Стивън Кинг
Сблъсък (67)

64.

Умиращият отвори тетрадката, махна капачката на писалката си, замисли се за миг и започна да пише.

Странно — някога писалката му буквално „летеше“ и сякаш по магия изписваше от горе до долу белите страници; сега думите му се изплъзваха, а буквите бяха големи и разкривени, като че някаква машина на времето го бе върнала в първо отделение.

В онези дни родителите му все още хранеха някакви чувства към него. Красотата на Ейми още не бе разцъфнала, а неговото бъдеще като Смайващия Угьнкуитски дебелак и потенциален хомосексуалист още беше неясно. Спомни си как седеше на обляната от слънце кухненска маса и бавно, дума по дума преписваше една от книгите за Том Суифт, като отпиваше от чашата с кока кола. Чуваше гласа на майка му, долитащ от дневната. Понякога тя говореше по телефона, друг път — с някоя съседка: „Лекарите казват, че той ще отслабне, като мине пубертета. Слава Богу, жлезите му функционират нормално. И е толкова умен!“

Сега наблюдаваше как думите растат буква по буква, как изреченията се увеличават дума по дума. Новите редове също увеличаваха броя си — всеки един, подобен на тухла в стената, която представлява говоримия език.

„Това ще бъде най-великото ми изобретение — гордо обяви той. — Само гледай какво ще се случи, когато измъкна пластинката, но за Бога, не забравяй да закриеш очите си.“ Тухлите, от които е изграден езикът. Камък, листо, завинаги забравена врата. Думи. Светове. Магия. Живот и безсмъртие. Власт.

„Не знам откъде му идват наум, Рита. Сигурно е наследил способностите си от дядо ми, който беше ръкоположен свещеник и хората казват, че изнасял величествени проповеди…“

С течение на времето започна да пише по-красиво, научи се да свързва отделните букви в думи, мислите — в сюжети. Та нали всъщност върху това се гради светът — върху мисли и сюжети. Накрая успя да се снабди с пишеща машина, ала по това време вече никой не му обръщаше внимание; Ейми беше в гимназията, избрана беше за мажоретка, участваше в драматичния клуб и в кръжока по философия, получаваше само отлични оценки, вече бяха махнали шините от зъбите й, а най-добрата й приятелка бе Франи Голдсмит… междувременно брат й си оставаше шишко, макар вече да бе навършил тринайсет; а той започна да си служи с високопарни думи, използвайки ги като щит срещу враждебния свят и за негов непрекъснато нарастващ ужас осъзна, че всъщност животът представлява казан на човекоядци, а той, Харолд Лодър, бе самотен мисионер, варящ се на бавен огън. Пишещата машина му помогна да развие въображението си, да започне да пише още по-добре. Отначало всичко вървеше прекалено бавно, непрекъснатите грешки при печатането го подлудяваха. Струваше му се, че машината тайно се опълчва против волята му. Ала едва когато овладя техниката започна да проумява, че всъщност пишещата машина е нещо като „вълшебен проводник“ между разума му и белия лист. По времето, когато избухна супергрипната епидемия, той вече печаташе повече от сто думи в минута и най-сетне се бе научил да запомня всички свои мисли и да ги пренася върху хартията. И все пак не се отказа напълно да пише на ръка, тъй като знаеше, че „Моби Дик“, „Алената буква“ и „Изгубеният рай“ са били писани по този начин.

С течение на годините престана да използва препинателни знаци и нов ред — похват, който бе смаял Франи, когато надзърна в дневника му. Това бе къртовска, неблагодарна работа, от която му се схващаше ръката, но той я вършеше с любов. Печаташе с удоволствие на пишещата машина, но най-съкровените си мисли записваше на ръка.

Ето че и сега за последен път в живота си щеше да стори същото — да излее душата си върху белия лист.

Вдигна поглед и съзря лешоядите, кръжащи в небето; те му напомниха сцена от филм на Рандолф Скот или епизод от книга на Макс Бранд. Представи си откъс от роман, който гласеше: „Харолд съзря как лешоядите кръжат в небето, очаквайки смъртта му. За миг впери очи в тях, сетне отново се приведе над дневника си.“

Той отново се приведе над дневника си. Към края буквите станаха разкривени, тъй като ръката му неудържимо трепереше. Сърцето му се сви, защото буквите му напомниха детството, когато седеше в обляната от слънце кухня, с чаша студена кола до себе си, приведен над книгите за Том Суифт.

Помисли си (и написа), че едва сега родителите му можеха да се гордеят с него. Беше отслабнал и макар че на практика все още беше девствен, имаше неоспорими доказателства, че не е хомосексуалист. От пресъхналото му гърло се изтръгна дрезгав вик:

— Върхът съм, мамо.

Беше стигнал до средата на страницата. Прочете написаното, сетне погледна към грозно извития си, счупен крак. „Счупен“ бе меко казано — костите му бяха станали на сол. От пет дни седеше под тази скала. Храната му бе свършила. Два пъти валя проливен дъжд, който го спаси да не умре от жажда. Кракът му се разлагаше. Миришеше отвратително и се бе подул като наденица, изпълвайки крачола на панталоните.

Надин отдавна го беше изоставила.

Харолд взе пистолета, който лежеше до него и за сетен път през този ден провери дали е зареден. Беше успял да го запази сух по време на проливните дъждове. В пълнителя бяха останали три патрона. Другите два бе изстрелял по Надин, когато тя му заяви, че го изоставя.

Нещастието се случи, докато мотоциклетът, с който пътуваха двамата с нея, взимаше един остър завой. Намираха се на планински път, на стотина километра от границата с Юта. Точно на завоя на платното бе разлят нефт и през последните няколко дни този факт не излизаше от ума на Харолд. Локвата от нефт бе някак си не на място. От какво ли можеше да бъде, след като месеци наред по шосето не се бяха движили никакви автомобили? През това време би трябвало да е изсъхнала. Хрумна му, че червеното око на дяволския човек ги е наблюдавало, изчаквайки подходящия момент да извади Харолд от играта. Онзи беше позволил на младежа да преведе Надин през планината, сетне го бе захвърлил, тъй като „бе изпълнил мисията си“.

Мотоциклетът връхлетя върху предпазното перило и Харолд изхвръкна от седалката. Нечовешка болка прониза десния му крак, той чу как костта се счупи. Нададе вик и се озова върху каменистия склон, който се спускаше към дълбока клисура. Някъде отдолу долиташе шумът на пълноводна река.

Стовари се на земята, тялото му подскочи във въздуха. Отново изкрещя и падна върху същия крак, чу го да се счупва на друго място, сетне отново отхвръкна нагоре. Падна, претърколи се няколко пъти и внезапно на пътя му се изпречи дънер на дърво, повалено преди години от гръмотевична буря.

Ако не беше дънерът, Харолд щеше да падне в реката и да нахрани рибите, вместо лешоядите.

Написа в тетрадката: „Не обвинявам Надин“, като непрекъснато се удивляваше на разкривените, огромни букви, които излизаха изпод перото му. Действително в момента не се сърдеше на Надин, но след падането си я бе обвинил за случилото се.

Когато дънерът го спря, той успя да се съвземе от шока и уплахата и въпреки парещата болка в десния крак, пропълзя един-два метра нагоре по склона. Високо горе съзря Надин, която надничаше над предпазното перило. Пребледнялото й лице изглеждаше миниатюрно, като на кукла.

— Надин! — провикна се той. — Вземи въжето от чантата. Надин продължаваше безмълвно да го наблюдава. Харолд помисли, че не го е чула и се канеше отново да й извика, когато забеляза, че тя много бавно поклаща глава.

— Надин, не мога да се изкача догоре без въже! Кракът ми е счупен!

Тя не му отговори. Взираше се в него, вече дори не поклащаше глава. Ненадейно на Харолд му се стори, че се намира на дъното на дълбока яма и Надин го наблюдава от ръба й.

— Надин, хвърли въжето!

Тя отново завъртя глава. Бавното, отмерено движение бе ужасяващо, все едно врата на крипта се затваряше, за да остави в непрогледния мрак човек, който не е мъртъв, а изпаднал в каталепсия.

— НАДИН! ЗА БОГА!

Най-сетне дочу гласа й. Говореше тихо, но думите се чуваха отчетливо в тишината.

— Това бе предопределено да се случи, Харолд. Съжалявам, но трябва да продължа пътя си. — Ала все пак не помръдна. Стоеше до перилото и го наблюдаваше как се гърчи от болка на стотина метра от нея. Мухите вече бяха накацали върху раните му, причинени от падането и търкалянето по каменистия склон.

Харолд запълзя нагоре, като влачеше счупения си крак.

Отначало не изпитваше никаква омраза, нито желание да я застреля . Струваше му се жизнено важно да я доближи достатъчно, за да разгадае изражението й.

Минаваше пладне и жегата беше непоносима. Потта се стичаше от лицето му върху острите камъни под дланите и коленете му. Пълзеше нагоре, подпирайки се на лакти и изтласквайки се с левия крак, като осакатено насекомо. Дишаше на пресекулки, дъхът сякаш изгаряше гърлото му. Нямаше представа колко време се е влачил така, но един-два пъти удари счупения си крак в скални издатини и непоносимата болка го накара да изгуби съзнание. Няколко пъти се плъзна надолу, като стенеше безпомощно.

Най-сетне, като в просъница, осъзна, че няма сили да продължи. По разположението на слънцето разбра, че са изминали около три часа. Не си спомняше кога за последен път бе поглеждал към перилото и към пътя — сигурно е било преди повече от час. Измъчван от нечовешки болки беше съсредоточил цялото си внимание върху катеренето. Навярно Надин отдавна си бе отишла.

Ала тя все още стоеше там и макар Харолд да бе успял да пропълзи десетина метра нагоре по склона, сега виждаше дяволски добре изражението й. По лицето й бе изписана тъга, но очите й бяха празни и се взираха в далечината.

Очите й търсеха онзи, другия, загадъчния човек.

В този миг Харолд изпита омраза към нея и посегна към кобура си. Пистолетът все още бе вътре — не бе успял да изпадне, докато младежът се търкаляше по склона. Харолд го измъкна, като изкусно се прегърби, за да не го забележи Надин.

— Надин…

— Така е по-добре, Харолд. По-добре за теб, защото ако те предам в ръцете Му, ще ти се случат ужасни неща. Осъзнаваш това, нали? Не бива да се срещаш лице в лице с него, Харолд. Той смята, че станеш ли предател, завинаги ще си останеш такъв. Сигурна съм, че ще те убие, но преди това ще те накара да подлудееш. Повярвай ми, напълно е способен на това. Остави на мен да избера как да умреш — по този… или по неговия начин. Ето моят избор. Ако имаш достатъчно смелост, бързо можеш да сложиш край на страданията си. Сещаш се какво имам предвид, нали?

За стотен (или може би за хиляден) път провери дали пистолетът е зареден, като го прикриваше в свивката на изранената си и кървяща ръка.

След миг й извика:

— Ами ти? Не си ли предателка? Надин печално отвърна:

— В душата си никога не му измених.

— Точно обратното — провикна се той. Опитваше да си придаде искрено изражение, но всъщност преценяваше разстоянието. Навярно ще има възможност да даде само два изстрела, а пистолетите не са прочути с точния си мерник. — Смятам, че и тайнственият човек мисли като мен.

— Необходима съм му — промълви Надин, — пък и аз имам нужда от него. Винаги си бил излишен, Харолд. Ако бяхме продължили пътя си заедно, може би… може би щях да ти позволя да направиш нещо. Знаеш какво. И това би сложило край на всичко. Нямам право да рискувам това да се случи след всичките жертви и кръвопролития. И двамата с теб продадохме душите си, Харолд, но все още ми е останало достатъчно достойнство, за да поискам цялата сума за моята.

— И ще си я получиш от мен! — извика той и успя да застане на колене. Слънцето го заслепи. Световъртежът го сграбчи с грубите си ръце и наруши равновесието му. Стори му се, че чува гласове — по-точно един глас — надаващ изненадан писък.

Той дръпна спусъка. Проехтя изстрел, звукът отекна между канарите и постепенно заглъхна. По лицето на Надин се изписа комична изненада.

Макар страхотно да му се виеше свят, младежът победоносно си помисли: „Не е вярвала, че ще го направя!“ Надин бе зяпнала от учудване, очите й бяха широко отворени. Вдигна ръце и пръстите й се опънаха, сякаш се канеше да изсвири на пиано някаква налудничава мелодия. В продължение на една-две секунди Харолд се наслаждаваше на момента и дори не забеляза, че не я е улучил. Когато осъзна какво се е случило, отново се прицели, хванал дясната си китка с другата си ръка.

— Харолд! Не! Няма да го направиш!

— Няма ли? Толкова е лесно да натисна спусъка! Ей сега ще видиш.

Надин изглеждаше прекалено уплашена и остана неподвижна; Харолд се прицели в трапчинката в основата на шията й и изведнъж почувства увереност, че навярно е било съдено всичко да свърши така — с безсмислено насилие. Виждаше ясно шията на Надин в оптическия мерник. Ала когато понечи да дръпне спусъка, се случиха две неща. Потта проникна в очите му и временно го заслепи, и едновременно с това той се плъзна надолу. По-късно си казваше, че навярно камъните под тялото му са се изронили или че случайно е пренесъл тежестта върху счупения си крак.

Може би това бе причината за падането му. Но беше сигурен, че е почувствал как някой го блъсва, и през дългите нощи изминали оттогава, тази мисъл натрапчиво го преследваше. Денем се подиграваше на фантазиите си и рационалният му разум ги отхвърляше, но когато паднеше мрак, в душата си осъзнаваше страшната истина, че в края на краищата дяволският човек се бе намесил, за да го отстрани от пътя си.

Куршумът, който трябваше да прониже гърдите на Надин, мина встрани от нея и изчезна в синевата на небето. Харолд отново се изтъркаля до изсъхналото дърво; счупеният му крак му причиняваше адски болки, разпространяващи се от глезена до слабините.

Удари се в дънера и загуби съзнание.

Когато се свести, вече падаше мрак и луната бавно издигаше в небето. Надин беше изчезнала.

Прекара първата нощ като в делириум; сигурен бе, че никога не ще успее да се изкатери до шосето и че ще умре в клисурата. Ала щом настъпи утрото, отново запълзя нагоре потънал в пот и разкъсван от болка.

Започна да се катери в седем сутринта, по времето, когато големите жълти камиони на погребалния комитет излизаха от депото в Боулдър. В пет следобед най-сетне успя да вкопчи изранените си и покрити с мехури длани в предпазния парапет. Съзря мотоциклета си и едва не се разплака от облекчение. Трескаво зарови в чантата на седлото, измъкна отварачката и няколко консерви, отвори една и с две ръце натика в устата си желираното телешко. Но храната имаше отвратителен вкус и след малко Харолд я повърна.

В този момент осъзна, че действително ще умре, отпусна се до мотоциклета и зарида. След малко се успокои и задряма.

На следващия ден рукна пороен дъжд и го намокри до кости, от което моментално го втресе. От разлагащата се плът на крака му вече се носеше воня. Все пак бе успял да запази пистолета си сух, като го прикриваше с тялото си. Същата вечер започна да си води записки в тетрадката и откри, че почеркът му се е променил и е заприличал на драсканици на първолак или на необразован човек. Спомни си за един разказ от Даниел Кйис, озаглавен „Цветя за Алгернон“.

В него се описваше как група учени по някакъв начин успяват да превърнат умствено изостанал човек в гений… но само за известно време. После горкият човечец отново започва да губи разума си. Как му беше името? Май Чарли някой си. Точно така, защото по-късно направиха филм със същото заглавие. Чарли! Беше страхотен филм. Не чак толкова хубав, колкото разказа, изпълнен (доколкото си спомняше) с психоделичните символи на шейсетте, но все пак си го биваше. Едно време Харолд ходеше на кино или гледаше филми по видеото. Ала всичко това бе останало в миналото, когато според Пентагона човекът беше, цитирам, „жизненоспособна алтернатива“ край на цитата. В повечето случаи Харолд бе гледал филмите сам.

Започна да пише в тетрадката си; разкривените букви бавно образуваха думи: „Питам се дали всички са мъртви. И хората от комитета? Съжалявам, ако се е случило. Бях заблуден. Това едва ли извинява действията ми, но се кълна, че съм напълно искрен. Тайнственият човек е реален като самия супергрип, реален като атомните бомби, които са скрити в хранилища с оловни стени. И когато настъпи краят, ужасният край, предвещаван от всички добри хора, и когато те се изправят пред Страшния съд, единственото им оправдание ще бъде, че са били подведени.“

Харолд прочете написаното и докосна челото си с трепереща ръка. Не, това не е достатъчно обяснение. Колкото и да го разкрасява, все си остава невярно. Човек, попаднал на това изречение, след като е прочел целия му дневник, ще го помисли за абсолютен лицемер. Доскоро се бе смятал за цар на анархията, ала зловещият човек бе прозрял истината, стаена в сърцето му и с лекота го бе превърнал в треперещо, жалко създание, умиращо бавно край шосето. Кракът му се беше подул като водопроводна тръба и вонеше на презрял банан, над главата му кръжаха лешояди, а той се опитваше да обясни необяснимото. Бе станал жертва на неизживяното си детство — такава бе голямата истина. Бе отровен от собствените си смъртоносни амбиции.

Сега в предсмъртния си час усети, че донякъде е възвърнал здравия си разум и дори достойнството си. Не искаше да омаловажава този факт с лъжливи оправдания, които умният читател мигом би осъзнал и презрял.

— Можех да бъда човек, достоен за уважение и в Боулдър — прошепна той и простичката истина вероятно би го накарала да се просълзи, ако не беше толкова уморен. Втренчи се в разкривените букви, сетне прехвърли поглед върху пистолета. Внезапно му се прииска всичко да свърши и се опита да реши как най-лесно и достойно да сложи край на живота си. Повече от всякога му се стори необходимо да запише мислите си, за да бъдат прочетени, когато открият трупа му след една или две години.

Сграбчи писалката. Замисли се. И написа: „Моля за извинение за злините, които сторих, но не отричам, че действах в пълно съзнание и по собствена воля. Домашните в училище винаги подписвах с трите си имена — Харолд Емери Лодър. Също и ръкописите ми, които не бих нарекъл блестящи литературни творби. Веднъж написах трите си имена с огромни букви върху покрива на един хамбар. Ала сега искам да се подпиша с прякора, прикачен ми от хората в Боулдър. Тогава го ненавиждах, но сега го приемам. Знам, че умирам, но напълно съм запазил разсъдъка си.“

А отдолу написа: „Ястреба.“

Прибра тетрадката в чантата, окачена на седлото, постави капачката на писалката и я прибра в джоба си. Пъхна дулото на пистолета в устата си и вдигна поглед към синьото небе Спомни си една игра, с която се забавляваха като деца, игра, по време на която приятелите му се подиграваха, тъй като никога не се осмеляваше да последва примера им. Край черния път имаше дълбока яма и всички момчета скачаха от ръба й, политаха надолу, след което се приземяваха.в пясъка претъркулваха се няколко пъти и отново се изкачваха горе, за да повторят скока.

Всички момчета, с изключение на Харолд. Той заставаше на ръба и започваше да брои до три като приятелите си, ала вълшебните думи не му помагаха. Краката му бяха като приковани за земята и той не смееше да скочи. Понякога момчетата го преследваха чак до дома му и крещяха подире му, че е педераст.

Помисли си: „Ако се бях осмелил да скоча веднъж… само веднъж… може би нямаше да съм тук. Е, последният път се брои за всички останали.“

Преброи до три.

Дръпна спусъка.

Пистолетът изгърмя.

Харолд скочи.