Стивън Кинг
Сблъсък (52)

49.

Когато Луси Суон се събуди, часовникът й „Пулсар“ показваше, че остават петнадесет минути до полунощ. На запад, където се простираха Скалистите планини, които й вдъхваха истинско страхопочитание, проблясваха мълнии. Преди това пътуване тя не бе стигала по-далеч от западната част на Филаделфия, където живееше нейният девер. Където бе живял нейният девер.

Мястото до нея в двойния спален чувал бе празно. Това именно я бе събудило. Помисли си, че може би ще е най-добре да се обърне на другата страна и да продължи да спи. Той щеше да се върне при нея, когато поискаше. Ала все пак стана и се отправи на запад от лагера, където беше почти сигурна, че ще го намери. Движеше се безшумно, така че никой не я усети. Никой освен съдията, разбира се, който застъпваше на пост в дванадесет без десет. Никога нямаше да го завариш да спи по време на пост. Съдията Фарис бе на седемдесет. Той се бе присъединил към тях в Джолиет. Сега групата им се състоеше от деветнадесет души — петнадесет възрастни, три деца и Джо.

— Луси? — повика я той тихо.

— Да, аз съм. Да си виждал…

Чу се тих смях.

— Разбира се, че го видях. Там горе, на шосето е. На същото място, където беше снощи и по-предната нощ.

Тя пристъпи по-близо до него и видя, че Библията лежи отворена в скута му.

— Ще те заболят очите, ако се опитваш да четеш на тази светлина.

— Глупости. Звездната светлина е най-подходяща за подобен род четива. Може да се каже дори, че е най-подходящата. Какво ще кажеш за това: „Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник? Както на слуга, който желае сянка, и като на наемник, който очаква заплатата си, така на мене се даде за притежание месеци на разочарование и нощи на печал ми се определиха. И когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; и непрестанно се въртя насам-натам до зори.“

— Хубаво е — отвърна Луси без особен ентусиазъм. — Красиви думи.

— Никак не е хубаво, та това е Йов. В Книгата на Йов не можеш да намериш нищо хубаво. — Той затвори Библията.

— „И непрестанно се въртя насам-натам до зори.“ Като че ли е писано за твоя човек, Луси. По-точно от това не би могло да се каже.

— Знам — отвърна с въздишка тя. — Само да знаех какво го тревожи.

Съдията, който имаше собствено мнение по въпроса, тактично си замълча.

— Сънищата не може да са причината — промълви Луси. — Никой от нас вече не сънува, освен може би Джо. А Джо е някак… различен.

— Да, така е. Горкото момче.

— А и всички сме здрави. Поне откакто почина госпожа Волман. — Два дни след като съдията се бе присъединил към тях, Дик и Сали Волман, които се представиха за съпрузи, също бяха тръгнали с водената от Лари разнородна група от хора, оцелели при катастрофата. Луси смяташе, че е направо невероятно грипът да е пощадил съпружеска двойка, и предположи, че връзката им е отскоро и не е скрепена с брак. Те бяха минали четиридесетте и изглеждаха много влюбени. Обаче преди около седмица в къщата на старицата в Хемингфорд Хоум Сали Волман се бе разболяла. Останаха там два дни в безнадеждно очакване да се оправи сама или да умре. Жената почина. Дик Волман все още беше с тях, но сякаш бе друг човек — тих, замислен и блед.

— Лари прие нейната смърт много присърце, нали? — попита тя съдията Фарис.

— Лари е човек, който е открил себе си доста наскоро — прокашля се старецът и се впусна в обяснения. — Поне на мене така ми се струва. Хората като него никога не са напълно сигурни в себе си. В книгите се изреждат качествата, които трябва да притежава добрият гражданин — да бъде патриот, но не националист; да уважава фактите, но да не се подчинява сляпо на тях. Лари отговаря на това описание. Не се чувства удобно в ролята на водач, облечен във власт, но не е в състояние да се откаже от тази отговорност, когато му се предложи… или му се натрапи. От хора като него излизат най-добрите управници на демократичното общество, защото не се опиват и самозабравят от властта. Тъкмо обратното. И когато нещо не е наред… когато някоя госпожа Волман вземе, че умре… Може би е била болна от диабет — прекъсна сам съдията предишната си мисъл. — Бледността на кожата й, бързото изпадане в кома… да, да напълно е възможно. Но ако е било така, защо тогава не е носила със себе си инсулин? Нима умишлено се е оставила да умре? Възможно ли е да се е самоубила?

Той потъна в дълбок размисъл, подпрял брадичка на ръката си. Приличаше на умислена черна хищна птица.

— Говореше, че когато нещо не е наред… — подсказа му дипломатично Луси.

— Когато нещо се обърка, когато някоя госпожа Волман умре било от диабет, било от вътрешен кръвоизлив или нещо подобно, хората като Лари започват да се самообвиняват. Героите от книгите, описващи гражданска доблест, рядко имат добър край. Мелвин Първис, суперагентьт от тридесетте години, се застреля със служебния си пистолет през 1959. Когато Линкълн бе застрелян, той вече бе един преждевременно остарял и изхабен човек, намиращ се на ръба на нервна криза. Гледахме по националната телевизия как пред очите ни президентите повяхват с течение на времето. С изключение на Никсън, разбира се, който цъфтеше от дадената му власт като вампир, лочещ кръв, а и на Рейгън, който изглеждаше прекалено глупав, за да остарее. Май и Джералд Форд попада в същата категория.

— Аз си мисля, че има и друга причина — каза тъжно Луси. Той я погледна въпросително.

— Как беше онова изречение от Йов? „И непрестанно се въртя насам-натам до зори?“

Съдията кимна.

— Доста подходящо описание за един влюбен мъж, нали?

Съдията я погледна изненадан. Значи бе знаела през цялото време това, което не бе пожелал да спомене. Луси вдигна рамене и на устните й се появи горчива усмивка.

— Жените знаят тези неща. Жените почти винаги усещат.

Преди съдията да успее да каже каквото и да било, тя вече се бе отдалечила от него към шосето, където седеше Лари и мислеше за Надин Крос.

— Лари?

— Тук съм. Защо не спиш?

— Стана ми студено — отвърна тя. Той седеше по турски на един камък, сякаш медитираше. — Има ли място и за мен?

— Разбира се. — Младият мъж се поотмести. Камъкът още излъчваше топлината, събрана през деня. Луси седна до Лари, а той я прегърна през раменете. По нейни изчисления се намираха на стотина километра източно от Боулдър. Ако можеха да тръгнат в девет на следващия ден, щяха да стигнат Свободната зона на Боулдър до обяд.

Терминът „Свободна зона“ бе измислен от един радио-коментатор. Името му бе Ралф Брентнер. Той обясняваше някак срамежливо, че е съчинил това название най-вече за удобство при радиовръзката, но на Луси и без това й допадаше. Звучеше й съвсем подходящо. Сякаш отбелязваше новото начало за всички тях. Дори и Надин Крос го бе възприела с почти религиозен екстаз, сякаш названието имаше свойствата на талисман.

Три дни след като Лари, Надин, Джо и Луси пристигнаха Стовингтьн и откриха, че в епидемиологичния център няма никого, Надин бе предложила да намерят радиопредавател и да проверяват редовно всичките четиридесет канала. Лари готовност прие предложението й, както впрочем приемаше всичко казано от нея. Луси изобщо не можеше да разбере Надин. Лари си падаше по нея, това беше очевидно, ала тя определено го избягваше извън неизбежния ежедневен контакт.

Във всеки случай идеята за радиопредавателя бе наистина добра, макар че мозъкът, който, я бе родил, бе леден айсберг по отношение на всички, с изключение на Джо. Това бил най-лесният начин за установяване на връзка с други групи, бе им казала Надин, и за определяне на място за среща.

Този въпрос бе предизвикал малко объркана дискусия в групата им, която тогава наброяваше едва шест души след присъединяването на Марк Зелман, заварчик от щата Ню Йорк, и Лори Констабъл, двадесет и шест годишна медицинска сестра. А обърканата дискусия бе довела до още един мъчителен спор по повод сънищата им.

Лори бе поставила началото му с думите, че прекрасно знаят точно къде отиват. А на всичкото отгоре следваха напътствията на изобретателния Харолд Лодър и неговата група как да стигнат до Небраска. Точно това правеха, и то поради една-единствена причина. Не можеха да пренебрегнат мощното въздействие, което сънищата оказваха върху всички тях.

След размяната на няколко реплики в този дух Надин изпадна в истерия. Тя не сънувала, не, не сънувала абсолютно никакви проклети сънища. Ако другите искали да се самохипнотизират, нямала нищо против. Стига да имало някаква разумна причина, за да продължат към Небраска, каквато например била съобщението, оставено пред сградата в Стовинггьн, това нея напълно я устройвало. Но искала на всички да им е абсолютно ясно, че нямало да се ръководи от някакви паранормални глупости. Щяла да се позове на радиовръзката, а не на някакви си видения, ако това изобщо ги интересувало.

Марк се усмихна приятелски на изнервената и напрегната до крайност Надин, разкривайки дупки от липсващи зъби.

— Щом не сънуваш, как така ме събуди една нощ, когато говореше насън?

Тя пребледня като платно и почти изкрещя:

— Да не искаш да кажеш, че лъжа? Защото, ако твърдиш, че съм лъжкиня, то единият от двама ни трябва веднага да си тръгне! — Джо се притисна до нея, скимтейки.

Лари сложи край на спора, като заглади противоречията и подкрепи предложението да си набавят радио. През последната седмица започнаха да улавят радиосигнали не от Небраска, където вече нямаше жив човек, което бяха научили от сънищата си (а дори и те бяха почнали да избледняват), а от Боулдър, Колорадо, на около хиляда и двеста километра западно от Небраска. Сигналите им изпращаше мощният предавател на Ралф.

Луси добре помнеше възторга, който се изписа по лицата им, когато чуха провлачения, носов глас на Ралф Брентнер с оклахомския му акцент, разнасящ се сред пращенето на радиото:

— Говори Ралф Брентнер от Свободната зона на Боулдър. Ако ме чувате, отговорете ми на канал 14. Повтарям, на канал 14.

Улавяха сигналите, изпращани от Ралф, ала техният предавател не бе достатъчно мощен, за да могат да му отговорят. Но когато наближиха Боулдър, разбраха, че старицата, която се казвала Абигейл Фримантъл (Луси я наричаше майка Абигейл), и нейната група пристигнали първи и от тогава насетне непрестанно прииждали хора по двама, по трима, дори в групи по тридесет. Когато Брентнер се свърза с тях за пръв път, той им съобщи, че в Боулдър има двеста души, а тази вечер, докато си приказваха, тъй като сигналите от тяхното радио вече свободно достигаха до Боулдър, Ралф им съобщи, че броят им нараснал на триста и петдесет.

— За какво мислиш? — обади се Луси.

— Мислех си за твоя часовник и за края на капитализма — отвърна Лари, сочейки нейния „Пулсар“. — Навремето бе така — опъваш яко, превиваш гръб и умираш. Тоя, дето не бачка нищо, си купува кадилак и часовник „Пулсар“. А ето ти сега истинска демокрация. Всяка дама в Съединените Щати може да си вземе часовник „Пулсар“ и палто от визон.

— Може би. Но позволи ми да ти кажа нещо. Не съм много наясно с капитализма, но знам едно за тия часовници от по хиляда долара. Нищо не струват.

— Така ли? — погледна я с изненада младият мъж. Усмихваше се едва-едва, но усмивката му бе неподправена и тя я зарадва, защото бе само за нея. — И защо?

— Защото никой не знае точно колко е часът — наперено отговори Луси. — Преди четири-пет дни попитах последователно господин Джаксън, Марк и тебе колко е часът тримата ми дадохте различен отговор, и тримата ми казахте че часовниците ви са спирали. Сещам се за онова място откъдето дават точно време. Веднъж, в чакалнята на лекарски кабинет, прочетох статия в едно списание. Направо страхотна работа. Цепят секундата на възможно най-малките частици. Имат часовници с махало, със слънчеви батерии и какво ли още не. Понякога се сещам за това място и направо чувствам, че откачам. Всички часовници там трябва да са спрели, а аз имам „Пулсар“ за хиляда долара, който отмъкнах от един бижутериен магазин, а той не може да отмерва времето както трябва и всичко това заради грипа. Заради скапания грип.

След нейния монолог двамата известно време мълчаха. Изведнъж Лари посочи с пръст към небето.

— Виж, виж!

— Какво? Къде?

— Ей там.

Тя се взираше, но безуспешно, докато той обърна главата й така, че погледът й попадна точно над тях. Тогава я видя и дъхът й спря. Една ярка светлинка като звезда, която обаче не трепкаше. Движеше се бързо от изток на запад.

— Господи — извика тя, — това е самолет, нали, Лари?

— Не. Спътник е. Сигурно ще кръжи около Земята през следващите седемстотин години.

Проследиха светлинката с поглед, докато се изгуби зад високия, тъмен масив на планината.

— Лари? — подхвана тихо Луси. — Защо Надин не иска да си признае, че и тя сънува?

Мъжът до нея едва забележимо трепна, което я накара за миг да съжали, че е повдигнала въпроса. Но след като и без това го бе направила, бе твърдо решена да си изясни нещата докрай… освен ако той откажеше да разговаря с нея за Надин.

— Твърди, че не сънува.

— Обаче не е така. Марк беше прав. И наистина говори насън. Една нощ викаше толкова силно, че събуди и мен.

Лари я гледаше изпитателно.

— И какво каза?

Луси се замисли. Опитваше се да си припомни думите на Надин.

— Мяташе се в чувала и повтаряше ли, повтаряше:

— „Толкова е студено, недей, няма да мога да го понеса, ако го направиш, толкова е студено, студено.“ После започна да си скубе косата. Скубеше си косата насън. И стенеше. Направо кръвта ми се вледени.

— Всеки може да сънува кошмари, Луси. Но не е задължително да са свързани с… нали знаеш, с него.

— По-добре е да не говорим за него след залез слънце, нали?

— Права си.

— Държи се така, сякаш губи разсъдъка си, Лари. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. — Разбираше прекрасно. Въпреки твърдението на Надин, че не сънува, под очите й имаше тъмни сенки още по времето, когато стигнаха Хемингфорд Хоум. Великолепната й черна коса бе побеляла още повече. И ако случайно я докоснеше някой, тя направо подскачаше. Свиваше се от страх.

— Обичаш я, нали? — прошепна Луси.

— О, Луси! — промълви той укоризнено.

— Не, просто искам да ти кажа, че… Трябва да го кажа, Лари. Виждам как я гледаш… виждам и тя как те гледа, когато знае, че си зает с нещо и няма да я забележиш. Тя също те обича, Лари. Но се страхува.

— От какво се страхува? От какво!

Спомни си, когато опита да прави любов с нея три дни след като напуснаха Стовингтън. От тогава бе станала особено мълчалива. От време на време изглеждаше весела, но беше ясно, че се насилва да се държи така. Джо бе заспал. Лари седна до нея. Поговориха си не за сегашното си положение, а на безопасни теми, за неща от миналото. После се опита да я целуне. Тя го отблъсна, извръщайки глава, ала не преди да бе усетил онова, за което му говореше сега Луси. Опита още веднъж, този път по-настойчиво, макар и нежно, защото лудо я желаеше. За миг само тя се отпусна, показа му какво би могло да стане между тях, ако…

После се отскубна от прегръдката му и се отдръпна, бледа, свела глава, скръстила ръце пред гърдите си, обхванала лакти с дланите си.

„Не прави това, Лари, Моля те. Или ние с Джо ще трябва да ви напуснем.“

„Защо? Защо? Защо правиш от това драма, Надин?“

Тя не му отговори. Просто седеше, без да вдигне глава. По това време сенките под очите й бяха започнали да се появяват.

„Ако можех да ти кажа, щях да го направя“ — бе отсякла тя, сетне се отдалечи, без да каже дума повече.

— Навремето имах приятелка, която се държеше точно като нея — каза Луси. — Беше през последната година в гимназията. Казваше се Джолин, Джолин Мейджър. Джолин напусна училище заради гаджето си. Той беше във флотата. Забременя, когато се омъжиха, но загуби бебето. Мъжът й отсъстваше много от къщи, а Джолин… обичаше купоните. Тя си падаше по купоните, а мъжът й бе адски ревнив. Казал й, че ако я спипа, че прави нещо нередно зад гърба му, ще й счупи и двете ръце и ще я обезобрази. Представяш ли си що за живот е това? Мъжът ти си идва у дома и ти казва: „Ей, бебче, утре заминавам. Затова ела ме целуни, да изкараме един тур в леглото и между другото, като се върна, ако ми кажат, че си имала вземане-даване с някой друг, ще ти счупя двете ръце и ще ти размажа физиономията.“

— Да, сигурно е било ужасно.

— След известно време тя се запозна с един мъж — продължи Луси. — Беше преподавател по физическо в гимназията в Бърлингтьн и се казваше Хърб. Срещали се тайно и непрестанно се озъртали. Не знам дали мъжът й наистина е бил уговорил някой да я следи, обаче след време това вече беше без значение. Скоро Джолин взе да откача на тая тема. Примерно, някакъв мъж чака автобуса на спирката, а тя ще си въобрази, че е приятел на мъжа й. Или че търговският пътник, който се регистрира в някой евтин мотел след тях, е изпратен от съпруга й. Дори ако мотелът се намира в най-затънтеното градче на щата. Даже и ченгето, което веднъж ги упътило, когато двамата отишли на пикник, й се сторило подозрително. Положението дотолкова се влоши, че щом някоя врата хлопнеше или се чуеха стъпки по стълбите край вратата й, тя извикваше от страх. А понеже живееше в къща, която бе разделена на седем апартамента, по стълбите имаше почти непрекъснато движение. Хърб се изплаши и я остави. Не се страхуваше от мъжа й, а от нея самата. И тъкмо преди да се върне съпругът й, Джолин получи нервна криза. Просто защото искаше да бъде обичана и защото мъжът й бе адски ревнив. Надин ми напомня за това момиче, Лари. Съжалявам я. Не я харесвам, това е вярно, но я съжалявам. Изглежда ужасно.

— Нима искаш да кажеш, че Надин се страхува от мене така, както онова момиче се е страхувало от съпруга си?

— Може би. Но ще ти кажа едно. Където и да се намира съпругът на Надин, той определено не е тук.

Лари се засмя нервно.

— Да си лягаме вече. Чака ни тежък ден.

— Да — съгласи се тя. Помисли си, че не е разбрал и дума от това, което му бе казала. Изведнъж се разплака.

— Ей, ей, недей така. — Лари се опита да я прегърне. Тя отблъсна ръката му.

— Нали получаваш каквото искаш от мен и без да се напъваш.

В него още бе останало нещо от стария Лари и той се зачуди дали можеха да я чуят в лагера.

— Луси, та аз никога не съм те насилвал — каза й мрачно.

— О, колко си глупав само! — извика младата жена и го удари по крака. — Защо мъжете са толкова тъпи? Виждате света само в черно и бяло. Не, никога не си ме насилвал. Аз не съм като нея. На нея може и ръката да й извиеш, тя пак ще те заплюе в лицето и няма да си разтвори краката. Мъжете са измислили специално име за момичета като мен и го пишат по стените на тоалетните, доколкото ми е известно. Но ще ти кажа защо съм такава. Защото се нуждая от топлина, искам да ми е топло. Нуждая се от любов. Това толкова ли е лошо?

— Не, не е. Но Луси…

— Не вярваш в това, което ти казвам — прекъсна го пренебрежително тя. — Ще продължиш да преследваш мадам Недосегаемата, а междувременно Лусито ще ти е под ръка, щом ти се прииска малко креватна гимнастика след залез слънце.

Той не каза нищо, само кимна. Права беше. Всяка нейна дума беше истина. Беше много уморен, направо скапан, за да спори с нея. Изглежда, тя разбра това. Омекна и сложи ръка върху неговата.

— Ако стане твоя, Лари, първа ще те поздравя за успеха Никога през живота си не съм имала зъб някому. Просто… не искам да изпиташ голямо разочарование.

— Луси…

Гласът й внезапно прозвуча мощно, твърдо и за момент космите на ръцете му настръхнаха.

— Просто смятам, че любовта е най-важното нещо, че единствено любовта може да ни помогне да се справим със сегашното положение. Другото, което ни остава, е омразата, или още по-лошо — празнота и самота. — Тя понижи глас. — Прав си. Късно е. Ще си лягам. Идваш ли?

— Да — каза той. Двамата станаха, Лари я притисна към себе си и я целуна искрено. — Обичам те доколкото мога, Луси.

— Знам, скъпи — усмихна се уморено тя.

Този път, когато я прегърна през раменете, тя не отблъсна ръката му. Върнаха се заедно в лагера. Любиха се по задължение и заспаха.

* * *

Надин се събуди като котка в тъмното двадесетина минути след като Лари Ъндърууд и Луси Суон се бяха върнали в лагера и десет минути след като бяха свършили със секса и вече спяха.

Изпита неописуем ужас и цялата се вцепени.

„Някой ме желае — помисли си, заслушана в галопиращия ритъм на сърцето си, което постепенно се успокояваше. Очите й, широко отворени в мрака, се втренчиха в късчето небе над нея, където сплетените клони на бряста образуваха дантела от сенки. — Това е. Някой ме желае. Истина е.“

„Но… защо е толкова студено…“

Родителите й и брат й загинаха при автомобилна катастрофа, когато тя бе на шест години. Този ден не бе отишла на гости при чичо си и леля си, а вместо това бе останала да си играе у едно съседско дете. И без това роднините повече обичаха брат й, това помнеше добре. Брат й не бе като нея, някакво изтърсаче, измъкнато от сиропиталището, когато бе на четири години и половина. Произходът на брат й бе известен. Брат й бе — „моля оркестърът да свири туш“ — тяхно собствено дете. А Надин щеше да си остане завинаги „дете на земята“.

След злополуката отиде да живее при чичо си и леля си, понеже те бяха единствените й живи роднини. Помнеше, че за осмия й рожден ден я бяха завели на екскурзия с теснолинейката до връх Уошингтън, а от промяната в налягането й потече кръв от носа, което много ги ядоса. Леля й и чичо й бяха доста възрастни, на около петдесет и пет, когато тя навърши шестнадесет. В онази година, когато бе тичала на воля по мократа от росата трева под лунната светлина — нощ на опиянение, когато мечтите възникваха ненадейно, изтръгнати от нереалния свят на фантазията. Нощ за любов. И ако момчето я бе хванало през онази нощ, тя щеше да му даде всичко, което притежаваше, пък и какво ли значение имаше, ако бе успял да я хване? Важното бе, че се бяха гонили в нощта, нали?

Но той не успя да я настигне. Облак скри луната. Росата стана някак лепкава, студена, неприятна. Вкусът на вино в устата й бе тръпчив и леко горчив. Някаква метаморфоза се осъществи с нея и тя почувства, че трябва да чака.

Къде ли е бил тогава отреденият за нея, нейният годеник на мрака? Какви пътища, какви задни, тесни улички е обикалял в тъмнината, потраквайки с токовете на ботушите си покрай къщите, където веселите разговори и звънтенето на чашите в часа за коктейли превръщаха света в добре подредено, организирано място, подчинено на разума? Кои ледени ветрове бяха негови слуги? Колко пръчки динамит носеше в окъсаната си раница? Какво ли е било името му, когато тя беше на шестнадесет? На колко години е бил? Къде е бил домът му? Каква е била майка му, която му е давала да суче? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че той като нея е сирак и че още не бе ударил неговият час.

Крачеше по пътеки, които още не бяха утъпкани, а и тя самата бе стъпила вече с единия си крак на тези пътеки. Кръстопътят, на който щяха да се срещнат, беше още далеч. Той беше американец, в това Надин не се съмняваше, обикновен американец, който обича мляко и ябълков пай и който се чувства добре в уютна селска кухня с ленена карирана покривка на масата. Неговият дом бе Америка. Движеше се по тайнствени пътища, по скрити магистрали с подземната железница, където крайпътните табели бяха с рунически букви. Той бе човекът с другото лице, злодеят лошият човек, Скитника; изтърканите токове на ботушите му тракаха по уханните пътеки на лятната нощ.

Никой не знаеше кога ще дойде той — нейният очакван годеник.

Тя, неопетнената, го чакаше. На шестнадесет за малко щеше да се отдаде на мъж и още веднъж, по-късно, в колежа. И двете момчета си бяха тръгнали ядосани и объркани, както се чувстваше Лари сега, долавяйки противоречивите чувства, които я разкъсваха, усещайки, че тя следва свой тайнствен, предопределен път.

Пътищата им се разделяха в Боулдър.

Наближаваше дванадесетият час. Той я зовеше, викаше я при себе си.

След като завърши колеж, Надин се отдаде изцяло на работата си. Нае една къща с още две момичета. Какви две момичета? Е, те си идваха и отиваха, постоянно се сменяха. Само Надин оставаше. Държеше се мило с мъжете, които съквартирантките й водеха в къщата, но тя самата никога не заведе мъж там. Допускаше, че я одумват зад гърба й, сигурно я наричаха стара мома, може би дори приказваха, че е лесбийка, която умело се прикрива. Това не бе вярно. Тя просто бе…

Девствена.

Очакваща.

Понякога й се струваше, че усеща някаква промяна в себе си. След работа, когато прибираше играчките в притихналата класна стая, изведнъж замръзваше на място със зорък и блеснал поглед. Тогава й минаваше мисълта: „Нещо ще се промени… ще се надигне страшна буря.“ В такива моменти дори поглеждаше назад, сякаш бе преследвано животно и искаше да се увери, че преследвачът не е по петите й. После странното усещане отминаваше и тя се разсмиваше нервно.

Косата й бе започнала да побелява, когато бе на шестнадесет, в онази година, когато момчето не бе успяло да я хване. Само няколко косъма, които веднага се набиваха на очи, защото не бяха сиви… не, не, бяха искрящо бели.

Години по-късно отиде на купон на приземния етаж на една къща, наета от студентско братство. Светлината бе приглушена и след известно време присъстващите започнаха да се оттеглят по двойки. Много от момичетата, включително Надин, бяха оставили писмено предупреждение, че тази нощ няма да спят в общежитието. Бе дошла с твърдото намерение да „го направи“… ала нещо, натрупано в нея през отминалите месеци и години, я бе възпряло. В седем часа в хладното утро на следващия ден се бе втренчила в голямото огледало в банята на общежитието. Стори й се, че е побеляла още повече, и то само за една нощ, което естествено бе немислимо.

И така годините си течаха, отмервайки сухите, безплодни сезони. Бяха я вълнували чувства, да, чувства. Понякога посреднощ тя се пробуждаше с усещането едновременно за студ и горещина, с тяло обляно в пот, чувствайки се жива като никога досега, обзета от мисли за див, странен секс, подсилвани от някакъв вулгарен екстаз. Сякаш се пържеше в нагорещена мазнина. Изпразваше се и хапеше едновременно. На следващата сутрин, когато застанеше пред огледалото, установяваше, че е побеляла още повече през нощта.

През всичките тези години тя си остана Надин Крос мила, внимателна с децата, добра в работата си, неомъжена. Едно време жена като нея би предизвикала коментари и нестихващо любопитство сред колегите си, ала времената бяха други. Пък й тя бе така забележително красива, че някак изглеждаше съвсем в реда на нещата да е такава, каквато бе.

Сега времената отново щяха да се променят.

Промяната вече настъпваше. В своите сънища бе започнала да опознава своя годеник, бе започнала да го разбира по малко, въпреки че никога не бе виждала лицето му. Именно него бе чакала. Искаше да отиде при него и… не искаше. Беше му предопределена, но той я ужасяваше.

После попадна на Джо и Лари. Тогава нещата се усложниха много. Започна да се чувства като награда в някакво състезание по дърпане на въже. Знаеше, че нейната невинност, че нейната девственост бяха важни за загадъчния човек. Че ако се отдадеше на Лари (или на някой друг мъж) черната магия щеше да се развали. А Лари определено я привличаше. В началото бе твърдо решила да му се отдаде. Нека веднъж завинаги се сложи край, край на всичко. Чувстваше се уморена, Лари беше прав. Твърде дълго беше чакала онзи, другия, през много дълги и безплодни години.

Но Лари някак не бе подходящ… или поне така й се бе сторило в първите дни на тяхното познанство. Бе отблъснала опитите му да се сближат с презрението, с което кобилата прогонва досадна муха с опашката си. Помнеше добре какво си бе мислила за него тогава: „Ако е толкова повърхностен, кой би могъл да ме укори, че го отблъсквам?“

Въпреки това бе тръгнала с него. Не можеше да отрече този факт. Най-вече защото нямаше търпение да срещне и други хора, не само заради Джо, а и понеже за малко не бе зарязала момчето и не бе тръгнала сама на запад, за да намери „годеника“ си. Само вроденото й чувство за отговорност и годините, прекарани в грижи за малките деца я бяха възпрели… както и съзнанието, че ако изостави Джо, той ще умре.

В един свят, където почти всички са мъртви, няма по-страшен грях от това да станеш причина за нечия смърт.

Затова бе тръгнала с Лари, който в крайна сметка бе за предпочитане пред това да бъде сама.

Ала се бе оказал много различен. Напомняше й на оптическа измама (може би дори виждаше сам себе си като оптическа илюзия) — водата ти се струва плитка, но когато потопиш ръка в нея, тя потъва чак до рамото. Ето примерно три факта: как се бе сближил с Джо; как Джо го бе приел; как взаимоотношенията, установили се между тях, бяха събудили нейната ревност. В магазина за мотоциклети в Уелс Лари бе „заложил“ пръстите и на двете си ръце на момчето и бе спечелил.

Ако цялото им внимание не бе погълнато от повдигането на капака на резервоара, щяха да забележат изумлението, изписано на лицето й. Тя стоеше и ги наблюдаваше, не беше в състояние да се помръдне дори, не отместваше поглед от блестящия, метален лост в очакване той всеки момент да се изплъзне и да падне с трясък на земята. Едва когато всичко приключи, тя осъзна, че е очаквала да чуе ужасните писъци на Лари.

Обаче капакът бе отворен успешно. Оказа се, че е сбъркала в преценката си и грешката й бе сериозна, защото се отнасяше до същността на нещата. В този случай Лари бе показал по-добро познаване на психиката на Джо, въпреки че нямаше специално образование, че никога не бе работил в тази област и че бе с Джо едва от няколко дни. Сега, като се връщаше назад, Надин оценяваше значимостта на епизода с китарата. Как бързо и категорично той бе дал насока на взаимоотношенията между Лари и Джо. И какви бяха по същество тези взаимоотношения?

Как какви? На взаимно доверие, разбира се. Какво иначе би могло да предизвика този неочакван пристъп на ревност в нея? Доверието на Джо в Лари бе нещо нормално, приемливо, тук нямаше какво да я притесни. Разтревожи я обаче друго, че и Лари се доверяваше на Джо, че разчиташе на него, че се нуждаеше от него, така както тя никога нямаше да се нуждае от момчето… а и то бе разбрало това. Нима бе сбъркала в преценката си за характера на Лари? Сега мислеше, че отговорът на този въпрос определено бе положителен. Нервността, егоизмът му бяха просто външно прикритие, при това доста износено от дългата употреба. Самият факт, че ги бе ръководил по време на дългото им пътуване, доказваше на каква решимост и твърдост бе способен.

Изводът изглеждаше ясен. Въпреки решението й да разреши на Лари да прави любов с нея, в дъното на душата си тя продължаваше да се чувства обвързана с онзи, другия… и ако се отдадеше на Лари, щеше да погуби тази част от себе си завинаги. Не мислеше, че е в състояние да го стори.

Впоследствие се оказа, че не само тя сънува загадъчния човек.

В началото това я бе разстроило, после започна да я плаши. Не беше чак толкова страшно, когато само Джо и Лари сравняваха сънищата си, но когато се появи Луси Суон и заяви, че и тя сънува същото, страхът й прерасна в трескав ужас. Повече не можеше да се самозаблуждава, че сънищата на другите само приличат на нейните. Ами ако всички сънуваха едно и също? Ами ако тайнственият човек бе дошъл най-сетне, но не само за нея, а за всички останали живи по цялата планета!

Тази мисъл, повече от всичко останало, събуди в нея противоречиви чувства на неудържимо привличане и кошмарен ужас. Почти с отчаяна надежда очакваше да стигнат епидемиологичния център в Стовинггьн. Поради функциите му той й се струваше един символ на здравия човешки разум и на нормалната психика — убежище от настъпващия прилив на черна магия, който заплашваше да я погълне. Ала в Стовингтьн не бе останал нито един жив човек. Градът се оказа пълна противоположност на представата й за него като за сигурно убежище. Символът на здравия човешки разум бе просто една голяма гробница.

Докато се придвижваха на запад, надеждата й, че нещата ще се уредят без сблъсък, без противопоставяне от нейна страна, постепенно угасна. Лари все повече се издигаше в очите й, което слагаше край на надеждите й. Сега той спеше с Луси Суон, ала какво значение имаше това? Надин бе предопределена другиму. Останалите сънуваха противоположни по своя смисъл сънища — за лошия човек и за старицата. Изглежда, старицата, също като тайнствения човек, олицетворяваше някаква природна стихия. Тя бе като ядро, около което се събираха другите.

Надин не я сънува нито веднъж.

Сънуваше единствено загадъчния човек. И докато сънищата на останалите се бяха стопили и изчезнали по същия тайнствен начин, по който се бяха появили, то нейните ставаха все по-ярки, все по-въздействащи.

Тя знаеше много неща, неизвестни на другите. Името на тайнствения мъж бе Рандал Флаг. Хората от Запада, които му се опълчваха или не приемаха методите му, бяха разпъвани на кръст или изтезавани, докато загубят разсъдъка си, след което ги пускаха да загинат сред нажежените пясъци на Долината на смъртта. В Сан Франциско и Лос Анджелис имаше малки групи от хора предимно с технически професии. Ала те нямаше да се задържат дълго там. Скоро щяха да се преместят в Лае Вегас, който бе главният център. Рандал Флаг не бързаше. Лятото беше към края си. Скоро проходите на Скалистите планини щяха да бъдат затрупани от снеговете и макар да имаше снегорини, нямаше достатъчно живи хора, за да изчистят снега. През дългата зима хората на тайнствения човек щяха да се обединят и да укрепят позициите си. А през април… или май… следващата година…

Надин лежеше в мрака, отправила взор към небето.

Боулдър бе последната й надежда. Старицата бе последната й надежда. Градът се превръщаше в смисъл на здравия разум, на реда. В Боулдър бяха добрите, де да беше така лесно и за нея, хваната в примката на своите противоречиви желания, да се присъедини към тях.

Над всичко това доминираше твърдото й убеждение, че убийството в този покосен от смърт свят е най-страшният грях, а сърцето й подсказваше, че основното занимание на Рандал Флаг са убийствата. В това не можеше да има ни най-малко съмнение.

Но, о, Господи, как жадуваше тя за ледената му целувка! Желаеше я повече от целувките на момчето от гимназията, на другото от колежа, дори повече от целувките и ласките на Лари Ъндърууд.

„Утре пристигаме в Боулдър — помисли си. — Може би утре ще разбера дали е свършило пътуването за мен, или…“

Падаща звезда остави огнена диря в небето и Надин си пожела нещо, сякаш бе дете.