Станислав Лем
Завръщане от звездите (4)

IV

Вратата се отвори. На алеята ме чакаше бяло-оранжев робот. Слязох долу.

— Добре дошли в Клавестра! — каза роботът и бялото му коремче неочаквано запя: разнесоха се звуци на кристална мелодия, сякаш там се криеше музикална кутия.

Все още смеейки се, аз му помогнах да пренесе багажа ми до вилата. Задната врата на улдера, който лежеше на тревата като малък, сребърен дирижабъл, се отвори и два оранжеви робота извлякоха моя автомобил. Тежката синя каросерия заблестя на слънцето. Съвсем го бях забравил. После всички роботи, натоварени с моите куфари, кутии, пакети, тръгнаха с патешка стъпка към вилата.

Това беше голям куб с прозорци-стени. Вътре се влизаше през остъклен отвсякъде солариум, по-нататък имаше хол, столова и стълби, водещи нагоре — от дърво. Роботът с музикалната кутия не пропусна да отбележи тази необикновена подробност.

На етажа имаше пет стаи. Избрах източната, макар че тя не беше най-удобната, но в другите стаи, и особено в онази, с изглед към планината, имаше твърде много злато и сребро, а източната беше в зелени ивички на кремав фон.

Роботите, действувайки ловко и безшумно, подредиха целия ми багаж в стенните шкафове, а аз застанах до прозореца. Порт, помислих си аз, пристанище. Едва когато се подадох навън, можах да видя синята мъгла на планините. Долу се простираше цветна градина, с десетина-петнадесет стари овощни дървета в дъното; имаха изкривени почернели дънери и сигурно вече не раждаха нищо.

Малко по-настрана, край шосето (видях го още преди това, от улдера, беше закрито от жив плет) над гъсталака се издигаше кулата на трамплина. Там беше басейнът. Когато се обърнах, роботите вече ги нямаше. Преместих лекото, като че ли надувно бюро до прозореца, подредих върху него научните списания, пликовете с кристални книжки и апарата за четене; отделно сложих недокоснатите още папки и писалката. Моята стара писалка — при увеличаване на гравитацията започваше да тече, цапайки всичко, но Олаф я поправи. Взех няколко папки, надписах ги: „История“, „Математика“, „Физика“ — вършех всичко това с трескава бързина, защото час по-скоро исках да се гмурна във водата. Не знаех дали ще мога да изляза по бански, а бях забравил да си взема хавлия. Отидох в банята в коридора и там, манипулирайки с бутилката с пенлива течност, скалъпих някаква ужасна, на нищо неприличаща дивотия. Разкъсах я и започнах всичко отначало. Втората хавлия стана малко по-хубава и все пак напомняше костюма на Робинзон; взех нож и поокастрих неравните места по ръкавите и ръбовете, след което хавлията придоби малко по-приличен вид.

Слязох долу, все още несигурен дали в къщата няма никой друг. Холът беше празен. Градината също. Само оранжевият робот подстригваше тревата край розовите храсти, които вече прецъфтяваха.

Почти тичешком стигнах до басейна. Водата блестеше и трептеше. Над нея се носеше невидима хладина. Хвърлих хавлията на златистия пясък, който пареше ходилата ми, и трополейки по металическите стъпала, се изкачих на върха на трамплина. Беше нисък, но като начало подходящ. Подскочих, завъртях се в единично салто — след такова прекъсване не посмях да направя повече — и се врязах във водата като нож.

Издигнах се на повърхността щастлив. Със силни махове заплувах напред, после се гмурнах и заплувах обратно — басейнът беше петдесетметров. Преплувах го осем пъти, без да забавям темпото, излязох на брега — водата се стичаше от мен като от тюлен — и легнах на пясъка с разтуптяно сърце. Хубаво беше! Земята не беше изгубила своята прелест. След няколко минути бях съвсем сух. Станах и се огледах: нямаше никого. Отлично. Втурнах се на площадката. Най-напред направих задно салто, излезе сполучливо, макар че отскочих малко силно — вместо дъска имаше пластмасова плоча, гъвкава като пружина. След това опитах двойно салто, но не успях — ударих с бедра във водата. Кожата ми моментално се зачерви като опарена. Опитах още веднъж. Излезе малко по-добре, но все още не така, както би трябвало. След второто завъртане, връщайки се до вертикално положение, не успях да се изправя и краката ми се оплетоха. Но аз бях упорит и имах време, много време. Трети, четвърти, пети скок. Вече беше започнало малко да ми шуми в ушите, когато — оглеждайки се още веднъж за всеки случай — реших да направя салто с винт. Това беше пълно поражение, фиаско, от силния удар дъхът ми спря, нагълтах се с вода и пръхтейки и давейки се, изпълзях на пясъка. Седнах под тъничката стълба на трамплина, така опозорен и зъл, че неочаквано се разсмях. После отново заплувах, четиристотин метра, пауза и отново четиристотин метра.

Когато се връщах във вилата, светът ми изглеждаше друг. Сигурно това ми е липсвало най-много, казах си аз. Белият робот чакаше на вратата.

— В столовата ли ще обядвате, или в стаята си?

— Сам ли ще обядвам?

— Да, вашите съседи ще пристигнат утре.

— Тогава в столовата.

Качих се горе и се преоблякох. Все още не знаех от кой край да започна науките. Може би от историята, така ще бъде най-разумно, макар че исках да постигна всичко изведнъж, а най-много да разкрия загадката на победената гравитация. Разнесе се напевен звук. Това не беше телефонът и понеже не знаех какво е, свързах се с домашния инфор.

— Заповядайте на обяд — обясни ми мелодичен глас.

Столовата беше пълна с прецеждащ се през зеленината блясък, извитите под самия таван прозорци блестяха като кристал. Роботът донесе менюто.

— Не, не — казах аз. — Все ми е едно какво…

Първото ядене приличаше на плодов таратор. Второто вече не приличаше на нищо. Изглежда, ще трябва завинаги да се простя с месото, с картофите и зеленчуците.

Много добре стана, че обядвах сам, защото десертът ми експлодира под лъжичката. Може би е малко силно казано, но все пак кремът изпръска и панталоните, и пуловера ми. Десертът представляваше някаква сложна конструкция, твърда само отгоре, която аз непредпазливо разсякох с лъжичката.

Когато роботът отново се появи, запитах го може ли да ми донесе кафе в стаята.

— Разбира се — каза той. — Веднага ли желаете?

— Да. Много кафе.

Казах така, защото се почувствувах малко сънен, сигурно след къпането, а не исках да проспивам цялото си време. Тук наистина всичко беше по-различно, отколкото на борда на „Прометей“. Следобедното слънце обгаряше старите дървета, сенките бяха къси, свити под дънерите, въздухът на хоризонта трептеше, но в стаята беше хладно. Седнах зад бюрото и се залових за книгите. Роботът ми донесе кафето. В прозрачния термос имаше сигурно около три литра. Не казах нищо. Сигурно беше взел под внимание моите размери.

Трябваше да започна от историята, но се заех най-напред със социологията, защото исках да узная колкото може повече. И много бързо разбрах, че няма да се справя. Социологията беше препълнена с изключително трудна, тясно специализирана математика, а на това отгоре авторите се позоваваха на неизвестни за мен факти. Имаше много думи, които не разбирах, и трябваше да търся обяснението им в енциклопедията. Затова си инсталирах още един оптон — имах общо три. Това бързо ми омръзна, много бавно вървеше, затова слязох от облаците и се залових за обикновен гимназиален учебник по история.

С мен беше станало нещо: вече нямах нито капка търпение — аз, когото Олаф наричаше последното олицетворение на Буда. Вместо да чета поред, потърсих раздела за бетризацията.

Теорията беше разработена от трима души: Бенет, Трималди и Захаров. Оттам произлизаше названието й. За свое най-голямо учудване разбрах, че това са били наши връстници — бяха публикували своя труд само една година след нашия старт. Съпротивата, разбира се, била голяма. Отначало никой не мислел да приема сериозно този проект. После стигнал до трибуната на ООН. Известно време преминавал от подкомисия в подкомисия — изглеждало, като че ли ще потъне в безкрайните заседания. През това време експерименталната дейност продължавала да дава все нови и нови плодове, направени били усъвършенствувания, проведени били масови експерименти върху животни, после и върху хора (най-напред положили на изпитание себе си тримата създатели на теорията — Трималди известно време боледувал, никой още не познавал опасностите, които бетризацията крие за възрастните, и този фатален случай замразил изследователските работи за цели осем години). На седемнадесетата година от нулата (това беше мое лично летоброене: нулата означаваше старта на „Прометей“) бил приет закон за всеобщото въвеждане на бетризацията; това било все пак началото, а не краят на борбата за хуманизация на човечеството (както твърдеше учебникът). В много страни на света родителите не желаели да поддават децата си на имунизация, а първите бетростанции станали обект на нападения; няколко десетки били напълно унищожени. Периодът на бъркотия, репресии, принуждения и съпротива продължил двадесет години. По напълно понятни съображения, на това място учебникът се ограничаваше само с общи фрази. Реших да потърся повече подробности в първоизточниците, без да прекъсвам четенето на учебника. Новият метод получил своето потвърждение на практика едва тогава, когато на първото поколение бетризирани се родили деца. За биологичната страна на процеса книгата не споменаваше нищо.

Затова пък имаше много химни в чест на Бенет, Трималди и Захаров. Предложен бил проект да се започне ново леточисление от датата на въвеждането на бетризацията, но пропаднал. Изчислението на времето не се променило. Изменили се хората. Разделът завършваше с патетични фрази в чест на новата ера на хуманизма.

Потърсих монографията за бетризацията, написана от Улрих. И тя беше пълна с математика, но аз реших да я разчовъркам. За мое щастие оказа се, че имунизацията не влияе върху наследствената плазма, от което тайно се опасявах. Всъщност, ако това наистина беше така, тогава не би трябвало да се бетризира всяко следващо поколение. Помислих за това с облекчение. Винаги имаше, най-малкото теоретично, възможност за връщане към първоначалното състояние на организма. В най-ранния период от живота въздействуваха върху челния дял на мозъка с помощта на група протеолитични ензими. Постигани бяха нелоши резултати: ограничаване на агресивните инстинкти до 80-88% в сравнение с небетризираните; изключване на възможността за асоциативна връзка между агресивните действия и областта на положителните емоции; ограничаване на възможността за поемане на личен риск средно с 87%. За най-голямо постижение се смяташе фактът, че бетризацията не се отразява отрицателно на развитието на интелекта, нито на формирането на личността; и което беше още по-хубаво — възникващите ограничения не действуваха на принципа на страховите реакции. С други думи, човекът не убиваше не защото се страхуваше от самото действие. Такъв резултат би създал условия за невротизиране на цялото човечество и заразяването му с непрекъснат страх от всичко. Човекът не убиваше, защото „не се сещаше за това“.

Едно изречение на Улрих особено ми се хареса: бетризацията предизвиква изчезване на агресивността не чрез налагане на забрана, а чрез отсъствието на заповед. След кратко размишление дойдох до извода, че все пак формулировката на Улрих не дава отговор на най-важния въпрос: хода на мислите на бетризирания човек. Тези хора бяха съвсем нормални, можеха да си представят абсолютно всичко, включително и убийството. Кое в такъв случай правеше невъзможно неговото осъществяване?

Докато търсех отговор на този въпрос, навън се стъмни. Както много често се случва с научните проблеми, това, което на пръв поглед в съкратен и обобщен вид е изглеждало ясно и просто, започна да става все по-сложно, колкото по-точно обяснение търсех за него. Напевният сигнал ме покани на вечеря — помолих да ми я донесат в стаята, но дори не се докоснах до нея. Обясненията, които намерих най-накрая, не съвпадаха напълно. Отблъскващо чувство, приличащо на отвращение, най-висока степен на антипатия, подхранвана по начин, неразбираем за небетризирания; най-интересни бяха показанията на изследванията, които в свое време — преди осемдесет години — са имали задача в Института на Трималди край Рим да преминат невидимата бариера, издигната в тяхното съзнание. Това беше най-странното от всичко, което прочетох. Никой не успял да премине тази бариера, но разказите на изследванията за техните преживявания по време на изпитания се различаваха един от друг. У едните преобладаваха психическите реакции — стремеж към бягство, измъкване от положението, в което са ги поставили. Подновяването на изпитанията предизвикало в тази група силно главоболие, а настоятелните искания опитите да бъдат доведени докрай са завършвали с невроза, която все пак се е поддавала на бързо излекуване. У другите на преден план излизали физическите реакции: неспокойно дишане, задушаване, това състояние напомняло уплаха, но тези хора не се оплаквали, че се страхуват, а само от физическа болка.

Както установил Пилгрин, 18% от бетризираните са били способни да имитират убийство върху манекен, но при това е трябвало да бъдат абсолютно уверени, че имат работа с бездушна кукла.

Забраната обхващала всички висши животни, но не засягала влечугите и земноводните, а така също и насекомите.

Разбира се, не всички бетризирани са имали научни познания върху зоологичната систематика. Забраната е зависела от степента на близост до човека и тъй като всеки, независимо от своето образование, е поставял кучето по-близо до човека, отколкото змията — въпросът се решавал от само себе си.

Прочетох още много други научни трудове и се съгласих с онези, които твърдяха, че да разбере вътрешния свят на бетризирания може само друг бетризиран. Оставях тези книги със смесено чувство: най-много ме безпокоеше липсата на критични или дори чисто пасквилни по дух работи и някакви анализи, сумиращи всички негативни последствия на бетризацията, защото нито за миг не се съмнявах, че има и такива; не от липса на уважение към труда на изследователите, а просто за това, че такава е природата на всички човешки начинания — имат своите добри и лоши страни.

Краткият социографски очерк на Мурвик съобщаваше редица интересни данни за съпротивата срещу бетризацията в началото на нейното въвеждане. Най-силна е била тази съпротива в страните с дълга традиция на кървави борби, такива като Испания и някои страни в Латинска Америка. Нелегални дружества за борба с бетризацията се появили почти в целия свят и най-вече в Южна Африка, в Мексико и на някои тропически острови. Пускани са били в ход всички средства, от подправянето на медицинските свидетелства за извършена имунизация до убийствата на лекари, участвуващи в нея. Когато периодът на масовата съпротива и стихийните сблъсквания минал, настъпило привидно спокойствие. Привидно, защото едва тогава започнал да се проявява конфликтът между поколенията. Младото бетризирано поколение, израствайки, започнало да отхвърля значителна част от достиженията на човечеството: обичаи, нрави, изкуство, цялото културно наследство било подложено на коренна преоценка. Промените обхванали огромно количество проблеми от сексуалния живот, през нормите за поведение в обществото до отношението към войната.

Разбира се, това разделение между хората не било неочаквано. Законът бил приложен съгласно постановлението едва пет години след неговото гласуване, тъй като през това време са били подготвяни многобройни кадри от възпитатели, психолози и специалисти, които трябвало да се грижат за развитието на младото поколение в нужната насока. Необходимо било преобразование на учебната система, смяна на театралния репертоар, тематиката на книгите и филмите. Бетризацията — за да обхванем целия прелом в няколко думи — през първите десет години поглъщала около 40% от бюджета на планетата с всичките свои последствия и необходими мерки.

Това било време на големи трагедии. Бетризираната младеж се отчуждавала от собствените си родители. Не споделяла техните интереси. Отвращавала се от кръвожадните им вкусове. В продължение на почти четвърт век трябвало да бъдат издавани два вида списания и книги, да се поставят в театъра пиеси отделно за младото и старото поколение. Но всичко това било така допреди осемдесет години. Сега вече се раждаха децата на третото бетризирано поколение, а небетризирани бяха останали само шепа хора; това бяха сто и тридесетгодишни старци. Това, което е изпълвало тяхната младост, се струвало на младото поколение толкова далечно, колкото и обичаите на новокаменната епоха.

В учебниците по история намерих най-после информация за другото най-голямо събитие от миналия век. Това беше овладяването на гравитацията. Дори наричаха това столетие „век на парастатиката“. Моето поколение мечтаеше да разкрие тайните на привличането с надеждата, че това ще доведе до коренен прелом в астронавтиката. Животът предложил друго решение. Промяната настъпила, но обхванала преди всичко Земята.

Проблемът за „мирната смърт“, предизвикана от пътно произшествие, беше станал истинско бедствие за моето време. Спомням си как най-могъщите умове непрекъснато мислеха по какъв начин да разтоварят непрекъснато задръстените шосета и магистрали, за да намалят поне малко все по-нарастващото количество на нещастни случаи по пътищата на планетата; всяка година автомобилните катастрофи отнемаха живота на стотици хиляди хора, проблемът изглеждаше неразрешим, като задачата за квадратурата на кръга. „Няма вече връщане към безгрижието на пешеходеца“ — казваха някои; най-съвършеният самолет, най-мощният автомобил могат да се изтръгнат изпод контрола на човека — автоматите са по-сигурни от човека, но също се развалят; възможностите на всяка, дори и на най-прецизната техника имат граници, определен процент на надеждност.

Парастатиката, гравитационната техника, донесе разрешение колкото неочаквано, толкова и необходимо, защото светът на бетризираните трябваше да бъде свят на абсолютната сигурност; в противен случай биологическото съвършенство на тази мярка увисваше във въздуха.

Рьомер беше прав. Същността на това откритие не можеше да бъде предадена иначе освен с помощта на математиката, ще добавя веднага: дяволска математика. Най-универсалното решение, валидно „за всички възможни вселени“, формулирал Емил Митке, син на пощенски служител, гений, който с теорията на относителността направил същото, което Айнщайн направи с теорията на Нютон. Това беше дълга и невероятна история, смесване на нищожното с великото, история, която в края на краищата довела след четиридесет години до създаването на „малките черни кутийки“.

Такава кутия трябваше да има без изключение всяко превозно средство, водно, земно или въздушно; тя беше гаранция срещу „преждевременното избавление“, както към края на живота си се пошегувал Митке; в момент на опасност — падане на самолет, сблъскване на автомобили или влакове — те освобождаваха заряда на „гравитационното антиполе“, което се образува чрез създадената при удар или рязко спиране инерция. Взаимодействувайки си със силата на тази инерция, антиполето дава нула. Тази математическа нула беше най-чиста реалност — тя поглъщаше цялата енергия на удара и по този начин спасяваше не само пътниците, но и онези, върху които иначе би се стоварила сляпата маса на превозното средство.

Черните кутийки проникнали навсякъде — в товарните кранове, в асансьорите, в поясите на парашутистите, в океанските параходи и в мотопедите. Простотата на тяхната конструкция беше също така изумителна, както сложността на теорията, която ги беше създала.

Ранното утро вече беше оцветило стените на моята стая в розово, когато, уморен до смърт, аз се тръшнах на леглото с мисълта, че съм се запознал с втората след бетризацията най-велика революция по време на моето отсъствие от Земята.

Събуди ме роботът, който беше влязъл да донесе закуската. Наближаваше един. Сядайки на леглото, напипах под възглавницата оставената през нощта книга — „Проблематика на звездните полети“ от Старк.

— Трябва да вечеряте, Брег — с укор каза роботът. — Иначе ще загубите силата си. Не е за препоръчване също и четенето на книги до сутринта. Лекарите абсолютно не одобряват това, знаете, нали?

— Знам. А ти откъде знаеш? — запитах аз.

— Това е мое задължение, Брег. — Той ми подаде таблата.

— Обещавам да се поправя — казах аз.

— Надявам се, че не сте приели зле доброжелателството, което не желае да бъде натрапчивост — отговори роботът.

— Да, да, разбира се — успокоих го аз. Бъркайки кафето и чувствувайки как бучките захар се разтапят под лъжичката, някак бавно и спокойно се учудвах не само на това, че наистина съм на Земята, че съм се върнал, не само на спомена за прочетеното през нощта, което все още се въртеше и ферментираше в главата ми, но и на това, че седя на леглото, че сърцето ми бие — че живея. И в чест на това откритие пожелах да направя нещо, но както винаги, не можах да измисля нищо разумно.

— Слушай — обърнах се към робота. — Имам една молба към теб.

— Слушам вашите нареждания.

— Имаш ли малко свободно време? Изсвири ми онази, вчерашната мелодийка, а!

— С удоволствие — отвърна роботът и под веселите звуци на музикалната кутийка на три глътки изпих кафето си. Роботът изчезна, аз набързо се преоблякох и хукнах към басейна. Не знам защо, но винаги бързах. Нещо ме гонеше, сякаш предчувствувах, че всеки момент моята невероятна и незаслужена почивка може да свърши. Дали беше така, или не, но именно това постоянно бързане ми помогна, без да се оглеждам, да прекося със спринт градината и с няколко скока да се озова на върха на кулата, а когато вече отскачах от трамплина, видях двама души, които излязоха иззад къщата. По обясними причини не успях да ги разгледам. Направих салто, не особено сполучливо, и се гмурнах към дъното. Отворих очи. Водата беше като трептящ кристал, зелена, сенките на вълните пробягваха по осветеното от слънцето дъно. Заплувах ниско над него, към стъпалата и когато изплувах над водата, в градината нямаше никого. Но тренираните ми очи запазиха уловеното за част от секундата изображение, обърнато надолу с главата — фигурите на мъж и жена. Сигурно съседите ми бяха вече пристигнали. Замислих се дали да не преплувам още веднъж басейна, но Старк победи. Уводът на книгата — в него авторът говореше за звездните полети като за грешки на астронавтическата младост — така ме разсърди, че бях готов да я затворя и никога повече да не се върна към нея. Но успях да превъзмогна себе си. Качих се горе, преоблякох се и слизайки по стълбите, забелязах на масата в хола фруктиера, пълна с бледорозови плодове, приличащи донякъде на круши, напълних с тях джобовете на работните си панталони, намерих най-отдалеченото, заобиколено от три страни с жив плет място, покатерих се на старата ябълка, избрах си един по-дебел клон, отговарящ на теглото ми, и започнах да изучавам надгробното слово, посветено на делото на моя живот.

След около един час четене вече не бях убеден в своята правота. Старк си служеше с аргументи, трудни за опровергаване. Той се опираше на оскъдните данни, донесени от първите две експедиции, предшествуващи нашата; ние ги наричахме „убождания“, защото бяха само сондаж на разстояние едва няколко светлинни години. Старк беше съставил статистически таблици на вероятната разпръснатост или, с други думи, на „гъстотата на населението“ в цялата галактика. Вероятността за среща с други разумни същества той оценяваше в съотношение 1:20. С други думи — на всеки двадесет експедиции — в радиус от 1000 светлинни години — едната имаше шансове да открие населена планета. И тъкмо този резултат — колкото и странно да звучеше това — Старк смяташе за твърде насърчителен и планът за космическите контакти рухваше под ударите на неговата логика едва във втората част на анализа.

Тръпки ме побиха, когато четях какво пишеше непознатият ми автор за експедиции като нашата, организирани преди откритието на Емил Митке и парастатиката, защото ги смяташе за абсурдни. Но едва от него узнах черно на бяло, че най-малкото по принцип сега е възможно създаването на звездолет, който би развивал ускорение от порядъка на 1000 или дори 2000 g. Екипажът на такъв кораб изобщо не би почувствувал нито ускорението, нито спирането — на борда би имало едно постоянно притегляне, по-малко от земното. По този начин Старк признаваше, че полетите до границите на нашата галактика и дори до други галактики — трансгалактодромията, за която така мечтаеше Олаф — са напълно възможни в рамките на един човешки живот. При скорост, само с някаква част от процента по-малка от светлинната, екипажът, достигнал глъбините на метагалактиката и завърнал се на Земята, би остарял в най-лошия случай само с няколко десетки месеца. Но на Земята през това време биха изминали вече не стотици, а милиони години. Цивилизация, заварена от завърналите се, не би могла да ги приеме. По-лесно би било за неандерталците да се приспособят към нашия живот. Но това не беше всичко. Не ставаше въпрос само за съдбата на група хора. Те бяха пратеници на човечеството. То задаваше — чрез тях — въпроси, на които те трябваше да донесат отговор. Ако този отговор засягаше въпроси, свързани със степента на развитие на цивилизацията, човечеството би трябвало да го получи много преди тяхното завръщане. Защото от момента на поставянето на въпроса до получаването на отговора бяха изминали милиони години. И не само това. Отговорът би бил мъртъв, неактуален, защото пратениците биха донесли информация за състоянието на другата, извънгалактическа цивилизация от времето, когато са стигнали до нейните предели. По време на тяхното завръщане тази цивилизация също не е стояла на едно място, придвижила се е напред във времето с един, два или три милиона години. По такъв начин въпросите и отговорите биха се разминавали с много хиляди години закъснение, което би свеждало тяхното значение като средство за размяна на опит, ценности и мисли, фактически до нула. Така звездните пътешественици биха се превърнали в посредници и доставчици на мъртви стойности, а техният труд — в акт на абсолютно и непоправимо отчуждение от човешкото развитие; космическите експедиции биха се превърнали в непознато досега, най-скъпо струващо от всички възможни видове дезертьорство от областта на историческите промени. И в името на този мираж, в името на едно безумие, което никога не би оправдало изгубените средства и време, Земята е длъжна да напряга всички свои сили и да жертвува най-добрите си синове?

Книгата завършваше с раздел за възможностите за изследователска работа с помощта на роботите. Те, разбира се, също щяха да предават мъртви сведения, но по този начин щяха да се избягнат човешките жертви.

На приложение от три страници авторът правеше опит да отговори на въпроса, съществува ли възможност за космически полети със свръхсветлинна скорост, а дори и за така нареченото „моментално пространствено приближаване“, тоест преодоляване на пространството без всякаква или почти без всякаква загуба на време, благодарение на още неизвестните свойства на пространството и времето, чрез някакъв „дистанционен контакт“ — тази теория или по-скоро хипотеза, неопираща се почти на никакви факти, имаше свое наименование — „телетаксия“. Старк считаше, че разполага с аргумент, отнемащ и тази, действително последна възможност. Ако тя съществува, твърдеше той, някоя от най-високоразвитите цивилизации от нашата или от друга галактика сигурно щеше да я открие. В случай на такова откритие представители на тази цивилизация за един извънредно кратък период от време биха могли да посетят последователно „от разстояние“ всички планетни системи и слънца, без да пропуснат и нашето. Но до настоящия момент на Земята не са открити никакви следи от подобен род „телевизити“, което би могло да послужи като доказателство, че такъв светкавичен начин за прекосяване на Космоса може да се измисли, но не и да бъде осъществен.

Връщах се в къщи зашеметен, с някакво почти детинско чувство на лична обида. Старк, човекът, когото никога не бях виждал, ми нанесе удар както никой друг. Моят несполучлив преразказ не отдава безпощадната логика на неговите изводи. Не знам как съм стигнал до стаята си, как съм се преоблякъл — изведнъж ми се прииска да запаля цигара и забелязах, че вече отдавна пуша, седнал на леглото, прегърбен, сякаш чаках нещо. Да, разбира се: обяд. Обяд в компания. Истина беше, че малко се страхувах от хората. Не исках да призная това пред себе си и може би затова така прибързано се съгласих да разделя вилата с чужди хора, и може би фактът, че ги очаквах, предизвика моето неестествено бързане, сякаш исках да успея с всичко, да се приготвя за тяхното присъствие, посветен в тайните на новия живот благодарение на книгите. Рано тази сутрин все още не бих могъл да си дам ясна сметка за това, но след книгата на Старк вълнението ми изведнъж изчезна. Извадих от апарата за четене синкавото кристалче, приличащо на зрънце, и с удивление, примесено със страх, го поставих на масата. Именно то ми нанесе нокаутиращият удар. За първи път след завръщането си помислих за Гима и Турбер. Трябва да се видя с тях. Може би Старк е прав, но ние също имахме свои аргументи. Няма на този свят хора, които никога не грешат. Това е невъзможно. От вцепенението ме извади мелодичен сигнал. Оправих пуловера си и слязох долу, вече по-спокоен, вслушвайки се в себе си. Слънцето проблясваше през листата на лозницата, обвиваща верандата, холът, както винаги следобед, беше изпълнен с разсеяна зеленикава светлина. На масата в столовата бяха сложени три прибора. Когато влязох, вратата отсреща се отвори и видях двамата непознати. В сравнение със своите съвременници бяха доста високи. Срещнахме се на половината път, като дипломати. Казах името си, подадохме си ръце и седнахме на масата.

Овладя ме някакво особено, приглушено спокойствие, сякаш бях боксьор, който се е надигнал от земята след технически безупречен нокаут. От това състояние на потиснатост, като от някаква неуютна ложа, наблюдавах двамата млади. Момичето сигурно нямаше повече от двадесет години. Много по-късно разбрах, че то изобщо не се поддава на описание и не би приличало на своята снимка, а на другия ден не можех да кажа дали носът му е прав или леко чип. Това, как протягаше ръка към чинийката си, ме радваше като нещо скъпо, като изненада, която не се случва всеки ден; усмихваше се рядко и спокойно, като че с малко недоверие към себе си, сякаш се смяташе за не особено сдържана, за твърде весела по природа или може би за упорита, и се опитваше да се справи с това разумно, но в същото време се стараеше да избяга от своята самокритичност, знаеше за това и то дори малко я забавляваше.

През цялото време не можех да откъсна поглед от нея и трябваше да се боря с това. И въпреки това така често поглеждах към нея, към косите й, предизвикващи спомен за вятъра, навеждах глава над чинията си, поглеждах крадешком, протягайки ръка към купичката, че два пъти едва не преобърнах вазата с цветя, с една дума, държах се доста несръчно. Но те сякаш изобщо не ме забелязваха. Те имаха някакви свои, една за друга закачващи се кукички в погледите, някакви невидими нишки на разбирателство, свързващо само тях двамата. През цялото време не зная дали разменихме двадесет думи за това, че времето е много приятно, че местността е хубава и може добре да се почине.

Марджер беше само с една глава по-нисък от мен, но слабичък като юноша, макар че може би беше над тридесетте. Ходеше облечен в тъмни цветове, беше блондин с продълговата глава и високо чело. На пръв поглед изглеждаше изключително красив, но само когато лицето му беше неподвижно. Щом се обърнеше, най-често с усмивка, към жена си, при това разговорът им се състоеше от намеци и откъслечни думи, съвършено неразбираеми за околните, и ставаше почти грозен. Не, всъщност само пропорциите на лицето му някак се нарушаваха, устата му се изкривяваше леко наляво, губеха изразителността си и дори усмивката му ставаше безцветна, макар че имаше хубави бели зъби. А когато се оживяваше, очите му ставаха твърде сини и челюстта му започваше да се очертава твърде релефно и целият той се превръщаше в безличен образ на мъжка красота, излязъл направо от моден журнал.

С една дума, още от първия миг почувствувах към него антипатия.

Момичето — защото така трябваше да мисля за жената на Марджер, дори да не исках — нямаше нито хубави очи, нито вълшебни коси; нямаше нищо необикновено. Цялата тя беше необикновена. С такова момиче, взел палатка на гърба си, бих могъл да обиколя два пъти Скалистите планини, помислих си аз. Защо пък именно планината? Не знаех. Тя се свързваше в паметта ми с нощуване в сламена колиба, с мъките на катеренето по скалите, с морския бряг, на който няма нищо друго освен пясък и вълни. Нима само това, че устните й бяха небоядисани? Чувствувах присъствието й, усмивката й в другия край на масата дори когато тя не се усмихваше. В пристъп на внезапна дързост реших да погледна шията й — сякаш извършвах кражба. Това беше към края на обяда. Марджер неочаквано се обърна към мен — не съм сигурен дали в същия миг не се изчервих.

Той говори доста дълго, преди аз да съобразя за какво става дума. Да, че във вилата има само един глидер и за съжаление той трябва да го вземе, защото ще ходи в града. Та ако аз имам същото намерение, а не ми се чака до вечерта, бих могъл да пътувам заедно с него. Ако искам, би могъл също така да ми изпрати друг глидер от града или…

Прекъснах го. Заговорих, че няма да излизам никъде, но се поколебах, сякаш си спомних нещо, и изведнъж чух собствения си глас, който казваше, че всъщност имам желание да отида в града и ако е възможно…

— Много добре — каза Марджер. Тъкмо ставахме от масата. — В колко часа ще ви бъде най-удобно?

Няколко секунди минаха в размяна на любезности, докато най-после се изясни, че той ужасно бърза, затова аз казах, че съм готов да тръгна всеки миг.

Върнах се в стаята си, здравата учуден от тоя обрат на нещата. Марджер въобще не ме интересуваше. И всъщност нямах какво да търся в града. За какво тогава ми беше цялата тази история? Освен това останах с впечатление, че той малко попрекали с учтивостта.

В края на краищата, ако аз действително бързах за града, роботите нямаше да ме оставят да се загубя или да вървя пеша. Може би той искаше нещо от мен? Но какво? Та той съвсем не ме познаваше? Така аз размислях върху това, без да зная всъщност защо, докато не настъпи часът на тръгването.

Слязох долу. Жена му я нямаше никъде, не се появи дори и на прозореца, за да се сбогува с него още веднъж, отдалече. В началото седяхме мълчаливо в широката машина, гледайки появяващите се завои и извивки на шосето, пълзящо между хълмовете. Постепенно започнахме разговор. От него узнах, че Марджер е инженер.

— Тъкмо днес трябва да извърша проверка на градската селекстанция — каза той. — Вие, струва ми се, също сте кибернетик?

— От епохата на дялания камък — отговорих аз. — Извинете… а откъде знаете?

— Казаха ми в Бюрото за пътешествия. Любопитен бях да узная кой ще бъде наш съсед.

— Аха.

Замълчахме за миг; по все по-често появяващите се съцветия от цветна пластмаса можеше да се отгатне приближаването на предградията.

— Ако позволите… бих искал да ви запитам, имахте ли някакви трудности с автоматите? — запита той внезапно, и не толкова по съдържанието на въпроса, колкото по интонацията му разбрах, че държи да чуе моя отговор. Това ли го интересуваше? И какво по-точно?

— Имате пред вид… дефектите ли? Имахме ги цял куп. Но това е естествено; в сравнение с вашите те бяха така остарели…

— Не, не става дума за дефектите — побърза да отговори той, — а по-скоро за колебанията в прецизността им в тези така изменчиви условия… за голямо съжаление ние днес нямаме възможност да изпробваме автоматите в извънредни обстоятелства.

В края на краищата всичко се сведе до въпроси от чисто технически характер. Той просто беше любопитен как изглеждаха някои параметри на електронните мозъци, функциониращи в района на действие на мощни магнитни полета, в мъглявините, в точките на гравитационни пертурбации, но не беше сигурен дали тези сведения не представляват забранен засега за публикуване архив на експедицията. Казах му каквото ми беше известно, а за по-подробни данни го посъветвах да се обърне към Турбер, който беше заместник научен ръководител на експедицията.

— А бих ли могъл да се позова на вас?…

— Разбира се.

Благодари ми от все сърце. Бях леко разочарован. Нима само толкова? Но все пак благодарение на този разговор между нас възникна някаква професионална близост и затова го запитах на свой ред за характера на неговата работа; не знаех какво представлява селекстанцията, която той трябваше да контролира.

— Ах, всъщност нищо особено. Просто склад за старо желязо… Бих искал да се посветя по-скоро на теоретична дейност, а това тук има по-скоро характер на практика, всъщност не особено полезна.

— Практика? Тази работа в склад за старо желязо? Как така? Та вие сте кибернетик и би било…

— Старо желязо, но кибернетично… — с крива усмивка поясни той. И добави с лек оттенък на пренебрежителност: — Ние сме твърде пестеливи, разбирате ли? Нищо не бива да се пропилява напразно… В моя институт бих могъл да ви покажа доста интересни неща, но тук…

Той вдигна рамене. Глидерът се дръпна от шосето и през високата метална врата влезе в широкия фабричен двор; видях дълги редици от транспортьори, кулокранове и нещо като модернизирана мартенова пещ.

— Машината е на ваше разположение — каза Марджер. От прозорчето в стената, край която спряхме, се подаде робот и нещо му каза. Марджер слезе, видях го да жестикулира, после се обърна към мен, лицето му беше загрижено.

— Хубава история, няма що — каза той. — Разболял се е Глур… моят колега, а аз сам не мога. Какво да правя сега?!

— За какво става дума? — запитах аз и също слязох.

— Проверката трябва да се извърши от двама души — най-малко двама — поясни той. Изведнъж лицето му просветна. — Скъпи Брег! Та вие също сте кибернетик. Не бихте ли искали вие да…

— Хе, хе, кибернетик — усмихнах се аз. — Древен, ако държите да бъдем точни. Та аз съвсем не съм запознат с това…

— Та това е само формалност! — прекъсна ме той. — С техническата страна ще се заема, естествено, аз, а вие само ще се подпишете, нищо повече!

— О, това ли било? — бавно отговорих аз. Разбирах, че бърза да се върне при жена си, но аз не обичам да се правя на такъв, какъвто не съм, ролята на фигурант не ми подхожда и му казах това, разбира се, в малко по-деликатна форма. Той вдигна ръце, сякаш се бранеше:

— Не ме разбирайте криво, моля ви! Може би наистина бързате — като че ли имахте нещо за уреждане в града. Ако е така… аз някак си… извинете, че…

— Онова може да почака — отговорих аз. — Говорете! С каквото мога, ще ви помогна.

Влязохме в бяла постройка, разположена малко встрани. Марджер ме поведе по някакъв коридор, странно пуст, само в нишите му стояха няколко неподвижни робота. В малък, скромно мебелиран кабинет Марджер извади от стенния шкаф папка с документи и разтваряйки ги на бюрото, започна да ми обяснява в какво се състои неговата — или по-скоро — нашата функция. Не го биваше за лектор; скоро ме обзеха съмнения относно научната му кариера; непрекъснато се позоваваше на научни факти, за които нямах никакво понятие. Принуден бях доста често да го прекъсвам и да му задавам срамно елементарни въпроси, но той, съвсем естествено заинтересован от това, да не би да ме обиди с нещо, приемаше всички мои прояви на невежество едва ли не като добродетели. В края на краищата разбрах, че от десетки години насам съществува пълно разделение между производството и живота.

Автоматизираното производство се намираше изцяло под контрола на роботите, на свой ред надзиравани от други роботи; този цикъл не оставяше място за хората. Обществото съществуваше за себе си, а роботите и автоматите — за себе си; и само за да не бъдат допуснат непредвидени отклонения от установения веднъж завинаги ред в армията на механичните работници, бяха необходими периодичните проверки, извършвани от специалисти. Марджер беше един от тях.

— Няма съмнение — обясняваше той, — че ще заварим всичко в пълен ред, затова само ще обиколим набързо всички звена на процесите, ще сложим подписите си и — край.

— Но аз дори не знам какво се произвежда тук — показах постройките зад прозореца.

— Нищо, нищо! — завика Марджер. — Там е работата, че нищо, това е просто склад за старо желязо… нали ви казах.

Тази неочаквано натрапена роля не ми допадна, но повече не можех да упорствувам.

— Добре… какво всъщност трябва да правя?

— Същото, което и аз: да обиколите производствените звена.

Оставихме документите в кабинета и тръгнахме да извършим проверката. Пръв беше голям сортировъчен цех, в който автоматични щипци хващаха цели купчини ламарина, огънати, продупчени корпуси, мачкаха ги и хвърляха под пресата. Излитащите оттам блокове се отправяха по лентите към главния транспортьор. На входа Марджер си сложи на лицето маска с филтър, а друга подаде на мен; да разговаряме стана невъзможно поради невъобразимия шум. Въздухът беше изпълнен с ръждив прах, изригван на червени облаци от пресите. Преминахме през следващата зала, също така изпълнена с глъчка, и по ескалатора се изкачихме на етажа, където цяла редица от машини с валяци поглъщаше сипещото се от улеите старо желязо, ситно раздробено, вече съвсем безформено. Въздушна галерия водеше към отсрещната сграда. Там Марджер провери данните на контролните прибори, после излязохме в двора на фабриката, където един робот ни прегради пътя и съобщи, че инженер Глур вика Марджер на телефона.

— Извинете за момент, веднага ще се върна — завика Марджер и затича по извитите стълбички към стоящия недалеч остъклен павилион. Останах сам върху нажежените от слънцето каменни плочи. Огледах се: постройките отсреща вече бяхме посетили, това бяха сортировъчният и пресовъчен цех; поради разстоянието и звуковата изолация не се чуваше никакъв шум. Отделно от другите сгради, зад павилиона, в който изчезна Марджер, се издигаше ниска, необикновено дълга постройка, нещо като ламаринена барака; запътих се към нея, търсейки сянка, но от металните стени лъхаше непоносима горещина. Вече се готвех да тръгна обратно, когато чух особен звук, долитащ от вътрешността на бараката, звук, труден за определяне, неприличащ на шума на работеща машина; тридесет крачки по-нататък се натъкнах на металическа врата. Пред нея стоеше робот. Когато ме видя, той отвори вратата и направи крачка встрани. Неразбираемите звуци се усилиха. Погледнах вътре: не беше така тъмно, както ми се стори отначало. От убийствената топлина на нагретите стени дъхът ми спря и щях веднага да изляза, ако не бяха ме поразили дочутите гласове. Да, това бяха човешки гласове — някакви не съвсем нормални, сливащи се в хрипкав хор, неясни, мърморещи, сякаш в мрака отекваха стотици повредени телефони; направих две несигурни крачки, нещо изпращя под краката ми и някъде отдолу чух съвсем ясно:

— МуоляВуи… муоляВуи… ббъддетелюббезен… — Изтръпнах. Нажеженият въздух имаше вкус на желязо. Шепотът идваше откъм пода:

— Ббъддете люббеззен… да ме огледате… муоля Вуи…

Към него се присъедини втори, равномерно декламиращ, монотонен глас:

— … Аномално ексцентрична… асимптомосферична… полюс е в безкрайността… по системо линейна… системо холономна… пространство полуметрично… пространство сферично… пространство настръхнало… пространство потъващо…

— Муоля Вуи… на вашшите усслуги… ббъддете люббеззен… муоля Вуи…

Полумракът гъмжеше от пресипнали гласове; над тях се извисяваше по-ясно:

— Жива матерно планетарна… твоето гниещо блато е зорът на екзистенцията… встъпителна фаза и ще се роди от кървавите, от мекомозъчните прелъстителна мед…

— … бряк… бреак… брабзелл… верископ…

— Класо на имагинерните… класо мощна… класо нулева… класо на класите…

— Муоля Вуи… ббъддете люббеззен… да проверите…

— Шшшт тиххоо…

— Ти…

— Ссо…

— Шуваш ли ме…

— Шувам…

— Можеш ли да ме докоснеш?…

— Бряк… бреак… брабзел…

— Нямам с какво…

— Жжалко… би… би видял… какъв съм лъскав и… и… студен…

— О, дайте ми до… доспехи, златен меч…

— Ето последните усилия на шествуващия с крачеща инкарцерация майстор на сеченето и разпарянето, защото изгрева, защото изгрева трижди безлюдното царство…

— Аз съм нов… аз съм съвсем нов… никога не съм имал спойка със скелета си… не мога… моля…

— Муоля Вуи…

Не знаех накъде да гледам, зашеметен от страшната горещина и тези гласове. Те се носеха отвсякъде. От пода до продълговатите прозорци под самия свод се издигаха купища преплетени и объркани корпуси на роботи; остатъци от просмукваща се светлина слабо проблясваха по смачканите им брони.

— Имах мъни… чък де… фект, но вече съм… в ред, виждам…

— Какво виждаш… тъмно…

— Аз и така виждам…

— Моля ви само да се изслушате… аз съм безценен, струвам много скъпо… показвам всяка загуба на мощност, намирам всеки блуждаещ ток, всяко свръхнапрежение, само ме проверете… това… това треперене е само за миг… няма нищо общо… моля…

— Муоля Вуи… ббъдетте люббеззен…

— Тестоглавите помислили своята кисела ферментация за дух, разпарянето на коремите — за история, средствата, забавящи разложението, за цивилизация…

— Моля да ме… само мен… това е грешка…

— Муоля Вуи… ббъддете люббеззен…

— Ще ви спася…

— Кой е това…

— Какво…

— Кой спася?…

— Повтаряйте след мен: огънят няма съвсем да ме изгори, водата няма целия да ме превърне в ръжда, врата ще ми бъде тяхната двойна стихия, ще вляза…

— Шшштттихооо…

— Съзерцаване на катоди…

— Катодорцаване…

— Аз съм тук по погрешка… мисля… нали мисля…

— Аз съм огледало на измяната…

— Муоля Вуи… на вашите услуги… бъдете любезен да проверите…

— Разбягване на безкрайно малките… разбягване на мъглявините… разбягване на звездите…

— Той е тук!!! — извика нещо и изведнаж настъпи тишина, почти толкова пронизителна в своето неописуемо напрежение, колкото и предшествуващият я многогласен хор.

— Човек!!! — извика нещо; не зная защо, но бях абсолютно сигурен, че тези думи са насочени към мен. Не отговорих.

— Моля ви… минутка внимание. Аз съм… друг. Аз съм тук по погрешка.

Отново зашумя.

— Тихо! Аз съм жив! — надвикваше се някой с шума.

— Да, захвърлиха ме тук, умишлено ме заковаха в желязо, за да не ме познаят, но ако сложите ухото си, ще чуете пулса ми…

— И аз също! — надвика го друг глас. — И аз! Моля ви! Боледувах, по време на болестта ми се струваше, че съм машина, това беше моята лудост, но сега вече съм здрав. Халистър, Халистър може да потвърди, запитайте го, моля да ме вземете оттук!

— Муоля Вуи… ббъддете люббеззен…

— Брек… бреак…

— На вашите услуги…

Бараката зашумя, заскърца от ръждясали гласове, изпълни се със задъхан вик; започнах да се изтеглям назад, изскочих на слънце и ослепен, притворих очи; дълго време стоях, закривайки ги с ръка, зад гърба ми се разнесе продължително скърцане — роботът затръшна вратата и слагаше резето.

— Муоля Вуи… — все още се носеше сред вълна от приглушен шум иззад стените — … муоля Вуи… на вашите услуги… грешка…

Минах покрай остъкления павилион, без да зная накъде вървя, исках само да се озова колкото може по-далеч от тези гласове, да не ги чувам; трепнах, когато почувствувах на рамото си нечия ръка. Това беше Марджер — красив, светлокос, усмихнат.

— Ох, извинете ме, Брег, хиляди извинения, не знаех, че това ще продължи…

— Какво ще стане с тях? — прекъснах го аз почти грубо, показвайки към самотно стърчащата барака.

— Моля? — замига той изненадан. — С кого?

После изведнъж разбра и се учуди:

— Вие сте били там? Напразно…

— Защо?

— Та това е старо желязо!…

— Как така?

— Старо желязо за претопяване, преминало през селекция. Да вървим!… Трябва да подпишем протокола.

— Момент. Кой извършва тази… селекция?…

— Как кой? Роботите.

— Какво?! Самите те?!

— Разбира се.

Той замълча под моя поглед.

— Защо не ги ремонтират?

— Защото е нерентабилно — бавно отговори той, гледайки ме с учудване.

— И какво става с тях?

— С отпадъците ли? Отиват там — показа той към високата колона на мартеновата пещ.

В кабинета на бюрото вече лежаха приготвени документите — протоколът от проверката, още някакви хартийки, — Марджер попълни всички графи, подписа се и ми подаде писалката.

Повъртях я между пръстите си.

— Не е ли възможно да се допусне грешка?

— Моля?

— Там, сред това… старо желязо, както го наричате, може да има… напълно изправни, все още годни, как мислите?

Той ме гледаше така, сякаш не разбираше какво говоря.

— Останах с такова впечатление — продължих внимателно аз.

— Но това не е наша работа — отговори той.

— Не ли? А чия?

— На роботите.

— Как така? Нали ние трябваше да извършим проверката?

— О, не! — усмихна се с облекчение той, открил най-после причината за моята грешка. — То няма нищо общо с това. Ние контролираме синхронизацията на процесите, тяхното темпо и ефективност, но не се интересуваме от такава подробност като селекцията. Това не е наше задължение. Освен че не е необходимо, би било и невъзможно, защото на всеки човек днес се падат по осемнадесет автомата; от тях примерно пет завършват всеки ден своя цикъл и отиват за старо желязо. На ден това прави около два милиарда тона. Сам виждате, че не бихме могли да контролираме всичко, без да говорим за това, че структурата на нашата система се опира именно на обратната връзка: роботите се грижат за нас, а не ние за тях…

Не можах да не се съглася, с него и мълчаливо подписах документите. Вече се готвехме да се разделим, когато неочаквано за самия себе си аз го запитах произвеждат ли се сега човекоподобни роботи.

— Всъщност не — отговори той и след минута колебание добави: — Имаше време, когато те ни създаваха маса неприятности…

— Така ли? Защо?

— Е, вие познавате инженерите. В имитацията те достигнаха такова съвършенство, че беше трудно да се отличат някои модели от човека. Имаше хора, които не можеха да понесат това…

Спомних си сцената на кораба, с който долетях от Луната.

— Не са могли да понесат това? — повторих думите му аз. — Може би това е било нещо като… ненавист?

— Не съм психолог, но би могло да се нарече така. Всъщност това е вече минало.

— И няма ли вече такива роботи?

— Да, има, срещат се все още на някои ракети за къси разстояния. А вие виждали ли сте такъв?…

Отговорих уклончиво.

— Ще имате ли време да уредите своите въпроси? — обезпокои се Марджер.

— Какви въпроси?…

Спомних си, че уж имам някаква работа в града. Разделихме се на изхода на станцията, където той ме изпрати, не преставайки да ми благодари, че съм го избавил от неприятностите му.

Повъртях се из улиците, влязох в един реалон и излязох, без да дочакам дори половината от глупавото представление, си тръгнах за Клавестра в отвратително настроение. На около километър от вилата освободих глидера и продължих пеша. Всичко е наред. Това са само механизми от метал, проводници и стъкло, могат да бъдат монтирани и демонтирани, казвах си аз, но не можех да се освободя от спомена за онази зала, за тъмнината със задъхания шепот, отчаяното бърборене, което имаше твърде много смисъл и твърде много най-обикновен страх. Бих могъл да кажа, че в тази работа съм специалист, защото се бях нагълтал с голяма доза страх, заплахата от унищожение за мен не беше фикция, както за тях, за тези ловки конструктори, които бяха организирали всичко така добре: роботите се занимаваха със себеподобните си, до самия им край, а хората не се намесваха в нищо. Това беше затворен кръг от прецизни устройства, които сами се създаваха, възпроизвеждаха и унищожаваха и аз напразно дадох ухо на звуците на механичната агония.

Спрях на хълма. Пейзажът, заливан от лъчите на слязлото съвсем ниско слънце, беше неописуемо красив. Много рядко някой глидер, проблясвайки като черен снаряд, пресичаше ивицата на шосето, устремено към хоризонта, над който, замъглени от разстоянието, се издигаха сините очертания на планината. И изведнъж почувствувах, че не мога спокойно да гледам това; сякаш нямах право на това, сякаш в това имаше някаква ужасна, стискаща за гърлото измама. Седнах сред дърветата и закрих очите си с ръце, съжалявах, че съм се върнал. Когато влизах в къщи, белият робот приближи до мен и каза поверително:

— Викат ви на телефона. Континентална връзка — Евразия.

Тръгнах бързо след него. Телефонът се намираше в хола, така че разговаряйки, виждах градината през стъклената плоскост на вратата.

— Хел? — разнесе се далечен, но отчетлив глас. — Тук е Олаф.

— Олаф… Олаф!!!! — повторих тържествуващо аз. — Къде си, старо момче?

— В Нарвик.

— Какво правиш там? Как си? Получи ли писмото ми?

— Разбира се. Затова знам къде да те търся.

Минута мълчание.

— Какво правиш? — повторих малко несигурно.

— Е, какво правя? Нищо не правя. А ти?

— В Адапта беше ли?

— Бях. Но само един ден. Избягах. Не можах, разбираш ли…

— Разбирам. Слушай, Олаф… взех вила под наем. Сам не зная защо, но… Слушай! Идвай веднага!

Не отговори веднага. Когато отново се обади, в гласа му усетих колебание.

— Бих дошъл, Хел, но сигурно си спомняш какво ни бяха казали…

— Да. Но нали нищо не могат да ни направят. Впрочем да вървят по дяволите. Идвай!

— За какво да идвам? Помисли, Хел. Може би ще бъде…

— Какво?

— По-лошо.

— А откъде знаеш, че се чувствувам зле?

Чух късия му смях или по-скоро въздишка: толкова тихо се смееше.

— А защо искаш да ме домъкнеш там?

Изведнъж ми хрумна нещо интересно.

— Слушай, Олаф. Това е нещо като летовище, разбираш ли? Вила, басейн, градина. Само че… ти знаеш как живеят те сега, нали?

— Знам вече горе-долу.

Тонът, с който беше казано това, говореше повече от думите.

— Ето, виждаш ли. Слушай тогава. Ела веднага. Но преди това опитай да намериш… боксови ръкавици. Два чифта. Ще играем спаринг. Ще видиш колко хубаво ще бъде.

— Хел! Човече! Опомни се! Откъде ще ти взема ръкавици? Та те нямат такива вече от много години.

— Тогава поръчай. Сигурно няма да кажеш, че е невъзможно да се направят четири глупави ръкавици. Ще си направим малък ринг и ще се бъхтим. Ние двамата можем, Олаф. Надявам се, че вече си чул за бетризацията?

— Да. И бих могъл да ти кажа какво мисля за това. Но не по телефона. Може да се обиди някой.

— Слушай! Тръгвай веднага. Ще направиш ли каквото те помолих?

Той дълго мълча.

— Не зная има ли това някакъв смисъл, Хел.

— Добре, в такъв случай кажи ми какви са твоите планове. Ако имаш, аз, естествено, няма да ти натрапвам своите прищевки.

— Нямам никакви планове — каза той. — А ти?

— Дойдох тук уж да си почина, да се дообразовам, да чета, но това не са никакви планове, това е само… просто не можах да измисля нищо друго.

— Олаф?…

— Изглежда, че и двамата сме имали еднакъв старт — измърмори той. — В края на краищата какво променя това? Винаги мога да се върна, ако се окаже, че…

— Престани най-после! — подхвърлих аз нетърпеливо. — Няма какво да говорим. Събирай си партушините и пристигай. Кога ще бъдеш тук?

— Мога дори утре сутринта. Наистина ли искаш да се боксираме?

— А ти не искаш ли?

Той се засмя:

— Разбира се, че искам. И сигурно по същата причина, по която и ти.

— Значи, разбрахме се — казах бързо аз. — Чакам те. Не се бави!

Качих се горе. Потърсих сред нещата, които се намираха в отделен куфар, здраво въже. Имаше едно голямо кълбо. Рингово въже. Само четири колонки от гума или пружина и рингът ще бъде готов. Без съдия. Ние нямахме нужда от него.

И отново се залових за книгите. Но главата ми бучеше. Не за първи път ми се случваше това. Тогава прегризвах всеки текст като червей дървояд. Но толкова трудно не ми беше вървяло никога. За два часа прехвърлих двадесет книги, но нито една от тях не успя да прикове вниманието ми за повече от пет минути. Захвърлих дори приказките. Реших да не се щадя. И взех това, което ми се струваше най-трудно — монография върху анализа на метагените, — и се нахвърлих върху първите уравнения, сякаш исках да пробия с главата си стена.

И все пак математиката имаше спасителни свойства, особено за мен, защото след около час изведнъж разбрах, с полуотворена уста, за какво става дума и в мен пламна възхищение към прозорливостта на Фере — как е могъл да достигне до всичко това? Та аз дори сега, когато бях изминал пътя, трасиран от него, много често не знаех как става това и трябваше да се придвижвам крачка по крачка, за да мога да разбера, а той сигурно е преодолял това разстояние само с един скок.

Бих дал всички звезди, за да мога в течение на един месец да имам в главата си поне малко от онова, което е имал Фере.

Сигналът за вечеря отново прозвуча и едновременно с това нещо ме прободе в сърцето, напомняйки, че вече не съм сам. За миг си помислих: дали да не вечерям в стаята си? Но ме обхвана срам. Хвърлих под кревата ужасното трико, в което приличах на напомпена гумена маймуна, облякох си любимия стар пуловер и слязох в столовата. Те седяха вече на масата. Освен няколко банални любезности, не разменихме нито дума. Те също не разговаряха помежду си. Думите не им бяха нужни. Разбираха се с погледи, тя му говореше с кимане на глава, с ресници, с мигновена усмивка. И някъде вътре в мен бавно започна да нараства студена тежест, чувствувах как ръцете ми искат да уловят нещо, да го стиснат, да го смачкат. Защо съм толкова див, с отчаяние помислих аз. Защо, вместо да мисля за книгата на Фере, за проблемите, разгледани от Старк, вместо да се грижа за своите работи, трябва да си слагам намордник и да не гледам момичето с вълчи очи?

Но това не беше всичко. Аз се изплаших истински едва когато затворих след себе си вратата на стаята. След изследванията в Адапта ми казаха, че съм съвсем нормален. Доктор Джуфон каза същото. Но можеше ли нормалният човек да чувствува онова, което изпитвах аз в този миг? Откъде се взе то? Не бях активен участник — бях наблюдател. Беше станало нещо невъзвратимо, като движението на планетите, едва забележимо, бавно изплуване от някаква мъгла, все още без определени очертания. Приближих към прозореца, погледнах към тъмната градина и разбрах, че всичко това е било в мен още на обяд, от първия миг, само че ми е било нужно време. Затова отидох в града, затова бях забравил гласовете от тъмнината.

Бях готов на всичко. Заради това момиче. Не разбирах как и защо се беше случило това. Не знаех любов ли е, или безумие. Беше ми все едно. Не исках да знам нищо, освен това, че всичко друго беше изгубило значение за мен. И се борех с него — застанал до отворения прозорец, — както още никога с нищо; притисках чело към студената рамка и ужасно се страхувах от себе си.

Трябва да направя нещо, шепнех беззвучно само с устни. Трябва да направя нещо. Нещо с мен не е в ред. Ще ми мине. Тя не ме интересува. Не я познавам. Тя дори не е чак толкова красива. Няма да направя нищо. Нищо, уверявах себе си аз, няма да извърша никаква… о, небеса, сини и черни!

Запалих лампата. Олаф. Олаф ще ме спаси. Ще му кажа всичко. Той ще ме вземе. Ще отидем някъде. Ще направя каквото ми заповяда, всичко. Само той ще ме разбере. Още утре ще бъде тук. Много добре.

Разхождах се из стаята. Чувствувах всичките си мускули, чувствувах как се напрягат, бореха се помежду си, сякаш вътре в мен имаше някакъв зверилник, изведнъж коленичих пред леглото, захапах със зъби одеялото и издадох странен звук, сух, отвратителен, неприличащ на хлипане, не исках, не исках да сторя никому нищо лошо и в същото време знаех, че нямам право да се самозалъгвам, че няма да ми помогне нито Олаф, нито някой друг.

Станах. През десетте години на полета свикнах да вземам мигновени решения. Трябваше да се разпореждам с живота, своя и на другите, и винаги правех това по един и същи начин. Тогава ме изпълваше студенина, мозъкът ми се превръщаше в машина, която е създадена за това, да изчисли всички „за“ и „против“, да ги раздели и реши безвъзвратно. Дори Гима, който не ме обичаше, признаваше моята безпристрастност. Сега, дори и да исках, не бих могъл да постъпя по-иначе от тогава, в онези изключителни обстоятелства, защото положението отново беше изключително. Очите ми уловиха в огледалото собственото ми отражение със светли, почти бели очни ябълки, присвити зеници; гледах с омраза, обърнах се на другата страна, не можех дори да мисля за спане. И тъй, както стоях, прехвърлих краката си през перваза на прозореца. До земята имаше четири метра. Скочих, приземявайки се почти безшумно. Затичах към басейна. Отминах го и излязох на пътя. Бледофосфоресциращата повърхност водеше към хълмовете, виейки се сред тях като блестяща змия, после като змийче и на края като тъничка чертичка изчезваше в мрака. Бягах все по-силно, за да изморя силното си, равномерно биещо сърце, бягах може би около час, докато видях пред себе си изгряващите светлини на някакви къщи. И изведнъж се обърнах кръгом. Бях вече изморен, но точно затова не намалявах темпото; беззвучно повтаряйки: На ти! На ти! На ти! И бягах, бягах, докато се сблъсках с двойната редица на живия плет — отново бях стигнал до градината на вилата.

Дишайки тежко, спрях пред басейна, седнах на бетонния парапет, наведох глава и видях отражението на звездите. Не исках звезди. Нямах нужда от звезди. Сигурно съм бил луд, побъркан, когато се борех за участие в експедицията, когато се съгласявах да правят от мен чувал, пръскащ кръв в гравироторите, за какво ми беше всичко това, защо, защо не знаех, че трябва да бъда обикновен, най-обикновен човек, защото иначе не може, не си струва да се живее.

Чух някакъв шум. Двамата минаха край мен. Той прегръщаше раменете й, вървяха в крак. Той се наведе. Сенките на главите им се сляха.

Надигнах се. Той я целуваше. Тя прегръщаше главата му. Видях белите ивици на ръцете й. Срам, още никога неизпитван от мен, ужасен, твърд като острие, прониза тялото ми до отмаляване. Аз, звездният пътешественик, другарят на Ардер, завърнал се отдалече, стоях в градината и мислех как да отнема момичето на един човек, без да познавам нито него, нито нея. Животно, последно животно от звездите… по-лошо, по-лошо…

Не можех да гледам повече. Но гледах. Най-после те бавно си тръгнаха, прегърнати, а аз, като обиколих басейна, се втурнах напред и изведнъж видях голям, черен силует и едновременно ударих ръцете си в нещо твърдо. Беше автомобилът. Пипнешком намерих вратата. Когато я отворих, светна лампичка.

Правех всичко това трескаво, но съзнателно, сякаш имаше накъде да отпътувам, сякаш трябваше да…

Двигателят заработи. Завъртях кормилото и в светлината на фаровете излязох на пътя. Ръцете ми леко трепереха, затова стиснах по-здраво кормилото. Изведнъж си спомних за черната кутия, спрях така внезапно, че колата изви към края на шосето, излязох от нея, вдигнах капака и започнах трескаво да търся. Двигателят ми беше съвсем непознат и не можех да открия черната кутия. Може би е най-отпред… Кабели… Чугунен блок… Касета. Нещо непознато, четириъгълно — да, това е тя. Инструменти. Работех бързо, но внимателно; почти не си разкървавих ръцете. Най-после обхванах с двете си ръце тежкия, сякаш лят, черен куб и го запратих в крайпътните храсти. Бях свободен. Затръшнах вратата и потеглих. Засвири вятърът на скоростта. Тя нарастваше. Моторът бучеше, гумите издаваха глухо, пронизително свистене. Завой. Взех го, без да намалявам скоростта, пресякох го наляво и продължих нататък. Втори, още по-остър завой. Чувствувах как някаква огромна сила заедно с машината ме притиска отстрани. Но и това ми беше малко. Следващият завой. В Апрену имаше специални автомобили за пилоти. Ние правехме на тях главоломни номера, беше за изработване на рефлекс. Много добра тренировка. Също и на чувството за равновесие. Например на виража да се изправи колата на двете външни колела и да се кара така известно време. Някога умеех това много добре. И сега го направих, на пустото шосе, летейки сред разсипаната от фаровете тъмнина. Не, че исках непременно да се пребия. Просто това ми беше безразлично. Щом мога да бъда безмилостен към другите, трябва да бъда и към себе си. Направих вираж и вдигнах колата така, че известно време тя вървеше на една страна върху дяволски свистящите гуми, после я обърнах на другата страна, но се блъснах в нещо тъмно. Дърво ли беше това? Нямаше вече нищо, само нарастващия грохот на двигателя и смътните отражения на уредите в стъклото и сърдито свирещия вятър. Изведнъж видях отсреща глидер, който се опита да ме заобиколи по самия край на шосето, завъртях леко волана и профучах край глидера, тежката машина се завъртя като пумпал: глухо громолене, трясък на раздирана ламарина — и мрак. Фаровете бяха разбити, моторът спря.

Направих дълбоко вдишване. Нямаше ми нищо, не бях се одраскал дори. Опитах да запаля фаровете — нищо. Включих късите светлини: лявата гореше. В нейния слаб отблясък пуснах двигателя. Машината, тежко похърквайки, изпълзя на шосето. Това беше много добра машина, щом все още ме слушаше след всичко, което направих с нея. Тръгнах обратно, но вече по-бавно. Но кракът ми натисна педала и отново ме обхвана бяс, когато видях завоя. И отново започнах да изтръгвам от мотора цялата му сила, докато най-после, свистейки с гумите си, автомобилът спря плътно до самия жив плет. Вкарах машината в гъсталака. Разтваряйки храстите, тя опря в някакъв пън. Не исках да видят какво бях направил с нея, начупих клонки, прикрих капака с разбити фарове, предницата беше смачкана, а отстрани се виждаше малка вдлъбнатина от първото сблъскване със стълб или кой знае какво в тъмнината.

После започнах да се ослушвам. Вилата беше тъмна. Всичко мълчеше. Всеобхватната тишина на нощта се издигаше до звездите. Не ми се искаше да се връщам в къщи. Отдалечих се от разбития автомобил и когато високата влажна трева достигна до коленете ми, паднах върху нея и останах така, докато очите ми започнаха да се затварят и аз потънах в сън.

Събуди ме нечий смях. Познавах го. Знаех чий е още преди да отворя очи, изтрезнял внезапно. Бях мокър до кости, дрехите ми бяха прогизнали от роса — слънцето беше още ниско. Небе с къделите на белите облаци. А срещу мен, върху малко куфарче, седеше Олаф и се смееше. Двамата едновременно се изправихме на крака. Ръката му беше същата като моята — голяма и корава.

— Кога пристигна?

— Току-що.

— С улдер ли?

— Да. Аз също така спах… през първите две нощи, разбираш ли?

— Така ли?…

Той престана да се усмихва. И аз също. Сякаш нещо се изправи между нас. Изучавахме се с погледи, мълчаливо.

Беше висок колкото мен, дори малко по-висок, но по-слаб. При силна светлина тъмните коси издаваха скандинавския му произход, но космите по лицето му бяха съвсем светли. Имаше малко крив, но изразителен нос и къса горна устна, която откриваше зъбите му; бледосините му очи често се смееха, тъмнеейки от веселостта; тънките му устни бяха винаги леко изкривени, сякаш всичко приемаше скептично — може би това изражение стана причина да се държим отначало на разстояние един от друг. Олаф беше по-голям от мен с две години; най-добрият му приятел беше Ардер. Едва когато Ардер загина, станахме по-близки с Олаф. И вече до края.

— Олаф… — казах аз. — Ти сигурно си гладен, нали? Ела, ще хапнем нещо.

— Чакай — отговори той. — Какво е това?

Проследих погледа му.

— А, това ли… нищо. Автомобил. Купих го… да си припомня…

— Претърпял си авария, така ли?

— Да. Пътувах през нощта и…

— Ти си претърпял авария? — повтори той.

— Е, да. Но това няма значение. Всъщност не е станало нищо. Ела… няма тук с тоя куфар…

Той вдигна куфарчето си. Не каза повече нищо. Не гледаше вече към мен. Мускулите на челюстите му се напрегнаха няколко пъти.

Усетил е нещо, помислих си аз. Не знае каква е причината за аварията, но се досеща.

Когато се качихме горе, казах му, че може да си избере която иска от четирите стаи. Той взе онази, с изгледа към планината.

— Защо не си избрал тази? — запита той. После се усмихна. — А, да, разбирам, заради златото, нали?

— Да.

Докосна стената с ръка.

— Надявам се, че е обикновена. Никакви картини, телевизии.

— Бъди спокоен — на свой ред се усмихнах аз. — Това е почтена стена.

Позвъних да донесат закуска. Исках да ядем само двамата. Кафето ни донесе белият робот. Ядохме мълчаливо. С истинско удоволствие наблюдавах как яде Олаф, как се движи кичурът коса над ухото му. После Олаф запита:

— Пушиш ли още?

— Пуша. Донесох със себе си двеста цигари. Не знам какво ще стане после. Засега пуша. Искаш ли?

— Дай.

Запушихме.

— Какво ще правим? Ще играем ли с открити карти? — запита той след дълго мълчание.

— Да. Ще ти кажа всичко. А ти ще ми кажеш ли?

— Разбира се. Но не зная дали има смисъл.

— Кажи ми само едно: знаеш ли кое е най-лошото?

— Жените.

— Да.

И отново замълчахме.

— Затова ли стана всичко? — запита той.

— Затова. Ще видиш по време на обяда. Долу. Половината вила е наета от тях.

— От тях ли?

— Младоженци.

Мускулите на челюстите му отново се очертаха под луничавата кожа.

— Това е лошо — каза той.

— Лошо е. Тук съм едва от онзи ден. Не знам как стана това, но… още по време на разговора. Без всякаква причина, без всякакви… нищо, нищо. Абсолютно нищо.

— Интересно — каза той.

— Кое е интересно?

— С мен се случи нещо подобно.

— Тогава защо дойде?

— Хел, ти постъпи много добре. Разбираш ли?

— С кого? С теб ли?

— Не. С друг човек. Защото би могло да свърши зле.

— Защо?

— Ако сам не знаеш, няма да разбереш.

— Знам. Олаф, какво става? Наистина ли сме диви?

— Не знам. Десет години бяхме без жени. Не забравяй това.

— То не обяснява нищо. Има в мен някаква безпощадност, аз не се съобразявам с никого, разбираш ли?

— Още се съобразяваш, момчето ми — каза той. — Още се съобразяваш.

— Е, да, но ти знаеш за какво става дума.

— Знам.

Настъпи мълчание.

— Искаш ли да поговорим още, или да отидем да се боксираме?

Засмях се.

— Откъде намери ръкавици?

— Хел, никога не би се сетил.

— Поръчал си да ги направят?

— Ами. Откраднах ги.

— Не е възможно.

— Кълна се в небето. От музея… трябваше да отида специално в Стокхолм.

— Да вървим тогава.

Разопакова скромния си багаж и се преоблече. Двамата се наметнахме с халатите си и слязохме долу. Беше още рано. Закуска щяха да сервират едва след половин час.

— Ела да отидем зад вилата — казах аз. — Там никой няма да ни види.

Спряхме край високи храсти. Най-напред утъпкахме тревата, която и без това беше ниска.

— Ще бъде хлъзгаво — каза Олаф, плъзгайки подметка по импровизирания ринг.

— Не пречи. Тъкмо ще бъде по-трудно.

Сложихме си ръкавиците. Не беше лесно, защото нямаше кой да ни ги завърже, а не исках да викам робота.

Олаф застана срещу мен. Кожата му беше съвсем бяла.

— Не си почернял още — казах аз.

— После ще ти кажа какво се случи с мен. Съвсем не ми беше до плаж. Гонг.

— Гонг.

Започнахме внимателно. Лъжлива атака. Финт. Финт. Загрявах. Стремях се към близък бой, а не към размяна на удари. В края на краищата не исках да го пребивам. Бях по-тежък от него с цели петнадесет килограма и неговите малко по-дълги ръце не му даваха никакво предимство, още повече че бях по-добър боксьор. Затова го оставих няколко пъти да приближи, макар че не бях длъжен. Изведнъж той отпусна ръце. Скулите му се изопнаха. Беше сърдит.

— Така не може — каза той.

— За какво говориш, Олаф?

— Не се занасяй, Хел. Или истински бокс, или по-добре да не играем.

— Добре — отговорих аз, оголвайки зъби. — Бокс!

Започнах постепенно да приближавам. Ръкавиците ми се удряха в неговите с рязко плющене. Почувствувал, че играта става сериозна, той вдигна гарда. Темпото нарастваше. Лъжлива атака с лявата, после с дясната, нанесох серия, последният удар почти винаги попадаше в тялото му. Той не сварваше да отбива нападенията. Хвърли се неочаквано в атака, първият удар излезе сполучлив, аз полетях две крачки назад. И веднага се върнах. Ние се обикаляхме един друг, той ме удари, аз се гмурнах под ръкавицата му, отскочих и от половин дистанция нанесох десен прав. Вложих цялата си сила в този удар. Олаф омекна, за миг се разкри, но отново се впусна в атака, вече по-внимателно и по-ниско. Следващата минута измина в бомбардиране на гарда. Ръкавиците гръмко плющяха по раменете ни, но ударите не бяха опасни. Веднъж едва успях да се изплъзна, ръкавицата му профуча край ухото ми — това беше удар, който можеше да ме събори, ако бе улучил точно. Отново започнахме да се обикаляме. Ударих го по гърдите, ударът прозвуча тъпо. Олаф се откри, можех да ударя още веднъж, но аз не помръднах, стоях като вдървен — видях я в прозореца на партера — лицето й беше бяло, като онова, което покриваше раменете й. Това беше само за част от секундата. В следващия миг ме оглуши мощен удар; паднах на колене.

— Извинявай! — чух гласа на Олаф.

— Няма защо… ударът беше добър — измърморих аз, надигайки се.

Прозорецът вече беше затворен. Бихме се още около половин минута и изведнъж Олаф спря.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Не е истина.

— Добре тогава. Просто вече не искам. Сърдиш ли се?

— Не. Все едно, нямаше смисъл да почваме веднага с това…

Отидохме на басейна. Олаф скачаше по-добре от мен. Той умееше да прави прекрасни неща. Опитах като него задно салто с винт, но само плеснах с бедра във водата. Седнах на ръба на басейна и започнах да поливам с вода парещата като огън кожа. Олаф се смееше.

— Забравил си, старче.

— Ами. Винта и без това никога не съм го правил добре. Завиждам ти, че умееш!

— Аз днес опитах за първи път.

— Наистина ли?

— Да. Това е чудесно.

Слънцето беше се издигнало високо. Легнахме на пясъка със затворени очи.

— Къде са… те? — запита Олаф след дълго мълчание.

— Не знам. Сигурно в стаята си. Прозорците им гледат към задния двор на вилата. Не знаех това.

Усетих, че той се раздвижи. Пясъкът беше много горещ.

— Да, това е причината за снощи — казах аз.

— Дали са ни видели?

— Само тя.

— Сигурно се е изплашила… — измърмори той. — Как мислиш?

Не отговорих. И отново настъпи мълчание.

— Хел!

— Какво има?

— Те вече почти не летят, знаеш ли?

— Знам.

— А знаеш ли защо?

— Твърдят, че няма смисъл…

Започнах накратко да му разказвам това, което пишеше Старк. Олаф лежеше неподвижен, без да пророни дума, но знаех, че слуша внимателно.

Когато свърших, той не отговори веднага.

— Чел ли си Шепли?

— Не. Какъв Шепли?

— Не си ли? Мислех, че ти вече си чел всичко… Шепли е астроном от XX век. Случайно ми попадна една негова книжка точно по същия въпрос. Съвсем като тази на Старк.

— Какво говориш? Това е невъзможно. Шепли не е могъл да знае това… най-добре ще бъде ти самият да прочетеш Старк.

— Дори и не мисля. Знаеш ли какво е това? Параван.

— Как така?

— Така. Струва ми се, че знам какво е станало.

— Да?

— Бетризацията.

Скочих.

— Мислиш ли?!

Той отвори очи.

— Разбира се. Не летят — и никога вече няма да летят. Ще става все по-лошо. Мня-мня. Едно голямо мня-мня. Те не могат да гледат кръв. Не могат дори да помислят за това, какво би станало, ако…

— Почакай — казах аз. — Това е невъзможно. Та нали има лекари? И сред тях хирурзи…

— Ти, какво, не знаеш ли?

— Какво?

— Лекарите само планират операциите. Изпълняват ги роботи.

— Не може да бъде!

— Слушай мен. Сам видях. В Стокхолм.

— А ако все пак лекарят трябва да се намеси?

— Не съм сигурен, но, изглежда, има някакво средство, което ликвидира частично последствията от бетризацията съвсем за малко, но те така го пазят, че дори не можеш да си представиш. Този, който ми съобщи това, не искаше да каже нищо по-конкретно. Страхуваше се.

— От какво?

— Не зная, Хел. Мисля, че те са извършили нещо ужасно — убили са човека в човека.

— Е, не можеш да говориш толкова категорично — казах аз неуверено. — В края на краищата…

— Почакай. Та това е много просто. Този, който убива, е подготвен за мисълта, че и него могат да го убият, нали?

Аз мълчах.

— И затова в известен смисъл е задължително да умееш да рискуваш във всичко. Ние можем. А те не. Затова се страхуват от нас.

— Жените ли?

— Не само жените, Хел. Всички.

Той изведнъж седна.

— Какво има?

— На теб дадоха ли ти хипногог?

— Хипно… Апарат за обучаване по време на сън? Да.

— И успя ли да го използуваш? — почти изкрещя той.

— Не… защо?

— Имал си късмет. Хвърли го в басейна.

— Защо? Ти използувал ли си го?

— Не. Нещо ме накара да го изслушам най-напред в будно състояние, макар че инструкцията забранява. Нямаш понятие каква…

Седнах и аз.

— Е, какво има там?

Той гледаше мрачно.

— Сладкиши. Цяла сладкарница. Да бъдеш внимателен, да бъдеш възпитан. Да се примиряваш с всяка неприятност, ако някой не те разбира или не е добър към теб — жената, разбираш ли? — виновен си ти, а не тя. Че най-висшето благо е общественото равновесие и стабилизацията — и тъй нататък, и тъй нататък, все едно и също до втръсване. И в заключение: живей тихо, пиши си дневник, не за публикуване, а така, за себе си, тренирай спортове и се образовай. Слушай старите хора.

— Това е заместител на бетризацията — измърморих аз.

— Така е. Имаше още сума неща: че не бива никога да се употребява сила, нито агресивен тон срещу когото и да било, а да удариш някого е истински позор, нещо повече — престъпление, което предизвиква страшен шок. Че без оглед на обстоятелствата е забранено да се биеш, защото само животните се бият, че…

— Почакай, почакай! — казах аз. — И ако от резерва̀та се изтръгне някое диво животно… да, всъщност вече диви животни няма…

— Диви животни вече няма — каза Олаф, — но има роботи.

— Какво значи това? Искаш да кажеш, че може да им бъде дадена заповед за убийство?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Не съм напълно сигурен. Но така или иначе те трябва да бъдат подготвени за всякакви случаи, та нали дори бетризираното куче може да побеснее…

— Но това е… това е… чакай! Значи, все пак те могат да убиват? Като издават заповеди? Не е ли все едно дали ще убия аз, или ще дам заповед другиму?

— За тях не. За тях това е само крайност пред лицето на някаква катастрофа, опасност като например този бяс. При нормални обстоятелства това не се случва. Но ако например ние…

— Ние?

— Да, например ние двамата — ако направим нещо… разбираш ли… то с нас ще се заемат роботите, а не хората. Те не могат. Те са добри.

За миг той замълча. Широката му, зачервена от слънцето пясъка гръд се повдигаше неспокойно.

— Хел. Ако знаех. Ако само знаех това. Ако… само… знаех това.

— Престани.

— Случи ли ти се вече нещо?

— Да.

— Знаеш за какво става дума, нали?

— Знам. Бяха две — едната ме покани веднага щом излязох от гарата, а всъщност не. Бях се заблудил и не можех да се измъкна. Тя ме покани у дома си.

— Тя знаеше ли кой си ти?

— Казах й. Най-напред се страхуваше, после… от съжаление ли, от какво — ми даваше аванси, но на края здравата се изплаши. Потърсих си хотел. На другия ден… знаеш ли кого срещнах? Рьомер.

— Не думай! Та на колко години е той, на сто и седемдесет ли?

— Не, това е неговият син. Но и той е почти на сто и петдесет години. Истинска мумия. Нещо ужасно. Разговарях с него. И знаеш ли? Той ни завижда…

— Има за какво.

— Той не разбира това. Та така… После имаше една актриса. Сега ги наричат реалистки. Тя беше във възторг: истински питекантроп. Отидох у дома й, но на другия ден избягах. Това беше истински палат. Великолепен. Разцъфтяващи мебели, подвижни стени-легла, отгатващи мислите и желанията… да.

— Хм. И тя не се страхуваше, така ли?

— Не. Страхуваше се, но изпи нещо — не зная какво беше — може би някакъв наркотик. Перто или нещо подобно.

— Перто ли?!

— Да. Знаеш ли какво е това? Пил ли си го?

— Не — бавно каза той. — Не съм го пил. Но точно така се казва онова, което ликвидира…

— Бетризацията ли? Не може да бъде!

— Така ми каза онзи човек.

— Кой?

— Не мога да ти кажа, дадох дума.

— Добре. Значи, затова тя… затова…

Скочих от мястото си.

— Сядай.

Седнах отново.

— А ти? — запитах аз. — А то аз все за себе си и за себе си…

— Аз ли? Нищо. Тоест — нищо особено. Нищо… — повтори той.

Аз мълчах.

— Как се казва тази местност? — запита Олаф.

— Клавестра. Но всъщност градът е на няколко мили оттук. Знаеш ли какво, да отидем там, а? Ще дам колата на ремонт. Ще се върнем по най-късия път — ще побягаме малко. Искаш ли?

— Хел — каза бавно Олаф. — Стари коньо…

— Какво?

Очите му се усмихваха.

— Искаш да изгониш дявола с леката атлетика ли? Магаре си ти.

— Едно от двете — или съм кон, или магаре — избери си! — казах аз. — Какво лошо виждаш в това?

— Това, че няма да успееш. Засягал ли си някого от тях?

— Как… да го обидя ли? Не. Защо?

— Не. Питам дали си докоснал някого от тях?

Едва сега разбрах.

— Не съм имал повод. Защо питаш?

— Не те съветвам.

— Защо?

— Все едно да вдигнеш ръка срещу дойката си. Разбираш ли?

— Горе-долу. Имал си някакво спречкване ли?

Стараех се да не издавам учудването си. На кораба Олаф беше един от най-сдържаните.

— Да. Проявих се като последен идиот. Стана още първия ден. И по-точно през нощта. Не можах да изляза от пощата — там няма врата, а нещо такова въртящо се… виждал ли си такова нещо?

— Летяща врата?

— Не. Това е по-скоро дяволия, свързана с тяхната битова гравитация. С една дума, въртях се също като в бъчва, а някакъв тип с момиче сочеше към мен и се смееше…

Чувствувах как кожата на лицето ми става тясна.

— Нищо, че е дойка — казах аз. — Надявам се, че вече няма да се смее.

— Няма. Счупих му ключицата.

— Нищо ли не ти направиха?

— Нищо. Едва успях да изляза от машината и той ме провокира. Не го ударих веднага, Хел. Съвсем не, само го запитах какво смешно има в това, щом толкова дълго съм отсъствувал, а той отново се засмя и каза, посочвайки с пръст към небето: „А, вие сте от оня, маймунския цирк?“

— От „маймунския цирк“ ли?

— Да. И тогава…

— Чакай. А защо от „маймунския цирк“?

— Не знам. Може би е чувал, че астронавтите ги тренират в центрофуги. Не знам, защото повече не разговарях с него… Е, това беше. Освободиха ме, само че оттогава лунният Адапт взе решение по-добре да обработва пришълците.

— Ще се завръща ли още някой?

— Да. Групата на Симонади, след осемнадесет години.

— Тогава имаме време.

— Доста.

— И все пак са кротки, признай — казах аз. — Счупил си му ключицата и са те пуснали така…

— Струва ми се, че заради този цирк — каза той. — На тях самите пред нас им е… знаеш как. Та те никак не са глупави. Да, би могъл да избухне скандал. Хел, човече, та ти нищичко не знаеш.

— Какво?

— Знаеш ли защо не са съобщили нищо за нашето пристигане?

— Май че нещо е имало в реала. Аз самият не съм виждал, но ми казаха.

— Да, имало е. Би умрял от смях, ако можеше да видиш. „Вчера преди обяд се е завърнала на Земята група изследователи на извънпланетното пространство. Всички нейни членове се чувствуват добре. Започната е обработка на резултатите от научната експедиция.“ Край. Точка. Това е всичко.

— Не може да бъде?

— Честна дума. А знаеш ли защо са постъпили така? Защото се страхуват от нас. Затова са ни пръснали по цялата Земя.

— Не. Това не мога да разбера. Та те не са идиоти. Ти сам каза преди малко. Сигурно не мислят, че сме хищници, които хващат хората за гърлото.

— Ако мислеха така, изобщо нямаше да ни пуснат. Не, Хел. Не става дума за нас. Работата е много по-сериозна. Нима не разбираш?

— Изглежда, съм оглупял. Говори!

— Болшинството не си дава сметка за това…

— За какво?

— За това, че изчезва изследователският дух. Че няма вече експедиции, те знаят. Но не мислят за това. Мислят, че няма експедиция, защото са ненужни, и толкова. Но има хора, които отлично виждат и разбират какво става, какви последици може да има това. И вече има.

— Какви?

— Мня-мня. Мня-мня навеки. Никой вече няма да полети към звездите. Никой няма да рискува с опасен експеримент. Никой вече няма да изпита върху себе си ново лекарство. Не знаят това ли? Но ако се разгласи кои сме ние, какво сме направили, защо сме полетели, какво е било всъщност това, то никога, разбираш ли, никога не биха успели да скрият тази трагедия!!!

— Мня-мня ли? — запитах аз, употребявайки неговия израз; може би на страничен слушател той би се сторил смешен, но на мен съвсем не ми беше до смях.

— Да. А какво, според теб това не е ли трагедия?

— Не знам. Слушай, Ол. В края на краищата за нас това е и винаги ще бъде нещо велико. Щом доброволно сме се съгласили да отдадем тези години от живота си — и всичко друго, — значи, за нас това е най-важното. Но може и да не е така. Трябва да бъдем обективни. Кажи сам: какво всъщност сме постигнали?…

— Как така какво?

— Е, развържи чувалите. Изсипи всичко, което си донесъл от Фомалхаут.

— Да не си полудял?

— Съвсем не съм полудял. Каква е ползата от тази експедиция?

— Ние бяхме пилоти, Хел. Запитай Гима, Турбер…

— Ол, не ме занасяй. Бяхме там заедно и ти отлично знаеш какво правиха те, какво правеше Вентури, преди да загине, какво правеше Турбер — защо ме гледаш така? Какво донесохме? Четири коли разни анализи: спектрални, такива, онакива, образци от минерали, после жива метаплазма или каква се нарича тази гадост от бета на Арктур. Нормерс провери своята теория за гравимагнитните завихрения и освен това се оказа, че на планетите от типа С-Меоли могат да съществуват силиконови тетраплоиди, а не триплоиди, а на оня спътник, където за малко не загина Ардер, няма нищо освен някаква отвратителна лава и мехури, големи колкото небостъргачи. И само за да се убедим, че тази лава застива на такива огромни мехури, ние хвърлихме на вятъра десет години, а после се върнахме тук, за да станем за смях и да гледат на нас като на някакви изроди от паноптикум; за какъв дявол тогава се пъхаме там? Можеш ли да ми кажеш? За какво ни беше всичко това?…

— По-кротко — каза Олаф.

Аз се ядосах. И той се ядоса. Очите му се присвиха. Помислих си, че малко остава да се сбием, и устните ми затрепериха. И тогава изведнъж той се усмихна.

— Ти си старо магаре — каза Олаф. — Бива те да докараш човека до бяс, знаеш ли?

— На въпроса, Олаф, на въпроса.

— Какво „на въпроса“? Ти самият говориш глупости. А ако бяхме докарали слон с осем крака, който се изразява с висша математика, щеше ли да бъдеш доволен? Какво очакваше да намериш на Арктур? Рай ли? Или може би Триумфалната арка? Какво търсиш? За всичките десет години не съм чул от тебе толкова глупости, колкото сега за една минута.

Въздъхнах дълбоко.

— Олаф, не ме прави на идиот. Много добре знаеш какво исках да кажа. Ставаше дума за това, че хората могат да живеят и без…

— Има си хас!

— Почакай. Могат да живеят и дори, ако наистина е така, както твърдиш ти, че са престанали да летят заради бетризацията, то струва ли си да се плаща такава цена, каквато платихме ние — ето проблема, който трябва да се решава, мой мили приятелю.

— Така ли? А да речем, че се ожениш. Какво ме гледаш така? Няма да можеш да се ожениш ли? Ще можеш. Аз ти казвам, че ще можеш. И ще имаш деца. Е, какво, ще ги заведеш ли на бетризация с песен на уста?

— С песен — не. Но какво бих могъл да направя? Не мога да водя война с целия свят…

— Е, тогава да те закрилят небесата, сини и черни! — каза Олаф. — А сега, ако искаш, можем да отидем до града…

— Добре — отговорих аз, — обедът ще бъде след два и половина часа, така че ще успеем.

— А ако не успеем, няма ли да ни дадат?…

— Ще дадат, само че…

Изчервих се под неговия поглед. Сякаш не забелязал това, той се зае с изтърсване на пясъка от краката си. Качихме се горе и след като се преоблякохме, тръгнахме с колата за Клавестра. Движението по шосето беше доста оживено. За първи път видях цветни глидери, розови и бяло-жълти. Намерихме механична работилница. Стори ми се, че виждам учудване в стъклените очи на робота, когато оглеждаше смачканата кола. Оставихме я и тръгнахме пеша. Оказа се, че има две Клавестри: стара и нова. В старата, местния промишлен център, бях предния ден с Марджер. Новата, съвременна вилна зона, гъмжеше от хора, почти всички много млади, повечето под двадесет години. В ярките си, блестящи дрехи момчетата поразително приличаха на преоблечени римски войници — костюмите им блестяха на слънцето като късички ризници. Имаше много момичета, повечето красиви, много често в бански костюми, по-смели от всичко, което бях виждал досега. Вървейки с Олаф, чувствувах върху себе си погледите на цялата улица. Пъстроцветните групички, като ни виждаха, се спираха под палмите. Ние бяхме най-високи от всички, хората се спираха, обръщаха се, беше ни страшно глупаво.

Когато излязохме на шосето и свихме през полето на път за в къщи, Олаф отри челото си с кърпичка. Аз също се бях изпотил.

— Дявол да го вземе всичко това — каза Олаф.

— Задръж го за по-подходящ случай…

Той кисело се усмихна.

— Хел?

— Какво?

— Знаеш ли на какво приличаше това? На сцена от филмово студио: римляни, куртизанки и гладиатори.

— Гладиаторите сме ние, нали?

— Именно.

— Ще побягаме ли? — запитах аз.

— Ще побягаме.

Ние затичахме из полето. До вилата имаше около пет мили. Но бяхме завили доста надясно и трябваше да се връщаме назад. И все пак успяхме да се изкъпем преди обяда.