Анатолий Жигулин
Пак листа позлатени летят…

Пак листа позлатени летят

и засипват земята ни стара.

И кубета църковни блестят,

съхранили свещената вяра.

 

Те опазват под ясния свод

и към бъдни столетия носят

мисълта ни за вечен живот,

нерешени в душите въпроси.

 

По стената старинна –

с листа,

полетели високо над клена –

аз пристъпвам, а сякаш летя

към горичката отдалечена.

 

А небето над мене тежи

по-тревожно,

мъгливо,

разлято.

… Сякаш бели безплътни души,

падат сухи листа по земята.