Стивън Кинг
Сблъсък (15)

12.

В дъното на гостната имаше грамаден старинен часовник. През целия си живот Франи Голдсмит бе слушала равномерното му тиктакане. Този звук се бе превърнал в символ на стаята, която тя никога не бе обичала, а в дни като днешния направо я ненавиждаше.

От всички помещения най-много обичаше работилницата на баща си. Тя беше в бараката между къщата и хамбара. Вътре се влизаше от кухнята през малка вратичка, висока едва метър и половина и почти напълно прикрита зад масивната стара печка. Хубавото започваше още от самата врата — мъничка и потайна, тя вълнуващо напомняше ония, които се срещат в приказките и детските фантазии. Когато порасна малко, Франи трябваше да се привежда на влизане, също като баща си — майка й посещаваше работилницата само в изключителни случаи. Вратата винаги й напомняше за „Алиса в страната на чудесата“ и тя дълго бе скривала дори от баща си мечтата, че някой ден няма да открие зад нея работилницата на Питър Голдсмит. Вратата ще води към тайнствен подземен тунел от Страната на чудесата до Хобитово — тесен, но някак уютен тунел със заоблени стени и стърчащи от тавана дебели корени, в които можеш здравата да си чукнеш главата. Тунел, който не мирише на пръст, влага, гадинки и червеи, а е изпълнен с аромат на канела и щрудел, защото малко по-нататък извежда в кухнята на Торбодън, където господин Билбо Торбинс празнува сто и единайсетия си рожден ден…

Уви, уютният тунел така и не се появи, но за Франи Голдсмит, израснала в тази къща, бе достатъчно и самото съществуване на работилницата (понякога наричана от баща й просто „барачката“, а от майка й — „онова мръсно място, където баща ти ходи да пие бира“). Вътре имаше загадъчни инструменти и приспособления. Огромен стар скрин с хиляди чекмеджета, всяко от тях претъпкано догоре. Гвоздеи, винтове, бургии, шкурка (от трите вида: груба, по-груба и най-груба), линии, нивелири и още безброй неща, чиито имена не знаеше нито тогава, нито днес. В работилницата беше сумрачно, светлината идваше само от покритата с паяжини четирийсетватова крушка и от светлия кръг на мощната настолна лампа, насочена винаги към онова, което работеше баща й в момента. Миришеше на прах, смазка и тютюн за лула. От ония дни й бе останало твърдото убеждение: всеки баща трябва да пуши. Лула, пури, цигари, марихуана, хашиш, листа от маруля, каквото и да е, но да пуши. Защото миризмата на дим сякаш бе станала неразделна част от нейното детство.

Подай ми онзи ключ, Франи. Не, по-малкия. Как беше днес в училище?… Тъй ли?… Че защо пък те е блъснала тая Рути Сиърс?… Да, лоша работа. Зле си се ожулила. Ама пък много ти отива на рокличката, не мислиш ли? Ех, ако можеше Рути Сиърс пак да те блъсне, че да си ожулиш и другото коляно. Да ти станат еднакви. Ще ми подадеш ли сега голямата отвертка? Не, другата, с жълтата дръжка.

Франи Голдсмит! Незабавно излизай от онова мръсно място и бягай да се преоблечеш! НЕ-ЗА-БАВ-НО! Ще се изцапаш!

Дори и днес, на двайсет и една години, тя би могла да мине приведена през ниската вратичка, да застане между тезгяха и старата тенекиена печка, от която лъхаше тъй чудесна топлина през студените зимни дни, и да усети поне отчасти какво е да бъдеш мъничко момиченце, растящо в този дом. Чувството беше някак призрачно и към него винаги се примесваше печал за почти забравения брат Фред, чието детство бе секнало тъй жестоко и внезапно. Би могла да застане там и да усети всепроникващата миризма на смазка, на влага, на бащината лула. Навън рядко се сещаше какво е да бъдеш малка, тъй странно малка, но в работилницата понякога успяваше да си спомни и тогава я изпълваше мека радост. Виж, гостната беше друго нещо. Гостната.

Ако работилницата бе символ на всичко хубаво в детството, свързано с призрачния аромат на бащината лула (когато я боляха ушите, понякога той лекичко духваше пушек в тях, като непременно я караше да обещае, че няма да каже на майка си — тя би изпаднала в истерия), то в гостната се спотайваше всичко, което би искала да забрави от своето детство. Отговаряй, като те питам! Само знаеш да чупиш! Виж се на какво приличаш! Бегом горе да се преоблечеш! Ти никога_ ли не мислиш? Франи, не си опипвай дрехите, хората ще помислят, че имаш бълхи. Какво ще си рекат чичо Ендрю и леля Карлин? Умрях от срам за теб!_ Гостната бе място, където не обелваш нито дума, където те сърби, но не смееш да се почешеш, гостната означаваше безпрекословно подчинение скучни разговори, роднинско пощипване по бузата, забранено кихане, забранена кашлица и най-вече забранени прозявки.

Часовникът беше най-важното в тази стая, където вечно витаеше майчиният дух. Изработен през 1889 година от дядото на Карла, Тобиас Даунс, той почти незабавно се бе превърнал в родова скъпоценност, опакована предпазливо и с много грижи, за да бъде пренесена от място на място (първоначално часовникът бе видял бял свят в Бъфало, щат Ню Йорк, или по-точно в работилницата на Тобиас — несъмнено разхвърляно и опушено място, досущ като работилницата на Питър, макар че Карла би сметнала подобна забележка за съвършено неуместна); понякога бе преминавал по наследство от ръце в ръце, когато се случеше рак, сърдечен удар или нещастен случай да пресече някой клон от короната на родословното дърво. Бе заел мястото си в гостната преди трийсет и шест години, когато Питър и Карла Голдсмит се нанесоха в тази къща. Тук бе поставен и тук си остана, отмервайки с вечното си тиктакане късчета време от една съсухрена епоха. „Някой ден ще бъде и мой, ако го пожелая“ — помисли Франи, гледайки пребледнялото от смайване лице на майка си. Но не го искам! Не го искам и няма да го взема!

В тази стая имаше сухи цветя под стъклени похлупаци. Имаше гълъбовосив килим с втъкани мътни изображения на рози. Имаше изящен сводест прозорец с изглед надолу по хълма към високия жив плет и шосето зад него. След като на кръстовището изградиха бензиностанция, Карла бе тормозила мъжа си със свирепо упорство ден подир ден, докато го накара да засади живия плет. А сетне продължи да го тормози, за да ускори растежа на храстите. Понякога Франи си мислеше, че тя с радост би приела и радиоактивни препарати в името на тая свещена цел. С постепенния растеж на плета упреците започнаха да затихват и навярно щяха да затихнат окончателно след година-две, когато храстите успееха да изличат напълно бензиностанцията от неприкосновения поглед на обитателката на гостната.

Или поне щяха да затихнат по тази тема.

Тапети с изображения на широки зелени листа и розови цветя, напомнящи по оттенък розите на килима. Старинна американска мебел и широка двойна врата от тъмен махагон. Декоративна камина, в която открай време голяма брезова цепеница лежеше върху безукорно чисто тухлено огнище без никаква следа от сажди. Днес цепеницата навярно бе тъй пресъхнала, че още от първата искра би лумнала като прахан. Над нея имаше огромен казан, от който би излязла чудесна детска вана. Той беше наследство от прабабата на Франи и висеше от памтивека над вечната цепеница. За да довърши общата картина, над лавицата на камината бе закачена задължителната прастара пушка-кремъклийка.

Късчета време от една съсухрена епоха.

Един от най-ранните й спомени бе как се напишка върху гълъбовосивия килим с втъкани мътни изображения на рози. По онова време трябва да беше около тригодишна, все още зле дресирана и поради това я допускаха в гостната само при изключителни събития или по случайност. Така или иначе, бе попаднала вътре и недопустимото се бе случило тъкмо защото видя как майка й тича насреща, за да го предотврати. Изпусна се и майка й изкрещя от ужас, когато видя как по сивия килим около дупето на детето плъзва тъмно петно. В крайна сметка петното бе изчезнало, но колко ли търпеливо търкане с течен сапун бе изисквало това? Господ навярно знаеше, но не и Франи Голдсмит.

Тук, в тази гостна бе слушала мрачните, подробни и многословни упреци, след като майка й ги завари с Норман Бърнстейн да се оглеждат взаимно в хамбара, струпали дрешките си на весела купчина върху съседната бала сено. Докато старинният часовник отмерваше късчета време от една съсухрена епоха, Карла я бе запитала дали ще й хареса, ако я изведе гола-голеничка на разходка по магистрала 1. Ще й хареса ли, а? Шестгодишната Франи се бе разплакала, но бе намерила отнякъде сили да не изпадне в истерия пред тая ужасна перспектива.

Спомняше си как на десетгодишна възраст връхлетя с колелото върху пощенската кутия, докато се озърташе да подвикне нещо през рамо на Джорджет Макгуайър. Резултатите бяха плачевни — рана на челото, разбит нос, раздрани колене и дори няколко секунди припадък. Когато се свести, тя закуцука по алеята към дома, разплакана и ужасена от гледката на толкова много кръв по себе си. Би отишла при баща си, но тъй като той беше на работа, нямаше друг изход, освен да влезе в гостната, където майка й сервираше чай на мисис Венър и мисис Прин. „Вън веднага!“ — изкрещя майка й в първия миг, а сетне се втурна към нея и я прегърна с вопли. „О, Франи, миличкото ми, какво ти е станало, о, горкото ти носле!“ Но докато сипеше утеха след утеха, тя не пропусна да я отведе към кухнята, където на пода нищо нямаше да му стане от кръвта и Франи вече никога не забрави, че първите две думи не бяха „О, Франи!“, а „Вън веднага!“ На първо място винаги бе стояла гостната, където навеки тегнеше съсухрената епоха и нямаше място за жива кръв Може би и мисис Прин никога нямаше да забрави, защото Франи видя през сълзи как гостенката трепна и пребледня като ударена. От този ден мисис Прин престана да идва у тях.

В първия прогимназиален клас веднъж й писаха забележка за лошо поведение и въпросът естествено бе обсъден с майка й в гостната. В последния гимназиален клас три пъти бе наказвана за предаване на записки в час и това също бе обсъдено в гостната. Пак тук биваха разглеждани мечтите й за бъдеща кариера, които в крайна сметка неизменно се оказваха наивни и детински; тук се обсъждаха надеждите й, които излизаха грубовати и недостойни; тук се изслушваха нейните жалби, за да се окажат в най-добрия случай нежелателни, а по-често — досадни, малодушни и неблагодарни.

В тази гостна някога бяха сложили върху ниска поставка ковчега на брат й, отрупан с рози, хризантеми и момини сълзи, чийто сух аромат изпълваше стаята, докато в ъгъла часовникът отмерваше с безучастно тиктакане късчета време от една съсухрена епоха.

— Ти си бременна — отново повтори Карла Голдсмит.

— Да, майко.

Гласът й едва звучеше, но тя не си позволи да оближе устни. Вместо това ги стисна още по-здраво. И си помисли: „В работилницата на татко има едно малко момиче с червена рокличка и то винаги ще е там, ще се смее, скрито под тезгяха с голямото менгеме, или ще седи, прегърнало ожулените си коленца, зад скрина с хилядата чекмеджета. Това момиче е безкрайно щастливо. Но в гостната на майка ми има едно още по-малко момиче, което пишка по килима като невъзпитано куче. Като лошо, грозно, невъзпитано кутре. И то винаги ще е там, независимо колко ми се иска да го няма.“

— О, Франи — проплака гласът на майка й. Тя притисна бузата си с длан като шокирана стара мома. — Как-е-могло-да-стане?

Въпросът на Джес. Тъкмо това я разлюти — майка й питаше също като него.

— Щом си родила две деца, би трябвало да знаеш как стават тия работи, майко.

— Не се прави на умна! — кресна Карла.

В разширените й очи лумна онзи пламък, който винаги бе ужасявал малката Франи. Тя пъргаво скочи на крака (някога и това плашеше малкото момиченце). Беше висока, с леко прошарена и грижливо поддържана коса, събрана на изящни високи къдрици над раменете на модната зелена рокля, изпод която се подаваха безупречни светлобежови чорапи. Както правеше винаги в трудни моменти, тя пристъпи към камината, На лавицата под кремъклийката лежеше дебел албум с кожени корици. Карла се увличаше от генеалогията и на тия страници бе събран целият й род — чак до 1638 година, когато първият достоверно установен предтеча се бе изтръгнал за кратко от безименните лондонски тълпи, за да бъде записан в старинните църковни книги под името Мъртън Даунс, франкмасон. Преди четири години бе публикувала родословното си дърво в списание „Генеалогия на Нова Англия“.

Сега тя опипваше този албум с купища имена, събрани подир хиляди мъки — това бе свещена територия, където никой нямаше право да пристъпи. Но като я гледаше, Франи се запита за друго. Нима нейде вътре няма скрити джебчии? Или пияници? Или неомъжени майки?

— Как можа да сториш такова нещо на мене и на баща си? — най-сетне запита Карла. — Онзи хлапак Джес ли беше?

— Да, Джес. Той е бащата.

Карла болезнено сви вежди и повтори:

— Как можа да го сториш? Всичко дадохме, за да те възпитаме както трябва. Това е просто… проста.. — Тя закри лицето си с длани и се разплака. — Как можа да го сториш! Това ли ти е отплатата след всичко, което направихме за теб? Да идеш и… и… да се въргаляш като разгонена кучка! Лошо момиче! Лошо момиче!

Облегната безсилно на камината, тя избухна в ридания и закри очите си с длан, но другата й ръка продължаваше да се плъзга напред-назад по зелената кожена подвързия на албума. Старинният часовник тиктакаше все тъй невъзмутимо.

— Майко…

— Не ми говори! Вече каза достатъчно!

Франи неловко се надигна от стола. Имаше чувството, че краката й са дървени, но едва ли беше така, защото трепереха. Пръстите на десния се заплетоха в левия глезен. Тя загуби равновесие и падна с разперени ръце. Удари с глава масичката за кафе и събори на килима голямата ваза. Вазата не се счупи, но водата забълбука навън, за да оформи неправилно тъмно петно.

— Гледай! — изкрещя Карла едва ли не победоносно. Сълзите бяха очертали под очите й тъмни кръгове от размазан грим. Изглеждаше изпита и почти обезумяла. — Гледай съсипа килима, бабиния килим…

Франи седеше разплакана на пода, замаяно разтриваше удареното място и искаше да каже на майка си, че това е само вода, но вече бе напълно объркана и нямаше представа дали е така. Наистина ли беше само вода? Или урина? Какво беше?

Все със същата злокобна пъргавина Карла Голдсмит грабна вазата и я размаха пред Франи.

— А сега какво смяташ да правиш, госпожичке? Може би се каниш да стоиш тук? Може би чакаш от нас храна и подслон, докато се шляеш из целия град? Сигурно. Обаче не! Не! Няма да позволя. Няма да позволя!

— Не искам да оставам тук — измънка Франи. — Ти това ли си мислеше?

— Че къде ще отидеш? При него ли? Не ми се вярва.

— Сигурно при Боби Ренгартън в Дорчестър или при Деби Смит в Съмърсуърт. — Франи бавно събра сили и се изправи. Все още плачеше, но започваше да се разгневява. — Само че това не е твоя работа.

— Не било моя работа? — повтори Карла, продължавайки да стиска вазата. Лицето й бе пребледняло като платно. — Не било моя работа! Значи това, което вършиш под моя покрив, не е моя работа? Неблагодарна малка кучка!

И зашлеви дъщеря си с всичка сила. Главата на Франи се отметна назад. Тя престана да разтрива челото си и притисна бузата с длан, гледайки смаяно Карла.

— Това ти е благодарността задето те изучихме — отсече майка й, оголила зъби в страшна, безмилостна усмивка. — А сега никога няма да завършиш. След като се омъжиш за него…

— Няма да се омъжа за него. И ще продължа да уча. Очите на Карла се разшириха. Тя се вторачи във Франи недоверчиво, сякаш я мислеше за луда.

— Какви ги говориш? Аборт? Аборт ли ще правиш? Не ти стига, че си уличница, ами искаш да станеш и убийца?

— Смятам да родя детето. Ще се наложи да пропусна пролетния семестър, но мога да завърша и другото лято.

— С какви средства възнамеряваш да завършиш? С моите пари ли? Ако си решила нещо подобно, правиш си сметката без кръчмаря. Модерно момиче като теб навярно не се нуждае от родителска подкрепа, нали така?

— От подкрепа не бих се отказала — тихо прошепна Франи. — Колкото до парите… е, ще се справя някак.

— Нямаш капчица срам! — изкрещя Карла. — Мислиш само за себе си! Боже мой, как ще живеем с баща ти? Обаче това изобщо не те интересува! Ще разбиеш сърцето на баща си и…

— Чак пък да го разбие… — долетя откъм вратата гласът на Питър Голдсмит и двете се извърнаха като по команда.

Той наистина беше на прага, но стоеше на почтително разстояние; връхчетата на работните му обуща спираха точно там, където килимът от гостната застъпваше по-вехтия килим в коридора. Франи внезапно осъзна, че именно на това място го е виждала стотици пъти. Влизал ли бе някога в гостната? Не си спомняше.

— Какво търсиш тук? — кресна Карла, забравила тутакси тревогите за бедното сърце на своя съпруг. — Нали каза, че днес ще работиш до късно.

— Сменихме се с Хари Мастърс — обясни Питър. — Фран вече ми каза, Карла. Ще ставаме дядо и баба.

— Дядо и баба! — изпищя тя, после от гърлото й изригна грозен, безумен смях. — Остави ме да се оправям както аз си знам. Значи първо е казала на теб, а ти си мълчал. Добре. Друго не съм и очаквала. Но сега смятам да затворя вратата и да уредим нещата помежду си. — Тя се усмихна горчиво към Франи. — Само двете… по женски.

Сетне протегна ръка към вратата и се накани да я затвори. Франи гледаше мълчаливо, все още замаяна и неспособна да разбере този внезапен изблик на жлъч и ярост.

Бавно, неуверено, Питър също протегна ръка и й попречи да затвори вратата.

— Питър, искам да оставиш този въпрос на мен.

— Знам, че искаш. Винаги съм те оставял. Но не и този път, Карла.

— Това не е твоя работа.

— Моя е — спокойно възрази той.

— Татко…

Карла се обърна към нея. Върху пребледнялото й лице пламналите скули изпъкваха като някаква странна татуировка

— Не му говори! — изкрещя тя. — Нямаш работа с него! Знам, че винаги си била способна да го склониш и за най-щурите си прищевки, да го омаеш с приказки, та да застане на твоя страна, каквото и да си сторила, но днес нямаш работа с него, госпожичке!

— Престани, Карла!

— Вън!

— Не съм влязъл. Сама виждаш, че…

— Не се подигравай! Вън от моята гостна!

И тя натисна вратата, като привеждаше глава все по-ниско и напрягаше рамене, докато заприлича на някакво странно същество — едновременно мъж, жена и бивол. Отначало Питър я удържа с лекота, после трябваше да се понапрегне. Накрая жилите на шията му се изопнаха, макар че тя бе жена, при това с трийсет килограма по-лека.

Франи искаше да им изкрещи да престанат, искаше да каже на баща си да се махне, за да не гледат и двамата Карла в тоя пристъп на безумна ярост, който открай време бяха очаквали и днес го виждаха за пръв път. Но езикът й бе застинал неподвижно, като ръждясала панта.

— Вън! Вън от моята гостна! Махай се! Махай се! Махай се! Мръснико, пусни тая проклета врата и се МАХАЙ!

И тогава той я удари.

Плесницата прозвуча приглушено, дори някак деловито. Вместо от възмущение да хвръкне във въздуха сред облаци прах, старинният часовник продължаваше да тиктака както винаги. Мебелите също си стояха на място, без да надават възмутени стонове. Но лавината от яростни думи секна като прерязана с нож. Карла падна на колене и изтърваната врата се разтвори широко, като блъсна с тих звук един викториански стол с ръчно бродиран калъф върху високата облегалка.

— Не, о, не — изрече Франи с болезнен шепот.

Карла притисна бузата си с длан, надигна глава и се втренчи в съпруга си.

— Диреше си го вече от десетина години — изрече Питър с леко потрепващ глас. — Винаги съм си казвал, че се въздържам, защото не ми е приятно да удрям жени. Така е. Но когато някой — все едно дали мъж или жена — се превръща в куче и започва да хапе, тогава трябва да бъде усмирен. За едно съжалявам, Карла — че не събрах куража да го сторя по-рано. Щеше да е по-безболезнено и за двама ни.

— Татко…

— Мълчи, Франи — прекъсна я той с разсеяна строгост и младата жена се подчини. Гледайки отвисоко право в замръзналото, изумено лице на жена си, Питър продължи: — Наричаш я егоистка. Но всъщност ти самата си такава. След смъртта на Фред престана да се интересуваш от Франи. Беше решила, че от обичта боли и затова ще е по-безопасно да живееш сама за себе си. Ден след ден влачиш безцелен, себичен живот. Тук, в тази стая. Издигаш в кумир мъртвите от рода си и забравяш, че в семейството има и живи. Обзалагам се, че когато тя влезе да ти каже, че е в беда и се нуждае от помощ, първата ти мисъл е била какво ли ще кажат дамите от Градинския клуб и дали ще се наложи да отсъстваш от сватбата на Ейми Лодър. Болката променя хората, ала и цяло море от болка не може да промени даже най-дребния факт. Егоистката в тази къща си ти.

Протегна ръка и я вдигна. Тя се изправи като сомнамбул. Лицето й не се промени; очите й бяха все тъй разширени от смайване, В тях все още нямаше следа от предишната безмилостна стръв, но Франи смътно помисли, че това няма да е задълго.

Никак.

— Виновен съм, че те оставих да правиш каквото си искаш. Боях се от неприятности. Не исках да хвърлям камък в блатото. Както виждаш, и аз се държах себично. Когато Франи влезе в колежа, казах си: „Е, сега Карла е свободна да върши каквото иска, без да причинява болка на когото и да било, освен на самата себе си, а щом не забелязва страданието, може би наистина не страда.“ Грешах. И преди съм допускал грешки, но нито една не е била тъй жестока. — Той се пресегна и хвана раменете на Карла внимателно, но с непреодолима сила. — Чуй какво ще ти кажа като твой съпруг. Ако Франи се нуждае от подслон, значи може да остане тук — както е било до днес. Ако й трябват пари, може да ги вземе от моя портфейл — както винаги е могла. А ако реши да задържи детето, бъди така добра да се погрижиш за кръщавката. Може да си мислиш, че никой няма да дойде, но тя има приятелки, истински приятелки и те няма да я забравят. Ще ти кажа и още нещо. Ако има кръщавка, тя ще е тук. Точно тук, в тази проклета гостна.

Карла зяпна и от гърдите й се изтръгна протяжен звук. Отначало звукът ужасно напомняше свистенето на кипнал чайник. Сетне прерасна в пронизителен вой.

— Питър, в тази стая някога бе положен ковчегът на собствения ти син!

— Да. И затова не виждам по-подходящо място за освещаване на един нов живот. Това ще е кръвта на Фред. Живата кръв. Защото самият Фред е мъртъв от години, Карла. Отдавна се е превърнал в храна за червеите.

Тя изпищя и закри ушите си с длани. Питър се приведе и Дръпна ръцете й.

— Но червеите не са се добрали до твоята дъщеря и нейното бебе. Няма значение как е заченато; то е живо. Държиш се тъй, сякаш искаш да я пропъдиш, Карла. И какво ще ти остане тогава? Нищо, освен тази стая и един съпруг, който ще те ненавижда. Ако го сториш… би било по-добре да сме загинали и тримата заедно — аз, Франи и Фред.

— Качвам се горе да полегна — каза Карла. — Отвращавате ме. Мисля, че трябва да си легна.

— Ще ти помогна — обади се Франи.

— Не ме докосвай. Стой при баща си. Изглежда, че сте се наговорили как да ме унищожите пред очите на целия град Защо не вземеш просто да се настаниш в моята гостна Франи? Хайде, размажи кал по килима, хвърли в часовника пепел от камината. Защо не? Защо не?

Карла се разсмя и закрачи покрай Питър към коридора. Люшкаше се като пияна. Питър се опита да я прегърне. Тя се озъби и изфуча като котка.

Докато бавно се изкачваше нагоре по стълбата, търсейки на всяка крачка опора в абаносовия парапет, смехът й премина в ридания — тъй безпомощни и сърцераздирателни, че на Франи й се искаше да крещи и да повръща едновременно. Лицето на Питър бе придобило цвета на мръсен чаршаф. Когато стигна горе, Карла извърна глава и за миг залитна толкова силно, че Франи с ужас очакваше тя да се изтъркаля чак до най-долното стъпало. Погледна ги, сякаш искаше да каже нещо, после пак се обърна. След миг вратата на спалнята заглуши бурните звуци на скръб и страдание.

Баща и дъщеря се спогледаха изумени. Часовникът продължаваше да тиктака.

— Всичко ще мине — спокойно каза Питър. — Ще се съвземе.

— Дали? — запита Франи. Тя бавно пристъпи към баща си, подпря се на него и той я прегърна през раменете. — Не ми се вярва.

— Остави. Да не мислим сега за това.

— Трябва да се махна. Тя не ме иска.

— Трябва да останеш. Трябва да си тук, когато… ако… тя се опомни и открие, че все още има нужда от теб. — Той помълча. — Колкото до мене, сама знаеш, че си ми нужна.

— Татко — промълви младата жена и притисна глава към гърдите му. — О, татко. Съжалявам, ужасно съжалявам…

— Шшшшт — прошепна той и я погали по косата. Над главата й виждаше как прашните лъчи на следобедното слънце нахлуват през високите прозорци. В тази стая светлината беше винаги златиста и безжизнена като в музей или погребално бюро. — Шшшшт, Франи, обичам те. Обичам те.