Стивън Кинг
Сблъсък (75)

72.

— Знаете ли — каза Глен Бейтман, загледан към града, обгърнат в утринна мъгла. — Чувал съм да казват „Ама че гадост“, но сега за пръв път разбирам какво означава това. — Погледна към безвкусните кренвирши пред себе си и се намръщи.

— Ами, това се яде — каза Ралф сериозно. — Да знаеш само с какво ни хранеха в армията…

Седяха около огъня, който Лари бе запалил преди около час и пиеха втората си чаша горещо кафе. Носеха топли дрехи и ръкавици. Небето бе облачно и мрачно. Коджак дремеше близо до огъня.

— Не мога да преглътна нито залък повече — каза Глен и се изправи. — Ако сте свършили, дайте остатъците от храната да ги заровя.

Стю му подаде картонената си чаша и чиния.

— Май ходенето ти се отразява добре, а плешивко? Обзалагам се, че не си бил в такава форма, откакто си бил на двайсет.

— Да, преди седемдесет години — усмихнато заяви Лари.

— Стю, никога не съм бил в такава форма — отвърна мрачно Глен, събирайки отпадъците в найлонов плик. — Никога не съм искал да съм в подобна форма. Но не се оплаквам. След петдесет години агностицизъм явно ми е отредено да следвам Бога на онази старица направо в пастта на смъртта. Ако такава е съдбата ми, ще се примиря с нея. Край на приказката. Но предпочитал да ходя пеш, отколкото да се возя на мотоциклет. Ходенето отнема повече време, следователно ще живея по-дълго… с няколко дни. Извинете, господа, отивам да погреба тази помия с всички почести.

Останалите го проследиха с поглед. Най-трудна тази експедиция се оказа за Глен. Бе най-възрастният между тях, по-възрастен от Ралф Брентнър с дванайсет години. Но невероятно облекчаваше живота на останалите. Постоянно иронизираше, но иронията му бе добродушна. Обстоятелство, че всеки ден върви, без да изостава от групата, им бе направило голямо впечатление. Социологът бе петдесет и седем годишен и Стю забеляза как сутрин разтрива крайниците си, гърчейки се от болка.

— Много ли те боли? — попита го той вчера, час, след като се бяха отправили на път.

— Аспиринът ми помага. Мъчи ме артритът, но след пет го дини ще е още по-страшно. Честно казано, Източен Тексас, не смятам, че ще преживея толкова дълго.

— Наистина ли мислиш, че той ще ни убие? Глен Бейтман изрече странна фраза:

— Не се страхувам от злото. — С което разговорът приключи.

Дочуха звук от лопата, забиваща се в замръзналата земя и ругатните на Глен.

— Страхотен е, нали? — отбеляза Ралф. Лари кимна.

— Винаги съм смятал, че преподавателите в колежите са глезльовци, но това явно не се отнася за него. Знаете ли какво ми каза, когато го попитах защо просто не хвърлим боклуците на пътя? Отвърна ми, че не бива да започваме отначало. И без това сме били затънали в мръсотия.

Коджак скочи и изтича да види какво прави господарят му. До тях долетя гласът на Глен:

— Къде беше, стари мързеливецо? Започвах да си мисля, че си избягал. Какво, да не искаш да закопая и теб?

Лари се усмихна и свали от колана си крачкомера. Всяка вечер записваше колко километра са изминали през деня.

— Мога ли да погледна записките ти? — попита Стю.

— Разбира се.

Отгоре на листа Лари бе написал „Боулдър — Вегас“ А под него:

Дата километри общо
06 септември 44 44
07 септември 16,87 60,87
08 септември 42,4 103,27
09 септември 45,12 148,39
10 септември 44,64 193,03
11 септември 46,56 239,59
12 септември 46,08 285,67
13 септември 47,2 332,87
14 септември 51,2 384,07
15 септември 52,16 436,23
16 септември 56,8 493,03
17 септември 59,52 552,55

Стю извади листче от портфейла си и направи някакви изчисления.

— Движим се по-бързо, отколкото предполагах, но имаме пред нас още петстотин километра. По дяволите, не сме изминали още половината път.

Лари кимна.

— Прав си — придвижваме се по-бързо, защото пътят е под наклон. Но и Глен е прав. За къде да бързаме? Онзи човек просто ще ни унищожи веднага, щом се доберем до там.

— Знаеш ли какво, не вярвам в това — намеси се Ралф. — разбира се, че можем да загинем, но нещата не са толкова прости. Иначе майка Абигейл нямаше да ни изпрати там.

— Съмнявам се, че тя ни е изпратила — промълви Стю. Крачкомерът изщрака четири пъти, докато Лари го връщаше на нулата, за да отчете разстоянието, което щяха да изминат през този ден. Стю угаси огъня и го затрупа с пръст — ритуал, който изпълняваше всяка сутрин, откакто бяха на път. Бяха тръгнали от Боулдър преди дванайсет дни, но Стю имаше чувството, че е било много по-отдавна и че еднообразието на изминалите дни ще се. повтаря до безкрай: Глен добродушно ще се оплаква от храната, а Лари ще записва изминалото разстояние в оръфания си бележник; сутрин ще пият по две чаши кафе, някой ще заравя отпадъците, друг ще гаси огъня. За краткото време на похода си бяха създали навици, бяха забравили дебнещата ги опасност, което никак не беше лошо. Когато се събудеше сутрин, Фран му се струваше някак далечна, като снимка, монтирана в медальон, макар съвсем ясно да си представяше лицето й. Ала вечер, когато паднеше мрак и луната изплуваше сред нощното небе, той имаше чувството, че Франи е близо до него, толкова близо, че може да я докосне… и това подсилваше душевните му терзания. В тези мигове започваше да се съмнява в пророчествата на майка Абигейл, искаше му се да събуди спътниците си, да им извика, че напразно рискуват живота си, че са се изправили с гумени копия срещу смъртоносна мелница и че е най-добре в следващия град да се снабдят с мотоциклети и да се върнат в Боулдър. И още, че поне замалко ще се насладят на светлината и любовта, тъй като Флаг едва ли ще ги остави да им се радват задълго. Ала черните мисли го спохождаха само нощем. Сутрин им се присмиваше и бе готов да продължи пътя си. Понякога поглеждаше Лари и се питаше дали той си спомня за Луси в късните часове. Дали я сънува и му се иска да…

Глен се върна с Коджак.

— Хайде да ги размърдаме, приятелю.

Кучето замаха с опашка.

— Казва: „Лас Вегас или смърт“ — заяви Глен. — Така че да тръгваме.

Изкачиха се по насипа на шосе № 70 и отново поеха на път.

Късно следобед заваля студен дъжд. Лари вървеше пред другите, пъхнал ръце в джобовете си. Отначало се замисли за Харолд Лодър, чийто труп бяха открили преди два дни — сякаш по взаимно съгласие никой не говореше за него — но накрая мислите му се върнаха към непознатия, когото бе кръстил Човека вълк.

Бяха го открили западно от тунела Айзенхауер. Много коли бяха катастрофирали там и миризмата на смърт бе отвратителна. Полуизвърнал се, Човека вълк седеше зад волана на един остин и краката му стърчаха навън, сякаш се бе опитал да слезе. Носеше тесни джинси и копринена каубойска риза с пайети. Телата на няколко вълка се виждаха около колата. На гърдите на непознатия също лежеше мъртъв вълк и човекът стискаше врата на животното, което очевидно се бе опитало да го захапе за гърлото. По всичко личеше, че глутница вълци, слезли от планината, забелязали самотния човек и го нападнали. Човека вълк имаше пистолет и беше застрелял няколко от кръвожадните животни.

Колко ли време е изминало, преди гладът да го накара да напусне убежището на колата?

Лари нямаше представа и не искаше да знае. Но бе запомнил колко слаб бе онзи човек. Очевидно пътувал на запад, опитвайки се да се присъедини към тайнствения човек, но Лари не би пожелал такава ужасна съдба никому. Поговори за това със Стю, два дни след като излязоха от тунела, а трупът остана далеч зад тях.

— Защо глутница вълци ще се навърта толкова време тук, Стю?

— Не зная.

— Искам да кажа, ако са били гладни, нямаше ли да си намерят храна?

— Да, сигурно.

Загадката го измъчваше и той постоянно търсеше решението й, разбирайки, че никога няма да стигне до определено заключение. Който и да е бил Човека вълк, не му е липсвала смелост. Навярно е отворил вратата на колата, принуден от жаждата и глада. Един от вълците го е атакувал и е прегризал гърлото му. Но човекът успял да го удуши, въпреки че умирал. Бяха преминали тунела Айзенхауер вързани с въже един за друг и в ужасната тъмнина Лари си бе припомнил за преминаването на тунела Линкълн. Само че сега не го преследваше привидението на Рита Блекмор, ами лицето на Човека вълк, озъбен в предсмъртна гримаса, стиснал здраво врата на животното, което го бе убило. „Дали вълците не са били изпратени да го убият?“ От тази мисъл го побиха тръпки и се опита да я прогони и просто да върви, но това бе трудна работа.

Тази нощ лагеруваха отвъд Лома, близо до границата с Юта. Вечерята им се състоеше от храни, които бяха открили по пътя, и преварена вода. Следваха дословно инструкциите на майка Абигейл да не носят нищо.

— В Юта ще видим доста зор — отбеляза Ралф. — Предполагам, че там ще установим дали Бог ни закриля. Има една отсечка от пътя, дълга повече сто и шейсет километра, където няма град, нито дори бензиностанция със закусвалня. — Не изглеждаше особено обезпокоен от перспективата.

— Ами вода? — попита Стю. Ралф сви рамене.

— Нито пък вода. Лягам си.

Лари го последва. Глен запали лулата си. Стю имаше няколко цигари и реши да изпуши една. Дълго седяха мълчаливо, после младият мъж се обади:

— Далеч си от Ню Хемпшир, а, плешивко?

— И Тексас не е по-близо.

Стю се засмя.

— Не, не е.

— Предполагам, че Франи много ти липсва.

— Да, тревожа се за нея. Тревожа се за бебето. Най-вече, когато се мръкне.

Глен продължи да пуши.

— Нищо не можеш да промениш, Стю.

— Зная, но въпреки това се притеснявам.

— Сигурно. — Социологът се залови да чисти лулата си. — Нещо странно се случи миналата нощ. Цял ден днес си блъсках главата да разбера дали е сън или действителност.

— Но какво стана?

— Ами събудих се през нощта и чух, че Коджак ръмжи. Било е след полунощ, защото огънят бе догорял. Кучето продължаваше да ръмжи и цялото беше настръхнало. Извиках му да млъкне, но то не ми обърна внимание. Гледаше някъде встрани от мене. Помислих си, че са вълци. Откакто видях онзи човек, когото Лари нарече вълк…

— Да, гледката беше отвратителна.

— Но там нямаше никой, абсолютно съм сигурен. Коджак продължаваше да ръмжи и да се взира в празното пространство.

— Трябва да е подушил нещо.

— Да, но сега идва най-смахнатият епизод. След няколко минути започнах да се чувствам…, ами… адски странно. Усещах, сякаш нещо отвъд насипа ме наблюдава. Наблюдаваше всички ни. Имах чувството, че ако се загледам по-упорито, ще го видя. Но се страхувах да го сторя, защото предчувствах, че е Той, Рандал Флаг.

— Само така ти се е сторило — след миг отвърна Стю.

— Сигурен съм, че усетих нещо. Коджак също.

— Да предположим, че по някакъв начин ни наблюдава. Какво бихме могли да направим?

— Нищо. Но не ми харесва. Не ми харесва, че е способен да ни наблюдава… ако наистина е така. Страхувам се.

Стю допуши цигарата си, внимателно я угаси, но очевидно не бързаше да си легне. Погледна към Коджак, който лежеше до огъня с муцуна върху лапите, сетне промълви:

— Значи Харолд е мъртъв.

— Да.

— Жалко — унищожи не само Сю и Ник, но и самия себе си.

— Прав си.

Нямаше какво повече да си кажат. Бяха открили Харолд и жалкото му предсмъртно писмо ден, след като излязоха от тунела Айзенхауер. Навярно двамата с Надин са преминали през прохода Лъвленд, защото край Харолд бяха открили останките от мотоциклета му — четиримата сами се бяха убедили, че през тунела Айзенхауер не може да премине и детско автомобилче. Лешоядите го бяха изкълвали до неузнаваемост, но Харолд продължаваше да стиска бележника си във вкочанената си ръка. Трийсет и осем калибровия пистолет бе пъхнат устата му като гротескна близалка и въпреки че не погребаха мъртвеца, Стю махна пистолета. Виждайки как ефикасно Флаг се е справил с Харолд и как го бе захвърлил, когато бе изиграл ролята си, той намрази още повече зловещия човек. Хрумна му, че сега четиримата приличат на деца, тръгнали на безнадежден кръстоносен поход. Откри, че иска да отмъсти на Флаг както за Ник и Сюзън, така и за Харолд… но все повече се убеждаваше, че едва ли ще има тази възможност.

„Но ни наблюдаваш — мрачно си помисли той, — искаш да си предупреден, ако се доближим до теб, проклетнико.“

Глен се изправи с мъка.

— Ще си лягам, Източен Тексас. И да ме молиш, няма да остана — не си забавна компания.

— Как е артритът ти?

— Не е зле — усмихнато отвърна социологът и закуцука към спалния си чувал.

Стю помисли, че не бива да пуши повече — дори две-три цигари на ден означаваха изчерпване на запаса му до края на седмицата — сетне запали още една. Тази нощ не бе толкова студена, но въпреки това нямаше съмнение, че лятото си е отишло. Това го натъжи. Предчувстваше, че няма да види следващото лято. Когато избухна грипната епидемия, той работеше във фабрика за джобни калкулатори. Живееше в малкия град Арнет и прекарваше свободното си време в бензиностанцията на Бил Хапскомб, слушайки насъбралите се мъже да говорят за икономика, правителство, за настъпилите тежки времена. Всъщност нито един от тях нямаше представа какво означава тежък живот. Стю изпуши цигарата си и я хвърли в огъня.

„Пази се, Франи, момичето ми“ — каза си той и легна в спалния си чувал. Но в съня го преследваше мисълта за онова, което бе дошло да ги наблюдава. Може би е било вълк с човешки разум. Или гарван. Или невестулка, промъкваща се през храстите. Или може би безплътно същество, нечие наблюдаващо Око. — Не се страхувам от злото — промърмори той, — дори през долината на смъртта да премина, от злото не ще се изплаша. Накрая кошмарите престанаха да го измъчват и той заспа дълбоко. Крачкомерът на Лари тихо цъкаше, когато рано сутринта тръгнаха на път по шосето, виещо се лениво към Юта. Напуснаха Колорадо и вечерта лагеруваха западно от Харли Доум. За пръв път тишината им се стори потискаща и зловеща. Ралф Брентнър си легна, размишлявайки: „Вече навлязохме в Запада. Сега сме на негова територия.“

Тази нощ той сънува вълк с едно-единствено червено око, който бе дошъл да ги наблюдава. „Махай се! — извика му Ралф. — Махай се, ние не се страхуваме. Не се страхува от теб.“

* * *

Към два следобед на двайсет и първи септември минаха през Сего. Съдейки по джобната карта на Стю, следващият град трябваше да е Грийн Ривър. След това в продължение на приблизително сто и петдесет километра нямаше никакво населено място. Тогава както казваше Ралф, щяха да имат случай да проверят дали Бог се грижи за тях.

— Лично аз — обърна се Лари към Глен, — не се безпокоя толкова за храната, колкото за водата. Почти всички, побягнали от епидемията с колите си, са взели нещо за ядене.

Социологът се усмихна.

— Може би Бог ще излее върху нас дъжд от благодат?

Лари погледна към безоблачното синьо небе и се усмихна.

— Понякога си мисля, че в предсмъртните си мигове майка Абигейл не беше с всичкия си.

— Може би — тихо отвърна Глен. — Ако си запознат с теологията, ще знаеш, че Бог избира да говори чрез умиращите или безумците. Дори ми се струва, че съществува и психологическо обяснение на всичко това. Умиращите или лудите са същества с драстично променена психика. Здравият човек „филтрира“ съобщението свише, за да го изтълкува по своему. С други думи, от нормалния човек не става пророк.

— Неведоми са пътищата Господни — съгласни се Лари. — Пример за това е нашето поведение в момента. Не мога да си обясня защо трябва да вървим пеша, след като можехме да стигнем дотам за една седмица. Но щом сме се захванали с идиотско начинание, навярно трябва да го вършим по идиотски начин.

— Това, което правим, има исторически прецедент — каза Глен, — а аз виждам също и някои философски и социологически причини. Не зная дали са внушени от Бога или не, но за мен имат смисъл.

— Например? — Стю и Ралф приближиха, за да чуват по-добре.

— Познати са няколко индиански племена, които са използвали виденията като интегрална част от тяхното посвещаване в мъжественост. Когато настанело времето, момчета били изпращани в пустошта без оръжие. Трябвало да убият някакво животно и да изпеят две песни — едната за Великия дух, а другата за собствените си подвизи като ловец и войн — и да получат някакво видение. Междувременно не им било разрешено да се хранят. Трябвало да се извисят високо — както физически, така и душевно — и да чакат видението да се появи. И накрая, естествено то се е появявало. — Той се изсмя. — Гладът е прекрасен халюциноген.

— Мислиш, че майка Абигейл ни е изпратила тук, за да получим видение? — попита Ралф.

— Може би е искала да наберем сила и да се пречистим — отвърна Глен. — Отказването от удобствата е символично. Нещо като талисман. Когато се откажеш от вещите си, захвърляш всичко, което символично е свързано с тези предмети. Започваш да се пречистваш. Започваш да изпразваш съда.

— Не те разбирам — поклати глава Лари.

— Добре, вземи един интелигентен пред-епидемичен човек. Счупи телевизора му и тогава какво ще прави той през нощта?

— Ще чете книга — отвърна Ралф.

— Ще отиде да се види с приятели — каза Стю.

— Ще си пусне музика — усмихна се Лари.

— Разбира се — каза Глен. — Но ще му липсва телевизорът. В живота му ще се появи празнина. Все още ще си мисли: „В девет ще взема няколко бири и ще гледам «Сокс» по телевизията.“ И когато отиде и види счупения телевизор, ще бъде страшно разочарован. Част от навиците в живота му са изчезнали, нали така?

— Да — каза Ралф. — Веднъж нашият телевизор се развали и направо се побърках от скука, докато го поправиха.

— Ако си навикнал да гледаш много телевизия, празнотата в живота ти ще бъде голяма, почти няма да я усетиш, ако не си запален телезрител. Но нещо си е отишло. Представи си, че ви вземат всички книги и приятели, както и стереото и храната, освен тази, която случайно си намирате. Това е процесът на изпразване и намалява егоизма на човека. Вие, господа се превръщате в прозрачно стъкло или още по-точно — в празна чаша.

— Но какъв е смисълът? — попита Ралф. — Защо са всичките тези дрънканици?

— Ако си чел Библията, ще разбереш, че това е доста разпространено между пророците — да се усамотяват в пустошта от време на време. Обикновено за четирийсет дни и нощи. Това напомня ли ви за някого?

— Разбира се, за майка Абигейл — отвърна Ралф.

— А сега си представете, че сте акумулатори, каквито всъщност сте. Мозъкът ви работи с енергия. Мускулите ви се съкращават чрез малки заряди, задействани от две отделяни от организма химически вещества — ацетилхолин и холиннестераза. Идеята е следната: всичко, което мислите и което правите, се задейства чрез акумулатора, както екстрите в автомобила.

Всички слушаха внимателно.

— Гледането на телевизия, разговорите с приятели… — в сичко това се задейства от акумулатора. Нормалният живот — поне за хората на Запад — наподобяваше карането на мощна кола с всички екстри. Но колкото повече са те, толкова по-трудно е на акумулатора да ги захранва. Прав ли съм?

— Да — отвърна Ралф.

— Е, това което направихме, бе да се освободим от всички екстри. А сега се зареждаме.

— Ако оставиш акумулатор да се зарежда продължително, той ще експлодира — промърмори Ралф.

— Да — съгласи се Глен. — Същото е с хората. В Библията пише за Исак, Йов и прочее, но не се казва нищо за другите пророци, завърнали се от доброволното си изгнание с видения. Предполагам, че е имало такива. Но аз вярвам в човешката интелигентност, въпреки такива отблъскващи индивиди като Източен Тексас…

— Разкарай се, плешивко — изръмжа Стю.

— Както и да е, капацитетът на човешкия мозък е много по-голям от този на най-големия акумулатор. Смятам, че той в определени случаи може да се зарежда до безкрайност.

Известно време вървяха мълчаливо и размишляваха.

— Нима се променяме? — тихо попита Стю.

— Да — отвърна Глен. — Да, мисля, че се променяме.

— Най-малкото сме поотслабнали — обади се Ралф — Сигурен съм. И аз имах бирено шкембенце, а сега виждам краката си.

— Това е състояние на духа — внезапно заяви Лари. — От известно време го усещах, но нямах обяснение. Може би чак сега го проумявам. Чувствам се в повишено настроение, сякаш съм пушил трева или съм смъркал кокаин. И все пак разсъждавам много по-рационално от всякога, но няма го замайването, предизвикано от дрогата. Но все пак се чувствам лек като перце. Може би е от глад — засмя се той.

— Гладът е част от пречистването — съгласи се Глен.

— Непрекъснато съм гладен — обади се Ралф, — но не ми се струва толкова важно. Чувствам се прекрасно.

— Аз също — каза Стю. — Не съм имал подобно усещане от години.

— Когато изпразните съда, ще изхвърлите и всички отрови, насъбирани от години във вас — обясни Глен. — Ще се почувствате отлично, все едно са направили клизма на мозъка ви.

— Страхотно се изразяваш, плешивко.

— Може да ви звучи гадно, но е самата истина. Ралф попита:

— И смяташ, че това ще ни помогне в борбата с Флаг?

— Не се съмнявам — отговори социологът. — Но трябва да изчакаме и да видим, нали така?

Продължиха пътя си. Коджак изскочи от храсталаците и тръгна редом с тях, ноктите му потракваха по асфалта на шосе № 70. Лари се наведе и го погали.

— Добрият стар Коджак. Знаеш ли, че си акумулатор? Голям, стар акумулатор с доживотна гаранция?

Коджак явно не се интересуваше от технически подробности, но размаха опашка, за да покаже съгласието си с Лари.

* * *

Тази нощ лагеруваха на двайсет километра западно от Сото и за пръв път нямаха нищо за ядене. Глен разтвори последното нескафе в голяма чаша и всички подред пиха от нея. Последните петнайсет километра не бяха видели нито една кола.

На следващия ден, двайсет и втори септември, се натъкнаха на преобърнат форд комби с четири трупа вътре — два бяха на деца. Откриха и две кутии солени бисквити, както и голям плик гранясали пържени картофки. Бисквитите още ставаха за ядене. Разделиха ги на пет части.

— Не се нахвърляй така върху храната — скара се Глен на Коджак — Лошо куче! Къде ти е възпитанието? Ако изобщо имаш такова.

Коджак размаха опашка и погледна бисквитите по начин, който подсказваше, че наистина няма намерение да се прави на джентълмен.

— На, плюскай, лакомнико — засмя се Глен и му хвърли последната бисквита от собствения си дял. Кучето я излапа и задуши наоколо.

Лари се хранеше бавно и след миг замечтано попита:

— Забелязали ли сте, че тези бисквити имат лек лимонов вкус? Спомням си, че го усещах, когато бях дете, но никога след това.

Ралф прехвърляше последните си бисквити от ръка в ръка, сетне лапна едната.

— Да, прав си. Имат лимонов вкус. Знаеш ли, ще ми се Ники да беше тук. Не бих имал нищо против да си разделя бисквитите с него.

Стю кимна. След като се нахраниха, отново тръгнаха на път. Следобед се натъкнаха на огромен камион с хранителни продукти, отбит в страничното шосе. Мъртвият шофьор седеше зад волана изправен, като че бе глътнал прът. Обядваха с консервирано месо, но никой от тях не изпитваше голям глад. Глен каза, че стомасите им са се свили. Стю заяви, че от миризмата на консервите му се повдига. Ралф обяви,че би предпочел още две кутии с бисквити, което предизвика всеобщ смях. Дори Коджак яде малко.

Тази нощ прекараха източно от Грийн Ривър, а рано сутринта заваля сняг.

Следобед на двайсет и трети се натъкнаха на дълбока клисура, напряко на пътя. Небето бе облачно през целия ден, беше студено — достатъчно студено да завали силен сняг.

Четиримата застанаха на ръба и впериха погледи надолу. Някъде на север вероятно се е скъсала язовирна стена, или пък през лятото е имало проливни дъждове. Каквато и да беше причината, в пресъхналото от години корито сега течеше пълноводна река. Водите й бяха отнесли част от шосе № 70. Клисурата бе дълбока около петнайсет метра, стръмните й склонове бяха обсипани с камъни. На дъното й се процеждаше вода.

— Господи! — възкликна Ралф. — Някой трябваше да повика пътната служба на щата Юта.

— Вижте тук — посочи Лари към големите, издълбани от вятъра колони и скали. На стотина метра по-надолу се виждаха изкривените предпазни перила, кабели и големи блокове асфалтова настилка. Един отломък стърчеше към небето като апокалиптичен пръст, украсен с бяла осева линия.

Пъхнал ръце в джобовете си, Глен някак замечтано се взираше в каменистия склон. Стю тихо го попита:

— Ще се справиш ли, Глен?

— Естествено.

— Как е артритът ти?

— Можеше да е и по-зле. — Социологът се усмихна пресилено. — Но ако трябва да съм откровен, имало е и по-добри дни.

Нямаха въже, за да се завържат един за друг. Стю се спусна първи. Изпитваше ужас всеки път, когато пръстта се ронеше под краката му. Веднъж замалко не се подхлъзна и не падна. С едната си ръка успя да се хване за каменен издатък и едва се задържа. В този момент Коджак премина покрай него и след миг се озова на дъното, махайки с опашка и весело лаейки към Стю.

— Ах, ти, фукльо — промърмори младият мъж и предпазливо го последва.

— Аз съм следващият — извика Глен, — Този обиди кученцето ми!

— Внимавай, плешивко! Пръстта се свлича.

Глен се спускаше бавно, търсейки опорни точки. Сърцето на Стю се свиваше всеки път, когато забележеше, че пръстта се свлича. Лекият ветрец разрошваше сребристите коси на възрастния човек. Стю си помисли, че когато се запозна с Глен, който рисуваше посредствена картина край пътя за Ню Хемпшир, косата му не бе толкова побеляла.

До последния момент Стю беше сигурен, че Глен ще падне и ще се пребие. Когато се озова до него, той въздъхна облекчено и го потупа по рамото.

— Няма проблеми, Източен Тексас — заяви Глен и се наведе да погали Коджак.

Следващият бе Ралф. Когато достигна на два метра от дъното, той скочи долу и възкликна:

— Господи! Този склон е хлъзгав като да е намазан с гъша мас. Голям майтап ще падне, ако не успеем да се изкачим от другата страна и ни се наложи да извървим осем километра по течението в търсене на по-нисък склон. — Още по-забавно ще стане, ако пътят ни бъде преграден от друг поток.

Лари се спусна на дъното за по-малко от три минути и попита:

— Кой ще се изкачва пръв?

— Защо да не си ти, след като си толкова пъргав? — предложи Глен.

— Прекрасно.

Изкачването му отне значително повече време. На два пъти едва не падна, но накрая се добра догоре и им махна.

— Кой е следващият? — попита Ралф.

— Аз — каза Глен и се запъти към склона. Стю го хвана за ръката.

— Виж, можем да тръгнем по течението и да открием по-полегат склон, както предложи Ралф.!

— И да изгубим половин ден? Когато бях малък, можах да изкатеря такъв склон за четирийсет секунди без изобщо да ми се ускори пулсът.

— Вече не си малък, Глен.

— Вярно е. Но ми се струва, че някогашното момче е още е живо в мен.

Преди Стю да успее да възрази, Глен започна да се изкачва. Измина една трета от пътя, спря и си почина, сетне отново се заизкачва. След малко се опита да се задържи за буца пръст, която се разпадна и Стю бе абсолютно сигурен, че ще полети надолу.

— По дяволите — прошепна Ралф.

Глен размаха ръце и незнайно как успя да запази равновесие. Изкачи се още шест метра и отново спря да почине, Почти на самия край на склона скалата, на която бе стъпил, поддаде. Той неизбежно щеше да падне, ако на помощ не му се бе притекъл Лари. Младият мъж го хвана за ръката и го издърпа горе.

— Фасулска работа — заяви социологът. Стю облекчено се усмихна.

— Как ти е пулсът, плешивко?

— Според мен е към хиляда — отвърна Глен.

Ралф се заизкачва по склона като флегматичен планински козел, с голяма предпазливост. Когато стигна догоре, дойде ред на Стю.

До момента, в който падна, Стю мислеше, че изкачването ще бъде много по-лесно от слизането. Ала този склон бе покрит с ронлива пръст и скални отломки.

Гърдите му вече бяха на нивото на магистралата, когато неочаквано камъкът, на който бе стъпил с левия си крак, неочаквано изчезна. Усети, че се плъзга надолу. Лари се опита да го хване за ръката, но не успя. Стю се вкопчи в банкета, но той се откъсна и един камък остана в ръцете на младежа. За миг Стю смаяно се взря в него, а през това време скоростта на падането му се увеличи. Захвърли камъка, усещайки се като койота Уили.

* * *

„Остава само някой да ми викне «бип-бип», преди да се просна на дъното («бип-бип» — викаше щраусът в анимационния филм, когато койотът за кой ли път биваше смазан от скали).“

Коляното му се удари в нещо и го прониза ужасна болка. Стю напразно се опитваше да намери опорна точка върху хлъзгавия склон. Продължаваше да лети надолу.

Удари се в някаква издадена скала и тялото му се преметна във въздуха. Прелетя още три метра и падна, краката му се извиха под странен ъгъл. Чу как костта му изхрущя. Извика от болка и направи кълбо назад. Устата му се напълни с пръст. Острите камъчета издълбаха кървави следи по страните му и дланите му.

Последните пет метра измина по корем като дете, спускащо се по дървена пързалка. Когато стигна до дъното панталоните му бяха пълни с пръст, а сърцето му биеше лудо в ушите. Кракът му пулсираше от нечовешка болка.

„Счупен е. Но колко сериозно? Съдейки по това, което усещам, сигурно е доста сериозно. На две места, ако не и на повече. И съм изкълчил коляното си.“

Лари се спускаше по склона подтичвайки като пародия на току-що случилото се със Стю. Наведе се над него и му зададе същия въпрос:

— Много ли е сериозно?

Стю се надигна на лакти и го погледна. Лицето му бе пребледняло от шока и изцапано с пръст.

— Предполагам, че след три месеца ще мога да ходя — отвърна той. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Вдигна очи към облачното небе, заплашително размаха юмрук и извика:

— Проклятие!

* * *

Ралф и Лари сложиха шина на крака му. Глен извади шишенце с хапчета, които наричаше „моите артритни таблетки“ и му даде една. Стю не знаеше какво съдържат таблетките и Глен отказа да му обясни, но болката в крака премина в пулсиране. Почувства се спокоен, дори безразличен към случилото се. Дойде му наум, че всички живеят назаем и не само защото преживяха супергрипа. Във всеки случай знаеше какво трябва да се направи… и щеше да се погрижи да бъде сторено. Всички тревожно го наблюдаваха, очаквайки какво ще им каже.

Той промълви:

— Не.

— Стю — прошепна Глен, — навярно не разбираш…

— Чудесно разбирам. Казах не. Никакво връщане в Грийн Ривър. Никакви коли. Против правилата на играта е.

— Това не е игра! — извика Лари. — Ще загинеш тук!

— А вие сигурно ще издъхнете в Невада. Така че тръгвайте на път. Остават четири часа до мръкване. Не си струва да ги пропилявате.

— Няма да те оставим — заяви Лари.

— Съжалявам, но ще се наложи. Заповядвам ви.

— Не. Сега аз съм главният. Майка Абигейл каза, че ако с теб се случи нещо…

— … то вие трябва да продължите нататък.

— Не. Не — Лари се обърна към Глен и Ралф, търсейки подкрепа. Те го изгледаха смутено. До тях стоеше Коджак и ги наблюдаваше.

— Чуй ме, Лари — продължи Стю. — Тази експедиция се базира на предположението, че майка Абигейл знае какво говори. Ако се откажем от напътствията й, то всичко ще отиде по дяволите.

— Вярно е — съгласи се Ралф.

— Не, не е вярно, тъпако — сопна се Лари, имитирайки оклахомския диалект на Ралф. — Стю падна не по волята Божия, и даже не по волята на Флаг. Причината бе хлъзгавата почва, това е всичко. Няма да те изоставя, Стю!

— Ще се наложи — промълви Глен.

Лари изумено се огледа, сякаш го бяха предали.

— А аз мислех, че ти е приятел!

— Вярно е. Но сега това няма значение.

Лари истерично се разсмя и слезе няколко крачки по склона.

— Направо си откачил, знаеш ли? — Не, не съм се побъркал. Ние сключихме договор край смъртното ложе на майка Абигейл, съзнавайки, че всеки от нас може да загине. Знаехме какво ни очаква. Трябва да се подчиняваме на условията на договора.

— Но за Бога, аз не съм против. Искам да кажа, че не е необходимо да се връщаме в Грийн Ривър. Можем да намерим микробус, да натоварим Стю и да продължим пътя си…

— Длъжни сме да вървим пеша — обади се Ралф и посочи към ранения. — Той не може да ходи.

— Добре. Прекрасно. Кракът му е счупен. Какво предлагате да сторим? Да го застреляме като кон?

— Лари — започна Стю.

Преди да успее да продължи, Глен хвана Лари за ризата и го придърпа към себе си.

— Кого искаш да спасиш? — Гласът му бе суров. — Стю или себе си? Лари го изгледа, беззвучно движейки устни.

— Всичко е много просто — продължи социологът. — Не можем да останем тук, а той не може да тръгне.

— Отказвам да се съглася с думите ти — прошепна Лари. Лицето му бе пребледняло.

— Това е изпитание — неочаквано се обади Ралф. — Точно така.

— Изпитание за здравия разум! — възкликна Лари.

— Заповядвам ви да продължите пътя си — обади се Стю.

— Подкрепям те — каза Ралф. — Съжалявам, Стю. Но ако Бог бди над нас, сигурно ще се погрижи и за теб…

— Не съм съгласен — настоя Лари.

— Ти не мислиш за Стю — промълви Глен. — Опитваш се да промениш нещо в себе си. Но този път правилното решение е да продължим пътя си.

Лари изтри устни с опакото на ръката си и прошепна:

— Да пренощуваме тук. Нека обмислим всичко.

— Не — каза Стю.

Ралф кимна. Глен извади от джоба си шишенцето с „артритните таблетки“, пъхна го в ръката на Стю и предупреди:

— Съдържат морфин. Можеш да се отровиш, ако изпиеш повече от три-четири. Разбра ли ме, Източен Тексас? — Той втренчено изгледа Стю.

— Да, разбрах.

— За какво говорите? — извика Лари. — Какви ги дрънкате?

— Нима не разбираш? — каза Ралф с такова унищожително презрение, че Лари моментално замлъкна. Пред очите му изникна лицето на Рита.

— Не! — изстена той и се опита да изтръгне шишенцето от ръката на Стю.

Ралф го хвана за рамото. Лари се опита да се отскубне.

— Пусни го — уморено изрече Стю. — Искам да поговоря с него. — Ала Ралф само изгледа неуверено младия мъж. — Хайде, казах да го пуснеш.

Ралф се подчини, но съдейки по вида му, всеки момент бе готов отново да се нахвърли върху Лари.

Стю каза:

— Приближи се, Лари. Седни до мен. Той седна до него и тъжно го изгледа.

— Несправедливо е. Когато някой падне и си счупи крака… не можеш просто ей така да си тръгнеш и да оставиш човека на сигурна смърт. Прав ли съм? Ей, човече… — Той се наведе над Стю. — Моля ти се, размисли.

Стю го хвана за ръката.

— Мислиш, че съм се побъркал?

— Не! Не, но…

— Не смяташ ли, че нормалните хора имат право сами да решават какво искат?

— Ех, приятелю! — възкликна Лари и се разрида.

— Искам да продължиш нататък. Ако се измъкнеш от Лас Вегас, върни се по същия път. Може би Бог ще изпрати врана да ме храни. Бях чел някъде, че човек може да преживее без храна от седем до десет дни, стига да има вода.

— Ще умреш от студ само след три дни, дори да не изгълташ шибаните таблетки.

— Това не те засяга.

— Не ме отблъсквай.

— Налага се — мрачно отвърна Стю.

— А какво ще си помисли Фран за нас? — попита Лари, изправяйки се на крака. — Когато разбере, че сме те оставили на лешоядите?

— Няма да ви упрекне за нищо, ако стигнете до Лас Вегас и убиете Флаг. Същото се отнася и за Луси. И за Дик Елис. И за Брад. И за всички останали.

— Добре — съгласи се Лари. — Ще тръгнем. Но утре. Ще преспим тук и може би ще ни се присъни нещо… или ще имаме видение…

— Никакви сънища — тихо изрече Стю. — Никакви знамения. такива неща няма. Оставате една нощ и не ви се присънва нищо, после ще останете втора, после трета… трябва да тръгнете сега.

Лари се отдалечи, застана с гръб към другите и наведе глава. След миг едва чуто прошепна: — Добре. Ще направим както искаш и Бог да ни е на помощ.

Ралф се наведе над Стю.

— Нуждаеш ли се от нещо, Стю?

Младият мъж се усмихна.

— Да от всичките романи на Гор Видал. За Линкълн, Бър и другите момчета. Винаги ми се е искало да ги прочета. Май най-после ми се предостави такава възможност. Ралф тъжно се усмихна.

— Съжалявам, Стю.

Младият мъж му стисна ръката и той се отдалечи. Приближи се Глен, който също ридаеше.

— Не плачи. Всичко ще бъде наред.

— Лари е прав. Това е несправедливо. Така постъпват с уморените коне.

— Знаеш, че нямаме друг избор.

— Може би си прав, но не можем да бъдем сигурни. Как е кракът ти?

— Сега не ме боли.

— Добре, не забравяй таблетките. — Той избърса очите си с ръкава си. — Довиждане, Източен Тексас. Беше ми дяволски приятно да се запозная с теб.

Стю извърна лице.

— Не ми казвай довиждане. По-добре да се сбогуваме. Иначе току-виж си паднал по този проклет склон и ще изкараме зимата заедно.

— Сбогом — прошепна Глен. — Ако се наложи, сложи край на всичко, Стюарт. И гледай да не прецакаш работата.

— Няма.

— Тогава довиждане.

— Сбогом, Глен.

Тримата стояха в подножието на склона. Глен се обърна за последен път и се заизкачва. Стю следеше движенията му с нарастваща тревога. По-възрастният мъж се катереше небрежно, без да гледа в краката си. На два пъти се подхлъзна. И двата пъти разсеяно потърси опора и тя се оказваше точно под ръката му. Когато се изкачи горе, Стю облекчено въздъхна. След Глен се заизкачва Ралф и когато се добра догоре, Стю за последен път се обърна към Лари:

— Сега ти си главният. Ще се справиш ли?

— Не съм сигурен, но ще опитам.

— Ще се наложи да взимаш решения.

— Първото ми решение беше отхвърлено. — Той с упрек го изгледа.

— Това няма да се повтори. Слушай — хората на Флаг ще ви заловят.

— Вероятно. Ще ни пленят или ще ни застрелят от засада като бесни кучета.

— Не, смятам, че ще ви пленят и ще ви заведат при Него. Имам чувството, че това ще се случи скоро. Когато попаднете във Вегас, отваряй си очите на четири и чакай. Може би нещо ще се случи.

— Какво, Стю?

— Не знам. Онова, за което са ни изпратили. Бъди готов. Не го пропускай.

— Ако можем, ще се върнем да те вземем. Бъди сигурен. Лари ловко се изкачи по склона при Глен и Ралф. Те махнаха на Стю. Той им махна в отговор. Тримата поеха на път. И никога повече не видяха Стюарт Редман.