Стивън Кинг
Сблъсък (31)

28.

В хладилника имаше ягодов пай, увит в прозрачно фолио. Франи дълго го съзерцава с невиждащ, празен поглед, но накрая все пак го извади. Сложи го на кухненския плот и отряза крайчето. Докато слагаше парчето в чинийка, една ягода пльосна на плота. Франи я взе и я лапна. После избърса петното от сока с кухненския парцал. Зави остатъка от пая с фолиото и го пъхна обратно в хладилника.

Обърна се да вземе чинийката и погледът й попадна върху поставката за ножове, която се състоеше от две магнитни пластини и бе монтирана на стената до скарата за съдове. Баща й я беше правил. Ножовете висяха с остриетата надолу и отразяваха лъчите на следобедното слънце. Погледът й дълго остана прикован върху тях с все същото празно, сякаш любопитно изражение; тя не спираше да мачка престилката, вързана на кръста й.

Най-после, след петнайсет минути, си спомни, че правеше нещо. Какво ли? Без всякаква връзка й хрумна стих от Светото писание, по-скоро перифраза: „Преди да махнеш прашинката от окото на ближния си, погрижи се за гредата в своето.“ Замисли се над него. Прашинка? Греда? Думата винаги я притесняваше. Каква греда? Лунен лъч?^[1] Греда на покрив? Имаше освен това лъчи от фенерче и грейнали лица, имаше и един кмет на Ню Йорк на име Бийм, да не говорим за песента, която беше научила в лятното библейско училище — „Ще му бъда като слънчев лъч“.

… преди да махнеш прашинката от окото на ближния… Само че не беше око, а пай. Обърна се и видя, че по парчето лази муха. Отпъди я. Госпожа Муха, бай-бай, ще трябва да се разделиш с Франиния пай.

Дълго се взира в чинийката. Баща й и майка й бяха мъртви, знаеше го добре. Майка й почина в болницата в Санфорд, а баща й, в чиято работилница някога, преди много време, едно момиченце се бе чувствало прекрасно, лежеше мъртъв в леглото си на горния етаж. „Защо ли всички думи се римуват? Идват и отлитат, отвратително профански стихчета, като идиотските кошмари, които човек бълнува при треска: «Моето куче има бълхички, те му хапят черните ушички…»“

Франи изведнъж дойде на себе си. Разтърси я див ужас. Миришеше на изгоряло. Нещо се бе подпалило. Извърна се рязко и видя тигана с пържени картофи, който бе сложила на котлона, а после бе забравила. Над съда се стелеше облак вонлив дим. Във всички посоки яростно пращеше мазнина и когато капките падаха върху нажежената плоча, припламваха за миг, сякаш невидима ръка щракаше невидима запалка. Дъното на тигана беше почерняло.

Посегна да го отмести, но веднага изохка и отдръпна ръка — дръжката ужасно се беше нагорещила. Грабна кухненската кърпа, намота я около ръкохватката и бързо изнесе съда с все още гневно съскащата мазнина през задната врата. Остави го на най-горното стъпало на верандата. Наоколо ухаеше на орлови нокти и бръмчаха пчели, но Франи не забелязваше почти нищо. В миг сякаш нещо прониза плътната пелена, която бе приглушила всичките й усещания през последните четири дни, и я обхвана неистов страх. Страх? Не, тих ужас — бе на косъм от паниката.

Спомни си как обели картофите и ги сложи да се пържат. Чак сега си спомни. Но преди малко, за минута просто… ох! Просто беше забравила.

Стоеше на верандата и продължаваше да стиска кухненската кърпа, като се мъчеше да проследи за какво бе мислила, след като сложи картофите да се пържат. Струваше й се, че е нещо много важно.

Значи, най-напред си мислеше за пържените картофи — че не са кой знае колко хранителни, когато се ядат просто така. После си каза, че ако „Макдоналдс“ на шосе № 1 беше отворен, нямаше да й се налага сама да си пържи картофи, а можеше да хапне и сандвич. Само да се качи в колата и да отскочи до там — можеше да си вземе „за вкъщи“, дори без да слиза. Например хамбургер и големи картофки, онези в червената опаковка с капчици мазнина отвътре. „Несъмнено са нездравословни, но сто процента действат успокоително. Пък и на бременните жени понякога им се приискват странни неща.“

Кръгът на мислите й се затвори. „Странните неща“ й припомниха за ягодовия пай, скътан в хладилника. Изведнъж й се стори, че в този миг иска ягодов пай повече от всичко на света. Дори си беше отрязала парче, само че преди да се захване с него, пред очите й се бе изпречила поставката за ножове, която баща й направи за майка й — госпожа Едмънтън, жената на доктора, толкова я хареса, че Питър подари същата и на нея по-миналата Коледа. После мисълта й просто… се изгуби. Прашинки… греди… мухи…

— О, Боже! — обърна се тя към задния двор и неоплевената градина на баща си. Седна на стъпалото, закри лице с престилката и заплака.

Когато сълзите секнаха, се почувства малко по-добре, но все още се страхуваше. „Откачам ли? Така ли се чувства човек, когато изпада в нервна криза, или както там му казват?“

Изглежда, че откакто баща й почина снощи в осем и половина, способността й да се съсредоточава я бе напуснала. Забравяше какво прави, мисълта й се губеше; понякога просто се заседаваше без нищо определено в главата, осъзнавайки присъствието на околния свят не повече, отколкото би го осъзнавала една зелка.

Когато баща й си отиде, Франи дълго седя до леглото му. По някое време слезе долу и пусна телевизора. Без определена цел — както се казва, идеята беше добра за момента. Работеше само един канал — WCSH, филиалът на NВС в Портланд. Излъчваха някакво смахнато шоу, което имитираше съдебен процес. Един негър — като от най-кошмарния лов на негри, който някой куклуксклановец може да си представи — уж линчуваше бели хора, а публиката в залата ръкопляскаше. Разбира се, беше измислица — по телевизията не показват такива неща, ако са истински, но изобщо не изглеждаше да е така. Всичко това налудничаво й напомняше на „Алиса в страната на чудесата“, само че вместо Царицата да крещи „Отсечете им главите!“, някой друг крещеше… какво ли? И кой беше? „Може би Черният принц — предположи Франи. — Макар че този черньо с препаска около слабините не прилича много на принц.“ След известно време — Франи не можеше да си спомни точно колко — в студиото нахлуха други мъже и се разрази истинска престрелка, още по-реалистична и от линчуването. Мъже с почти откъснати от едрокалибрени куршуми глави отхвръкнаха назад и падаха, а от прерязаните им гърла на тласъци избликваше ярка алена кръв. Спомни си как в обърканото й съзнание отнякъде се бе появила мисълта, че на екрана от време на време трябва да се появява червеният надпис, който предупреждава родителите или да слагат децата да спят, или пък да сменят канала. „Всъщност може би WCSH така и така ще изгуби правото да излъчва. Това шоу наистина представлява ужасно кървава гледка.“

Когато камерата се насочи към прожекторите на тавана на студиото, Франи изключи телевизора и легна на дивана, вторачена в тавана. Бе заспала там и тази сутрин се събуди почти убедена, че снощният кошмар я е преследвал дори и насън. „Точно така, всичко се е превърнало в кошмар, изпълнен с тревога без всякаква видима причина.“ Започна се със смъртта на майка й; смъртта на баща й само усили вече съществуващото усещане. „Съвсем като в «Алиса» — всичко става все по-любопитно.“

Наскоро се бе състояло голямо градско събрание и баща й беше там, макар вече да се разболяваше. Франи, която не беше на себе си и се чувстваше като пияна — макар физически да бе напълно здрава — отиде с него. Общинската зала беше претъпкана. Имаше много повече хора, отколкото на събранията в края на февруари и началото на март. Мнозинството от присъстващите кихаха, кашляха и бършеха носовете си. Всички бяха уплашени и готови да избухнат при най-дребния повод. Говореха високо и прегракнало. Ставаха. Размахваха заплашително пръст. Говореха надуто. А мнозина — и то не само жени — плачеха.

Взето бе решение градът напълно да се изолира и да не се дава достъп на никого. Жителите могат да го напускат, стига да са наясно, че после не могат да се върнат. Пътищата, по които се влиза и излиза — най-вече федерално шосе № 1 — да се барикадират с коли (след половинчасова бурна разправия накрая обаче все пак се реши да бъдат използвани камионите на градското строително управление) и да се охраняват от въоръжени доброволци. Онези, които искат да се придвижат по шосе № 1 на север или на юг, да бъдат насочвани съответно към Уелс или към Йорк, откъдето да се прехвърлят на междущатско шосе № 95 и по този начин да заобиколят Огънкуит. Ако все пак някой се опита да се промъкне, да се стреля по него.

— И да бъде убит? — попитаха от залата.

— Има си хас и да не бъде — отвърнаха неколцина други.

Една малка група от двайсетина души, поддържаше мнението, че заразените вече хора трябва веднага да напуснат града. Те бяха оборени единодушно, защото до 24 юни вечерта, когато се състоя събранието, почти всички вече бяха болни или имаха болни близки и приятели. Мнозина вярваха на обещанията по телевизията, че скоро ще има ваксина. „А ако по някакво чудо всичко се размине и се окаже, че сме отишли твърде далеч и сме изхвърлили близките си като бездомни кучета, тогава как ще се погледнем после в очите?“ — настояваха те.

Тогава да изхвърлим болните от лятното селище — предложи някой.

Но мнозинството беше непреклонно — „Поддръжката на училищата, пътищата и обществените плажове, както и помощите за бедните идват от данъците на вилите. Освен летния бизнес има много други предприятия, които просперират благодарение на натрупаните през сезона приходи. Ако се отнасяме към летовниците така безцеремонно, можем да бъдем сигурни, че няма да се върнат никога повече. Ще трябва да ловим раци и да ровим за миди в калта след отлива, за да се изхранваме.“ Идеята да се изгонят курортистите бе отхвърлена почти единодушно.

Пътищата бяха затворени още същата вечер. На 25-ти, още преди изгрев слънце дори, бяха ранени няколко души, а трима-четирима — убити. Повечето се движеха на север — стичаха се от Бостън, обезумели от страх, сграбчени от паниката. Връщаха се към Йорк, без да протестират, и плащаха таксата за другата магистрала. Някои нещастници обаче не бяха в състояние да разберат за какво става дума и се опитваха да минат направо през барикадите или пък да заобиколят по банкета. Но не ги пуснаха по-нататък.

Само че до вечерта повечето от пазачите също се разболяха. Очите им блестяха трескаво от високата температура и току някой стискаше пушката между коленете си, за да се изсекне. Други пък най-ненадейно падаха на земята в безсъзнание — както се случи с Фреди Деланси и Къртис Бийчам — и ги откарваха в импровизираната лечебница на върха на хълма, където по-късно умираха.

Вчера сутринта бащата на Франи, който се изказа на събранието против идеята да се блокират пътищата, си легна, Франи остана да се грижи за него. Той не й позволи дори да издума за лечебницата.

— Ако умирам — каза й, — поне нека да бъде тук, у дома, почтено и на спокойствие.

Следобед уличното движение почти замря. Гюс Динсмор, пазачът на платения паркинг до плажа, предполагаше, че пътят е задръстен от внезапно спрели коли, така че дори и най-умелите шофьори (или шофьорки) няма да успеят да се измъкнат. И добре че беше така, защото на 25-ти следобед едва ли имаше и двайсет души, които да са в състояние да пазят бариерите. Гюс, който до вчера беше съвсем здрав, вече имаше силна хрема. Всъщност освен Франи единственият здрав човек в града беше Харолд — шестнайсетгодишният брат на Ейми Лодър. Самата Ейми почина точно преди градското събрание. Сватбената й рокля висеше необличана в гардероба.

Днес Фран не беше излизала и не беше виждала никого, откакто вчера следобед Гюс намина да я види. Тази сутрин чу няколко коли и два последователни пушечни изстрела, но това беше всичко. Пълната тишина усилваше усещането за нереалност, което я бе обзело.

„Сега пък и тези проблеми, които трябва да реша.. Мухи… очи… сладкиш.“ Изведнъж установи, че слуша внимателно шума на хладилника. Той имаше автоматична приставка за лед и през около двайсет секунди, когато изпадаше поредното кубче, се чуваше глухо тупване.

Седя така почти час — с чинията пред себе си, продължавайки да се чувства замаяна. Лека-полека в главата й започна да се върти нова мисъл, или по-точно две мисли, които хем бяха свързани, хем нямаха нищо общо. „Да не би зад тях да се крие нещо друго?“ — запита се тя. Продължавайки да се вслушва в шума от падащите бучки в машинката за лед, Франи се опитваше да си отговори на въпроса. Първо, че баща й си бе отишъл. Беше починал у дома и ако знаеше, сигурно щеше да е доволен. Другото беше свързано с днешния ден — прекрасен летен ден, просто идеален. В такива дни на мейнското крайбрежие идваха туристи. Не за да се къпят, защото водата никога не е достатъчно топла, а просто да се порадват на хубавото време.

Грееше ярко слънце. Франи виждаше термометъра от външната страна на задния кухненски прозорец. Живакът показваше малко над 26 °С. Беше прекрасен ден и баща й бе починал. „Звучи мелодраматично, но какво друго би могло да означава?“ Смръщи се. Във вторачения й поглед се четеше объркване. Опита се да заобиколи странния въпрос, но вниманието й отново и отново се връщаше към него. Денят беше прекрасен и топъл, а баща й бе мъртъв. Изведнъж Франи прозря какво означава това и присви очи, сякаш някой я удари. Неволно сграбчи покривката и я дръпна рязко, при което чинията отхвръкна на пода и се разби с трясък. Франи изпищя и посегна към лицето си. Пръстите й оставиха яркочервени бразди. Замаяното, безразлично изражение изчезна от очите й и те заблестяха силно, сякаш някой й бе ударил шамар или пък бе поднесъл шишенце амоняк под носа й. „Не мога да държа труп вкъщи. Не и посред лято.“ Полека-лека апатията я сграбчваше отново и замъгляваше мисълта й. Положението вече не й изглеждаше толкова ужасяващо. Отново се заслуша как ледените кубчета глухо падат едно след друго…

Насили се да преодолее страха си. Стана, отиде до мивката, завъртя докрай крана на студената вода и с пълни шепи наплиска лицето си. Запотената й кожа леко потръпна.

„После, ако искам, мога и нищо да не правя, но най-напред трябва да се справя с този проблем. Не мога да оставя татко да си лежи ей така, докато юни отлита и идва юли — точно като в онзи разказ от Фокнър, дето го има във всички антологии за ученици, «Роза за Емили». Старейшините на града не се досещат каква е ужасната миризма, но след известно време тя изчезва. Тя… тя…“

— Не! — изкрещя младата жена сред сгряната от слънце кухня.

Закрачи напред-назад, обмисляйки положението. Първото, което й хрумна, беше да се свърже с местното погребално бюро. Но кой щеше да… да…

— Престани да се изплъзваш! — отекна викът й в празното помещение. — Кой ще го погребе?

И при звука на собствения й глас отговорът дойде сам. Беше ясно от само себе си. Тя, разбира се. Кой друг? Тя и никой друг.

* * *

Беше два и половина следобед, когато Франи чу колата да приближава по алеята към къщата. Мощният мотор бръмчеше и самодоволно на празен ход. Девойката остави лопатата на ръба на дупката, която копаеше в градината сред доматите и марулите. Леко уплашена, се обърна и видя съвсем нов тъмнозелен кадилак „Куп дьо Вил“, от който слизаше шестнайсетгодишният Харолд Лодър. Изведнъж я обхвана раздразнение. Харолд й беше неприятен, а и не познаваше никой, който да изпитва нещо по-различно към него, в това число и сестра му Ейми. Може би само майка му го обичаше.

Франи бе поразена от иронията на съдбата — единственият здрав човек в Огънкуит освен нея беше от малцината, които наистина не й бяха симпатични.

Харолд беше редактор на литературното списание на огънкуитската гимназия. Пишеше странни разкази в сегашно време или пък във второ лице единствено число, а понякога ги имаше и двете. „Идваш по тъмен изкълчен коридор; приведен минаваш през разбита врата и съзерцаваш звездите над хиподрума“ — стилът на Харолд беше такъв.

— Той онанира в панталоните си — сподели веднъж Ейми. — Не е ли отвратително? Онанира в панталоните си, а после не сменя бельото си, докато не стане толкова мръсно, че да стои изправено.

Харолд имаше мазна черна коса. Беше доста висок, около метър и осемдесет и пет, но тежеше близо сто и десет килограма. Обожаваше да носи каубойски ботуши със заострени върхове, широки войнишки колани — все ги придърпваше нагоре, защото коремът му беше значително по-голям от задните части — и ризи на цветя, които се развяваха на гърба му като на закачалка. Франи изобщо не се интересуваше дали онанира, колко тежи и кого имитира тази седмица — Райт Морис или Хюбърт Селби младши. Винаги когато го гледаше обаче, изпитваше едновременно неудобство и лека погнуса, сякаш усещаше по телепатия, че всяка мисъл на Харолд е гадна. Не смяташе, че момчето представлява заплаха дори в ситуация като тази. Сигурно щеше да бъде гнусен както винаги, та дори и повече.

Още не я беше забелязал. Гледаше към къщата. — Има ли някой вкъщи? — извика той, пресегна се през прозореца на кадилака и натисна продължително клаксона. Звукът направо й късаше нервите. Никак не й се искаше да се обади, но като си тръгне, Харолд ще я види как седи на ръба на изкопа. Изведнъж й се прииска да изпълзи по-навътре в градината и просто да легне сред граха и фасула, докато той се умори да вика и си отиде.

„Престани! Престани веднага! Все пак той също е човек“ — рече си тя, а гласно извика:

— Тук съм, Харолд!

Харолд едва не подскочи, а големият му задник се разтресе в тесните панталони. Явно не бе очаквал да види никого и проверяваше ей така, колкото да се намира на работа. Обърна се. Франи пристъпи до оградата на градината, отривайки с ръце калта от краката си. Беше й неприятно, че трябва да се появи пред погледа му по къси бели шорти и потник с гол гръб. Харолд направо я изпиваше с очи, докато се приближаваше да я поздрави.

— А, Фран! — зарадван рече той.

— Здрасти, Харолд.

— Чух, че отбелязваш успех в борбата със смъртоносната болест, та реших да се отбия най-напред тук. Обикалям града, за да видя колко хора са останали.

Той се усмихна — Бог знае откога не беше мил зъбите си.

— Адски съжалявам за Ейми, Харолд. А майка ти и баща ти…?

— Страхувам се, че и те са мъртви.

За миг той наклони глава, а после рязко я изправи, като при движението сплъстената му коса се разпиля.

— Но животът продължава, нали?

— Може би — тъжно отвърна Франи.

Очите му отново отскочиха към гърдите й. Искаше й се да е с връхна дреха.

— Харесваш ли колата ми?

— На господин Бранигън е, нали?

Рой Бранигън беше местен агент по недвижимите имоти.

— Беше — безразлично отбеляза Харолд. — По-рано смятах, че в тези времена на недоимък всеки, който кара такъв огромен звяр, трябва да бъде обесен на първия крайпътен знак, но сега всичко се промени. По-малко хора значи повече бензин.

„Бензин — учудено повтори Франи наум, — той употреби думата «бензин» вместо «гориво».“

— И изобщо повече от всички неща — довърши Харолд. Погледът му крадешком полази към пъпа й, после отскочи към лицето й, върна се надолу и се спря на шортите и накрая отново се впери в лицето й. Усмивката му беше хем весела, хем смутена.

— Харолд, извини ме…

— Но какво всъщност правиш, дете мое?

Способността й да се концентрира отново започна да се губи и тя най-ненадейно се замисли колко ли дълго би могъл да издържи човешкият мозък, преди да се прекъсне като износен ремък. „Родителите ми са мъртви, но мога да го понеса. Някаква странна болест е плъзнала из цялата страна, може би дори из целия свят, и коси наред и мошениците, и почтените хора — и това мога да понеса. В градината, която баща ми плевеше едва миналата седмица, копая дупка и когато стане достатъчно дълбока, ще трябва да го сложа вътре — мисля, че мога да понеса дори и това. Но чак пък Харолд Лодър в кадилака на Рой Бранигън да ме опипва с поглед и да ме нарича «дете мое»? Боже мой, не зная. Просто не зная.“

— Харолд — търпеливо обясни тя, — не съм „твое“ дете. По-голяма съм от теб с пет години. Физически е невъзможно да ти бъда дете.

— Казах го просто така.

Макар че се владееше, тя беше бясна. Той попремигна насреща й.

— Както и да е, какво е това? Каква е тази дупка?

— Гроб. За баща ми.

— О! — смутено промълви той.

— Ще пийна малко вода, преди да продължа. Харолд, ще ти кажа направо — бих искала да си отидеш. Разстроена съм.

— Разбирам те — младежът съвсем се притесни. — Но, Фран… в градината?!

Франи бе тръгнала към къщата, но тези думи я накараха да се обърне и яростно да му закрещи:

— А ти какво предлагаш? Да го сложа в ковчег и да го замъкна до гробището? Защо, Бога ми? Той обичаше тази градина! Пък и на теб какво ти пука? Да не би да е твоя работа?

Тя почти се разплака. Обърна се и хукна към къщата, като едва не се спъна в предната броня на кадилака. Знаеше, че Харолд ще гледа как задникът й подскача и ще трупа материал за порнофилма, който непрестанно се прожектира в главата му. Това я натъжи и ядоса и й се доплака повече от всякога.

Външната врата се хлопна глухо зад гърба й. Отиде до чешмата и изпи три чаши студена вода на един дъх. Силна болка прониза главата й — сякаш в челото й се заби сребърно острие. От студеното я преряза стомахът и за момент тя се наведе над порцелановата мивка със стиснати очи, очаквайки да повърне. След миг стомахът й реши, че ще приеме водата, или поне ще се опита.

— Фран? — гласът беше тих и колеблив.

Тя се обърна и видя Харолд зад мрежестата врата. Ръцете му висяха някак тромаво. Изглеждаше разтревожен и нещастен и на Франи изведнъж й домъчня за него — Харолд Лодър, който обикаляше този тъжен, опустял град в кадилака на Рой Бранигън; Харолд Лодър, който сигурно никога през живота си не бе имал среща с момиче и всъщност искрено желаеше онова, което смяташе може би за прекалено земно и достойно за презрение: срещи, момичета, приятели — всичко.

— Харолд, съжалявам.

— Не, нямах право да ти казвам каквото и да било. Виж, ако искаш, мога да ти помогна.

— Благодаря ти, но предпочитам да се справя сама. Много е…

— Лично. Естествено, разбирам те.

Франи можеше да извади някаква дреха от долапа в кухнята, но той, разбира се, щеше да се досети за причината, а тя не искаше отново да го притесни. Харолд отчаяно се опитваше да бъде „готин“ — нещо, което в неговия случай наподобяваше говоренето на чужд език. Тя отново излезе на верандата и за момент двамата постояха загледани в градината, в ямата и в купчината пръст отстрани. А наоколо пчелите жужаха сънливо, сякаш нищо не се бе променило.

— Какво ще правиш? — попита Франи.

— Не зная. Да ти кажа…

Харолд замлъкна.

— Какво?

— Ами трудно ми е да го обясня. Не съм от най-обичаните хора в това малко късче земя от Нова Англия. Съмнявам се, че някой ден биха ми издигнали паметник в градския парк. Дори да бях велик писател, какъвто се надявах да стана. Иначе казано, вече ще бъда старец с брада до кръста, когато се появи друг велик писател.

Франи не отговори, а просто продължи да го гледа.

— И тъй! — възкликна Харолд и цялото му тяло трепна, сякаш думите избухнаха. — И тъй, принуден съм да се питам защо всичко е толкова нечестно. Несправедливостта изглежда, или поне на мен ми изглежда, толкова чудовищна, че по-лесно бих повярвал, че глупаците от местната крепост на познанието са успели в крайна сметка да ме побъркат.Той намести очилата на носа си и Франи помисли със съчувствие, че Харолд има наистина ужасно сериозен проблем с акнето. „Дали някой някога му е казвал, че сапун и вода биха облекчили положението до известна степен? Или може би всички бяха прекалено заети с хубавата Ейми, която буквално прелетя през Мейнския университет като комета и завърши почти с пълно отличие, двадесет и трета във випуск от около хиляда души? Хубавата Ейми, толкова умна и жизнерадостна, а Харолд винаги са го смятали за досадник.“

— Луд — меко повтори Харолд. — Обикалям града с кадилак, а имам книжка съвсем отскоро. И погледни само тези ботуши. — Той повдигна леко крачола на дънките си и Франи видя лъскави каубойски ботуши, целите избродирани. — Осемдесет и шест долара. Достатъчно беше да вляза в магазина и да намеря своя номер. Чувствам се като измамник. Като герой в пиеса. Днес имаше моменти, когато бях сигурен, че съм луд.

— Не си — каза Франи. Харолд миришеше така, сякаш не се е къпал от три-четири дни, но това вече не й беше, така противно. — Как беше онова стихче? „Ще дойда в твоя сън, ако дойдеш в моя.“ Не сме побъркани, Харолд.

— Може би щеше да е по-добре, ако бяхме.

— Все някой ще дойде. След известно време. След като тази болест, или каквото е, затихне.

— Кой?

— Някой от властта — несигурно отвърна тя. — Някой, който ще… ами… ще сложи нещата в ред.

Харолд се разсмя горчиво.

— Мило мое дете… извинявай, Фран. Фран, точно хората от властта сториха това. Много ги бива по връщането на нещата към нормалния им ход. Справиха се със замах с икономическата криза, със замърсяването на природата, с недостига на петрол и със студената война. Да, те умеят да слагат нещата в ред. Разрешават всички проблеми както Александър разплел Гордиевия възел — разсякъл го на две с меча си.

— Но това просто е странна разновидност на грип, Харолд. Чух по радиото, че…

— В природата няма такива странни разновидности, Фран. Твоят човек от властта е събрал разни бактериолози, вирусолози и епидемиолози в някоя правителствена военна база, за да види колко странни буболечки могат да измислят. Бактерии. Вируси. Бактериоплазма, поне доколкото ми е известно. И ето, един ден добре платеният мазник казва: „Вижте какво направих. Убива почти всички. Не е ли велико?“ Те му дават медал, увеличават му заплатата и го настаняват в огромен апартамент заедно с още неколцина като него, а после някой е изплюл камъчето.

— Какво ще правиш, Фран?

— Ще погреба баща си — отвърна тихо тя.

— О… да, разбира се.

Той я погледна за миг и бързо каза:

— Виж, ще изчезвам оттук. От Огънкуит, имам предвид. Ако остана, наистина ще превъртя. Защо не дойдеш с мен?

— Къде?

— Не знам. Все още не знам.

— Добре, ако ти хрумне някое място, ела и ме попитай пак.

Харолд грейна.

— Добре, непременно. Това е… разбираш ли, това е въпрос на…

Млъкна по средата на изречението и като в унес тръгна да слиза по стълбите. Новите му каубойски ботуши блестяха на слънцето. Франи го наблюдаваше със смесица от съжаление и присмех.

Помаха й тъкмо преди да седне зад волана на кадилака. Тя вдигна ръка в отговор. Харолд включи задната скорост; колата, управлявана неумело, потегли рязко и спря. После продължи да се движи на заден ход по алеята, тръгвайки и спирайки. Изви наляво, смачка част от цветята на Карла и едва не изкърти дренажната тръба, като излизаше на улицата. После бибипна два пъти и изчезна. Франи я гледа, докато се изгуби от погледа й, а после се върна в градината.

* * *

Беше след четири часа, когато Франи отново се качи на горния етаж, тътрейки крака, насилвайки се да се движи. Изпитваше тъпа болка в слепоочията и челото от горещина, умора и напрежение. Беше си казала, че може да изчака още ден, но това щеше само да влоши нещата. Под мишница носеше най-красивата памучна покривка, която майка й пазеше единствено за гости.

Баща й беше в по-лошо състояние, отколкото се бе надявала да го намери, но съвсем не толкова зле, колкото се страхуваше, че би могло да бъде. Над лицето, му кръжаха мухи, кацаха, потриваха мъхестите си крачка и отново литваха. Кожата му бе придобила по-тъмен оттенък, но той беше толкова загорял от работа в градината, че разликата едва се забелязваше… ако човек реши да не обръща внимание.

Нямаше никаква миризма, а от това Франи се беше страхувала най-много.

Той почина в двойното легло, което бе делил години наред с Карла. Франи постели покривка от онази страна, където спеше майка й, така че краят й да се допира до ръката, таза и крака на баща й. Главата никога не я беше боляла толкова силно. Преглътна с мъка и се приготви да претърколи тялото върху савана.

Питър Голдсмит беше облечен в раираната си пижама, толкова обикновена, та Франи чак се подразни, но трябваше да се примири с нея. Не можеше и да помисли първо да му свали дрехите, а след това да го облече наново.

Приготви се да действа смело и сграбчи лявата му ръка — беше твърда като камък. Напъна се да го обърне на другата страна, при което от гърлото на мъртвеца се изтръгна смразяващ звук, който като че ли нямаше край и стържеше в хранопровода му, сякаш вътре бе полазил скакалец и оживял в тъмното, сега скрибуцаше ли, скрибуцаше.

Франи изпищя пронизително, спъна се и събори нощното шкафче. Гребените, четките, будилникът и шепа монети се посипаха по пода. Сега вече се появи и миризмата — отвратителна миризма на разложено. Разнесе се и последният остатък от защитната мъгла, която я беше обвила, и Франи разбра истината. Свлече се на колене, обви глава с ръце и силно зарида. Не погребваше кукла с човешки размери, а баща си, и последното човешко нещо, което бе останало след него, беше тази спарена, влажна миризма, която тежеше във въздуха. А скоро и тя щеше да изчезне.

Светът посивя и собственият й плач, силен и непрестанен, й се стори далечен. Сякаш плачеше друг, може би някоя от дребните мургави жени, които четат новините по телевизията. Мина известно време, не знаеше точно колко. После, лека-полека, започна да идва на себе си и да осъзнава, че всичко тепърва започва. Всичко, което само преди малко никак не би могла да се накара да направи.

Приближи се до тялото и го преобърна. Отново се чу оригващият звук, но този път беше протяжен, стихна бързо. Франи целуна челото на баща си и прошепна:

— Обичам те, тате. Обичам те, Франи те обича. Сълзите й капеха по лицето му и там заблестяваха. Свали пижамата и го облече в най-хубавия му костюм, почти без да усеща глухото припукване на гърба си и болката във врата и ръцете, когато повдигаше всеки крайник с цялата му тежест, пъхаше го в дрехата и го отпускаше отново на леглото. Подпря главата с два тома от „Книгата на познанието“, за да оправи вратовръзката. В най-долното чекмедже на шкафа, под чорапите на Питър, откри военните му медали — Пурпурна лента, медали за храброст, отличия за участие в различни акции… и бронзовата звезда, която бе получил в Корея. Закачи ги на ревера му. В банята откри бебешка пудра „Джонсън“, с която напудри врата и ръцете му. Ароматът й, сладък и изпълнен с носталгия, отново я накара да се разплаче. Потта лепнеше по тялото й. От изтощение под очите й имаше тъмни кръгове.

Зави го с покривката, после взе комплекта за шиене на майка си и заши краищата на плата. Повтори и потрети шева. Пъшкайки, почти разплакана, успя да премести тялото на пода. После спря да си отдъхне. Когато почувства, че може да продължи, повдигна горната част на трупа и го завлече до стълбите, а сетне възможно най-внимателно го свали на първия етаж. Отново спря, дишайки на пресекулки. Болката бе станала остра, неистова и пулсираше в главата й.

Извлече тялото през всекидневната и кухнята и се озова на верандата. После го затътри надолу по стъпалата. Отново трябваше да си почине. Над земята вече падаше златен полумрак. Пак й домъчня и седна до мъртвеца, захлупила глава на коленете си, поклащайки се назад-напред, хлипайки. Наоколо пееха птици. Накрая успя да замъкне тялото до градината.

Най-сетне свърши. Докато сложи и последните бучки пръст — застанала на колене, тя ги редеше, сякаш бяха парченца от пъзел — стана девет и четвърт. Цялата беше оцапана с пръст. Кожата й беше чиста само около очите, защото бе плакала. Едвам се държеше на краката си от изтощение. Косата й висеше покрай лицето на сплъстени кичури.

— Почивай в мир, татко — промърмори тя. — Моля те.

Замъкна лопатата обратно в работилницата на баща си и я захвърли равнодушно. Пресече кухнята, без да пали лампата, и свали гуменките си на прага на дневната. Отпусна се на дивана и веднага заспа.

* * *

В съня си Франи отново се качваше по стълбите и отиваше при баща си, за да изпълни дълга си и да се погрижи да го зарови в земята. Но когато влезе в стаята, тялото вече беше обвито в покривката и мъката от загубата се смени с друго чувство… подобно на страх. Против желанието си тя прекоси притъмнялата стая, всъщност искаше само да избяга, но нямаше сили да спре. Покривката отразяваше сенките — призрачни, зловещи — и Франи изведнъж осъзна, че това отдолу не е баща й. Не беше и мъртво. Там имаше нещо… някой… изпълнен с мрачна жизненост и зловещо веселие. По-добре да се прости с живота си, преди да повдигне покривката, но просто… не можеше… да се въздържи.

Ръката и се протегна, увисна над покривката — и рязко се отдръпна. Мъртвецът се бе ухилил, но тя не виждаше лицето му. От него лъхаше смразяващ студ, който я заля като вълна. Не, не виждаше лицето му, но видя подаръка, който това ужасяващо привидение бе донесло за още нероденото й бебе — изкривена закачалка за дрехи.

Франи избяга, избяга от стаята, от кошмара, опитвайки се за миг да се изтръгне от съня.

* * *

За миг се изтръгна от съня; беше три през нощта и в дневната беше тъмно; тялото й сякаш се носеше върху пяната на ужаса; сънят й вече се разпадаше и се проясняваше, като оставяше след себе си чувство на обреченост с привкус на гранясало, като от развалена храна. В този миг полуспяща-полубудна тя си мислеше: „Това е той, човекът без лице.“

После отново заспа, вече без да сънува, и когато се събуди на следващата сутрин, изобщо не си спомняше съня. Но щом помисли за бебето в корема си, изведнъж я изпълни желание Да го защити; чувство, което я озадачи и уплаши с дълбочината и силата си.