Марина Цветаева
Мътното слънце, захвърлено в облачна яма…

Мътното слънце, захвърлено в облачна яма,

ниви и гробище, скрито зад бяла стена.

И върху пясъка — чучела черни от слама,

сякаш човеци, превили от скръб колена.

 

И през оградите с поглед в пролуките вперен

гледам: дървета, войници и път устрелен.

Бабичка дъвче и дъвче комата си черен,

с гъстото зърно на едрата сол посолен.

 

Боже, с какво и защо те така прогневиха

бедните къщи, та хвърляш човеците в ад?

Влакът заби и войниците също завиха,

в прах се потули, потули и дръпна се пътят назад…

 

Лягай, умри: да не чуваш това безначално

жално бучене и тъмен каторжнишки вой

за червеновежди красавици. Ох, че печално

пеят войниците! Господи, Боже мой!