Марина Цветаева
На тебе — след сто години

На тебе, който е роден и диша

извън живота ми, извън века,

от гроба — като от затвор — ти пиша

                със моята ръка:

 

— Приятелю! Не ме търси! Отдавна

забравено е моето лице.

Сега над Лета, над реката бавна

                протягам две ръце.

 

А твоите очи като жарава

проникват в мойта гробна самота

и дирят ме, каквато бях — такава

                отпреди сто лета.

 

Кривачка прах е моят стих заветен,

държа го в плен… И гледам мълчешком

как търсиш моя пръв или пък сетен –

                рожден и смъртен — дом.

 

Сега над живите жени — в безкрая

дочувам как отеква твоя глас:

— Тълпа от мъртви самозванки! Тя е

                по-жива и от вас!

 

На нея в доброволна служба вдаден

обичах и познавах я така,

че виждам: всеки пръстен ваш е краден

                от нейната ръка.

 

Сто мои пръстени! О, как ужасно

ме прави щедра случаят нелеп:

раздавах ги наляво и надясно –

                а не дочаках теб!

 

И тъжно осъзнавам своя жребий

сега, когато тъна в здрача мек:

вървях след слънцето — и търсех тебе,

                но раздели ни век.

 

А ти с насмешка уязви сурова

другарите: че хвалеха ме с жар,

а никой рокля розова и нова

                не ми поднесе в дар.

 

Безкористни ли бяха те? Открито

и аз ще си призная користта:

събирах дружески писма, които

                да милвам през нощта.

 

Не съществува смърт и тлен! Лъжа е!

И ти си мой — оттатък смърт и тлен,

отричаш се от всички други, зная,

                за да обичаш мен.