Юрий Левитански
Когато екрана…

Когато екрана

с финалните кадри

показва човека

как крачи по пътя далечен

към хоризонта

— въпреки че има някаква

завършваща нотка,

по същество не е финал

— не се затваря кръгът

— самият човек е път.

Понеже е млад,

ненапразно

не се показва

как зад кадъра свири тромпет

и слънцето

приветливо

гледа от небосклона.

И че това е основание,

да се надяваме

съдбата към този човек

ще е благосклонна.

 

Но когато екрана

с финалните кадри

показва човека

как крачи по пътя далечен

към хоризонта,

и човекът е стар,

и извит е гърбът му,

и олово краката му стяга,

така че стъпва

уморено и тежко,

ето това е

наистина тъжно

и това е наистина

с аромат

на финал.

 

И все пак

и това

пак не е край,

понеже в следващата серия

от този

вечен сериал

отново

с финалните кадри

виждате човека,

който се отдалечава

към чертата на хоризонта

(кръгът се затваря).

И стъпките са уверени,

и човекът е млад,

ненапразно

зад кадъра

тромпетът призовава

и слънцето

гледа приветливо

от небосклона,

така че

има основания да се надяваме,

че съдбата

към човека

ще пребъде благосклонна.

 

Така е устроен

този нехитър сюжет,

зад всеки финал

следва продължение —

и, уви, в това

е единственото утешение,

други варианти,

уви, няма.

 

1991