Станислав Лем
Завръщане от звездите (6)

VI

Нашият брак, сключен само под напора на трескавото ми безумие, излезе неочаквано сполучлив. Животът ни течеше по линията на някакво своеобразно разграничение. Когато дойдеше до разлика в мненията, Ери умееше да защити своето становище, но тогава ставаше дума за проблеми от общ характер. Тя беше например привърженичка на бетризацията и я бранеше с аргументи, които съвсем не бяха взети от книгите. Това, че тя така открито противопоставяше своето мнение на моето, смятах за добър признак; но нашите спорове се водеха само през деня. На дневна светлина тя не се решаваше или по-точно не искаше да говори за мен спокойно и безпристрастно, може би защото не знаеше коя от нейните думи щеше да бъде посочване само на моите лични недостатъци, на чудачествата на „човека от консервната кутия“, както би казал Олаф, а коя — атака, насочена към ценностите на моята епоха. Но през нощта като че ли за това, че мракът малко смекчаваше остротата на моето присъствие, тя говореше за мен, тоест за нас, и аз се радвах на тези тихи разговори в тъмнината, която милостиво скриваше непрекъснатото ми изумление.

Ери ми разказваше и за себе си, и за своето детство, и по този начин за втори или по-скоро за първи път, защото беше изпълнен с реално, човешко съдържание, разбрах как изкусно беше изградено това общество на непрекъсната, тънко стабилизирана хармония. Смяташе се за напълно естествено, че раждането и възпитаването на децата през първите 4 години от живота им е въпрос на висока квалификация и всестранна подготовка, даже на специално обучение; за да получи разрешение за раждане на дете, семейството беше длъжно да положи нещо като изпит; отначало ми се стори, че това е абсурдно, но след кратко размишление трябваше да призная, че парадоксалността на обичаите беше характерна по-скоро за нашето време, отколкото за тяхното — защото някога не можеше да построиш къща или мост, да излекуваш болен, да изпълняваш най-простите административни задължения без съответното образование, а най-важната от всички човешки дейности — раждането на деца и изграждането на тяхната психика — беше предоставена на слепия случай и моментната прищявка, а обществото се намесваше едва тогава, когато за поправянето на извършените грешки ставаше твърде късно. По такъв начин правото да имаш деца се беше превърнало в особен род привилегия, която не се даваше на когото и да е; по-нататък — родителите не можеха да изолират децата от техните връстници — създаваха се специални групи с деца от двата пола, в които бяха представени най-различни темпераменти; тъй наречените трудни деца бяха подлагани на допълнителни хипногогични процедури, а обучаването на всички започваше необикновено рано. Не ги учеха да четат и пишат — това ставаше много по-късно; особеното в обучението на най-малките се състоеше в това, че благодарение на специални игри тях ги запознаваха с устройството и живота на Земята, с богатството и разнообразието на обществения живот; по такъв непринуден начин четири–пет годишните деца се запознаваха с принципите на търпимост и уважение спрямо мненията на другите, на съвместния живот в обществото, свикваха с мисълта, че физическата разлика между децата (а следователно и между хората) от различните раси е несъществена. Всичко това ми се струваше твърде хубаво, но с една според мен доста съществена забележка: защото несъкрушимата основа на този свят, негов всеобхватен закон беше бетризацията. Възпитанието се стремеше именно към това — да се приема бетризацията като нещо съвсем естествено, също както раждането и смъртта. Дори когато чувах от устата на Ери как в училищата преподават стара история, обхващаше ме гняв, който едва успявах да овладея. Според тях това са били времена на жестокост и на варварство, неудържимо размножаване, на ужасни икономически и военни катастрофи, а онези постижения на цивилизацията, за които се споменаваше, бяха представени като резултат на силите и стремежите, които са позволили на хората да победят мрака и жестокостта на епохата; с други думи, до тези постижения се е стигало напук на общо разпространената тогава тенденция към живот за сметка на другите. Това — казваше историята, — което някога е било постигано с цената на неимоверни усилия, което е могло да бъде привилегия на малка група от хора, до което е водел път, гъмжащ от опасности и неизбежността от самоотрицание, компромиси, морални поражения, изкупващи материалното благополучие, днес е всеобщо леснодостъпно и сигурно.

Докато историята си служеше с общи фрази, това все още беше половин беда; бях готов да се съглася и със заклеймяването на много черти на миналото, например такива като войната; трябваше да призная за постижения, а не за недостатък дори това, че липсваше — напълно! — всякаква политика, стълкновения, напрежение, международни конфликти, макар че всичко това беше учудващо и ме караше да подозирам, че все пак съществува, но за него не се говори; много по-лошо беше, когато тази преоценка засягаше моите най-съкровени преживявания. Защото не само Старк със своята книга (написана половин век преди моето завръщане) отричаше космическите полети. Тук Ери, аспирантка по археология, можеше да ме научи на много неща. Още първото бетризирано поколение коренно променило своето отношение към астронавтиката, но въпреки смяната на знака от положителен на отрицателен, все пак то си останало доста активно. Смяташе се, че е допусната трагична грешка, достигнала своята кулминация в годините на подготовка на нашата експедиция, когато масово са били изпращани експедиции в най-различни посоки; грешката се състоеше не само в това, че резултатите от тези експедиции са били незначителни, тъй като полетите в околослънчевото пространство в радиус от няколко светлинни години, ако не се смятат откритите на някои планети примитивни и, общо взето чужди на нас форми на живот, не са довели до контакт с нито една високоразвита цивилизация; най-лошото не беше и това, че изключително дългото времетраене на пътешествието, предизвикано от все по-далечните рейсове на космическите експедиции, постепенно щеше да превърне екипажа на кораба, представителите на човечеството, в тълпа нещастни, измъчени до смърт същества, които след кацането, тук или там, ще се нуждаят от деликатни грижи и възстановяване, така че решението за изпращането на подобни ентусиасти е безсмислена жестокост. За най-важно се смяташе това, че към овладяването на Космоса се стремеше Земята, която все още не беше направила всичко за себе си, сякаш не беше ясно, че героичните полети към звездите няма да облекчат безкрайните страдания, несправедливостите, глада и страха на човечеството.

Но както казах, така мислело първото бетризирано поколение, защото по-късно, естествено, настъпили безразличие и забрава, а когато узнавали за романтичния период на астронавтиката, децата се учудвали и дори чувствували някакъв страх пред своите загадъчни предци, така чужди и неразбираеми за тях, както и прапрадедите им от ерата на грабителските войни и експедициите за злато. Това безразличие ме поразяваше повече от всичко, защото беше по-лошо от безусловното порицание — делото на нашия живот беше покрито с мълчание, погребано и забравено.

Ери не се мъчеше да разпалва в мен възторг към новия свят, не се стараеше прибързано да ме приобщи към него; тя просто ми разказваше за него, говорейки за себе си, а аз — именно поради това, че тя говореше за себе си и чрез себе си свидетелствуваше за него — не можех да си затворя очите за неговите достойнства.

Това беше цивилизация, лишена от страх. Всичко, което съществуваше, служеше на хората. Нищо не беше така важно, както техните удобства и задоволяването на техните най-насъщни и най-изтънчени нужди. Човекът беше заместен от бездушните устройства и автомати навсякъде, където неговото присъствие и несигурността на неговите реакции биха могли да създадат дори най-малкия риск.

Това беше свят, затворен за опасностите. В него нямаше място за заплахата, борбата и насилието; това беше свят на деликатността, меките форми и обичаи, на неострите конфликти, на недраматичните ситуации, свят толкова изненадващ, колкото моята или нашата (имам пред вид Олаф) реакция спрямо него.

Защото през всичките десет години ние бяхме нагълтали толкова много ужаси и всичко, което е противно на човешката природа, което може да нарани и пречупи човека, че се връщахме сити до гуша, препълнени догоре; всеки от нас, ако чуеше, че завръщането ще се забави, че ще се наложи да се бори с нови, дълги месеци на пустота, щеше да стисне говорещия за гърлото. И ето сега ние, които вече не можехме да понасяме постоянния риск, сляпата вероятност от метеоритно попадение и вечното напрежение на очакването, преживените мъки, когато някой Ардер или Енесон не се завръщаше от разузнавателен полет, ние сега започвахме да се позоваваме на онова време на ужаси като на нещо единствено правилно, истинско, придаващо ни смисъл и достойнство. А нали аз все още потръпвах, когато се случеше да си спомня как, седнали или легнали, увиснали в най-чудновати пози, над кръглата радиокабина чакахме и чакахме в тишината, прекъсвана само от равномерното бръмчене на сигнала, излъчван от автоматичния радиомаяк, виждайки в мъртвата синя светлина как от челото на радиста, замрял в очакване като нас, се стичат едри капки пот — докато аварийният часовник безшумно отчиташе секундите и най-после моментът, в който стрелката докосваше червената точка върху диска му, се превръщаше в облекчение. В облекчение… защото тогава можехме да тръгнем на разузнаване и да загинем и ние, а това ни се струваше много по-леко от самото очакване. Ние, пилотите, бяхме сякаш стари момчета, нашето време беше спряло още три години преди истинския старт. През тези три години преминавахме през поредните изпитания на нарастващо психическо претоварване. Изпитанията се провеждаха на три главни етапа, наричани за по-кратко Дворецът на духовете, Пресата и Коронацията.

Дворецът на духовете — това беше затваряне в малък контейнер, изолиран от света по най-съвършения възможен начин. До вътрешността му не достигаше никакъв звук, светлинен лъч или глътка въздух, нито някакво трептене, възникнало навън. Приличащ на малка ракета, контейнерът беше снабден с фантоматична апаратура, със запас от вода, храна и кислород. И там трябваше да се живее, без да се прави нещо, цял един месец, който приличаше на вечност. Никой не излизаше оттам такъв, какъвто беше влязъл. Аз, един от най-твърдите кремъци на д-р Янсен, едва на третата седмица започнах да виждам онези странни неща, които другите забелязваха още на четвъртия-петия ден: чудовища без лица, безформени тълпи, които изпълзяваха от мъртвосветещите циферблати на уредите, за да водят с мен несвързани диалози, за да висят над моето изпотено тяло, което бавно губеше очертанията си, променяше се, нарастваше, а на края — и това беше най-ужасното — започваше сякаш да става самостоятелно, най-напред потръпвайки с отделни мускулни влакънца, после настръхнало и вдървено започваше да се гърчи, после започнаха някакви движения, които аз наблюдавах отстрани, зашеметен, нищо не разбирайки — и ако не беше предварителната тренировка и теоретичните указания, бях готов да смятам, че моите ръце, глава и шия са овладени от демони. Тапицираните стени на контейнера бяха виждали сцени, които е невъзможно да бъдат описани и класифицирани — Янсен и неговите хора ставаха свидетели на това, което ставаше вътре благодарение на специална апаратура, но никой от нас — тогава — не знаеше това. Чувството за изолираност трябваше да бъде автентично и пълно. Затова изчезването на някои от асистентите на д-р Янсен беше за нас необяснимо. Едва по време на полета Гима ми каза, че те просто не можели да издържат. Един от тях, някой си Гобек, уж се опитвал да отвори насила капсулата, защото не могъл повече да гледа как се мъчи човекът, затворен вътре. Но това беше едва Дворецът на духовете. Защото след това идваше Пресата с нейните люлки и центрофуги, с дяволската ускорителна машина, която можеше да даде до 400 g — ускорение, което, разбира се, никога не беше прилагано, защото би превърнало човека в мокро петно, но дори и 100 g беше достатъчно, за да стане гърбът на изследвания лепкав от избилата през порите кръв.

Последното изпитание, Коронацията, понесох много добре. Това беше последното сито, последният етап на отсяване. Ал Мартин, човекът, който още тогава, на Земята, изглеждаше така, както аз сега, купчина железни мускули, истинско олицетворение на спокойствието, както изглеждаше на пръв поглед, се върна от Коронацията в такъв вид, че веднага го изведоха от Центъра.

Всъщност в Коронацията нямаше нищо сложно. Обличаха човека в скафандър, извеждаха го в околоземна орбита и на височина само някакви си сто хиляди километра, където Земята светеше като увеличена пет пъти Луна, го изхвърляха от ракетата право в пустотата, след което отлитаха. И този човек беше принуден, висейки в пространството, мърдайки с ръце и крака, да чака тяхното завръщане, което беше неговото спасение; скафандърът беше абсолютно сигурен, удобен, имаше кислороден апарат, климатична инсталация, топлеше, дори хранеше човека с хранителна паста, изстисквана всеки два часа през специална тръбичка. Така че не можеше да се случи нищо страшно, освен ако не се повредеше автоматичният предавател, прикрепен към скафандъра отвън, който чрез специален сигнал даваше да се разбере къде се намира неговият притежател. В скафандъра нямаше само едно-единствено нещо — радиовръзка, нарочно, разбира се, затова вътре в скафандъра не можеше да се чуе друг глас освен собствения. Обкръжен отвсякъде от нематериална чернота и звезди, човекът беше принуден да чака. Доста дълго наистина, но не безкрайно. Нищо повече.

Да, но от това хората изгубваха разсъдъка си; в ракетата на Базата вкарваха същества, виещи се в епилептични конвулсии. Това беше най-противно на човешката природа — абсолютно унищожение, загубване на себе си, смърт в пълно съзнание, това беше сближаване с вечността, тя навлизаше в човека и го караше да усеща чудовищния й вкус. Човекът получаваше ясна представа за безкрайната бездна на извънземното съществование — едно познание, смятано за недостижимо; безкрайно падане, звезди между ненужните, мятащи се на всички страни крака, безполезност, ненужност на ръцете, устата, жестовете, на всякакво движение и неподвижност, в скафандрите се надигаше вик, нещастниците виеха… Стига!

Стига вече спомени за това, което беше само проверка, прелюдия, обмислена и подготвена по изключително предпазлив начин; на нито един от „коронованите“ не беше му се случвало нищо във физически смисъл; ракетата на Базата намери всички. Наистина, на нас не ни казваха дори и това — да се придаде колкото може повече автентичност на обстановката.

През Коронацията също преминах успешно, защото имах своя собствена система. Беше много проста, но не съвсем честна: това не биваше да се прави. Когато ме изхвърлиха през люка, затворих очи. След това си мислех за разни неща. Единственото, което човек трябваше да има в изобилие, това беше волята. Трябва само да си кажеш, че няма да отваряш очите си, каквото и да се случи. Янсен, струва ми се, знаеше за моето изобретение, но това нямаше никакви последствия за мен.

Но всичко това ставаше на Земята или близо до нея. После дойде ред вече не на измислена и създадена в лабораторни условия пустота, която убиваше не на ужким, наистина; и която понякога ни позволяваше да оцелеем: на мен, на Олаф, на Гима, Турбер и ония, седмината от „Одисей“ — и дори ни даде възможност да се върнем. След което ние, така дълго стремили се към спокойствие, виждайки нашата мечта, осъществена по най-съвършен начин, веднага почувствувахме отвращение към нея. Струва ми се, Платон е казал: „Нещастнико, ти ще имаш това, за което си мечтал.“