Сергей Есенин
Звездице моя, ти не падай…

Звездице моя, ти не падай,

с лъчи студени пак трепти.

Нали зад гробищна ограда

сърцето живо не тупти.

 

Като ръжта и август светиш

и тишината на степта

изпълваш с плачещия трепет

на неотлитнали ята.

 

Дали зад хълма, зад гората,

глава неволно вдигнал,

пак аз слушам песента позната

за роден край и бащин праг.

 

А, златна, есента забавя

в брезите хода на кръвта.

За всички, дето съм оставил,

тя плаче с листи на пръстта.

 

Аз зная, зная. Скоро, скоро,

макар без ничия вина,

и аз ще легна под стобора

сред траурната тишина.

 

Ще секне ласкавият пламък,

сърцето ми ще стане прах.

Приятели ще сложат камък

със стихче весело от тях.

 

От погребална скръб измъчван,

написал бих на гроба свой:

както пияницата кръчма —

родината обича той.