Андрей Бели
Вечният зов

На Д. С. Мережковски

1

Тези спящи върхари с лъчи

кадифени зората заля.

И всевечната песен звучи:

„Нацелувана ще си — ела…“

 

Старина, в тоя пламенен час

ни проникваш с всемирното ти,

старина, обкръжаваща нас,

с водопада си синкав лети!

 

И вековният бдящ водопад,

падащ с вечно печална вълна,

как ще смие предишния свят

с всепрозирната му старина?

 

Тя все същата песен струи,

с тази страст ни души и света,

сякаш въздуха щедро пои

със бокал възкипял вечността.

 

И към нея обърнал се, аз

пак се моля за всички — смирен,

дървеса с лъчезарен екстаз

страстни клони протягат към мен.

 

През вековния вихър с любов

кой ме вика? — Отново била

тази песен с мечтателен зов:

„Нацелувана ще си — ела…“

2

Проповядвах аз близък конец,

като днешен Христос този ден

се явих, сложил трънен венец,

с рози с пламък огнист разкрасен.

В свода гаснеше златен пожар.

На фенера изгрял след това

аз се смях пред прелял тротоар

с хора, слушащи моите слова.

 

Те се смееха гръмко над мен

смешен лъжехристос бях за тях.

С капка кръв изведнъж насълзен,

моя лоб затрептя. И видях

 

загърмели файтони сред клик,

шини гумени в лекичък спринт

и сред лепкава кал с бледен лик

аз се свих като тих арлекин.

 

Озарен от фенера, със стон

заридах като малко дете

и след туй в усмирителен дом

със ритник ме поведоха те.

3

До самия перваз

аз се моля — в решетката впит.

В син екстаз

свети свода открит.

 

Отдалече звучи:

„Аз съм близо до вас,

о деца мои с земни очи,

в кехлибарния, в Златния час…“

 

И в прозорец мъждив

и решетест калпак

аз размахах щастлив:

„Ще се видим наскоро с теб пак…“

 

Имен с радостна жал —

аз… глупак затаен,

своя глупав калпак изтървал

съм на пода до мен.