Марина Цветаева
Минаваш — на мен приличен…

Минаваш — на мен приличен,

свел към земята очи.

И аз съм ги свеждала ничком!

Пътниче, спри, помълчи!

 

Прочети — през метличина синя

и макови гъсти листа, –

че се наричах Марина

и колко живях лета.

 

На гроба ми, който немее,

не гледай смутен и плах…

Обичах и аз да се смея,

когато не ми е до смях!

 

И косата ми да се мята,

и в жилите кръв да ручи…

Аз също живях на земята!

Пътниче, спри, помълчи!

 

И стрък отскубни си: изгрели

са кичурче ягоди там –

от ягоди, в гробища зрели,

по-едри и сладки не знам.

 

Излишно е всяко скърбене –

спокойно глава изправи.

Спомни си леко за мене,

леко за мен забрави.

 

Как слънчев лъч те огрява!

И прави те златен прахът…

И нека не те смущава

гласът ми, дошъл Отвъд.