Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Електроник (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Электроник — мальчик из чемодана, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Яню Стоевски, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Научна фантастика
- Роман за деца
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2010)
Издание:
Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валери Павлов
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Катя Бижева
Коректор: Ани Кожухарова
Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976
Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976
Евгений Велтистов
Победитель невозможного
Фантастические повести
Москва „Детская литература“, 1975
История
- —Добавяне
Какво значи да мислиш?
Таратар беше приготвил за момчетата сюрприз.
Когато влезе в класа, всички видяха едно чудно мъничко бюро с екрани, като на телевизор, и разноцветни бутони.
— Какво ли е това? — загълчаха децата.
Малките мустачки на Таратар стърчаха победно нагоре. Учителят почака, докато всички седнат на местата си, и каза:
— Това е моят помощник — обучаващ автомат „Репетитор“. Направиха го ученици от горните класове. Програмисти и монтажници. И специално за вас.
А какво е?… А защо?… А за какво?… — посипаха се въпроси.
— Седнете, всичко ще ви обясня и покажа. Но най-напред нека си поговорим… Кой ще ми каже какво значи да мислиш?
Гора от ръце израсна над чиновете. Колко пъти учителят беше виждал как заиграват пламъчета в очите на момчетата и ръцете сами се вдигат, и винаги по малко се вълнуваше в такива моменти, макар навярно да изглеждаше на всички все така спокоен. Таратар огледа класа и извика Дима Горев, на когото от нетърпение устата вече беше зинала.
— Ъ, да мислиш — живо започна нетърпеливият докладчик и се вглъби в себе си, — значи… значи — да мислиш… Да съобразяваш, да отделяш главното…
— Всичко ли каза? Благодаря, седни. А какво значи да отделяш главната мисъл? Кукушкина, кажи своето мнение. Скочи едно разчорлено момиче и изстреля като картечница:
— Според мене умният човек винаги вижда кое е главно и кое не е главно!
Лекият смях, който се понесе нагоре, пресекна, когато Таратар отново заговори:
— Не току-тъй ви зададох тези въпроси. И макар че изслушах само двама, уверен съм, че мнозина биха отговорили същото. Работата е там, че човек често не осъзнава как мисли. А пък това е сложна работа. Да знаеш — значи да имаш представа за предметите, явленията и техните връзки. Да мислиш — значи да можеш да си служиш с тях. И отделянето на главната мисъл, на основното съдържание на урока, разговора или някакво правило изисква от вас известен навик и напрежение, а от нас, учителите, умение да разясняваме и да ги затвърдяваме във вашата памет. По-нататък ще се спрем отново на това, когато преминем към машината… — Таратар помълча малко, помисли: „Нека чуят и децата“. Той каза: — А сега да пофантазираме малко. Как поетът пише стихове? Как композиторът съчинява музика? Как ученият прави откритие? Накратко казано, как се раждат новите образи, как протича творческият процес?
Таратар поклати глава, като видя пак гора от ръце, и добави:
— Предупреждавам: това е толкова сложен въпрос, на който науката още не е дала пълен и точен отговор. Затова не се смущавайте: всяка ваша мисъл ще направи принос в нашия разговор. И така, моля.
Председателят на класа Коля Гребешков както винаги се изказа кратко и категорично:
— Аз мисля, че раждането на образа е случайно. Например: Суриков видял на белия сняг черна врана и нарисувал болярката Морозова.
— Когато съчиняваш стихове, непременно ще изпишеш куп хартия, за да намериш нужната рима, за да изложиш кратко и красиво мислите си.
Дори със затворени очи човек можеше да се досети, че се изказва Апенченко: старае се да говори изразително и затова леко извива глас.
Таратар знаеше, че другарите му го наричат Обожателя, загдето пише писъмца на момичетата през време на уроците. Както се вижда, Апенченко пишеше и стихове.
— … и още — продължи Апенченко, — трябва да видиш дали някой преди тебе не е употребил същата рима, същото сравнение или образ. Както е казал поетът: грам метал, тонове руда…
— Тонове писма! — не се въздържа някой и всички се усмихнаха с разбиране.
— Откритието в науката винаги е ненадейно. — Това го каза Вова Каролков, Професора. — Трябва да се абстрахираш от привичните възгледи и по нов начин да погледнеш на дадено явление. Затова и казват, че откритията у нас са буквално в краката ни. Вгледайте се и ще ги видите.
— А можеш да мислиш цял живот и нищо да не изобретиш — възразяват от място.
— Откри Америка! — вика Макар Гусев. — Кой не знае, че всичко зависи от фантазията. На кого както му сече главата…
С това дискусията свърши, започна обикновената препирня.
Таратар молеше за тишина:
— С удоволствие ви изслушах. Всички отговори са правилни. За да направя извода, ще започна от последното изказване: на кого както сече главата. На нас, педагозите, ни се иска главата на всеки ученик да работи отлично. Може ли да се постигне това? Може! В училището вие получавате определени сведения — информация, която се набира във вашата памет. С течение на времето част от информацията се забравя, но не се губи, не се изхвърля, а един вид се складира в складовете на паметта, на нейно място постъпва нова. И така, какво представлява творческият процес?… Да предположим, че вие сте замислили да създадете произведение на изкуството или науката. Седнали сте и размишлявате. Мислите подскачат, спомняте си ту едно, ту друго. Ето че се налага извикване на информацията от паметта ви. Понякога казват: нещо не ми текат мислите, мислите не ми идват в главата и т.н. Не се отчайвайте! Искайте настойчиво от паметта — защото имате богато хранилище на знания.
— Ами ако ти идват само глупави мисли? — попита някой.
— Да, случва се и такова нещо, че някои мисли да ти се струват глупави, неподходящи, а после изведнъж става ясно, че са били нужни. Колкото повече и по-различни са мислите и сравненията — дори от други области на знанието, — толкова по-интересно и изненадващо е раждането на нужния ви образ. Тук стана дума за случайността. Би рекъл човек, че възникването на нова идея става по волята на случая. Но не е така. Откритието се подчинява на категоричните закони на статистиката. Трябва само повече да се търси, да се обмисли задачата от всички страни… И ето… ето го — удивителното…
Таратар намести очилата си и тихо, почти шепнешком зачете:
То беше чудно мигновение:
Яви ми се ти в младостта,
като пленително видение
на съвършена красота.
И сякаш безшумен ветрец се вмъкна в класа. Разхлади лицата, замъгли очите. И отмина.
— Да, — каза след кратко мълчание Таратар, — само няколко десетки или стотици букви, няколко реда, а в тях — цял свят от чувства, преживявания и тъга. Поетът се обръща към вас, далечните потомци, и вие го разбирате.
Тук Електроник съвсем не на място подметка:
— А Давид Хилберт, известен математик, казал следното за един от учениците си: „Той стана поет: за занимания с математиката имаше твърде малко въображение“.
Какъв шум се вдигна само! Всички сякаш забравиха и за стиховете, и за ветреца, който току-що беше полъхнал в класа, и се кискаха от смях, без да се стесняват. Дори очилата на Таратар заподскачаха на носа.
— Да — каза учителят, като възстанови тишината, — и ти си прав: съществува мнение, че математиците имат най-силно въображение…
И Таратар започна да разказва, че мнозина от някогашните учени биха се учудили, ако узнаеха, че математиката, която в тяхно време се е считала за най-скучното, откъснато от живота занятие, се прилага във всички области на науката и техниката.
— Преди няколко столетия математиците в цял свят са се броели на пръсти — каза Таратар. — Сега е достатъчно човек да види само вас, за да си каже: да, математиката стана обикновена професия.
И след тези прости думи всички малко се възгордяха и вирнаха носове, защото учителят започна да говори колко необикновена е работата на математика. Той трябва да си представи това, което никога не е виждал. Например елементарните частици. На пръв поглед всичко е просто: ето ти модел на атома с кръгло ядро и лудешки бързи орбити на електроните. Но кой е виждал тези електрони със собствените си очи? Никой! А ученият може да ги опише с формули и уравнения, да направи точен и тънък анализ и да състави математически образ. Така се раждат у математика новите идеи, които изискват най-остро въображение.
Таратар не беше казал още своята любима фраза и всички, макар и да слушаха внимателно, я очакваха. Най-после дойде и нейният ред и бързи усмивки заиграха по лицата.
— За какво ви говорих всичко това? — продължи учителят. Този въпрос винаги се подкрепяше с красноречивия жест: вдигане на показалеца. — Ето за какво. В заобикалящия ни живот има тайни: неизвестният ни още свят на природата. Трябва да умеем да разгадаваме тези тайни. Природата винаги се държи честно, с нея не бива да си играеш на стражар и апаш, защото тя не ни лъже. Но и не издава тайните си доброволно. Значи, трябва да сме любопитни и внимателни, упорити и въоръжени. А знанията за нови открития не са малко. И ние имаме могъща техника: електронни микроскопи, ускорители на частици, радиотелескопи и електронноизчислителни машини… Е, звънецът удари — завърши Таратар. — На следващия урок ще има вече двама учители — „Репетиторът“ и вашият покорен слуга…
Колко години вече той казва тези думи: „Ваш покорен слуга“! И обикновено не ги забелязва. А днес Таратар кой знае защо си спомни, че това е старомоден израз. Летят годините, горните класове си отиват, идват нови, а той все така си е най-покорен слуга. Ето вече трийсет и пет години. Вика на дъската, поставя бележки, проверява контролните, издава стенвестник, прави походи — малко ли работи има да върши един учител. И едва привикнеш с тези любознателни деца, обикнеш ги и вече трябва да се разделят… И макар после да има безкрайни срещи, спомени, разговори, всяка пролет той чувствува необяснима тъга. Пак трябва да изпраща клас… И тези ще изпрати, и към телефонните позвънявания, които звучат в къщи от сутрин до късна нощ, ще се прибавят нови: „Таратар Таратарич… Ох, извинете… Семьон Николаевич! Ученическа привичка… Обажда ви се Сироежкин. Учеше при вас един такъв… чипонос… Как, нима ме помните?…“
„Да — сети се учителят, — Сироежкин нещо никак не се прояви, мълча през целия час. Аха, ясно! Чака по-мъчен въпрос. Добре де, ще му измислим такъв въпрос…“
А в коридора в това време се водеха горещи спорове. И май най-много приказваше Електроник: той просто сипеше цифри, примери, факти…
Ако знаеше само какви съмнения терзаеха в този момент приятеля му, който стърчеше самичък в парка, и колко важно беше за Сергей самият той да седи на чина и да размишлява заедно с всички…