Стивън Кинг
Сблъсък (71)

68.

Историята се повтаряше: Боклукчията отново се пържеше жив в тигана на Сатаната, но този път нямаше никаква надежда да се разклади във фонтаните на Сибола. „Така ми се пада! Така ми се пада!“ Кожата му изгаряше, обелваше се, изгаряше и отново се обелваше, докато накрая не изглеждаше загоряла от слънцето, а направо почерняла. Беше живото доказателство на максимата, че в края на живота си човек заприличва на онова, което всъщност е. Боклукчията изглеждаше така, сякаш го бяха залели с бензин и подпалили. Сините му очи почти се бяха обезцветили от силната слънчева светлина, отразявана в пясъка и ако някой погледнеше в тях, щеше да изпита усещането, че наднича през дупки в открития космос. Беше облечен по подражание на дяволския човек: с риза на червени карета, избелели джинси и тежки ботуши, които бяха видели по-добри дни. Беше захвърлил амулета с червения процеп. Чувстваше, че не заслужава да го носи. Беше се оказал недостоен за доверието. Ето защо, подобно на други некадърни чираци на дявола, го бяха изхвърлили.

Спря под палещото слънце, вдигна измършавялата си, трепереща ръка и избърса потта от челото си. Беше му съдено да попадне точно тук и точно в този момент — целият му досегашен живот е бил подготовка за това. Беше преминал през пламъците на ада, беше издържал заварения си баща шерифа, беше издържал в онази лудница, беше издържал неспирните подигравки на Карли Йетс. И след като винаги беше живял самотно, най-сетне бе намерил приятели. Лойд, Кен, Уитни Хорган.

А пък той се беше провинил пред тях. Заслужаваше да се изпържи тук, в тигана на Сатаната. Възможно ли е да изкупи с нещо греха си? Може би Флаг знаеше отговора на този въпрос, но не и Боклукчията.

Почти не си спомняше какво е направил, навярно защото изтерзаният му разум предпочиташе да забрави случилото се. Беше прекарал повече от седмица в пустинята, преди катастрофалното си завръщане в Индиан Спрингс. Скорпион беше ужилил средния пръст на лявата му ръка („пръста-шибач“ както би го нарекъл Карли Йетс, който не пропускаше да блесне с мъдрости, научени в билярдната зала) и тя се поду като гумена ръкавица, напълнена с вода. Главата му гореше, сякаш вместо мозък имаше разпалени въглени, но най-упорито продължаваше да върви.

Най-сетне успя да се добере до базата в Индиан Спрингс, все още чувствайки се като призрак от нечий кошмар. Там го посрещнаха радушно и хората заразглеждаха находките му: възпламенителни бомби, контактни мини и други подобни. За пръв път, откакто скорпионът го ужили, Траш се почувства добре. Сетне, съвсем внезапно сякаш се върна назад във времето в Паутанвил. Някой каза: „Нали знаеш, че който си играе с огън, се напикава, Траш“ и той вдигна поглед, очаквайки да види Били Джеймисън, ала пред него стоеше не Бил, а Рич Гроудемор от Паутанвил, хилеше му се и човъркаше зъбите си с кибритена клечка, а пръстите му бяха изцапани със смазка, тъй като през обедната си почивка беше прескочил до билярдната зала, намираща се на един хвърлей място от бензиностанцията, където работеше. А някой друг се обади: „Прибери кибрита, Ричи, Боклукчията се е върнал в града“ и отначало му се стори, че това е Стив Тобин, но се оказа, че е сгрешил. Гласът принадлежеше на Карли Йетс, който стоеше наблизо, облечен в старото си, износено кожено яке. С нарастващ ужас Траш видя, че е заобиколен от възкръснали мъртъвци. Тук бяха Ричи Гроудемор, Карли, Норм Морисет и Хач Кънигам, онзи, който беше започнал да оплешивява още на осемнайсет години, поради което му викаха Кубето.

И всички те му се подиграваха. Дочу гласовете им, сякаш приглушени от разстоянието на изминалите години: „Хей, Боклук, що не драсна клечката на даскалото?“ „Ало, Боклук, още ли не си си изгорил оная работа?“ „Абе, Боклукчийо, вярно ли е, че смъркаш газ за запалки?“ После се обади Карли Йетс: „О, Боклук, какво каза старата Семпъл, когато й запали чека за пенсията?“

Опита се да им изкрещи да престанат, но от гърлото му се изтръгна само шепот:

— Никога повече не ме питайте за чека!

Сетне побягна.

Случилото се след това му се струваше като лош сън. Беше прикрепил запалителните бомби към цистерните в гаража. Работеше машинално, в объркания му разсъдък се въртяха странни мисли. Хората го наблюдаваха как снове между гаража и всъдехода и някои дори му махнаха, но не го попитаха какво прави. Та нали носеше амулета, даден му лично от Флаг…

Траш работеше машинално и си мислеше за психиатричната клиника в Тер Оут.

Там пъхаха между зъбите му гумена палка, докато прилагаха шокова терапия, а човекът, който пускаше електричеството, понякога приличаше на шерифа, пречукал баща му, друг път на Карли Йетс или Хач Кубето. Всеки път Траш истерично се заричаше, че няма да се напикае и всеки път подмокряше чаршафа.

Щом се справи с цистерните, отиде в съседния хангар и се погрижи за хеликоптерите. Необходими му бяха часовникови механизми, поради което се промъкна в кухнята и там откри шест-седем евтини пластмасови часовници, от онези, дето ги нагласяваш да звънят след петнайсет минути или след половин час и когато стрелката стигне отново до нулата, те избръмчават и ти дават знак, че е време да извадиш пая от фурната. Само че вместо да избръмчат, този път ще направят „бум!“ — мислеше си доволно Траш. „Ако Карли Йетс или Рич Гроудмор решат да се поразходят с хеликоптерите, ще бъдат адски изненадани.“

След като прикачи часовниците към запалителната система на вертолетите, внезапно разумът му се възвърна и осъзна какво е сторил. Втренчи се удивено в машините в огромния хангар, сетне в ръцете си, които воняха на изгоряло. Не се намираше в родния си град. В Паутанвил нямаше хеликоптери. Слънцето в Индиана не приличаше жестоко като пустинното слънце. Беше в Невада, а Карл и приятелчетата му от билярдната зала бяха мъртви, покосени от супергрипа.

Боклукчията несигурно се озърна и си помисли: „Какво правя? Опитвам се да унищожа машините на господаря си?“

Но това беше чиста лудост. Трябва да махне бомбите и то веднага.

Изведнъж си представи прекрасните експлозии.

Прекрасните пламъци.

Възпламененият авиационен бензин тече във всички посоки! Хеликоптерите избухват във въздуха! Каква великолепна гледка!

В този момент направи своя избор и се отказа от новия живот и приятели. Затича се към всъдехода. На лицето му, почерняло от слънцето, играеше загадъчна усмивка. Качи се и потегли… но не се отдалечи много. Зачака търпеливо, след известно време от гаража излезе цистерна и запълзя по асфалта като огромен, масленозелен бръмбар. А когато се взриви, Боклукчията свали бинокъла от очите си и нададе победоносен вик, радостно размахвайки юмрук, но радостта му не трая дълго и беше заменена от смразяващ страх и болезнена тъга.

Подкара всъдехода със самоубийствена скорост на северозапад и навлезе в пустинята. Кога се беше случило това?

Нямаше представа. Ако му бяха казали, че е било на шестнайсети септември, той навярно щеше да кимне, без изобщо да разбере за какво става дума.

По едно време му хрумна да се самоубие; защо да живее, след като не му беше останало нищо, след като приятелите му се бяха обърнали срещу него и то напълно заслужено? Когато ухапеш ръката, която те храни, съвсем логично е протегнатата длан да се свие в юмрук. Това беше напълно справедливо. В задната част на всъдехода имаше три туби с бензин. Ще ги излее върху себе си и ще драсне кибрита.

Заслужил си го беше.

Ала необяснимо защо, не го стори. Спря го някаква сила, много по-могъща от угризенията на съвестта и чувството за самота. Стори му се, че дори да се самозапали като будистки монах, това не е достатъчно наказание. Заспа, а когато се събуди, установи, че по време на съня в съзнанието му се е промъкнала друга мисъл: „Трябва да изкупя греха си!“

Нима бе в състояние да го направи? Нямаше представа. Но ако открие нещо… нещо голямо… и го занесе на господаря си в Лас Вегас? Дори ако не може напълно да изкупи вината си, то навярно поне ще измоли прошка. В такъв случай би умрял щастлив.

Ала какво е това, което ще му донесе така мечтаното изкупление? Трябва да бъде нещо значимо, не обикновени мини, гранати и автоматични оръжия. Знаеше къде са скрити два големи експериментални бомбардировача (конструирани без знанието на Конгреса), но не можеше да ги закара във Вегас, а дори да успее, нямаше кой да ги пилотира. Беше сигурен, че за тази цел е необходим поне десетчленен екипаж. Траш приличаше на уред с инфрачервени лъчи, който улавя топлинните вълни и на монитора се появяват източниците на топлина, подобни на червени дяволчета. Незнайно по каква причина, той беше способен да „усети“ и безпогрешно да открие местонахождението на най-различни оръжия, изоставени в пустинята, където бяха реализирани толкова тайни експерименти. Можеше да тръгне на запад и да достигне подземните лаборатории, превърнали се в гробница за учените, работили върху проект „Синева“. Но унищожаването на враговете чрез супервирус не му беше по вкуса и обърканите му, но донякъде логични разсъждения му подсказваха, че не би се поправило и на Флаг. Смъртоносният вирус не убиваше избирателно. За съжаление почти цялото население на Земята беше загинало, тъй като инициаторите на проект „Синева“ бяха пропуснали тази малка подробност.

Ето защо Боклукчията се отправи на северозапад, към военновъздушната база „Нелис“ и спря едва когато се озова пред високата ограда от бодлива тел, окичена с табели с надписи: „Собственост на правителството на САЩ — влизането строго забранено“, „Въоръжена охрана“, „Пази се — високо напрежение!“. Ала сега високото напрежение и въоръжената охрана ги нямаше и Траш необезпокояван влезе в обекта, като от време на време коригираше курса си. Нещо неудържимо го привличаше. Не знаеше какво е,.но усещаше че е голямо. Достатъчно голямо.

Всъдеходът преминаваше през долчинки и се катереше по каменисти възвишения, подобни на скелети на праисторически животни. Въздухът беше сух и неподвижен. Температурата беше около четирийсет градуса. Тишината се нарушаваше единствено от ръмженето на мощния двигател на машината. Достигнал върха на невисок хълм, Траш видя какво има долу и за миг натисна спирачките.

В подножието на хълма се намираше градче и ниските постройки някак трептяха в нажежения въздух. Тук-там край прашните тротоари бяха спрели различни превозни средства. Градчето бе опасано от три реда бодлива тел и Траш беше впечатлен от порцелановите проводници, големи колкото юмрук, които показваха, че някога по оградата е текло електричество с огромно напрежение. Асфалтираното тясно шосе водеше до караулката, която приличаше на бетонен бункер. Тук нямаше табели с шеговити надписи от рода на „Оставете фотоапаратите си при дежурния полицай“ или „Ако ви е харесало тук, съобщете го на вашия конгресмен“. Единственият надпис в червено и жълто, цветовете, символизиращи опасност, гласеше: „Легитимирайте се незабавно!“

— Благодаря — прошепна Траш, макар да нямаше представа към кого се обръща. — Благодаря… много благодаря.

Шестото му чувство го беше довело тук, но и преди бе сигурен, че подобно място съществува.

Подкара всъдехода надолу по склона. След десет минути спря пред бариерата, преграждаща пътя към караулката и слезе да я разгледа. Подобни свръхсекретни обекти разполагаха с големи генератори за захранване с електроенергия в случай на авария. Съмняваше се, че генераторът може да работи три месеца без прекъсване, но все пак беше длъжен да провери дали електричеството е изключено, преди да се опита да премине бариерата. Беше достигнал целта си и трябваше да действа предпазливо, за да не се опече като свински бут в микровълнова фурна.

Зад бронираното стъкло на караулката седеше мумия във военна униформа и се взираше в далечината. Траш се промуши под спуснатата бариера и приближи до вратата на бетонния бункер. Побутна я и тя се отвори. Прекрасно! Когато подобен обект премине на аварийно захранване, всички врати автоматично се заключват. Ако си в тоалетната, оставаш заклещен там, докато всичко се нормализира. Но ако генераторите гръмнат, вратите се отварят.

От мъртвеца в бункера се излъчваше сладникава, особена миризма на канела, смесена със захар. Трупът не се бе разложил, а направо се беше мумифицирал. На шията му се виждаха тъмните петна, характерни за жертвите на капитан Трипс. В ъгъла беше подпряна автоматична пушка. Боклукчията я взе и излезе.

Нагласи оптичния мерник и намести оръжието в трапчинката на мършавото си рамо. Прицели се в един от порцелановите проводници и натисна спусъка. Разнесе се звук като от ръкопляскане и обонянието на Траш долови възбуждащата миризма на кордит. Проводникът се пръсна на хиляди парченца, но не последва синкаво-бял проблясък на високоволтова искра. Боклукчията доволно се усмихна. Тананикайки си тихо, се приближи към вратата на портала и я разгледа. Не беше заключена. Предпазливо я побутна и залегна. Под асфалта имаше мина. Сигурен бе, макар че нямаше представа откъде го знае. Беше длъжен да вземе съответните предпазни мерки.

Качи се във всъдехода, включи на скорост и премина през бариерата, която изтрещя и се счупи. Яркото слънце на пустинята напичаше безмилостно. Необикновените очи на Траш искряха от щастие. Спря пред портала, слезе от всъдехода и отново включи на скорост. Машината се понесе напред и отвори вратата докрай. Боклукчията се втурна в караулката.

Стисна клепачи, но не последва никаква експлозия. Много добре — всичко е изключено. Навярно аварийните системи са работили месец, два, след което не издържали горещината и гръмнали. И въпреки това трябваше да внимава.

Всъдеходът тържествено се носеше към голяма постройка с ръждясали метални стени. Траш го настигна точно когато машината се покачи на тротоара на улицата, която съдейки по табелката, се наричаше „Илинойс“. Качи се в него, даде на заден ход и заобиколи постройката, докато се озова пред входа й.

Преди няколко месеца това е било казарма. Вътре цареше мрак и когато Траш отвори вратата, отново го лъхна миризмата на канела. В помещението имаше петдесетина легла, но не всички бяха заети. Докато вървеше по централната пътека, Боклукчията забеляза не повече от двайсет мъртъвци и се запита какво прави тук. Някога тези хора са били един вид оръжие, но бяха неутрализирани от супергрипа.

Някаква табела поставена в дъното на помещението привлече вниманието му. Той тръгна към нея, за да прочете надписа. Горещината беше нетърпима, имаше чувството, че главата му се надува и ще се пръсне. Ала когато стигна пред табелата, по лицето му се разля широка усмивка. Да, онова, което търсеше беше тук, някъде в тази база.

На табелата беше изобразен застанал под душа човек, който старателно миеше гениталиите си, покрити с нарисувани мехурчета пяна. Надписът отдолу гласеше: „Запомни! В твой интерес е ежедневно да взимаш душ!“ А под него се мъдреше емблема в жълто и черно, изобразяваща три обърнати наопаки триъгълника. Символът на радиацията.

Боклукчията радостно се засмя и запляска с ръце като дете сред мъртвешката тишина.