му се колебаеше между три и осемдесет и една години. Иначе нямаше нищо интересно около Франклин Де Круз. В съседната бразда, но далече зад другите, беше Арлън Уестън, който половината време копаеше, а през останалата половина се взираше в мотиката с мечтателен поглед. Фогърти, Адлър и Джон Кунц редовно прибягваха към ролките четвъртаци, за да го убедят, че може да се поразмърда. Веднъж Кунц даже попрекали, защото от носа и ушите на Арлън протече кръв, а през нощта горкият смахнат изпадна в гърч. Не много силен; дребна работа за заведение като „Джунипър хил“. Но от тогава Арлън взе да затъва все по-дълбоко в душевния си мрак и днес вече беше съвсем безнадежден случай — почти напълно откъснат от реалността. На браздата до него…
— Ще се размърдаш ли, или да ти помогна, Хенри? — излая Фогърти и Хенри размаха мотиката. Не искаше да изпада в гърч. Не искаше да свърши като Арлън Уестън.
Скоро гласовете долетяха отново. Ала този път откъм призрачната луна шушнеха гласовете на ония, на хлапетата, заради които бе попаднал тук.
Не те биваше даже да спипаш шкембелия като мен, Бауърс, прошепна един от тях. Сега съм богат, а пък ти копаш грах. Ха-ха за теб, задник скапан!
К-къде ще ме с-с-спипаш, Б-б-бауърс, т-ти и грип да го-го-гониш, пак не м-можеш го хвана! Ч-чел ли си к-к-книжки зад ре-е-шетките? Аз на-хха-писах с-сума ти нещо! Сега съм бо-бо-богат, а п-пък ти си в „Джъ-джъ-унипър хил“! Ха-ха ВЪРХУ теб, задник тъп!
— Млъквайте — прошепна Хенри на призрачните гласове и завъртя мотиката още по-бързо, изтръгвайки младите грахови стъбла наред с плевелите. Потта се стичаше по бузите му като сълзи. — Можехме да ви очистим. Можехме.
Бутнахме те в панделата, задник нещастен, изхили се трети глас. Колко време си ме гонил, обаче не можа да ме спипаш, а сега и аз съм богат! Ега ти скиора!
— Млъквай — изръмжа Хенри, бъхтейки яростно с мотиката. — Просто млъквай и толкоз!
Искаше ли да ми бръкнеш в гащичките, Хенри? — присмя се нов глас. Ядец! Бутнах им на всичките, бях едно нищо и никакво курве, обаче сега и аз съм богата, и пак сме заедно, и пак го правим, ама ти не можеш, щото даже и да ти бутна, няма да ти стане, затуй ха-ха върху теб, Хенри, ха-ха върху теб ЦЕЛИЯ…
Копаеше като в пристъп на лудост, грах и плевели хвърчаха на всички страни, а гласовете на призрачната луна ставаха все по-гръмки, кънтяха, подскачаха из главата му и Фогърти тичаше насреща с яростен рев, но Хенри не го чуваше. Заради гласовете.
Не можа да спипаш даже черна маймуна като мен, злорадо звънна следващият призрачен глас. Нали така? Пребихме ви с камъни онзи път! Пребихме ви, вашта мамка!! Ха-ха, задник жалък! Ха-ха върху теб целия!
А после всички взеха да бръщолевят едновременно, смееха му се, викаха ега ти скиора, питаха го дали е харесал електрошоковете в Червеното отделение, питаха го дали е кеф в „Джъ-джъ-унипър хил“, питаха и се смееха, смееха се и питаха, и Хенри захвърли мотиката и закрещя към призрачната луна сред синьото небе, и отначало крещеше от ярост, а сетне самата луна се преобрази и от нея изникна бялото лице на клоуна като буца сирене, осеяна с прогнили дупки, с черни ями вместо очи, и широката му кървава усмивка беше изпълнена с тъй безсрамно лукавство, че ставаше непоносима, и Хенри закрещя пак — вече не от ярост, а от смъртен ужас, и сега от призрачната луна кънтеше гласът на клоуна: Трябва да се върнеш, Хенри. Трябва да се върнеш и да довършиш започнатото. Трябва да се върнеш в Дери и да ги убиеш. Заради Мене. Заради…
А после Фогърти, който вече от две минути стоеше до Хенри и крещеше с пълно гърло (докато другите пациенти стояха по браздите, стиснали мотиките като някакви смешни фалоси, а лицата им изглеждаха не чак заинтересовани, но почти, да, почти замислени, сякаш разбираха, че това е част от загадката, която ги бе вкарала тук, че внезапното буйство на Хенри Бауърс сред Западната градина заслужава нещо повече от чисто академичен интерес) се измори да крещи и замахна жестоко с четвъртаците, и Хенри рухна като покосен, ала гласът на клоуна го последва в страшния черен вихър, продължавайки да припява: Убий ги всички, Хенри, убий ги всички, убий ги всички, убий ги всички.
2.
Хенри Бауърс лежеше буден.
Луната бе залязла и Хенри изпитваше гореща благодарност за това. Нощем луната не беше тъй призрачна, ставаше по-реална и ако сега зърнеше горе лицето на страшния клоун да се рее над хълмове, поля и горички, навярно би умрял от ужас.
Лежеше на една страна, втренчен в нощната лампа. Патокът Доналд бе изгорял отдавна; по-късно на негово място Мини и Мики Маус танцуваха полка; след тях дойде яркозелената муцуна на Оскар Мърморкото от „Сезам стрийт“; а в края на миналата година Оскар бе заменен от Мечока Фози. Вместо с резки върху стената, Хенри измерваше затворническите си години по броя на изгорелите лампи.
Точно в 2:04 след полунощ на 30 май нощната лампа изгасна. Хенри само изстена тихичко и замлъкна. Тази нощ пред вратата на Синьото отделение беше Кунц — най-страшният от всички надзиратели. По-страшен дори от Фогърти, който го бе ударил тъй жестоко, че Хенри едва смееше да помръдне глава.
Наоколо спяха другите пациенти на Синьото отделение. Бени Болийо беше с усмирителна риза. Когато към шест вечерта свършиха с прекопаването и се прибраха в сградата, надзирателят им разреши да гледат по телевизията „Спешен случай“, но по някое време Бени взе да си драпа патката с все сила и да крещи: „Опитай нощта да подпалиш! Опитай нощта да подпалиш! Опитай нощта да подпалиш!“ Биха му инжекция и упойката трая около четири часа, обаче към единайсет действието й свърши. Бени пак се захвана яростно с протритото си до кръв парче, крещейки: „Опитай нощта да подпалиш!“ Още веднъж му биха инжекция и за всеки случай го стегнаха в усмирителна риза. Сега спеше и в сумрака сбръчканото му личице изглеждаше сериозно като бюст на Аристотел.
Хенри чуваше наоколо сумтене, хъркане, неясни брътвежи и от време на време по някоя пръдня. Чуваше и дишането на Джими Донлин — не можеше да го сбърка, макар че ги деляха пет легла. Бързо и леко съскащо, то незнайно защо напомняше на Хенри за шевна машина. Иззад вратата към коридора долитаха приглушените звуци на телевизора. Хенри знаеше, че Кунц гледа филмите по 38-ми канал, пие безалкохолна бира и дъвче сандвичи. Най-много обичаше сандвичи с фъстъчено масло и арпаджик. Когато за пръв път узна това, Хенри изтръпна от погнуса и си помисли: А пък разправят, че всички смахнати били под ключ.
Този път гласът не долетя от луната.
Този път долетя изпод леглото.
Хенри го позна веднага. Беше гласът на Виктор Крис, чиято глава се бе търкулнала нейде под Дери преди двайсет и седем години, откъсната от чудовището на Франкенщайн. Хенри бе видял всичко това, после бе видял как чудовището извива глава и лепва върху него влажния си, жълтеникав поглед. Да, чудовището на Франкенщайн бе убило Виктор, после бе убило Бълвоча, ала ето, че Виктор пак се връщаше като призрачно повторение на черно-бял филм от петдесетте години, когато президентът беше плешив и Буиците имаха прозорчета колкото амбразури.
Най-сетне бе дошло неизбежното. Най-сетне Хенри бе чул гласа и с учудване откриваше, че изобщо не се бои. По-скоро изпитваше облекчение.
— Хенри — изрече Виктор.
— Вик! — възкликна Хенри. — Какво правиш отдолу?
Бени Болийо изхърка и промърмори нещо насън. За миг Джими престана да диша равномерно като шевна машина. Звукът на малкото „Сони“ в коридора затихна и Хенри отчетливо си представи как Кунц привежда глава настрани и с едната ръка държи копчето на телевизора, а с другата бърка в издутия джоб на бялата престилка за ролката четвъртаци.
— Няма нужда да говориш на глас, Хенри — каза Вик. — Чувам те като мислиш. А пък мене изобщо никой не ме чува.
— Какво искаш, Вик? — запита Хенри.
Отговорът се бавеше. Хенри помисли, че Вик може да си е отишъл. В коридора Кунц пак засили звука на телевизора. Изпод леглото долетя скърцане и пружините леко изстенаха, когато някаква черна сянка изпълзя навън. После Вик вдигна глава и се ухили. Хенри му отвърна с тревожна усмивка. Не го помнеше такъв — старото приятелче бе заприличало на Франкенщайновото чудовище. Около врата му се виеше белег, напомнящ татуирана примка. Сигурно там са му пришили главата, реши Хенри. Очите на Вик имаха странен сиво-зеленикав цвят и сякаш плуваха в някаква слузеста течност.
Все още беше дванайсетгодишен.
— Искам каквото искаш и ти — каза Вик. — Искам да им го върнем тъпкано.
Да им го върнем тъпкано, мечтателно повтори Хенри Бауърс.
— Но за да го сториш, ще трябва да се измъкнеш оттук — продължи Вик. — Ще трябва да се върнеш в Дери. Нужен си ми, Хенри. Нужен си на всички нас.
Те не могат да Ти сторят зло, каза Хенри, разбирайки, че разговаря с нещо повече от Вик.
— Не могат да Ми сторят зло, ако вярват само отчасти — възрази Вик. — Но напоследък има тревожни признаци, Хенри. И миналия път не вярвахме, че могат да ни бият. Обаче шишкото ти се изплъзна в Пущинака. По-късно шишкото, умникът и курвето ни се изплъзнаха след киното. Ами онзи бой с камъни, когато спасиха черната маймуна…
Не говори за това! — изкрещя Хенри и за миг в гласа му изплува с пълна сила оная деспотична твърдост, която го правеше безспорен главатар. После той се сви, очаквайки Вик да му стори нещо лошо — нали беше призрак, значи можеше да прави каквото си ще — ала Вик само се ухили.
— Ако вярват само отчасти, мога да им видя сметката — каза той, — но ти си жив, Хенри. Ти знаеш как да ги пречукаш, независимо дали вярват напълно, отчасти, или изобщо не вярват. Можеш да ги очистиш един по един, или всичките накуп. Можеш да им го върнеш тъпкано.
Да им го върна тъпкано, пак повтори Хенри. После недоверчиво се озърна към призрака. Само че няма как да изляза, Вик. На прозорците има мрежа, а пред вратата седи Кунц. Кунц е най-страшният. Може би утре вечер…
— Не мисли за Кунц — каза Вик и се изправи. Хенри видя, че още носи някогашните джинси, оплескани със засъхнала мръсотия. — Аз ще се погрижа за Кунц.
И той протегна ръка.
След кратко колебание Хенри я пое. Двамата с Вик закрачиха към коридора, откъдето долитаха звуците на телевизора. Вече наближаваха изхода, когато се събуди Джими Донлин — онзи, който бе изял мозъка на майка си. Щом видя нощния гост, той ококори очи. Това бе майка му. Както винаги, комбинезонът й провисваше изпод полата. Горната част от черепа й липсваше. Ужасно кървясалите очи се извъртяха към него и когато тя се ухили, Джими зърна по жълтите й конски зъби познатите петна от червило.
— Недей, мамо! — закрещя Джими. — Недей, мамо! Недей, мамо!
Телевизорът млъкна веднага. Още преди другите пациенти да се размърдат, Кунц рязко отвори вратата и кресна:
— Айде, мой човек, готви си тиквата за ремонт. Писна ми!
— Недей, мамо! Недей, мамо! Моля ти се! Недей…
Кунц нахълта в отделението. Най-напред видя Бауърс — висок и шкембест, почти смешен в безформената болнична престилка; под бледите лъчи откъм коридора нездравата му плът провисваше като превтасало тесто. После Кунц погледна наляво и дробовете му изведнъж се изпразниха в кристално крехък, беззвучен писък. До Бауърс стоеше някаква твар в клоунски костюм. Стърчеше до тавана. Костюмът беше сребрист, с ред оранжеви помпони отпред. На краката си имаше грамадни смешни обувки. Но главата не беше на клоун, даже изобщо не беше човешка. Беше глава на доберман-пинчер, единственото същество на този Божи свят, способно да вдъхне ужас в душата на Джон Кунц. Имаше червени очи. Върху яростно сбръчканата копринена муцуна лъщяха чудовищни бели зъби.
Ролката четвъртаци изпадна от вцепенените пръсти на Кунц и се търкулна в ъгъла. На сутринта Бени Болийо, който проспа цялото произшествие, щеше да намери парите и да ги скрие в шкафчето си. Находката щеше да му осигури тютюн и цигарени книжки за цял месец.
Кунц тъкмо поемаше дъх за нов писък, когато изчадието се люшна насреща.
— Време е за цирка! — оглушително изръмжа клоунът и белите му ръкавици сграбчиха Кунц за раменете.
Само че в ръкавиците сякаш имаше кучешки лапи.
3.
Кей Маккол пристъпи към телефона — за трети път през този дълъг, безкрайно дълъг ден.
Този път имаше доста по-добро постижение, отколкото при двата предишни опита; изчака да чуе сигнала и тръшна слушалката едва когато отсреща се обади енергичен ирландски глас:
— Полицейски участък на Шеста улица, сержант О’Банън слуша, с какво можем да ви помогнем?
О, чудесно се справяш. Бога ми, направо великолепно. На осмия или деветия път ще събереш кураж да си кажеш името.
Мина в кухнята и си наля уиски с много сода, макар да знаеше, че не е твърде разумно да пие след хапчетата. Спомни си една песничка от далечните студентски години — Пийнах тук бутилка уиски, кана джин гаврътнах там, рекоха ми, че ще пукна, само че кога не знам — и дрезгаво се разсмя. Над барчето имаше огледало. Зърна отражението си в него и смехът й секна веднага.
Коя е тази жена?
Едното око подпухнало и присвито като цепка.
Коя е тази пребита жена?
Уродливо подут, виолетово-пурпурен нос — досущ като на дърт пияница след три десетилетия победоносни странствия из кръчмите.
Коя е тази пребита жена, не е ли ония, дето се мъкнат да дирят закрила във феминистките организации, когато най-сетне са събрали достатъчно страх, или кураж, или пък просто бяс, за да избягат от мъжа, който ги бъхти методично ден след ден, месец след месец, година след година?
Лъкатушна драскотина върху едната буза.
Коя е тя, Кей? Коя е, пиленце?
С шинирана ръка пред гърдите.
Коя? Ти ли си? Нима е възможно?
— Ето я… мис Америка… — пропя тя.
Искаше гласът й да прозвучи храбро и цинично. Отначало наистина беше такъв, но на седмата сричка затрепери, а на осмата се прекърши. Не беше храбър глас. В него звучеше страх. Кей познаваше това чувство; неведнъж се бе сблъсквала със страха и досега победата винаги оставаше на нейна страна. Е, този път май нямаше да е така.
Докторът, който се бе заел с нея в една от тесните стаички край приемната на спешното отделение, беше младичък и доста симпатичен. При други обстоятелства навярно би си помислила небрежно (или не чак толкова небрежно) дали пък да не го грабне за една репетиция на цялата Кама Сутра. Но днес изобщо не й беше до креватни истории. Болката не предразполагаше към секс. Както и страхът.
Докторът се казваше Гефин и я дразнеше с втренчения си поглед. Когато привърши с ръката, той взе от мивката бяла картонена чашка, сипа малко вода, извади от чекмеджето пакет цигари и го протегна към Кей.
Тя си взе и Гефин й поднесе огънче. Една-две секунди трябваше да гони с кибритената клечка крайчето на цигарата, защото ръката й трепереше. После метна клечката в картонената чашка. Фсссс.
— Чудесен навик — рече той. — Нали?
— Нервна компенсация — отвърна Кей.
Докторът кимна и настана тишина. Продължаваше да я гледа. Стори й се, че очаква да заплаче и това я вбеси, защото нещата отиваха тъкмо натам. Кей мразеше да разкрива чувствата си — особено пък пред мъж.
— Приятелчето ли беше? — запита той най-сетне.
— Бих предпочела да не обсъждам тая тема.
— Ъ-хъ.
Той си запали цигара и продължи да я гледа.
— Като малък не са ли ви учили, че не е прилично да зяпате хората?
Искаше й се да говори грубо, но репликата прозвуча като молба: Престанете да ме зяпате, знам как изглеждам, видях се вече. И веднага след тази мисъл дойде друга, която навярно неведнъж бе минавала през главата на нейната приятелка Бевърли: че най-страшният побой е вътре в душата, която може да кърви до смърт. Да, знаеше как изглежда. И още по-лошо — знаеше как се чувствува. Чувствуваше се смазана от ужас. Беше отвратително.
— Чуйте ме сега, защото няма да повтарям — каза Гефин. Говореше тихо и меко. — Когато съм на смяна в спешното отделение — ние му викаме „лудницата“ — виждам поне двайсетина пребити жени седмично. През другите отделения минават още толкова. И тъй, на бюрото има телефон. Разговорът ще е за моя сметка. Обаждате се в участъка на Шеста улица, съобщавате името и адреса си, после разказвате какво е станало и кой го е сторил. След това оставяте слушалката, а аз вадя от шкафчето бутилка бърбън — държа го изключително за медицински цели, нали разбирате — и пием за успешния край. Защото по мое лично мнение мъж, който си позволява да бие жена, може да се сравни само с една твар на тоя свят — сифилитичен плъх.
По устните на Кей плъзна изнурена усмивка.
— Благодаря за жеста — каза тя, — обаче съм пас. Засега.
— Ъ-хъ — кимна докторът. — Но като се приберете, хвърлете едно око в огледалото, мис Маккол. Който и да е бил, добра работа е свършил.
И тогава тя заплака. Вече нямаше сили да се удържа.
Том Рогън бе позвънил около пладне, един ден след като Кей успешно изпрати Бевърли на автогарата. Искаше да знае дали жена му не се е обаждала напоследък. Говореше спокойно и разумно, сякаш изобщо не се тревожеше. Кей отвърна, че от две седмици насам не е виждала Бевърли. Том благодари и остави слушалката.
Един час по-късно звънецът издрънча, докато Кей работеше в кабинета си. Тя стана и отиде до вратата.
— Кой е?
— Поръчали сте цветя, госпожо — отвърна тъничък гласец и тя, глупавата патка, изобщо не се досети, че Том имитира юношески фалцет; беше си въобразила, идиотка с идиотка, че Том ще се откаже толкова лесно; и най-голямата глупост беше, че преди да отвори, свали верижката на вратата.
Той нахълта като фурия и тя само успя да изрече:
— Да се махаш от…
Сетне юмрукът на Том изневиделица се стовари върху дясното й око, изстрелвайки право в мозъка взрив от непоносима болка. Тя се люшна заднешком по коридора и размаха ръце в отчаян опит да се удържи права. Една изящна висока вазичка се разби на плочките, подир нея рухна и закачалката. Кей преплете нозе и падна по гръб, а Том бавно затвори вратата и тръгна към нея.
— Махай се! — кресна тя.
— Щом ми кажеш къде е, веднага изчезвам — отвърна Том, крачейки напред.
Кей смътно забеляза, че и Том не изглежда твърде добре — откровено казано, изглеждаше просто ужасно — и в душата й избухна мрачна, свирепа радост. Каквото и да бе сторил на Бев, тя явно му го бе върнала тъпкано. Във всеки случай личеше, че цяло денонощие не е могъл да стои на крака, а и сега приличаше на кандидат за болницата.
Ала освен това изглеждаше ужасно гневен и зъл.
Кей намери сили да се изправи и отстъпи назад, без да го изпуска от поглед — като див звяр, който е избягал от клетката.
— Казах ти, че не съм я виждала и толкоз — отсече тя. — Сега изчезвай преди да съм повикала полицията.
— Виждала си я — възрази Том и опита да се ухили с подпухнали устни. Кей зърна, че предните му зъби са странно нащърбени. Един или два бяха счупени. — Обаждам се, казвам ти, че се чудя къде е Бев. Ти отговаряш, че не си я виждала от две седмици. Нищо не питаш. Не се заяждаш с мен, макар да знам, че ме мразиш и в червата. Е, къде е тя, путко скапана? Казвай.
Вместо отговор Кей се завъртя и хукна по коридора — искаше да се добере до приемната, да плъзне по релсите махагоновите врати и да дръпне резето. Наистина го изпревари — Том куцаше — но преди да захлопне двете крила, той вмъкна туловище между тях. После напъна яростно и премина. Кей пак опита да побегне; той я хвана за яката и дръпна тъй грубо, че целият гръб на роклята се разпра до кръста. Жена ти я е шила, говньо, смътно помисли Кей, сетне чудовищна сила я завъртя назад.
— Къде е?
Кей отметна ръка и го зашлеви с всичка сила. Главата му отлетя назад и от раната на лявата му буза отново протече кръв. Том я сграбчи за косата и дръпна лицето й срещу юмрука си. За миг Кей имаше чувството, че носът й избухва като бомба. Тя изпищя, пое дъх за нов писък и се задави от собствената си кръв. Обземаше я неудържим ужас. Не беше предполагала, че в света може да има толкова много страх. Смахнатото копеле щеше да я убие.
Тя продължи да пищи и да пищи докато юмрукът му се стовари в корема й, сетне вече нямаше дъх и можеше само да пъшка. Кашляше и пъхтеше едновременно — в един ужасен миг й се стори, че ще умре от задушаване.
— Къде е?
Кей поклати глава.
— Не съм… я… виждала — изпъшка тя. — Полицията… в затвора ще идеш… задник тъп…
Той грубо я дръпна на крака и тя чу как нещо изхрущя в рамото й. Прониза я нова болка — толкова силна, че едва не загуби съзнание. Том я завъртя, после взе да извива ръката й зад гърба и тя прехапа устни. Даде си мълчалива клетва, че повече няма да пищи.
— Къде е?
Кей поклати глава.
Той отново тласна ръката й нагоре — толкова жестоко, че изпъхтя от усилието. Горещият му дъх плъзна над ухото на Кей. Тя усети юмрука си притиснат към лявата плешка и пак изпищя, когато хрущенето в рамото се повтори.
— Къде е?
— … знам…
— Какво каза?
— Не ЗНАМ къде!
Той отпусна хватката и блъсна Кей настрани. Хълцайки, тя се сгромоляса на пода. От носа й се стичаха кръв и сополи. Чу почти мелодичен звън и когато се обърна, видя над себе си Том. Беше отчупил върха на една кристална ваза. Държеше долната половина. Острите назъбени краища висяха на сантиметри от лицето й. Кей ги гледаше като хипнотизирана.
— Сега да ти кажа нещо — изпъхтя Том и горещият му дъх плъзна на тласъци по лицето й. — Ще признаеш къде е заминала, или ще трябва да си събираш лицето по пода. Имаш три секунди, може би и по-малко. Когато съм бесен, времето сякаш лети.
Лицето ми, помисли тя и точно това я накара най-сетне да се предаде… или по-скоро да рухне — мисълта, че онова чудовище се кани да накълца лицето й с нащърбената кристална ваза.
— Замина си — проплака Кей. — За родния си град, Дери. Дери, в щата Мейн.
— Как замина?
— С а-а-автобус до Милуоки. Оттам смяташе да хване самолет.
— Тая посрана дребна пачавра! — изрева Том и се изправи. Безцелно закрачи в полукръг, прокарвайки трескаво пръсти през чорлавата си коса. — Тая путка, тая пачавра, тая продажна курветина!
Мимоходом той грабна изящна дървена статуетка на любещи се мъж и жена — Кей беше я получила като подарък за двайсет и втория си рожден ден — и я запокити в камината. Фигурката се пръсна на трески. За миг Том зърна отражението си в огледалото над камината и застина ококорен, сякаш бе срещнал призрак. После свирепо се завъртя към Кей. Беше измъкнал нещо от джоба на спортното си сако и тя с тъпо учудване осъзна, че това е някакво евтино книжле. Върху черната корица изпъкваше кървавочервено заглавие, а под него имаше картинка — няколко младежи стоят на висока скала над мрачна река. „Черните бързеи“.
— Кой е тоя педераст?
— Ъ? Какво?
— Денброу. Денброу. — Том нетърпеливо размаха ръка пред лицето й, после внезапно я зашлеви с книгата. Прониза я остра болка и по бузата й се разля горещина като от нажежена скара. — Кой е той?
Кей започна да схваща.
— Били са приятели. От детство. И двамата са израсли в Дери.
Той отново я зашлеви с книгата, този път по другата буза.
— Моля те — изплака тя. — Моля те, Том.
Той придърпа един старинен стол с изящно извити крачета, завъртя го и седна. Обезобразеното му лице увисна над облегалката като тиквен фенер.
— Слушай сега. Слушай чичко си Томи. Имаш ли уши да слушаш, кучко, или знаеш само сутиени да палиш?
Тя кимна усърдно. Усещаше в гърлото си горещия металически вкус на кръв. Рамото й гореше. Молеше се на Бога да е само изкълчено. Но това не беше най-страшното. Лицето ми, той се канеше да ми накълца лицето…
— Ако се обадиш в полицията и кажеш, че съм бил тук, аз ще отрека. И гъза си да съдереш, пак нищо няма да докажеш. Днес прислужницата ти има почивен ден, тъй че сме само двамката. Естествено, може все пак да ме арестуват. Всичко е възможно, нали?
Кей осъзна, че главата й енергично се клати като топка на ластиче.
— Така е, ясна работа. Приберат ли ме, плащам си гаранцията и идвам право тук. После ще ти намерят циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума. Разбра ли ме? Разбра ли чичко си Томи?
Кей отново се разрида. Главата й продължаваше да подскача на невидимото ластиче.
— Защо?
— Какво? Аз… аз не те…
— Събуди се, за Бога! Защо е заминала?
— Не знам! — изпищя Кей.
Той поразклати счупената ваза.
— Не знам — тихо повтори тя. — Моля те. Не ми е казвала. Моля те, не ме бий.
Том захвърли вазата в кошчето и стана.
Приведе глава и се затътри към изхода, без да поглежда назад — груб, грамаден, чудовищен мъжкар.
Тя хукна подир него и заключи. После изтича в кухнята да залости вратата към черното стълбище. След кратко колебание изкуцука нагоре (превъзмогвайки болката в корема) и заключи балконската врата — онзи смахнат като нищо можеше да се спусне по колоните. Не изглеждаше във форма, но лудостта му придаваше чудовищна сила.
После Кей за пръв път отиде до телефона и тъкмо посягаше към слушалката, когато си спомни какво бе казал.
Плащам си гаранцията и идвам право тук… циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума.
Отскочи от телефона като опарена.
Мина в банята и видя окървавения си подпухнал нос, посинялото око. Не заплака; срамът и ужасът бяха прекалено дълбоки, за да ги измие със сълзи. О, Бев, държах се доколкото можех, скъпа, помисли тя. Но лицето… той каза, че ще ми накълца лицето…
В медицинското шкафче имаше „Дарвон“ и „Валиум“. Тя се поколеба кое да избере и накрая глътна по едно хапче от двете. После потегли към спешното отделение и срещна там славния доктор Гефин — единствения мъж, когото не би изтрила в тоя миг от лицето на земята, ако й паднеше подобна възможност.
А от болницата — куцук-куцук — пак у дома.
Пристъпи до прозореца на спалнята и надникна навън. Слънцето клонеше към хоризонта. А над Източното крайбрежие сигурно вече падаше нощ — в Мейн наближаваше седем вечерта.
По-късно ще мислиш за ченгетата. Важното сега е да предупредиш Бевърли.
Щеше да стане много по-лесно, помисли тя, ако ми беше казала къде отиваш, скъпа. Навярно сама не си знаела.
Макар че бе зарязала пушенето преди две години, в чекмеджето на бюрото си държеше за всеки случай пакет „Пал Мал“. Извади една цигара, запали и се намръщи. За последен път бе пушила от този пакет през декември 1982 и тютюнът беше по-изветрял от мозъците на целия Илинойски сенат. Все пак изпуши цигарата, присвивайки едното си око от дима. Другото беше присвито благодарение на Том Рогън.
Движейки неловко лявата си ръка — онзи мръсник бе избрал да изкълчи тъкмо дясната — тя набра номера за справки в Мейн и помоли да й съобщят всички хотели и мотели около Дери.
— Ще отнеме доста време, госпожо — отвърна телефонистката с явно съмнение.
— Ще отнеме даже повече, отколкото си представяш, сестро — каза Кей. — Налага ми се да записвам с лява ръка. Дясната си взе отпуска.
— Не е прието да…
— Чуй ме — дружелюбно настоя Кей. — Обаждам се от Чикаго и търся една приятелка. Преди два дни тя заряза мъжа си и замина за Дери, където е израсла. Мъжът й знае къде е. Получи тая информация след като ме смаза от бой. Човекът е превъртял. Тя трябва да знае, че е по петите й.
След дълго мълчание телефонистката изрече с много по-човешки глас:
— Мисля, че всъщност ви трябва номерът на полицейския участък в Дери.
— Чудесно, и него ще запиша. Но трябва да я предупредя. И… — Кей си припомни изподраните бузи на Том, синините по челото и слепоочието му, провлачената походка и ужасно подутата уста. — И… може би сама ще се справи, стига да знае предварително.
Ново мълчание.
— Слушаш ли, сестро? — запита Кей.
— Мотел „Арлингтън“ — каза телефонистката, — 643–8146. Странноприемница „Баси парк“, 648–4083. Мотел „Бъниън“…
— Малко по-бавно, ако обичаш — помоли Кей, драскайки трескаво с химикалката. Огледа се, не видя пепелник и смачка фаса направо върху бюрото. — Добре, продължавай.
— Хотел „Кларендън“…
4.
На петото обаждане й провървя — поне отчасти. Бевърли Рогън беше отседнала в хотел „Градски дом“. Но късметът свърши дотук, защото се оказа, че Бевърли е излязла. Кей съобщи името си и заръча да й оставят бележка с молба да позвъни незабавно, по което и да било време на денонощието.
Администраторът записа известието и го повтори. После Кей отиде да глътне още един „Валиум“. Легна си и зачака съня. Сънят не идваше. Извинявай, Бев, помисли тя, гледайки в мрака със замътени от хапчетата очи. Онзи номер с лицето… просто не можех да го издържа. Обади се, Бев. Моля те, обади се час по-скоро. И се пази от онзи смахнат гад, дето ти се пише съпруг.
5.
Смахнатият гад, дето се пишеше съпруг на Бев, уреди пътуването си гладко (много по-гладко, отколкото Бевърли), защото потегли от летище „О’Хеър“ — сборното място на цялата пътническа авиация в Съединените щати. По време на полета той упорито препрочиташе кратката бележка за автора, отпечатана върху задната корица на „Черните бързеи“. Узна, че Уилям Денброу бил родом от Нова Англия и имал още три романа (отпечатани от издателство „Сигнет“, услужливо съобщаваше бележката). Живеел в Калифорния заедно със съпругата си, киноартистката Одра Филипс. В момента работел над нов роман. Според титулната страница „Черните бързеи“ беше издадена в масов тираж през 1976 година и Том реши, че гадното копеле е имало време да напише още доста книжлета.
Одра Филипс… не я ли беше гледал някъде? Том рядко обръщаше внимание на артистките — според него свестните филми трябваше да са или кримки с много пукотевица, или нещо с кръв и чудовища — но ако правилно се сещаше, онова маце май му бе направило впечатление, защото доста приличаше на Бевърли: дълга рижа коса, зелени очи и цици колкото Еверест.
Той се поизправи в креслото и плесна два-три пъти с книжката по бедрото си, опитвайки да забрави за болката в главата и устните. Да, не бъркаше. Одра Филипс беше рижавата с големите цици. Беше я гледал в някакъв филм с Клинт Истууд, а около година по-късно — в „Луна над гробищата“. Втория път беше отишъл на кино заедно с Бевърли и докато се прибираха, Том й подхвърли, че артистката страхотно прилича на нея. „Не мисля — каза тогава Бев. — Аз съм по-висока, а тя е по-красива. И има по-тъмна коса.“ Повече не говориха на тая тема. И Том забрави… до днес.
Той и съпругата му, киноартистката Одра Филипс…
Том имаше някакви познания в областта на психологията; беше ги използувал, за да манипулира жена си през дългите години брачен живот. И сега в главата му започваше да изплува нещо безкрайно неприятно — по-скоро чувство, отколкото мисъл. Въртеше се около факта, че като малки Бев и онзи Денброу бяха играли заедно, а по късно Денброу се бе хванал с жена, която (независимо от приказките на Бевърли) поразително напомняше съпругата на Том Рогън.
На какво по-точно си бяха играли Денброу и Бевърли? На доктори? На бутилка?
Или други игрички?
Том седеше потупваше се с книгата по бедрото и усещаше как в слепоочията му почва да пулсира тъпа болка.
Когато слезе на международното летище в Бангор и тръгна да обикаля бюрата за наемане на коли, момичетата — едни облечени в жълто, други в червено, трети в тъмнозелено — още след първия нервен поглед към заплашителното, подпухнало лице заявяваха (още по-нервно), че много съжаляват, но в момента не разполагат с автомобили.
Том отиде до павилиончето за списания и си купи местен вестник. Без да забелязва любопитните погледи на минувачите, той прелисти обявите и избра три възможности. Щастието му се усмихна още от второто обаждане.
— Във вестника пише, че продавате камионетка Форд-ЛТД, модел 76-та. За хиляда и четиристотин долара.
— Да, правилно.
— Ето какво ще ви кажа — заяви Том, опипвайки издутия портфейл в джоба на сакото си. Вътре имаше шест хиляди долара в брой. — Докарайте я на аерогарата и веднага уреждаме сделката. Вие ми давате колата, документите и разписка за продажбата. Плащам на ръка.
След кратко мълчание собственикът на камионетката каза:
— Ще трябва да сваля номерата.
— Чудесно, не възразявам.
— Как да ви открия, мистър…
— Мистър Бар — каза Том. Тъкмо гледаше един плакат в другия край на чакалнята: С АВИОЛИНИИ „БАР ХАРБЪР“ КЪМ НОВА АНГЛИЯ — И ЦЕЛИЯ СВЯТ! — Чакам ви край страничния изход. Ще ме познаете по лицето — добре съм се разкрасил. Вчера с жената решихме да караме летни кънки и като се сгромолясах… Нищо де, пак добре се отървах. Можеше и да не ми се размине само с лицето.
— Ей, много неприятно, мистър Бар.
— Ще се оправя. Само докарайте колата, добри ми приятелю.
Той остави слушалката, тръгна към изхода и излезе в ароматния мрак на топлата майска нощ.
Десетина минути по-късно продавачът на ЛТД изникна от пролетния здрач. Беше си още хлапе. Уредиха сделката; момчето надраска разписка и Том небрежно я пъхна в джоба на сакото. После изчака бившия собственик да развинти номерата от камионетката.
— Ще ви дам още три долара за отвертката — предложи Том, когато работата свърши.
За миг хлапето го изгледа подозрително, сетне сви рамене, подаде му отвертката и прибра трите долара. Не е моя работа, говореше жестът и Том си помисли: Съвършено вярно, скъпо приятелче. Изпрати го до колонката за таксита, после се върна и седна зад волана на Форда.
Камионетката беше скапана: виещи предавки, пресипнал двигател, раздрънкан корпус и протрити спирачки. Все едно. Подкара към дългосрочния паркинг, плати си и влезе. Спря край една вехта таратайка, която явно не беше пипана наскоро. Развинти номерата и ги закрепи на камионетката. През цялото време си тананикаше.
Около десет вечерта потегли на изток по шосе №2, хвърляйки от време на време поглед към съседната седалка, където лежеше разгърната пътна карта на Мейн. Радиото се оказа повредено, затова караше в пълна тишина. По-добре. Имаше за какво да поразмисли. Например за всички хубавини, които щеше да сервира на Бевърли при първа възможност.
Дълбоко в душата си беше уверен, твърдо уверен, че тя е нейде наблизо.
И пуши.
О, мило момиченце, жестоко си сбъркала, когато реши да си вириш пичката пред мъж като Том Рогън. Сега въпросът е един: какво да те правим?
Фордът се носеше в нощта, прорязвайки мрака с дългите светлини и когато стигна до Нюпорт, Том вече бе решил. На главната улица откри денонощна бакалия. Влезе и купи стек „Кемъл“. Собственикът му пожела приятна вечер. Том благодари и му пожела същото.
Метна стека на седалката и отново пое напред. На шосе №7 намали скоростта, оглеждайки за отклонението. Ето го — шосе №3 с голяма табела: ХЕЙВЪН — 35 км ДЕРИ — 25 км.
Зави натам и натисна газта. Озърна се към стека цигари и лекичко се усмихна. В зеленикавата светлина на таблото подутото му лице изглеждаше зловещо, призрачно.
Нося ти цигарки, Беви, помисли Том докато камионетката се носеше към Дери със сто километра в час между два реда борове и смърчове. Да, скъпа. Цял стек. Само за теб. И щом се срещнем, мило момиче, ще те накарам да ги изядеш една по една, мамицата ти гадна. А пък ако онзи педераст Денброу се нуждае от безплатни уроци, все ще уредим нещичко. Няма проблеми, Беви. Няма никакви проблеми.
И Том се почувствува по-добре — за пръв път откакто оная кучка го преби и избяга.
6.
Одра Денброу пътуваше за Мейн с първокласен билет в „Дъглас ДЦ-10“ на Британските авиолинии. Бе излетяла от Хийтроу в шест без десет вечерта и от часове насам се надбягваше със слънцето. Слънцето бавно печелеше надпреварата — всъщност вече я бе спечелило — но това не беше чак толкова важно. По щастливо стечение на обстоятелствата Одра бе открила, че полет 23 на Британските авиолинии от Лондон до Лос Анджелис каца за презареждане… на международното летище в Бангор.
Денят бе минал като някакъв безумен кошмар. Продуцентът на „Таванската стая“ Фреди Файърстоун потърси Бил още рано сутринта. Имаше издънка с дубльорката, която трябваше да се изтъркаля по стълбите вместо Одра. Оказа се, че и каскадьорите имали профсъюз, а пък жената вече май си била изпълнила седмичната бройка каскади — някаква подобна глупост. Профсъюзът настояваше Фреди да вдигне заплатите или да наеме нова дубльорка. За беда нямаше как да намерят каскадьорка с фигура като Одра. Фреди рече на профсъюзния шеф, че в такъв случай ще трябва да вземат мъж, нали така? В края на краищата, не се предвиждаше каскадата да става по бикини. Разполагаха с рижа перука, а гардеробиерката щеше да осигури подплънки за бюста и бедрата. Та дори и за задника, ако се наложи.
Няма начин, братче, рече профсъюзният шеф. Уставът забранява да пускаме мъже в женски роли. Ще ни обвинят в сексуална дискриминация.
В този момент Фреди изпадна в един от пристъпите на ярост, с които се славеше из цялата филмова индустрия. Посъветва профсъюзния шеф (дебел и ужасно нечистоплътен) да си завре устава отзад. Онзи пък му рече да си мери думите, инак „Таванската стая“ щяла да остане без пукнат каскадьор. После многозначително потърка палец и показалец, от което Фреди окончателно побесня. Профсъюзният шеф беше едър, но отпуснат; за разлика от него Фреди играеше футбол при всеки възможен случай, веднъж бе постигнал сто точки на крикет и имаше железни мускули. С един удар просна дебелака по гръб, влезе в кабинета си да обмисли положението и след двайсет минути изхвръкна с рев да му доведат Бил. Искаше целият епизод да се преработи и каскадите да отпаднат. Одра нямаше друг изход, освен да признае, че Бил вече не е в Англия.
— Какво? — Фреди зяпна от изненада. Гледаше Одра тъй, сякаш се питаше дали не е полудяла. — Какви ги разправяш?
— Повикаха го в Щатите, това ти разправям.
Фреди посегна към нея и тя боязливо отстъпи назад. Фреди огледа ръцете си, пъхна ги в джобовете и пак се втренчи в Одра.
— Съжалявам, Фреди — добави тя с изтънял глас. — Наистина съжалявам.
Стана да си налее чашка кафе от каната на котлона и забеляза, че ръцете й треперят. Докато сядаше, чу как Фреди реве по високоговорителите всички да се пръждосват у дома или по кръчмите; край на снимките за днес. Одра болезнено се намръщи. Поне десет хиляди лири бяха хвръкнали на вятъра.
Фреди изключи микрофона и също отиде да си налее кафе. После седна и й предложи цигара „Силк кът“.
Одра поклати глава.
Фреди запали и я изгледа през пушека с присвити очи.
— Работата е сериозна, нали?
— Да — каза тя, като се мъчеше да запази спокойствие.
— Какво се е случило?
Тъй като искрено обичаше Фреди и дълбоко му вярваше, Одра разказа всичко. Фреди слушаше внимателно, съсредоточено. Разказът не трая дълго; вратите още се тряскаха и на паркинга продължаваха да бучат автомобилни двигатели, когато Одра замлъкна.
Фреди дълго мълча и гледа през прозореца. Накрая се обърна.
— Хванала го е нервна криза.
Одра поклати глава.
— Не. Не изглеждаше така. Той не изглеждаше така. — Преглътна и добави. — Сигурно не ми вярваш, но трябваше да го видиш.
Фреди се усмихна накриво.
— Навярно сама разбираш, че възрастните хора рядко се чувствуват задължени да изпълнят на всяка цена обещания, които са дали като хлапета. Чела си книгите на Бил; знаеш колко често пише за децата, и то превъзходни неща. Ясни и точни. Абсурдно е да вярваш, че е забравил собственото си детство.
— Белезите на дланите му — каза Одра. — Нямаше ги. До тази сутрин.
— Дрън-дрън! Просто не си ги забелязвала.
Тя безпомощно вдигна рамене.
— Щях да ги забележа.
Фреди явно не повярва и на това.
— Какво ще правим сега? — запита той и Одра безмълвно поклати глава. Фреди запали нова цигара от фаса на първата. — Все някак ще се справя с онзи глупак от профсъюза. Не лично; сега и да пукне, пак няма да ми отпусне каскадьори. Ще му пратя Теди Роуланд. Теди е дупедавец, обаче знае как да подлъже и дявола. Само че какво ще правим после? Остават ни четири седмици снимки, а твоят мъж се вее нейде из Масачузетс…
— Мейн.
Фреди махна с ръка.
— Нека да е Мейн. И за какво си ми без него?
— Аз…
Той се приведе напред.
— Харесвам те, Одра. Наистина. И Бил харесвам… въпреки гадния номер. Сигурно ще се справим. Ако трябва да кърпим сценария, мога да се нагърбя. Бог ми е свидетел, в тоя занаят съм чиракувал къде ли не… И да не му допадне крайният резултат, сам ще си е виновен. Ще се справя без Бил, но без теб не мога. Не искам да хукнеш подир мъжа си към Щатите, а да си седнеш на задника и да работиш както никога досега. Ще можеш ли?
— Не знам.
— И аз не знам. Но искам добре да запомниш едно. Има начини да потулим нещата за известно време, даже и до края на снимките, стига само да се захванеш с работата като мъжко момиче. Но ако ме зарежеш, всичко излиза наяве. Може да имам скапан характер, обаче не съм отмъстителен по природа, затова няма да ти разправям, че след такъв номер ще се погрижа да изхвръкнеш от бизнеса. Но навярно сама разбираш — лепнат ли ти етикет „своенравна“, ставаш завинаги втора категория. Знам, че ти говоря като изкуфял вуйчо. Сърдиш ли се?
— Не — равнодушно отвърна тя.
Всъщност вече не я интересуваше дали ще изхвръкне от бизнеса. Можеше да мисли само за Бил. Фреди беше свястно момче, но не разбираше; свестен или не, в крайна сметка той се вълнуваше само от едно — какво ще стане с неговия филм. Не бе видял онзи поглед в очите на Бил… не го бе чул как заеква.
— Добре. — Фреди се изправи. — Хайде да отскочим до „Заека и хрътката“. Като поръчаме по едно питие, всичко ще си дойде на място.
Тя поклати глава.
— Питието ми е последна грижа. Ще се прибера да обмисля нещата.
— Да ти повикам ли такси?
— Недей. Ще хвана влака.
Фреди застина с ръка върху телефона и я изгледа втренчено.
— Май се каниш да хукнеш подир него и мисля, че страшно бъркаш, мило момиче. Бръмнало му е нещо в главата, но общо взето е як като камък. Ще се опомни и ще си дойде. Ако искаше да си с него, щеше да ти каже.
— Още не съм решила — отвърна тя, макар да знаеше, че е направила избора още тази сутрин, преди да потегли за студиото.
— Внимавай, скъпа — каза Фреди. — Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.
Тя усети как цялата мощ на властния му характер налита върху нея, как настоява да се предаде, да обещае, да работи и търпеливо да чака докато Бил се завърне… или отново изчезне в бездната на миналото, от която бе изплувал.
Пристъпи напред и лекичко го целуна по бузата.
— Довиждане, Фреди.
Прибра се и позвъни в бюрото на Британските авиолинии. Каза на служителката, че се интересува дали има полети до едно малко градче, Дери в щата Мейн. Настана тишина, докато момичето се консултираше с компютъра… после като небесна поличба долетя новината, че полет 23 имал междинно кацане в Бангор, само на осемдесет километра от Дери.
— Да ви запазя ли място, госпожо?
Одра затвори очи. Видя лицето на Фреди — грубовато, сериозно и дружески загрижено. Чу гласа му: Внимавай, скъпа. Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.
Фреди беше против; Бил беше против; защо тогава сърцето й крещеше, че трябва да замине? Тя стисна клепачи. Господи, толкова се обърках…
— Госпожо? Чувате ли ме?
— Запазете го — каза Одра и се поколеба. Внимавай, скъпа… Може би трябваше да отложи решението до утре; да се пооткъсне от безумието и чак тогава да обмисли. Грабна чантичката си и затършува за кредитната карта. — За утре. Първа класа, но ако няма, приемам всякакво място.
А ако размисля, мога да отменя резервацията. Сигурно така и ще стане. Утрото е по-мъдро от вечерта.
Но утрото не се оказа по мъдро и сърцето й все тъй гръмко крещеше, че трябва да замине. Беше сънувала някаква безумна върволица от кошмари. Обади се на Фреди — не искаше, ала знаеше, че му дължи поне това. Още в самото начало — докато мънкаше и се мъчеше да му обясни колко е важно да бъде при Бил — отсреща долетя тихо щракване. Фреди бе оставил слушалката без да каже нито дума.
И все пак тихото щракване изчерпваше целия разговор.
7.
В 7:09 сутринта самолетът се приземи. Одра беше единствената пътничка за Бангор и докато вървеше към изхода, другите я оглеждаха със замислено любопитство. Може би се чудеха от къде на къде й е хрумнало да слиза в тая затънтена провинция. Искаше й се да им каже: Търся съпруга си, затова слизам. Той се завърна в едно тукашно градче, защото някакъв приятел от детинство му напомни по телефона за обещание, което беше забравил. Освен това му напомни, че вече двайсет години не се е сещал за покойния си брат. А, между другото — пак взе да заеква… и на дланите му се появиха странни белези.
Можеше да им го каже… и после митничарят, който чакаше край стълбичката, щеше да викне хората в бели престилки.
Взе куфара си — колко самотен изглеждаше на багажната лента — и тръгна към бюрата за наемане на коли, както щеше да стори след около час Том Рогън. Но за разлика от него, Одра имаше късмет; момичето от „Нашънъл“ й предложи Датсун.
Одра разписа формуляра.
— Знаех си, че сте вие — възкликна момичето, после смутено добави: — Може ли да ви помоля за автограф?
Одра се подписа на гърба на една празна бланка и си помисли: Порадвай му се докато е време, момиченце. Ако Фреди Файърстоун е прав, след пет години тоя автограф няма да струва пукната пара.
И с усмивка осъзна, че само след петнайсет минути престой в Щатите отново е почнала да мисли по американски.
Купи си пътна карта и зашеметеното от възторг момиче едва намери сили да й покаже пътя за Дери.
Десет минути по-късно Одра потегли. На всяко кръстовище си повтаряше, че ако се разсее и мине в лявото платно, ще трябва да я събират от асфалта с лопата.
По някое време разбра, че трепери от страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.
8.
По един от ония странни капризи на съдбата или случайността, които се случват понякога (а в Дери доста по-често, отколкото другаде), Том нае стая в „Коала“ на Джаксън стрийт, а Одра се настани в „Холидей ин“; двата мотела бяха един до друг и между паркингите им имаше само ивица бетонен тротоар. Наетият Датсун на Одра и закупеният ЛТД на Том се оказаха паркирани радиатор срещу радиатор от двете страни на тази символична преграда. Сега и двамата спяха. Одра кротичко лежеше на една страна, а Том Рогън се бе опънал по гръб и хъркаше толкова мощно, че подпухналите му устни плющяха.
9.
През целия ден Хенри се кри в храстите край шосе №9. Ту задрямваше, ту лежеше буден и гледаше как полицейските коли кръстосват по пътя като ловджийски кучета. Докато Неудачниците обядваха, Хенри слушаше лунните гласове.
А когато падна мрак, той излезе край пътя и вдигна палец.
Скоро някакъв нещастен глупак спря и го качи.