Андрей Бели
Възмездие

1

Нека вятърът свири възбуден,

до нозете мъгли да пълзят.

Аз, пророк занемял и прокуден,

в тишината изказвам върхът.

 

Дремещ кедър въздъхва горчиво.

„Своя кръст понеси!“ — шепот бди.

Кадифеният свод пъка живо

с вечността от горящи звезди.

 

И ме плаши загърна! е мъглата

великанът, напомняш, скала.

Ще превзема — крещя — стръмнината,

ще надмогна съдбата си зла.

2

И изкачвам се все по-високо.

Дишам все по-добре. Стръмнини,

дълбини отминавам — широко

се промъквам на всички страни.

 

Закрещял вдъхновено и диво:

„Иде Емануил! Бог е с нас!“

Зла въздишка отеква ревниво

от великия хаос тогаз.

 

И съм пак покосен от тъгата.

Още светлия ден е далеч.

Рано свеждам се над равнината.

Рано будя аз спящите с реч.

3

В дола… там… чакат с вяра дечица.

Чер ковчег е животът, уви.

Облечете ме във багреница!

Нека лоба ми да закърви!

 

Моят лоб увенчайте със тръни!

Песента ми ви лъга без срам.

Разпиете ме! Знам, че кръвта ми

вие вече жадувате там.

 

Знам, сред горския свят ще престане

моя блян, от надежда лишен.

Щом умра — ще закряскат куп врани,

дето с дни са крещели над мен.

 

Прикован съм на кръста. Изгаря

моя дъх в насълзения лик.

Някой шепне „Аз знам“ и затваря

със целувка устата ми в миг.

4

Кадифеният свод пъка щедър

с милиони огнисти звезди.

Сънно охва самотният кедър.

Тиха пустош наоколо бди.

 

Октомври, 1901

Москва