Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Powrot z gwiazd, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Веселин Маринов, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Станислав Лем. Завръщане от звездите
Научнофантастичен роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979
Библиотека „Галактика“, №3
Преведе от полски: Веселин Маринов
Рецензенти: Любен Дилов, Агоп Мелконян
Редактор: Огнян Сапарев
Редактор на издателството: Милан Асадуров
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Полска, I издание. Дадена за набор на 28.II.1979.
Подписана за печат на 5.VII.1979. Излязла от печат на 24.VII.1979.
Формат 32/70×100 Изд. №1255 Печ. коли 18 Изд. коли 11,65
Страници: 288. Цена 1,50 лв. Код 08 9536423321/5614–25–79
Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
© Stanislaw Lem. Powrot z gwiazd.
Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1975.
4–884–31
История
- —Корекция
- —Добавяне
- —Корекция по текста от NomaD
Статия
По-долу е показана статията за Завръщане от звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Завръщане от звездите | |
Powrót z gwiazd | |
Автор | Станислав Лем |
---|---|
Създаване | 1961 г. Полша |
Първо издание | 1961 г. Полша |
Оригинален език | полски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Издателство в България | „Георги Бакалов“ (1979) |
Преводач | Веселин Маринов |
„Завръщане от звездите“ (на полски: Powrót z gwiazd) е известен научнофантастичен роман на Станислав Лем, най-известният полски писател на научна фантастика. Написана през 1961, книгата разказва историята на космонавт, който се завръща в своя роден свят, Земята, откривайки, че се е превърнал в напълно различно място, в сравнение с това, което е оставил. Романът се докосва до идеите за алиенацията (отчуждението), културния шок и антиутопията. Книгата е издадена на руски през 1965, а на английски през 1980. В България книгата е издадена за първи път през 1979 г. от варненското издателство „Георги Бакалов“ под №3 от Поредица „Библиотека Галактика“.
Сюжет
Нарацията в романа е поднесена на читателя от първо лице, това на астронавта, който се завръща на родната Земя след мисия в Космоса. Астронавтът Хел Берг се завръща на Земята след експедиция до Арктур, която за него е продължила десет години. Съгласно т.нар. Парадокс на близнаците обаче, на Земята междувременно са изминали 127 години. За това време всичко в живота на планетата се е променило до неузнаваемост: транспортът, облеклото, храната, езикът, обичаите, дори начинът на измерване на времето. След отказ да прекара шест месеца в център за социална адаптация, Берг се впуска в един свят, който не познава. Това което той не разбира веднага е, че се е изменило нещо много по-важно – самата природа на човека.
Година след началото на експедицията, в която Берг участва, учените Бенет, Трималди и Захаров съобщават за своето откритие на начин, по който да бъде отстранена агресията у хората. Така те ще спрат не само да убиват, но и да извършват каквото и да е било насилие. Очаква се бетризацията, както е наречен процесът, да доведе докрай на войните и престъпността. Седемнадесет години по-късно откритието бива официално признато, а прилагането му става задължително. Протестите на онази част от обществото, която не е съгласна с бетризацията, са смазани.
Очакванията на учените се оправдават. Създава се едно съвършено общество, лишено от въоръжени конфликти, диктатура, глад и бедност. Това, което не предвиждат привържениците на бетризацията, е, че лишен от вродената си агресия и завоевателни стремежи, човекът губи желание и стимул за по-нататъшно развитие. Проектите за пътувания в космоса и изследването му са прекратени като опасни по своя авантюризъм. Изкуството, родено от страстите и стремленията на хората, е изоставено, защото вече не съответства на лишения от рискове и бурни емоции живот на новите поколения.
На този фон Хел Берг и останалите астронавти от мисията се чувстват като възкръснали неандерталци, които изпитват натиска на бетризираното общество да се приспособят към него или да останат негови изгнаници. Някои от колегите на Берг отново напускат Земята в надежда, че ще се завърнат след няколкостотин земни години в един по-познат за тях свят. Но Берг, въпреки че отначало също се бунтува срещу новите реалности, постепенно се променя след женитбата си с родената и израснала в бетризираното общество Ери. И той, като останалите, изразява неодобрение към космическите мисии и дори когато разбира, че членовете на неговата експедиция планират полет към съзвездието Стрелец, остава безучастен и може би доволен, че оставя звездите на другите. Но личната драма на Берг е в това, че макар да приема новия си живот, той не може да се отърси от спомените от миналото, когато се е осмелявал да се впуска в неизвестността и да пътува до далечни планети.
Основни теми в творбата
Романът „Завръщане от звездите“ е смятан за антиутопия, макар и в доста по-смекчен вид от гротескния „Конгрес по футурология“. Сравнен с другите му творби, романът не е толкова песимистичен по отношение на въздействията, които технологичният прогрес оказва върху социокултурното развитие.
Отношението на Станислав Лем към това му произведение е противоречиво.[1] Идеята за „бетризацията“ той намира за интересна, но смята, че я е предал в твърде опростен вид. Авторът споделя, че има и известни резерви спрямо образа на главния герой. Колкото до нерадостната му съдба, Лем твърди, че писателят не може да определя случващото се с персонажите му, понеже то зависи от естествения ход на събитията в творбата.
Източници
- ↑ ((en)) „Завръщане от звездите“ на официалния сайт на Станислав Лем Архив на оригинала от 2007-11-10 в Wayback Machine.
Външни препратки
- „Завръщане от звездите“ на сайта „Моята библиотека“
|
V
Почуках на вратата на Олаф.
— Ако си свой, влез — чух гласа му.
Стоеше гол на средата на стаята и с пулверизатора пръскаше гърдите си със светложълта течност, която мигновено се превръщаше в пухкава материя.
— А, това е течното бельо, така ли? — казах аз. — Как успяваш да се справиш с нея?
— Нямам друга риза — отговори той. — Какво, не ти ли харесва?
— Не. А ти?
— Ризата ми вече се скъса.
На учудения ми поглед той отговори, мръщейки се:
— Заради оня, усмихнатия, разбра ли?
Не казах повече нищо. Той обу старите си панталони — помнех ги още от „Прометей“ — и ние слязохме долу. На масата имаше само три прибора. Но в столовата нямаше никого.
— Ние сме четирима — обърнах се към белия робот.
— Не, Брег, Марджер го няма. Вие, тя и вашият приятел ще обядвате тримата. Да сервирам ли, или ще чакате да дойде тя?
— По-добре да почакаме — побърза да отговори Олаф. Добро момче. В същия миг влезе тя. Беше в същата пола, в която и вчера, косите й бяха леко влажни, сякаш току-що беше излязла от водата. Запознах я с Олаф, той беше спокоен и се държеше с достойнство. Аз не умеех да се държа като него.
Известно време разговаряхме. Тя каза, че мъжът й всяка седмица трябва да отсъствува три дни във връзка със своята работа и че водата в басейна, въпреки слънцето, не е толкова топла, колкото би трябвало да бъде. Но скоро разговорът ни се прекъсна и колкото и да се стараех, не можах да измисля нищо; потънах в мълчание и започнах да ям, наблюдавайки седящите срещу мен толкова различни една от друга фигури. Забелязах, че Олаф я оглежда, но само тогава, когато разговарях с нея и тя гледаше към мен. Лицето му беше съвсем безизразно. Сякаш през цялото време си мислеше за нещо съвсем друго.
Към края на обяда дойде белият робот и съобщи, че водата в басейна довечера ще бъде топла, както е пожелала нашата съседка. Тя благодари за компанията и се прибра в стаята си. Останахме двамата с Олаф. Той ме погледна и аз отново се изчервих.
— Как става така — започна Олаф, пъхайки в устата си цигарата, която му подадох, — че човекът, който може да се навре без всякакъв страх в онази воняща дупка на Керенея, този стар кон — не, не кон, а стар сто и петдесетгодишен носорог, започва да…
— Престани, моля те… — измърморих аз. — Ако искаш да знаеш, мога още веднъж да вляза там…
Не довърших.
— Добре. Няма вече. Обещавам. Но знаеш ли, Хел, трябва да ти кажа, че отлично те разбирам. И съм готов да се обзаложа, че не знаеш защо…
Кимнах с глава към посоката, в която тя си отиде.
— Защо ли?…
— Да. Знаеш ли?
— Не. А ти знаеш ли?
— Знам. Да ти кажа ли?
— Кажи. Само, моля те, без гадости.
— Ти май наистина си се побъркал — възмути се Олаф. — Това е толкова просто. Но ти винаги си имал този недостатък — да не виждаш това, което е под носа ти, а онова, далечното, разните му там Кантори и Корбазилии…
— Не се прави на толкова умен!
— Знам, че се държа като хлапе, но ние изостанахме в нашето развитие, когато зад нас затегнаха онези шестстотин и осемдесет болта.
— Е, и какво от това?
— Това, че тя напълно прилича на момичетата от наше време. Не си слага червена гадост в ноздрите, нито металически чинии в ушите, нито има светещи къдрици, нито блести цялата в злато, момиче, каквото би могъл да срещнеш на всяка крачка в Цеберто или в Апрену. Спомням си дори точно такива като нея. Това е всичко.
— Да ме вземат дяволите — тихо казах аз. — Сигурно е така. Да, но има една разлика.
— Каква?
— Това, което вече казах. В самото начало. С онези момичета се държах съвсем иначе. И ако трябва да бъда откровен, никога не съм си представял… винаги съм се смятал за тиха, спокойна вода.
— О, разбира се! Жалко, че не ти направих снимка, когато се измъкваше от дупката на Керенея. Щеше да я видиш тая тиха вода. Човече, аз вече си мислех, че… ех!
— Остави на мира Керенея с всичките й пещери и дупки — предложих аз. — Знаеш ли, Олаф, преди да дойдеш тук, ходих при един лекар, доктор Джуфон се казва, много симпатично старче. Отдавна е прехвърлил осемдесетте, но…
— Такава ни е съдбата — спокойно отбеляза Олаф. Той издуха дима и гледайки как се разсейва над снопа бледолилави цветя, приличащи на набъбнал хиацинт, продължи: — Най-добре ни е сред такива древни старчета. С еей такива дълги бради. Само като си помисля за това и чак ме втриса. Знаеш ли какво? Да си купим кафез с кокошки, от време на време ще им извиваме вратовете.
— Престани да се занасяш. Та този доктор ми каза много мъдри неща. Че нямаме семейства, а сред връстниците си приятели няма да намерим, затова единственото, което ни остава, са жените, но да имаш една жена сега е по-трудно, отколкото няколко. И беше прав. Убедих се в това.
— Хел, зная, че си по-умен от мен. Ти винаги си обичал разни такива чудновати истории. Най-напред да бъде ужасно трудно и отначало да не можеш и едва когато три пъти поред излезеш от кожата си, да постигнеш своето. Иначе не ти е сладко. Не ме гледай така. Не ме е страх от тебе, да си знаеш.
— Слава богу. Само това ми липсваше.
— Та… какво исках да кажа? Аха. Знаеш ли, отначало си мислех, че искаш да бъдеш нещо повече от пилот и човек, който се грижи за всичко, и затова така кълвеш. Чаках само кога ще започнеш да си вириш носа. И когато виждах как ти отново започваш да измъчваш Нормерс и Вентури с разните там свои разсъждения и полека-лека се впускаш в дълбокоучени дискусии, все си мислех, че вече започваш. Но после избухна оня взрив, помниш ли?
— Оня през нощта?
— Да. И Керенея, и Арктур, и спътника. Друже мой, все още виждам насън този спътник, а веднъж дори паднах от леглото заради него. Ех, този спътник? Е, и какво — виждаш, нали?… Сигурно имам склероза. Все забравям… Но после се случи всичко това и аз разбрах към какво си се стремил. Само ти обичаш това и по друг начин не умееш. Помниш ли как молеше Вентури за неговия личен екземпляр от онази книжка, червената, какво беше това?
— „Топология на хиперпространството“.
— Точно така. А той ти отговори: „Това за вас ще бъде трудно, Брег, вие нямате нужната подготовка“…
Разсмях се, защото той великолепно имитираше гласа на Вентури.
— Той беше прав, Олаф. Наистина беше трудно.
— Да, тогава, по после успя да се справиш, нали?
— Справих се. Но… без никакво удоволствие. Знаеш защо. Горкият Вентури!…
— Не говори така! Не се знае кой кого трябва да съжалява, ако се вземат пред вид по-нататъшните събития…
— Той вече никого не ще може да съжали. Ти тогава беше на горната палуба, нали?
— Аз?! На горната? Човече, та аз стоях до тебе!
— Да, наистина. Ако не беше пуснал охлаждането с пълна мощност, може би всичко щеше да свърши с опарванията. Както стана и с Арне. Сигурно Вентури се е объркал.
— Как не. Не, ти си просто изумителен. Та нали Арне все пак загина.
— Пет години по-късно. Пет години са си пет години.
— Пет години, но какви?
— Сега ти самият говориш така, а преди това, на басейна, когато аз започнах да говоря за това, се заяде с мен.
— Защото беше чудесно и в същото време непоносимо. Признаваш ли? Ти самият кажи — всъщност какво има да се говори? Когато излезе от оная дупка на Ке…
— Остави най-после на мира тази дупка!
— Няма да я оставя. Няма, защото едва тогава разбрах какъв си ти. Тогава още не се познавахме така добре, както по-късно. Когато Гима ми каза, че Ардер ще лети с теб, това беше след около месец, помислих си, че… не знам какво ще стане! Отидох при него, но не му казах нищо. Той, разбира се, веднага почувствува. „Олаф — каза той. — Не се сърди! Ти си моят най-добър приятел, но сега ще летя с него, не с теб, защото…“ — всъщност ти знаеш какво каза той.
— Не знам — казах аз. Нещо ме стискаше за гърлото.
— „Защото единствено той се спусна в «дупката». Само той. Никой не вярваше, че там може да се слезе. Самият той не вярваше“ Вярваше ли, че ще се върнеш?
Аз мълчах.
— Виждаш ли? „Или ще се върне с мен — каза Ардер, — или никой няма да се върне“…
— И се върнах сам — казах аз.
— Да, ти се върна сам. Не можах да те позная. Как се изплаших тогава! Бях долу, при помпите.
— Ти?
— Да, аз. Гледам — някакъв непознат. Напълно непознат. Стори ми се, че това е халюцинация… дори скафандърът ти беше целият червен.
— Това беше ръжда. Шлангът ми се спука.
— Знам. Ти ли казваш това? Та нали аз поправях по-късно този шланг. Да знаеш само как изглеждаше. Да, но едва по-късно…
— Онова с Гима ли?
— Да. Това го няма в протоколите. И лентата изрязаха след около седмица, струва ми се, че дори самият Гима… Мислех, че ще го убиеш. Черни небеса!
— Не ми говори за това — казах аз. Струваше ми се, че още миг, и ще започна да треперя. — Не говори, Олаф. Моля те.
— Само без истерии. Ардер ми беше по-близък, отколкото на теб.
— Какво значи „по-близък“, „по-далечен“, има ли някакво значение това? Глупак. Ако Гима му беше дал резервен пълнител, сега Ардер щеше да бъде с нас. Гима пестеше всичко, страхуваше се, че няма да има транзистори, но от това, че няма да има хора, не се страхуваше. Аз…
Запънах се.
— Олаф! Това е истинско безумие. Да не говорим повече за това!
— Изглежда, Хел, че ние с теб не можем да не говорим. Поне дотогава, докато бъдем заедно. Гима след това никога вече не…
— Престани вече с тоя Гима, Олаф! Олаф! Край. Точка. Не искам да чуя повече нито дума.
— А за себе си също ли нямам право да говоря?
Вдигнах рамене. Белият робот искаше да разчисти масата, до само надникна от вратата и излезе. Може би го изплашиха нашите възбудени гласове.
— Хел, кажи ми, моля ти се, защо всъщност се сърдиш?
— Не се преструвай, Олаф!
— Не, наистина…
— Как така защо? Та нали това стана заради мен?
— Какво заради теб?
— Това с Ардер.
— Каквоо?
— Да. Ако аз бях настоял преди старта, Гима щеше да даде…
— Ех, и ти! Откъде си могъл да знаеш, че тъкмо радиото му ще се повреди? А ако беше се случило нещо друго?
— Ако. Ако. Но нямаше никакво „ако“. Повреди се именно радиото.
— Почакай, почакай, Хел. Значи, през всичките шест години ти си живял с това и не си писнал нито дума, така ли?
— А за какво трябваше да говоря? Мислех, че и без това всичко е ясно.
— Ясно ли? Черни небеса! Какво дрънкаш, човече? Опомни се! Ако беше казал това, всеки щеше да се чукне по челото. А когато на Енесон му се разфокусира лъчът, пак ли беше ти? А?
— Не. Той… нали разфокусирането се случва…
— Знам. Всичко знам. Толкова, колкото и ти. Не бой се, Хел, няма да се успокоя, докато не ми кажеш…
— Какво искаш пак?
— Че това са само твои бълнувания. Та това е абсолютна безсмислица. Ардер сам би ти казал така, ако можеше.
— Благодаря.
— Хел, като ти цапна…
— Внимавай. Аз съм по-силен от теб.
— Да, но аз съм по-лош, разбираш ли, глупак такъв?
— Олаф, моля те, не крещи! Не сме сами.
— Добре, добре. Няма вече. Е, кажи, глупост ли беше това, или не?
— Не.
Олаф с такава сила пое въздух, че ноздрите му побеляха.
— Защо не? — попита той почти нежно.
— Защото още преди това забелязах… стиснатия юмрук на Гима. Мое задължение беше да предвидя това и да хвана Гима за яката веднага, а не после, когато се върнах с некролога на Ардер. Защото бях твърде деликатен. Затова.
— Е, добре. Добре. Бил си твърде деликатен… Така ли? Не. Аз… Хел! Не мога повече. Заминавам.
Той стана от масата, аз също.
— Да не си полудял? — извиках аз — Заминаваш. Къде заминаваш? Само защото…
— Да. Да. А ти какво искаш, да стоя тук и да слушам празните ти приказки? Дори и не мисля. Ардер не отговаряше, така ли?
— Стига вече, Олаф.
— Не отговаряше ли?
— Не отговаряше.
— Могъл е да има най-различни други видове авария, нали? Може да е навлязъл в зоната на отражение! Може ехото да е попречило на сигнала му, когато е загубил космическата връзка сред завихрянията. Може да са се размагнитили излъчвателите му над петното и…
— Млъкни!
— Ще отречеш ли, че съм прав? Можеш да се срамуваш!
— Та нима аз казах нещо?
— А, така ли? Значи, могло е да се случи някое от онези неща, за които говорих.
— Могло е…
— Тогава защо твърдиш, че това е било само радиото, радиото и нищо друго?
— Може и да си прав… — казах аз.
Почувствувах се страшно изморен и всичко ми стана безразлично.
— Може и да си прав… — повторих. — Радиото… това просто беше най-вероятното… Не. Не казвай повече нищо. И без това говорихме за това десет пъти повече, отколкото трябва. Най-добре да не говорим нищо.
Олаф дойде при мен.
— Ти, коньо нещастен… твърде много доброта има в теб, знаеш ли?
— Какво добро пък сега?
— Чувство за отговорност. Човек във всичко трябва да има мярка. Какви намерения имаш за по-нататък?
— В какъв смисъл?
— Много добре знаеш в какъв…
— Не знам.
— Лоша работа, а?
— По-лоша не може и да бъде.
— Няма ли да тръгнеш с мен? Или някъде сам? Ако искаш, ще ти помогна да си уредиш това. Багажа ти мога да взема аз или ако искаш, остави го, или пък…
— Мислиш, че трябва да бягам?
— Нищо не мисля. Но като те гледам какво представляваш, когато за миг излезеш от кожата си, едва-едва, така, както преди малко, тогава…
— Какво тогава?
— Тогава започвам да мисля.
— Не искам да бягам оттук. Знаеш ли какво ще ти кажа? Няма да се мръдна оттук. Освен ако…
— Какво?
— Нищо. Какво каза оня, в работилницата? Кога ще бъде готова колата? Утре или още днес? Съвсем забравих.
— Утре сутринта.
— Добре. Погледни: мръква се. Целият ни следобед мина в приказки…
— Дано ти даде небето по-малко такива приказки!
— Нищо, нищо, аз само се пошегувах. Да отидем да се изкъпем, а?
— Не. Бих взел нещо за четене. Ще ми дадеш ли?
— Вземи каквото поискаш. Умееш ли да се оправяш с тези стъклени зрънца?
— Да. Надявам се, че няма да ми предложиш оня четец с такова едно… сладко гласче.
— Не, имам само оптони.
— Добре. Това мога да взема. Ти ще бъдеш на басейна, така ли?
— Да. Но най-напред ще се кача горе, трябва да се преоблека.
Дадох му няколко исторически книги и една работа върху стабилизирането на демографската динамика — знаех, че това го интересува. И нещо из областта на биологията, с голям раздел, посветен на бетризацията. Самият аз се преоблякох и започнах да търся банските, които бяха някъде изчезнали. Не можах да ги намеря. Взех черните бански на Олаф, наметнах се с къпалния халат и излязох от вилата.
Слънцето беше вече залязло. Откъм запад се задаваше грамада от облаци, постепенно закривайки по-светлата част от небето. Хвърлих хавлията на пясъка, изстинал след дневната горещина, и седнах, докосвайки с крайчеца на пръстите си водата. Разговорът ме развълнува повече, отколкото предполагах. Смъртта на Ардер ме пробождаше като остър шип. Може би Олаф наистина беше прав. Може би това е железен закон на паметта, която никога не се примирява…
Станах и скочих прав като стрела, без засилване, с главата надолу. Водата беше топла, а аз очаквах да бъде студена и малко се пообърках от изненада. Изплувах. Беше твърде топла, сякаш плувах в някаква супа. Излизах на срещуположната страна, оставяйки върху стартовото блокче тъмни от влагата следи от пръсти, когато нещо ме прободе в сърцето. Историята на Ардер ме пренесе в съвсем друг свят, но сега, може би защото водата беше, защото трябваше да бъде съвсем топла, аз си спомних за момичето и това изглеждаше така, сякаш бях си спомнил нещо ужасно, някакво нещастие, с което би трябвало да се справя, а не мога.
Може би и това беше само някаква натрапчива идея. Въртях тази мисъл из главата си, неуверен, свит в бавно падащия мрак. Вече едва различаващ собственото си тяло, загарът ме сливаше с тъмнината, облаците изпълниха цялото небе и неочаквано, някак твърде бързо настъпи нощ. Откъм вилата приближаваше нещо бяло. Това беше нейната шапчица. Обхвана ме паника. Надигнах се бавно, исках да избягам, но тя ме забеляза на фона на небето.
— Брег? — повика ме тихо, едва чуто.
— Аз съм. Искате да се изкъпете ли? Няма… да ви преча. Тръгвам си вече…
— Защо? Вие съвсем не ми пречите… топла ли е водата?
— Да. Според мен дори твърде топла — казах аз. Приближи до стената на басейна и леко отскочи. Различих само нейния силует. Костюмът й беше тъмен. Чу се плясък. Тя изплува точно под краката ми.
— Ужасно! — завика тя, плюейки вода. — Какво е направил този… трябва да се пусне студена. Знаете ли как става това?
— Не. Но веднага ще разбера.
Скочих над главата й. Заплувах надолу, докато най-после докоснах с ръце дъното и започнах да плувам надолу, от време на време докосвайки бетона. Под водата, както обикновено се случва, беше по-светло, отколкото на повърхността, така че можах да забележа изходите на тръбите. Намираха се в стената срещу вилата. Изплувах, вече леко задъхан, защото дълго стоях под водата.
— Брег!! — чух гласа й.
— Тук съм. Какво има?
— Изплаших се… — каза тя тихо.
— От какво?
— Толкова дълго ви нямаше…
— Намерих тръбите. Сега ще пусна водата — отвърнах аз и затичах към вилата. Можех да мина и без това героично гмуркане; крановете се виждаха отсреща, в колоната срещу терасата. Пуснах студената вода и се върнах на басейна.
— Готово. Но ще трябва малко да почакаме…
— Добре.
Тя стоеше под трамплина, аз край късата страна на басейна, сякаш се страхувах да се приближа. После бавно, сякаш не желаех това, тръгнах към нея. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината. Можех да различа чертите на лицето й. Тя гледаше във водата. Бялата шапчица много й отиваше. Изглеждаше по-висока, отколкото в роклята.
Стоях така край нея, докато не се почувствувах неловко. Може би заради това реших изведнъж да седна. Простак, дръвник, ругаех се наум, като се стараех да измисля колкото може по-обидна дума. Но не можах. Облаците се сгъстяваха, мракът нарастваше, но не приличаше на дъжд. Ставаше все по-хладно.
— Не ви ли е студено?
— Не. Брег?
— Да?
— Водата като че ли не се покачва…
— Отворих тръбата за изтичане… сигурно вече е достатъчно. Ще отида да затворя.
Когато се връщах обратно, дойде ми на ум, че бих могъл да извикам и Олаф. Едва не се разсмях на глас: толкова глупаво беше. Аз се страхувах от нея…
Гмурнах се и веднага изплувах.
— Сега вече може. Аз съм прекалил със студената вода, кажете — ще пусна малко топла…
Сега водата вече явно спадаше, защото тръбата за изтичане все още беше отворена. Момичето — виждах стройната му сянка на фона на облаците — сякаш се колебаеше. Може би вече не иска, може би ще се върне във вилата, мярна ми се някаква мисъл и почувствувах облекчение. И в същия миг тя скочи във водата с крака и извика: нивото в басейна беше вече порядъчно спаднало и аз не успях да я предупредя. Сигурно си беше натъртила стъпалата на дъното, залюля се, но не падна. Хвърлих се към нея.
— Ударихте ли се?
— Не.
— Това стана заради мен. Такъв съм заплес!…
Стояхме до кръста във водата. Тя заплува. Излязох на брега, затворих крана за изтичане и се върнах. Тя никъде не се виждаше. Спуснах се полека във водата, преплувах басейна, обърнах се по гръб и леко помръдвайки с ръце, заплувах към дъното. Отворих очи и видях слабо проблясващата, набраздена от ситни вълнички вода. Бавно се издигнах на повърхността, заплувах изправен и я видях. Стоеше край самата стена на басейна. Приближих към нея. Трамплинът остана от другата страна, тук беше плитко, така че можах да се изправя на крака и да тръгна, шумно разсичайки водата. Виждах лицето й, тя ме гледаше — дали поради стремителността на последните крачки — във водата е трудно да се върви, но не е лесно и да се спре — или сам не зная защо, но се озовах точно пред нея. Може би нямаше да се случи нищо, ако беше се отдръпнала, но остана на мястото си, сложила ръка на най-горното стъпало на стълбата, а аз бях вече твърде близо, за да кажа каквото и да е, за да се скрия зад нищо незначещия разговор…
Прегърнах я здраво — беше студена и хлъзгава като риба, като някакво странно, чуждо същество и изведнъж сред това докосване — студено, мъртвешко, защото тя не помръдваше — открих горещо петно — това беше устата й, аз започнах да я целувам, да я целувам и да целувам — беше същинска лудост. Тя не се отбраняваше. Не ме отблъскваше, стоеше като вкаменена. Държах я за раменете, вдигнах лицето й нагоре, исках да я видя, да погледна в очите й, но беше толкова тъмно, че по-скоро ги отгатвах. Тя не трепваше. Само нещо трескаво пулсираше — не зная, моето сърце или нейното. Така стояхме, докато най-после тя започна да се освобождава полека от ръцете ми. Пуснах я веднага. Тя се изкачи по стълбичката към брега. Аз тръгнах след нея и отново я прегърнах, но някак отстрани — тя трепереше. Сега вече трепереше. Исках да й кажа нещо, но гласът ми не излизаше. Само я държах, притисках я и стояхме, докато се освободи за втори път — без да ме отблъсква, а така, сякаш изобщо не съществувах. Ръцете ми се отпуснаха. Тя се отдалечи. В светлината, падаща от моя прозорец, видях как вдигна халата си и без да го облича, се изкачи по стълбите. На вратата, в хола, също светеше. Видях ситните капчици, блестящи по гърба и бедрата й. Вратата се затвори. Тя изчезна.
За миг ми се прииска да се хвърля във водата и повече да не изплувам. Не, съвсем сериозно. Никога още не бях имал такова желание. Не в главата си, а там, където трябваше да имам глава. Всичко заедно беше така безсмислено, абсурдно и така ужасно, че не знаех какво означава и какво трябва да направя. И защо тя се държа така… така… може би беше я парализирал страхът? Ах, този страх, пак този страх. Това беше нещо друго. Но какво? Откъде можех да знам? А може би Олаф…? Какво пък, да не съм петнадесетгодишен хлапак, та целунал някакво момиче, да тичам за съвет при Олаф?!
Да, помислих си, ще изтичам. Тръгнах към вилата, вдигнах своя халат и го изтърсих от пясъка. В хола светеше. Приближих към нейната врата. Може и да ме пусне, помислих си. Ако ме пуснеше, щеше да престане да ме интересува. Може би. И може би това щеше да бъде краят. Или ще ме удари по лицето. Не. Те са добри, те са бетризирани, не биха могли. Ще ми даде малко млекце: то ще ме успокои. Стоях така близо пет минути и си спомнях подземията на Керенея с прословутата дупка, за която говореше Олаф. Благословена дупка! Това беше някакъв стар вулкан, струва ми се, Ардер се заклещи там между скалите и не можеше да излезе, а лавата се надигаше. Всъщност не беше лава. Вентури казваше, че това е нещо като гейзер — но това беше по-късно. Ардер… чухме неговия глас. По радиото. Слязох долу и го изтеглих. Боже! По-добре десет пъти Керенея, отколкото тази врата.
Никакъв шум. Нищо. Да имаше поне брава. Не, имаше някаква плочка. Моята стая нямаше. Не знаех дали е специално нагласена като ключалка, дали трябва да се натисне — аз си бях все същият дивак от Керенея.
Вдигнах ръка и се поколебах. А ако вратата не се отвори? Само споменът за нещо такова би ми стигнал за дълго време. И чувствувах, че колкото повече стоя, толкова по-малко сили ми остават, сякаш всичко изтичаше от мен. Докоснах плочката. Не се поддаде. Натиснах по-силно.
— Вие ли сте, Брег? — чух гласа на момичето. Сигурно стоеше до вратата.
— Да.
Тишина. Половин минута. Минута. Застана на прага. Беше облечена в пухкав халат. Косите й бяха разпилени по яката. Едва сега, трудно е да се повярва, забелязах, че косите й са кестеняви.
Вратата беше леко открехната. Тя я придържаше. Когато пристъпих крачка напред, момичето се отдръпна. Вратата безшумно се затвори зад мен.
И изведнъж разбрах как изглежда всичко в действителност, сякаш някакви люспи ми паднаха от очите. Тя гледаше, без да помръдне, бледа, с ръце, притискащи полите на халата си, а срещу нея аз — целият мокър, гол, в черните бански на Олаф, с покрит с пясък халат в ръце — втренчил поглед в нея…
И изведнъж всичко това ме накара да се усмихна. Изтърсих халата. Облякох го, пристегнах го и седнах. Забелязах две мокри петна там, където преди малко стоях. Не знаех какво да кажа. Какво можех да кажа? И изведнъж се досетих. Това беше някакво вдъхновение.
— Знаете ли кой съм аз?
— Знам.
— Така ли? Добре. Сигурно от Бюрото за пътешествия?
— Не.
— Все едно. Аз съм див, знаете ли това?
— Нима?
— Да. Страшно див. Как се казвате?
— А вие не знаете ли?
— Името ви?
— Ери.
— Ще те отведа оттук.
— Моля?
— Да, ще те отведа. Не искаш ли?
— Не.
— Няма значение. И знаеш ли защо?
— Струва ми се, да.
— Не, не знаеш. И аз самият не знам.
Тя мълчеше.
— Не мога повече — продължавах аз. — Това се случи с мен още когато те видях. Онзи ден. По време на обеда. Помниш ли?
— Спомням си.
— Почакай. Може би мислиш, че аз се шегувам.
— Не.
— А откъде би могла… все едно. Няма ли да се опитваш да избягаш?
Тя мълчеше.
— Не прави това — молех я аз. — Това няма да ти помогне, разбираш ли? Аз и така няма да те оставя на мира, дори и да искам. Вярваш ли ми?
Тя мълчеше.
— Разбираш ли, то не е само заради това, че аз не съм бетризиран. Нищо не ме интересува, знаеш ли? Нищо. Освен теб. Трябва да те виждам. Трябва да те гледам. Трябва да чувам твоя глас. Трябва и нищо повече не ме интересува. Никъде. Още не знам какво ще стане с нас. Може би ще свърши зле. Но все ми едно. Защото и това ми е твърде много. Това, че аз говоря, а ти слушаш. Разбираш ли? Не. Не би могла да разбереш. Вие сте се лишили от драмите, за да можете да живеете спокойно. А аз не мога така. И не искам.
Тя мълчеше. Поех си въздух.
— Ери — казах аз. — Слушай… най-напред седни.
Тя не помръдна.
— Моля те. Седни.
Нищо.
— Какво ще ти стане, ако седнеш? Моля те.
Изведнъж разбрах. Челюстите ми се издуха.
— Щом не искаш, защо ме пусна да вляза?
Отново мълчание.
Станах. Хванах я за раменете. Тя не се бранеше. Сложих я в креслото. Преместих своето така, че коленете ни почти се допираха.
— Прави каквото искаш. Но слушай. Не съм виновен за това. Още по-малко ти. Никой. Аз не исках това. Но така се случи. Това е изходната точка, разбираш ли? Знам, че се държа като побъркан. Много добре знам. Но ще ти кажа защо. Няма ли да говориш повече с мен?
— Зависи за какво — каза тя.
— Благодаря и за толкова. Така. Аз знам. Нямам никакво право и така нататък. Та какво исках да кажа — преди милиони години е имало едни гущери — бронтозаври, атлантозаври… Чувала ли си за тях?
— Да.
— Това са били гиганти, големи като къщи. Имали необикновено дълги опашки, три пъти по-дълги от телата им. Вследствие на това не са могли да се движат така, както може би са искали — леко и елегантно. Аз също имам такава опашка. Десет години, без да знам защо, скитах сред звездите. Може би не трябваше. Но нищо. Това няма да се върне. То е моята опашка. Разбираш ли? Не мога да се държа така, сякаш нея я няма и никога не я е имало. Не вярвам да си възхитена от това. От това, което ти казах, което ти казвам и тепърва ще ти кажа. Но не виждам друг изход. Трябва да те имам толкова дълго, колкото е възможно, и това всъщност е всичко. Ще ми кажеш ли нещо?
Тя ме гледаше, без да помръдва. Стори ми се, че е още по-бледа отпреди, но това можеше да бъде и от светлината. Седеше сгушена в пухкавия си халат, сякаш й беше студено. Исках да запитам дали наистина й е студено, но не можах да проговоря. На мен — о, на мен не ми беше студено.
— Какво бихте направили… вие на мое място?
— Браво — похвалих я аз. — Сигурно щях да се боря.
— А аз не мога.
— Разбирам. Мислиш ли, че от това ми става по-леко? Кълна ти се, че не… Искаш ли вече да си вървя, или да ти кажа още нещо? Защо ме гледаш така? Сигурно разбираш, че за тебе съм готов да направя всичко. Не ме гледай така, моля те. „Всичко“ в моята уста значи нещо по-различно, отколкото при другите хора. И знаеш ли какво…
Беше ми страшно горещо, сякаш дълго време бях тичал. Държах двете й ръце в шепите си — не зная откога, може би от самото начало. Бяха толкова мънички.
— Ери… Никога още не съм чувствувал това, което изпитвам сега. В този миг. Помисли. Онази огромна пустота… там. Това не може да се опише. Не вярвах, че ще се върна. Никой не вярваше. Говорехме си за това, но само така. Те останаха там, Том, Арне, Вентури, и сега са като камъни, като замръзнали камъни в тъмнината. И аз трябваше да остана там, но щом съм тук и държа ръцете ти, и мога да ти говоря, а ти да ме слушаш, то може би не е толкова зле. Може би не е, Ери! Само не гледай така. Моля те. Дай ми възможност. Не мисли, че това е само любов. То е нещо повече. Много повече. Не ми вярваш… защо не ми вярваш? Говоря истината. Наистина ли не вярваш?
Мълчеше. Ръцете й бяха студени като лед.
— Не можеш ли? Това е невъзможно. Да, знам, че е невъзможно. Знаех от първия миг. Не трябваше да ме има тук. Тук трябваше да има празно място. Аз трябваше да остана там. Не съм виновен, че се върнах. Да. Не знам защо ти говоря всичко това. То не съществува. Не съществува, кали? Нека бъде така, щом не те интересува. Мислиш, че мога да направя с теб каквото си поискам ли? Не държа на това, разбираш ли? Ти не си звезда…
Настъпи тишина. Цялата вила мълчеше. Наведох глава към ръцете й, които лежаха отпуснати в моите длани, и започнах да им говоря.
— Ери. Ери. Сега вече знаеш, че не трябва да се страхуваш. Знаеш, че нищо не те заплашва. Но това е нещо огромно, Ери. Не предполагах, че може да съществува такова нещо. Не знаех. Кълна ти се. Защо хората летят към звездите? Не мога да разбера. Та то е тук. А може би трябва най-напред да се отиде там, за да се разбере? Може би наистина е така. Ще си тръгна. Отивам си вече. Забрави за това. Ще забравиш ли?
Тя кимна.
— Няма ли да кажеш на някого?
Кимна отрицателно с глава.
— Наистина ли?
— Наистина.
Това беше шепот.
— Благодаря ти.
Излязох. Стълби. Кремава стена, отсреща зелена. Вратата на моята стая. Отворих широко прозореца и поех въздух. Колко свеж беше въздухът! От мига, когато излязох от стаята й, бях напълно спокоен. Дори се усмихвах, но не с уста, нито с лице. Усмивката ми беше вътре в мен, снизходителна усмивка над собствената ми глупост, че не можех да разбера нещо, което беше твърде просто. Наведох се над спортното си куфарче и започнах да прехвърлям съдържанието му. След въжетата ли? Не. Някакви пакетчета, не, не е това, сега…
Ето го. Изправих се и изведнъж се смутих. Светлина. Не мога така. Отидох да угася, когато видях Олаф. Стоеше на прага. Беше облечен. Не беше ли лягал?
— Какво правиш?
— Нищо.
— Нищо ли? Какво е това там? Не го крий!
— Нищо.
— Покажи!
— Няма. Излез!
— Покажи, чуваш ли?
— Не.
— Знаех си аз. Подлец!
Не очаквах този удар. Разтворих ръката си, ножът ми се изплъзна и тупна на пода. Двамата се търкулнахме, притиснах Олаф под себе си, той се преобърна, бюрото рухна на една страна, лампата с трясък се счупи в стената, така, че цялата вила закънтя. След минута държах Олаф здраво в ръцете си. Той не можеше да се измъкне, извиваше се, разнесе се вик, нейният вик, аз пуснах Олаф и отскочих назад.
Тя стоеше на прага.
— Той искаше да се самоубие. Заради теб — изхриптя Олаф, надигайки се. Държеше се за гърлото. Опрях се на стената, краката ми трепереха. Беше ми глупаво, чудовищно глупаво. Тя гледаше поред ту единия, ту другия. Олаф все още се държеше за гърлото.
— Излезте — тихо казах аз.
— Най-напред трябва да ме довършиш.
— Разбери ме, Олаф.
— Не.
— Моля ви, излезте — обади се момичето.
Замлъкнах с отворена уста. Олаф гледаше към нея онемял.
— Момиче, та той…
Тя поклати отрицателно глава.
Все още гледайки ни под вежди, полузаднишком, Олаф излезе.
Тя не сваляше очи от мен.
— Истина ли е? — запита след малко.
— Ери… — започнах аз.
— Трябваше ли? — запита тя отново.
Потвърдих с кимване на глава. А тя закима отрицателно.
— Как така? — казах аз. И още веднъж, някак заеквайки: — Как така?… — Тя мълчеше. Приближих към нея и забелязах, че се свива, а ръцете, които придържаха реверите на халата й, треперят.
— Защо? Защо така се страхуваш от мен?
Тя отново кимна отрицателно.
— Не?
— Не.
— Но трепериш.
— Това е само така.
— Ще дойдеш ли… с мен?
Кимна два пъти с глава, като малко момиченце. Прегърнах я така внимателно, както умеех. Сякаш цялата беше от стъкло.
— Не се страхувай — прошепнах. — Погледни!…
Моите ръце също трепереха. Защо не трепереха тогава, когато бавно побелявах, чакайки Ардер? До какви дълбочини, до какви ъгълчета бях се добрал най-после, за да разбера колко струвам?
— Сядай — казах аз. — Ти все още трепериш. Или не, почакай.
Сложих я на леглото си. Завих я до брадичката.
— Така по-добре ли е?
Тя кимна утвърдително. Не знаех дали само с мен е такава глухоняма, или това е неин обичай. Коленичих до леглото.
— Кажи ми нещо? — прошепнах.
— Какво?
— За себе си. Коя си ти. Какво правиш. Какво искаш. Не — какво си искала, преди да ти се изтърся на главата.
Тя леко повдигна рамене, сякаш казваше „нямам нищо за разказване“.
— Не искаш ли да говориш? Защо, нима…
— Няма значение… — каза тя.
Сякаш ме удари по лицето с тези думи. Дръпнах се назад.
— Как така… Ери… Как така — бърборех аз. Но разбрах. Разбрах всичко.
Станах и започнах да се разхождам из стаята.
— Не искам така. Не мога така. Не мога. Така не може, аз…
Замръзнах на мястото си. Тя се усмихваше. Усмивката й беше толкова слаба, че едва се забелязваше.
— Ери, какво…
— Той е прав — каза тя.
— Кой?
— Този… вашият приятел.
— В какво?
Изглеждали беше трудно да го каже. Обърна глава към стената.
— Че вие сте… малко глупав.
— Откъде знаеш, че той е казал така?
— Чух.
— Нашия разговор? След обяда?
Тя кимна. Изчерви се. Дори ушите й порозовяха.
— Не можех да не чуя. Вие говорихте ужасно високо. Щях да изляза, но…
Разбрах всичко. Вратата на нейната стая водеше към хола. Що за идиот! — помислих аз, разбира се, за себе си. Бях поразен.
— Ти си чула всичко?
Тя отново кимна.
— И си знаела, че аз… за тебе?
— Мда.
— Откъде? Та аз не съм произнасял…
— Знаех още преди това.
— Как разбра?
Тя поклати глава.
— Не зная. Просто разбрах. Тоест най-напред помислих, че ми се е сторило.
— А после?
— Не знам. През деня. Чувствувах това.
— Много ли те беше страх? — запитах аз мрачно.
— Не.
— Не? Защо не?
Тя едва се усмихна:
— Вие сте съвсем… съвсем като…
— Като какво!!?
— Като в приказка. Не знаех, че някой… може… да бъде… такъв и ако не беше това, че… щях да мисля, че сънувам…
— Уверявам те, че не сънуваш.
— Знам. Знам. Само така казах. Вие знаете за какво говоря, нали?
— Вече нищо не знам, Ери. Сигурно съм ужасно тъп. Да, Олаф беше прав. Аз съм глупак. Кръгъл глупак. Затова ми кажи направо, моля те!
— Добре. Вие си мислите, че сте страшен, а всъщност не сте. Вие само…
Тя замълча, сякаш не можеше да намери думи. Слушах я с отворена уста.
— Ери, мило дете, аз… аз никога не съм мислил, че съм страшен. Това е глупост. Кълна ти се. Просто когато се върнах и чух, и видях най-различни неща… Не, стига вече. Достатъчно говорих. Твърде много. Никога през живота си не съм бил така приказлив. Говори, Ери, говори — помолих я и седнах на леглото.
— Нямам какво повече да кажа наистина. Само… не знам…
— Какво ще стане?…
Наведох се над нея. Тя ме гледаше в очите. Клепачите й не трепнаха. Диханията ни се сляха.
— Защо ми позволи да те целуна?
— Не знам.
Докоснах бузата й с устни. Шията й. Лежах с глава на рамото й, с всичка сила стискайки челюсти. Никога още не бях се чувствувал така. Не знаех, че човек може да изпита нещо такова. Искаше ми се да плача.
— Ери — шепнех аз беззвучно, само с устни. — Ери. Спаси ме!
Тя лежеше неподвижна. Чувах сякаш някъде от много далече бързите удари на сърцето й. Седнах.
— Може би… — започнах аз, но не посмях да продължа.
Станах, вдигнах лампата, поставих бюрото на мястото, спънах се в нещо — беше туристическият нож. Лежеше на пода. Хвърлих го в куфара. Обърнах се към нея.
— Ще изгася лампата — казах аз. — Искаш ли?
Тя не отговори. Докоснах контакта. Мракът беше непроницаем, дори през отворения прозорец не се виждаха никакви, даже най-далечни светлини. Нищо. Абсолютна чернота. Толкова черно, колкото беше Там.
Затворих очи. Тишината шумеше.
— Ери… — зашепнах аз. Тя не се обади. Чувствувах страха й. Тръгнах пипнешком към леглото. Мъчех се да уловя диханието й, но само тишината звънеше с акорд, обгръщащ всичко, сякаш се материализираше в нощта и се превръщаше в мрак. Трябва да изляза, помислих си. Да. Тръгвам веднага. Но в следващия миг се наведох и като в някакво озарение намерих лицето й. Тя престана да диша.
— Не — въздъхнах аз. — Нищо. Наистина нищо…
Докоснах косите й. Галех ги с върховете на пръстите си и ги познавах, все още чужди, все още неочаквани. Така ми се искаше да разбера всичко това. А може би нямаше нищо за разбиране? Каква тишина! Дали Олаф спи? Сигурно не. Навярно седи и се ослушва. Чака. Да отида ли при него? Не можех. Това беше твърде неправдоподобно и несигурно. Не можех. Не можех. Сложих глава на рамото й. Едно движение и се намерих до нея. Почувствувах как цялото й тяло се напрегна. Тя се отмести. Зашепнах:
— Не се страхувай.
— Не.
— Трепериш.
— Нищо, аз само така.
Прегърнах я. Тежестта на главата й се премести от рамото ми върху лакътя. Лежахме така един до друг, а наоколо тишината мълчеше.
— Късно е вече — зашепнах пак. — Много късно. Спи вече. Моля те. Спи…
Люлеех я само с напрежението на мускулите си. Тя лежеше притихнала, но аз чувствувах топлината на тялото и диханието й. Беше учестено. Сърцето й туптеше тревожно. Бавно, бавно започна да се успокоява. Сигурно беше много изморена. Вслушвах се в тъмнината най-напред с отворени, после със затворени очи, струваше ми се, че така чувам по-добре. Дали спеше вече? Коя беше тя? Защо изведнъж зае такова място в живота ми? Лежах в тъмнината, пронизвана от полъха на вятъра зад прозореца. Пердето леко трептеше, издавайки едва доловими звуци. Бях изпълнен с безмълвно учудване. Енесон, Томас, Вентури, Ардер. Значи, за това е било всичко? За това? Щипка прах. Там, където никога не духа вятър. Където няма нито облаци, нито слънце, нито дъжд, където няма нищо, толкова нищо, сякаш беше невъзможно дори да се помисли за това. И аз ли бях там? Наистина ли бях? Защо? Не знаех вече нищо — всичко се сливаше в безформена тъмнина — замрях. Тя трепна. Бавно се обърна на една страна. Но главата й остана на рамото ми. Тя промълви нещо, съвсем тихичко. Но не се събуди. Опитвах се да си представя хромосферата на Арктур. Огромна, зееща бездна, над която летях и летях, сякаш се въртях на чудовищна невидима огнена въртележка, подпухналите ми очи сълзяха и аз си повтарях с безжизнен глас: „Сонда, нула, седем, сонда, нула, седем, сонда, нула, седем“ — хиляди и хиляди пъти, така, че после само при мисълта за тези думи нещо в мен потреперваше, сякаш те бяха изписани с огън вътре, сякаш бяха рана; а отговорът беше само пукот в слушалките и кудкудякащо кикотене, в каквото моята апаратура превръщаше взривовете по протуберансите, и това беше Ардер, лицето му, тялото му и неговият кораб, превърнати в лъчист газ. А Томас? Изчезналият Томас, за когото никой не знаеше, че… А Енесон? Не бяхме в добри отношения — не можех да го понасям. Но в шлюзовата камера аз се бих с Олаф, който не искаше да ме пусне, защото беше вече късно. Колко благороден бях аз, о, небеса, сини и черни!… Но това не беше благородство, работата беше просто в цена. Да. Защото всеки от нас беше нещо безценно, защото човешкият живот имаше най-висока стойност там, където не можеше да има вече никаква, там, където една толкова тънка, почти несъществуваща обвивка отделяше живота от смъртта. Някаква жичка или спойка в радиото на Ардер. Някакъв шев в реактора на Вентури, когото Вос е пропуснал — а може би шевът неочаквано се е разкъсал, случва се, умора на метала — и само за пет секунди Вентури е престанал да съществува. А завръщането на Турбер? А невероятното спасение на Олаф, който изчезна, когато бе пробита насочената антена — кога? Как? Никой не знаеше. Олаф се върна — като по чудо. Да, едно на милион. А как ми провървя на мен. Невъзможен, невероятен късмет… Ръката ми беше изтръпнала, но това беше страшно хубаво. Ери, казах си мислено аз. Ери. Като глас на птица. Какво име! Глас на птица… Сякаш бяхме помолили Енесон да имитира гласовете на птиците. Той умееше. Как само умееше! И когато загина, заедно с него умряха всички птици…
Но всичко вече ми се объркваше, аз потъвах, плувах из този мрак. В последния миг, преди да заспя, ми се стори, че съм отново там, на своето място, на койката, дълбоко, на самото желязно дъно, а редом с мен лежи малкият Арне — за миг се събудих. Не, Арне беше мъртъв, аз бях на Земята. Момичето дишаше спокойно.
— Бъди благословена, Ери — казах аз беззвучно, вдишвайки уханието на косите й, и заспах.
Отворих очи, не знаейки нито къде съм, нито дори кой съм. Тъмните коси, разпилени по раменете ми — не го усещах, сякаш беше чуждо, — ме изпълниха с учудване. Това беше само част от секундата. В следващия миг знаех вече всичко. Слънцето още не беше изгряло, млечнобялото утро без капчица розовина, чисто, лъхащо студенина, трептеше в прозорците. Аз гледах лицето й, осветено от предутринната светлина, сякаш го виждах за първи път. Тя спеше дълбоко, дишайки със стиснати устни, сигурно не й беше твърде удобно на рамото ми, защото беше подложила под главата си длан и от време на време леко помръдваше вежди, сякаш започваше всеки път отново да се чуди. Движението беше едва забележимо, но аз гледах внимателно, сякаш върху лицето й беше изписана моята съдба.
Помислих си за Олаф. Започнах внимателно да освобождавам ръката си. Предпазливостта ми се оказа излишна. Ери спеше непробуден сън и сигурно сънуваше нещо. И аз се спрях, мъчейки се да отгатна не самия й сън, а само това — дали не е лош. Лицето й беше почти детско. Не, не беше лош. Отделих се от нея и станах. Бях все още в халата, тъй, както бях легнал. Излязох бос в коридора, тихо, съвсем бавно затворих вратата и със същата предпазливост надникнах в стаята на Олаф. Леглото беше недокоснато. Олаф седеше на масата, сложил глава върху ръцете си, и спеше. Както предполагах, не беше се съблякъл. Не зная какво го събуди — моят поглед ли? — той се сепна, стрелна ме бързо със светлите си очи, изправи се и започна да се протяга.
— Олаф — казах аз. — Дори ако цели сто години…
— Затвори си устата — предложи ми той учтиво. — Хел, ти винаги си имал лоши наклонности…
— Пак ли започваш? Исках само да ти кажа…
— Знам какво искаш да ми кажеш. Винаги съм знаел какво искаш да ми кажеш, цяла седмица отнапред. Ако на „Прометей“ имаше нужда от бордови свещеник, ти щеше да бъдеш най-подходящ. Жалко, че не се сетих по-рано за това. Щях да ти дам да разбереш. Никакви проповеди, Хел! Никакви клетви, обети, тържествености и тям подобни. Как си? Добре ли си?
— Не знам. Като че ли. Не знам. Ако питаш за… то не е имало нищо.
— Не, ти най-напред си длъжен да паднеш на колене — каза той — и да говориш коленичил. Не те питам за това, глупак такъв. Говоря за бъдещето и изобщо…
— Не знам. Но ще ти кажа нещо: струва ми се, че и самата тя не знае. Стоварих се върху главата й като камък.
— Да. Това е неприятно — обади се Олаф. Той се събличаше. Търсеше банските си. — Колко тежиш? Сто и десет?
— Нещо такова. Не търси, твоите бански са у мен.
— Въпреки цялата си ангелска чистота ти винаги си обичал да свиеш нещо чуждо — измърмори Олаф, а когато започнах да свалям банските, извика: — Остави, глупако! Имам още едни в куфара си…
— Случайно да знаеш как се уреждат разводите сега? — запитах аз.
Олаф погледна към мен над отворения куфар и замига.
— Не. Не знам. Интересно, откъде бих могъл да зная? Чух, че за тях това е все едно да кихнеш. И дори няма нужда да казваш „Наздраве!“ Няма ли тук нормална баня като за хора — с вода?
— Не знам. Май че не. Има само такова — ти знаеш…
— Да. Освежителен вихър с миризмата на паста за зъби. Ужас. Да вървим на басейна. Без вода не се чувствувам измит. Тя спи ли?
— Спи.
— Тогава да вървим.
Водата беше студена и великолепна. Направих задно салто с винт: и успях. Никога по-рано не бях успявал. Изплувах, плюейки и кашляйки — бях смръкнал вода през носа си.
— Внимавай — подхвърли Олаф от брега. — Сега трябва да се пазиш. Помниш ли Маркъл?
— Да. Защо?
— Той беше на четирите амонячни спътника на Юпитер, а когато се върна и кацна на тренировъчното летище, излезе от ракетата, целият окичен с трофеи като коледна елха, и точно тогава се спъна и си счупи крака. Внимавай. Пази се.
— Ще се постарая. Ужасно студена вода. Излизам.
— Правилно. Може да хванеш хрема. Аз не бях имал вече десет години. И щом кацнах на Луната, започнах да кашлям.
— Защото там беше сухо, разбираш ли? — казах аз със сериозно изражение на лицето. Олаф се засмя и обля лицето ми с вода, скачайки на около метър от мен.
— Да, действително сухо — каза той, когато изплува. — Знаеш ли, това е много точно определение. Сухо, но доста неуютно.
— Ол, аз се връщам обратно.
— Добре. Ще се видим ли на закуска? Или не искаш?
— Разбира се.
Изтичах нагоре, изтривайки се по пътя. Пред вратата затаих дъх. Надникнах внимателно. Ери все още спеше. Използувах това и бързо се преоблякох. Успях да се обръсна в моята баня.
Пъхнах глава в стаята — стори ми се, че Ери се обади. Когато приближих на пръсти до леглото, тя отвори очи.
— Тук ли съм… спала?
— Да. Да, Ери, да…
— Стори ми се, че някой…
— Да, Ери, това бях… аз.
Тя ме гледаше така, сякаш в нея постепенно се връщаше споменът за всичко, което се беше случило. Най-напред очите й леко се разшириха — от учудване ли? — после ги затвори, отново ги отвори крадешком, много бързо, но така, че успях да забележа това, погледна под одеялото — и обърна към мен порозовялото си лице.
Аз се изкашлях.
— Сигурно искаш да се прибереш в стаята си, а? Може би трябва да изляза, или…
— Не — каза тя. — Нали имам халат.
Тя подгъна полите му, сядайки на леглото.
— Това… вече… съвсем… завинаги ли е? — каза тя тихо, с такъв тон, сякаш се разделяше с нещо.
Аз мълчах.
Стана, отиде до вратата и се върна. Вдигна очи към мен — в тях имаше въпрос, неувереност и още нещо, което не можех да отгатна.
— Брег…
— Казвам се Хел. Такова ми е името…
— Бре… Хел, аз… Аз наистина не знам… бих искала… Сеон…
— Какво?
— Ами… той…
Не можеше или не искаше да каже „моят мъж“.
— Ще се върне вдругиден.
— Така ли?
— И какво ще стане тогава?
Аз преглътнах.
— Да поговоря ли с него? — запитах аз.
— Как така? Защо?
Сега аз на свой ред я погледнах изумен, без да разбирам нищо.
— Та нали… вие… вчера казахте…
Аз чаках.
— Че… ще ме вземете…
— Да.
— А той?
— Тогава… да не говоря ли с него? — запитах глупаво аз.
— Как така „да говорите“? Вие самият ли?
— А кой друг?
— Това… край ли е?
Нещо ме задави; изкашлях се.
— Друг изход… няма.
— А аз мислех, че това е… меск.
— Какво?
— Вие… не знаете ли?
— Нищо не разбирам. Не. Не знам. Какво е това? — запитах аз, усещайки някакво гадно пъплене по кожата си. Отново бях попаднал в една от тези ненадейни празнини, в лепкаво недоразумение.
— Това е така, такъв… такава… когато някой срещне… ако иска, за известно време. — Вие наистина ли не знаете?
— Ери, чакай, не зная, но ми се струва, че започвам… това е нещо временно, някаква отсрочка, краткотрайно приключение, така ли?
— Не — каза тя и очите й се разшириха. — Вие не знаете… какво е то… И аз самата не знам точно, как всъщност… — призна си тя изведнъж. — Само съм чувала за това. Мислех, че вие затова…
— Ери. Нищо не знам. Нищо. И да ме вземат дяволите, ако разбирам каквото и да е. Има ли това… нещо общо с брака?
— Да, разбира се. Отива се в бюрото и там, не знам точно, но… после то вече е… вече е…
— Какво?
— Законно. Така, че никой нищо не може да каже. Никой. Дори той…
— Значи, това е все пак, това е един вид узаконяване — дявол да го вземе! — на съпружеската изневяра, така ли?
— Не. Да. Тоест това вече не е изневяра, всъщност — не се казва така. Знам какво значи това: учила съм. Няма никаква изневяра, защото всъщност аз със Сеон… само за една година.
— Каквоо? — извиках аз, защото ми се стори, че не съм разбрал добре. — Какво значи това? Как така за година? Едногодишен брак? Защо?
— Това е само пробно…
— О, небеса, черни и сини. Пробно. А какво е това меск? Може би авизо за следващата година?
— Не знам какво значи авизо. Това е… това означава, че ако след една година съпрузите се разведат, тогава влиза в сила онова. Нещо като годеж.
— Мескът ли?
— Да.
— А ако не се разделят? Тогава какво?
— Нищо. Тогава няма значение.
— Аха. Сега разбирам. Не. Никакъв меск. Вовеки веков. Знаеш ли какво значи това?
— Знам. Тази година завършвам аспирантура по археология.
— Разбирам. Искаш да кажеш, че вземайки те за идиотка, всъщност самият аз съм идиот.
Тя се усмихна.
— Изразявате се твърде драстично.
— Да. Моля за извинение. И така, Ери, мога ли да поговоря с него?
— За какво?
Челюстта ми увисна. Пак, помислих си аз.
— Не разбираш ли, за… — запънах се аз. — За нас.
— Никой не прави така.
— Не? Аха. Виж ти. А какво се прави?
— Извършва се разделяне. Но, Брег, аз наистина… не мога така… та аз…
— А как можеш?
Тя безпомощно вдигна рамене.
— Означава ли това, че се връщаме там, откъдето тръгнахме вчера? — запитах аз. — Не се сърди, Ери, че говоря така, но аз съм в два пъти по-трудно положение от теб. Та аз не познавам всичките правила и обичаи, не знам какво може и какво не може дори във всекидневния живот, а какво остава за такива…
— Не, аз разбирам. Разбирам. Но аз с него… аз… Сеон…
— Разбирам — казах аз. — Знаеш ли какво? Хайде да седнем.
— По-добре мисля, когато стоя.
— Както обичаш. Слушай, Ери. Знам какво трябва да направя. Трябва да те взема и да замина някъде с теб — не знам откъде се взе тази увереност в мен. Може би от моята безкрайна глупост. Но струва ми се, че с мен ще ти бъде добре. Да. От друга страна, аз, разбираш ли, съм такъв — с една дума: не бих искал да постъпя така. В смисъл да те принуждавам. В резултат на което цялата отговорност за моето решение — нека да го наречем така — пада върху теб… Или ако не съм свиня от дясната страна, то от лявата. Да. Много добре разбирам това. Много добре. Ти ми кажи само едно — какво предпочиташ?
— Дясната…
— Какво?
— Дясната страна на тази свиня…
Започнах да се смея, може би малко истерично.
— О, господи. Да. Добре. Значи, мога да говоря с него. После. Тоест, бих дошъл тук сам…
— Не трябва.
— Не се ли прави така? Възможно. Но чувствувам, че съм длъжен…
— Не. Много ви… моля. Наистина. Не. Не!
Изведнъж от очите й потекоха сълзи. Прегърнах я.
— Ери! Добре, няма. Няма. Ще направя, както искаш, само не плачи. Моля те. Защото… не плачи. Престани, чуваш ли? Всъщност… плачи… аз… вече не знам…
— Аз… не знаех, че това… може… така… — хълцаше тя през сълзи.
Носех я из стаята.
— Не плачи, Ери… или знаеш ли какво? Ще заминем… за един месец. Искаш ли? А после, ако искаш, ще се върнем…
— Моля ви — каза тя, — моля ви…
Оставих я на пода.
— Не може ли така? Та аз нищо не знам. Мислех, че…
— Ех, какъв сте били! „Може, не може…“ Аз не искам така! Не искам!
— Тази дясна страна става все по-голяма… — казах аз неочаквано сухо. — Е, добре, Ери, няма да дискутираме повече. Облечи се. Ще закусим и ще тръгнем.
Тя ме гледаше. По лицето й още имаше следи от сълзи. Беше странно съсредоточена. Намръщи вежди. Струваше ми се, че иска да каже нещо и то нямаше да бъде приятно за мен. Но само въздъхна и мълчаливо излезе без дума. Седнах зад бюрото. Това мое внезапно решение — като от някакъв пиратски роман — беше само за секунда. Всъщност бях толкова решителен, колкото розата на ветровете. Чувствувах се като вдървен. Как можах! Как можах, питах се. Ох, що за бъркотия!
В открехнатата врата се появи Олаф.
— Сине мой — каза той, — съжалявам много. Постъпих изключително нетактично, но чух всичко. Не можех да не чуя. Би трябвало да затварям вратата, освен това имаш доста силен глас. Хел, ти надмина самия себе си. Какво искаш от момичето? Да ти се хвърли на шията само за това, че веднъж си влязъл в ду…
— Олаф!!! — изкрещях аз.
— Само спокойствието може да ни спаси. Да, нашата археоложка си е намерила чудесно изкопаемо. Сто и шестдесет години — това е истинска антика.
— Твоите шеги…
— … не ти харесват, знам. И на мен също. Но каква ли щеше да бъде моята съдба, ако аз не те познавах до дъно? Пепел на дружбата — и край. Хел, Хел…
— Знам, че се казвам така…
— За какво става дума? Свирете сбор, ваше преподобие! Закусваме и изчезваме.
— Дори не знам накъде.
— А аз съвсем случайно знам. Край морето има още вили под наем. Ще вземете кола…
— Как така — „ще вземете“?
— А ти как искаш? Светата Троица ли? Ваше преподобие…
— Олаф, ако не престанеш…
— Добре. Знам. Ти би искал да ощастливиш всички: мен, нея, този Сеол или Сеон — но това е невъзможно. Хел, да тръгнем заедно. А по пътя ще ме оставиш в Хоулу. Там ще взема улдер.
— Е, да! — казах аз. — Хубава ваканция ти уредих.
— Аз не се оплаквам и ти не се оплаквай. Може да излезе нещо от това. А сега стига. Върви!
Закуската мина в особена атмосфера. Олаф говореше повече от обикновено, но нито Ери, нито аз почти не отговаряхме. После белият робот докара глидера и Олаф отиде с него до Клавестра да докара колата. Така му хрумна в последния момент. След час колата беше вече в градината, натоварих целия си багаж, Ери също взе своите неща — струваше ми се, че не всички, но не питах за нищо: всъщност ние почти не разговаряхме. И в яркия, слънчев ден, който обещаваше да бъде горещ, ние тръгнахме най-напред за Хоулу — беше малко встрани от пътя — и Олаф остана там; че вече беше наел за нас вила, разбрах едва в колата.
Сбогуване всъщност нямаше.
— Слушай — казах аз. — Ако те повикам… ще дойдеш ли?
— Сигурно. Ще ти пиша какъв е адресът ми.
— Пиши до поискване, Хоулу — отговорих аз. Той ми подаде своята твърда ръка. Колко такива като него имаше още на Земята?
Стиснах ръката му така, че костите му изпукаха, и без да се обръщам повече, седнах зад волана. Пътувахме по-малко от час. Олаф беше ми казал как да намеря вилата. Беше малка — четири стаи, без басейн, но до самия плаж, край морето. Минавайки покрай дълги редици от разноцветни къщички, разпилени по хълмовете, видях от шосето океана. Още преди да се покаже, чух приглушения му протяжен грохот.
От време на време поглеждах към Ери. Тя мълчеше, изправена, рядко поглеждайки встрани, към околния пейзаж. Вилата — нашият дом — трябваше да бъде синя, с оранжев покрив. Докосвайки устните си с език, почувствувах вкуса на сол. Шосето извиваше, простирайки се успоредно на пясъчната ивица. Океанът, с привидно неподвижни поради разстоянието вълни, сливаше своя шум с напрегнатия рев на мотора.
Вилата беше една от последните. Малката къщичка с храсти, посивели от полепналата сол, носеше следи от неотдавнашна буря. Вълните сигурно бяха достигали до ниската ограда: навсякъде се търкаляха празни мидени черупки. Наклоненият покрив беше издаден напред като обърната нагоре периферия на шапка, хвърляща широка сянка. Съседната вила се подаваше иззад голяма, обраснала с редки храсти пясъчна дюна. До нея имаше около шестстотин крачки. По-надолу, на извития като сърп плаж се виждаха дребни човешки фигурки.
Отворих вратата на автомобила.
— Ери…
Слезе, без да каже дума. Ако можех да узная какво става зад това леко смръщено чело! Тя вървеше до мен към вратата.
— Не, не така — казах аз. — Ти не бива да прекрачваш прага, разбираш ли?
— Защо?
Вдигнах я на ръце.
— Отвори… — помолих я. Тя докосна с пръсти плочката, вратата се отвори.
Пренесох я през прага и я сложих на пода.
— Има такъв обичай. За… щастие…
Тя отиде първа да разгледа стаите. Кухнята беше отзад, автоматична, имаше един робот, всъщност не робот, а едно електронно глупаче за поддържане на чистотата. Можеше да сервира и на масата. Изпълняваше заповедите, но знаеше само няколко думи.
— Ери — казах аз. — Искаш ли да отидем на плажа?
Тя кимна с глава, че не иска. Стояхме по средата на най-голямата стая, цялата в бяло със злато.
— А какво искаш тогава, може би…
Преди да успея да довърша, тя направи същото движение. Разбрах на какво мирише всичко това. Но заровете бяха вече хвърлени, играта трябваше да продължи.
— Ще донеса багажа — казах аз. Очаквах да отговори, но тя седна на зеления като трева фотьойл и аз разбрах, че няма да каже нищо. Този първи ден беше ужасен. Ери не ми правеше никакви сцени, не ме избягваше нарочно, а след обяда дори опита малко да учи — тогава аз я помолих да остана в стаята и да я гледам. Обещах, че няма да пророня нито дума и няма да преча. Но само след петнадесет минути разбрах (колко бях досетлив!), че моето присъствие й тежи като невидима канара, това издаваше линията на тялото й, нейните едва доловими, предпазливи движения, тяхното скрито усилие; къпейки се в пот, аз избягах оттам и започнах да се разхождам из моята стая. Още не я познавах, но вече знаех, че тя съвсем не е глупава, дори нещо повече. В създалото се положение това беше едновременно и хубаво, и лошо. Хубаво, защото ако не разбираше, то поне се досещаше какъв съм и не ме смяташе нито за ужасно чудовище, нито за дивак. Лошо, защото ако наистина беше така, тогава съветът, който ми даде в последния миг Олаф, губеше своя смисъл. Той ми цитира афоризъм, познат от книгата Хон: „За да се превърне жената в пламък, мъжът трябва да бъде лед.“ Или искаше да каже, че единствена възможност за успех имам през нощта. Аз не исках това и затова така ужасно се измъчвах, но разбрах, че през краткото време, с което разполагах, няма да мога да я покоря с помощта на думите, че каквото и да говоря, то ще остане отвън — защото с нищо няма да опровергая нейната правота, справедливия й гняв, който се прояви само веднъж в краткото избухване, когато тя започна да вика: „Не искам! Не искам!“ И това, че тогава тя така бързо успя да се овладее, също ми се стори лош признак.
Вечерта я обхвана страх. Стараех се да бъда по-тих от водата и по-нисък от тревата, също като Уоу — оня малък пилот — най-съвършения мълчаливец, когото познавах, който умееше, без да промълви нито дума, да каже и да извърши всичко, което искаше.
След вечерята — тя не яде нищо и това ме хвърли в необясним ужас — почувствувах как в мен се надига гняв, така че имаше мигове, когато я мразех за мъките, които ми причини, и безкрайната несправедливост на това чувство още повече го задълбочаваше.
Нашата първа, истинска нощ; когато Ери заспа в ръцете ми, цялата още гореща, а отривистото й дишане започна да преминава в единични, все по-слаби въздишки, потъвайки в забрава, бях вече сигурен, че съм победил. Тя през цялото време се бореше, не с мен, а със собственото си тяло, което започнах да опознавам от тънките нокти, от мъничките пръсти, от дланите, стъпалата, всяка частичка и извивка на които събуждах за живот с целувките, с диханията си, навлизайки в нея против волята й, с безкрайно търпение и бавност, така че преходите бяха почти недоловими, а когато чувствувах нарастващата й съпротива (сякаш приближаваше смъртта), аз отстъпвах, шепнех в ухото й объркани, безсмислени детински думи, отново млъквах и я милвах, обсипвах я с нежност по цели часове, чувствувайки как се разтваря и сковаността й се превръща в тръпки на последна съпротива, а след това трепереше по друг начин, вече победена, но аз все още чаках и без да кажа нещо, защото за това нямаше думи, откривах сред мрака нейните лежащи на постелята рамене и гърди, лявата гръд, защото там биеше сърцето й, все още по-бързо и по-бързо и тя се повдигаше все по-развълнувано и все по-отчаяно… и чудото стана. Това дори не беше наслаждение, а порив на самоунищожение и сливане, усилие на телата да се слеят за секунди в едно, нашите сблъскващи се дихания, нашият огън се превърнаха в самозабрава, тя извика за миг, едва чуто, с тъничко детско гласче и ме прегърна. А после ръцете й се отпуснаха крадешком, сякаш безкрайно смутени и тъжни, сякаш внезапно бе разбрала, че бях я измамил и предал. А аз започнах всичко, целувки, полагани в извивките на пръстите, неми молби, своето нежно и жестоко настъпление още веднъж. И всичко се повтори като в черен горещ сън и в един миг почувствувах как ръката, която се беше впила в косите ми, притисна лицето ми до своето голо рамо със сила, която не очаквах от нея. А после, уморена до смърт, дишайки бързо, сякаш искаше да изхвърли от себе си натрупаната горещина и неочаквания страх, тя заспа. А аз лежах, без да помръдна, като мъртъв, напрегнат до крайност, сякаш исках да разбера дали това, което стана, е всичко или нищо. Малко преди да заспя, ми се стори, че сме спасени, и едва тогава дойде спокойствието, огромното спокойствие, огромно като на Керенея, когато лежах върху горещите плочи от напукана лава заедно с Ардер, който беше изгубил съзнание, но видях устата му, дишаща зад стъклото на скафандъра, и знаех, че не съм рискувал напразно, но нямах вече сили да отворя крана на резервната му бутилка; лежах като вдървен с чувството, че най-великото дело на моя живот е вече извършено и ако сега умра, то вече нищо няма да се промени, и в тази моя неподвижност се криеше мълчалив, неизказан триумф.
А сутринта всичко започна отново. През първите часове тя все още се срамуваше, а може би това беше презрение към мен, не зная, или презираше самата себе си за това, което се случи: преди обяда успях да я склоня да излезе с мен на автомобилна разходка. Пътувахме по шосето покрай огромните плажове. Тихият океан лежеше под слънцето — боботещ гигант, разсичан от сърпове бяла и златиста пяна, до самия хоризонт обсипан с цветните платна на лодките. Спрях колата там, където плажовете свършваха, преминавайки неочаквано в невисок скалист масив. На това място шосето правеше остър завой и заставайки на около метър от неговия край, отново можеше да се види бурният прибой на вълните. После се върнахме за обяда. И отново всичко беше, както вчера, а в мен всичко замираше при мисълта за нощта, защото не исках. Не исках така. Когато не гледах към нея, чувствувах погледа й. Опитвах се да отгатна какво означават отново появяващите се върху челото й бръчици, внезапната замисленост — и без да зная как и защо, точно преди вечерята, когато вече сядахме на масата, внезапно, сякаш някой с един удар ми беше отворил черепа, разбрах всичко. Идваше ми да се блъскам с юмруци по главата — какъв егоистичен глупак, какъв самозалъгващ се негодник бях аз, — седях зашеметен, без да помръдна, само бурята продължаваше да вилнее вътре в мен пот изби по челото ми, почувствувах внезапна слабост.
— Какво ти е? — запита тя.
— Ери — изхриптях, — аз… едва сега. Кълна ти се. Едва сега разбрах, че ти си тръгнала с мен, защото си се страхувала, че аз… нали?
Очите й се разшириха от учудване, тя ме гледаше внимателно, сякаш подозираше някаква измама или комедия. Кимна с глава. Аз скочих.
— Да вървим.
— Къде?
— В Клавестра. Събери си багажа. Ще бъдем там — погледнах си часовника — след три часа.
Тя не помръдваше.
— Наистина ли?… — каза тя.
— Наистина, Ери! Аз не знаех. Да, знам. Това звучи неправдоподобно. Но все пак има граници. Да, има граници. Ери, аз все още не разбирам напълно — как съм могъл така — защото сигурно съм се лъгал. Е, не знам, но все едно, вече няма никакво значение.
Тя приготви багажа си — толкова бързо… Всичко в мен гореше и се рушеше, но външно бях напълно, почти напълно спокоен. Когато седна до мен в колата, Ери каза:
— Хел, прости ми!
— За какво? А, ти си мислила, че аз знам! — сетих се аз.
— Да.
— Добре. Да не говорим повече за това.
И отново подгоних колата с цяла стотица; край нас прелитаха виолетови, бели, сини къщички, пътят се виеше, аз увеличавах скоростта, движението беше оживено, после оредя, къщичките губеха цветовете си, небето беше тъмносиньо, показаха се звездите, а ние продължавахме да се носим сред протяжното свистене на вятъра.
Цялата околност посивя, хълмовете губеха очертанията си, превърнаха се в контури, вериги от сиви гърбове, пътят се протегна в полумрака като широка фосфорна лента. Разпознах първите домове на Клавестра, характерния завой, оградата от живи храсти. При самия вход рязко спрях и внесох багажа на Ери в градината до верандата.
— Не искам… да влизам в къщи. Разбираш ли?
— Разбирам.
Не исках да се прощавам и просто се обърнах. Тя докосна ръката ми, трепнах като опарен…
— Хел, благодаря ти…
— Не говори, за бога, не говори нищо.
Избягах. Скочих в колата, включих, ревът на двигателя сякаш за миг ме спаси. Пак бях станал за смях. Тя, разбира се, се страхуваше, че мога да го убия. Та нали беше видяла как се мъчих да убия Олаф, който не беше виновен за нищо, само затова, че не ми позволи… всъщност… Всъщност нищо. Крещях вътре в колата, можех да си позволя всичко, бях сам, моторът заглушаваше моето безумие — и пак не зная кога, разбрах какво трябва да направя. И още веднъж, както първия път, дойде спокойствието. Но вече не такова. Защото това, че така ужасно използувах ситуацията и я принудих да тръгне с мен и че всичко беше само заради това… то беше най-лошото от всичко, което бих могъл да си представя, тъй като то ме лиши дори от спомени, от спомена за онази нощ, от всичко. Сам, със собствените си ръце, унищожих това от някакъв безкраен егоизъм, заслепение, което не ми позволи да видя най-очевидното, намиращо се най-отгоре — тя съвсем не лъжеше, казвайки, че не се бои от мен. Не за себе си се страхуваше, разбира се. За него…
Зад стъклата летяха светлинки, преливаха се, меко отплуваха назад, местността беше невероятно красива, а аз, раздърпан, премазан, се хвърлях, свистейки с гуми, от един вираж в друг, към Тихия океан, към скалите, нататък; в един миг, когато машината се наклони по-силно, отколкото предполагах, и с десните си колела излезе от шосето, аз се изплаших, това трая част от секундата, после избухнах в луд смях — че ме е страх да не загина тук, защото бях решил да направя това другаде, и смехът ми премина в хлипане. Трябва да го направя бързо, помислих аз, защото вече не съм същият. Това, което става с мен, е повече от страшно — то е отвратително. И още нещо си казах — че трябва да се срамувам, но думите ми нямаха нито тежест, нито смисъл. Беше вече съвсем тъмно, шосето беше почти пусто — малко хора пътуваха през нощта, — когато забелязах недалеко от мен черен глидер. Той се плъзгаше леко и без усилие там, където аз трябваше да прибягвам до отчаяни номера с помощта на спирачките и газта. Защото глидерите се придържат към пътя с помощта на магнитното или гравитационно притегляне или дявол знае какво. Въпреки че можеше да ме изпревари без специално усилие, той се движеше зад мен, на някакви осемдесет метра, ту съвсем близко, ту далеко. На острите завои, когато машината се плъзгаше със задницата си по цялата ширина на шосето и ме отхвърляше наляво, той изоставаше назад, но не мисля, че не би могъл да ме настигне. Може би водачът се боеше. Всъщност там нямаше никакъв водач. Но какво ме интересуваше този глидер?
Интересуваше ме, защото чувствувах, че той съвсем не случайно се е залепил за мен. И изведнъж ми дойде на ум, че това може да е Олаф, Олаф, който ми нямаше за пукнат грош доверие (и правилно!), може би се е притаил някъде в околността и очакваше развоя на събитията. И при мисълта, че там е моят спасител, моят скъп стар Олаф, който пак няма да ми позволи да направя това, което искам, и отново ще бъде за мен по-стар брат и утешител, нещо ме присви и за секунда престанах да виждам пътя, обхванат от неописуема ярост.
Защо не ме оставят на мира? — помислих си аз и започнах да изстисквам от машината последните трохи от силата й, последната й възможност, сякаш не знаех, че глидерът е два пъти по-бърз от нея, и ние се носехме в нощта сред хълмовете, осеяни със светлини, а през пронизителния писък на разсичания въздух вече се чуваше невидимият, разпростиращ се пред мен, безкраен, сякаш извиращ от необхватни бездни шум на океана.
Е, гони ме! — помислих си. — Гони ме! Ти не знаеш това, което знам аз. Ти ме следиш, преследваш ме, не ме оставяш на мира, много добре, но аз ще се изплъзна, ще ти избягам преди да успееш да мигнеш, и дори да застанеш на главата си, пак нищо няма да ти помогне, защото глидерът не може да се измъкне от шосето. Така че дори в последната секунда съвестта ми ще бъде чиста. Много добре!
Тъкмо минавах край вилата, в която живеехме — трите й осветени прозореца ослепиха очите ми, сякаш за да ми докажат, че няма такова страдание, което да не може да стане още по-силно, и навлязох в последния участък на шосето, успореден на океана. И в същия миг за моя изненада глидерът увеличи скоростта си и се понесе напред. Преградих му брутално пътя, завивайки наляво. Той се оттегли и така започнахме да маневрираме — колкото пъти глидерът искаше да излезе напред, заграждах с машината лявото платно и това се повтори може би около пет пъти. И изведнъж, въпреки че пътят му беше преграден, глидерът започна да ме изпреварва, каросерията на колата почти се отърка о черната блестяща повърхност на странното тяло без прозорци, сякаш безлюдно; в този момент бях напълно сигурен, че това е Олаф, защото никой друг не би си позволил нещо такова — но не можех да убия Олаф. Не можех. Затова го пропуснах. Той излезе пред мен и аз мислех, че сега на свой ред ще почне да ми затваря пътя, но той се движеше само на петнадесет метра пред моята броня. Е — помислих си аз, това не пречи. И намалих скоростта със слабата надежда, че може би глидерът ще се отдалечи, но той, изглежда, нямаше намерение и също намали. Имаше около миля до последния завой край скалите, когато глидерът още повече намали скоростта; караше точно по средата, така че не можех да го изпреваря. Помислих си, че може би сега ще успея, но нямаше никакви скали, само широка пясъчна ивица и само след сто метра колата би заорала в пясъка, без да може да достигне дори до брега на океана — такава идиотщина не влизаше в сметката. Нямах друг изход, трябваше да продължа нататък. Глидерът още повече намали скоростта си и аз разбрах, че след малко ще спре; черната му каросерия, осветявана отзад от спирачните светлини, заблестя, сякаш заляна с пламтяща кръв. В същия миг аз се опитах да го изпреваря с внезапен завой, но той ми прегради пътя. Беше по-бърз и по-маневрен от моята кола — все пак командуваше го автомат. Автоматът винаги има по-бърз рефлекс. Ударих с крак спирачката, но твърде късно, чух отвратително стържене, черна маса израсна пред самото стъкло, нещо ме подхвърли напред и аз загубих съзнание.
Отворих очи като от сън, от дълбок сън — сънувах, че плувам. Нещо студено и мокро се стичаше по лицето ми, усетих нечии ръце, които ме разтърсваха, чух някакъв глас.
— Олаф — измърморих аз. — Защо, Олаф? Защо…
— Хел!!!
Нещо ме разтърси; подпрях се на лакът, видях лицето й над себе си и когато седнах — така зашеметен, че не бях способен да мисля, — тя бавно се отпусна на колене пред мен, раменете й конвулсивно се тресяха, а аз още не можех да повярвам. Главата ми беше огромна и пълна сякаш с памук.
— Ери — казах аз с надебелели устни, които сякаш бяха странно големи, тежки и някак чужди.
— Ери, ти ли си това… или само ми се…
И изведнъж усетих прилив на сили, обгърнах раменете й, скочих и се завъртях на място заедно с нея — двамата паднахме на мекия, още топъл пясък. Целувах нейното мокро, солено лице и плачех, за първи път през живота си, тя също плачеше. Не произнесохме нито дума, много дълго; постепенно започнахме сякаш да се страхуваме — не зная от какво, — тя се вглеждаше в мен с невиждащи очи.
— Ери — повтарях аз. — Ери… Ери…
Сякаш не знаех нищо повече. Легнах на пясъка, внезапно отслабнал, а тя се изплаши, опита се да ме повдигне, но не й достигнаха сили.
— Не, Ери, не — прошепнах аз — недей, нищо ми няма, аз само така…
— Хел! Говори! Говори!
— Какво да говоря… Ери…
Гласът ми малко я успокои. Тя затича нанякъде, върна се с плосък съд и пак започна да полива лицето ми с вода — беше горчива: това беше водата на океана. Още малко, и щях да глътна много повече, мярна се в съзнанието ми и аз замигах. Идвах на себе си. Седнах и докоснах главата си. Нямаше дори драскотина, косите ми бяха смекчили удара, имах само подутина като портокал, малко ожулена кожа; в ушите ми още шумеше, но вече се чувствувах добре. Поне докато още седях. Опитах се да стана, но краката не ме слушаха.
Тя стоеше пред мен на колене, не откъсвайки поглед от лицето ми с отпуснати ръце.
— Ти ли си? Наистина ли? — питах аз. Едва сега разбрах, обърнах се и борейки се с виенето на свят, няколко метра от края на шосето видях два вкопчени черни силуета. Когато отново се обърнах към Ери, дъхът ми спря.
— Хел…
— Да?
— Опитай се да станеш… ще ти помогна…
— Да стана ли?
Изглежда, главата ми още не беше напълно в ред. Разбирах какво беше станало и не разбирах. Ери ли беше в глидера? Невъзможно.
— Къде е Олаф? — запитах аз.
— Олаф? Не знам.
— Как така… Няма ли го?
— Не.
— Ти сама ли си?
Тя кимна.
И изведнъж ме обзе ужасен, чудовищен страх.
— Как можа? Как можа?
Лицето й се свиваше, устните й трепереха, не можеше да произнесе нито дума.
— Трябва… ше…
И отново заплака. Постепенно притихна и се успокои. Докосна лицето ми. Челото. С едва доловими движения докосваше черепа ми, а аз повтарях почти беззвучно:
— Ери… ти ли си?
За няколко секунди изгубих съзнание. После бавно станах, Ери ме подкрепяше, както можеше; стигнахме до шосето. Едва там забелязах как изглеждаше колата: бронята, цялата предница, всичко беше станало на хармоника. Затова пък глидерът почти не беше повреден — едва сега осъзнах цялото му превъзходство — освен леката вдлъбнатина на капака, отстрани, там, където беше попаднал главният удар, нямаше друго нищо. Ери ми помогна да се кача, даде глидера на заден, докато смачканият автомобил с дрънчене легна на една страна, после глидерът полетя напред. Връщахме се обратно. Мълчах. Светлините плуваха назад. Главата ми се люлееше, все така огромна и тежка. Слязохме край вилата. Прозорците все още светеха, сякаш ние бяхме вътре. Ери ми помогна да вляза. Легнах на леглото. Тя тръгна към масата, заобиколи и се насочи към вратата. Надигнах се:
— Отиваш ли си?
Дотича при мен, коленичи пред леглото и закима отрицателно с глава.
— Не?
— Не.
— И никога няма да си отидеш?
— Никога.
Прегърнах я. Тя долепи буза до лицето ми, а от мен си отиваше всичко: угасващите въглени на гнева, яростта и безумието на последните часове, страхът, отчаянието, лежах празен, като мъртъв — и само я притисках все по-силно, сякаш силите ми се връщаха, а наоколо беше тихо, светлината блестеше в златната обвивка на стаята, а някъде далече, зад отворените прозорци, сякаш в някакъв друг свят, шумеше океанът.
Може да изглежда странно, но нито през тази вечер, нито през другата ние не разменихме нито дума. Нито една. Едва на другия ден, късно следобед, узнах как е станало всичко: веднага щом съм заминал, тя се досетила защо и се изплашила, не знаела какво да прави — най-напред искала да извика белия робот, но разбрала, че това няма да помогне; също и той — не го наричаше иначе, — той също не би й помогнал. Може би Олаф. Олаф сигурно, но не знаела къде да го търси, освен това нямало време. Тогава взела домашния глидер и тръгнала след мен. Догонила ме бързо и ме следвала, докато била още сигурна, че се връщам у дома.
— Щеше ли да слезеш? — запитах аз.
Тя се поколеба.
— Не знам. Мисля, че да. Сега си мисля така, но всъщност не знам.
После, когато видяла, че продължавам нататък, се изплашила още повече. Останалото знам.
— Нищо не разбирам — казах аз. — Как можа да го направиш?
— Казах си… че нищо няма да ми се случи.
— Знаеше ли какво искам да направя и къде?
— Да.
— Откъде?
След дълго мълчание.
— Не знам. Може би защото вече те познавам…
Аз мълчах. Исках да питам за още много неща, но не посмях. Стояхме до прозореца. Със затворени очи, чувствувайки безкрайния простор на океана, аз казах:
— Е, добре, Ери… а сега? Какво ще стане сега?
— Вече ти казах.
— Но аз не искам така… — прошепнах аз.
— Иначе не може и да бъде — каза тя след малко. — Всъщност…
— Какво всъщност?
— Не искам.
Същия ден, надвечер, отново като че ли нещо се развали. Защото онова се връщаше и напираше и пак се оттегляше — защо? Не знам. Тя като че ли също не знаеше. Сякаш ние се сближавахме само пред лицето на опасността и само там се познавахме и можехме да се разбираме. Дойде нощта. И отново утрото.
И това беше краят и началото. Защото след седмицата отидохме в Мей, окръжния център, и там, в бюрото, пред човека, облечен в бяло, изрекохме формулата, която ни направи мъж и жена. Същия ден телеграфирах на Олаф. На другия ден отидох в пощата, но от него нямаше нищо. Помислих си, че може би се е преместил в друг град и затова не отговаря. Ако трябва да бъда искрен, още тогава, в пощата почувствувах някакво безпокойство, защото никога по-рано Олаф не беше постъпвал така, но заради всичко, което се случи с мен, аз не се тревожих за това дълго и не й казах нищо. Сякаш бях забравил.