Марина Цветаева
Довчера беше влюбен мъж…

Довчера беше влюбен мъж,

а днес — очите ти посърнаха!

И славеите изведнъж

комай на врани се превърнаха!

 

Аз глупава съм, ти — умник,

стоя пред теб, глава оборила.

О, женски вековечен вик:

„Какво, мой мили, съм ти сторила?!“

 

Веднъж ли досега кръвта

и сълзите на смърт ни пращаха!

Не знае милост Любовта:

не е тя майчица, а мащеха.

 

Моряци тръгват в дълъг път

с ескадра, пяната запорила…

И съпровожда ги викът:

„Какво, мой мили, съм ти сторила?“

 

Равнеше ме довчера ти

с Китай, държава неизмерена!

А днес животът ни лети –

като копейка в длан разперена.

 

Убийца сякаш пред закон

стоя, ни звук не проговорила.

И в пъкъла ще чуеш стон:

„Какво, мой мили, съм ти сторила?“

 

По ред разпитвам всяка вещ:

„Навеки ли ще бъда — ничия?“

„Търпи и страдай, ако щеш!“ –

ми отговарят с безразличие.

 

Към жар приучи ме и зной –

сега съм в студ очи притворила!

Това ми стори, мили мой!

Какво, мой мили, съм ти сторила?

 

Разбирам — и не чакам зов!

Не съм на никого любовница!

Там, дето не цъфти Любов,

върти косата Смърт-разбойница.

 

Плодът и сам ще полети,

щом зрелостта го е оборила…

— За всичко, всичко ми прости,

каквото, мили, съм ти сторила!