Стивън Кинг
Сблъсък (42)

39.

Лойд Хенрайд беше коленичил на пода и ухилен до уши, си тананикаше. От време на време забравяше какво прави, усмивката му помръкваше и той започваше да подсмърча, после обаче продължаваше да си тананика. Песента се казваше „Надбягвания в Кемптаун“. Лойд често преставаше да напява и да плаче и просто си шепнеше под нос „дуу-даа, дуу-даа“. Единствените звуци, които нарушаваха тишината във временния арест, бяха тананикането, плачът, понякога „дуу-даа“ и тихото почукване на металния крак от леглото, който Лойд стискаше с всичка сила. С него се опитваше да преобърне мъртвия Траск, за да се докопа до крака му. Келнер, донесете още малко от зелевата салата и още един крак, ако обичате.

Лойд изглеждаше като човек, подложен на драстична и радикална диета. Затворническият комбинезон висеше по тялото му като корабно платно при безветрие. За последен път се бе хранил преди осем дни. Кожата на лицето му беше опъната и всички извивки и ъгли по черепа му изпъкваха. Очите му блестяха. Разтегнатите в ужасяваща гримаса устни разкриваха зъбите му. Изглеждаше странно, защото косата му падаше на кичури. Имаше вид на умопобъркан.

— Дуу-даа, дуу-даа — шептеше Лойд и се опитваше да достигне Траск с железния крак. Почти не съзнаваше защо си е правил труда и си е разранил пръстите, за да свали проклетото желязо от леглото. Но доскоро не знаеше и какво е истинският глад. Сравнен със сегашното му състояние, онзи глад му се струваше като изострен апетит.

— Язди цял ден… язди цяла нощ… дуу-даа…

Кракът се закачи в долната част на крачола на Траск, но после се изплъзна. Лойд наведе глава и заплака като дете. Зад него, захвърлен небрежно в ъгъла, се подмяташе скелетът на плъха, който бе убил в килията на Траск на 29-ти юни, преди пет дни. Дългата розова опашка все още си беше на мястото. Лойд се опита няколко пъти да я сдъвче, но тя беше прекалено жилава. Почти всичката вода от тоалетната чиния се беше свършила, въпреки усилията му да я пести. В килията вонеше на урина — Лойд пикаеше в коридора, за да не замърси водния си запас. Не беше ходил по голяма нужда — и това беше съвсем естествено при радикално ограничения му режим на хранене.

Сега си даваше сметка, че е изял спестената храна прекалено бързо. Все се надяваше, че някой ще дойде. Не можеше да повярва, че…

Не му се искаше да яде Траск. Дори самата мисъл за това беше ужасяваща. Снощи успя да цапне една хлебарка с пантофа си и я изяде жива — усети я как се лута като обезумяла в устата му, преди зъбите му да я схрускат. Всъщност тя се бе оказала много по-вкусна от плъха. Не, не искаше да яде Траск. Не искаше да се превръща в канибал. Ще направи като с плъха. Ще придърпа Траск наблиза., но само за всеки случай. За всеки случай. Беше чул, че човек може да преживее дълго време без храна, стига да има вода. (не много вода, но няма да мисля сега за това, не точно сега, не, не точно сега)

Не искаше да умира. Не искаше гладна смърт. Прекалено много беше изпълнен с омраза.

Омразата се беше натрупала съвсем неусетно през последните три дни и нарастваше заедно с глада. Предполагаше, че ако можеше да мисли, отдавна мъртвият му домашен заек би го мразил по същия начин. Сега спеше много, но сънят му често биваше смущаван от спомена за заека — с подуто телце, сплъстена козинка и бели ларви, които бъкат в очните му кухини, и тези ужасни окървавени лапички — когато се събудеше, Лойд уплашено се взираше в собствените си пръсти. Омразата му се съсредоточаваше в една проста образна представа и това беше КЛЮЧЪТ.

Беше заключен. Преди време това изглеждаше справедливо. Лойд беше от лошите. Но не наистина — всъщност вината беше на Поук. Ако не беше Поук, Лойд не би се забъркал в подобна каша. Но все пак и той беше донякъде виновен. Помогна на Поук да очисти Джордж Великолепния във Вегас и тримата от белия континентал, следователно носеше част от вината. Може би заслужаваше да го тикнат в затвора, да полежи известно време. Не че бе влязъл там доброволно, но когато са те спипали на местопрестъплението, нямаш друг избор. Както беше казал на адвоката, заслужаваше двайсет години за участието си в „масовите убийства в три щата“. Но не и електрическия стол, за Бога, не. Мисълта Лойд Хенрайд да „язди светкавица“ беше просто… налудничава.

Но те притежават КЛЮЧА, там е работата. Могат да те заключат и да си правят с теб каквото си поискат.

През последните три дни Лойд започваше полека-лека да придобива някаква — макар и неясна — идея за символичната магическа сила на КЛЮЧА. КЛЮЧЪТ е наградата, че спазваш правилата. А ако не ги спазваш, могат да те заключат. Той е като картата „Отиваш в затвора“ в играта „Монопол“. Не минаваш през полето „Начало“ и не печелиш двеста долара. А притежаването на ключа дава изключителни права. Могат да отнемат от живота ти десет, двайсет или четирийсет години. Могат да наемат хора като Матърс да те набият. Могат дори да те сложат на електрическия стол и да те убият.

Но това, че имат КЛЮЧА, не им дава право да си отидат и да те оставят да умреш от глад. Не им дава право да те принуждават да се храниш с умрели плъхове и да се опитваш да ядеш дюшека си. Не им дава право да те оставят на такова място, където може би ще си принуден да изядеш човека в съседната килия, за да не умреш от глад (стига да се докопаш до него — дуу-даа, дуу-даа).

Има някои неща, които в никакъв случай не бива да правиш с хората. Притежаването на КЛЮЧА ти дава известни права, но само до определена степен. Оставиха го тук да умре от ужасна смърт, а можеха да го пуснат. В крайна сметка не беше маниакален убиец и нямаше да се нахвърли на първия срещнат човек, каквото и да пишеше по вестниците. Преди да срещне Поук, се забъркваше само в дребни афери.

И тъй, той изпитваше омраза и тази омраза го подтикваше да остане жив… или поне да се опита. В един момент си помисли, че омразата и решимостта да живее са безполезни, защото онези, които имат КЛЮЧА, също са се разболели от грипа. Следователно не би могъл да им отмъсти. После, когато гладът започна да го измъчва все повече, осъзна, че тях грипът няма да ги умори. Ще умори неудачниците като него; ще умори Матърс, но не и оня скапан мръсник, който е наел Матърс, защото той има КЛЮЧА. Няма да умори губернатора или коменданта — пазачът, който каза, че комендантът е болен, очевидно ги беше излъгал най-подло. Нямаше да умори и служителите, които се занимават с пускането под гаранция, нито пък областните шерифи или агентите на ФБР. Грипът няма направи нищо на онези, които притежават КЛЮЧА, Няма да посмее. Но Лойд ще им направи. Ако доживее да се махне оттук, ще се разправи с тях, и още как. Железният крак отново се закачи в крачола на Траск. — Хайде — прошепна Лойд. — Ела, ела насам… дамите в Кемптаун пеят таз песен.. дуу-даа.

Тялото на Траск бавно се плъзна по пода. Едва ли някой рибар е измъквал рибата с по-голямо внимание и предпазливост, отколкото Лойд примъкваше Траск към себе си. Панталоните на мъртвеца се скъсаха и на Лойд му се наложи да закача железния крак на друго място. Но накрая Траск беше толкова близо, че ако се пресегнеше през решетката, можеше го хване… стига да пожелаеше, разбира се. — Нямам нищо против теб — пошепна той на мъртвеца. Докосна крака му. Погали го. — Нищо лично, няма да те ям, стари приятелю. Освен ако се наложи.

Дори не усещаше как устата му се пълни със слюнка.

* * *

Залязващото слънце хвърляше последните си пепеливи отблясъци, когато Лойд дочу, че някой идва. Най-напред звукът беше толкова далечен и нереален, сякаш се удрят две метални повърхности, че се запита дали не сънува. В момента не правеше голяма разлика дали спи, или е буден, тъй като съзнанието му беше напълно замъглено.

Но после чу гласа и подскочи в леглото си с широко ококорени очи, които изглеждаха огромни и бляскави на фона на изпитото му лице. Гласът идваше Бог знае от колко далеч — някъде отгоре, от административното крило, ечеше по стълбищата и коридорите, свързващи залите за свиждания с централното отделение, където се намираше Лойд. Проникна през вратите с двойна решетка и в крайна сметка достигна до ушите на Лойд:

— Ееехооо, ееехооо! Има ли някой?

Странно, първата мисъл на затворника беше: „Не отговаряй. Може да си отиде.“

— Има ли някой? Първи път, втори път… Добре, отивам си.просто се бях отбил тук, след като минах през Финикс…

При тези думи Лойд се отърси от вцепенението. Скочи от леглото, сграбчи железния крак и заблъска с все сила по решетките; вибрациите на метала се предаваха нагоре по ръката му и свитият му юмрук трепереше.

— Не! — пищеше той. — Не! Не си отивай! Моля те, не си отивай!

Гласът се приближаваше, вече идваше от стълбището между административното крило и етажа:

— Идва ни да те изядем, толкова те обичаме… и, о, някой е толкова… гладен.

Последва иронично хихикане.

Лойд хвърли железния крак на пода и се вкопчи в решетката на вратата. Сега вече чуваше стъпките — някъде горе, в сенките, равномерно потрепващи по коридора, който водеше към ареста. Искаше му се да избухне в сълзи от облекчение… най-сетне беше спасен… но в сърцето си чувстваше не радост, а страх, нарастващ ужас, който го караше да мисли, че би било по-добре, ако си беше мълчал. Да си беше мълчал ли? Боже мили! Какво по-лошо може да има от глада?

Гладът му напомни за Траск. Проснат по гръб, мъртвецът лежеше сред последните пепеливи отблясъци на слънцето и сякаш бе протегнал крак в килията на Лойд. Кракът изглеждаше някак си по-тънък около прасеца и там имаше отпечатъци от зъби. Лойд знаеше чии зъби са оставили тези следи, но само смътно си спомняше, че е обядвал с филе от Траск. Ала в този момент почувства как го обземат силно отвращение, чувство за вина и ужас. Спусна се към решетката и натика крака на своя съсед обратно в не^вата килия. Сетне, хвърляйки поглед през рамо, за да се убеди, че гласовитият непознат все още не се е появил, се пресегна и притиснал лице към решетките, които деляха двете килии, дръпна надолу крачола на панталона, прикривайки стореното. Разбира се, не се налагаше да бърза толкова, защото железните врати на входа на отделението бяха затворени, а щом няма ток, копчето, с което се отварят, не ще функционира. Спасителят му ще трябва да се върне и да вземе КЛЮЧА. Ще трябва да…

Лойд изръмжа като чу как електрическият мотор, задвижващ вратите, изръмжа и заработи. Тишината в отделението подсилваше многократно звука, който спря, щом се чу познатото щрак-щрак при отварянето на вратите.

После стъпките се запътиха уверено по коридора на отделението.

След като прикри стореното на Траск, Лойд се приближи до вратата на килията, но сега инстинктивно отстъпи две крачки назад. Хвърли поглед към пода на коридора и най-напред видя каубойски ботуши със заострени върхове и очукани токове, а първата мисъл, която му хрумна, беше, че Поук имаше същите.

Притежателят на ботушите спря пред неговата килия.

Лойд нерешително плъзна поглед нагоре — видя избелели дънки над кончовете на ботушите, кожен колан с медна катарама (на която бяха гравирани два концентрични кръга, с вписани в тях различни астрологични знаци), дънково яке със значка на всеки горен джоб — на едната бе изобразено лице, ухилено до уши, а на другата — заклано прасе, под което се мъдреше надпис: „Обичате ли свинско?“

В момента, в който Лойд се осмели да погледне тъмното, зачервено лице на Рандал Флаг, последният изрева:

— Ууу!

Този самотен звук сякаш рикошира в стените на ареста и после се върна. Лойд изпищя, спъна се от собствените си крака, падна и заплака.

— Всичко е наред — успокояваше го Рандал. — Ей, човече, всичко е наред. Всичко е съвсем, съвсем наред.

Лойд изхлипа:

— Ще ме пуснеш ли? Моля те, пусни ме. Не искам като заека, не искам да свърша по същия начин, не е честно, ако не беше Поук, никога нямаше да се забъркам в тази каша, пусни ме, господине, на всичко съм съгласен.

— Горкичкият! Приличаш на реклама за прекарване на лятната отпуска в Дахау.

Въпреки съчувствието в гласа на Флаг Лойд не се осмеляваше да вдигне очи по-нагоре от коленете на новодошлия. Каза си, че ако погледне отново това лице, направо ще умре. Беше лице на дявол.

— Моля те — ломотеше той. — Моля те, пусни ме навън, Умирам от глад.

— Откога си в пандиза, приятелю?

— Не зная — отвърна Лойд и изтри очите си с изтънелите си пръсти. — От дълго време.

— Как така не си умрял още?

— Предчувствах какво ще се случи — рече Лойд на краката, обути в дънки, сякаш лъжата му беше разпокъсана дреха, с която се опитваше да се загърне. — Запасявах се с храна. Ето как успях да оцелея.

— А не си ли гризна от този симпатяга в съседната килия?

— Какво? — изграчи Лойд. — Какво? Не! За Бога! За какъв ме мислите? Господине, господине, моля ви…

— Левият му крак изглежда малко по-тънък от десния. Само заради това попитах, добри ми приятелю.

— Не зная нищо за това — пошепна Лойд, Цял трепереше.

— А братлето Плъх? Как беше на вкус?

Лойд закри с ръце лицето си и остана безмълвен.

— Как се казваш?

— Лойд Хенрайд.

Опитваше се да измисли как да продължи, но в главата му цареше невъобразим хаос. Когато адвокатът му беше казал, че може да го пратят на електрическия стол, се беше уплашил, но не чак колкото сега. През целия си живот не бе изпитвал подобен страх.

— Идеята беше на Поук! — изпищя той. — Поук трябваше да е тук, не аз!

— Погледни ме, Лойд.

— Не искам — прошепна младежът. Очите му лудешки шареха из килията.

— Защо?

— Защото…

— Продължавай.

— Защото не вярвам, че си истински — продължаваше да шепне той. — А ако си истински… господине, тогава си самия дявол.

— Погледни ме, Лойд.

Лойд безпомощно вдигна поглед към тъмното, ухилено лице, надничащо иззад решетката. Мъжът държеше някакъв предмет във вдигнатата си дясна ръка. Докато го гледаше, Лойд бе облян едновременно от студени и горещи вълни. Предметът приличаше на черен камък, но толкова тъмен, като да беше късче смола или асфалт. В средата имаше червена дупка, наподобяваща ужасно око, кърваво и присвито, което се взира в Лойд. После тайнственият човек го завъртя лекичко между пръстите си и червената дупка заприлича на… ключ. Флаг продължи да го преобръща между пръстите си. Предметът се превръщаше ту в ключ, ту в черен камък с червено око..

Мъжът запя:

— Донесе ми кафе… донесе ми и чай… какво ли не донесе тя… но не и ключът от проклетата врата. Така ли е, Лойд?

— Естествено — дрезгаво отвърна затворникът. Очите му нито за миг не се откъсваха от малкия, черен камък. Флаг го запрехвърля от пръст на пръст като магьосник, който прави фокус.

— И така, ти си човекът, който може да оцени стойността на подходящия ключ — каза той. Тъмният камък потъна в свития му юмрук и изведнъж се появи в другата ръка, където пак заподскача върху пръстите. — Сигурен съм. Защото ключовете служат за отваряне на врати. Има ли нещо по-важно в живота от отварянето на врати, Лойд? — Господине, ужасно съм гладен…

— Вярвам ти — отвърна мъжът. На лицето му се изписа загриженост, толкова пресилена, че чак бе гротескна. — Исусе Христе, нима плъховете са свястна храна! А знаеш ли аз какво обядвах? Прекрасен сандвич с печено алангле и виенски хляб, гарниран с лук и много, много сос с подправки „Гулден“. Добре звучи, нали?

Лойд кимна, а от трескаво проблясващите му очи бликнаха сълзи.

— Освен това хапнах и пържени картофи и пих мляко с шоколад, а за десерт… пресвета дево, тормозя те, нали? Някой трябва здравата да ме натупа, заслужавам си го. Съжалявам. Веднага те пускам и отиваме да хапнем нещо, става ли?

Лойд беше толкова смаян, та не можа дори да кимне. Беше стигнал до извода, че мъжът с ключа наистина е дявол, но още по-вероятно някой мираж, който ще стой пред килията му, докато Лойд се строполи мъртъв, ще продължава да бъбри щастливо за Господ, за Исус и за соса с подправки „Гулден“ и да подхвърля странния черен камък, който ту се появява, ту изчезва. Но в този миг съчувствието, изписано на лицето му, изглеждаше искрено и думите му звучаха така, сякаш наистина е безкрайно отвратен от себе си. Черният камък отново изчезна в свития му юмрук. А когато ръката му се разтвори, върху дланта му блуждаещите очи на Лойд съзряха плосък, орнаментиран сребърен ключ.

— Мили Боже! — изстена затворникът.

— Харесва ли ти? — доволно попита мъжът. — Научих този трик от една сладурана, дето работеше в „салон за масаж“ в Сикокъс, Ню Джърси. В Сикокъс, Лойд, се намират най-големите свинеферми в света.

Той се наведе и пъхна ключа в бравата. Това се видя странно на Лойд, защото, ако не го лъжеше паметта (която точно сега не му помагаше особено), тези килии нямаха брави — те се отваряха и затваряха чрез компютър. Но той изобщо не се съмняваше, че сребърният ключ ще свърши работа.

Тъкмо когато го превъртя, непознатият спря, лукаво ухилен. Лойд отново усети как го заливат вълните на отчаянието. Всичко бе само трик.

— Май пропуснах да се представя. Името ми е Флаг, пише се Ф-л-а-г. Приятно ми е.

— На мен също — изграчи в отговор Лойд.

— Мисля, че преди да отворя тази килия и да идем да вечеряме, Лойд, трябва да сключим едно малко споразумение.

— Разбира се — отвърна дрезгаво затворникът и отново се разрида.

— Ти ще бъдеш дясната ми ръка. Нещо като мой Свети Петър. Щом отворя тази врата, ще ти дам ключовете за царството небесно. Ама че сделка, а?

— Да-а — пошепна Лойд и пак взе да му става страшно. Вече беше почти тъмно. Фигурата на Флаг едвам се различаваше, но очите му все още се виждаха съвсем ясно. Те сякаш светеха в тъмнината като очи на рис, разделяни от решетката на килията. Лойд почувства ужас, но и още нещо, подобно на религиозен екстаз. Изпитваше неописуемо удоволствие. Удоволствието да бъдеш избран.. Усещане, че някак си е спечелил… нещо, макар да не знаеше точно какво.

— Искаш да си разчистиш сметките с онези, които са те тикнали тук, нали?

— О, Боже, има си хас! — отвърна Лойд и веднага забрави страха си — той сякаш се разтвори във всепомитащия, жадуващ отмъщение гняв.

— Не само с тези хора, а може би и с всички други, които биха ти причинили подобни мъки, а? — предположи Флаг. — Ненавиждаш определен тип хора, нали? За тях личности като тебе не са нищо друго освен боклук. Защото онези са си вирнали носовете. Смятат, че човек като теб не бива да живее.

— Точно така — рече Лойд. Неописуемият му глад за храна изведнъж се превърна в друг вид глад, както преди малко черният камък внезапно се бе превърнал в сребърен ключ. Този човек успя да изрази всички смътни усещания на Лойд само с пет изречения. Стана му ясно, че не мечтае да отмъсти само на пазача на входа — „А, ей го тоя, отвореният мухльо. Как си, мухльо? Няма ли пак да кажеш нещо умно?“, защото той не беше единственият. Наистина, пазачът притежаваше КЛЮЧА, но не го беше направил. Някой му го е дал. Навярно комендантът на затвора, но той също не е направил КЛЮЧА.

Лойд искаше да намери онези, които са го направили и подправили. Тях грипът не ги хваща, а той има работа с тях. О, да, и то важна работа.

— Знаеш ли какво се казва в Библията за такива хора? — тихо попита Флаг. — „Но който възвишава себе си, ще се смири, а силните ще паднат, а упоритите ще си счупят рогата.“ А знаеш ли какво се казва за хора като теб, Лойд? „Блажени низшите по дух, защото е тяхно небесното царство.“ И още се казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“

Лойд кимаше. Кимаше и плачеше. За миг му се стори, че около главата на Флаг се появява блестящ ореол, чиято светлина бе толкова ярка, че .ако Лойд задържи погледа си по-дълго върху него, очите му ще се превърнат в димящи въгленчета. После ореолът изчезна… ако изобщо се бе появявал. Най-вероятно беше само видение, защото очите на Лойд все още не се бяха приспособили към светлината.

— Е, не си особено умен — продължи Флаг, — но си първият. Освен това имам усещането, че си много лоялен. Слушай, Лойд, ние двамата ще стигнем далече. Сега е време за хора като нас. Очакват ни велики дела. Трябва ми само твоята дума.

— Д-дума?

— Да, че никога няма да се разделяме. Без предателства. Без заспиване, когато си на пост. Много скоро ще има и други — те вече са поели на запад, но засега сме само двамата. Ще ти дам ключа, ако ми обещаеш.

— Ъ-ъ… обещавам — каза Лойд и думата сякаш увисна във въздуха, вибрирайки странно. Той се заслуша в тези вибрации, наклонил глава на една страна, като че я виждаше как проблясва, сякаш северното сияние се отразяваше в нечии мъртви очи.

Забрави всичко, когато чу как лостчетата прещракват в ключалката. В следващия миг бравата падна на пода, от нея се извиваха тънки струйки дим. — Свободен си, Лойд. Излизай!

Невярващ, Лойд колебливо посегна към решетките, сякаш можеха да го опарят; действително като че бяха леко нагрети. Щом бутна вратата, тя се отвори леко и безшумно. Той се втренчи в спасителя си, чиито очи пламтяха.

Почувства нещо в ръката си. Ключът.

— Вече е твой, Лойд.

— Мой?

Флаг сграбчи ръката му и сви пръстите му в юмрук… Лойд усети как камъкът се движи в ръката му, как се променя. Нададе дрезгав вик и разтвори дланта си. Ключът бе изчезнал и на негово място се бе появил черният камък с червената дупка. Учуден, Лойд го вдигна пред очите си и го завъртя насам-натам. Червената дупка изглеждаше ту като ключ, ту като череп, ту отново като кръвясяло, полузатворено око.

— Мой — прошепна той.

Този път сви дланта си в юмрук без чужда помощ стискайки камъка с все сила.

— Хайде да вечеряме! — предложи Флаг. — Тази нощ ни предстои дълъг път.

— Вечеря? Добре.

— Имаме адски много работа — доволно заяви Флаг. — И ще се движим много бързо.

Те се запътиха заедно към стълбите, покрай мъртъвците в другите килии. Когато Лойд залитна от слабост, Флаг го подхвана над лакътя и го изправи. Лойд се извърна и погледна ухиленото лице. В очите му се четеше не само благодарност, а нещо подобно на обич.