Стивън Кинг
Сблъсък (9)

6.

Малко преди да наближи вечерта, Франи мина в задния двор, където баща й търпеливо плевеше граха и фасула. Тя беше закъсняла рожба — днес баща й бе прехвърлил шейсетте и изпод неизменното му бейзболно каскетче стърчаха бели кичури. Майка й беше отскочила до Портланд да си търси бели ръкавици. Ейми Лодър, най-добрата приятелка на Франи, щеше да се жени в началото на следващия месец.

Умиротворена и изпълнена с обич, тя дълго се взира в приведения гръб на баща си. Обичаше странното преобразяване на слънчевите лъчи по това време на деня — това чувство на застинала вечност, което можеш да изпиташ само в мимолетното начало на мейнското лято. Понякога й се случваше да помисли за тия лъчи през средата на януари и сърцето й се свиваше от мъчителна болка. Толкова хубави неща се крият в летния следобед, клонящ към вечерта — бейзбол на игрището в парка, където Фред винаги заемаше трети пост и отбиваше безупречно: резен пъпеш; първата млечна царевица; чай с лед във високи чаши; детство.

Франи се покашля.

— Да ти помогна ли?

Той завъртя глава и се усмихна.

— Здрасти, Фран. Спипа ме на местопрестъплението, а?

— Така изглежда.

— Прибра ли се майка ти? — Той леко навъси вежди, после лицето му се проясни. — А, не, май потегли преди малко, нали? Добре, идвай да помагаш, щом си решила. Само не забравяй да се измиеш после.

— Ръцете на една млада дама издават нейните навици — изсумтя присмехулно Фран.

Питър се опита да я изгледа строго, но не беше особено убедителен. Тя мина в съседната леха и се зае да плеви. Из въздуха танцуваха лястовици и от близката магистрала 1 долиташе глухо бучене. Този месец движението непрекъснато се засилваше, макар че още не беше чак толкова оживено, както през юли, когато по отсечката между Оугънкуит и Китъри почти всеки ден се случваше тежка катастрофа.

Питър разказваше как е минал денят, а тя подхвърляше по някой въпрос и кимаше от време на време. Увлечен в плевенето, баща й не я гледаше, но все пак забелязваше с крайчеца на окото си кимането на сянката й. Работеше в Санфорд като механик в голяма фирма за автомобилни части — най-голямата северно от Бостън. Беше на шейсет и четири, оставаше му само година до пенсията. И то непълна година, защото имаше събрани четири седмици отпуска, които възнамеряваше да вземе през септември, след като „хуните“ се оттеглят по домовете си. Напоследък често мислеше за пенсионирането. Както веднъж бе споделил с Франи, опитваше се да не си го представя като безкрайна ваканция; имаше доста приятели пенсионери и те му бяха обяснили, че съвсем не е така. Не вярваше да го подгони скуката като Харлан Ендърс или немотията като Пол Карън — горкият Пол през целия си живот не бе пропуснал един работен ден в магазина, но на стари години двамата с жена му бяха принудени да продадат къщата и да се преселят при дъщеря си.

Питър Голдсмит не обичаше общественото осигуряване; не му се доверяваше още навремето, преди системата да се пропука от ударите на рецесията, инфлацията и растящия брой пенсионери. През трийсетте и четирийсетте години, обясни той на дъщеря си, в Мейн нямало кой знае колко демократи, но дядо й бил от това гордо малцинство и възпитал сина си в същия дух. Заради тия убеждения семейство Голдсмит било едва ли не отхвърлено от обществото през най-благодатните години на Оугънкуит. Ала дядо й повтарял с гранитна твърдост една поговорка, която разбивала из основа цялата републиканска философия: не разчитай на властелините в тоя свят, защото и те, и техните правителства гледат само да те преметнат от днес и во веки веков, амин.

Франи се разсмя. Обичаше да слуша баща си, когато беше в подобно настроение. А това се случваше рядко, защото жената, която бе негова съпруга и майка на Франи, умееше (и не пропускаше) да го скастря жестоко с отровния си език. „Трябва да вярваш в собствените си сили — продължаваше той, — а властелините на света нека се оправят както могат с хората, които са ги избрали. Най-често управлението им се оказва калпаво, но това не е беда; каквито избирателите, такова и правителството.“

— Пари в брой, там е истината — заяви той. — Уил Роджърс твърди, че земята била най-ценна, защото само тя не се произвежда, но горе-долу същото може да се каже за златото и среброто. Човек, който обича само парите, е негодник и не заслужава друго, освен омраза. Човек, който не знае как да се разпорежда с тях, е глупак. Обаче не бива да го мразим, той е достоен за съжаление.

Фран се зачуди дали не става дума за стария му приятел Пол Карън, но реши, че е по-добре да не пита.

И без да го пита, знаеше, че е заделил достатъчно пари за черни дни. Той сам й бе казал веднъж, че никога не е била бреме за семейството — нито в добри, нито в лоши времена. Казваше още, че се гордее пред всички приятели, задето е изучил дъщеря си. А каквото не можеше да се постигне с неговите пари и нейния ум, Франи го постигаше по простичкия стар начин — с труд и упорство. Работа, непрестанна работа, само така се преодоляваха безбройните препятствия. Майка й не винаги разбираше това. Независимо дали жените го желаеха или не, в днешно време положението им се бе променило, а Карла все още се чудеше защо дъщеря й не посвещава цялото си време на търсене на подходящ съпруг.

— Вижда, че Ейми Лодър ще се жени — каза Питър, — и си мисли: „Моята Фран трябваше да е на нейно място. Хубавичка е Ами, но край моята Фран изглежда като пукната чиния.“ Цял живот е изкарала с женските хитрини и вече не може да се промени. Затова от време на време се сблъсквате и пускате искри като кремък и стомана. Не сте виновни. Но никога не забравяй, Фран, че тя е твърде стара за промени, а ти вече си достатъчно голяма, за да я разбереш.

След малко той пак се отплесна към работния си ден и взе да разправя как един колега едва не останал без палец, защото си мислел за билярд, докато ръката му била под пресата. Добре, че Лестър Краули го дръпнал навреме. „Ама Лестър Краули няма вечно да е там“ — добави той. После въздъхна, сякаш му бе минало през ум, че и с него е същото, но след миг се усмихна и почна да разказва за новата си идея — антена, скрита в корпуса на колата.

Прехвърляше се от тема на тема и гласът му беше някак Успокояващо приглушен. В браздите отпред сенките им бавно се издължаваха. Както винаги, Франи усети, че бащиният глас постепенно я омайва. Беше дошла да му каже нещо, но всъщност стана това, което се повтаряше още от най-ранното й детство — идваше да разкаже, а оставаше, за да слуша. С него никога не й бе скучно. Доколкото знаеше, това се отнасяше и до всички други, с изключение може би на майка й. Питър Голдсмит беше умел разказвач.

По някое време усети, че той е спрял да говори. Беше седнал върху един камък в края на браздата, пълнеше лулата си и я гледаше.

— Какво те тормози, Франи?

За миг тя го изгледа стреснато, неуверена как да започне Беше дошла да сподели проблема си, а сега не знаеше дали има сили да го стори. Мълчанието увисна помежду им разрасна се, превърна се в непоносима бездна. Франи се хвърли с главата напред.

— Бременна съм — простичко каза тя.

Баща й престана да пълни лулата и я изгледа втренчено.

— Бременна — повтори той, сякаш никога през живота си не бе чувал тази дума. — О, Франи… това майтап ли е? Или някаква игра?

— Не, татко.

— Я ела да седнеш до мен.

Тя послушно тръгна по браздата и седна до него. Между техния двор и съседния пущинак имаше нисък каменен зид. От другата страна растеше на воля жив плет от благоуханни трънливи храсти, които бяха избуяли по най-живописен начин. В главата й тръпнеше лека болка, а стомахът и се свиваше.

— Сигурна ли си? — запита той.

— Сигурна съм — отвърна младата жена.

После — без капчица женско лукавство, просто защото нямаше сили да се удържи — зарида шумно и безутешно. Баща й я прегърна през рамото и двамата дълго останаха така, сгушени един до друг. Когато сълзите взеха да пресъхват, тя намери сили да зададе въпроса, който я мъчеше най-много:

— Още ли ме обичаш, татко?

— Какво? — Той я изгледа с недоумение. — Да, много те обичам, Франи.

Това предизвика нови ридания, но този път баща й остави да плаче и се зае да разпалва лулата си. Струйки ароматен дим се понесоха по лекия ветрец.

— Разочарован ли си? — запита Франи.

— Не знам. Досега не съм имал бременна дъщеря и просто нямам представа как трябва да го приема. От Джес ли е детето?

Франи кимна.

— Каза ли му? Тя кимна отново.

— Какво рече той?

— Предлага да се оженим. Или да плати за аборта.

— Женитба или аборт — промърмори Питър Голдсмит и засмука лулата. — Оправно момче бил тоя Джес.

Тя погледна ръцете си, отпуснати върху коленете на джинсите. Под ноктите и в гънките на ставите се бе събрала черна пръст. „Ръцете на една млада дама издават нейните навици — раздаде се в главата й строгият майчин глас. — Бременна дъщеря. Ще трябва да напусна църковното настоятелство.“ Ръцете на една млада дама…

— Не искам да навлизам в интимни подробности — каза баща й, — но той… или ти… внимавахте ли?

— Взимах противозачатъчни хапчета. Не помогнаха. Той я погледна изпитателно.

— Щом е тъй, не бих търсил вина нито у теб, нито у него… или може би мъничко и у двамата. Но не мога да го сторя, Франи. Не мога да ви обвинявам. На шейсет и четири човек просто забравя какъв е бил на младини. Затова нека оставим вината настрана.

Вълната на облекчението я заля с такава сила, че за момент се изплаши да не би да припадне;

— Майка ти ще има да опява по въпроса за вината и аз ще си мълча, но няма да съм с нея. Разбираш ли ме?

Тя кимна. Баща й вече не се и опитваше да спори. Поне на глас. Достатъчно си бе патил от жлъчния й език. Когато спори, понякога губи контрол над себе си, бе казал веднъж той на Франи. А загубеше ли контрол, майка й беше способна да нанася такива душевни рани, че закъснялото й съжаление не поправяше ни най-малко нещата. Франи предполагаше, че преди години баща й е трябвало да избира: непрестанни сблъсъци и в крайна сметка развод, или капитулация. Той бе избрал второто… но с определени условия.

— Сигурен ли си, че и този път ще можеш да останеш настрана, татко? — тихо запита тя.

— Искаш ли да се намеся?

— Не знам.

— Какво смяташ да правиш, Франи?

— За мама ли питаш?

— Не. За тебе, Франи.

— Не знам.

— Ще се омъжиш ли? Заедно се живее по-евтино, поне тъй твърди поговорката.

— Не ми се вярва да го сторя. Май любовта свърши, ако изобщо я е имало.

— Заради бебето ли?

Лулата му вече се бе разпалила добре и из топлия въздух се носеше лек аромат. В градината сенките вече гъстееха и отнякъде долиташе песента на щурци.

— Не, не е заради бебето. И без друго натам отиваше. Джес е…

Тя не довърши. Мъчеше се да изясни какво точно не беше наред у Джес — онова мъничко нещо, което би могло да остане незабелязано при сегашното напрежение, в бързината да реши какво ще прави с бебето и как да се измъкне от заплашителната сянка на майка си, която в момента бе отскочила да си купи ръкавици за сватбата на Ейми Лодър. Онова нещичко, което в момента можеше да бъде погребано, ала нямаше да лежи спокойно и след шест месеца, или шестнайсет, или двайсет и шест ненадейно щеше да изскочи от гроба, за да ги атакува и двамата. Бърза сватба цял живот се плаща. Една от любимите поговорки на майка й.

— Слаб е — каза тя. — По-точно не мога да го изразя.

— Искаш да кажеш, че не можеш да му се довериш като на спътник за цял живот, така ли, Франи?

— Така е. — Тя си помисли, че току-що баща й бе стигнал по-близко до корена на нещата дори от самата нея. Не можеше да се довери на Джес, който имаше богати родители и носеше ризи от синя коприна. — Джес има добри намерения. Иска да постъпи както трябва, наистина го иска. Но… преди два семестъра бяхме на едно поетично четене. Някакъв поет на име Тед Ънслин. Залата беше претъпкана. Всички слушаха благоговейно… напрегнато… мъчеха се да не пропуснат нито дума. А аз… нали си ме знаеш…

Той добродушно я прегърна през рамото и каза:

— Нашата Франи се е разкискала.

— Аха. Точно така. Ти май доста добре ме познаваш.

— Е, опознал съм те мъничко.

— То… кискането, искам да кажа… ме връхлетя изневиделица. Из главата ми се въртеше: „Чорлав тип, чорлав тип, всички слушат чорлав тип.“ Повтаряше се ритмично, като в ония песнички, дето ги пускат по радиото. И аз се разкикотих. А не исках. Всъщност нямаше нищо общо с поезията на мистър Ънслин. тя беше чудесна. Нито пък с външния му вид. Цялата работа беше в начина, по който всички го гледаха. — Озърна се, за да види реакцията на баща си. Той само й кимна да продължава.

— Налагаше се да изчезна незабавно. Разбираш ли, наистина се налагаше. А Джес побесня. Сигурна съм, че имаше право да ми се сърди… беше си чиста детинщина, сто на сто… но аз често съм си такава. Не винаги. Мога да се справя.

— Да, можеш.

— Обаче понякога…

— Понякога Цар Смях чука на вратата и ти си от ония, които не могат да го пропъдят.

— Сигурно съм от тях. Само че Джес не е. И ако се оженим… при всяко прибиране у дома ще открива, че пак съм пуснала нежелания гост. Е, може би не чак всеки ден, но достатъчно често, за да побеснее. Ще се помъча да бъда друга и… и предполагам…

— Предполагам, че ще бъдеш нещастна — каза Питър и я притисна към себе си.

— Сигурно.

— Щом е тъй, не позволявай на майка си да те разубеди. Този път облекчението бе още по-силно и Франи мълчаливо затвори очи. Баща й бе разбрал всичко. Като по чудо.

— Какво ще кажеш, ако реша да направя аборт? — запита тя след малко.

— Струва ми се, че не това е целта на разговора.

Тя го погледна с изненада. Той отвърна със загадъчна полуусмивка, леко надигнал едната вежда — лявата. Но въпреки усмивката от него лъхаше чувството за сериозност.

— Може и да си прав — бавно изрече тя.

— Слушай — каза той и внезапно замълча.

Тя се вслуша и чу лястовичките, щурците, далечното тъничко бръмчене на самолет, нечии крясъци Джаки да се прибира незабавно, бученето на косачка, астматичната кашлица на някаква вехта кола по магистралата.

Тъкмо се канеше да го попита добре ли е, когато Питър я хвана за ръцете и заговори.

— Франи, не е добре, че имаш толкова стар баща, но какво Да се прави. Късно се ожених, чак през петдесет и шеста. — Той я погледна замислено в падащия здрач. — В ония дни Карла беше друга. Промени се едва след смъртта на брат ти Фреди. Дотогава беше млада. Но когато Фреди умря, времето спря за нея. Това… не мисли, че говоря против майка ти Франи, макар да изглежда така. Но ми се струва, че Карла спря… да се развива… след неговата смърт. Покри възгледите си с три слоя лак и един слой цимент и заяви, че така е най-добре. Сега е като музеен пазач и ако види някой да пипа изложените идеи, веднага се навъсва, сякаш иска да каже „Хей, ти там, внимавай.“ Но не винаги е била такава Повярвай ми, не винаги.

— Каква беше, татко?

— Ами… — Той зарея поглед из градината. — Много приличаше на теб, Франи. Често се кискаше. Понякога отскачахме до Бостън за мачовете на „Ред сокс“ и през почивката се провирахме през навалицата да пийнем по една бира.

— Мама… да пие бира?

— Да, пиеше. После веднага хукваше към дамската тоалетна и на връщане ми се караше, че заради мене е изтървала най-интересната част от играта, макар че обикновено тъкмо тя ме навиваше да пийнем по едно.

Франи се опита да си представи как майка й зяпа баща й с чаша бира в ръка и се кикоти като хлапачка на първа среща. Не, невъзможно.

— Дълго време нямахме деца — унесено продължаваше той. — Отидохме на лекар да разберем кой от двама ни не е наред. Докторът каза, че няма такава работа. И през шейсета изведнъж дойде брат ти Фред. Тя просто се влюби до смърт в това хлапе, Фран. Нали знаеш, Фред е името на баща й. През шейсет и пета я сполетя спонтанен аборт и решихме, че това ще е краят. А през шейсет и девета дойде ти, малко недоносена, но всичко мина добре. Тогава пък аз се влюбих до смърт. В теб. И двамата си имахме по едно любимо дете. Само че тя загуби своето.

Той се навъси и замълча. Фред Голдсмит бе загинал през 1973. Тогава беше на тринайсет години, а Франи — на четири. Човекът, който го блъсна, беше пиян. Имаше дълъг списък от нарушения, между които превишена скорост, безразсъдно шофиране и управление на кола в нетрезво състояние. След злополуката Фред живя още седем дни.

— Мисля, че „аборт“ е прекалено невинно название — каза Питър Голдсмит. Устните му се движеха бавно, сякаш всяка дума носеше болка. — За мен това си е чисто и просто детеубийство. Извинявай, че го казвам, че съм толкова непреклонен, твърд, наречи го както искаш… относно нещо, което трябва да предвидиш, та макар и само защото законът ти дава право. Казах вече, стар съм.

— Не си стар, татко — прошепна Франи.

— Стар съм, стар! — задавено възкликна той. Изведнъж сякаш бе загубил всякаква увереност. — Аз съм просто един старец, който се мъчи да посъветва младата си дъщеря. Все едно маймуна да учи мечката на добри маниери. Преди седемнайсет години пиян шофьор отне живота на единствения ми син и от тогава жена ми се промени. Стане ли дума за аборт, винаги си мисля за Фред. Просто не мога другояче, както и ти не си можела да се пребориш с кискането на онази поетична вечер, Франи. Майка ти би възразила с общоприетите доводи. Би говорила за морал. Морал отпреди две хиляди години. Правото на живот. Върху тази идея се гради целият ни западен морал. Чел съм философите. Редовно ги препрочитам и се вглеждам във всеки от тях, досущ като домакиня с пълно портмоне в супермаркет. Майка ти се задоволява с четивата в „Ридърс дайджест“, но в крайна сметка тъкмо аз прибягвам към чувствата, а тя спори от гледна точка на морала. Не виждам нищо друго, освен Фред. Той беше унищожен отвътре. Нямаше никакъв шанс. Ония, дето вдигат лозунгите за правото на живот, вечно размахват снимки на бебета във формалин или на ръчички и крачета върху масата за дисекция. Е, и какво? Краят на човешкия живот никога не е особено красив. Аз просто си спомням как Фред лежа седем дни в онова легло, целият омотан с бинтове. Животът е евтин, а абортът го прави още по-евтин. Чета повече от майка ти, но все пак тя вижда нещата далеч по-ясно. Нашите постъпки, нашите мисли… дори когато са правилни, твърде често почиват върху капризната човешка преценка. Не мога да превъзмогна това. Заседнало ми е като буца на гърлото — разбирането, че сякаш цялата логика по начало произтича от неразумното. От вярата. Май взех да говоря несвързано, а?

— Не искам аборт — тихо каза Франи. — Имам си съображения.

— Какви?

Тя леко вирна брадичка.

— Бебето е част от мен. Може и да звучи самолюбиво, но не ми пука.

— Ще го оставиш ли в болницата, Франи?

— Не знам.

— А искаш ли?

— Не, искам да го задържа.

Той не каза нищо. Стори й се, че мълчи неодобрително.

— Мислиш си, че трябва да уча, нали? — запита тя.

— Не — отвърна баща й и се изправи. Скръсти ръце зад кръста си и доволно примижа, когато гръбнакът му изпука. — Мисля, че поговорихме достатъчно. И че на това, последното решение още не му е дошло времето.

— Мама се прибира — каза тя.

Питър се извърна и проследи погледа й към алеята, където тъкмо бе завила камионетката с проблясващи хромирани части в последните лъчи на деня. Карла ги забеляза, натисна клаксона и весело им махна.

— Трябва да й кажа — въздъхна Франи.

— Да. Но изчакай ден-два.

— Добре.

Тя му помогна да събере инструментите, после двамата тръгнаха заедно към спрялата камионетка.