Стивън Кинг
Сблъсък (48)

45.

Влачейки крака, майка Абигейл излезе на верандата в единадесет без двадесет сутринта на 20 юли. Носеше закуската си — кафе и препечени филийки — както правеше всеки ден, щом термометърът с рекламата на кока-кола, окачен от външната страна на прозореца пред мивката й отчиташе температура над 10 градуса. Лятото беше в разгара си. Това бе най-хубавото лято от 1955 година насам, когато майка й почина на почтена възраст — деветдесет и три години. Жалко, че наблизо нямаше повече живи хора, които да му се порадват като нея. Седна внимателно на люлеещия се стол. Ала нима някога наистина се бяха радвали на лятото? Някои от тях, например малките деца или старците, които добре усещаха в старите си кокали смъртоносната, ледена хватка на зимата. Сега обаче повечето от тях ги нямаше, както и по-голямата част от останалите люде на най-различна възраст. Бог бе изпратил сурово наказание за човешката раса.

Някои биха оспорили справедливостта на едно такова наказание, но не и майка Абигейл. Веднъж вече Той бе наказал човеците, като им изпратил вода и някой ден щеше да им изпрати и огън. Не беше нейна работа да съди Бога, макар че предпочиташе да не поставя точно пред нея чашата, която трябваше да се изпие до дъно. Ако все пак се стигнеше до това да съди Бог, то напълно я задоволяваше отговорът, който Господ бе дал на питащия го Мойсей. „Кой си ти?“ — попитал го Мойсей, а Господ се показал зад храста и отвърнал както си му било редно: „Аз съм този, който съм,“ С други думи казано, Мойсее, стига си се помайвал, ами си размърдай задника.

Гърдите й засвириха, когато се разсмя. Потопи препечената филийка в широката чаша с кафе, докато хлябът стана достатъчно мек, за да го дъвче. Още преди петнадесет години бе казала сбогом и на последния си зъб. Беззъба бе излязла от утробата на майка си и така щеше да отиде в гроба. Правнучката Моли и нейният съпруг й бяха подарили изкуствени зъби за Деня на майката, когато навърши деветдесет и три години, но те не й бяха удобни и й нараняваха венците. Слагаше си ги само когато знаеше, че Моли и Джим ще й дойдат на гости. Изваждаше ги от кутията в чекмеджето, измиваше ги хубаво и си ги пъхваше в устата. Ако й останеше време преди появяването на Моли и Джим, започваше да гримасничи пред огледалото на петна в кухнята. Ръмжеше, оголвайки огромните си бели, изкуствени зъби и се пукаше от смях.

Беше много стара и крехка, но иначе беше съвсем с ума си. Казваше се Абигейл Фримантъл. Беше родена през 1882 година и можеше да го докаже, защото разполагаше с акт за раждане. През своя жизнен път бе видяла много неща, но нищо не можеше да се сравни със събитията от последния месец. Не, такива неща никога не се бяха случвали. Вече наближаваше моментът, когато и тя трябваше да изпълни своята мисия, а това никак не й се нравеше. Беше стара и уморена. Искаше само да си почива и да се радва на смяната на сезоните, докато на Бог му омръзнеше да я гледа всеки ден на земята и решеше да я прибере при себе си. Ала какво става, когато се осмелиш да зададеш Богу някакъв въпрос. Получаваш си отговора „Аз съм този, който съм“ и толкоз. Дори когато собственият му син умолявал да не пие от чашата, Бог нищичко не му отвърнал… а нейното положение не бе такова, далеч не бе такова като на Исус. Бе една обикновена грешница. Но особено когато нощем вятърът задухаше в царевицата, сърцето й се свиваше при мисълта, че вероятно Бог бе наблюдавал отгоре появяването на бял свят на чернокожото момиченце в началото на 1882 и Си рекъл: „Трябва да я оставя да поживее доста време. Ще има работа за нея през 1990 година, след цяла купчина откъснати страници от календара.“

Времето й тук, в Хемингфорд Хоум, изтичаше. Последният сезон от живота си щеше да прекара на запад, близо до Скалистите планини. Бог бе казал на Мойсей да се изкачи на планината и на Ной да построи ковчега. Бе видял дори как разпъват на кръста собствения Му син. Така че какво Го интересуваше, че Аби Фримантъл се страхува от някакъв си мъж без лице, който я дебне в сънищата й?

Никога не бе виждала лицето му, а не й и трябваше. Той бе като сянка, която прекосява царевицата по обяд; като студено въздушно течение; като черна врана, която те следи зорко, кацнала на телефонната жица. Гласът му, който я зовеше, й напомняше за всички най-омразни й звуци. Когато говореше тихо, й приличаше на бръмбарите — предвестници на смъртта, скрити под стълбата, които известяваха, че обичан от нея човек скоро ще умре. Когато гласът му прогърмяваше, сякаш гръмотевици разцепваха облаците от запад. Ала дори когато освен самотното шумолене на царевицата не се чуваше нищо друго, тя долавяше присъствието му. И това бе най-ужасното, защото в тези моменти човекът без лице й се струваше почти равен със самия Господ Бог. Тогава имаше чувството, че всеки момент ще усети докосването на черния ангел, прелетял безшумно над Египет и убил първородните деца във всички къщи, където вратата не била намазана с кръв. Именно това я плашеше най-много. Страхът отново я превръщаше в малко дете. Тя знаеше добре, че и другите са разбрали за неговото съществуване и се страхуват от него, но единствено тя имаше ясната и пълна представа за страхотната му сила.

— Хубав ден — промърмори старицата и сложи в устата си последната хапка хляб. Допи кафето си, люлеейки се напред-назад. Денят беше светъл и ясен, тя не усещаше особена болка в нито една точка от тялото си и затова отправи кратка благодарствена молитва към Бога. Бог е велик, Бог е добър. И най-малкото дете можеше да научи тези слова, а те значеха всичко — целият свят, и доброто, и злото в него.

— Бог е велик — каза майка Абигейл. — Бог е добър. Благодаря ти, Боже, за слънцето. За кафето. За това, че снощи ходих по нужда. Беше прав, смокините свършиха добра работа, но никак не са ми вкусни. Ама че съм и аз. Бог е велик…

Беше изпила кафето. Остави чашата си на земята и се залюля на стола, обърнала към слънцето лице, което приличаше на по чудо оживял гранитен камък, прорязан от множество черни нишки. Скоро задряма. Сърцето й, чиито стени бяха станали тънки като пергаментова хартия, продължавайте да бие както през последните 39 630 дни. Трябваше да сложиш ръка на гърдите й като на малко бебенце, за да се увериш, че все още диша. Но усмивката не слезе от лицето й.

* * *

Нещата се бяха променили доста от времето, когато бе момиче. Семейството й бе дошло в Небраска след премахването на робството. Правнучката Моли твърдеше, че парите, с които бащата на Аби купил земята, му били дадени за успокоение на съвестта от Сам Фримантъл от Луис, Южна Каролина, за осемте години труд на дядо й и братята му след края на Гражданската война. Моли се присмиваше по грозен и циничен начин на този факт, но Абигейл си мълчеше. На Моли, Джим и на младите нещата не им бяха хич ясни. Виждаха всичко в бяло и черно. И макар да не казваше нищо, Абигейл си мислеше: „Пари, дадени за успокоение на съвестта му ли? Че може ли да има по-чисти пари?“

И така семейството на Фримантъл се установило в Хемингфорд Хоум и Аби, най-малката им дъщеря, се родила тук. Баща й успя да надхитри тези, които не желаеха нито да купуват, нито да продават на негри. Купуваше земята на части, така че да не го усетят ония, които все се оплакваха от „черните копелета“. Той бе първият човек в Полк Каунти, който започна всеки сезон да засява, и първият, който използва изкуствени торове. А през март 1902 година Гари Сайтс дойде в къщата им да му съобщи, че е избран за член на сдружението на земеделците. Той бе първият негър, станал член на такова сдружение в целия щат Небраска. 1902 бе най-върховната година.

Беше сигурна, че всеки, който можеше да даде някаква преценка за живота й, щеше да каже, че 1902 е била най-добрата. Изглежда, че така се случваше на всички. В определени години нещата се нареждаха идеално, вървеше ти във всичко, случваха се само чудеса. Когато по-късно човек се върнеше назад към подобна великолепна година, започваше да се пита защо бе станало така. Все едно си оставил десет различни апетитни неща в килера, така че всяко едно поема от аромата и вкуса на останалите. Гъбите имат вкус на шунка, шунката — на гъби, телешкото — на дива патица, а патицата едва доловимо ти напомня на кисели краставици. Някой ден може да ти се прииска всичките прекрасни неща, които са ти се случили през тази една-единствена най-чудесна година от живота ти, да не са били струпани наведнъж, а да си имал възможност да ги разпределиш по-равномерно. Например да вземеш едно щастливо събитие и да го пренесеш по средата на някой тригодишен период, за който не можеш да си спомниш абсолютно нищо, нито добро, нито лошо. Значи през тези три години нещата са вървели както трябва в света, създаден от Бога и почти унищожен от Адам и Ева. Мръсното пране е било изпрано, подовете — измити, дрехите — закърпени, децата — гледани. Три години, през които времето е текло безспирно в сив, равномерен поток, без нищо да прекъсва монотонността му, освен Великден, 4 юли, Денят на благодарността и Коледа, Ала неведоми бяха пътищата, по които Бог твореше чудесата си, така че за Аби Фримантъл, а и за нейния баща, 1902 беше върховната година от живота им. Аби си мислеше, че само тя от цялото семейство, наред с баща си естествено, разбра какво невероятно, безпрецедентно събитие бе да те поканят за член на сдружението. Баща й бе първият чернокож в Небраска, комуто това се случи, а може би и първият в цялата страна. Той не бе имал никакви илюзии за високата цена, която семейството му трябваше да заплати, за грубите шеги и расовите обиди, най-вече от устата на Бен Конвей, и от другите, които бяха против неговото участие в сдружението. Но наред с това видя, че Гари Сайтс му предоставя не просто възможността да оцелее, а шанса да забогатее заедно с другите в този плодороден район на производители на царевица.

Щом беше член на сдружението, вече нямаше да има проблеми с купуването на най-хубавото зърно. Също така нямаше да му се налага да кара реколтата чак до Омаха, за да търси там купувач. Може би щеше да се сложи край и на спора му за правото над водата с Бен Конвей, който фанатично ненавиждаше негрите и техните симпатизанти, като Гари Сайтс. Може би дори данъчният агент щеше да престане да го тормози непрестанно. Поради всичките тези причини Джон Фримантъл прие предложението. Мнозинството гласува за него и наистина последваха противни шеги като тази, че когато чернокожо бебенце се възкачи на небето и му пораснат черни крилца, то не се нарича черно ангелче, а прилеп. Бен Конвей пък разправяше на хората, че единствената причина, поради която сдружението е гласувало Джон Фримантъл да стане член, бе, че скоро пристигал циркът и им трябвал негър, който да заеме мястото на африканския орангутан в програмата. Джон Фримантъл се правеше, че не чува тези обиди, а у дома цитираше Библията: „Каквото си посял, това и ще пожънеш“, и най-любимия му цитат, който изричаше не със смирение, а сериозно, с искрена вяра: „Блажени бедните духом, защото тяхно ще е царството небесно.“

Малко по малко съседите му го възприеха. Не всичките, разбира се, не и фанатиците като Бен Конвей и доведеният му брат Джордж, фамилиите Арнолд и Дийкън. През 1903 година обаче цялото им семейство обядва в дома на Гари Сайтс наравно с всички останали, все едно и те бяха бели хора.

А през 1902 Абигейл свири на китара в общинската зала, и то не по случай религиозен празник. Тя взе участие в конкурса за млади таланти, който белите организираха в края на годината. Майка й бе твърдо против. В този случай дори си позволи да изрази несъгласието си с намеренията на съпруга си пред децата. Е, момчетата по това време вече не бяха деца, бяха на средна възраст, а самият Джон вече бе с доста прошарена коса.

— Знам как е станало — каза тя, хълцайки. — Ти, Сайтс и Франк Фенер сте я нагласили тая работа. За тях това е без значение, ама на тебе, Джон Фримантъл, за какво ти е? Та те са бели! Знам, че киснеш с тях в задния двор и си приказвате за орането на земята. Можеш дори да отидеш да пийнеш по една бира с тях в града, ако Нейт Джаксън изобщо те пусне да влезеш в бара му. Дотук добре! Знам какво преживя през последните няколко години. Усмивката не слезе от лицето ти, макар че сърцето ти сигурно се е късало от болка. Но тук става въпрос за нещо съвсем различно! Става въпрос за собствената ти дъщеря! Как ще се чувстваш, когато тя се изправи там в хубавата си бяла рокля и всички й се изсмеят? И какво ще сториш, ако започнат да я замерят с гнили домати, както направиха с Брик Съливан, когато веднъж се опита да пее пред бяла публика? Какво ще й кажеш, когато дойде при тебе с рокля цялата сплескана с домати, и те попита: „Защо, тате? Защо постъпиха така с мен? Защо им разреши да постъпят така с мен?“

— Ами, Ребека, мисля, че ще е най-добре да ги оставим с Дейвид да решат.

Дейвид бе първият й съпруг. През 1902 Абигейл Фримантъл стана Абигейл Тротс. Дейвид Тротс бе наемен работник чак във Валпарайсо и изминаваше по петдесет километра само в едната посока, за да я види. Веднъж й бе казал, че яко е хлътнал по нея, макар че преди това е имал вземане-даване с доста леки жени. В началото много се присмиваха на първия й съпруг и говореха, че е очевидно кой командва в тяхното семейство.

Ала Дейвид не беше безхарактерен, просто бе тих и вглъбен човек.

— Съгласен съм с решението на Абигейл, каквото и да е то — бе казал той на родителите й и Аби го бе благословила за тези му думи. След това каза на Джон и Ребека Фримантъл, че е съгласна да се омъжи за него.

И така, на 27 декември 1902, вече бременна в третия месец, тя се качи на сцената в залата на общината сред мъртва тишина, която настъпи, щом водещият програмата обяви името й. Преди нея Гретхен Тилионс изпълни един доста неприличен френски танц, като смело показваше глезените и фустата си сред шумните възгласи, подсвирквания и тропане с крака на мъжете.

Абигейл се изправи пред притихналата публика. Знаеше колко черни изглеждат лицето и шията й в контраст с новата й бяла рокля. Сърцето й биеше до пръсване, а главата и бучеше от разбъркани мисли. „Не мога да си спомня нито една дума, обещах на татко, че няма да плача, каквото и да се случи, няма да плача, но ето го там Бен Конвей и когато Бен Конвей изкрещи «ЧЕРНИЛКО!», тогава май наистина ще се разплача, о, защо се съгласих да участвам! Мама беше права. Тук не ми е мястото и ще си платя…“

Белите лица, които изпълваха залата, бяха обърнати в очакване към нея. Нямаше нито едно свободно място, дори имаше два реда правостоящи в дъното. Пламъчетата на газовите лампи се разпалваха и трептяха. Червените плюшени завеси бяха дръпнати докрай и падаха тежко покрай | стената, за която бяха привързани с дебели варакосани въжета.

„Аз съм Абигейл Тротс — помисли си тя, — свиря добре и пея добре. И на това никой не ме е учил.“

И така тя запя „Тежкият стар кръст“ в неподвижната тишина, като си акомпанираше сама на китарата. После изпълни малко по-бързата песен „Как обичам моя Исус“ и след нея още по-бързата „Среща в Джорджия“. Повечето хора вече се клатеха в такт с ритъма. Някои се усмихваха и потропваха с крака.

После изпълни поредица от песни от периода на Гражданската война: „Когато Джони се завърне марширувайки у дома“, „Маршируваме през Джорджия“ и „Грахово зърно“. Последната песен предизвика доста усмивки, защото в залата имаше много мъже ветерани от Армията на републиканците, които бяха яли грахови консерви до втръсване по време на службата си. Най-накрая изпълни „При стария лагер“ и когато последният акорд проехтя в тишината, която бе станала някак тъжна и носталгична, тя си помисли: „А сега може да си хвърляте доматите, ако искате. Дадох всичко от себе си и пях чудесно.“

Тишината след последния акорд продължи сякаш цяла вечност, като че всички хора в залата, и правостоящите дори, бяха така омаяни от музиката, че им трябваше време да дойдат на себе си. После гръмнаха аплодисментите и я заляха като вълна. Лицето й се покри с руменина, почувства се объркана, хем й беше горещо, хем трепереше. Видя, че майка й плаче, без да се опитва да скрие сълзите си, и че баща й я гледа щастливо усмихнат.

Тя понечи да слезе от сцената, ала викове „Бис! Бис!“ а накараха да остане. Усмихна се и изпя „Изкопаха ми картофите“. С тази песен малко рискуваше, защото бе донякъде неприлична, но щом Гретхен Тилионс можеше да си показва глезените пред публика, тогава и Аби можеше да си позволи да изпее такава песен. В крайна сметка беше омъжена жена.

„Изкопаха ми картофите, и ми ги оставиха в кофата. Който ги изкопа, си отиде и вижте ме на какъв хал съм.“

Песента имаше още шест куплета, които бяха доста по-пиперливи, но тя ги изпя до един. Публиката приветстваше всеки следващ с шумни, одобрителни възгласи. По-късно Аби си помисли, че бе сбъркала дето бе изпяла „Изкопаха ми картофите“, защото сигурно точно такава песен белите очакваха от една „чернилка“.

Когато свърши и нея, пак гръмнаха оглушителни овации и сред нестихващите викове „Още! Още!“ тя отново се качи на сцената. Когато публиката утихна, каза:

— Много ви благодаря. Надявам се, че няма да сметнете за нахално от моя страна да ви помоля за разрешение да изпея още една песен, която съм учила специално, но никога не съм очаквала, че ще я изпълня точно на такова място. Това е най-хубавата песен за това, което президентът Линкълн и тази страна са направили за мен и моите хора, още преди да съм била родена.

Сега всички се бяха умълчали и слушаха внимателно. Членовете на семейството й стояха неподвижно, скупчени до пътеката вляво, като капка боровинково сладко върху бяла носна кърпа.

— Заради това, което се е случило по време на Гражданската война — продължи уверено тя, — моето семейство е имало тази възможност да дойде тук, тук да си създаде дом и да има такива чудесни съседи като вас.

След това тя изпя химна. Всички станаха на крака и я слушаха разчувствани, някои пак извадиха кърпичките си, а когато изпълнението й свърши, ръкоплясканията бяха толкова оглушителни, че можеха да срутят покрива. Това бе най-славният ден в живота й.

* * *

Абигейл се събуди малко след пладне. Поразмърда се и седна на стола, премигвайки от яркото слънце. Беше на сто и осем години. Беше спала накриво, сега я болеше гърбът и нямаше да я отпусне чак до вечерта, знаеше това прекрасно.

— Хубав ден — каза тя и внимателно се изправи. Тръгна бавно по стълбите, придържайки се за разклатените перила, като пъшкаше от острата болка в гърба и от игличките в изтръпналите си крака. Кръвообращението й не беше, както едно време… и как би могло? Колко пъти си беше казвала, че не бива да заспива в този люлеещ се стол. Задрямваше и спомените от миналото я навестяваха. Те бяха много по-интересни дори от филм по телевизията. Ставаше й хубаво, но когато се събудеше, скъпо плащаше за удоволствието. Можеше да си дава съвети колкото си иска, от това нямаше никаква полза. Беше като старо куче, което обича да се изтяга край огнището. Щом седнеше на слънце, заспиваше и толкоз. И вече нямаше думата по този въпрос. Стигна до края на стълбите, спря, за да могат „краката й да я настигнат“, после се изкашля и изплю доста голяма храчка в пръстта. Когато се почувства както обикновено, като се изключи болката в гърба, тя се отправи бавничко към тоалетната, която внукът й Виктор бе построил зад къщата през 1931. Влезе, затвори вратата и заключи с райбера, сякаш отвън чакаше цяла тълпа хора, а не само няколко проскубани коса, и клекна. След минутка се изпишка и въздъхна с облекчение и задоволство. Ето ти още нещо свързано със старостта, за което никой не я бе предупредил, а може би тя просто не бе обърнала внимание навремето? Човек не можеше да разбере кога му се ходи до тоалетната на нейната възраст, сякаш загубваше всякаква чувствителност в тази част от тялото си и ако не внимаваше, можеше често да й се налага да си сменя бельото. Мразеше да е мръсна, затова ходеше до тоалетната по шест-седем пъти на ден, а нощно време държеше гърне до леглото си. Джим на Моли веднъж й бе казал, че тя му приличала на куче, което не може да подмине пожарен кран, без да вдигне крак за поздрав, и това сравнение така я бе разсмяло, че чак сълзи потекоха от очите й. Джим бе някакъв шеф по рекламата в Чикаго и положението му бе доста добро… доскоро поне. Абигейл предполагаше, че и него вече го нямаше както повечето хора. И Моли също. Бог да ги благослови, прибрал ги е при себе си.

През последната една година единствено Моли и Джим идваха да я видят. Другите явно бяха съвсем забравили, че е жива, но Абигейл не им се сърдеше. Времето й отдавна беше минало. Бе станала като динозавър, който все още се мотае по земята, макар мястото му да е в музея (или в гробището). Разбира се, че не искаха да дойдат да я видят, но не можеше да разбере защо не идваха да видят земята. Не че беше останало много от нея. Само няколко акра от голямата ферма, която преди бе тяхна. Но все пак си оставаше тяхна собственост. Негрите явно вече не се вълнуваха толкова от земята. Всъщност имаше дори и такива сред тях, които направо се срамуваха от връзката си с нея. Повечето си бяха уредили живота в градовете и някои, като Джим например, се справяха доста добре… Ала как се свиваше сърцето й, като си спомнеше за всички нейни братя и сестри свели глави над земята!

Моли и Джим имаха желание да поставят в къщата тоалетна с течаща вода още по-миналата година и се обидиха, когато тя им отказа. Опита се да им обясни защо не искаше, ала Моли все повтаряше и повтаряше:

— Майко Абигейл, ти си на сто и шест години. Как мислиш, че се чувствам, като знам, че излизаш по няколко пъти на ден до тоалетната, а понякога температурата е едва десет градуса. Не знаеш ли, че от студа може да ти спре сърцето?

— Когато Господ иска да ме прибере, ще ме прибере — отвърна Абигейл и понеже плетеше, Моли и Джим си помислиха, че не ги гледа, а тя много добре видя как двамата се спогледаха многозначително.

С някои неща просто не можеш да се разделиш. И това младите не го разбираха. В началото на 1982 година, когато навърши сто, Кати и Дейвид й подариха телевизор и тя го прие. Телевизорът е прекрасно средство за убиване на времето, особено за човек, който живее сам-самичък. Но когато Кристофър и Сузи й предложиха да я включат към градския водопровод, тя им отказа точно както на Моли и Джим. Твърдяха, че кладенецът й не е достатъчно дълбок и ще пресъхне, ако се случи пак някое сушаво лято като през 1988. Прави бяха, но тя въпреки това им отказа. Смятаха, разбира се, че вече съвсем си е загубила ума, че страда от старческо слабоумие, но тя знаеше, че съзнанието й е бистро както на младини.

Изправи се, хвърли малко вар в дупката и бавно излезе навън, на слънцето. Поддържаше тоалетната си чиста, но все пак имаше места, които независимо колко чисти бяха, си миришеха на влага и мухъл.

Божият глас й прошепна, когато Крис и Сузи й предложиха да я включат към градската водопроводна мрежа… и когато Моли и Джим искаха да й купят мивка с кран. Бог наистина говореше на хората. Нали бе разговарял с Ной и му бе казал как да построи ковчега, колко да е дълъг, широк и дълбок? Затова тя вярваше, че и на нея беше говорил, не от горящ храст или от огнен стълб, а с тих, едва доловим глас й бе казал: „Аби, ръчната помпа ще ти трябва. Радвай се на електричеството колкото си искаш, Аби, но нека са пълни газените ти лампи и фитилите им да са добре подрязани. Нека килерът ти да е в същото състояние, в което го поддържаше майка ти. Изобщо не позволявай младите да те придумат за нещо, което знаеш, че е против Моята воля, Аби. Те са ти роднини, ала аз съм твоят Отец.“

Тя спря насред двора и се загледа в безкрайното царевично поле, прорязано единствено от черния път, който водеше на север към Дънкан и Колъмбъс. Тази година реколтата беше добра и беше срамота, че нямаше да остане никой тук, освен полските врани, за да я прибере. Тъжно беше, като си помислиш, че през този септември големите комбайни щяха да останат в стопанския двор, че нямаше да има танци и веселби в плевнята. Тъжно беше, че за пръв път от сто и осем години насам нямаше да е тук, в Хемингфорд Хоум, когато лятото щеше да отстъпи пред езическия и весел сезон на есента. Това лято щеше да й е още по-скъпо, защото й бе последното, в това изобщо не се съмняваше. Но нямаше да почива в мир тук, а далеч на запад, в непозната земя. Тази мисъл я изпълваше с горчивина.

Тътрейки крака, отиде до гумата-люлка и я залюля. Беше стара гума от трактор, която брат й Лукас бе закачил през 1922. Много пъти бяха сменяли въжето и от вътрешната страна гумата бе хлътнала дълбоко от няколкото поколения деца, които се бяха люлели на нея. Под гумата земята бе издълбана и тревата там отдавна се бе отказала да расте. На клона, на който бе закачена люлката, кората бе протрита до бяло. Въжето тихо изскърца и този път тя се помоли на глас:

— Моля те, Боже, моля те, само в краен случай. Вземи тази чаша, не ме карай да я изпивам, ако може. Стара съм, уплашена съм и най-вече ми се иска да умра тук, у дома. Готова съм веднага да си отида, ако пожелаеш. Волята ти ще бъде изпълнена, мили Боже, но Аби е просто една стара, уморена, чернокожа жена. Ще бъде Твоята воля.

Не последва никакъв звук, освен търкането на въжето в клона и граченето на гарваните в полето. Тя подпря прорязаното си от бръчки чело върху ствола на старото ябълково дърво, което баща й бе засадил толкова отдавна, и се разрида горчиво.

Тази нощ сънува, че отново се изкачва по стълбите към общинската зала. Беше млада и красива, бременна в третия месец, а на бялата си рокля имаше брошка с полускъпоценен камък. Държеше китарата и се изкачваше ли, изкачваше в неподвижната тишина. В главата й се рееха множество мисли, ала сред тях изплува една: „Аз съм Абигейл Фримантъл Тротс, свиря и пея добре и на това никой не ме е учил.“

В съня си се извърна бавно към белите лица, които приличаха на множество луни на небосклона. Застанала до тежко падащите, червени плюшени завеси, прихванати с варакосани въжета, тя се обърна с лице към залата, осветена ярко от газените лампи и от едва-едва проникващата мека светлина през затъмнените и леко запотени прозорци.

Като си повтаряше непрестанно все тези думи, тя засвири „Рок на всички времена“. Когато запя, гласът й не потрепери от смущение, а бе така уверен, топъл и богат по звучност, както когато репетираше сама; бе точно като жълтия пламък на газената лампа. „Ще ги спечеля — помисли си тя. — С Божията помощ ще ги спечеля. О, мои братя и сестри, ако сте жадни, нима няма да изстискам и от камъка вода за вас? Ще ги спечеля и ще накарам Дейвид, мама и татко да се гордеят с мен. Аз самата ще бъда горда от себе си. От въздуха ще сътворя музика, от камъка — вода…“

И в този момент го вида за пръв път. Той стоеше прав в дъното на залата, скръстил ръце на гърдите си. Беше в дънки и дънково яке с копчета на джобовете. Беше обут в черни, кални ботуши с изтъркани подметки, които изглеждаха така, сякаш бяха извървели доста дълги, прашни и страшни пътища. Челото му бе бяло като светлината на газена лампа, бузите му грееха румени от течащата във вените му здрава кръв, очите му бяха две искрящи късчета диамант, а на лицето му бе замръзнала грозна усмивка, сякаш този слуга на Сатаната бе някой от известните телевизионни комици. Усмивката му бе презрителна и налудничава, с широко разтегнати устни и оголени зъби. Бяха равни и остри като зъбите на невестулка.

Той отпусна ръце до тялото си. Сви дланите си в юмруци, здрави и силни като чеповете по ябълковото дърво. Усмивката не слезе от лицето му, все така отвратително весела и отблъскваща. От стиснатите му длани потекоха капки кръв.

Думите се изпариха от съзнанието й. Пръстите й се вцепениха и забравиха как да свирят и след един нехармоничен акорд настъпи пълна тишина.

— Господи! Господи! — извика тя, ала Бог бе извърнал лице от нея.

Тогава се изправи Бен Конвей. Потното му лице бе алено, а малките му, свински очички хвърляха искри.

— Черна кучко! — изрева той. — Какво прави тази черна кучка на сцената? Никоя чернилка досега не е създавала музика от въздуха! Никоя чернилка не е могла да изстиска вода от камъка!

Яростни викове от залата го подкрепиха. Хората бяха скочили на крака и напираха към сцената. Тя видя, че и съпругът й се бе изправил и се опитваше да се добере до нея. Някой го удари с юмрук в лицето и той падна по гръб.

— Тия мръсни чернилки да заминават отзад в залата! — изрева Бил Арнолд и някой блъсна Ребека Фримантъл в стената. Друг, трябва да беше Чет Дийкън, ако се съдеше по вида му, уви една от червените плюшени завеси около Ребека и я върза с въжето.

— Гледайте, гледайте — провикна се той. — Нагиздена чернилка! Нагиздена чернилка!

В отговор на виковете му много хора се спуснаха към Ребека и започнаха да блъскат и ритат жената, увита в завесата.

— Мамо! — изкрещя Аби.

Някой издърпа китарата от слабите й ръце и я счупи в ръба на сцената. Разхвърчаха се парчета дърво и скъсани струни.

Тя затърси с обезумял поглед дяволския човек в дъното на залата, обаче го нямаше. Бе дал началния тласък и сега двигателят работеше безпогрешно. Бе отишъл да върши зло другаде.

— Мамо! — изкрещя отново Аби, ала в този момент нечии груби ръце я понесоха. Тя почувства как те се провират под роклята й, как я опипват и щипят. Някой дръпна с все сила ръката й, така че за малко не я извади от раменната става. После постави дланта й върху нещо горещо и твърдо.

— Какво ще кажеш за МОЯ кол на всички времена, черна курво? — избумтя в ухото й гласът на Бен Конвей.

Стаята се завъртя пред очите й. Видя, че баща й се опитва да си проправи път до майка й, която лежеше неподвижно на пода. Видя как нечия бяла ръка удари една бутилка в облегалката на стола. Чу се трясък и счупените стъкла се разпиляха с дрънчене. После нащърбеното гърло на бутилката с отразената в стъклото му топла светлина от газените лампи бе завряно право в лицето на баща й. Видя как изпъкналите му, втренчени очи изскочиха от орбитите като зрели гроздови зърна.

Абигейл изкрещя и викът й бе така мощен, че сякаш разцепи залата на две. Тъмнината нахлу и тя отново стана майка Абигейл на сто и осем години, толкова стара, Боже мой, прекалено стара (но нека бъде Твоята воля). Вървеше през полето с царевица, митичната царевица с плитки, но разклонени корени. Скоро се изгуби сред стъблата, ту сребристи на лунната светлина, ту потънали в тъмна сянка. Дочуваше шумоленето на летния вятър, усещаше миризмата на пръст и плодородие, миризма, която бе усещала през целия си дълъг, предълъг живот. Често си бе мислила, че от всички растения царевицата бе най-близко до самия живот; ухаеше на живот, ухаеше на зачатие. О, тя бе погребала трима съпрузи: Дейвид Тротс, Хенри Хардести и Нейт Брукс. И тримата бе приела в леглото си така, както съпругата трябва да приеме съпруга си, така, както една жена трябва да приеме един мъж — отдавайки му се всецяло. Винаги бе изпитвала страст, желание и удоволствие, винаги бе присъствала в нея мисълта: „О, Боже мой, как обичам да правя секс с мъжа си и той да ме люби, да ме кара да изпитвам това, което изпитвам, когато свършва в мен.“ Понякога, точно в мига преди да достигне оргазъм, тя си представяше царевицата, чиито корени се простираха не на дълбочина, а на широчина. Плътта и царевицата се сливаха в едно и тогава свършваше. Мъжът й лежеше до нея. В стаята миришеше на секс, на семето му, което бе посял в нея, на нейните сокове, с които бе овлажнила пътя му, и всичките тези миризми й напомняха за лекото, сладко ухание, когато късаш листата, обвиващи кочана на царевицата — едно прекрасно ухание.

И въпреки всичко се срамуваше от това интимно чувство, което я свързваше със земята, лятото и плодородието, защото не бе сама. Той също бе тук, само през един-два реда вляво или вдясно от нея, току зад нея, или само няколко крачки отпреди й. Дяволският човек беше тук. Забиваше прашните си ботуши в тялото на земята и разхвърляше нависоко буци пръст, с усмивка, неугасваща като фар в нощна буря.

Тогава онзи проговори, за пръв път проговори на висок глас. На лунната светлина тя видя сянката му, пресичаща пътя й — висока, прегърбена, гротескна. Гласът му бе като нощния вятър, който вие през октомври в старите, обезглавени стъбла на царевицата, вече неспособни да раждат, които разказват шепнешком за настъпващия си край. Гласът му беше мек, глас на злата орис и неизбежната гибел. Каза й:

„Твоята кръв е в моите ръце, стара майко. Ако се молиш на Бога, моли се да те прибере, преди да чуеш стъпките ми по стълбата пред къщата ти. Ти не си тази, която създаде музика от въздуха, която изстиска вода от камъка, и твоята кръв е в моите ръце.“

Тогава майка Абигейл се събуди. Имаше още час до утрото. В първия момент си помисли, че се е изпуснала в леглото, но после разбра, че е мокра от пот, обилна като майска роса. Слабото й тяло трепереше безпомощно и всяка негова фибра копнееше за сън и почивка.

„О, Боже мили, Боже мили, вземи тази чаша от устните ми.“

Нейният Бог не й отговори. Единствено вятърът блъскаше прозорците, които имаха нужда от нови рамки и от маджуносване. След време тя стана, запали огъня в старата си печка с дърва и сложи кафето.

Следващите няколко дни й предстоеше много работа, защото очакваше гости. Независимо от сънищата и умората тя никога не бе пренебрегвала компанията на други хора и не смяташе да го прави и сега. Само трябваше да върши всичко много бавно, иначе имаше опасност да забрави нещо. Напоследък често й се случваше. Оставяше нещата не на мястото им и стигаше дотам да се върти в кръг да ги търси като котка, която гони опашката си.

Първо трябваше да отиде до кокошарника на Ади Ричардсън, който бе доста далечко, на около шест-седем километра. Зачуди се дали Бог ще й изпрати орел, който да я отнесе дотам, или може би пророк Илия щеше да я закара с огнената си колесница.

— Светотатство — каза тя самодоволно. — Всевишният е за да ти дава сила, а не да ти осигурява транспорт.

Изми няколкото мръсни чинии, обу си тежките обувки и си взе бастуна. Дори и на тази възраст рядко го използваше, но днес щеше да има нужда от него: шест километра на отиване и още толкова на връщане. Ако беше на шестнадесет, щеше да вземе на бегом разстоянието дотам и обратно, но младостта й бе отминала преди много, много години.

Тръгна в осем часа сутринта, като се надяваше да стигне до фермата на Ричардсън към обяд и да поспи през най-горещите часове на деня. В късния следобед щеше да заколи пилетата и да тръгне към дома вечерта, по здрач. Щеше да се прибере по тъмно. Това й напомни за съня й от предната вечер, но тя знаеше, че онзи мъж бе все още далеч, а гостите, които очакваше, бяха доста по-близо.

* * *

Вървеше много по-бавно, доста по-бавно, отколкото й се искаше, но още в осем и половина слънцето вече грееше жарко. И макар да не се потеше, понеже нямаше никакви излишни тлъстини по тялото си, когато стигна до пощенската кутия на Гуделс, вече се нуждаеше от почивка. Седна в сянката на едно дърво и изяде няколко смокини. На хоризонта не се виждаше ни такси, ни орел. Тази мисъл я разсмя. Изправи се. Не, няма да дойде такси. Бог помага на тези, които сами си помагат. Въпреки това усещаше как ставите й „се разсвирват“, довечера щеше да има хубав концерт от болежки.

Крачеше все по-прегърбена над бастуна си, макар болката в китките й да бе особено остра. Тътреше обувките си от необработена кожа и вдигаше прах след себе си. Слънцето немилостиво печеше, времето течеше, сянката й се смаляваше все повече и повече. Толкова много диви животни не бе виждала от двайсетте години насам: лисица, миеща се мечка, бодливо прасе. Гарвани имаше навсякъде, грачеха безспирно и кръжаха в небето. Ако можеше да чуе Стю Редман и Глен Бейтман как обсъждат „прищявките“ на епидемията (поне според тях това си беше чиста прищявка), която бе унищожила едни животни и бе оставила други живи, Абигейл щеше да им се изсмее. Да, грипът бе убил домашните животни, а дивите беше пощадил. Беше съвсем просто. Много малко видове от домашните животни не се бяха заразили и като правило те не бяха сред най-добрите приятели на човека. Грипът бе убил кучетата, но бе подминал вълците, защото не бяха опитомени.

Пареща като нагорещено желязо болка пронизваше бедрата, коленете, китките й. Тя продължаваше да върви и да разговаря със своя Бог наум или на глас, без сама да усеща разликата между двете. Отново я споходиха спомените от миналото. 1902 бе най-добрата година от живота й. После времето се завтече, прелиствайки с шеметна бързина страниците на дебелия календар, без да спира. Животът ти минаваше така бързо… как тогава можа до такава степен да се умориш?

С Дейвид Тротс имаха пет деца. Мейбел се задуши в задния двор от парченце ябълка. Аби простираше дрехи и когато се обърна, видя, че бебето лежи по гръб, държи се за гърлото, цялото лилаво. Успя да извади парченцето, ала тялото на Мейбел вече се бе отпуснало неподвижно и студено. Аби не роди повече момиче и Мейбел бе единственото от многото й деца, което умря при нещастен случай.

Абигейл седна на сянка под един бряст отвъд оградата на Ноглър. На около двеста метра селският път преминаваше в асфалтов. Там Фримантъл Роуд се превръщаше в Полк Каунти Роуд. Въздухът сякаш трептеше над напечения от слънцето асфалт, а на хоризонта се бе появил сребрист пояс, като искрящо гладко езеро в съня ти. В горещи дни като този винаги се появява този сребрист пояс точно там, докъдето стига погледът. Но никога не можеш да се приближиш до него. Поне тя не бе успяла.

Дейвид почина през 1913 година от грип, който отне живота на доста хора и не бе особено различен от сегашния. През 1916, когато бе на тридесет и четири, Абигейл се омъжи за Хенри Хардести, чернокож фермер от Уилър Каунти, на север от тях. Той дойде специално, за да я иска за жена. Бе вдовец и имаше седем деца, от които само две бяха напуснали вече бащиния дом. Беше със седем години по-възрастен от нея. Роди му две момчета, преди тракторът му да се преобърне и да го смаже в края на лятото на 1925.

Година по-късно тя се омъжи за Нейт Брукс. Хората доста обсъждаха този факт, о, да, хората обичат да правят това и понякога изглежда, че само за това ги бива. Нейт беше ратай при Хенри Хардести, преди да се оженят, и й беше добър съпруг. Може би не чак толкова сладък като Дейвид и със сигурност не толкова твърд и упорит като Хенри, ала бе добър човек и в общи линии правеше това, което тя му кажеше. Когато една жена премине определена възраст, беше голяма утеха за нея да знае, че думата й се чува.

От шестте си сина имаше тридесет и двама внука, а от тях деветдесет и един правнука — възможно бе и да са повече, но да не знае за тях. А по времето, когато избухна епидемията, знаеше, че се е сдобила и с три пра-пра-внука. И повече щеше да има, ако момичетата не взимаха от ония хапчета, за да не забременяват. Изглежда, че за тях да правиш секс беше като някаква нова игра на детската площадка. Абигейл изпитваше само съжаление към тях и към модерните им разбирания, но никога не изказа мнението си гласно. Беше работа на Бога да прецени дали грешат или не, когато взимат от хапчетата (но не и на онзи плешив изкуфял старец от Рим. Майка Абигейл цял живот бе методистка и се гордееше особено с това, че нямаше нищо общо с католиците). Ала тя добре знаеше какво пропускат те — екстазът, който можеха да изпитат, когато се изправеха на ръба на Долината на сенките; екстазът на жената, която се отдава изцяло на мъжа си и на своя Бог, шепнейки: „Ще се изпълни волята Ти, ще се изпълни Твоята воля.“ Онзи миг на върховен екстаз в секса, извършен пред Божиите очи, когато жената и мъжът преживеят отново греха на Адам и Ева, само че измит и осветен от кръвта на агнеца. Ето че пак се отнесе в спомените… Беше жадна, искаше й се да си е у дома в люлеещия се стол, искаше да я оставят на мира. Видя вляво да блести ламариненият покрив на кокошарника. Километър и половина, не повече. Беше едва десет и петнадесет — справяше се добре за момиче на нейната възраст. Ще влезе вътре и ще легне да спи до вечерта, когато ще се поразхлади. Това не беше грешно. Не и на нейната възраст. Продължи да влачи крака по пътя. Тежките й обувки бяха покрити с прах.

Да, имаше много роднини, които да я радват на стари години, и това все пак беше нещо. Сред тях имаше и такива като Линда и безотговорния търговски пътник, за когото се беше омъжила, които никога не идваха да я видят. Но имаше и други, като Моли и Джим, Дейвид и Кати, които се равняваха на един куп Линди и безотговорни търговски пътници, продаващи от врата на врата съдове за готвене без вода. Брат й Люк бе умрял последен на осемдесет и няколко години през 1949. И Самюъл, последният останал жив от синовете й, почина на петдесет и четири през 1974. Абигейл надживя всичките си деца и това не й се струваше редно, но явно Бог бе имал по-особени планове за нея.

През 1982, когато навърши сто, снимката й се появи във вестника на Омаха. Посети я един журналист от телевизията, който трябваше да направи репортаж за нея.

— На какво смятате, се дължи дълголетието ви? — бе я попитал младият човек и бе явно разочарован от краткия й, почти сопнат отговор:

— На Бог.

Искаха да им каже, че яде пчелен восък, че не се докосва до пържено свинско, че спи с вдигнати нависоко крака нощем. Ала тя не правеше нито едно от тези неща, защо тогава да ги лъже? Господ дарява и отнема живот, когато сам пожелае.

Кати и Дейвид й подариха телевизора, за да може да се види на новините. Дори получи писмо от президента Рейгън, който също не бе в първа младост, в което я поздравяваше за „напредналата й възраст“ и за факта, че бе гласувала единствено за републиканците, откакто бе получила правото да гласува. Е, за кого другиго да гласува? Рузвелт и хората от неговата партия бяха комунисти. Когато стана столетница, кметската управа на Хемингфорд Хоум я освободи от задължението да плаща данъци „за вечни времена“ поради същата тази „напреднала възраст“, за която я бе поздравил и президентът. Дори получи специален документ, удостоверяващ, че тя е най-възрастният човек в щата Небраска, като че ли това беше нещо, за което децата си мечтаеха да станат, като пораснат. Това с данъците бе добре, макар всичко останало да бе пълна глупост. Ако не бяха я освободили от тях, досега щеше да е загубила и малкото земя, която притежаваше. Повечето от земята и без това отдавна не бе нейна собственост. Имотите на семейството й и мощта на сдружението бяха достигнали своя апогей пак през онази вълшебна 1902 година и оттогава бяха в постоянен упадък. Бяха й останали само четири акра земя. Останалата бе продадена през годините или конфискувана за неплатени данъци… Собствените й синове бяха продали по-голямата част от земята — факт, който я караше да се срамува от тях. Миналата година бе получила писмо от някаква си нюйоркска организация, която се наричаше „Американско гериатрично общество“. В писмото се казваше, че тя бе шестият по ред най-възрастен човек в страната и третата по ред най-възрастна жена. Най-старият бил някакъв мъж от Санта Роса, Калифорния. Той бил на сто двадесет и две. Абигейл помоли Джим да сложи писмото в рамка и да го закачи на стената до писмото от президента. Джим бе изпълнил молбата й едва този февруари. Сега, като се замислеше, май точно тогава видя Моли и Джим за последен път.

Най-сетне стигна до фермата на Ричардсън. Вече беше почти накрая на силите си. Подпря се за миг на оградата близо до плевнята и погледна с копнеж към къщата. Вътре сигурно беше прохладно и приятно. Имаше чувството, че може да спи един век. Но преди да си легне, трябваше да свърши още нещо. Доста животни бяха умрели от болестта — коне, кучета, плъхове, и тя трябваше да се увери дали и пилетата не са сред тях. Голяма ирония на съдбата щеше да бъде, ако се окажеше, че е била толкова път напразно.

Затътри крака към кокошарника, долепен до плевнята, и спря, когато чу кудкудякане. Към него се присъедини и раздразненото кукуригане на петел.

— Значи всичко е наред — промърмори тя. — Това е добре.

Обърна се и видя човек, прострян до купчината с дърва.

Бе покрил лицето си с ръка. Това бе Бил Ричардсън, зетят на Ади. Лешоядите го бяха изкълвали жестоко.

— Горкият човек, горкичкият. Почивай в мир, Били Ричардсън.

Абигейл се отправи към хладната къща, която я зовеше. Струваше й се, че е на километри разстояние, макар всъщност да трябваше само да пресече двора. Не беше сигурна дали ще успее да се добере до нея, беше изтощена до краен предел.

— Божията воля ще се изпълни — каза тя и закуцука към къщата.

* * *

Слънцето грееше в прозореца на стаята за гости, където бе заспала, щом събу обувките си и се изтегна в леглото. Не разбираше защо слънцето свети така ярко, точно като Лари Ъндърууд, когато се събуди до каменната стена в Ню Хампшир.

Майка Абигейл седна в леглото. Усети пронизваща болка във всички изпънати мускули и крехки кости от тялото си и възкликна:

— Свети Боже, проспала съм целия следобед и цялата нощ!

Значи наистина е била много уморена. Сега бе толкова схваната, че й отне почти десет минути, за да стане от леглото и да отиде до банята. После още десет, за да си обуе обувките. Всяко движение й причиняваше адска болка, но знаеше, че трябва да се движи, да ходи. Иначе щеше да се схване непоправимо.

Куцукайки, тя отиде до кокошарника и влезе. Трепна от непоносимата горещина, от миризмата на птици и разлагащо се месо. Водата се захранваше автоматично от артезианския кладенец на Ричардсън, но храната беше на привършване, а и горещината бе уморила много от кокошките. По-слабите бяха умрели от глад или по-силните ги бяха убили и сега лежаха на изцапания с храна и курешки под като малки, тъжни купчинки топящ се сняг.

Повечето от птиците се разбягаха, когато я чуха да идва, но тези, които бяха разклопани, останаха на местата си и само примигнаха бавно с глупав израз в очичките си. Много и най-различни болести ходеха по кокошките, затова и Абигейл се притесняваше, че може да са пипнали грипът, но тези й се сториха съвсем здрави. Бог ги бе опазил.

Взе три по-едри, накара ги да сврат глави под крилата си и те моментално заспаха. Напъха ги в един чувал, но тялото й бе толкова схванато, че не успя да вдигне чувала, затова се наложи да го влачи по пода.

Другите кокошки следяха от високо всяко нейно действие и когато тя излезе, подновиха свирепото си кудкудякаме в спора за малкото останала храна.

Беше близо девет часът сутринта. Тя седна на дъбовата пейка, скована в двора пред къщата. Все още смяташе, че е най-добре да се придържа към първоначалния си план и да се прибере у дома по хладина вечерта. И без това беше пропиляла един ден, а хората скоро щяха да пристигнат. Можеше да го използва, за да заколи кокошките и да си почине.

Тялото й вече не бе така сковано и под лъжичката си почувства едно непознато, но доста приятно стържене. Едва след време осъзна, че… всъщност изпитва глад! Тази сутрин бе гладна, слава Богу. А от колко бреме се хранеше само по навик, насила? Точно като огняр в парния локомотив, който непрестанно захранва пещта с въглища. Но след като откъсне главите на трите кокошки, ще види какво е останало в килера на Ади, мир на праха й, и с наслада ще си похапне. „Видя ли — каза си. — Бог знае кое е най-добре. Блажени са вярващите, блажени са вярващите, Абигейл.“

Пъшкайки и пухтейки, тя завлече чувала до дръвника, който се намираше между плевнята и дървената барака. В бараката намери секирата на Били Ричардсън, окачена на няколко пирона заедно с една гумена ръкавица. Взе ги и излезе навън.

— Боже, даде ми сила да дойда дотук и вярвам ще ми дадеш сила и да се върна — вдигна поглед старицата към безоблачното, лятно небе, застанала до чувала с прашните си жълти обувки. — Твоят пророк Исай казва, че ако един мъж или жена вярват в Господа Бог, то той или тя ще се изкачват все по-нагоре, като понесени на орлови крила. Нищо не знам за орлите, Господи, освен че са доста грозни птици, които виждат много надалече, но в торбата тук имам три кокошки и ми се иска да им отрежа главите, а не ръката си. Да бъде волята Ти. Амин.

Отвори чувала и надникна вътре. Една от кокошките все още спеше, свила глава под крилото си. Другите две седяха притиснати една до друга и не помръдваха. В чувала беше тъмно и за кокошките бе все едно нощ. Няма по-глупаво същество от разклопана кокошка, освен ако не е демократ от Ню Йорк.

Абигейл измъкна една от чувала и я положи върху дънера, преди пернатата й пленница да е разбрала какво й се готви. Замахна със секирата с все сила и потрепери леко, както ставаше винаги, щом острието с тъп звук се забиеше в дървото. Обезглавената кокошка затича из двора на Ричардсън, пърхайки с крила и пръскайки кръв. След малко обаче разбра, че е мъртва, и благоприлично легна в пръстта. Разклопани кокошки и нюйоркски демократи, Боже мой, Боже мой!

Когато свърши работата, се оказа, че всичките й притеснения, че може да се нарани или пореже, са били напразни. Бог бе чул молитвата й. Три хубави кокошки. Сега й оставаше само да се добере до къщи с тях.

Прибра птиците обратно в чувала и закачи секирата на Били Ричардсън на мястото й. После влезе в къщата, за да си потърси нещо за ядене.

* * *

В ранните часове на следобеда подремна и в съня й се явиха хората, които очакваше. Те бяха вече доста близо, на юг от Йорк и пътуваха със стар пикап. Бяха шестима. Сред тях имаше едно глухонямо момче, което въпреки това бе със силен дух. Беше един от тези, с които трябваше специално да разговаря.

Събуди се около три и половина, малко схваната, но иначе се чувстваше отпочинала и свежа. Два часа и половина й трябваха, за да оскубе кокошките. Спираше да си почива, когато я заболяваха деформираните й от ревматизъм пръсти. Докато работеше, пееше химни: „Седем порти към града“ (Алилуя, Господи), „Вярвай и се подчинявай“ и любимия й „В градината“.

Когато свърши с кокошките, всичките й пръсти бяха получили страхотна „мигрена“. Дневната светлина бе придобила златист оттенък — сигурен предвестник на вечерния здрач. Наближаваше краят на юли и дните бяха започнали да намаляват.

Старата жена влезе отново в къщата да похапне. Хлябът бе изсъхнал, но не беше мухлясал Плесента никога не би посмяла да си покаже грозното зелено лице в кухнята на Ади Ричардсън. Бе намерила и полупразен буркан с фъстъчено масло. Изяде един сандвич, направи си друг, който пъхна в джоба на роклята си, в случай, че огладнееше по-късно.

Вече бе седем без двадесет. Тя излезе навън, вдигна чувала и слезе бавно по стълбите на верандата. Беше сложила оскубаните пера в друг чувал, ала някои от тях бяха политнали и сега се намираха върху живия плет, който вече съхнеше, понеже отдавна не бе поливан.

Абигейл въздъхна тежко и каза:

— Тръгвам, Господи. Към къщи. Ще вървя бавно. Не смятам, че ще успея да стигна преди полунощ, ала нали пише в Библията, че не трябва да се плашим нито от страховете на нощта, нито от страховете на деня. Така ще изпълня, доколкото е по силите ми, Твоята воля. Бди над мен, в името на Исус, амин.

Когато стигна до края на асфалтовия път, беше вече съвсем тъмно. Чуваше се песента на щурците и крякането на жабите от някое мочурище, вероятно от мястото за водопой на кравите в имота на Кал Гудел. Тази нощ щеше да има луна. Когато изгрееше, щеше да е голяма и кървавочервена.

Тя седна да си почине. Изяде половината от сандвича (какво ли не би дала за малко боровинково сладко, но Ади държеше бурканите си в мазето на къщата, а дотам стълбите бяха твърде много). Чувалът беше до нея. Пак я болеше цялото тяло и вече нямаше сили да продължи, макар че я очакваха още три километра път. Въпреки всичко се чувстваше въодушевена. Откога не бе оставала на открито нощем под звездния покров? Звездите блестяха все така ярко и ако имаше късмет, можеше да види падаща звезда и да си пожелае нещо. Топлата нощ, звездите, лятната луна, покровителка на влюбените, която показваше аленото си лице над хоризонта, й напомняха за нейната младост със странните превратности, с топлината и онази прекрасна уязвимост, когато се намираше на прага на тайнството. О, да и тя някога бе момиче. Някои хора дори не можеха да си го представят, така, както не можеха да си представят, че гигантската секвоя отначало е била тънка зелена фиданка. Ала навремето и тя бе момиче. Детският страх от тъмното вече се беше поуталожил, а страховете на възрастните, които се явяваха във всеобхватната тишина нощем, когато можеш да доловиш гласа на собствената си вечна душа, бяха още далеч. Именно в този кратък период нощта за нея бе една благоуханна загадка, когато, отправяйки взор към обсипаното със звезди небе и вдишвайки ароматния нощен въздух, се чувстваш толкова близо до сърцевината на вселената, до любовта и живота. Тогава ти се струва, че ще бъдеш вечно млад и…

Кръвта ти е в моите длани.

Откъм чувала с кокошките усети някакво раздвижване, което накара сърцето й да подскочи.

— Ей! — извика тя с изненадан, прегракнал старчески глас и придърпа рязко чувала към себе си. Забеляза, че отдолу е малко разкъсан.

До ушите й достигна приглушено ръмжене. Пред царевичната нива, до самия път лежеше готова за скок невестулка. Очичките й, вперени в старицата, отразяваха червеникавата лунна светлина. Към нея се присъедини още една невестулка. И още една. И още една.

Абигейл се обърна към другата страна на пътя и видя, че и там вече животинчетата се бяха строили в редица, присвили подлите си очички. Откъде се бяха събрали толкова много, зачуди се тя с все по-нарастващ страх. Веднъж, когато бе дете, я ухапа невестулка. Тя пъхна ръка под стълбите на Голямата къща, за да извади търкулналата се там червена топка, и усети как множество иглички се забиват в ръката й. Изпищя по-скоро от изненада от неочакваната настървеност и злоба на животното, които нарушаваха установения ред, отколкото от болката, която то й бе причинило. Когато издърпа ръката си, невестулката висеше на нея, стискаше я здраво със зъби, а гладката й кафява козина бе опръскана с кръвта на Абигейл. Извиваше тялото си бясно като змия. Абигейл пищеше и размахваше ръка, но не можеше да се откопчи, сякаш невестулката се беше сраснала с нея.

Братята й Мика и Матю бяха на двора, а баща й седеше на терасата и разглеждаше каталог за доставка на стоки по пощата. Тримата се втурнаха към нея и за миг се стъписаха от гледката пред очите им. Абигейл, тогава само на дванадесет, търчеше по поляната, където скоро щяха да построят плевнята, а от ръката й висеше като шал кафява невестулка, която размахваше черните си лапи, търсейки опора. Кръвта бе опръскала роклята, обувките и краката на момичето.

Баща й пръв излезе от вцепенението си. Грабна една цепеница и изрева:

— Абигейл, спри, не мърдай!

Гласът му, на който се бе подчинявала безпрекословно още от бебе, проби плътната пелена от панически ужас, който я бе обхванал, и стигна до съзнанието й. Вероятно нищо друго не можеше да й подейства по този начин. Тя застана неподвижно. Цепеницата изсвистя във въздуха и се стовари с такава сила, че тя почувства разкъсваща болка чак до рамото си (тогава си бе помислила, че без съмнение ръката й е счупена), след което кафявото нещо, което бе предизвикало такова страдание и почуда — в онзи ужасен миг тя не можеше да отдели тези две чувства едно от друго — лежеше проснато на земята с мокра и сплъстена от кръвта на Аби козина. Тогава Мика скочи с двата крака върху животното. Чу се ужасно хрущене, както когато сдъвчеш твърд бонбон, така че ако невестулката не беше вече мъртва, това със сигурност щеше да я довърши. Абигейл не припадна, но зарида и закрещя истерично.

В този миг и Ричард, най-големият й брат. дотича при тях, блед и уплашен. С баща им си размениха сериозни, пълни с тревога погледи.

— Никога през живота си не съм виждал невестулка да постъпва така — каза Джон Фримантъл, като хвана ридаещата си дъщеря за раменете. — Благодаря на Бога, че майка ти не е тук, а тръгна по шосето с оня боб.

— Може да е била б… — опита се да каже Ричард, но баща му го прекъсна, преди да е успял да довърши.

— Затваряй си устата. — Гласът му бе едновременно студен, гневен и уплашен. И Ричард наистина млъкна затвори си устата така бързо и плътно, че чак Аби чу как зъбите му изтракаха. — Ела, да отидем до помпата, миличка Абигейл, и да ти измием ръката.

Едва година по-късно Люк й каза това, което баща й бе попречил на Ричард да изрече гласно. Невестулката трябва да е била болна от бяс, за да я захапе така. Ако това се беше оказало вярно, то Аби щеше да умре от най-ужасната смърт, известна на хората, като се изключи смъртта чрез изтезания. Слава Богу, невестулката не бе бясна. Раната на Аби зарасна бързо. Въпреки това от онзи ден насетне тя изпитваше неописуем страх от невестулките, така, както някои хора се страхуват от плъхове и паяци. Тях да беше тръшнала чумата, не кучетата! Ала не би и сега тя…

Кръвта ти е в моите ръце.

Една от тях се стрелна и откъсна парче от чувала.

— Къш! — изкрещя старата жена. Невестулката побягна, сякаш самодоволно ухилена, с висящото от устата й парче.

Той й ги бе изпратил — дяволският човек.

Обхвана я ужас. Вече бяха стотици — сиви, кафяви, черни. Бяха надушили кокошките. Държаха я като в капан, наредени от двете страни на черния път, и се бутаха една в друга, нетърпеливи да се доберат до храната, която бяха надушили.

„Трябва да им ги дам. Всичко е било напразно. Ако не им дам чувала, ще ме разкъсат на парчета. Всичко е било напразно.“

В мрака на своето съзнание тя виждаше съвсем ясно усмивката на дяволския човек, виждаше свитите му в юмруци ръце и кръвта, която капеше от тях.

Усети, че зверчетата пак задърпаха чувала.

Сега и тези от отсрещната страна на пътя се запромъкваха към нея, влачейки коремите си в праха. Жестоките им очички блестяха като пикели на лунната светлина

„Ала този, който вярва в мен, не ще се погуби… защото аз ще го бележа и никакво зло не ще го достигне… той е Мой“ — каза Господ.

Тя се изправи, изпълнена с ужас, но съзнаваща ясно какво трябва да направи.

— Махайте се! — извика. — Да, наистина нося кокошки, но те са на моите гости! Марш! Да ви няма!

Невестулките се отдръпнаха. В очичките им се появи тревога и страх. Изведнъж се разбягаха и изчезнаха яко дим. „Чудо“ — помисли си тя. Съзнанието й изпълниха думи на тържество и възхвала на Бога. В следващия миг й стана студено.

Някъде далеч на запад, от другата страна на Скалистите планини, които дори не се виждаха оттук, тя почувства, че я наблюдава едно око — искрящо око, което я гледаше и изучаваше внимателно. „Кой е там? Ти ли си, стара жено?“ — дочу тя съвсем ясно думите, сякаш бяха изречени на глас.

— Той знае, че съм тук — прошепна старицата в нощта. — О, помогни ми, Боже! Помогни ми. помогни на всички нас.

Влачейки чувала, тя отново пое към дома си.

* * *

Пристигнаха след два дни, на 24 юли. Искаше й се да приготви много повече неща, отколкото успя да направи, но пак се чувстваше схваната и пребита от умора. Ходеше много бавно, като непрекъснато се подпираше на бастуна си и едвам събираше сили да изпомпа вода от кладенеца. На следващия ден, след заколването на кокошките и схватката й с невестулките, спа дълго целия следобед. Сънува, че се намира в някакво дефиле, високо в Скалистите планини, близо до континенталния вододел, където бе доста студено. Магистрала № 6 се виеше между високите скали, които пречеха на слънцето да проникне в този пролом, освен за кратко между единадесет и четиридесет сутринта и един без десет следобед. В съня й и без това не бе ден, а безлунна, тъмна нощ. Виеха вълци. Изведнъж в непрогледната тъмнина се отвори едно око и се завъртя зловещо в орбитата си.

Вятърът духаше самотно в боровете и сините планински смърчове. Това беше Той и Той я търсеше.

Събуди се от продължителния сън, чувствайки се по-уморена, отколкото преди да заспи, и отново отправи молитва към Бога да я освободи от тежкото бреме или поне да промени посоката, в която искаше да я отпрати.

„На север, на юг или на изток. Господи, все едно. Ще напусна Хемингфорд Хоум, славославяйки те. Само не на запад към дяволския човек. Скалистите планини не са достатъчно сигурна преграда между него и нас. Нито дори Андите“ — редеше тя наум.

Ала това нямаше да помогне. Рано или късно, когато този човек се почувстваше достатъчно силен, щеше да тръгне да търси онези, които можеха да се изправят срещу него. Ако не тази, то следващата година. Кучетата бяха измрели, покосени от болестта, ала вълците бяха оцелели. Там, високо в планината, те бяха готови да служат на дявола.

И не само те.

В деня, когато хората, които очакваше, най-сетне пристигнаха, тя се залови за работа в седем. Първо донесе две по две дърва за печката си. Напълни и сандъка с цепеници. Бог й помогна, като й прати хладно и облачно време, каквото не бе имало от седмици. До вечерта можеше и да завали. Поне бедрената й кост, която си бе счупила през 1958, се обаждаше както обикновено преди дъжд.

Първо опече няколко пая, като използва запасите от консерви в килера си, а също ревен и ягоди, които набра свежи от градината. Слава Богу, ягодите тъкмо бяха узрели и беше чудесно, че ще може да ги използва и няма да останат несъбрани. Готвенето я накара да се почувства по-добре, защото я връщаше към реалността. Направи един пай от боровинки, един от ягоди и ревен и един от ябълки. Уханието им се разнасяше из кухнята цялата сутрин, докато ги печеше. Остави ги на перваза на кухненския прозорец да изстинат, както правеше открай време.

Приготви сместа за панировката, доколкото това беше възможно без яйца. Вината си беше изцяло нейна, след като бе ходила чак до кокошарника и бе забравила да вземе яйца. В ранния следобед кухнята с неравния под, покрит с избелял балатум, се изпълни с аромата на пържено пиле. Вътре бе станало доста топло, затова тя излезе на верандата да почете от Библията, като си вееше с последното издание с омачкани страници на „Стаята на горния етаж“.

Кокошките станаха хрупкави и вкусни. Някои от гостите й можеха да откъснат двадесетина млечни и сладки кочана и да ги сварят. После щяха да си устроят едно хубаво угощение на открито.

След като постави пилетата върху хартия, за да се отцедят от мазнината, излезе на задната веранда с китарата си и засвири. Изпя всичките си любими химни. Тънкият й, треперещ глас се носеше надалеч в неподвижния въздух.

Изкушения и изпитания има по пътя ни, какъв товар от грижи носим на гърба си. Ала не бива да губим куража си, а да се уповаваме на Бога с молитви.

Музиката й се струваше прекрасна и макар че слухът й бе отслабнал дотолкова, че не беше сигурна дали китарата е настроена добре, продължи да пее химн след химн.

Тъкмо бе подхванала „Крачим към Вион“, когато до нея достигна шум от двигател на кола, идваща от север, от Каунти Роуд. Тя спря да свири, наклони глава на една страна и се ослуша. Идват, да, Боже, намерили са пътя. Сега вече виждаше ясно и дима, който се вдигна зад пикапа, когато той пое по черния път, водещ до двора й. Душата й се изпълни с голямо вълнение как ще ги посрещне. Беше доволна, че си е облякла най-хубавата рокля. Подпря китарата на земята между коленете си и сложи длан над очите си, макар че нямаше слънце, което да й пречи да вижда.

Шумът от мотора се засили и след минутка там, където свършваше пасището на Кал Кудел…

Ето го. Старият пикап се движеше бавно. Кабината бе пълна. Изглежда, там седяха четирима. Надалече тя виждаше добре въпреки своите сто и осем години. Отзад в каросерията имаше още трима, които стояха прави и гледаха пътя. Видя слабоват рус мъж, момиче с червена коса, а по средата… да, това беше той, момчето, което току-що бе разбрало какво значи да си мъж. С тъмна коса, издължено лице, високо чело. То я забеляза и размаха възторжено ръце. След миг и русият мъж размаха ръце. Червенокосото момиче само гледаше към нея. Майка Абигейл вдигна ръка и също им махна за поздрав.

— Благословен да си, Господи, че стигнаха при мене невредими — промълви тя прегракнало. Сълзите се стичаха по бузите й. — Благодаря ти, Господи.

С тракане, подскачайки по неравностите, пикапът зави и влезе в двора. Мъжът на волана носеше сламена шапка със затъкнато перо в синята велурена лента.

— Е-хооо! — извика той и махна с ръка. — Здравей, майко! Ник каза, че ще бъдеш тук и ето те! Ууурааа! — Мъжът натисна клаксона. До него седеше човек, наближаващ петдесетте, а до него жена на същата възраст и момиченце в червено гащеризонче от рипсено кадифе, което смучеше палеца си. То й помаха срамежливо с ръка.

Младият мъж с тъмната коса и превръзката на едното око — Ник — скочи от пикапа още преди да е спрял, и се отправи към нея. Здравото му око светеше от радост, макар че изражението му бе съвсем сериозно. Той спря до стълбите към терасата и огледа с почуда… двора, къщата, старото дърво с люлката от гума. И най-вече нея самата.

— Здравей, Ник. Радвам се да те видя. Бог да те благослови. Той се усмихна и от очите му потекоха сълзи. Качи се по стълбите и взе ръцете й в своите. Тя обърна набръчканата си буза към него и Ник я целуна нежно. Пикапът вече беше спрял и всички бяха слезли от него. Мъжът, който го караше, държеше на ръце малкото момиченце, на което левият крак беше в шина. То бе обгърнало с ръце загорелия от слънцето врат на мъжа. До него бе застанала по-възрастната жена, после червенокосото момиче и русото момче с брадата. „Не, не е момче — помисли си майка Абигейл, — той е бавноразвиващ се.“ Най-накрая стоеше другият мъж, който се бе возил в кабината. Той почистваше стъклата на очилата си с метални рамки.

Глухонемият я гледаше настоятелно и тя кимна, сетне промълви:

— Правилно си постъпил. Бог ви доведе при майка Абигейл и сега ще ви нахраня. Всички вие сте добре дошли тук! — обърна се към останалите, повишавайки глас. — Не можем да останем дълго, но преди да тръгнем пак на път, ще си починем, ще похапнем заедно, ще се поопознаем.

Момиченцето, чувствайки се на сигурно място в топлите обятия на мъжа, се осмели да я попита:

— Ти ли си най-старата жена на земята?

— Шшш, Джина! — скара й се по-възрастната непозната. А майка Абигейл сложи ръце на кръста си и се засмя.

— Може и да съм, дете, може и да съм.

* * *

Накара ги да постелят покривката на червени карета под ябълковото дърво и двете жени, Оливия и Джун, се заеха да подредят обяда като на пикник. Мъжете отидоха да наберат малко царевица. Бързо щеше да я свари и въпреки че вече беше изчерпала запасите си от масло, имаше достатъчно олио и сол.

Не разговаряха много по време на обяда. Чуваше се предимно мляскане, дъвчене и въздишки на удоволствие. Приятно й беше да ги гледа как се хранят, а и така получи пълно признание за труда си. Струваше си и целият път, който бе извървяла до фермата на Ричардсън, и схватката с невестулките. Не че гостите й бяха чак толкова гладни, но когато цял месец си се хранил само от консерви, ти се приисква прясна, специално приготвена храна. Тя самата изяде три парчета от пилето, един кочан царевица и хапна от пая с ягоди и ревен. Когато приключи, се чувстваше преситена като кърлеж, насмукал се до пръсване с кръв.

Когато се настаниха удобно и наляха кафето в чашите, шофьорът на пикапа, Ралф Брентер, приятен човек с открито лице, й каза:

— Страхотен обяд, госпожо. Не си спомням някога яденето да ми е идвало по на място от сега. Много сме ви задължени. Другите също й благодариха, а Ник кимна.

— Може ли да седна на коленете ти, бабо? — попита я момиченцето.

— Мисля, че ще си много тежка за нея, миличка — каза по-възрастната жена, Оливия Уокър.

— Няма такава опасност. Денят, в който не мога да взема дете на ръце, ще е денят, в който ще ме положат в ковчега ми. Ели при мен, Джина.

Ралф сложи момиченцето в скута на старата жена.

— Когато ти натежи, само ми кажи — каза той и погъделичка детето по лицето с перото от шапката си.

— Не ме гъделичкай, Ралф, не ме гъделичкай! — засмя се Джина, размахвайки ръце.

— Не се тревожи. Толкова съм преял, че нямам сили никого да гъделичкам дълго време — заяви той и седна на мястото си.

— Какво се е случило с крака ти, Джина? — попита Абигейл.

— Счупих го, когато паднах от плевнята. Дик ми го оправи. Ралф казва, че Дик ми е спасил живота. — Тя изпрати въздушна целувка на мъжа с очилата, който леко се изчерви, покашля се и се усмихна.

Ник, Том Кълън и Ралф срещнаха Дик Елис на едно шосе някъде по средата на щата Канзас. Крачеше, подпирайки се на пръчка, с раница на гърба. Той беше ветеринарен лекар. На следващия ден спряха в едно градче — Линдсбърг, за да обядват, и чуха едва доловими викове от южната част на града. Ако вятърът не беше духал към тях, а в обратната посока, нямаше изобщо да чуят момиченцето.

— Бог е бил милостив — каза Аби доволно, галейки Джина по главата.

Момиченцето живеело само от три седмици. Играело си в сеновала на плевнята на чичо си, когато прогнилите дъски се счупили и то паднало от десет метра височина точно върху сеното, което омекотило удара. Но детето се търколило от купата и така си счупило крака. Първоначално Дик Елис бе настроен доста песимистично по отношение шансовете му да се оправи. Детето бе толкова отслабнало, че той се страхуваше да не би пълната упойка да я приспи завинаги, затова използва местна. Най-важното в този разказ бе изречено чрез заобикалки, докато Джина Маккон си играеше с копчетата на роклята на майка Абигейл.

Ала Джина изненадала всички им, защото се възстановила изключително бързо. Веднага се привързала към Ралф със смешната шапка. Срамежливият Елис промълви, че според него основният й проблем е бил убийствената самота.

— Разбира се — отговори Абигейл. — Ако не бяхте я намерили, просто е щяла да се стопи от мъка и самота.

Детето се прозина. Погледът му се беше премрежил.

— Ще я сложа да си легне — каза Оливия Уокър.

— Занеси я в малката стаичка в края на коридора — рече Аби. — Можеш да спиш с нея, ако искаш. А другото момиче… как каза, че ти е името, мила? Изскочило ми е от ума.

— Джун Брънкмейер — отвърна червенокосата.

— Е, ти можеш да спиш с мен, освен ако нямаш нещо друго предвид. Леглото ми не е достатъчно голямо за двама, а и не мисля, че ще искаш да спиш с една стара торба кокали като мене. Но горе на тавана има матрак, който ще ти свърши работа, стига да не са го нападнали буболечките. Някой от тия яки мъже ще ти го свали.

— Разбира се — каза Ралф.

Оливия отнесе Джина, която вече бе заспала, и я сложи в леглото. Кухнята, в която за пръв път от много години насам се бяха събрали толкова хора, потъваше в здрач. С пъшкане майка Абигейл се изправи и запали три газени лампи. Постави едната на печката (старата чугунена печка „Блакуд“ вече изстиваше и пукаше доволно), а другата на прозореца на кухнята. Тъмнината бе прогонена.

— Май си е най-добре, както е било едно време — изрече Дик неочаквано и всички впериха погледи в него. Той се изчерви и отново се покашля. Майка Абигейл само се изкиска.

— Искам да кажа — продължи Дик, сякаш се опитваше да защити мнението си, — за пръв път ям домашно сготвена храна от… ами, май от тринадесети юни. Когато спря токът. А и тогава си готвих сам. Това, което мога сам да направя, едва ли може да мине за истинска домашно приготвена храна. Жена ми, тя… беше великолепна готвачка. Тя… — Гласът му заглъхна.

Оливия се върна при тях.

— Спи дълбоко. Много беше уморена.

— Сама ли си месиш хляба? — попита Дик майка Абигейл.

— Разбира се. Открай време. Вече, разбира се, не го правя с мая. Такъв хляб не се прави. Но има много различни начини да се омеси хляб.

— Умирам за домашно опечен хляб — каза Дик простичко. — Жена ми… Хелън… правеше хляб два пъти в седмицата. Дай ми три филии хляб с ягодово сладко и мисля, че след това мога да умра щастлив.

— Том Кълън е уморен — прекъсна го внезапно Том. Прозина се така, че чак челюстта му изпука.

— Можеш да си легнеш в бараката. Там сигурно е прашно и мирише на мухъл, защото е доста стара, но иначе е сухо.

За миг се заслушаха в равномерното барабанене на дъжда, който бе завалял преди час. Когато човек е сам, песента на дъжда може да му се стори тъжна, дори безнадеждна, ала в компанията на други хора беше мелодично-приспивна и ги свързваше още по-здраво един към друг. Тропаше по первазите, бълбукаше в улуците и накрая изтичаше във варела за събиране на дъждовна вода, който Аби все още държеше навън до стената на къщата. Чуваше се и приглушеният тътен от гръмотевиците някъде надалече, чак от Айова.

— Предполагам, че си носите спални чували — каза тя.

— О, да. Ще се справим. Хайде, Том, ела — отговори Ралф и се изправи.

— Може ли да поостанете при мене с Ник? — помоли го Абигейл.

Ник седеше до масата срещу старицата, която се люлееше на своя стол. Може да си мислиш, че ако човек е глухоням, той някак ще се изгуби в стая, пълна с хора, че просто ще престанат да го забелязват. Ала в Ник имаше нещо, което правеше това невъзможно. Седеше абсолютно неподвижно и следеше отблизо разговора между останалите. Лицето му бе открито и интелигентно, но носеше отпечатъка на твърде много грижи. На няколко пъти, докато разговаряха, Абигейл забеляза, че другите го поглеждат, сякаш за да получат потвърждение от него за това, което казваха. Присъствието му беше твърде осезаемо. Забеляза, че на няколко пъти той с тревога поглеждаше през прозореца навън, в мрака.

— Ще ми свалиш ли матрака? — попита тихичко Джун.

— С Ник ще ти го донесем — отвърна Ралф.

— Не искам да спя сам в онази барака — измънка Том. — Бога ми, не!

— Ще дойда с теб, приятелю — успокои го Дик. — Ще запалим лампата с батериите и ще си легнем. Благодаря още веднъж, госпожо. Не мога да изразя с думи колко хубаво беше всичко.

Другите също й изказаха благодарностите си. Ник и Ралф отидоха да донесат матрака, който се оказа в добро състояние. Том и Дик излязоха навън. Скоро старицата видя светлина от лампа в бараката. Не след дълго Ник, Ралф и тя останаха сами в кухнята.

— Може ли да пуша? — попита Ралф.

— Може, стига да не тръскаш пепелта на пода. В долапа точно зад теб има пепелник.

Ралф стана и го взе, а Аби продължи да изучава Ник. Беше облечен в зелена дочена риза, сини дънки и избелял ловен елек. Старицата имаше чувството, че отдавна го познава или че й е било предопределено да го опознае и да се сближи с него. Като го гледаше, усети душата си пълна, изпита тиха радост от това чувство на истинско познание. Изпълняваха предопределеното им от съдбата. В началото на живота й важната фигура бе баща й. Джон Фримантъл, висок, чернокож и горд, а в края на живота й решаваща бе срещата й с този мъж — бял, млад, глухоням, с интелигентен, изразителен поглед в единственото си зрящо око.

Погледна през прозореца и видя как светлинката на лампата, която работеше с батерии, напусна бараката и освети малка част от двора. Зачуди се дали в бараката още мирише на крава. Не бе влизала в нея сигурно от три години Нямаше защо. Последната й крава, Дейзи, бе продадена през 1975 година, ала дори и в 1987 там още миришеше здравата. И сигурно още вонеше. Това едва ли имаше някакво значение. Имаше далеч по-лоши миризми на този свят.

— Госпожо?

Тя се обърна. Ралф беше седнал до Ник, държеше лист в ръка и се опитваше да го разчете на слабата светлина на газената лампа. Глухонемият държеше на скута си бележник и молив. Продължаваше да я гледа изпитателно.

— Ник казва… — Ралф се прокашля, явно притеснен от това, което трябваше да прочете.

— Да?

— Пише, че му е трудно да ви разбира, защото…

— Мисля, че знам защо. Няма страшно.

Абигейл стана и дотътри крака до скрина. Във второто чекмедже имаше пластмасов буркан и в него, в някаква мътна течност, изплуваха изкуствени челюсти.

Тя ги извади от буркана и ги изми с вода.

— Боже мили, каква мъка — промълви срамежливо и ги пъхна в устата си. — Трябва да говоря с вас. Явно вие сте водачите на групата и се налага да обсъдим някои неща.

— Ами аз едва ли съм — рече Ралф. — Преди си бях просто обикновен работник във фабрика и вършех сезонна полска работа. Имал съм много повече мазоли, отколкото идеи през живота си. Виж, Ник е друга работа. Може да се каже, че той ръководи нещата.

— Така ли е? — обърна се старицата към младия мъж. Той написа краткия отговор на листа, а Ралф прочете написаното на глас и продължи да чете през целия им разговор.

„Да, моя беше идеята да дойдем тук. Ала не бих могъл да кажа дали аз съм главният.“

— Срещнахме Джун и Оливия на около сто и четиридесет километра южно оттук — каза Ралф. — Оня ден, нали, Ник?

Младият мъж кимна.

— Тогава вече пътувахме насам, към тебе, майко. Жените също бяха тръгнали на север. Както и Дик. Така се събрахме.

— Срещнахте ли и други хора? — попита ги Абигейл.

„Не — написа Ник. — Но имам чувството, а и Ралф смята, че има други хора, които се крият и ни следят. Предполагам се страхуват от нас. Още не са се съвзели от шока, който всички преживяхме.“

Тя кимна.

„Дик каза, че в деня преди да ни срещне, чул бръмчене на мотор някъде на юг. Значи трябва да има и други живи хора. Мисля, че се плашат, като видят такава голяма група.“

— Защо дойдохте при мен? — Очите на старицата, обрамчени със ситни бръчици, го погледнаха изпитателно.

Ник написа отговора си: „Сънувах те. Дик Елис каза, че също те е сънувал веднъж. А и момиченцето, Джина, те наричаше «бабо» още преди да дойдем тук. Тя описа къщата и двора ти. И люлката.“

— Бог да благослови детето — каза разсеяно майка Абигейл. После се обърна към Ралф. — А ти?

— Веднъж или два пъти — отвърна той и облиза устни. — Повечето сънувах… онзи, другия.

— Кой?

Ник написа нещо на листа и го огради. Подаде листа направо на нея. Старицата не виждаше добре отблизо без очила или без лупата, която си бе купила миналата година в Хемингфорд Сентър, но това успя да го прочете и без тях. Беше написано с големи букви, както надписа от Бог върху двореца на Валазар. Втресе я само като видя оградените думи на листа. Пред очите й се явиха невестулките, които пълзяха по корем по пътя към нея и захапваха чувала с острите си като игли зъби. Представи си и червеното око, което се отвори в тъмнината и се заоглежда, затърси, но не само нея, старицата, а цялата група мъже, жени… и едно момиченце.

Двете оградени думи бяха: „дяволският човек“.

* * *

— Казано ми беше — подхвана Абигейл, сгъвайки и разгъвайки листчето, без да обръща внимание на ужасните ревматични болки в ставите си, — че трябва да тръгнем на запад. Господ ми се яви в съня ми. Не ми се искаше да се вслушвам в напътствията му. Стара жена съм и единственото ми желание е да умра тук, на това парченце земя. То принадлежи на моето семейство от сто и двадесет години. Ала не ми било писано, както на Мойсей не му било писано да стигне до Ханаан с народа на Израел.

Тя замлъкна за миг. Двамата мъже я гледаха сериозно, а навън дъждът продължаваше да вали, бавно, неспирно. Гръмотевици вече нямаше. „Боже — помисли си Абигейл, — тия протези ме убиват. Иска ми се да ги извадя и да си легна.“

— Цели две години преди епидемията започнаха да ми се явяват тези сънища. Винаги съм сънувала и понякога сънищата ми се сбъдваха. Пророчествата са Божи дар и всеки от нас притежава по малко от него. Моята баба го наричаше „светилника на Бога“, а понякога само „светлината“. В сънищата си вървях на запад. В началото хората, които бяха с мен, се брояха на пръсти. Но после ставаха все повече и повече. На запад, все на запад, докато пред мене се изпречиха Скалистите планини. Вече бяхме станали цял керван хора, двеста и повече души. Появяваха се знаци… не, не Божи знаци, а пътни, и на всички пишеше: „БОУЛДЪР, КОЛОРАДО, 974 КИЛОМЕТРА“ или „ТОЗИ ПЪТ ВОДИ КЪМ БОУЛДЪР“.

Абигейл спря малко да си поеме дъх и после продължи.

— Тези сънища ме плашеха. С никого не съм ги споделяла, толкова ме плашеха. Дори си казвах, че това са само сънища. Каква глупава стара жена съм. Опитвах се да избягам от Бог като Йоан. Ама нали видяхте, че голямата риба все пак ни погълна! И щом Бог ме съветва: „Трябва да им кажеш“, ще го направя. Все имах чувството, че някой ще дойде при мен, някой особен човек и така ще знам, че времето да тръгна на път е дошло.

Тя впери поглед в Ник, който седеше до масата и я гледаше със сериозно изражение в зрящото си око през дима от цигарата на Ралф Брентнер.

— Разбрах го, щом те видях, Ник. Този човек си ти. Господ е белязал сърцето ти. Белязал е и други и те също пътуват насам, слава Богу. Сънувам и него. Как дори и в този момент продължава да ни търси и Господ да ми прости за лошавината, но в душата си го проклинам. — Тя се разплака и стана да си наплиска лицето с вода. Сълзите й бяха израз на слабост и умора от живота; признак на човешкото в нея.

Когато се върна на масата, Ник пак пишеше. Откъсна листчето и го подаде на Ралф.

— Не знам нищо, за Бога, но ми е известно, че тук действа някаква сила. Всички ние бяхме тръгнали на север. Като че ли от тебе очаквахме отговора. Сънува ли някой друг от нас? Дик? Джун или Оливия? Момиченцето?

— Не, от тях не съм сънувала никого. Сънувах човек, който говори малко. Бременна жена. Един мъж на твоята възраст, който си има китара. И тебе, Ник.

— И смяташ, че е правилно да тръгнем за Боулдър?

— Това ни е писано да направим — отвърна майка Абигейл. Ник за момент подраска по листа и после написа: „Какво знаеш за дяволския човек? Знаеш ли кой е той?“

— Знам какво представлява, но не знам точно кой е. Той е въплъщение на злото, което все още съществува на земята. Останалите хора имат по малко зло в себе си. Крадците, сексманиаците, хората на насилието. Но той ще ги призове. Вече го прави. И те се събират около него много по-бързо от нас. Преди да се реши да действа, предполагам, че още много ще се присъединят към него. Не само лошите, ами и слабите… и самотните… и тези, които Бог е оставил без сърца.

„Може би не съществува реално — написа Ник. — Може би е… — той се замисли за момент и после добави: — … просто представлява лошата страна от всички нас. Може би сънуваме неща, които се страхуваме, че можем да извършим ние самите.“

Ралф прочете написаното, смръщил вежди, но Аби веднага схвана както искаше да й каже Ник. То не бе по-различно от това, което говореха новите проповедници през последните двадесет години. „Няма никакъв Сатана“, така учеха те. Зло имало и то произлизало вероятно от първородния грях, ала то било във всички нас и ние не сме можели да се освободим от него както не можеш да извадиш жълтъка от яйцето, без да счупиш черупката. Тия проповедници оприличаваха Сатаната на един голям пъзъл и всеки мъж, жена л дете на земята били малко парченце, една необходима част от цялото. Да, така беше модерно да се мисли в днешно време, но не отговаряше на истината. И ако Ник продължаваше да мисли по този начин, зловещият човек щеше да го схруска за вечеря.

— Сънувал си ме. Нима не съществувам в действителност?

Ник кимна.

— И аз те сънувах. Ти съществуваш ли? Слава Богу, че седиш сега на стола с бележник на колене. Този, другият Ник, е точно толкова истински, колкото си и ти. Да, той съществува. — Тя пак си спомни за невестулките, за червеното око в тъмнината и продължи с прегракнал глас: — Това не е Сатаната. Но този човек и Нечестивият се познават добре и често обменят мисли. В Библията не се казва какво се е случило с Ной и неговото семейство след потопа. Но не бих се изненадала, ако е имало някаква ужасна битка за душите на малкото останали живи, за душите им, за телата им, за начина им на мислене. Не бих се учудила, ако такова нещо очаква и нас.

— В момента той е на запад от Скалистите планини. Рано или късно ще тръгне на изток. Може би не тази година. Когато се почувства готов. Ние трябва да се изправим насреща му.

Ник клатеше глава смутен и разтревожен.

— Да — промълви старицата. — Ще видиш. Очакват ни горчиви дни. Смърт и ужас, предателство и сълзи. И не всички ще останем живи, за да видим какъв ще бъде изходът.

— Това никак не ми харесва — промълви Ралф. — Не ни ли стигат нещастията, които преживяхме, и това, което предвещавате с Ник? Нямаме ли си достатъчно проблеми? Нямаме лекари, електричество, нищо. Защо ни трябва сега и тази проклета „награда“?

— Не знам. Така иска Бог. Той не дава обяснения на хора като мен.

— Ако Той иска това, тогава бих предпочел да се пенсионира и да остави някой по-млад да поеме нещата в свои ръце — иронично заяви Ралф.

„Ако дяволският човек е на запад — написа Ник, — може би ние трябва да рискуваме и да тръгнем на изток.“ Абигейл поклати глава търпеливо.

— Ник, всичко е подчинено на Бога. Не разбираш ли, че и той е част от Божия промисъл? Така е, независимо колко неразгадаем за нас е Неговият план. Дяволският човек ще те следва, където и да бягаш, защото и той служи на Бога и Бог иска ти да се изправиш лице в лице с него. Няма полза да се противопоставяш на Божията воля. Всеки мъж или жена, направил това, ще намери смъртта си в търбуха на звяра.

Ник написа кратко послание на листа. Ралф го прочете наум и се почеса по носа. Не му се щеше да го съобщи на старата жена, защото знаеше, че тя нямаше да преглътне такова нещо. Сигурно щеше да се развика, че Ник богохулства, и да събуди всички.

— Какво пише той? — попита Абигейл.

— Ами… — Ралф прочисти гърлото си и перото, затъкнато в шапката му, потрепери. — Казва, че не вярва в Бог. — Предал съобщението, той сведе тревожно поглед към пода и зачака бурна реакция от страна на старицата.

Ала тя само се закиска, стана и се приближи до Ник. Взе едната му ръка в своята и я потупа.

— Бъди благословен, Ник, ама това няма никакво значение. Той вярва в теб.

* * *

Останаха в дома на Аби Фримантъл и следващия ден. Това бе най-хубавият ден за всички тях от началото на епидемията, като деня, в който водата беше потекла.от планината Арарат. Дъждът спря в ранните, утринни часове и към девет небето на средния запад представляваше типична привлекателна за окото фреска от слънце и разкъсани облаци. Царевицата проблясваше на светлината, сякаш бе обсипана с разноцветни изумруди. За пръв път от седмици насам времето бе хладно.

Том Кълън тича цяла сутрин из полето. Разперил ръце, плашеше гарваните, които се издигаха на рояци. Джина Маккон седеше на земята до люлката и доволна си играеше с куп хартиени кукли, които Абигейл бе намерила на дъното на един сандък. Преди това двамата с Том си бяха поиграли с количките и камионите, които той бе взел от магазина за играчки в Мей, Оклахома. Слабоумният беше готов да изпълни всички желания на Джина.

Дик Елис, ветеринарят, се приближи срамежливо до майка Абигейл и я попита дали някой в района е отглеждал прасета.

— Ами Стонърови открай време се занимават с това — отвърна му тя. Седеше на верандата, люлееше се на стола, подрънкваше на китарата и наблюдаваше как Джина си играе на земята, изпънала счупения си крак.

— Мислиш ли, че може да са останали живи?

— Ще трябва да отидеш и да провериш. Може и да са. А може да са избягали и да са подивели. Май сред нас има един, на когото са му се присънили свински пържоли снощи? — каза Аби с игриво пламъче в очите.

— Май е така.

— Ти колил ли си някога прасе?

— Не. Чистил съм ги от паразити — отвърна Дик с широка усмивка, — но не ми се е случвало да ги коля. Може да се каже, че бях против насилието.

— Мислиш ли, че ще изтърпите с Ралф една жена да ви покомандва?

— Може.

Двадесет минути по-късно тримата тръгнаха. Абигейл седеше по средата в кабината на пикапа, поставила бастуна между коленете си, сякаш бе царски жезъл. Във фермата на Стонър намериха две прасета в задния двор. Бяха съвсем здрави и охранени. Явно, когато храната беше свършила, бяха изяли по-слабите си и нещастни събратя.

Ралф окачи една кука в плевнята на Рег Стонър. Следвайки напътствията на Абигейл, Дик най-сетне успя да хване и върже здраво с въже задния крак на едно от прасетата. То се мяташе бясно и квичеше, но все пак смогнаха да го завлекат до плевнята и да го закачат с главата надолу на куката.

Ралф намери в къщата дълъг двадесет сантиметра касапски нож. „Това не е никакъв нож, ами си е направо байонет“ — помисли си Аби.

— Вижте, не знам дали ще мога да го направя — каза той.

— Ами тогава дайте на мене — отсече старицата и протегна ръка. Ралф погледна колебливо към Дик. Ветеринарят вдигна рамене. Ралф подаде й ножа.

— Господи, благодарим Ти за този дар, който ще получим благодарение на Твоята щедрост. Благослови тази свиня, която ще ни нахрани, амин. Отдръпнете се, момчета, да не ви опръска кръвта.

Тя преряза гърлото на прасето с един замах. Някои неща човек никога не забравя, независимо на колко години е. Старицата отстъпи бързо назад и извика:

— Запалили ли сте огъня на двора? Сложили ли сте казана? Трябва ни гореща вода.

— Да, госпожо — отвърна Дик почтително, без да откъсва поглед от прасето.

— Намери ли четките? — обърна се Абигейл към другия мъж.

Ралф извади две големи четки с твърди, жълти косми.

— Тогава го занесете и го сложете във водата. След като поври повечко, ще го изчегъртате хубаво с четките и след това ще му свалите кожата така лесно, все едно белите банан,

И двамата пребледняха пред тази перспектива.

— Я по-бодро — смъмри ги Абигейл. — Не можете да го ядете с кожуха му, трябва първо да го съблечете.

Мъжете се спогледаха, преглътнаха шумно и се заловиха с прасето. Свършиха работата около три часа следобед, в четири вече се бяха прибрали с една кола месо в дома на старицата и за вечеря имаха пресни свински пържоли. Двамата мъже нямаха апетит, ала Абигейл изяде цели две. Услади й се най-вече хрупкавата сланинка, която сдъвка с изкуствените си зъби. Нищо не може да се сравни с прясното месо, което сам си си доставил.

* * *

Вече минаваше девет. Джина спеше и Том Кълън бе задрямал в люлеещия се стол на майка Абигейл. На запад беззвучно проблясваха мълнии. Останалите се бяха събрали в кухнята. Ник излезе да се поразходи. Абигейл знаеше добре какво го измъчва и му съчувстваше с цялата си душа.

— Ама наистина ли си на сто и осем? — попита Ралф, като си спомни нещо, което им бе казала сутринта, когато се отправиха на заколението.

— Почакай малко. Ще ти покажа нещо, господинчо — отвърна тя, отиде в спалнята, извади от чекмеджето на скрина си писмото от президента Рейгьн, поставено в рамка. Занесе го в кухнята и го сложи в скута на Ралф. — Прочети това, сине — каза му гордо.

Ралф зачете: „… По повод на Вашата стогодишнина… една от седемдесет и двамата доказани столетници в Съединените американски щати… петата по ред най-възрастна републиканка в Съединените американски щати… честито и най-сърдечни пожелания, президент Роналд Рейгьн, 14 януари 1982 година.“

— Мамка му ст… — подхвана Ралф, после се усети и се изчерви от смущение. — Извинете ме, госпожо.

— Колко неща сте видели само! — възкликна Оливия.

— Нищо не може да се сравни с това, което видях през последния месец. И с това, което очаквам да видя занапред.

Вратата се отвори и Ник влезе. Прекъснаха разговора си сякаш бе средство само да убият времето, докато чакаха появяването на глухонемия. Старицата видя по изражението на лицето му, че Ник е взел решение и предположи какво е то. Той й подаде един лист, на който бе писал, застанал прав до Том вън на терасата. Тя протегна ръка и от разстояние успя да прочете написаното: „Добре ще е да тръгнем утре за Боулдър.“

Старицата вдигна поглед към Ник и кимна бавно. Предаде листчето на Джун Брънкмейер, която го прочете и после го подаде на Оливия.

— Да, и аз мисля така — каза Абигейл. — И на мен също не ми се иска, но така ще е най-добре. Какво те накара да вземеш това решение?

Ник сви рамене почти ядосано и я посочи с пръст.

— Така да бъде — каза Абигейл. — Осланям се на вярата си в Бога.

„Де и аз да можех“ — помисли си Ник.

На следващата сутрин, 26 юли, след кратко обсъждане, Дик и Ралф се отправиха за Колъмбъс с пикапа.

— Не ми се иска да го сменям с друга кола, но щом казваш, Ник, ще го направя.

„Върнете се колкото може по-скоро“ — написа Ник.

Ралф се изсмя и огледа двора. Джун и Оливия перяха дрехи в голямо корито, като ги търкаха върху стара дъска за пране. Том тичаше из царевицата и плашеше гарваните — едно занимание, което явно страшно го забавляваше. Джина си играеше с неговите колички. Старицата дремеше и похъркваше, седнала в люлеещия се стол.

— Много си се разбързал да си пъхнеш главата в торбата, Ники.

„А каква друга алтернатива имаме?“ — написа в отговор глухонемият.

— Вярно е. Няма смисъл само да се мотаем. Кара те да се чувстваш съвсем безполезен. Ако не гледа с надежда към бъдещето, човек никога не се чувства добре, не си ли забелязал?

Младият мъж кимна.

— О’кей. — Ралф го потупа по рамото и се обърна. — Дик, готов ли си?

Том Кълън дотича при тях. По русата му коса и по дрехите му беше полепнала царевична коса.

— И аз! Том Кълън иска също да се вози! Бога ми, да!

— Хайде, качвай се — отвърна Ралф. — Ама целият си изцапан. И още ли не си хванал някой гарван? Дай да те изтупам.

Глупаво усмихнат, Том се остави да го изчистят. Ник си помисли, че последните две седмици трябва да са били най-щастливите в живота на слабоумния. Беше с хора, които го приемаха такъв, какъвто е, и дори искаха да са с него. И как не? Можеше и да е слабоумен, ала все пак беше относителна рядкост в този нов свят — живо човешко същество.

— Доскоро, Ники — извика Ралф и седна зад волана.

— Доскоро, Ники — повтори Том Кълън като ехо.

Той ги проследи с поглед, докато пикапът се изгуби. После влезе в бараката, намери стара щайга и кутия с боя. Откърти една дъска от щайгата и я закова на дълъг прът. После ги занесе на двора, потопи четката в боята и с голямо старание написа нещо върху дъската. Джина следеше внимателно действията му, сетне попита:

— Какво пише?

— „Отиваме в Боулдър, Колорадо. Ще се движим по второкласни пътища, за да избягваме задръстванията. Слушайте радио на обхват 14.“ — прочете Оливия.

— Какво означава това? — попита Джун, която се бе приближила до тях. Тя взе Джина на ръце и двете наблюдаваха Ник, който заби пръта точно на черния път пред двора на майка Абигейл. Зарови го доста надълбоко. Единствено силен вятър можеше да го събори. Естествено и тук можеше да се разрази буря. Сети се за торнадото, което насмалко щеше да ги убие с Том, и за ужаса, който бяха изживели в подземието.

Ник написа нова бележка и я подаде на Джун. „Дик и Ралф да потърсят в Колъмбъс радио с двустранна връзка. Някой от нас ще трябва през цялото време да следи обхват 14.“

— О, чудесна идея! — възкликна Оливия.

Той почука с пръст челото си със сериозно изражение, после се усмихна.

Двете жени отидоха да проснат изпраните дрехи. Джина се върна при количките, като подскачаше на един крак. Ник се качи по стълбите на покритата веранда и седна до заспалата старица. Загледа се в царевичното поле и се замисли какво ли ще се случи с тях.

„Щом казваш, Ник, добре, ще го направя.“

Бяха го превърнали в свой водач. Не можеше да проумее защо. Един глухоням не може да ти издаде заповед дори. Беше направо като тъп виц. Дик трябваше да ги ръководи. А неговото място беше третото отляво, на оръженосеца, на когото не се полагаха никакви реплики. Ала когато срещна Ралф Брентнер, който пътуваше безцелно с пикапа си, се започна всичко. Щом някой кажеше нещо, поглеждаше към Ник, сякаш за потвърждение и подкрепа. Беше започнал да изпитва дори носталгия за онези дни, когато напусна Шойо, преди да стигне до Мей и да поеме върху себе си цялата отговорност за Том и другите. Лесно се забравяха самотата, която бе изпитал тогава, и постоянният страх, че ужасните кошмари, които сънуваше, може би доказваха, че губи разсъдъка си. Лесно му беше, когато трябваше да се грижи само за себе си; оръженосецът, третият отляво, актьорът с малка, второстепенна роля в тази ужасна драма.

„Разбрах, щом те видях. Този човек си ти, Ник. Бог е белязал сърцето ти…“

„Не, не приемам това. И Бог не мога да приема. Нека старицата си разправя за своя Бог. Господ бе неразделна част от живота на старите жени, като клизмата и топлият чай.“ Ще решава проблемите един по един, стъпка по стъпка. Първо ще осигури придвижването им до Боулдър. После ще види какво ще се случи там. Старицата твърди, че дяволският човек съществува наистина, а не е просто плод на фантазията. Въпреки всичко в сърцето си знаеше, че всичко казано от нея е истина, и това го плашеше. Не искаше да бъде техен водач.

„Но си точно това, Ник.“

Нечия ръка го стисна за рамото и той подскочи от изненада.

Извърна се и видя, че старицата вече не спи. Усмихваше му се от люлеещия се стол, сетне промълви:

— Седях тук и си мислех за голямата депресия. Знаеш ли. че навремето баща ми притежаваше земя на километри околовръст? Така е. Не беше лесна работа за чернокож човек. А аз свирих на китара в общинската зала през 1902. Много отдавна, Ник. Много, много отдавна.

Младият мъж кимна.

— Това бяха хубави дни, Ник, поне повечето от тях. Ала нищо не е вечно. Само любовта на Бога е вечна. Баща ми почина и земята беше поделена между синовете му. И първият ми съпруг получи дял от нея — шейсет акра, не беше много. Тази къща се намира върху част от неговите шейсет акра. Четири акра, това е всичко, което остана от тях. О, предполагам, че сега може пак всичката земя да стане моя, но някак няма да е същото.

Ник потупа слабата й ръка и въздъхна дълбоко.

— Братята не винаги успяват да се разберат помежду си. Обикновено се стига до препирни. Погледни само Каин и Авел! Всеки иска да бъде чорбаджия, никой не ще да е ратай!

А през 1931 година банката дойде да си иска своето. Тогава мъжете се сплотиха, но беше твърде късно. До 1945 бяхме изгубили всичко, освен моите шейсет и още четиридесет-петдесет акра, които сега са собственост на Гудъл.

Тя извади носна кърпа от джоба на роклята си и изтри очите си бавно и умислено.

— Накрая останах само аз, бедна като църковна мишка. И всяка година, когато дойдеше време да се плащат данъците, ми взимаха парче земя и аз отивах да погледам имота, който вече не беше мой, и плачех за него, както плача до ден-днешен. Парче земя всяка година, за неплатени данъци. Така ми я отнеха. Резнат малко оттук, резнат оттам. Давах под аренда останалото, но никога не ми достигаха парите, за да им платя проклетите данъци. Когато станах на сто, ме освободиха от данъци до смъртта си. Да, проявиха щедрост, след като ми отнеха всичко, освен това местенце. Невероятна щедрост, нали?

Ник стисна ръката й леко и й се усмихна.

— О, Ник. В сърцето ми се таеше омраза към Господа. Всеки, който Го обича, Го и мрази, защото Той е жесток, ревнив Бог. Той е това, което е, и може често за извършеното добро да ти се отплати с болка и страдание, докато тези, които вършат злини, се возят в лъскави кадилаци. Дори и в радостта да Му служиш има много горчивина. Изпълнявах волята Му, ала човешкото ми сърце го проклинаше. „Аби — казваше ми Той, — има работа за теб. Затова ще те оставя да живееш дълго, дълго, докато плътта ти започне да гние по костите ти. Ще те оставя да преживееш смъртта на децата си. Ще останеш жива да видиш как парче по парче разграбват земята на баща ти. И накрая, за награда, ще заминеш със съвсем непознати хора далеч от всичко, което обичаш, и ще умреш в чужда за тебе земя, преди да е свършена работата докрай. Такава е волята Ми, Аби“. А аз му отвръщам: „Добре, Господи. Да бъде волята Ти!“ И го проклинам в сърцето си. Питам Го „Защо, защо, защо?“, и единственият отговор, който получавам е: „А къде беше ти, когато създадох света?“

Порой от горчиви сълзи вече се стичаха по бузите й и мокреха роклята й отпред. Ник се удиви, че в такава тънка и изсушена като вейка от годините жена може да има толкова много сълзи.

— Помогни ми, Ник — каза му тя. — Искам само да направя това, което трябва.

Той хвана здраво ръцете й. Зад тях се разнесе смехът на Джина, която вдигна една от количките към слънцето и металът й заблестя на ярката светлина.

Дик и Ралф се върнаха по обяд. Дик караше нов автомобил — фургон додж, а Ралф — червен камион с автомобилен кран отзад. Том стоеше прав зад кабината и победоносно махаше с ръка. Спряха пред къщата, ветеринарят слезе от колата и се обърна към Ник:

— Има чудесно радио в този камион. С четиридесет обхвата. Мисля, че Ралф се влюби в него.

Глухонемият се усмихна. Жените се приближиха и заоглеждаха камионите. Абигейл забеляза как Ралф отведе Джун специално до автомобилния кран, за да й покаже радиото и да получи одобрението й. Джун имаше добре развити бедра и между тях сигурно имаше широка порта. Можеше да роди колкото си иска бебета.

— И така, кога тръгваме? — попита Ралф.

Ник написа на листа: „Щом се нахраним. Изпробва ли радиото?“

— Да. През цялото време търсех по честотната скала. Ужасно пращи. Все пак ми се стори, че долових нещо. Съвсем отдалече. Може и да не са били гласове. Но ще ти кажа истината, Ники, не отдавам на това много голямо значение. Както и на ония сънища.

Настъпи мълчание.

— Е, ще отида да сготвя нещо — наруши тишината Оливия. — Предполагам никой не възразява да яде свинско два дни поред.

Никой нямаше нищо против. В един часа целият им багаж, наред с китарата и стола на Абигейл, бе натоварен и те потеглиха. Камионът с крана вървеше отпред, за да разчиства пътя. Абигейл седна в кабината му. Отправиха се на запад по шосе № 30. Тя не се разплака. Сложи бастуна между коленете си. Беше приключила със сълзите. Бог й бе възложил задача за изпълнение и тя щеше да изпълни волята Му. Да, Божията воля щеше да се изпълни, но тя отново видя червеното око, което се взираше в нощта. И страхът я връхлетя.