Стивън Кинг
Сблъсък (32)

29.

Същата тази вечер, която Лари прекара с Рита Блейкмур, а Франи Голдсмит спа сама, сънувайки странно пророческия си сън, Стюарт Редман чакаше Елдър. Беше го чакал три дни — тази вечер Елдър не го разочарова.

Малко след дванадесет на обед на 24-ти Елдър бе дошъл заедно с двама помощници и бе отнесъл телевизора. Докато мъжете го изнасяха, Елдър стоя до Стю с насочен пистолет, прилежно опакован в найлон. Но до този момент Стю нито бе искал, нито бе имал нужда от телевизор — и без това даваха безброй глупости. Нямаше нужда да прави каквото и да било, освен да стои до зарешетения прозорец и да гледа надолу към града и реката. Както пееше онзи човек: „Не ти трябва синоптик, за да разбереш накъде духа вятърът.“

Комините на текстилната фабрика вече не бълваха дим. Шарените петна и цветните водовъртежи по реката бяха изчезнали и водата отново течеше бистра и чиста. Повечето коли, които сега блестяха като играчки в далечината, напуснаха паркинга на фабриката и не се върнаха повече. Вчера, на 26-ти, през бариерата минаха много малко коли, които трябваше да се провират между местата за паркиране като скиори на слалом. Не се появи нито един автокран, който да разчисти изоставените автомобили.

Центърът на града се простираше под прозореца като релефна карта и изглеждаше напълно безлюден. Градският часовник, който бе отброявал часовете на затворничеството на Стю, замлъкна в девет тази сутрин — мелодийката, която се чуваше, преди да удари точният час, бе прозвучала провлачено и странно, сякаш излизаше от музикална кутийка, потопена под водата. В някаква постройка, вероятно крайпътно кафене или смесен магазин, намираща се на изхода от града, избухна пожар. Огънят танцува на воля цял следобед, към синьото небе се издигаха вълма черен пушек, но пожарните коли не пристигнаха да го изгасят. Стю предположи, че ако сградата не бе заобиколена отвсякъде с асфалтиран паркинг, досега половината град щеше да е изгорял.

Тази вечер развалините още димяха, макар че следобед припръска дъжд.

Стю смяташе, че последната заповед на Елдър беше да го убие — и защо не? Щеше да бъде просто един труп повече, а сега знаеше тяхната малка тайна. Не можеха да открият лекарство, но и не можеха да открият по какво неговият организъм се различава от всички други, които се бяха поддали на болестта. Може би мисълта, че ще останат няколко безценни живи човешки същества, които ще узнаят тайната им, изобщо не бе влизала в сметките им. Той беше като бримка в плетката и затова се бе оказал заложник на шайка долни мръсници.

Сигурен беше, че герой от телевизионен сериал или от роман би измислил как да се измъкне; по дяволите, дори реални хора биха се справили, но той не беше от тях. Накрая реши, с някакво паническо примирение, че единственото, което може да направи, е да изчака Елдър и просто да бъде готов.

Присъствието на Елдър беше явен знак, че тази база е заразена с нещото, което служещите понякога наричаха „синева“, а понякога „супергрип“. Сестрите се обръщаха към човека, когото очакваше, с „д-р Елдър“, но той не беше лекар. Беше около петдесет и пет годишен, с пронизителни очи и нямаше капка чувство за хумор. Никой от лекарите, които идваха преди, не бе заплашвал Стю с пистолет. Елдър го уплаши, защото с такъв човек не можеш да се разбереш нито разумно, нито с молба. Елдър чакаше заповеди. Когато дойдеха, щеше да ги изпълни. Той беше оръдието — армейски вариант на момче за всичко от най-долните кръгове на мафията — и никога не би му дошло наум да поставя заповедите под съмнение от гледна точка на събитията.

Веднъж, преди три години, Стю купи книга, наречена „По реката“, за да я изпрати на свой племенник в Уейко. Приготви кутия, в която да сложи книгата. После, понеже мразеше да опакова подаръци дори повече, отколкото мразеше да чете, разлисти книгата, канейки се да й хвърли едно око, за да види за какво става дума. Прочете първата страница, после втората… — а после бе омагьосан. Стоя цяла нощ, пи кафе и пуши и изобщо не се откъсваше от книгата, както правят хората, които много-много не са свикнали да четат просто заради удоволствието от четенето. „Боже мили, беше за някакви зайци. Най-глупавите, най-страхливите животни на Божията земя… само че тоя, дето беше написал книгата, ги беше накарал да изглеждат по-различни. На човек му пукаше за тях. Ще й се не види, беше адски хубава история.“ Стю, който четеше със скоростта на охлюв, я свърши само за два дни.

Най-ясно си спомняше фразата: „да блокираш“, или само „блокирал“. Веднага разбра за какво става дума, защото бе виждал много „блокирали“ животни, а и беше прегазил няколко на магистралата. Животно, което е блокирало, се сгушва насред платното с присвити уши, гледа колата, която лети към него, неспособно да избяга от задаващата се сигурна смърт. Сърните блокират само като насочиш фенерче към очите им. Силната музика има същия ефект върху миещите мечки, а непрекъснатото почукване по клетката ще подейства така на папагала.

Елдър караше Стю да се чувства точно по този начин. Когато се вгледаше в безизразните му сини очи, младият мъж започваше да усеща как цялата му воля се изпарява. Вероятно Елдър дори нямаше да има нужда от пистолета си, за да се отърве от него. Вероятно бе карал курсове по карате, савате и обща теория на мръсните номера. Какво би могъл да направи срещу такъв противник? Дори само мисълта за Елдър караше волята му сама да желае да се изпари. Блокирал. Беше хубава дума за описание на душевно заболяване.

Червената лампичка над вратата светна точно в десет часа сутринта и Стю почувства как по ръцете и лицето го избива пот. Така беше винаги, когато лампичката светваше, защото все някога Елдър ще бъде сам. Ще бъде сам, защото няма да иска свидетели. Може би някъде имаше пещ за кремиране на жертвите от епидемията. Щрак. Няма вече игрички на дребно. Елдър влезе. Беше сам.

Стю седеше на болничното легло, опрял ръка на стола. При вида на Елдър усети познатото прилошаване. Почувства също неистово желание да излее водопад от несвързани молби, макар да знаеше, че от подобни думи няма да има никаква полза. Лицето зад прозрачната маска на белия костюм бе безмилостно.

Сега всичко му изглеждаше много ясно, много живо и много бавно. Едва ли не чуваше как очите му се въртят в меките си дъна, докато погледът му следи влизащия в стаята Елдър. Той беше огромен, набит мъж и херметичният костюм беше доста опънат по тялото му. Дулото на пистолета, който държеше, беше с размерите на фуния.

— Как се чувстваш? — запита Елдър и дори през миниатюрния високоговорител Стю чу, че другият говори на нос. Беше болен.

— Както преди — отвърна Стю и чак се изненада от безизразния си глас. — Кажи, кога ще се махна оттук?

— Съвсем скоро.

Елдър бе насочил пистолета си към Стю — не точно срещу него, но всъщност и срещу него. Сетне сподави една кихавица.

— Не си от разговорливите, а?

Стю сви рамене.

— Обичам това качество. Тези, дето много приказват, са пъзльовци и само мрънкат и се оплакват. Току-що получих вест за теб, господин Редман, преди около двадесет минути. Е, заповедта не е чак толкова въодушевяваща, но според мен въпросът ти се урежда.

— Каква заповед?

— Ами, наредиха ми да…

Очите на Стю се плъзнаха над рамото на Елдър към занитената каса на пневматичната врата.

— Боже мили! — възкликна той. — Там има един шибан плъх; какво е това ваше заведение, дето щъкат плъхове?

Елдър се обърна и за миг Стю бе прекалено замаян от успеха на лъжата си, за да действа решително. После се изсули от леглото и докато Елдър се обърне отново към него, сграбчи стола с двете си ръце. Очите на мъжагата се разшириха тревожно. Стю вдигна стола над главата си, пристъпи напред и го запрати срещу другия, като вложи в удара цялата си сила.

— Върни се там! — изкрещя Елдър. — Не…

Столът се стовари с трясък върху дясната му ръка. Пистолетът изгърмя, разкъсвайки опаковката, и изсвири куршум, който одраска пода. После оръжието падна и отново изгърмя. Стю се опасяваше, че може да разчита още най-много на един удар със стола, преди Елдър да е успял да дойде на себе си. Налагаше се да бъде абсолютно точен. Вдигна стола високо и удари доктора с все сила, сякаш замахваше с бейзболна бухалка. Елдър се опита да повдигне счупената си дясна ръка, но не успя. Краката на стола разбиха шлема на белия му костюм. Парчета от пластмасовата маска се забиха в очите и носа му. Той изрева и политна назад. Претърколи се, застана на четири крака и залази по пода да търси пистолета, който беше някъде по килима. Стю му нанесе последен удар по тила.

Елдър припадна. Пъхтейки, Стю се пресегна и сграбчи пистолета. Отстъпи назад и го насочи към простряното на пода тяло, но то не помръдваше.

За миг в главата му проблесна кошмарна мисъл: „Ами ако заповедта на Елдър е била не да ме убие, а да ме освободи? Но това няма никакъв смисъл, нали? Ако заповедта е била за освобождаване, то защо ще говори за мрънкане и оплакване? Защо ще нарича заповедта «не чак толкова въодушевяваща»?“ Не — Елдър е изпратен тук да го убие. Цял разтреперан, Стю погледна проснатия на пода човек. Помисли си, че ако той сега се надигне, може би няма да го улучи с нито един от петте куршума, дори да стреля от упор. Само че не смяташе, че това ще се случи. Нито сега, нито когато и да било.

Изведнъж необходимостта да излезе го сграбчи така силно, че той едва не хукна слепешката през пневматичната врата навън, без да го е грижа какво има зад нея. Бе стоял заключен повече от седмица и единственото, което искаше сега, беше да подиша чист въздух, а след това да се махне далеч, далеч от това ужасно място.

Но все пак се налагаше да действа предпазливо. Приближи се до вратата и натисна копчето, на което пишеше „ЦИКЪЛ“. Включи се въздушна помпа, побръмча и външната врата се отвори. Зад нея се виждаше малка стая, в която имаше само едно бюро. Върху него бяха сложени няколко медицински картона и… неговите дрехи. Тези, с които бе облечен, когато пътуваха със самолета от Брейнтри към Атланта. Ужасът отново го докосна с ледените си пръсти. Тези неща без съмнение са щели да бъдат изгорени в крематориума заедно с него. Картоните, дрехите. Сбогом, Стюарт Редман. Стюарт Редман щеше да се превърне в спомен. Всъщност…

Отзад се чу лек шум и той се обърна светкавично. Елдър се влачеше към него, прегърбен и с отпуснати ръце. От изтичащото му око стърчеше заострено късче плексиглас. Устните му бяха разтегнати в усмивка.

— Не мърдай! — извика Стю и насочи пистолета, но макар да го държеше с две ръце за по-сигурно, дулото трепереше. По нищо не личеше Елдър да го е чул. Продължаваше да се приближава.

Стю трепна и дръпна спусъка. Пистолетът подскочи в ръцете му, а Елдър спря. Усмивката се бе превърнала в гримаса, сякаш изведнъж бе покосен от сълзотворен газ. В горната част на белия костюм имаше малка дупка. Елдър се олюля и се строполи с трясък. За миг Стю се втренчи в него като вкаменен; после, препъвайки се, влезе в стаята, където личните му вещи бяха натрупани на бюрото.

Натисна дръжката на вратата в другия край на помещението; не беше заключена. Зад нея се откри коридор с флуоресцентни лампи, които светеха приглушено. В другия му край беше асансьорната площадка, а горе-долу в средата, до гише, подобно на регистратура, стоеше изоставена болнична носилка на колела. Отнякъде се чуваше слабо стенание. Някой кашляше; звукът бе остър, стържещ и сякаш никога нямаше да стихне.

Стю се върна в стаята, взе си дрехите и ги пъхна под мишница. После излезе, затвори вратата и тръгна по коридора. Ръката, в която стискаше пистолета на Елдър, беше потна. Когато стигна до носилката, се обърна, обезкуражен от пустотата и тишината наоколо. Кашлянето бе престанало. Стю все още очакваше Елдър да се появи зад него, пълзейки или лазейки по корем, твърдо решен да изпълни докрай категоричната заповед. Почувства, че копнее за познатите тесни стени на болничната стая.

Стенанието прозвуча отново, този път по-силно. От площадката при асансьора под прав ъгъл към този коридор започваше друг и там, опрян на стената, стоеше човек — Стю разпозна един от медицинските работници, които се грижеха за него. Лицето му бе подуто и почерняло, а гърдите му се издигаха и спускаха бързо и шумно. Щом Стю го погледна, той застена отново. Зад него имаше мъртвец, свит на кълбо. По-нататък по коридора се виждаха още три трупа, един от които на жена. Човекът — Вик, Стю си спомни, че името му е Вик — отново се разкашля.

— Исусе Христе, ти какво правиш навън? Не ти е тук мястото.

— Елдър дойде да се погрижи за мен, но вместо това аз се погрижих за него. Имах късмет, че беше болен.

— Боже мили, дано действително да си късметлия — рече Вик и от гърдите му се откърти нов пристъп на раздираща кашлица, този път по-слаба. — Ох, майко, боли ме, не можеш Да си представиш как ме боли! Каква гадост се оказа това нещо. Христосе, спасителю наш!

— Слушай, мога ли направя нещо за теб? — смутен попита Стю.

— Ако искаш да ми помогнеш, опри пистолета в ухото ми и дръпни спусъка. Разкъсвам се отвътре.

Той отново се закашля, а после започна да стене безпомощно. Но Стю не можеше да изпълни молбата му, а Вик продължаваше да хрипти; звукът направо го побъркваше. Затича към асансьора, далеч от лицето, почерняло като луната, когато навлиза в затъмнение, и почти очакваше Вик да извика след него с онзи писклив и безпомощно праведен глас, който болните използват почти винаги, когато искат нещо от здравите. Но Вик продължи само да стене, а това май беше дори по-лошо.

Вратата беше затворена и кабинката вече слизаше надолу, когато на Стю изведнъж му дойде наум, че тук може да има някакъв капан. Те действаха светкавично. Може би отровен газ или пък прекъсване в електрическата верига, при което въжетата се освобождават, асансьорът полита надолу и се разбива в шахтата. Застана в средата на кабината и се заоглежда нервно за скрити отдушници или пролуки. Клаустрофобията го галеше с гумената си ръка и в миг асансьорът вече му изглеждаше не по-голям от телефонна будка, а после се смали и до размерите на ковчег. Някой да се нуждае от предсрочно погребение?

Протегна пръст да натисне бутона „СТОП“, но се запита каква ли би била ползата, ако в момента асансьорът е между етажите. Преди да успее да си отговори, кабинката се плъзна меко и спря нормално.

„Ами ако там има въоръжени хора?“ — запита се Стю. Но когато вратата се плъзна встрани и се отвори, видя, че единственият пазач е мъртва жена в униформа на медицинска сестра. Тя също беше свита на кълбо и лежеше пред врата с надпис „ЖЕНИ“. Стю я гледа толкова дълго, че вратата на асансьора отново започна да се затваря. Той протегна ръка и вратата послушно се върна назад. Той излезе от асансьора. В дъното на фоайето имаше Т-образно разклонение и Стю се запъти натам, като заобиколи отдалеч сестрата.

Зад себе си чу шум, който го накара да се обърне рязко с вдигнат пистолет, но там нямаше никой — просто вратата на асансьора пак се затваряше. Загледа се в нея, преглътна мъчително и пак продължи. Гумената ръка се появи отново и започна да подръпна гръбначния му стълб в основата, сякаш беше струна, и да му припява да върви по дяволите с тъпата си идея да ходи, вместо да тича, и по-добре бързо да се омита оттук, преди някой… или нещо да го спипа. Ехото от стъпките му в полутъмния коридор на административното крило му правеше прекалено зловеща компания — „Идваш да си поиграем ли, Стюарт? Много добре.“ Покрай него се редяха врати с матови стъкла, всяка със своя надпис — Д-Р СЛОУН; КАРТОТЕКА И КОПИЯ ОТ ДОКУМЕНТИ; ГОСПОДИН БАЛИНДЖЪР; МИКРОФИЛМ; КСЕРОКС, ГОСПОЖА УИГС. „Госпожа Перукова от зелевата леха“ — помисли си Стю.

На разклонението имаше чешма, но топлата, хлорирана вода накара стомахът му да се преобърне. Наляво нямаше изход; на облицованата с плочки стена висеше табела с надпис с оранжева стрелка отдолу: „КЪМ БИБЛИОТЕКАТА“. Коридорът в тази посока нямаше край. На около петдесетина метра се виждаше тяло на мъж в бял костюм, което изглеждаше като захвърлено на пустинен плаж.

Стю вече едва се контролираше. Зданието беше много, много по-голямо, отколкото си го бе представял. Не че можеше да вади заключения от впечатленията си, когато го приемаха — които се ограничаваха с две зали, асансьор и стая. Сега сградата му изглеждаше с размерите, на доста голяма областна болница. Можеше с часове да се влачи из нея, придружаван от ехото на кънтящите си стъпки, и от време на време да намира по някой труп. Бяха разхвърляни наоколо като награди, раздавани в ужасяващо търсене на съкровища. Спомни си как отведе Норма — съпругата си — в огромна болница в Хюстън; тогава откриха, че е болна от рак. Там навсякъде по стените имаше план на сградата със стрелкичка, която сочи към една точка. На всички стрелкички бяха изписани думите „ВИЕ СЕ НАМИРАТЕ ТУК“. Слагаха ги хората да не се губят. Както той се беше загубил сега. Беше се загубил. „Боже, колко лошо! Колко лошо!“

— Не се разкисвай точно когато си почти свободен — каза той и думите му отекнаха в тишината, странно бездушни. Не бе искал да ги изрича гласно и случилото се го потисна още повече.

Обърна се надясно, загърбвайки библиотеката, мина покрай други врати, откри друг коридор и тръгна по него. Все по-често се обръщаше, за да се убеди, че никой — да речем, Елдър — не го следва, но не можеше да повярва, че е сам. Коридорът свърши пред затворена врата с надпис: „РАДИОЛОГИЯ“. На дръжката на вратата, написан на ръка, висеше следният надпис:

ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ

РАНДАЛ

Върна се и надникна зад ъгъла към коридора, откъдето бе дошъл. Мъртвото тяло в херметичен костюм беше толкова далеч, че изглеждаше миниатюрно, не по-голямо от точица, но като го видя там, така непроменимо й вечно, на Стю му се прищя да избяга колкото се може по-бързо.

За втори път обърна гръб на този коридор и се запъти надясно. На двайсетина метра отново го очакваше Т-образно разклонение. Пак сви надясно и мина покрай още стаи. Коридорът го отведе пред микробиологичната лаборатория. В едно от отделенията млад човек по слипове лежеше проснат на бюрото си. Беше в кома, от носа и устата му течеше кръв. Гърдите му свиреха като октомврийски вятър в изсъхнали царевични стебла.

Тогава Стю затича, от един коридор в друг, като се убеждаваше все повече и повече, че изход няма — поне на този етаж. Ехото от стъпките му го преследваше; струваше му се, че или Елдър, или Вик е останал жив точно толкова време, че да успее да изпрати цял взвод военна полиция по петите му. Но това внушение бе заменено от друго, което Стю свързваше със странните си сънища от последните няколко нощи. То го завладя така силно, че вече не смееше да се обърне — страхуваше се, че ще види фигура в бял костюм, която тича след него; фигура в бял костюм, зад чиято маска от плексиглас вместо лице има само чернота. Ужасяващо привидение, наемен убиец, изникнал от нечие лудешко подсъзнание, пратеник от космическото пространство.

Пъхтейки, Стю сви зад ъгъла, пробяга с всичка сила цели три метра, преди да осъзнае, че коридорът свършва, и се блъсна във вратата, на която имаше табела с надпис: „ИЗХОД“.

Блъсна резето, убеден, че няма да успее дори да го помръдне, но то поддаде и вратата се отвори лесно. Стю слезе четири стъпала и стигна до друга врата. От лявата страна на площадката стълбите продължаваха надолу и там цареше пълна тъмница. Горната половина на втората врата беше от обикновено стъкло, но укрепена с телена мрежа. Отвън тъмнееше нощта — красива, мека лятна нощ, изпълнена с цялата свобода на света.

Стю продължаваше да гледа навън като прикован, когато нечия ръка се протегна от непрогледния мрак на стълбището и сграбчи глезена му. Той пое рязко въздух и в гърлото му сякаш се заби трън. Усещаше стомаха си като къс лед и когато се огледа, в мрачината долу забеляза омазано с кръв, ухилено лице, което бе обърнато към него.

— Слез при мен да си хапнем пиле, хубавецо — прошепна хриплив, угасващ глас. — Тук е тооолкова тъмно…

Стю изкрещя и се опита да се отскубне. Хилещото се същество не го пускаше и продължаваше да говори, да гримасничи и да се киска. От ъглите на устата му се стичаше кръв или жлъч. Той се опита да се отскубне, после ритна ръката с все сила. Лицето, което надничаше от мрака, изчезна. Първо се чуваха само глухи удари от падането, а после започнаха и писъците. От болка или от ярост, това Стю не знаеше. А му беше и все едно. Той блъсна външната врата с рамо. Тя с трясък се отвори и младият мъж политна навън и размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Ала не успя и се строполи върху циментената пътека. Мъчително бавно се изправи в седнало положение. Виковете зад него бяха секнали. Хладният вечерен ветрец лъхна лицето му и изсуши потта по челото му. Той погледна тревата и цветните лехи, сякаш никога в живота си не бе виждал нещо подобно. Никоя нощ досега не бе имала такъв прекрасен аромат. В небето плуваше полумесецът. Стю погледна нагоре към него с благодарност, сетне тръгна през подяната към пътя, който водеше надолу към град Стовингтън. Тревата бе посипана с роса. Долавяше шепота на вятъра в елите.

— Аз съм жив — обърна се Стю Редман към нощта и заплака. — Жив съм, слава на Бога, благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи, благодаря ти…

Леко олюлявайки се, той тръгна по шосето.