Рей Бредбъри
Марсиански хроники (8)

Август 2001
Заселниците

Земните хора дойдоха на Марс.

Дойдоха, защото се страхуваха или защото не се страхуваха, защото бяха щастливи или защото бяха нещастни, защото се чувствуваха пилигрими или не се чувствуваха пилигрими. Всеки си имаше своя собствена причина. Оставяха досадни жени или досадни служби, или досадни градове: пристигаха, за да намерят нещо или да се избавят от нещо; да изкопаят нещо, да заровят нещо или пък да забравят нещо. Пристигаха с големи очаквания, с малки очаквания или без никакви очаквания. Ала в много градове върху цветни плакати повелително сочеше един властен показалец: За тебе има работа на небето: посети Марс! И хората тръгваха на път, отначало малцина, няколко десетки, защото повечето от тях чувствуваха, че им прилошава още преди ракетата да бъде изстреляна в космоса. И тази болест се наричаше Самота. Защото трябваше само да си представиш как твоят роден град се смалява, става като юмрук, после като лимон, сетне като глава на топлийка и накрая изчезва в огнената реактивна струя — за да добиеш чувството, че никога не си се раждал, че не е имало никакъв град, че ти не си никъде, около тебе космос и нищо близко, само чужди, непознати хора. А когато твоят щат — Илинойс или Айова, Мисури или Монтана — изчезне сред море от облаци и, още повече, когато целите Съединени щати се свият и превърнат в мъгливо островче и цялата планета стане някаква кална футболна топка, отхвръкнала в безкрая — тогава ти се оказваш съвсем сам, самотен скитник в космическите простори и не можеш да си представиш какво те очаква там, закъдето си тръгнал.

Ето защо и първите хора бяха малцина. Числото на преселниците растеше пропорционално на броя на земните хора, пристигнали вече на Марс: колкото повече, толкова по-добре. Но първите, Самотниците, трябваше сами да се грижат за себе си…