Станислав Лем
Завръщане от звездите (8)

VIII

През това време Олаф все още не даваше признаци на живот. Моето безпокойство се превърна в угризение на съвестта. Страхувах се, че е извършил нещо необмислено. Беше все още самотен, и то много повече, отколкото аз преди това. Не исках да намесвам Ери в непредвидени истории, а те биха могли да възникнат в резултат на предприетите от мен по собствена инициатива търсения, затова реших да отида най-напред при Турбер. Не бях сигурен дали ще го помоля за съвет — просто исках да го видя. Адресът му знаех от Олаф: Турбер живееше в университетския център Малеолан. Уведомих го с телеграма за моето пристигане и за първи път се разделих с Ери. Тя беше станала напоследък мълчалива и неспокойна: приписвах това на безпокойството й за съдбата на Олаф. Обещах й, че ще се върна колкото може по-бързо, най-вероятно след два дни, и че след разговора с Турбер няма да предприемам нищо, преди да се посъветвам с нея.

Ери ме изпрати до Хоулу, където взех директен улдер. Плажовете на Тихия океан вече бяха опустели — приближаваше сезонът на есенните щормове, от близките туристически центрове вече бяха изчезнали тълпите пъстро облечени младежи и затова не ме учуди, че бях почти единственият пътник на сребърния снаряд. Полетът в облаците, превръщащ околната среда в нещо нереално, трая по-малко от час и завърши към залез-слънце. Градът изплува от настъпващия мрак като многоцветен огън — най-високите сгради, във формата на винени чаши, горяха в тъмнината като тънки, неподвижни пламъци, силуетите им светеха сред бялата мъгла като гигантски пеперуди, съединени с въздушните арки на най-високото комуникационно ниво; следващите, по-ниски етажи на улиците образуваха пресичащи се, извити цветни реки. Може би поради мъглата или благодарение на прозрачността на строителния материал, гледан отвисоко, центърът приличаше на спираловидно петно от искрящо стъкло, на остров, осеян със скъпоценности и издигнат сред океана, огледалната повърхност на който отразяваше все по-слабо проблясващите етажи чак до най-ниските, сякаш от подземията на града просветваше рубиненият му скелет. Трудно можеше да се повярва, че тази феерия на преливащи се един в друг огньове и цветове е просто жилище на няколко милиона души.

Университетският комплекс се намираше извън града. Точно там, сред огромния парк, на бетонна площадка кацна моят улдер. За близостта на града свидетелствуваше само бледосребристото зарево, обгърнало небето над черната стена от дървета. Дългата алея ме доведе до главната сграда, тъмна, сякаш мъртва.

Едва отворих голямата стъклена врата и вътре пламна светлина. Озовах се в хол със сводест таван. Подът беше облицован с бледосини плочки. Лабиринт от звуконепроницаеми проходи ме изведе до дълъг коридор, прав и строг — отворих една врата, втора врата — всички помещения бяха празни и сякаш отдавна изоставени. Качих се горе по най-обикновена стълба. Сигурно някъде имаше асансьор, но не исках да го търся и всъщност тази стълба предизвика любопитството ми, защото беше неподвижна. Горе в двете посоки се простираше също такъв коридор и същите празни стаи; на вратата на една от тях видях малка бележка с ясно изписани букви: „Тук съм, Брег.“ Почуках и в същия миг чух гласа на Турбер.

Влязох. Той седеше прегърбен на фона на тъмнината, изпълнила прозореца, заемащ цялата стена. Бюрото, на което работеше, беше отрупано с хартия и книги — истински книги, — а на друго по-малко, встрани от него, лежаха цели купища кристално „зърно“ и най-различни апарати. Пред него лежеше купчина хартия и с писалка, която топеше в мастило, Турбер правеше бележки по полетата.

— Сядай! — каза Турбер, без да вдига глава. — Свършвам.

Седнах в ниското кресло до бюрото, но веднага го дръпнах назад, защото светлината превръщаше лицето на Турбер в неясно петно, а аз исках добре да го разгледам.

Той работеше, както винаги, бавно, с навеждане на главата и с движение на веждите, защищавайки се от блясъка на лампата. Това беше една от най-скромните стаи, които бях виждал досега — с матови стени, със сива врата, без нито едно украшение, без всякаква следа от омръзналото ми злато — от двете страни на вратата се виждаха четириъгълни, сега слепи екрани, стената край прозореца заемаха метални шкафчета, до едната беше опряно голямо руло от карти или чертежи — и това всъщност беше всичко. Преместих погледа си върху Турбер. Плешив, масивен, тежък, той пишеше, от време на време изтривайки с опакото на ръката си някоя сълза от окото си. Очите му винаги сълзяха, а Гима веднаж ми каза (той обичаше да издава тайните на другите, особено такива, които някой усърдно се стараеше да скрие), че Турбер се страхува за зрението си. Тогава разбрах защо винаги си лягаше пръв, когато променяхме ускорението, и защо — през последните години — позволяваше да го отменят в работите, които по-рано изпълняваше сам.

Събра с две ръце листовете, чукна с тях по бюрото, за да подравни краищата им, сложи ги в папката, затвори я и едва тогава, отпускайки големите си ръце с дебели пръсти, каза:

— Здравей, Хел. Как са работите ти?

— Не се оплаквам. Ти… сам ли си?

— Искаш да кажеш: тук ли е Гима? Не. Няма го: замина вчера за Европа.

— Работиш ли…

— Да.

Настъпи късо мълчание. Не знаех как ще посрещне това, което исках да му кажа — исках най-напред да разбера как гледа на заварения от нас свят. Всъщност, доколкото го познавах, не можех да очаквам от него особена откровеност. Винаги запазваше за себе си по-голямата част от мнението си.

— Отдавна ли си тук?

— Брег — каза той, все така неподвижен. — Съмнявам се, че точно това те интересува. Нещо извърташ.

— Възможно — казах аз. — Значи, да говоря направо?

Усещах същото вътрешно безпокойство, нещо средно между неловкост и раздразнение, което винаги ме обхващаше в негово присъствие — както, струва ми се, и другите. Никога не знаех кога се шегува или се подиграва, а кога говори сериозно; при цялото си спокойствие, при цялото внимание, което оказваше на партньора си, той все пак си оставаше съвършено неуловим.

— Не — каза той. — Може би по-късно. Откъде пристигаш?

— От Хоулу.

— Направо оттам?

— Да… защо питаш?

— Това е добре — каза той, сякаш не беше чул последните ми думи. Може би няколко секунди той ме гледа, без да мръдне, сякаш искаше да се убеди в присъствието ми, защото погледът му не изразяваше нищо — но аз вече знаех, че нещо се беше случило. Само не бях сигурен дали ще ми каже. Не умеех да предвиждам неговите действия. Докато мислех откъде да започна, в същото време той се вглеждаше в мен все по-внимателно, сякаш му се бях явил в съвършено непознат образ.

— Какво прави Вабах? — запитах аз, когато реших, че това мълчаливо оглеждане е продължило твърде дълго.

— Отиде с Гима.

Не за това исках да го питам и той знаеше това, защото в края на краищата не бях дошъл заради Вабах. Отново настъпи мълчание. Започнах да съжалявам за своето решение.

— Чух, че си се оженил — каза той изведнъж, някак без желание.

— Да… — отговорих аз, може би малко рязко.

— Добре си направил.

Опитвах се на всяка цена да намеря друга тема. Но освен за Олаф не се сещах за нищо друго, а все още не исках да питам за него. Страхувах се от усмивката на Турбер — помнех как успяваше да доведе чрез нея Гима — и не само него — до отчаяние, но той само леко повдигна вежди и запита:

— И какви са плановете ти?

— Никакви — отговорих аз съвсем искрено.

— А би ли искал да правиш нещо?

— Да. Но не какво да е.

— Нищо ли не си правил досега?

И в този миг сигурно се изчервих. Ядосах се.

— Почти нищо… Турбер… аз не съм дошъл заради себе си.

— Знам — каза спокойно той. — Заради Стааве, нали?

— Да.

— В това имаше известен риск — каза той и леко се отблъсна от бюрото. Креслото послушно се извъртя към мен.

— Освам очакваше най-лошото и по-точно после, когато Стааве изхвърли своя хипногог… ти също си го изхвърлил, нали?

— Освам? — запитах аз. — Какъв Освам? Почакай… този от Адапта ли?

— Да. Най-много се безпокоеше за Стааве. Аз му помогнах да се освободи от заблуждението си.

— Как така „помогнал си му“?

— Но Гима гарантира за вас двамата… — довърши Турбер, сякаш през цялото време не чуваше моите думи.

— Какво?! — извиках аз, надигайки се. — Гима?

— Разбира се, той самият не беше съвсем сигурен — продължаваше Турбер — и ми каза това.

— За какъв дявол тогава е гарантирал? — избухнах аз, зашеметен от думите му.

— Смяташе, че е длъжен — обясни лаконично Турбер. — Че ръководителят на експедицията е длъжен да познава своите хора.

— Глупости.

— Повтарям само това, което той каза на Освам.

— А, така ли? — запитах аз. — А от какво се е страхувал този Освам? Че ще се разбунтуваме или какво?

— Да не си имал такова желание? — спокойно запита Турбер.

Искрено се замислих. Най-накрая отговорих:

— Не. Така сериозно никога.

— А ще позволиш ли да бетризират децата ти?

— А ти? — бавно запитах аз.

За първи път той се усмихна с едва доловимо движение на безкръвните си устни. Но не каза нищо.

— Слушай, Турбер… помниш ли онази вечер, след последния разузнавателен полет над Бета… когато ти казах…

Той равнодушно кимна с глава. И изведнъж спокойствието ми се стопи.

— Аз тогава не ти казах всичко, знаеш ли? Бяхме там заедно, но нямахме равни права. Слушах ви, тебе и Гима, защото сам исках така. Всички искаха: Вентури, Томас, Енесон и Ардер, на когото Гима не даде резерва, защото я пазеше за по-добър случай. Е, добре. Само че с какво право сега ми говориш така, сякаш през цялото време си седял в това кресло? Та нали ти изпрати Ардер долу, на Керенея, в името на науката, Турбер, а аз го измъкнах оттам в името на нещастната му карантия, след което се върнахме, и излиза, че е останало само правото на карантията. Само това е в сила сега, другото — не. И може би сега аз би трябвало да те разпитвам за самочувствието ти и да гарантирам за тебе, а не обратното? Как мислиш? Знам какво мислиш. Донесе си цял куп материали и имаш в какво да се криеш до края на живота си, знаейки, че никой от тези възпитани хора няма да те запита: колко ви струва този спектрален анализ? Един човек? Двама човека? Не мислите ли, професор Турбер, че това е малко скъпо? Никой няма да ти каже това, защото с нас те нямат никакви сметки. Но Вентури има. И Ардер, и Енесон. И Томас. С какво ще им платиш, Турбер? С това, че си избавил Освам от заблуждението му ли — що се отнася до мен? А Гима — гарантирайки за мен и Олаф, така ли? Когато те видях за първи път, ти правеше съвсем същото като сега. Беше в Апрену. Седеше над книжата си и гледаше, както в този миг: в паузата между две по-важни дела — в името на науката…

Станах.

— Благодари на Гима, че се е застъпил за нас…

Турбер също стана. Може би секунда се изучавахме с погледи. Беше по-нисък, но това не се чувствуваше. Ръстът му нямаше значение. От очите му струеше неописуемо спокойствие.

— Ще ми дадеш ли думата, или вече съм осъден? — запита той.

Измърморих нещо неразбрано.

— Седни тогава — каза той и без да чака, тежко се отпусна в креслото.

Седнах и аз.

— Все пак нещо си правил — каза той с такъв тон, сякаш досега бяхме говорили за времето. — Прочел си Старк, повярвал си му, чувствуваш се измамен и търсиш сега виновни. Ако наистина държиш на това, мога да поема всичко върху себе си. Но не става дума за това. Нима Старк е успял да те убеди — след онези десет години? Брег, знаех, че си неуравновесен, но че си глупав, не предполагах. — Турбер замълча за миг, а аз, чудно нещо, изведнъж почувствувах облекчение и като че предчувствие за освобождение. Но нямах време да се замисля над своите усещания, защото той отново заговори:

— Контакт на галактични цивилизации? Кой ти е говорил за това? Никой от нас, нито от класиците, нито Меркие, нито Симониади, нито Радж Нгамиели, никой, нито една експедиция не е разчитала на контакт и затова цялото това дрънкане за пътешествуващите в безкрая живи изкопаеми, за вечно закъсняващата галактична поща е опровержение на тези, които никой не е поставял на разискване. Какво могат да ни дадат звездите? А каква е била ползата от експедицията на Амундсен? Или на Андре? Никаква. Единствената явна полза се състои в това, че е била доказана възможността: че е постижимо. Или по-точно казано — че за дадената епоха това е най-трудното от всичко, което може да се постигне. Не знам дали ние сме направили дори това, Брег. Наистина не знам. Но ние бяхме там.

Аз мълчах. Турбер вече не гледаше към мен. Опря длани на ръба на бюрото.

— И какво ти е доказал Старк? Безполезността на космодромията? Сякаш ние самите не знаехме това. А полюсите? Какво имаше на полюсите? Тези, които са ги покорявали, са знаели, че там няма нищо. А Луната? Какво е търсела групата на Рос в кратера на Ератостен? Брилянти! А защо Бант и Егорин са преминали през центъра на диска на Меркурий? За да се пекат на слънце? А Келен и Офшаг? Единственото нещо, което са знаели със сигурност, когато са летели към студения облак на Цербер, е било, че в него могат да загинат. Даваш ли си сметка за това, какво всъщност казва Старк? Човекът трябва само да яде, да пие и да се облича: останалото е безумие. Всеки има своя Старк, Брег. Всяка епоха го е имала. Защо Гима изпрати теб и Ардер? За да вземете проби с короносмукачката. Кой изпрати Гима? Науката. Това звучи делово, нали? Изследване на звездите. Как мислиш, Брег, дали щяхме да полетим, ако нямаше звезди? Аз мисля, че щяхме. Щяхме да изучаваме дори пустотата, за да оправдаем своя полет. Геонидес или някой друг щеше да ни каже какви ценни измерения и изследвания могат да се проведат по пътя. Разбери ме добре. Не казвам, че звездите са само претекст. Дори и полюсът не е бил само претекст. Нансен и Андре са се нуждаели от него… Еверест е бил нужен на Мелъри и Ървин повече от въздуха. Казваш, че аз съм ви заповядвал… в името на науката. Знаеш, че това не е истина. Досега изпитваше моята памет? Сега аз ще изпитам твоята. Помниш ли планетоида на Томас?

Трепнах.

— Ти тогава ни излъга. Излетя втори път, знаейки, че той вече е мъртъв. Така ли е?

Мълчах.

— Досетих се още тогава. Не говорих за това с Гима, но предполагах, че и той се е досетил. Защо отиде там, Брег? Това вече не беше нито Арктур, нито Керенея и нямаше кого да спасяваш. Защо се пъхаше там, човече?

Мълчах. Турбер леко се усмихна:

— Знаеш ли в какво е нашето нещастие, Брег? Това, че на нас ни провървя и че сега седим тук. Човек винаги се връща с празни ръце…

Турбер замълча. Усмивката му се превърна в гримаса, почти безсмислена. Няколко секунди той диша тежко, стискайки с длани ръба на бюрото. Гледах го така, сякаш го виждах за първи път — забелязах, че вече е стар, и това откритие ме порази. Никога по-рано не бях мислил за това — струваше ми се, че няма възраст…

— Турбер… — тихо казах аз. — Слушай… та това е… надгробно слово над гроба на ония — неспокойните. Няма вече такива. И няма да има. Значи, все пак Старк е победител?…

Турбер показа върховете на жълтите си зъби, но това не беше усмивка.

— Брег, обещай ми, че на никого няма да кажеш това, което ще ти съобщя.

Колебаех се.

— На никого — повтори той натъртено.

— Добре.

Стана, отиде в ъгъла, взе рулото навита хартия и се върна с него до бюрото. Хартията шумолеше, развивайки се в ръцете му. Видях разрез на риба, червен, сякаш начертан с кръв.

— Турбер!

— Да — каза той спокойно, навивайки рулото.

— Нова експедиция ли?

— Да — отговори той. Отиде до ъгъла, постави рулото, опирайки го в стената, като пушка.

— Кога? Накъде?

— Няма да е скоро. До Центъра.

— Облакът на Стрелеца… — прошепнах аз.

— Да. Приготовленията ще отнемат време. Но благодарение на анабиозата…

Той продължаваше да говори, но до мен достигаха само отделни думи „полет в примка“, „безгравитационно ускорение“ — а възбудата, която ме обхвана, когато видях начертания от конструкторите силует на огромния снаряд, се превърна в неочаквана апатия, през която, като през бавно падащ мрак, виждах отпуснатите си на коленете ръце. Турбер престана да говори, погледна ме с крайчеца на окото си, приближи се към бюрото и започна да подрежда папките с документи, сякаш искаше да ми даде време да свикна с невероятната новина. Би трябвало да го обсипя с въпроси — кой от нас, старите, ще лети, колко години ще продължи полетът, какви са неговите цели, но не запитах нищо. Дори и това, защо държат подготовката в тайна. Гледах големите му, загрубели ръце, върху които напредналата възраст се изписваше по-ясно, отколкото върху лицето, и в моето изумление се промъкна и частица удовлетворение, толкова неочаквано, колкото и подло — че той също няма да полети. Няма да дочака тяхното завръщане, дори да бие рекорда на Матусал, помислих аз. Все едно. Това вече нямаше никакво значение. Станах. Турбер шумолеше с хартиите.

— Брег — каза той, без да вдигне очи, — имам още малко работа, ако искаш, можем да вечеряме заедно. Ще пренощуваш в дормитория, сега е свободен.

Измърморих „добре“ и тръгнах към вратата. Турбер продължаваше да работи, сякаш изобщо не бях идвал тук. Спрях за секунда на прага и излязох. Известно време не знаех точно къде съм, докато най-после до мен не достигна звучно, равномерно чукане: ехото на собствените ми стъпки. Спрях. Намирах се в средата на дълъг коридор, между две редици еднакви врати. Ехото на стъпките все още се чуваше. Слухова измама? Или някой вървеше след мен? Обърнах се и видях изчезващия в далечна врата висок силует. Това трая толкова кратко, че всъщност не успях да забележа този човек, а само движението му, част от изчезващия му гръб и затварящата се врата. Нямах какво повече да правя тук. Да вървя по-нататък нямаше смисъл — коридорът свършваше със стена. Обърнах се, минах край висок прозорец, над черната грамада на парка в него се отразяваше заревото на града, отново спрях край вратата с бележка „Тук съм, Брег“, зад която работеше Турбер. Не исках да го виждам повече. Нямах какво да му кажа, нито пък той на мен. Защо изобщо дойдох тук? Внезапно, за най-голяма моя изненада, си спомних защо. Трябваше да вляза вътре и да питам за Олаф — но не сега. Не в този миг. Не ми липсваха сили, чувствувах се много добре и все пак с мен ставаше нещо, което не разбирах. Тръгнах към стълбите. Срещу тях се намираше последната врата от редицата, тази, в която преди малко изчезна непознатият човек. Спомних си, че надникнах в тази стая още в началото, когато влязох в сградата, и търсех Турбер; познах наклонената чертичка, издраскана върху лака. В стаята нямаше нищо. Какво търсеше там човекът, който влезе вътре?

Обхванат от увереност, че не е търсил нищо, че само е искал да се скрие от мен — аз дълго стоях нерешително срещу стълбата, празна, осветена с бяла неподвижна светлина. Бавно, сантиметър по сантиметър, се обърнах. Овладя ме странно безпокойство, не, всъщност не беше безпокойство, не се страхувах от нищо — чувствувах се така, сякаш бяха ми направили упойка — напрегнат, макар и спокоен, направих две крачки, наострих слух, притворих очи и тогава ми се стори, че чувам — от другата страна на вратата — нечие дишане. Това беше невъзможно. Ще си вървя, реших аз, но това беше невъзможно, твърде много внимание отделих на тази идиотска врата, за да си отида просто така. Отворих я и погледнах вътре. Под малка лампичка в самия таван по средата на празната стая стоеше Олаф. Беше в старите си дрехи, с навити ръкави, сякаш току-що беше оставил инструментите.

Ние се гледахме един друг. Виждайки, че нямам намерение да се обадя, той заговори пръв:

— Как си, Хел?…

Гласът му беше съвсем уверен.

Не исках да се преструвам, просто бях потресен от обстоятелствата на неочакваната ни среща или може би още не беше свършило зашеметяващото действие на — думите на Турбер, във всеки случай не казах нито дума. Приближих към прозореца, от който се откриваше същият изглед към черния парк и заревото над града, обърнах се и седнах на перваза. Олаф не помръдна. Все така стоеше, в средата на стаята, от книгата, която държеше, се изплъзна парче хартия и падна на пода. Наведохме се едновременно; вдигнах листа и видях принципната схема на кораба, същия, който преди малко ми показваше Турбер. Отдолу се виждаха бележки, написани от ръката на Олаф. Ето каква била работата, помислих аз. Той е мълчал, защото има намерение да лети и е искал да ми спести тази новина. Трябва да му кажа, че греши, защото експедицията съвсем не ме интересува. Звездите вече бяха ми омръзнали, освен това знам всичко от Турбер, значи, Олаф можеше с чиста съвест да ми каже.

Държейки чертежа в ръка, аз внимателно се вглеждах в неговите линии, сякаш оценявах обтекаемостта на ракетата, но не казах нищо, само му върнах листа, той го взе с известно колебание и като го сгъна на две, отново го сложи в книгата. Всичко това ставаше в мълчание, сигурен съм, че съвсем не нарочно, но тази сцена, може би за това, че се разиграваше в тишина, придоби символично значение, сякаш приемах вестта за неговото участие в експедицията само информативно и връщайки му чертежа, одобрявах тази негова стъпка без ентусиазъм, но и без съжаление. Когато потърсих очите му, той отвърна поглед, но веднага след това ме погледна изпод вежди — въплъщение на неувереност или смущение. Дори сега, когато знаех вече всичко? Тишината на малката стая ставаше непоносима. Чувах леко ускореното дишане на Олаф. Лицето му беше изморено и очите му не бяха така живи, както тогава, когато го видях за последен път, сякаш беше работил много и спал твърде малко, но в тях имаше и нещо друго, което не познавах.

— Аз съм добре — отговорих бавно. — А ти?

Когато произнесох тези думи, аз разбрах, че те бяха закъснели, че щяха да бъдат на мястото си, ако бях ги казал още с влизането си, а сега прозвучаха като упрек или дори като подигравка.

— Беше ли при Турбер? — запита Олаф.

— Бях.

— Студентите си заминаха… сега тук няма никого, дадоха ни цялата сграда… — каза той с нежелание.

— За да можете да разработите плана за експедицията ли? — подхвърлих аз, а той бързо отговори:

— Да, Хел. Ти сигурно знаеш, каква работа е това. Засега сме само шепа хора, но имаме отлични машини, онези автомати, нали разбираш?…

— Добре, добре.

След тези думи отново настъпи мълчание. И странно нещо — колкото по-дълго траеше то, толкова по-голямо ставаше безпокойството на Олаф, преувеличената му неподвижност, защото все още стоеше като вдървен по средата на стаята, точно под лампата, сякаш готов за най-лошото. Реших да свърша с това.

— Слушай какво… — казах аз едва чуто. — Как си представяше ти всичко това?… Политиката на щрауса не винаги помага, знаеш ли?… Сигурно не си мислил, че без теб няма да разбера?

Аз замълчах, а той стоеше с наведена глава и не отговаряше. Явно бях попрекалил, защото той не беше виновен за нищо и аз самият сигурно не бих постъпил по друг начин. Всъщност ни най-малко не му се сърдех за продължилото цял месец мълчание, ставаше дума само за опита му да избяга, да се скрие от мен в празната стая, когато видя, че излизам от стаята на Турбер — но не смеех да му кажа това направо, защото беше твърде глупаво и смешно. Повиших тон, наричайки го глупак и какво ли не още, но дори тогава не опита да се защити.

— И така, ти смяташ, че няма за какво да говорим? — подхвърлих аз ядосан.

— Зависи от теб…

— Как така от мен?

— От теб — упорито повтори той. — Най-важното беше от кого ще узнаеш…

— Наистина ли мислиш така?

— Това ми се струваше…

— Все едно… — измърморих аз.

— Какво ще правиш… сега? — тихо запита той.

— Нищо.

Олаф ме гледаше недоверчиво.

— Хел, а аз мислех…

Не довърши. Чувствувах, че го измъчвам със самото си присъствие, но все още не можех да му простя неочакваното бягство; а да си отида така, в този миг, без нито една дума би било по-лошо от несигурността, с която дойдох тук. Не знаех какво да кажа; всичко, което ни свързваше, беше загубило смисъл. Погледнах го в същия миг, когато той вдигна очи към мен — всеки от нас все още разчиташе на помощта на другия.

Станах от мястото си.

— Олаф… вече е късно. Отивам си… но ти не мисли, че ти се сърдя, нищо подобно. Надявам се, че пак ще се видим, може би ще дойдеш у нас — казах аз с усилие, всяка дума беше неестествена и той знаеше това.

— Ти какво… Няма ли да останеш поне за през нощта?

— Не мога, разбираш ли, обещал съм…

Не произнесох името й. Олаф измърмори:

— Както искаш. Ще те изпратя.

Излязохме заедно от стаята, после по стълбите надолу; навън беше вече съвсем тъмно. Олаф вървеше до мен мълчаливо; и изведнъж спря. Спрях и аз.

— Остани — пошепна той смутен. Виждах само неясното петно на лицето му.

— Добре — съгласих се внезапно аз и се обърнах. Той не очакваше това. Стоя така секунда, после ме хвана за рамото и ме заведе в друга, по-ниска постройка; в една празна зала, осветена от няколко неугасени лампи, вечеряхме на бара, без дори да седнем. През цялото време разменихме едва десетина думи. После се качихме на втория етаж.

Стаята, в която влязохме, почти съвършен квадрат, боядисан в матовобяло, имаше широк прозорец към парка от другата му страна, защото не видях и помен от градското зарево над дърветата; в нея имаше току-що постлано легло, две кресла, трето, по-голямо, с облегалка към стената под прозореца. През леко открехнатата врата лъщяха плочките на банята. Олаф, с отпуснати ръце, стоеше на прага, сякаш очаквайки да кажа нещо, и тъй като аз мълчах, разхождах се по стаята и машинално докосвах мебелите, сякаш за миг ги превръщах в моя собственост, той тихо запита:

— Мога ли… да направя нещо за теб?

— Да — казах аз. — Остави ме сам.

Той продължаваше да стои, без да се мръдне от мястото си. Лицето му пламна в руменина, после побледня, внезапно на него се появи усмивка — Олаф се опитваше да прикрие обидата, защото моите думи прозвучаха като обида. От тази безпомощна, жалка усмивка в мен нещо сякаш се скъса; в конвулсивното усилие да отхвърля от себе си маската на безразличие, която бях надянал, тъй като не бях способен на нищо друго, аз изтичах към него, когато той вече се обръщаше, за да излезе, дръпнах ръката му и с всички сили я стиснах, сякаш молейки за извинение с това стремително ръкостискане, а той, без да гледа към мен, ми отговори със същото такова ръкостискане и излезе. Още усещах в дланта си топлината на твърдата му ръка, когато затваряше след себе си вратата, толкова тихо и старателно, сякаш излизаше от стаята на болен. Останах сам, така, както исках.

Сградата беше пълна с безпощадно мълчание. Не чувах дори стъпките на отдалечаващия се Олаф, в прозоречното стъкло слабо се отразяваше моят тежък силует, от неизвестен източник се разливаше нагрят въздух, през очертанията на своето отражение виждах неясната граница на дърветата, потънала в пълен мрак — обгърнах още веднаж с поглед цялата стая и седнах в голямото кресло до прозореца.

Есенната нощ току-що беше настъпила. Не можех дори да мисля за спане. Застанах до прозореца. Простиращият се зад него мрак сигурно беше пълен с хлад и шумолене на безлистни, триещи се едно в друго клончета — изведнъж поисках да се озова сред него, да поскитам в нощта, в нейния от никого незаплануван хаос, и без да мисля повече, излязох от стаята. Коридорът беше празен. До стълбите вървях на пръсти, може би излишна предпазливост. Олаф сигурно отдавна беше отишъл да спи, а Турбер, ако още работеше, бе на съвсем друг етаж, в отдалеченото крило на сградата. Изтичах надолу, без да заглушавам вече крачките си, измъкнах се на двора и бързо тръгнах пред себе си. Не избирах посока, само вървях така, че заревото на града да остава по възможност встрани. Алеите на парка бързо ме изведоха извън неговата граница, отбелязана с жив плет, излязох на шосето и извървях по него известно време, докато внезапно спрях. Не исках да вървя по пътя, той водеше до някакво селище, до хора, а аз исках да бъда сам. Спомних си, че Олаф разказваше, още в Клавестра, за Малеолан, новия град, построен след нашето заминаване сред планините; няколкото километра шосе, които изминах, действително се състояха почти само от серпантини и завои, но в царящата наоколо тъмнина не можех да се осланям само на зрението си. Шосето, както всички други, не беше осветено, защото самата му повърхност слабо фосфоресцираше, твърде слабо все пак, за да могат да се различат даже растящите на няколко крачки от него храсти. Изоставих шосето, навлязох пипнешком в малка горичка, която по някаква стръмнина ме изведе на лишено от дървета възвишение — разбрах по това, че вятърът духаше тук свободно; няколко пъти далече долу ми се мярна тънката неясна ивица на шосето, после тази последна светлина изчезна; спрях се за втори път; не толкова с безпомощните си очи, колкото с цялото си тяло, с лицето си, изложено на вятъра, се мъчех да се ориентирам в околната среда, непозната като на чужда планета; исках по най-краткия път да стигна до един от върховете, заобикалящи долината, в която лежеше градът, но как да намеря истинската посока? Изведнъж, когато цялата тази работа започна да ми се струва безнадеждна, чух идващ отвисоко, някъде отдясно, далечен протяжен шум, приличащ малко на отзвука на вълните и все пак по-различен — това беше шумът, с който вятърът се носеше из гората, разположена много по-високо от мястото, на което се намирах. Без да се замислям повече, тръгнах в тази посока. Обраснал със суха, стара трева склон ме доведе до първите дървета. Отминавах техните призрачни силуети с протегнати ръце, за да се предпазвам от бодливите клони. Скоро възвишението стана по-полегато, дърветата пооредяха и отново трябваше да избирам посоката, вслушан в тъмнината, търпеливо чакайки следващия, по-силен порив на вятъра. В един миг пространството отекна, от далечните височини долетя протяжен, свистящ напев, да, тази нощ вятърът беше мой съюзник; тръгнах направо, без да обръщам внимание на това, че се спускам доста стръмно надолу към черно дере. Дъното му беше наклонено; започнах да вървя равномерно нагоре и пътя ми показваше ромолящото някъде ручейче. Не го забелязах нито веднъж, може би течеше някъде под скалите; гласът на течащата вода ставаше все по-тих, колкото по-нагоре се изкачвах, докато най-после съвсем изчезна и още веднъж ме заобиколи гората, високостеблена, сигурно борова. Почвата беше покрита с мек като възглавница слой от стари игли, някъде хлъзгав от мъха. Това блуждаене слепешката продължи около три часа; корените, в които се спъвах, все по-често обхващаха стърчащи изпод земята камъни, малко ме беше страх, че върхът ще се окаже обраснал с гора и в нейния лабиринт ще завърши това едва започнало скитане из планините, но имах щастие — по една гола поляна се добрах до поле, осеяно с камъни, които все по-остро се издигаха нагоре. В края на краищата едва успявах да се задържа прав, защото камъните започнаха да се размърдват под краката ми; скачайки от крак на крак, често спъвайки се и падайки, най-после успях да се добера до страничния скат на стесняваща се клисура и бързо тръгнах нагоре; спирайки от време на време, мъчех се да се огледам наоколо, но в непрогледната тъмнина това беше невъзможно. Не виждах нито града, нито заревото му, нямаше нито следа и от светещото шосе, по което вървях; пукнатината ме изведе на поляна, обраснала със суха трева; все по-разширяващото се звездно небе подсказваше, че вече съм доста високо — вероятно другите планински хребети, които го закриваха, бяха започнали да се изравняват с този, по който се изкачвах. Няколкостотин крачки по-нататък навлязох сред група млади борови дървета.

Ако през тази нощ някой случайно ме беше спрял и запитал накъде и защо вървя, не бих могъл да му отговоря; за щастие нямаше никого и затова възприемах самотата си поне като временно облекчение. Скатът ставаше все по-стръмен, все по-трудно ми беше да вървя, но аз продължавах да крача напред, стараейки се само да не се отклонявам, сякаш имах някаква определена цел. Сърцето ми биеше силно, дробовете дишаха, а аз се изкачвах нагоре в някакъв унес, инстинктивно чувствувайки, че ми е нужно именно такова изтощително усилие. Разтварях пред себе си оплетените клони на борчетата, понякога навлизах в най-големия гъсталак, изтръгвах се със сила и продължавах да вървя. Бодливите клонки ме удряха по лицето, по гърдите, закачваха се за дрехите ми, пръстите ми лепнеха от смолата, когато излязох на открито, внезапно връхлетя вятър, нахвърли се отгоре ми от тъмнината, задуха неудържимо, свистейки някъде далече, където според мен беше проходът. През това време отново навлязох сред млади борчета, сред тях сякаш лежаха невидими малки островчета от топъл, неподвижен въздух, наситен със силен боров аромат. На пътя ми израстваха неясни прегради, скални късове, забити в земята, петна от изплъзващи се изпод краката гладки камъни. Сигурно бях вървял вече няколко часа, а все още чувствувах в себе си запас от сили, достатъчен, за да ме доведе до отчаяние; клисурата, водеща към неизвестния проход, а може би и към върха, се стесни така, че на фона на небето се виждаха едновременно двата й склона, закриващи с тъмните си очертания звездите.

Отдавна вече беше останала ниско долу зоната на мъглите, но студената нощ беше безлунна, а звездите даваха слаба светлина. Толкова по-учуден бях, когато видях край себе си и над себе си белезникави продълговати петна. Те лежаха в мрака, без да го осветяват, сякаш още през деня се бяха напоили с блясък — едва първото сипкаво хрущене под краката ми даде да разбера, че съм стъпил на сняг.

Тънък слой от сняг покриваше почти цялата останала част на невероятно стръмния склон. Сигурно щях да замръзна до кости, защото бях леко облечен, ако неочаквано вятърът не беше стихнал и във въздуха още по-ясно започна да се чува звукът, с който аз пробивах снежната кора, потъвайки до средата на прасците си.

В самия проход сняг почти нямаше. Оголени от вятъра, над сипеите стърчаха черните силуети на огромни канари. Спрях се с разтуптяно сърце и погледнах към града. Закриваше го планинският склон и само червеникавият мрак, разреден от блясъка на светлините му, издаваше мястото, където лежи в долината. Над мен трептяха ярки звезди. Изминах още двайсетина крачки и се отпуснах на един седловиден камък. Под него се беше събрал навят от вятъра сняг. Сега вече не виждах дори слабите отблясъци на градското зарево. Далеко пред мен в тъмнината се врязваха планините, призрачни, с побелели от сняг върхове. Вгледах се внимателно в източния край на хоризонта и забелязах тясно-сива ивица, която размиваше звездите — началото на новия ден. И тъй както си стоях неподвижен, изведнъж нещо започна да става с мен — безформеният мрак край мен — или вътре в мен? — започна да се мести, да отстъпва, изменяйки пропорциите си, бях така погълнат от това, че за миг сякаш изгубих зрение, а когато отново прогледнах, виждах всичко по съвсем друг начин. Небето на изток едва сивееше над пълната с мрак долина, още повече подчертавайки чернотата на скалния издатък, но аз бих могъл да определя пипнешком всеки негов ръб, всяка вдлъбнатина, знаех каква картина ще ми открие денят, защото беше запечатана в мен завинаги и ненапразно. Това беше онова неизменно нещо, което бях търсил, което беше останало недокоснато, докато в същото време целият ми свят беше се разпаднал и загинал в сто и петдесет годишната челюст на времето. Тук, в тази долина, бях прекарал детските си години — в старата, дървена хижа на отсрещния обраснал с трева склон на Ловеца на Облаци. От съборетината сигурно не беше останал и камък от основите, последните греди отдавна бяха изгнили, а скалният хребет стоеше, все същият, сякаш очакваше тази среща — може би някакъв неясен подсъзнателен спомен ме доведе на това място през нощта?

Сътресението от срещата с един замах отприщи цялата моя слабост, тъй отчаяно скривана досега, отначало с престореното спокойствие, после с трескавото изкачване. Посегнах слепешком надолу и без да се срамувам от треперенето на пръстите си, лапнах шепа сняг, чиято топяща се върху езика студенина не утоляваше жаждата, но засилваше трезвостта ми. Седях така и гълтах сняг, все още ненапълно уверен, седях и чаках първите лъчи на слънцето да потвърдят моята догадка. Дълго преди то да изгрее, някъде отвисоко, от бавно гаснещите звезди се спусна птица, прибра крилете си, сви се и кацайки върху наклонения скален отломък, започна да се приближава към мен. Замрях на място, страхувайки се, че ще я подплаша. Птицата ме заобиколи и се отдалечи, а когато помислих, че не ме е забелязала, тя се върна от другата страна, заобикаляйки камъка, на който седях — и така се гледахме известно време, докато най-после тихо я запитах:

— Откъде се взе тук?

Когато видях, че птицата не се бои от мен, отново започнах да гълтам сняг. Тя навеждаше глава, взираше се в мен с черните мъниста на очите си и изведнъж, сякаш наситила се да ме гледа, разпери крила и отлетя. А аз, опрян на грапавата стена на камъка, свит, с премръзнали от снега ръце, очаквах утрото и цялата изминала нощ се връщаше в бурни, откъслечни спомени — Турбер, неговите думи, мълчанието между мен и Олаф, изгледът на града, червената мъгла и отблясъците в нея, хвърляни от потоците светлина, горещата струя въздух, висящите площади и алеи, домовете с огнени криле, цветовете, които преобладаваха на някои от етажите; не съвсем съзнателният ми разговор с птицата в прохода и това, как лакомо гълтах сняг — и всички тези картини едновременно съществуваха и не съществуваха, както понякога насън, бяха напомняне и премълчаване на онова, което не смеех да докосна, защото през цялото време се мъчех да намеря в себе си съгласие с онова, с което не можах да се съглася. Но това беше по-рано, наистина като сън. Сега, трезвен и бдителен, очакващ деня, във въздуха, посребрял от разсъмването, сред все по-ясно очертаващите се сурови планински стени, дефилета, сипеи, които изплуваха от нощта като мълчаливо потвърждение на реалността на завръщането, за първи път сам, но не чужд на Земята, отдаден изцяло на нея и на нейните закони, можех — без бунт и без съжаление — да мисля за онези, които отлитаха към златното руно на звездите…

Снеговете на върха пламнаха в златно и бяло; той стоеше над изпълнената с виолетова сянка долина, мощен и вечен, а аз, без да затварям очи, пълни със сълзи, пречупващи неговия блясък, станах бавно и започнах да се спускам по сипеите на юг, там, където беше моят дом.