Стивън Кинг
Сблъсък (26)

23.

Рендъл Флаг, загадъчният човек, крачеше на юг по шосе № 51 и се вслушваше в нощните звуци, дочуващи се от двете страни на тесния път, който рано или късно щеше да го изведе от Айдахо в Невада. Оттам той можеше да се отправи в каквато и да било посока: от Ню Орлийн до Ноглес, от Портланд, щата Орегон до Портланд, щата Мейн. Това беше неговата страна и никой не я познаваше така и не я обичаше толкова силно като него. Рендъл познаваше добре шосетата и изминаваше дългите преходи нощем. Сега, час преди изгрев слънце, той се намираше някъде между Грасмър и Ридъл, на запад от Туин Фолс, но все още на север от резервата „Дък Бели“, разположен на територията на два щата. Чувстваше се бодър, в отлично настроение.

Крачеше бързо, токовете на износените му ботуши потракваха по паважа; когато забележеше на хоризонта фарове на приближаваща се кола, той се отбиваше встрани от пътя и се привеждаше сред високата трева, където жужаха нощни насекоми… колата го отминаваше, а шофьорът може би го побиваха тръпки, сякаш бе попаднал във въздушна яма, докато жена му и децата му неспокойно се размърдваха в съня си, като че на всички едновременно се бе присънил един и същи кошмар.

Рандъл Флаг продължаваше да върви на юг по шосе № 51 и изтритите токове на островърхите му каубойски ботуши потрепваха по асфалта — висок човек на неопределена възраст, в изтрити, закърпени джинси и дънково яке. Джобовете му бяха натъпкани със съмнителна литература — или, както той се изразяваше: „Брошури на всякакви теми, или как да се справим с нашите проблеми“. Когато подадеше книжка някому, непознатият никога не отказваше да я вземе, независимо от темите, третирани в нея, които бяха най-разнообразни: опасността от атомните електроцентрали, ролята на международната еврейска мафия в свалянето на правителства, съвместната контрабанда на кокаин, осъществявана от ЦРУ и контрите, фермерските профсъюзи, „Свидетелите на Йехова“ („Ако успееш да отговориш положително на всичките десет въпроса, ти си СПАСЕН“), борбата на чернокожите за равенство в армията, устав на ку-клукс-клан. Джобовете на Рендъл Флаг бяха натъпкани с брошури на всички тези теми и на какви ли не още. На двата му ревера имаше значки. На едната бе изобразено усмихнато жълто лице, а на другата — свиня с полицейска фуражка. Отдолу имаше надпис с червени букви, от които се стичаха капки кръв: „Обичате ли свинско?“. Човекът вървеше, без да спира или да забави крачка, и напрегнато се ослушваше. Очите му сякаш пронизваха мрака и търсеха дебнещи го опасности. На гърба си носеше стара и опърпана раница. По лицето му играеше зловеща усмивка, случайният минувач би си помислил, че Рендъл Флаг ликува — и щеше да бъде прав. Това бе лице на безкрайно щастлив човек, лице, излъчващо невероятна притегателна сила, лице, при вида на което уморените сервитьорки от крайпътните закусвални изпускаха чашите, лице, което караше малчуганите да се врязват с велосипедчетата си в дървените огради, а сетне, облени в сълзи, да тичат при майките си, докато от коленете им стърчат остри трески. Това беше лице, при вида на което невинните спорове на бейзболна тема между посетителите на баровете неизменно завършваха с кървав побой. Рендъл Флаг вървеше на юг по шосе № 51 и вече наближаваше Невада. Скоро ще си устрои лагер и ще прекара деня в сън, събуждайки се с падането на нощта. Докато приготовлява вечерята си на бездимния примус, ще почете, независимо какво: страници от някой опърпан, с откъснати корици порнографски роман, откъси от „Майн Кампф“, комикси или някое реакционно вестниче, издавано от дружеството „Синове на патриотите“. Флаг не беше придирчив към четивото си.

След вечеря той отново се отправи на път, движейки се на юг по отлично поддържаното тясно шосе, прорязващо дивата местност. Зрението, обонянието и слухът му бяха изострени; установи, че вече крачи през пустиня, където растат само пелин и пълзящи храсти. Пред погледа му планините започваха да изникват от земята, подобно на скелети на динозаври. Призори на следващия или на по-следващия ден ще се озове в Невада и ще се отправи към Маунтън Сити. Там го очаква човек на име Кристофър Брейдънтън, който ще го снабди с кола и с нови документи; оттук насетне пред него се разкриваше пътят към славата: страната го очакваше. Напомняше му човешко тяло, където шосетата заместват кръвоносните съдове, готови да приемат него — чуждия елемент — и чрез кръвта да го пренесат до сърцето, черния дроб, мозъка. Той беше тромб, търсещ място да заседне, счупена кост, стремяща се да прободе жизненоважен орган, единствена обезумяла клетка, която си търси другар — двамата ще заживеят заедно и ще си създадат прекрасно злокачествено образувание.

Загадъчният човек крачеше неуморно, като размахваше ръце. Беше известен, много известен по тайните пътища, където бродят бедняци и безумци, професионални революционери и хора, така свикнали да ненавиждат, че омразата загрозява лицата им като заешка устна и отблъсква всички, освен себеподобните им, които ги канят в долнопробни квартири, украсени с лозунги и плакати, в мазета, превърнати в тайни скривалища за взривни вещества, в задни стаи, където се разработват безумни планове: да се убие някой министър, да се отвлече детето на гостуващо високопоставено лице или група, въоръжена с гранати и с автомати да се втурне в залата, където заседава съветът на директорите на „Стандарт Ойл“ и да започне да убива в името на народа. Да, той беше добре познат в тези среди, но дори най-големите безумци се страхуваха да погледнат тъмното му, усмихнато лице. Жените, с които спеше, обикновено се опитваха да се самозалъжат, че половото сношение с него е нещо съвсем нормално — като да си вземеш сандвич от хладилника — но щом ги докоснеше, те се вцепеняваха и неволно извръщаха глава. Отдаваха му се, както биха се отдали на жълтоок овен или на бясно куче, а когато всичко свършеше, се чувстваха премръзнали, така премръзнали, сякаш никога повече няма да се стоплят. Когато тайнственият човек влезеше по средата на някое събрание, истеричните пререкания моментално стихваха, обвинения, упреци и идеологически спорове мигом биваха забравени. За секунда се възцаряваше мъртвешка тишина, всички нямо се взираха в него, сетне извръщаха поглед, сякаш видели в ръцете му адска машина, много по-страшна от пластичните бомби, фабрикувани в мазетата от студенти по химия с леви убеждения, или от контрабандните оръжия, доставени с посредничеството на някой алчен сержант от армията. Присъстващите се сепваха така, като че Флаг им е донесъл уред за унищожение, ръждясал от кръв, останал в забвение векове наред, ала сега готов да се задейства, поднесен им от госта като пъклен подарък, торта за рожден ден, украсена с нитроглицеринови свещички. Когато дискусиите се подемаха отново, всички разговаряха дисциплинирано и разумно — доколкото лудите могат да бъдат дисциплинирани и разумни — и обикновено постигаха съгласие по спорните въпроси.

Загадъчният човек вървеше уверено, островърхите му ботуши бяха приели формата на стъпалата му и бяха удобни като пантофи. Кристофър Брейдънтън от Маунтън Сити го познаваше като Ричард Фрай и беше един от кондукторите на нелегалната железница, използвана от хората извън закона. Половин дузина различни организации се грижеха Брейдънтън винаги да има пари. Той беше поет, понякога преподаваше в Свободния университет или пътуваше из Западните щати — Юта, Невада, Аризона, където изнасяше лекции на гимназистите, зашеметявайки (или поне така се надяваше) мамините синчета и дъщерички с новината, че поезията все още е жива и макар безсъмнено да е вдъхновявана от наркотиците, все пак притежава своеобразна, отблъскваща жизненост.

Брейдънтън наближаваше шейсетте; преди трийсетина години бе изхвърлен от един калифорнийски колеж заради левите си убеждения. По време на голямата демонстрация в Чикаго през 1968 полицията го арестува, сетне той се свърза с различни радикадни групи и въодушевено прегърна идеите им, за да се превърне накрая в техен послушен инструмент.

Загадъчният човек вървеше и се усмихваше. Брейдънтън бе само звено от сложната нелегална система с нейните хиляди разклонения, по които се движеха безумците с техните брошури и бомби. Разклоненията бяха свързани помежду си, пътните знаци, указващи посоката — замаскирани, но разбираеми за посветения.

В Ню Йорк го познаваха като Робърт Франк и твърдението му, че е негър, изобщо не се подлагаше на съмнение, макар кожата му да бе много светла. Подпомаган от чернокож ветеран от Виетнам, изпълнен с омраза, след като бе загубил левия си крак, той уби шестима полицаи в Ню Йорк и в Ню Джърси.

В Джорджия бе известен като Рамзи Форест, потомък на Натан Бедфорд Форест. Издокаран в бяла куклуксклановска одежда, той беше участвал в две изнасилвания, в кастриране и в подпалване на негърско предградие, състоящо се от жалки бараки. Но това бе много отдавна, в началото на шейсетте, когато се зараждаше борбата за защита на гражданските права. Понякога му се струваше, че е роден по време на въпросния конфликт. Не си спомняше почти нищо от живота си преди този период, освен че в ранното си детство е живял в Небраска и че някога е посещавал гимназията заедно с червенокосо и кривокрако момче на име Чарлз Старкуедър. Ала в паметта му бяха запечатани протестните демонстрации от 1960, още по-добре си спомняше бурната 1961 — побоите, нощните набези, църквите, които се взривяваха така, сякаш вътре се е случило толкова голямо чудо, че стените не могат да го поберат. Спомняше си още как година по-късно се засели в Ню Орлийнс, където се запозна с някакъв малоумен младеж на име Осуалд, разпространяващ брошури, приканващи Америка да остави Куба на мира. Рандъл бе взел няколко и една-две все още бяха прибрани в някой от многобройните му джобове. През изминалите години бе участвал в стотина комитета за защита на родината, както и в стотина студентски демонстрации, протестиращи против едни и същи дванайсет компании. Когато силните на деня имаха публични изяви, той им изпращаше бележки с безкрайно неудобни въпроси, но никога не ги задаваше на глас, тъй като, съгледали ухиленото му, пламнало лице, политическите клоуни положително щяха да се изплашат и панически да избягат от трибуната. По същата причина загадъчният човек не се изказваше на митинги, защото микрофоните щяха да завият като сирени и да настъпи късо съединение. За сметка на това пишеше речите на съмишлениците си и в няколко случая тези речи предизвикаха избухването на безредици, по време на които бяха преобърнати много коли, организирани бяха студентски стачки и бурни демонстрации.

В началото на седемдесетте той се запозна с някой си Доналд Дефриз и му предложи да промени фамилията си на Синк; освен това му помогна при съставянето на план, в резултат на който бе отвлечена богата наследница; пак той предложи не само да я разменят срещу откуп, но чрез наркотици да я накарат да полудее. Двайсет минути след излизането му от къщичката в Лос Анжелес, където Дефриз остана с приятелите си, там нахлу полиция. Загадъчният човек се прокрадва по тъмната улица, окъсаните му, тежки ботуши потропваха по паважа, устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка, която караше майките да сграбчват децата си и да ги прибират вкъщи; усмивка, при вида на която бременните жени получаваха преждевременни родилни болки. След няколко дни, когато неколцината оцелели членове на нелегалната група отново се събраха, стигнаха до извода, че е имало още някой, свързан с бандата, може би важна фигура, или предател — човек на неопределена възраст, по прякор Таласъма.

Той крачеше неуморно, оставяйки след себе си десетки километри. Преди два дни се бе озовал в Ларами, Уайоминг, където бе участвал във взривяването на електроцентралата. Днес вървеше по шосе № 51, някъде между Грасмер и Ридъл, на път за Маунтън Сити. А утре ще бъде другаде. Чувстваше се по-щастлив от всякога, защото… Той внезапно спря.

Защото предстоеше нещо грандиозно. Предчувстваше го, дори долавяше миризмата му, понесена от нощния ветрец. Тръпчивата миризма на разгарящ се огън, сякаш Бог приготвяше скара, на която да опече цялото човечество. Въглищата вече са готови: отвън — нажежени до бяло, отвътре — огненочервени, като очите на демон. Да, предстоеше нещо грандиозно.

Наближаваше времето на неговото превъплъщение. Предстоеше му да се роди повторно, да бъде изтръгнат от утробата на огромно, жълтеникаво чудовище, което вече се гърчи от контракциите и бавно разтваря крака; бликва кръв, а чудовището вперва горящите си очи в далечината.

Той бе роден по времето, когато в света настъпиха огромни промени; сега предстояха нови, още по-колосални. Усещаше ги във вятъра, в топлия нощен ветрец.

Наближаваше моментът на прераждането му. Знаеше го, бе сигурен. Иначе защо внезапно ще бъде надарен със способността да прави чудеса?

Затвори очи и обърна трескавото си лице към тъмното небе. Съсредоточи се. Усмихна се. Разкривените токове на ботушите му се отделиха от пътя. Започна да се издига. Три сантиметра. Шест. Девет. Върху усмихнатото му лице се изписа тържествуващо изражение, той се издигна на петдесетина сантиметра. На метър височина застина неподвижно над шосето, по което ветрецът понесе облаче прах. Сетне небето на хоризонта започна да просветлява и тайнственият човек отново се спусна на пътя. Часът му още не бе ударил.

Но скоро ще настъпи…

Усмихнат до уши, отново закрачи по шосето, оглеждайки се за място, където да проспи деня. Сигурен бе, че часът му наближава.