Стивън Кинг
Сблъсък (34)

31.

Кристофър Брейдънтън се бореше с треската, както човек се бори с плаващи пясъци. Всичко го болеше. Усещаше лицето си някак си чуждо, сякаш бе инжектирано със силикон на десетина места и голямо като дирижабъл. Жестока болка раздираше гърлото му, а което беше и по-страшно, отворът там вътре, се бе смалил от нормалните си размери до дупчица, не по-голяма от дулото на детски въздушен пистолет. Въздухът свиреше навън и навътре през тази нищожно малка свръзка, която му бе необходима, за да не изгуби допир със света. Имаше обаче и нещо по-лошо от непрестанното пулсиращо възпаление — чувството, че се дави. Но най-вече му беше адски топло. Не помнеше някога да му е било по-горещо, даже когато караше двама политически затворници, които нарушаваха гаранцията и бягаха от Тексас на север към Лос Анжелес. Караха античен понтиак „Темпест“, който изгасна насред шосе № 190 в Долината на смъртта. И тогава беше горещо, но сега беше по-зле. Тази топлина идваше отвътре, сякаш бе глътнал слънцето.

Изстена и се опита да изрита завивките, но нямаше сили. Сам ли си легна? Не смяташе така. Освен него в къщата имаше още някой или нещо. Някой или нещо… трябваше да се сети, но не можеше. Спомняше си само, че го беше страх още преди да се разболее, защото знаеше, че някой (или нещо) идва и той ще трябва да… какво?

Изстена отново и замята глава на възглавницата. Не помнеше нищо освен делириума. Горещи призраци с лепкави очи. В спалнята влезе майка му — майка му, която почина през 1969 година — и заговори: „Кит, о, Кит, викам ти — не се забърквай с тия хора, така ти казах. Пет пари не давам за политици, викам, но тия хора, дето се мотаеш с тях, са откачени колкото си искат, а пък момичетата не са нищо друго освен курви. Викам ти, Кит…“ После лицето й се пропука като жълт пергамент, през процепите изпълзяха цял рояк бръмбари-гробари и той пищя, докато тъмнината се разлюля, разнесоха се объркани викове и шляпащи кожени подметки, стъпки на хора, които бягат… светлини, ослепителни светлини, миризма на газ, и той отново беше в Чикаго, годината беше 1968, а някакви гласове припяваха: „Цял свят ни гледа! Цял свят ни гледа! Цял свят…“… после в канавката до входа на парка видя някакво момиче, облечено в дънков гащеризон с боси крака и дълга коса, пълна със стъкла; лицето й представляваше блещукаща кървава маска, черна под безсрамно ослепителната бяла светлина на уличните лампи; маска на смазано насекомо. Кит й помогна да се изправи на крака а тя се разпищя и се сгуши в него, защото от стелещия се газ изникна някакво извънземно чудовище; широко ухилено същество с лъскави черни ботуши, предпазна жилетка и противогаз с рибешки очи, което държеше полицейска палка в едната си ръка, а в другата — спрей с парализиращ газ. Когато отмести маската и откри разгорещеното си лице, и двамата запищяха, защото това беше нещото или човекът, когото Кит Брейдънтън чакаше и от когото винаги ужасно се бе страхувал. Това беше злокобният човек. Писъците на Брейдънтън разкъсаха нишката на съня, така както силната топлина разрушава фините кристали, и той се озова в Боулдър, щата Колорадо, в апартамент на Каниън Булевард; беше лято и беше горещо, толкова горещо, че дори да си само по гащи, по цялото ти тяло пак се стича пот; срещу теб стои най-красивото момче на света — високо, стройно, загоряло от слънцето, с лимоненожълти слипове, които нежно прилепват и очертават всяка гънчица на прекрасното му дупе; знаеш, че ако се обърне, лицето му ще прилича на ангелите на Рафаел и че оная работа му е като на коня на самотния рейнджър. Дий, Силвър! Откъде го набара тоя? На събрание за расизма в Колорадския университет или в някое заведение? На стоп ли го качи? Има ли значение? Ох, толкова е горещо, но има вода, цяла кана с вода, украсена с релефни изображения на странни фигури, а до нея — хапчето, не! ХАПЧЕТО!, което ще го отведе до Хъкслиленд, както го нарича този ангел, където движещият се пръст пише, без да се помръдва, където по изсъхналите дъбови дървета растат цветя и, Бога ми, каква ерекция издува гащите ти! Бил ли е друг път Кит Брейдънтън толкова възбуден, толкова готов да се люби?

— Ела в леглото — каза той на гладкия кафяв гръб, — ела в леглото и ме оправи, а после аз ще те обслужа, и то точно както обичаш.

— Първо изпий хапчето — отговаря онзи, без да се обръща. Взимаш хапчето, водата хладенее в гърлото ти, нещо става със зрението ти и ти се струва, че всички ъгли в стаята са малко по-големи или малко по-малки от деветдесет градуса. Улавяш се, че известно време очите ти са приковани във вентилатора върху евтиното бюро, а после се отместват по-нагоре към странно накъдреното огледало, което отразява теб самия. Лицето ти изглежда почерняло и подуто, но ти не се тревожиш — така ти се привижда от хапчето, ще да е само от ХАПЧЕТО!!!!!

— Трипс — мърмориш си, — о, Боже, капитан Трипс, а аз съм то-о-олкова възбуден…

Момчето хуква. Погледът ти се плъзва по гладките му бедра и смъкнатите слипове, после се отмества нагоре, към гладкия потъмнял от слънцето корем, после още по-нагоре, към гърдите без нито един косъм; накрая се плъзва по слабичкия, жилест врат и се спира на лицето… но това е неговото лице — мършаво, щастливо, свирепо ухилено, не лице на ангел на Рафаел, а на дявол на Гоя; от празната кухина на всяко око наднича главата на усойница; ти пищиш, а той се приближава, шепнейки: „Трипс, мили капитан Трипс…“

Следваха тъмнина, лица и гласове, които не си спомняше; накрая се оказа в малката къща, построена със собствените му ръце в покрайнините на Маунтън Сити. Защото голямата революционна вълна, погълнала страната, отдавна бе отминала; повечето от амбициозните тогава младоци се бяха превърнали в стари престъпници с посивели бради; преградата на носовете им отдавна бе проядена от кокаина; това, гълъбче, си е чиста катастрофа. Историята с момчето се бе случила много отдавна, а когато живееше в Боулдър Сити, самият Кит Брейдънтън беше все още момче.

Боже мой, умирам ли?

Прогони мисълта със смъртен ужас; горещи вълни заливаха мозъка му, сякаш в главата му бушуваше пясъчна буря. Изведнъж забързаното му, плитко дишане замря — някъде долу, отвъд затворената врата на спалнята, дочу шум.

В първия миг Брейдънтън помисли, че е сирена на пожарна или на полицейска кола. С приближаването си звукът се усили; на заден план се чуваха тежки, отсечени стъпки, които прекосиха антрето, сетне дневната, а после така затопуркаха нагоре по стълбите, сякаш цяло племе диваци бягаха панически.

Кит се отпусна назад на възглавницата, лицето му се опъна в предсмъртна маска, очите му се облещиха като палачинки насред подпухналото му почерняло лице. Осъзна, че това не е никаква сирена, а писък — висок и протяжен, какъвто не може да се изтръгне от никое човешко гърло, писък на горски дух или на някакъв черен Херон, дошъл да го пренесе с лодката си през реката, която дели земята на живите от земята на мъртвите.

Сега тичащите стъпки трополяха право към него през антрето на горния етаж; дъските стенеха, скърцаха и негодуваха под тежестта на безмилостните, износени токове на ботушите. Кит Брейдънтън изведнъж разбра кой идва и нададе пронизителен писък; вратата рязко се отвори и мъжът с изтърканото дънково яке влетя в стаята; на лицето му грееше усмивка на убиец, сякаш святкаха ножове; изражението му бе щастливо като на побъркан Дядо Коледа; във високо вдигнатата си дясна ръка той размахваше поцинкована кофа.

— ХЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙИИИИИИИИИИИИИИ!

— Не! — изпищя Брейдънтън и уплашено скри лице в шепите си. — Не! Неее…!

Кофата се наклони малко напред и водата се изля, за миг струята сякаш увисна сред жълтата светлина на лампата като най-големия необработен диамант във вселената, и през нея Кит видя тъмното лице на мъжа, отразено и преобразено в лицето на безбожно ухилен трол, който току-що е изпълзял от най-черната и най-ужасната дупка на ада, за да се втурне на земята; после водата се изсипа върху него, толкова студена, че подутото му гърло в миг отново се разтвори; болният така рязко пое въздух, че с едно конвулсивно движение изрита завивките си чак в другия край на леглото, така че сега свободно можеше да се извива и мята; остри спазми — сякаш диво препускащи хрътки — раздираха цялото му тяло.

Изпищя. И още веднъж. После се отпусна треперещ; трескавото му тяло бе мокро от глава до пети, главата му пулсираше, а очите му бяха широко отворени. Гърлото му отново се превърна във възпалена цепнатина и трябваше отчаяно да се бори за глътка въздух. Втресе го и тялото му настръхна.

— Знаех си, че това ще те разхлади! — изрева с бодър глас човекът, когото Кит познаваше като Ричард Фрай. Кофата издрънча, докато Фрай я оставяше на пода.

— Казах ли ти, казах ли ти, знаех си, че туй ще да оправи работата, шефе! Сега, скъпи ми приятелю, идва ред на благодарностите, безкрайни благодарности от твоя страна към мен. Благодариш ли ми? Не можеш да говориш? Не? И все пак зная — дълбоко в себе си чувстваш, че можеш, — И-и-и-я-я-я!

Мъжът подскочи във въздуха като Брус Лий в героичен кунг-фу екшън — с разтворени колене — и за миг сякаш увисна точно над Кит Брейдънтън, както увисна и водата: сянката му легна върху мокрото горнище на пижамата на Брейдънтън и болният изписка немощно. После Ричард Фрай се приземи върху него, набучвайки го като вилица — коленете му се забиха чак под мишниците на Брейдънтън, лицето му пламтеше като факла в подземие от готически роман.

— Трябваше да те посъбудя, драги ми господине — каза Фрай. — Не ми се щеше да ме напуснеш, без да сме си побъбрили.

— …махни… махни… махни се от мен…

— Не съм върху теб, приятелю. Просто си вися над теб. Точно като големия, невидим свят.

Брейдънтън, почти припаднал от страх, само изпухтя, потръпна и отмести втренчения си поглед от това весело лице с неясни очертания.

— Трябва да си поговорим за кораби, тюлени и смола за запушване на пробойни и дали пчелите имат жило. Както и за документите, които трябва да си ми приготвил, за колата и за ключовете от колата. В твоя гараж има всичко на всичко един шевролет пикап, а аз знам, че е твой, Кити-Кити, та какво ще кажеш по въпроса?

— … те… документите… не мога., не мога да говоря… — Кит отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Зъбите му тракаха като малки птички, които цвъртят в някое дърво.

— Съветвам те да проговориш — рече Фрай и размаха палци. Те бяха с двойни стави, както и всичките му пръсти, и той ги кривеше назад-напред под всевъзможен ъгъл; тези движения като че ли напълно опровергаваха законите на биологията и физиката. — Защото, ако не проговориш, ще окача сините ти очета на ключодържателя си, а ти ще трябва да обикаляш преизподнята с куче-водач.

Притисна очите на Брейдънтън с палци и Кит безпомощно се отдръпна назад на възглавницата.

— Ако ми кажеш къде са, ще ти оставя хапчета, които ще те излекуват — предложи Фрай. — Всъщност дори ще те изправя, за да можеш да ги глътнеш. Ще те оправят, братко. Те са хапчета за всичко.

Брейдънтън, който сега трепереше не само от страх, но и от студ, се насили да изрече през чаткащите си зъби:

— Документите… са на името на Рандал Флаг. Намират се в скрина на долния етаж. Под… фотохартията.

— А кола?

Брейдънтън напрегна всичките си сили, за да се съсредоточи. Беше ли намерил кола на този човек? Всичко това му беше толкова далечно; огънят на треската изтикваше действителността на заден план, а и явно бе сторил нещо с мисловния му процес — цели файлове от паметта му липсваха. Цели отрязъци от миналото му бяха като изгорен дек с димящи жици и почернели релета. Вместо колата, за която този ужасен човек искаше да знае, в съзнанието му изскочи първата кола, която беше имал — студебейкър, модел 1953, със заострена предница, която бе боядисал розова.

Фрай нежно запуши устата на Брейдънтън с едната си ръка, а с другата прещипа носа му. Болният се замята. Изпод ръката на Фрай излизаше несвързано ломотене. Той отдръпна и двете си ръце и попита:

— Това помогна ли ти да си спомниш? Колкото и да е странно, помогна.

— Кола… — каза Кит, лъхтейки като куче. В миг светът се завихри, после се успокои отново и Брейдънтън беше в състояние да продължи. — Колата е паркирана… зад бензиностанцията… точно на излизане от града. Шосе № 51.

— На север или на юг?

— Ю… ю…

— Да, ю! Схванах. Карай нататък.

— Покрита с брезент. Бу… бу… буик. Номерата са на предната седалка. Документи на името на… Рандъл Флаг.

Той отново взе да пъхти; не можеше да каже или да направи нищо повече, освен да гледа Фрай с тъпа надежда.

— А ключовете?

— Изтривалката. Под…

Задните части на Фрай прекратиха всякакви по-нататъшни излияния от страна на Брейдънтън, настанявайки се на гърдите му. Той се намести така удобно, сякаш беше на гости у приятели и се люлееше в хамак; изведнъж Брейдънтън вече изобщо не можеше да диша, дори и слабо.

С последния си дъх той изрече само една дума:

— … моля…

— Благодаря ти — промълви Ричард Фрай/Рандал Флаг с хладна усмивка. — Кажи „лека нощ“, Кит.

Не можейки да говори, Кит така бясно въртеше очите си, че само бялото се виждаше.

— Не ме споменавай с лошо — меко каза зловещият човек, поглеждайки го отгоре. — Просто сега се налага да бързаме. Карнавалът се открива по-рано от очакваното. Започват всички състезания — „Стреляй, докато спечелиш“ и „Колелото на съдбата“. А на мен тази вечер ми върви, Кит. Усещам го, усещам го много силно. Значи трябва да бързаме.

Бензиностанцията „Коноко“ беше на два километра и половина и докато стигне дотам, стана три и петнайсет сутринта. Навън бе излязъл вятър и виеше по улиците; по пътя си Рандал Флаг видя труповете на три кучета и един човек, облечен в някаква униформа. На небето звездите светеха ярко и студено — светли искри по тъмната кожа на вселената.

Брезентът, с който беше покрит буикът, бе здраво привързан към забити в земята колчета и плющеше под напора на вятъра. Когато Флаг измъкна колчетата, платнището отлетя в нощта като огромен кафяв призрак; движеше се на изток. Въпросът бе самият той накъде ще се движи?

Стоеше до добре запазения буик, модел 1975 година — тук всички коли бяха в добро състояние, защото мястото бе сухо и те не ръждясваха — и душеше нощния въздух като койот. Въздухът бе изпълнен с аромат на пустиня, който се усеща отчетливо само нощем. Единствен буикът беше цял сред цялото това гробище от автомобилни чаркове, които напомняха на колосите на остров Пасха, самотни сред вятъра и тишината. Изоставен двигател. Автомобилен мост, като щангата на някое спортистче. Купчина гуми, в които вятърът свиреше така, сякаш бухаше бухал. Напукано стъкло. И какво ли още не.

Най-лесно му беше да мисли, заобиколен от подобни „кулиси“. На такава сцена всеки можеше да играе Яго.

Заобиколи буика и прекара ръка по назъбения капак на купчината желязо, която може и да е била мустанг едно време. „Хей, ти, малка кобро, не знаеш ли, че ще ги свършиш…“ — тихичко си пееше той. Ритна един огънат радиатор с прашния си ботуш и пред него грейна шепа скъпоценни камъни, които така блещукаха, сякаш му намигаха; рубини, смарагди, перли с големината на гъше яйце, диаманти като звездите на небето. Щракна с пръсти. Те изчезнаха. А той накъде да изчезне?

Вятърът виеше през счупеното прозорче на стар плимут, а вътре шумоляха животинки.

Наблизо прошумя нещо друго. Флаг се обърна — беше Брейдънтън, само по невъзможни жълти слипове; шкембето му бе увиснало над ластика на слиповете, като застинала за миг лавина. Брейдънтън се приближаваше към него през купищата старо желязо на Детройт. Някаква пружина прободе крака му — сякаш го приковаха на кръста, но от раната не потече кръв. Пъпът му се блещеше като черно око.

Мрачният човек щракна с пръсти и Брейдънтън изчезна.

Той се ухили и закрачи към буика. Опря глава в извивката на покрива над дясната предна врата. Времето си минаваше. Изведнъж се изправи, все още ухилен. Знаеше къде ще отиде.

Седна зад волана и натисна педала за газта няколко пъти, за да качи бензин в карбуратора. Моторът се съживи и стрелката на горивомера достигна максималното си положение. Флаг потегли и обиколи бензиностанцията; предните му фарове за миг осветиха още два смарагда — очите на котка, които светеха предпазливо иззад високата трева край дамската тоалетна. Котката бе налапала омаломощена малка мишка. При вида на ухиленото като луна лице, което се бе подало от предния ляв прозорец на колата, тя изпусна лакомството си и побягна. Рандал се разсмя високо на глас — както се смеят хората без тревоги, които си мислят само хубави неща. Там, където алеята на бензиностанцията се включваше в магистралата, той зави надясно и потегли на юг.